Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (5 гласувания)

 

2018 08 Vasil Levski

 

Book Levski Cover thmbКъм страницата на книгатаКнигата, която в момента държите в ръцете си (а всъщност четете на някакъв екран) е уникална поне в няколко отношения. За хора, толкова обръгнали на суперлативи от вида „уникално“, каквито са българските читатели, едно подобно начало е навярно заредено с подобаваща доза риск, и все пак ще си позволя да го повторя: да, това е една уникална книга. Уникална с това, че, за разлика от повечето свидетелства за българската история, в нея няма да намерите нищо, или почти нищо, възвисяващо и измиващо „срама по челото“. Напротив, това е сборник от документи, които представят една удивително не-възвисяваща, та дори силно притеснителна картина на българското национално-революционно движение, и то точно в момента, който по-късно българската историография и литература ще се опита да митологизира и промени до неузнаваемост, с ясната цел да го направи „удобен за възпяване“, тоест да го превърне в (ключова) част от програмата за национално-патриотично възпитание, която доминира националната ни парадигма и до днес. Сигурно това е и нещото, което обяснява пълната непопулярност, да не кажа неизвестност, на този сборник в масовата и не чак толкова масовата ни култура. Издаден почти по погрешка, в началото на 1950-те години, тоест в някакъв момент на пост-революционна еуфория, когато на „отговорните органи“ може и да се е струвало, че унизителната тежест на толкова много свидетелства за низост, предателство и страх не е чак толкова заплашителна за „възпитанието на нацията“, по-късно сборникът изчезва като пословичния камък в блато, без да остави никаква или почти никаква следа в оформянето и преоформянето на националния разказ от шестдесет и петте години, които ни делят от онова време. Шестдесет и пет години на мълчание и потискане, около тридесет от тях вече прекарани в „демокрация“ и „свобода“. Нормалната жалостива равносметка на българското състояние такова, каквото го познаваме всички. Нормална – но може би вече не съвсем. Дали не е крайно време да се опитаме да хвърлим един по-честен и евентуално по-задълбочен поглед към завъртулките и бакиите на българската историография, с всичките ѝ обори, Авгиеви и други?

Нека да започнем с това, че темата за предателството и предателствата в българската история е болна от много дълго време насам. Всъщност тя съпровожда българската историография още от дните на самото ѝ пораждане, бидейки неразделна, ако и не особено харесвана, част от писанията на всичките ни класици. Предателствата се споменават, за тях се говори с повече или по-малко срам, но в тази връзка винаги е липсвало единственото нещо, което би обяснило и оправдало обръщането към тези тъй притеснителни моменти от родната история – опитът за някакво обяснение, надминаващо клишетата на „какво да правим сега, такива сме си?“ Опитът за анализиране и разбиране, а не просто поклащане на глава и премълчаване.

И наистина, защо имаме толкова много предатели? Защо на моменти изглежда така, сякаш цялата история на едно или друго събитие с ключова важност за по-късното развитие на страната и хората в нея, е едно-единствено, колосално предателство – и към идеите, които уж са мотивирали участниците в национално-революционната борба, и към личността, с която повечето от нас свързват всичко чисто и свято в тази борба – Васил Левски? Защо на тези страници четем непрекъснато „подведоха ме“, „накараха ме насила“, или дори „измами ме брат ми“ и „ако ни пуснете на свобода, ще изтребим тия чорбаджии с отрова или куршуми“? Защо? Израз на някакъв особено низък „национален характер“ ли е това? Или нещото, което поетът е нарекъл „вековната злоба на роба“? Какво всъщност се крие зад унизителната картина на масово взаимно предателство, която ни представят документите от османските архиви? Именно това е основната идея, която стои зад цялото начинание и решението да препубликуваме некрасивата картина на този процес и участниците в него.

Един опит за обяснение, отиващ по-далеч от „националния характер“

За да разберем същността на процесите, които се разгръщат пред очите ни чрез четенето на тези документи – процеси на масово, почти без изключения, взаимно предателство, та дори и надпревара в предателството – то най-първо трябва да си зададем въпроса „а какво всъщност представлява предателството?“ Каква е неговата същност, какво е неговото естество? Кое е нещото, което кара хората да изгубят всякакъв срам и свян, да се принизят до степен, която кара дори обвинителите им да се чувстват неудобно (обърнете внимание например на разговора между Мазхар паша и чорбаджи Станьо, в който пашата с ясно доловимо неудобство обяснява на събеседника си, негов стар приятел, че ако би го пуснал на свобода „за хатър“, то ще го съди собственият му народ)? Сред множеството компоненти, които оформят психологическата и познавателна картина на това тъй мъчително човешко състояние (срам, страх, отчаяние, надежда за спасяване на собствената кожа), за самия мен на преден план излиза едно-единствено нещо: предателството е пълна загуба на вяра. Всичко останало е следствие, ако и не непременно бързо или очевидно на пръв поглед. За да стигне до предателство, човек трябва да е изгубил вяра във всичко. Това е нещото, с което според мен трябва да започне нашият анализ – и онова, което обещава да ни доведе до изводи, чрез които да започнем да разбираме. Прочее, нека видим докъде ще ни доведе то.

И така, участниците в тази драматична картина са хора, изгубили вяра. Те плачат, разкайват се, опитват се да спасят кожата с всички възможни средства и, изобщо, правят всичко, което доведените до отчаяние човешки същества правят в такива моменти. Но защо те са изгубили вярата си? Как се е стигнало дотам? И каква изобщо е била тази вяра? В какво са вярвали участниците в тази ранна фаза от национално-освободителното ни движение?

Задаването ребром на този толкова ключов въпрос ни води и до първите изводи, които сочат наличието на нещо силно гнило, силно неясно в целия този процес. Защото, колкото и да се напъва човек, от думите и обясненията на „революционерите“ не може да се извлече каквото и да било ясно и последователно заключение, не може да се изгради каквато и да е ясна картина на техните убеждения и мотивации. Казано просто, тези текстове ни карат да мислим – или по-скоро чувстваме – че повечето от тях просто не знаят, или поне не са съвсем наясно, за какво точно и по какви причини се борят. Формулата, която се повтаря най-често („След като се въоръжим, колкото данъци плащат мюсюлманите, толкова ще плащаме и ние. Иначе щяхме да се опрем.“1) е чисто икономическа, а не национално-патриотична. Възпроизвеждането на тези текстове в дигитална форма, заедно със свързаните с него възможности за разширено търсене и чисто лексикален анализ, ни водят до някои силно объркващи и обезпокоителни заключения: думата „България“ се среща тук изключително рядко (ако да, то най-често произнасяна от представителите на османските власти), и никога във връзка с думи като „свобода“ или „независимост“. Самият Левски – единственият участник в процеса, от когото може и трябва да се очакват някакви по-последователни и по-високо развити разбирания относно естеството на национално-революционния процес, е силно непоследователен и на места объркващ2. Казано ясно и директно – в процеса против Левски и неговите сподвижници не се вижда нито една фигура, която да е в състояние да ни даде някаква представа за българското революционно движение такова, каквото по-късно ще го обрисуват и разкрасят класиците на националния ни канон, плюс безбройните епигони, рисуващи картини на чутовна храброст и идеологическа чистота, достойни „за вечността“. Реалността – или поне тази нейна версия, в чиято достоверност няма причини да се съмняваме, тъй като тя никога не е била предназначена за масова консумация – е значително по-отрезвяваща.

Изводът, до който ни води всичко това е колкото прост, толкова и шокиращ: участниците в процеса срещу Левски са изгубили вярата си просто защото никога не са я имали, на първо място. Или, казано по-прецизно: вярата им е била толкова неясна и зле оформена, зле формулирана, че се е съборила като пословичната къщичка от карти при първия повей на вятъра.

Предполагам, че при първо четене това твърдение ще прозвучи силно кощунствено за повечето читатели – нещо, което едва ли е добра предпоставка за продължаването на един спокоен, убедителен и аргументиран разговор. Но за самия мен в него няма нищо или почти нищо кощунствено, може би просто защото собствените ми усилия, след толкова години, вече са насочени не към опровергаване на гнилите клишета, с които ми се струва изпълнена националната историография, колкото към едно по-добро разбиране на причините, поради които реалните личности, реалните поведения зад митологизираните паравани на историческия ни разказ, се оказват именно такива, а не онакива.

Но защо все пак тези хора не са имали силна, или дори от малко-малко по-ясно оформена вяра, по-ясни убеждения? В отговора, който намирам самият аз, няма нищо срамно, нищо, което да се нуждае от премълчаване и прикриване. А именно: те не са ги имали просто защото не са разполагали с достатъчно време, за да ги оформят. Именно в това – в липсата на време, липсата на реално наличен процес на национално-революционно осъзнаване – аз намирам и основното обяснение за очевидната хилавост и незрелост на целия български анти-османски, революционен процес. Онова, в което не се съмнявам е, че българското Възраждане, тоест периодът между 1830-1880 г., е довело до силен изблик на национално-културно осъзнаване, но не и национално-революционно такова. Реалното съдържание на процеса на национално осъзнаване преди Освобождението у нас е почти чисто културно3. В този ранен негов период революционните му компоненти са силно недоразвити, силно неразбираеми за огромната част от населението (а понякога и за собствените му апостоли, както изглежда). И в такъв смисъл силно възпяваната ни национална революция, заедно с нейния кулминационен момент – Априлското въстание – не е нищо друго освен една по-късна, внимателно конструирана митологема, чиято цел винаги е била – и си остава до днес – постигане на групова мотивация от чисто компенсаторен вид: „да си възвърнем онова, което ни е било отнето, да възстановим потъпканата си гордост, да направим България great again“.

За Априлското въстание като основополагаща митологема на съвременната българска историография

За парадоксите – логически и всякакви други – с които са обременени всички познати ми интерпретации на Априлското въстание, съм писал пространно на друго място, но все пак ще ги възпроизведа тук, за целите на яснотата4 (Следващите абзаци са цитати от указания текст).

И така, нека започнем поред с някои от „парадоксите“, пред които е изправено обяснителното мислене, когато става дума за Априлското въстание.

Парадокс номер едно: От една страна Априлското въстание е породено от някаква „историческа необходимост“, а от друга, конкретните причини за избухването му са неясни до степен абсурдност.

Парадокс номер две: От една страна Априлското въстание е израз на „изконната потребност на българския народ от свобода“, а от друга участието в него е нищожно, пък и предателствата, извършени по негово време са безчет, което не говори за особено единство сред „народните маси“, що се отнася до целите, задачите или дори разбирането на въстанието.

Парадокс номер три (теоретичен): от една страна, според Мирослав Хрох, процесът на изграждане на българското национално движение протича в съответствие с неговата теория за пробуждането на национализмите в Европа, притежавайки нейните втора и трета фази (фазата „B“ на революционна подготовка, свързана с директни призиви към бунт и подготовка на масово въстание, както и фазата „C“ – онази на чисто революционната дейност). Той обаче изглежда не притежава типичната за средноевропейските национализми начална фаза „A“, онази на обща подготовка, състояща се от научна работа, свързана с изясняването на езиковите, исторически и социални особености на недоминантната група, необходима за изграждане на национално самосъзнание. В България, както изглежда, тази фаза e „прескочена“. Ето какво казва по този повод един от международните специалисти по българска история, белгийският професор Раймонд Детрез:

Една удивителна особеност на българското национално движение е, че то до голяма степен прескача фазата А на Хрох и започва непосредствено с „агитацията“, типична за фаза B. Дългото въведение към „История славяноболгарская“ на Паисий Хилендарски, с което се полага началото на българското национално възраждане, е бунтарски националистически памфлет. То съдържа яростни апели към българите да се гордеят с българския си произход, език и история, и да отхвърлят гръцкото културно господство. За разлика от онова, което Хрох счита типично за фаза А, историческият разказ на Паисий е не научно, камо ли пък академично произведение; то цели да подхрани поучителното послание, отправено във въведението чрез позоваване на героичните военни подвизи на българските царе, особено във войните им срещу Византия, както и множеството български светци и патриарси. Последните са също толкова важни, като се има пред вид гръцкото културно влияние, упражнявано от Патриаршията в Константинопол. Паисий насърчава читателите си да четат неговата „История“ на глас за други, да я преписват и разпространяват. Пътувайки по българските земи, той се опитва да намери по-широка аудитория за идеите си, да накара българите да осъзнаят ситуацията си и да ги убеди да говорят и учат на български език.5

Тези „парадокси“ са породени не случайно. Техните основания, както ще се опитам да покажа оттук нататък, се намират именно в специфичната мисловна рамка, в която въстанието (и идеята за революцията в българската история изобщо) са били поставяни почти винаги досега от традиционната българска историография. А именно: опитът да се представи „революционността“ като някаква вътрешно присъща черта на българския начин на живот, тоест да се обоснове, защити и по някакъв начин увековечи представата за „малкия, но непокорен и свободолюбив народ…“ и т. н. И достигането до тях е неизбежно просто защото зад тази идея, оказва се, стоят не толкова налични и лесни за представяне исторически факти, колкото различни прояви на същото онова компенсиращо въображение, за което стана дума по-горе. В случая с „българската революция“ това е преди всичко „логическата“ конструкция, според която Априлското въстание (или, в съчетание с Руско-турската война от 1877-78 – „българската революция“) е своеобразен връх на българското Възраждане и национално движение, негов „логичен край“, наложен от „неоспорими исторически закономерности“ (или такива на марксистко-ленински интерпретираната история, или просто „неоспорими“, без да се уточнява точно по какви причини, както го прави например Константин Косев6).

Всички тези твърдения, не ще и дума, се сблъскват по доста нелицеприятен начин с простия въпрос: „Но ако действително революцията е такава неотменима и значителна част от българския начин на живот, респ. на Възраждането, то къде тогава са участниците в нея?“, при което нещата или трябва да стигнат до силно неприятната задача да се „броят глави“, с надеждата, че цифрите ще бъдат посрещнати ентусиазирано или поне снизходително от четящата публика; или до отказ от цялата конструкция – нещо, което досега е опитвано, поне в някаква систематична и последователна форма, единствено на ниво докторски дисертации и единствено извън България, доколкото ми е известно7. Споменатата по-горе книга на Майнингер8 (която е именно докторска дисертация) е издържана точно в този дух. Същата идея – че българското Възраждане е по същността си един процес на културно обособяване и формиране на българската нация, от който революционните борби са само кратък, лишен от масовост или дори широко влияние епизод, се поддържа и в една друга докторска дисертация, написана в по-ново време, и произлизаща от изследователския кръг на специалисти-балканолози, работещи в Хуманитарния факултет на Амстердамския университет под ръководството на професор Юп Лерзен. Става дума за книгата Becoming Bulgarian (Ставането на българщината) от холандската изследователка Жанет Сампимон9.

Впрочем, идеята за културния (в противовес на революционен) характер на българското Възраждане очевидно се поддържа от целия този кръг учени. Ето как я представя професор Детрез във вече спомената си статия:

Според Хрох българското национално движение принадлежи към „въстаническия“ или „бунтовнически тип“. Българската църковна борба само „загатва появата на националното движение“, което по този начин изглежда е сведено най-вече до (несполучливата) организация от мрежа от революционни комитети на Васил Левски и Априлското въстание от 1876. Главната съставна част от българското национално движение обаче е именно църковната борба, която се стреми да постигне българската независимост чрез демократични реформи, преговори и дипломатически натиск. Степента на насилие, до която си позволяват да прибягват участниците в българската църковна борба, е ограничена размяна на юмручни удари и хвърляне на камъни, а като цяло в нея участват далеч повече хора, отколкото са участниците в Априлското въстание – като се започне с водещи интелектуалци и членове на духовенството, и се стигне до прости хора и учители. В традиционната българска историография този факт винаги е бил пренебрегван поради криворазбрано презрение към „реформисткото крило“ на националното движение и в резултат от сляпо преклонение пред героичните борци за свобода. Известните – може би печално – чети са имали само много слаба поддръжка сред населението. Въоръженото въстание от април 1876 дължи постигането на желаната си цел – националната независимост – повече на жестоките ответни мерки на османските нередовни части и последвалата ги руска военна интервенция от 1877-78, отколкото на войнствените подвизи на българите. По същността си българското национално движение е едно ненасилствено движение и, като се има пред вид неговия акцент върху образование и културно издигане, в много отношения то ни напомня за централноевропейските видове възраждания.10

Като основна задача на това есе самият аз виждам предлагането на един опит за обяснение, който най-после трябва да постави в някакъв ред въпроса за причините – а също и реалните, а не просто въобразени последствия – от българската „революция“. Изминалите оттогава сто и четиридесет години ми изглеждат като абсолютно тъпкане на място, или в най-добрия случай въртене в някакъв омагьосан кръг от все едни и същи клишета и предразсъдъци. (Всъщност разрешаването на всички парадокси изглежда толкова просто, че фактът на не-откриването или поне не-представянето му до този момент може да се обясни единствено с липсата на каквото и да е желание за напускане на утъпканите коловози на националната историография.)

Нека да започнем с най-важния от всички въпроси: кои всъщност са реалните причини за започването на българската национално-освободителна борба и по-конкретно за избухването на Априлското въстание? Той винаги досега е изглеждал дяволски объркан, просто защото ходът на събитията изглежда противоречи на всякаква логика и здрав човешки разум: хората се вдигат на бунт когато условията на животите им са се влошили до нетърпима степен, нали? Но Априлското въстание, напротив, избухва точно в момента на най-голям икономически и културен възход на българското население за цялата петстотингодишна история на османското владичество. Само 80-90 години преди това, по време на най-тежкия период от по-новата история на Империята, кърджалийството, българите не само не са се вдигнали на бунт, но дори и са били директно въоръжавани от местните си господари, за да могат да оказват съпротива на бандитските нападения, без никому да мине през ума, че тези оръжия биха могли да бъдат използвани срещу „поробителите“. Тежко положение – няма бунт. По-добро положение – избухва единственото по-значително въстание (или по-скоро поредица от бунтове) за цялата история на последните 500 години. Как е възможно всичко това?

Отговорът, колкото очевиден, толкова и доскоро недостъпен, е директно свързан с развитието на сериозни теории за появата на национализмите в Европа и последствията от тях. Без добро познаване и разбиране на тези теории не може да се намери достоверно обяснение за появата на българското национално-революционно движение.

И действително, оказва се, че парадоксите около национално-революционната борба в България, и по-точно около Априлското въстание, могат да получат сравнително ясни и логични (раз)решения, ако само човек престане да гледа на тази борба като „решаваща“ за хода на българското Възраждане и се опита да го постави вътре във вече сравнително ясните мисловни модели на съвременните теории за появата на европейските национализми.

За какво конкретно става дума?

Както посочва Жанет Сампимон в книгата си, голяма част от българските исторически изследвания, свързани с епохата на българското Възраждане и Освобождение, са подчинени на един телеологичен принцип: те предпоставят като върховна ценност създаването на българската държава през 1878 и по тази причина клонят към разглеждане на предхождащите го исторически събития най-вече като в някакъв смисъл подготвящи или предпоставящи го11. Историческият процес, с други думи, се представя от българската историография като такъв, който притежава собствена вътрешно-присъща логика, водеща до точно определена цел (в случая българското Освобождение). А това води до неизбежна йерархизация на събитията, подчинена на сравнителната им близост или отдалеченост от идеята за националното Освобождение. Ето защо българското национално-революционно движение, колкото и дребно и незначително то да е – и от гледна точка на участието в него, и от гледна точна на резултатите, които постига – засенчва като абсолютна, недосегаема ценност, всички останали компоненти на процеса на българско национално формиране, особено процеса на културно обособяване (и борба), които на практика са единствените реални изражения на това национално оформяне. Както беше вече посочено, този вид телеологична „логика“ води с неизбежност до парадокси, които няма как да бъдат обяснени без да се напусне това мислене. И това важи както за българските, така и за чуждите учени, занимаващи се с проблемите на българската история.

Но ако само човек се откаже от мисълта за неизбежността и върховната ценност на националното Освобождение, то самото революционно движение получава много просто и ясно обяснение: то не е нищо друго освен израз на влиянието, което идеите на национализма, разпространени на Балканите основно от гръцки просветители, оказват върху умовете и сърцата на определени части от интелигенцията на всички балкански народи. И, понеже броят на хората, директно заинтересувани от такъв вид борба, е доста малък (това са основно интелигенти, които не са успели да намерят реализация в сравнително консервативната и затворена за не-мюсюлмани административна система на империята, но не и представители на икономически успешните прослойки – „чорбаджиите“), то и влиянието му е съответно нищожно малко, за разлика от онова на движението за национално-църковна независимост, което успява именно защото може да разчита на масова подкрепа. Формулирано накратко, това би изглеждало така:

Национално-освободителното движение в България е директен резултат от конкуренцията между нововъзникналите национализми на малките балкански нации12. То е доста закъсняло, по принцип догонващо и лишено от каквато и да било масова база. Това е и основната причина за пълното му фиаско.

Надценяването на ролята на национално-освободителната борба и по-конкретно на Априлското въстание, в никакъв случай не е приоритет единствено на българските изследователи. Както виждаме от приведените по-горе цитати, и Мирослав Хрох, и последователите му (например Раймонд Детрез) схващат българското национално движение като аномално и невписващо се в обяснителната схема на модела. А всъщност българският случай е илюстрация par excellence на теоретичния модел на Хрох – но само ако човек престане да приема Априлското въстание като фаза „C“ (реално-революционната такава) и разбере, че трите етапа от развитието на българския модел протичат всъщност така:

Етапът „А“ (обща културна и идеологическа подготовка на националното движение) обхваща целия период до Освобождението, включително и самото Априлско въстание.

Етапът „B“ (фаза на масова агитация и подготовка за революционна борба) обхваща периода между Освобождението и началото на Балканската война.13

Етапът „C“ (финалната и окончателна фаза на националната революция) всъщност е Балканската война. Това е единственият опит за масова национална революция в смисъла, който придават на това понятие изследователите на национализма.

Разглеждан по този начин, ходът на най-новата българска история се представя в една логическа яснота и очевидност, която би трябвало да сме постигнали отдавна, ако само не биха били наочниците на националната ни историография, открай време привикнала да вижда в революционното движение, Априлското въстание и Освобождението един вид свещени крави, чието докосване е напълно немислимо и недопустимо. България не само не е изключение от обяснителния модел на Хрох, тя дори се оказва негова блестяща илюстрация, ако само се избегне сляпото приемане на историческите ни догми. Етапът на революционна подготовка, така както се схваща в обяснителния модел на Мирослав Хрох, започва в България едва след Освобождението и той е стриктно държавно организиран.

Тук е време да се изправим фронтално и срещу една от най-сакралните тези на българската историография и масова култура, а именно, че въпреки неуспеха си въстанието е изпълнило „историческата си мисия“, защото все пак, чрез неимоверните жертви, е предизвикало широк отзвук из цяла Европа, в резултат на което се е стигнало до Руско-турската война и Освобождението. Погрешността на това вярване, отново, може да бъде онагледена най-просто чрез представянето на една друга поредица от логически и мисловни парадокси, до които то води. Нека се опитаме да изредим тук някои от тях:

Парадокс номер едно: от една страна, Априлското въстание би трябвало да служи като пример за това как една революционна борба няма как да не доведе до освобождение, пък било то и по „заобиколен“ път, но от друга, директният опит за възпроизвеждане на същата тактика няколко десетилетия по-късно, при Илинденското въстание в Македония, не води до никакви подобни резултати, въпреки далеч по-добрата организация и подготовка при втория случай.

Парадокс номер две: Ако действително национално-освободителното ни движение би могло да бъде издигнато до ранг на святост чрез позоваване на „историческата му мисия“, Освобождението, то с какво ще обясним факта, че това освобождение, както изглежда води само и единствено до влошаване на общата икономическа ситуация в страната?14 А и не само икономическата, както ще видим в следващия, трети парадокс.

Парадокс номер три: Ако действително национално-освободителното движение и Освобождението, като негов резултат, биха притежавали този статус на неоспорима ценност и телеологично оправдание за всичко, което ги предшества, то как тогава да си обясним факта, че всички последващи катастрофи в националната история изглежда имат корена си именно във факта на това (припряно, неподготвено, недораснато, не-извоювано, незаслужено) Освобождение? И не би ли била една история с друг вид Освобождение, а може би дори и без Освобождение, поне не и в един толкова ранен и незрял период от развитието на нацията, далеч по-желателна, ако тя би ни избавила от катастрофите и паденията, които то изглежда е причинило? В какво изобщо се състои тази ненакърнима, очевидна и подразбираща се от само себе си ценност на Освобождението?

Изобщо, не е ли време вече да премислим цялото си отношение към Освобождението? Не е ли време да се освободим от сляпото преклонение пред една „свята идея“, която – така поне ще се опитвам да аргументирам – не само не е донесла нищо добро за последващото ни развитие, чак до ден-днешен, но дори е изиграла и една силно спъваща, силно заслепяваща и сковаваща роля?

А всъщност нещата са толкова прости и очевидни, ако само човек най-после успее да се освободи от клишетата на колективно-националното мислене. България и българите – но също и „Европа“ – се оказват толкова неподготвени за тази неочаквана и незаслужена свобода, че тя просто ги смазва, основно чрез бремето на задължението „да се възвърне изгубеното“.

(Следващата поредица от аргументи и размишления отново е цитат от по-раншно писание, което идва на мястото си тук)15:

България и нейното население са напълно неподготвени за „свободата“ през 1878 г., и то по минимум три различни, но изключително решаващи, начина.

1. България и българите са неподготвени в икономическо отношение. Както безспорно показват изводите от сравнително по-новите историко-икономически изследвания, Освобождението, вместо да се превърне в стимул за засилено икономическо развитие, води до тежка и продължителна икономическа депресия, която продължава още минимум две десетилетия и бива компенсирана – илюзорно, както ще го покаже по-късната ни история – едва от мощната милитаризационна програма, осъществена от Фердинанд и съответните правителства в хода на подготовката на Балканската война.16

2. България и българите са неподготвени културно – процесът на езиковото и културно формиране на нацията е далеч от приключване по това време, в резултат на което Македония, която е само на път да получи повече или по-малко обособено българско национално самосъзнание, не само никога не приключва този процес, но дори и започва да се отдалечава от него, в резултат именно на освобождението и последвалото го разделение на българските земи и население. Резултатите от това ще се окажат многократно катастрофални за по-нататъшния ход на българската история.

3. България и българите са неподготвени за свободата и политически, тъй като частта от тогавашното българско общество, която желае свободата и активно я подготвя и се бори за нея, е нищожно малка и на практика лишена от реално влияние. Преобладаващото мнозинство от влиятелните тогавашни кръгове – тоест по-заможната прослойка, както и по-голямата част от интелигенцията, абсолютно не поддържа идеята за национално освобождение и дори активно й се противопоставя, по множество причини, най-очевидната от които е, че тя директно подкопава основния фактор, способстващ съществуването й(им), а именно: достъпа до пазарите (що се отнася до българските производители) и административните постове в Османската империя (що се отнася до интелигенцията). От друга страна селячеството, разбира се, се влияе най-вече от мнението на местните си първенци – и в съответствие с това резултатите от Априлското въстание са абсолютно неравномерни, възможно най-меко казано.

Особено важно обаче е това, че освен самата България, за нейното освобождение не е готов и европейският Запад. Още в момента, в който приключва неочаквано успешната война на Русия срещу Османската империя, става моментално ясно, че огромните отстъпки, извоювани в Сан Стефано, няма как да бъдат приети от Запада. Много преди Берлинския договор вече е ясно, че Русия ще трябва да направи големи компромиси, че новоосвободената България ще трябва да бъде смалена значително (нещо, което се държи в тайна от „новоосвободените“, разбира се).

Разглеждано в светлината на тези сравнително очевидни и лесно разбираеми аргументи, българското освобождение се оказва нещо, чиито последици са в много по-голяма степен негативни, отколкото положителни. От този момент нататък България на практика е решена от друга възможност за осъществяване на националния си проект, освен чисто военната – една изключително тясна, трудна за изминаване и свързана с невероятни жертви „пътека“ на историческо развитие, която се оказва абсолютно не по силите на България и българите.

Разбира се, възможността да се признае – или дори осъзнае след повече от век на масирана артилерийска идеологическа подготовка – всичко това, е нещо изключително трудно, нещо свързано с естествено чувство за срам. Трудно и срамно е да се признае една толкова решаваща грешка, маркираща самото начало на новата ни национална история, която ще определя с абсолютна неизбежност хода й оттук нататък. Трудно е да се признае, че смисълът на Възраждането най-вероятно изобщо не е бил в достигането на това тъй неподготвено, тъй колебливо проведено и тъй безжалостно премазано въстание. Трудно е да се признае, че целият последващ лавинообразен ход на събитията може да бъде обяснен по съвсем не телеологически начин, като оправдаваща самата себе си чутовна саможертва, довела да почти чудодеен, напълно неочакван край. Трудно е да се признае, че тук решаваща роля играят няколко чисто случайни исторически обстоятелства, а именно:

А. Присъствието на един английски кореспондент, който успява да започне кампания на осъждане на кланетата в България, която много скоро ще мобилизира английското обществено мнение до степен, която ще направи невъзможно за Дизраели и английския кабинет да не дадат на Русия картбланш за провеждане на поредна война срещу Турция, само двадесет години след войната на обединена Западна Европа срещу Русия, в която й е показано повече от недвусмислено, че тя трябва да се държи настрана от Империята.

Б. Директният интерес на Бисмарк, и по-точно на току-що създадената Германска империя, да охлади отношенията между Русия и Франция по всякакъв възможен начин, така че Германия също се превръща в един от най-силните привърженици на войната.

В. Прастарият проект на Русия за завоюване на Протока и Цариград, за което тя се нуждае от балкански плацдарм, в какъвто отлично би могла да се превърне една голяма и намираща се под руски контрол бивша османска провинция.

Г. Разглежданото от руснаците като неизбежна необходимост спасяване на Сърбия, която, след като се е осмелила да воюва сама срещу Империята, е на крачка от изгубването на независимостта си.

Трудно е да се признае, че българската история не е някакъв акт на божествен промисъл, на чисто хегелианско проявление на някакъв Световен дух, който върши делото си и постига целта си – чутовното българско освобождение – дори и след като целият ход на достигането на това освобождение представлява директно зачеркване на почти всички придобивки на българската култура и (зараждаща се) нация, постигнати чрез бавна, мълчалива и напълно негероична цивилизационна работа – нещо, от което тя изглежда ще се откаже напълно след този тъй изключителен период в историята си, отдавайки предпочитанията си, и до ден-днешен, на „бързи“ и „вълшебни“ „решения“ – най-вече войни, революции и диктатури от всевъзможни видове.

* * *

Изложих този сравнително драстичен корпус от аргументи и съждения, без да засягам основния въпрос, с който той би трябвало да започне: в какво изобщо би могла да се състои ценността на едно подобно преосмисляне, с какво то би ни помогнало да превъзмогнем, подобрим, прогледнем, надрастем, някакви сковаващи стереотипи и начини на мислене и поведение? За какво ни е цялата тази галиматия, по дяволите? С какво тя ни помага да станем по-добри хора, по-добри българи, по-добри европейци?

Казано пределно кратко, идеята за неоспоримата ценност на Освобождението е изиграла силно отрицателна, силно спъваща роля в развитието и израстването ни като народ, тъй като още от момента на появата си тя не ни е позволявала да търсим и намираме обясненията за „историческата си съдба“ в собствените избори и действия, а винаги е правела така, че да търсим „действащите в нея сили“ някъде извън пределите на собственото си съществуване, индивидуално и групово. Българското Освобождение, силно хилаво, силно натоварено с всевъзможни проблеми и национални болести, идващи от недоносения му статус, винаги е служело като оправдание за всичко. Но всъщност катастрофите, които са го последвали, са резултат не от лош късмет, зла съдба или просто прекалено много врагове и зложелатели. Те са директно и неизбежно следствие от начина, по който то е постигнато и цената, която е наложило на всички ни, поради прибързаността и недоразвитостта си. Ако бихме искали да бъдем искрени, зрели и превъзмогнали историческата си обремененост хора, то е крайно време да признаем, че основната причина за националните ни катастрофи и вечната ни след-османска съдба на балкански губещи, е именно фактът на незрелостта, неподготвеността и незаслужеността както на национално-революционното ни движение, така и на Освобождението.

Отговорни за съдбата си сме ние и само ние, никой друг не ни е виновен. В това заключение, колкото простичко, толкова и немислимо от гледната точка на обичайното българско мислене от последните сто и повече години, се състои и цялата ценност на настоящото писание, поне от моя гледна точка.

* * *

Започнах този текст с отчитане на простичкия факт на потискането на важни, дори ключови, свидетелства от националната ни история, преминах през опита да намеря обяснение като за наличието, така и за последващото им прикриване, за да достигна в края на краищата до твърдения и заключения, които мнозина вероятно ще намерят за напълно кощунствени и недопустими.

Позволете ми да завърша това тъй несвоевременно писание с една мисъл, която ми се струва единствено подходяща в случая. Ето какво казва американският културолог Нийл Постман в есето си „Информирайки се до смърт17:

ще завърша, цитирайки мъдрия стар опосум на име Пого, създаден от художника Уолт Кели. […] „Ние се срещнахме с врага“, каза Пого, „и той беше ние.“

Берлин, юли 2018

 


1 Димитър Крачунов, мухтар (кмет) на село Голям Извор, възпроизвежда тук, по време на разпита си, думи на Левски. Самият Левски повтаря това твърдение, в по-съкратен и сбит вид, по време на собствените си разпити: „Данъци много, а нямаш спокойствие. [Ето], за това щях да ги обнадеждавам.“

2 По принцип Левски изтъква две основни причини за започването на революционната си дейност – първата от тях е вече споменатото разбиране за икономическо неравенство между мюсюлмани и християни (забележете, че тук става дума за верски, а не етнически различия), а втората, според мен значително по-важна и с много по-голяма обяснителна сила – „защото Сърбия, Влашко, Черна Гора и Гърция са готови да заграбят България, затова, за да не дадем земята си“. Разбира се, тук винаги може да се отговори, че той се е придържал към някаква „хитра“ тактика, тоест не е издавал реалните цели и мотивации на дейността си, с надеждата, че това може би ще доведе до по-лека присъда, но за самия мен това звучи несериозно. Левски едва ли е човек, който може да си прави прекалено много илюзии по отношение на съдбата, която го очаква. Но дори и да би било така, това може да означава единствено, че той очевидно не си дава ясна сметка за важността на тази трибуна като средство за изказване и защитаване на собствените си убеждения и принципи.

3 От гледната точка на това разбиране реалното постижение на Възраждането е постигането на собствена, независима екзархия и признаване на собствен милет [националност] от страна на османските власти; революционната му страна е просто съпътстващ и силно маловажен аспект, придобил важност, влияние и значимост по странно стечение на историческите обстоятелствата, което няма нищо, или почти нищо общо, с идеите и усилията на апостолите му. Най-ясното доказателство за това е пълният неуспех на опита за „повторението“ му, довели до трагичния провал от Илинден.

4 Виж частта „Въобразената „революция“, от изследването За ползите и вредите от „историята“, Златко Енев, „Годишник на ‚Либерален преглед‘“ 2013, ч. 3, стр. 341–360. (Също и онлайн, на адрес: http://librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/prospects/science/2182-nutzen-und-nachteil-3).

5 Raymond Detrez, The Bulgarian national movement in the light of Miroslav Hroch’s analysis of national revival in Europe, http://cf.hum.uva.nl/natlearn/Balkan/athens_detrez.html. (Публикувана на български език в „Либерален преглед“ на 11.9.2013 – https://librev.com/prospects-science-publisher/2169-2013-09-11-21-00-40).

6 „Като кулминационна изява на българската национална революция Априлското въстание през 1876 г. е органически свързано с цялостния възрожденски процес. То увенчава финалната развръзка на този процес като екстремално радикално проявление на освободителните стремления […]“ К. Косев, цит. съч, стр. 13.

7 Българската историография, разбира се, не е напълно лишена от интерпретации, разглеждащи Възраждането като подчертано културен процес (в тази връзка виж Румен Даскалов, Как се мисли Българското Възраждане, София, ЛИК, 2002, стр. 60-78). При по-съвременните интерпретации, идещи откъм Запада обаче, става дума за едно комплексно представяне, при което, от една страна, българското Възраждане се разглежда като част от общия процес на национални формирания в (югоизточна) Европа през 19 век, а от друга, последователно се оспорва идеята за значимостта на национално-революционната борба като част от него. Такава комбинация в собствено българската историография е непозната за самия мен.

8 The Formation of a Nationalist Bulgarian Intelligentsia, 1835-1878, Garland Publishing, Inc. New York and London 1987 [Формирането на националистическа българска интелигенция, 1835-1878].

9 Janette Sampimon, Becoming Bulgarian: The Articulation of Bulgarian Identity in the Nineteenth Century in Its International Context: An Intellectual History, Pegasus, 2006.

10 R. Detrez, op. cit..

11 Sampimon, op. cit., p. 9

12 Големият такъв – турският – ще се пробуди едва четиридесет или петдесет години по-късно, но затова пък с толкова по-ужасяваща сила и мощ.

13 Крайно време е българските учени и по-широка интелигенция да осъзнаят, че в историята на България не е имало друг вид революции освен държавно подготвените, организирани и проведени такива. (И не непременно от българската държава, разбира се).

14 Виж в тази връзка голямото изследване на Mайкъл Паларе. (Michael Palairet. The Balkan Economies c. 1800-1914: Evolution without Development. New York, Cambridge University Press, 1997. [Mайкъл Паларе. Балканските икономики 1800-1914: еволюция без развитие. София, АПОСТРОФИ, 2005.])

15 Виж в тази връзка Златко Енев, Кощунствени мисли от по средата на лятото, „Либерален преглед“ 2013 (http://librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2119-2013-07-20-20-56-39).

16 Виж в тази връзка Michael R. Palairet, The Balkan Economies C.1800-1914: Evolution Without Development, Cambridge University Press, 2003. На български език: Майкъл Паларе, Балканските икономики 1800-1914: еволюция без развитие. София, Апострофи, 2005. Доколкото ми е известно, същите са изводите и на Румен Аврамов, чиито икономически трудове за съжаление не познавам.

17 Публикувано в „Либерален преглед“, 5 септември 2008.

 

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор
Посетители: 79

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 13 часа
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 2 дни
  • Петров писа Още
    Стотици години... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... преди 6 дни
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... преди 1 седмица
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... преди 2 седмици
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Наистина... преди 3 седмици
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... преди 3 седмици
  • Броди писа Още
                             ... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... преди 4 седмици
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... преди 4 седмици
  • гост писа Още
     За неуспешната... Вторник, 21 Август 2018
  • Владо писа Още
    Тук, в тази... Понеделник, 20 Август 2018
  • крокотак писа Още
    Виктор Суворов -... Събота, 18 Август 2018
  • Ивелина Ръцева писа Още
    Потъвам в Морето на... Четвъртък, 16 Август 2018
  • Петров писа Още
    Мисля, че Златко прави... Вторник, 14 Август 2018
  • Dessi писа Още
    Je vais te traduire! En français, s'il... Понеделник, 13 Август 2018
  • Нина Пенева, филолог писа Още
         Забележителна... Понеделник, 13 Август 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря за... Понеделник, 13 Август 2018
  • Климент писа Още
     Към Златко.
    Ще си... Понеделник, 13 Август 2018