Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 90% (8 гласувания)

 

2018 04 D Atanassov
Димитър Атанасов

 

За авторитетите по начало се пише трудно. Агиографските похвали не са препоръчителни – водят до свеждането на описваната фигура до тъповато клише за рецитиране от второкласници. Глорифициращата стратегия подлага на риск стойността на обекта – крайностите имат свойството да: едно – не носят значение; и две – да се трансформират лесно една в друга, обезсмисляйки титаничните имаготворни усилия.

Не са приемливи и прекомерно критичните думи – в тях лесно се разпознава злобата на нищожествата, решили да си го върнат тъпкано на „големия“, да придобият слава чрез „рушене на митове“ – безотговорно, доколкото на мястото на вече утвърдените влиятелни фигури обикновено не се предлагат алтернативни. Да, никак не би било зле все пак да има референтни стандарти, по които да премерваме актуално своето равнище.

Мъчно ще върви и предстоящият текст. Ако някой очаква слово, безупречно изваяно като елинска статуя, то покорно прося мигновено да пренасочи вниманието си към друго четиво. Не, не диря снизхождение – убеден съм, че има въпроси, чиито емоционален заряд прави писането трудно подредимо, слабо податливо на структуриране, далеч по-хаотично от желаното. Прочее, следващите редове ще изпитат търпението ти, читателю, в още един поглед – ще става дума за именно авторитети. За хора, които сме свикнали да греят на небосклона, а ние безпомощно да чакаме нощта, за да се полюбуваме с телешка усмивка на лице на блясъка им. Или деня, за да направим поредния опит да скочим до небето, който винаги се оказва неуспешен.

Историята начева прозаично, чак безинтересно: Миглена Николчина, професор в Софийския университет, поканила Юлия Кръстева – нейна учителка, вдъхновителка и приятелка – за член на редакционната колегия на „Литературен вестник“. Подобно на всеки кандидат за някаква публична позиция, била тя и представителна, наложи се Кръстева да бъде проверена от Комисията по досиетата (отказвам да натоваря разказа си с цялото име на институцията). Навярно мнозина очакваха, че справката ще се окаже безрезултатна, а вестникът ще се увенчае с престижно име в редколегията си.

Юлия Кръстева се оказа секретен сътрудник на Държавна сигурност. Дамата заминава за Франция със стипендия от българската държава, бидейки на 24-годишна възраст. Годината е 1965. Уточнявам, защото далеч не цялата българска научна общност е прочела всички близо 400 страници от публикуваното съвсем наскоро досие. Още тогава тя поема ангажимент „да помага“ с информация на българските тайни служби, за които Франция е предмет от особен интерес – френската компартия е една от само двете на некомунистически страни, Франция има сериозни позиции в Близкия Изток и Северна Африка, а интересите ѝ включват конфликтни точки като перманентния сблъсък, свързан с Израел и идеите за създаване на палестинска държава.

Образът на Кръстева, особено версията му, датираща от времето след 1989 г., напълно изключваше разкритията за нейното агентурно минало – тя се самопредставяше като почтена, некомунистически лява, избягала от България заради непреодолимата несвобода тук, но запазила връзка с родината. До такава степен, че в изследванията ѝ родният език за вече превърналия се в чужденец беше мислен като травма, която не подлежи на преработване – интерпретация в духа на психоанализата, която я правеше още по-симпатична за българската публика, привиждаща в тази идея заявка за страдание, причинено от междинното положение на интелектуалеца-емигрант, който никога няма да усети уюта на родното в страната-приемник, нито ще възвърне родината такава, каквато е била, докато той е бил неин носител.

Ето защо съмненията в автентичността на досието изглеждат на пръв прочит обясними. В една от първите си публични реплики Миглена Николчина бързо намери обяснение защо документите са фалшиви. Да, знаем за случаи, в които отчитането на дейност води до създаване на папки с измислено съдържание, заради които кадрови офицери от ДС получават заплати и повишения. Оказа се, че в архивираните папки няма никаква мостра от почерка на Кръстева. Липсват собственоръчно писани сведения, няма и декларация за доброволно сътрудничество.

В случая това тълкуване не би могло да бъде удържано по достатъчно разумен и убедителен начин. В справка от 4 март 1971 г. „Сабина“ (агентурното име на Ю. Кръстева) отправя молба към оперативния служител („Любомиров“) да не пише сама сведения, а да ги споделя устно – в писмената форма щяла да пропусне същественото. Дадено е предложение желанието ѝ да бъде удовлетворено, а това се и случва, както става ясно от логиката на документите – виж с. 41 от личното ѝ дело.

Особено любопитно е как професор по литературознание би се провалил в елементарна процедура по селекция на фактите според значимостта им. Не, не според оценката на ченгето – той може да мисли всякакви нелепици, а в своята собствена самопреценка.

По всичко личи, че оставянето на следи, по които може да бъде идентифицирана, не е било по вкуса на секретната сътрудничка. Собствено изписаните донесения биха дали възможност на българските тайни служби да я изнудват, доколкото пребиваването и кариерата ѝ във Франция изключват службата на чужди разузнавания, особено предаването на информация (без оглед на нейната ценност) на репресивния апарат на страна оттатък Желязната завеса.

Напомням, че Юлия Кръстева далеч не е взрян в литературознанието учен, а и важна политическа фигура, свързана чрез съпруга си с Френската комунистическа партия и други кръгове на леви интелектуалци в Париж. По силата на този ангажимент тя е изпратена в Кувейт на конференция по Палестинския въпрос (вж. Информация от 4.03.1971 г., с. 15-17 от работното ѝ досие; също и Справка от 4.03.1971 г., с. 41 от личното ѝ дело). Всяко усъмняване в нейната чиста съвест и безкористна работа в полза на френските интереси би довело най-малко до решителното ѝ дистанциране от подобни обществено-политически валенции. Доказаната дейност в полза на държава от Източния блок, ако не сложи край на кариерата ѝ във Франция, несъмнено би накърнила образа ѝ в интелектуалния контекст, благодарение на който тя създава авторитета, заради който и днес разкритието за дейността ѝ като част от ДС предизвиква интерес.

Може да се каже, че Кръстева е успяла да постигне съвършения баланс – да сътрудничи, без да се омаскари. Важно е също да се знае, че през 70-те дори и в Източна Европа нагласите към повече свобода, а оттам и презрението към силовите институции, особено към разузнаването и неговите подмолни методи, постепенно придобиват повече привърженици. Роля за това несъмнено има и Пражката пролет – макар и смазан, проектът показва, че говоренето за „социализъм с човешко лице“ далеч не е непродуктивно, нито утопично.

От тази гледна точка решението ѝ да не разписва лично изглежда болезнено прагматично – предположението, че още тогава тя е виждала разклащането на социализма, изглежда повече от несериозно. Нелогично изглежда и допускането на Димитър Камбуров – друг български учен, дълбоко свързан с идеите на Юлия Кръстева – според когото тя дълго време изпитвала разкъсващи колебания относно идеологическия избор между комунизма и капитализма. По този начин той тълкува и завоя ѝ към маоизма в началото на 70-те – факт, който също е отразен в документите на ДС.

Отсъствието на следи, по които тя може да бъде идентифицирана като секретен сътрудник, я снабдява със свободата да не се съобразява с предстоящите ходове на българския репресивен апарат. Това ѝ дава шанс да остане във Франция под претекста, че служи на родината, разпространявайки на Запад и на разбираем за значим дял от западната учена среда славата на българския литературовед, легитимирайки социализма. По този начин тя успява да избегне потенциалния конфликт със службите – статусът на невъзвращенец е особено рискован. Не само за носителя си, но дваж повече – за неговите роднини и приятели, останали в България.

Още помня като дете как майка ми и нейна приятелка (на име също Юлия), когато се виждаха, често изпадаха в емоционални интермедии и плачеха заедно. Бил съм твърде малък, за да бъда изобщо част от разговорите им, но много по-късно ми беше обяснено, че синът на въпросната дама е бил невъзвращенец във ФРГ. Факт, поради който майка му е била обект на всевъзможен тормоз, но сякаш част от тривиалния репертоар на българските ченгета без проява на кой знае каква оригиналност: среднощни посещения и лишаване от спокойствие, привиквания по всяко време за разпити, задържания за часове без право дори на часовник на ръката до пълно изтощение, заплахи, разкази за избягалия млад мъж и сценарии как, ако тя не съдейства, той така или иначе ще бъде заловен, но тогава животът му няма как да бъде гарантиран, показ на вещи с претенция да са негови.

Липсата на декларация за сътрудничество и писани на ръка доноси превръща досието потенциално в не особено завладяваща белетристика, а авторите му – за пореден път в насилници, чиито агресивни попълзновения не пощадяват дори онези, които са нямали и не са желали да имат взаимодействие със службите. Дори повече – алибито за нарочно омаскарената интелектуалка би било убедителен аргумент в очите на мнозина, възприемащи находката от позицията на емигранта-интелектуалец като дисидентска фигура, мислима през фигурата на съпротивата.

Родителите на Юлия Кръстева не сещат нищичко от това. Самата тя никога не бива дисидент – нейното пребиваване във Франция е съвсем официално. Нещо повече – в Париж се премества да живее и сестра ѝ. Също така легално. Органите на разузнаването имат контакти и с нея.

Според друга гледна точка сътрудничеството с репресивния апарат представлява своеобразна търговийка – обектът дава сведения, пазарувайки на дребно спокойствие и относително удобство. За себе си и/или за близките си. Подобна нишка се прокрадна и в коментарите на Миглена Николчина, достъпни в социалните мрежи.

Тълкуването на Димитър Камбуров бе друго: той предпочете да настоява, че Кръстева не е била „хлъзгава и убеглива лисана-глезана“, каквато тя изглежда от досието си, а възпитана и възпитаваща ченгетата гранд-дама, отнесла се с тях не като с неморални представители на една човеконенавистна власт и нейните най-потиснически сегменти, а напротив – приела ги като хора, като равноправни – решение изцяло в духа на честната игра и на мисленето на другия като равноценен.

Няма да се съглася с нито едно от тях. Кръстева няма причина да продава сведения срещу сигурност – нито тя е била заплашвана, нито родителите и близките ѝ са били повече от обект на справки, които се правят по служебен път, без обектите им изобщо да разбират, че са проверявани. Липсват данни дори за бегъл опит за натиск към някое от по-слабите звена в роднинския ѝ кръг, даже напротив – след раждането на сина си тя пожелава родителите ѝ да дойдат заедно да го видят, а не поотделно, както гласят правилата тогава. Смята се, че те биха могли като семейство да не се завърнат, а тя контрира с довода, че те са възрастни хора, не знаят френски. Добавя дори, че биха ѝ били ненужно бреме, че не желае „да го слага на главата си“ (Справка от 4.10.1975 г., с. 116 от личното ѝ дело). Дори повече – когато дойдат в Париж, предвидено било майката и бащата на Юлия Кръстева да бъдат настанени в дома на сестра ѝ Иванка (Справка от 12.02.1976 г., с. 132 от личното ѝ досие).

Опитът ѝ да достигне формулираната цел достига до директна заплаха – разказ за разгневилия се френски съпруг, влиятелен литературовед и писател, който щял да опише историята на отказа от страна на българските власти (Пасаж 10, Писмо №4 от 12.04.1976 г., с. 134 от личното ѝ досие).

Важно е да се има предвид фактът, че през цялото време, докато трае общуването между дамата-литературовед и агентите на ДС, тя дава всичко от себе си, за да остави впечатление за контакта като особено чуплив – отменя срещи в последния момент, не се явява нито на редовна, нито на резервна уговорка, отказва виждане с различни аргументи (работни пътувания, почивки в чужбина и по луксозни места във Франция), използва канали за връзка (телефон), до които е предварително уговорено да не прибягва с цел запазване на секретността на мероприятието и др. Да преследваш утвърден университетски професор би било крайно неприемливо нарушение на академичната свобода, ето защо Кръстева не става интересна за френското разузнаване. На фона на това инициативата да манипулира с уж невнимателното търсене на комуникация чрез явни средства не представлява риск за нея и кариерата ѝ. Прочее, според както са обучени българските агенти и според пропагандното клише („Врагът бди!“) всяко посягане към неподсигурени средства за общуване крие огромна опасност от разкриване не само на връзката, но и на общуващите агенти – обучени момчета, до известна степен рутинирани професионалисти, чиято замяна изисква допълнителни ресурси.

Ето защо по всичко личи, че от твърде волната ѝ комуникация с българските ченгета професорката няма как да претърпи щета. Маниерът ѝ обаче, оценен от тях на границата на риска, създава усещане за перманентна опасност от осветляване и провал. Сценарий, който често пъти завършва не само с уволнение, но и с крайно неблагоприятно вземане-даване с органите на съдебната власт: ако не във Франция, то в България – несъмнено. Трудно бихме могли да отдадем подобно поведение на академична разсеяност, а по-скоро на нарочно изкована стратегия за манипулация, за поддържане: едно – на очакването за сдобиване с по-съществени данни: все пак става дума за университетски човек, пътуващ по света, добре интегриран във френското общество; и две – на постоянната бдителност пред открития шанс за провал на проекта и неприятен завършек на нечия кариера на разузнавач.

Тъкмо това съчетание от очаквани сведения, които така и не надминават информационната стойност на публикуваното във вестниците. В работното ѝ досие едва няколко донесения са използвани „за натрупване“, сиреч за статистическа плътност на дадена количествена извадка, а повечето са с ниво „неизползвани“. Същото важи и за информационната им стойност – рангът им е „малоценни“ или „неценни“, много от текстовете дори са с ниво на секретност „несекретен“, а конкретността им е оценена като „откъслечна“.

На това основание някои читатели на досието на Юлия Кръстева побързаха да я героизират, настоявайки на версията как ловката интелектуалка умело заблуждавала глуповатите ченгета, водейки ги за носа[1].

Професионалният прочит на досието дава различна посока на разбиране. От една страна, вече беше споменато, че дамата-обект на разработка не е подгонвана и притискана, за да прилага финтове. Прийоми за измъкване се налагат тогава, когато ситуацията се окаже нерешима с конвенционални средства. Случаят никак не е такъв – героинята на документите дръзва дори да изнудва ДС, а едва вторият служител, сблъскал се с инак доста арогантната претенция за една визита на родителите ѝ под заплахата от опозоряваща публикация в „Монд“, реагира адекватно и нарича подхода ѝ с подходящата реторика – „България няма да коленичи пред заплахата“, „не е достойно за една българка така да се отплаща на Родината си“, очертавайки смислово понятието за изнудване. Казаното постига мигновен резултат и нахаканата литературоведка променя модуса в примирително-обяснителен – „не са имали намерение да заплашват България“, оневинявайки съпруга си с довода, че е изрекъл оскърбителните думи „в раздразнено състояние“ (Докладна записка от Лука Драганов до заместник-министъра на външните работи Живко Попов от 4.05.1976 г., с. 136-137 от личното ѝ дело).

Хлъзгавата неуловимост на Кръстева далеч не изглежда като майсторска заблуда, а по-скоро като осъзната стратегия за използване на всеки шанс. Няма преследване – няма наложителност от финтиране. Това поставя под въпрос и тезата на Камбуров за респекта, който той разчита в отношенията ѝ с представителите на Държавна сигурност. Уважението напълно изключва всяка форма на натиск, а разговорът ѝ с Лука Драганов ясно указва идеологическата посока на поведението ѝ – преследване докрай на личната изгода, било на цената на шантажа или на умилкване-подмазването, избирани съобразно ситуацията, а в дадени контексти, както пролича, и превключвани светкавично, за да не бъде загубен преследваният резултат.

Особено драстично личи пълното неуважение на Юлия Кръстева към органите на разузнаването в разказите ѝ за луксозни почивки, които по думите на един от тях подхождат не на лява интелектуалка, а на буржоа. Нейният собствен отговор на това полушеговито-полузаредено с идеология подмятане само уточнява мащаба – със съпруга ѝ живеели като „малки буржоа“ (Справка от 5.05.1971 г., с. 53 от личното ѝ дело). Всичко това се съчетава с почти самохвални споделяния на самата граница на добрия вкус за скъпи почивки, за преживявания в шатото край Бордо на единия от зетьовете на мъжа ѝ, за плановете за смяна на жилището и закупуване на по-просторно, запазвайки старото за кабинет, в който двамата да намират спокойствие за работа – една подчертано „буржоазна“ нагласа, нямаща нищо общо с реториката в полза на „угнетените, оскърбените и унизените“.

Нека не бъда схващан погрешно – лявото мислене ми е далечно, ето защо акцентите върху сиромахомилски постулати за равенство или обща мизерия, на които комунизмът направи усилие да ни приучи, са ми дълбоко чужди. Бунтът ми не е насочен срещу понятийната система като такава, а против лицемерното живеене според стандарта на буржоазия, но продавайки в академичните си изследвания обратното. Ефектът на разминаване между гледаемия образ на нечий житейски избор и акустичното послание на ораторското му майсторство съм смятал всякога за неприемлив, присъщ именно на социализма, а точна негова метафора е съветският телевизор, който никога не съчетаваше идеален звук и кристално ясна картина.

Не издържа и тезата на Камбуров за колебаещата се професорка, която късно стига до своя окончателен избор между социализма и капитализма като алтернативи, оставайки лява до край. У застаналата на страната на „ситната буржоазия“, заявила това свое разбиране дори пред органите на тоталитарната власт на държава, в която действа проект за насилствена смяна на обществения модел на базата на почти всеобща уравниловка, трудно би могла да се разчете неувереност. Напротив – по всичко личи добре пресметната стратегия за личен успех, дълбоко вкоренена и в модела на левите-шампанско-и-хайвер-интелектуалци, обитаващи огромни жилища с гледка към Айфеловата кула, поддържани с повече от добрите им заплати на университетски професори, играещи ролята на манипулативни глашатаи на „потиснатите класи“, с чиито данъци се поддържа луксът в техния живот.

Документалният текст е като цяло емоционално неутрален жанр. Актовият материал е хладен. Издават го институции, а езикът му е дървеното слово на бюрокрацията, зад което не прозира никаква човещина.

Подобни лични досиета, съдържащи значителен брой писма, дават основание за друг ъгъл на гледане, от който микроисторическият сюжет се разкрива и в психологическа дълбочина. В моите очи антропологическият център е дори по-съществен – що за човек стои срещу отворилия папката читател-изследовател? Какви са мотивите за неговите действия? До каква степен биографията му, затворена между кориците, е автентична? – Съществуват безброй примери за досиета, изфабрикувани като алтернативни и силно компрометиращи разкази за животи, използвани като бухалки, когато стане нужда на властта да принуждава към действия или да дисциплинира.

Признавам, разгръщайки досието на Юлия Кръстева, очаквах – първо – морална дилема и трудно решими нееднозначности. Опровержението беше пълно и без остатък: да, този документален свод отразява епизоди от живота на обекта си и в това няма как да има съмнение. Потвърждават го (арогантните) наративи за скъпи почивки, за нужда от отмора на конкретно място, за претенциозен начин на живот, за хранене всекидневно в скъпи ресторанти (поради мързел по лично признание на Кръстева), за пътешествия и стокова презадоволеност, каквито българският разузнавач не би видял и в най-развинтения полет на фантазията си. Ако досието беше произведено без връзка с основния си персонаж, логично е да предположим, че устремените към кариерно израстване агенти биха създали сборник с фикционални разкази на идеологическа основа по теми, с които, ако не придобият героичен ореол, то поне биха се доказали като професионалисти. Детайлите за живота на шампанско-и-хайвер-интелигенцията не би привлякъл вниманието дори на таблоидната преса, камо ли на разузнаването.

В Сведение от 4.2.1972 г. агент Красимир съобщава: (Юлия Кръстева) „Като човек беше доста резервирана и е трудно да се каже какво представлява… Едно е сигурно – беше изключително амбициозна, а по мое мнение и много егоистична (с. 74 от личното ѝ дело). Зад агентурния псевдоним е укрит неин състудент. Детайлите относно образованието ѝ (преминаването от редовна в задочна форма в четвърти курс) в пълнотата си сочат прилична запознатост на информиращия и навярно висока степен на достоверност на предложената от него психологизация.

Безчувственост и пределен егоцентризъм личат и от писмата ѝ: в тях основните теми са кариерата, университетското преподаване, лекциите в чужбина, новоиздадените книги и статии, участието в конференции, симпозиуми и кръгли маси, членството в престижни редколегии, ваканциите в странство и по скъпи места, но подбирани по критерии, многобройните пътувания. Нито дума за семейството ѝ. Не разбираме нито дума за това дали със съпруга си се уважават. Собственото ѝ усещане за съпруга ѝ също липсва – дали е грижовен, внимателен ли е към нея, уважава ли я. За сметка на това става ясно, че Филип Солерс е „богат“ – видимо ключово качество, за да бъде повдигнат до партньор в живота на литературоведката родом от Сливен (Справка от 27.01.1970 г., с. 56 от личното ѝ дело). Тази характеристика, допълнена с факта на фамилното имение в Бордо, обитавано в онзи момент от родителите му, е изречена само две години след сватбата им. Основателно би прозвучал въпросът какви други достойнства са я довели до брака с него, освен материалната му обезпеченост, членството във френската компартия (също отбелязано), и репутацията му на водещ ляв литературовед и автор на два издадени романа. Няма нито дума за детето ѝ: дали е здраво, хубаво, расте, буди ги нощем, радва ги? Извън умилкване-подмазването към службите, когато търси нещо от тях; и арогантната ѝ насмешка, когато няма какво да иска, емоция не е отразена.

Ако някой би поставил под съмнение тази реконструкция, защото тя все пак не е излязла изпод перото на Кръстева, то самата тя е оставила и паралелен текстов поток, който би могъл да се прочете микроисторически и в заедност с произведения от агентурата. Знаков в това отношение е финалът на писмо от 8.02.1971 г. до родителите ѝ, в което героинята на досието заявява направо, че е подходила към текста с намерението да напише нещо „топло и приятно“, а то е излязло „отново студено и учено“.

Студенината и всеобхватната същественост без конкурент на учеността са носещите сюжети в цялата документация, посветена на агентството на Юлия Кръстева. Внимателният прочит на папката причинява смразяваща хлад. Не, не става дума за литературна плътност на образа ѝ. Категориите, с които борави литературознанието, тук са безполезни. Димитър Камбуров заяви в свое изказване в социалните мрежи, че в текстове от жанрове като тези очакването за романова пълнота на характера е наивно. Твърдение, с което няма как да не се съглася, оспорвайки логичността на тълкуването на ситуацията изобщо през литературоведски понятия.

Литературната наука и животът не съвпадат – би отекнало клишето. Серпентините на ума, прочее, се разкриват, за да поведат действие и да причинят ефект, след като ефикасността бъде проверена мисловно, заточвайки интелектуалните инструменти за наистина прецизен разрез. Юлия Кръстева не е герой от новела, ето защо решението тя да бъде анализирана като романово присъствие няма легитимност. Фикционалният разказ на литературата съдейства за по-задълбочена картина на реалния свят и – навярно – за по-пълноценното ѝ изживяване. Подмяната на живота с литературата води до тежки фрустрации, подобни на несъвпадналите образи на литературно идеалното отражение на Кръстева, саморекламирала се като антитоталитарна, и действителните ѝ грапавини, които няма как да бъдат (морално) изгладени, неутрализирайки имагологичния конфликт.

Иванка Стоянова Кръстева, сестра на литературната критичка, също е автор на няколко едногласни оценки за нея. На с. 125 и 132 от личното тя назовава по-голямата си сестра директно сноб, обръщайки специално внимание на претенциозната, разглезена префърцуненост на роднината си, на френското ѝ семейство, и на интелектуалните кръгове, в които пребивава. Агентът, провел разговора с нея, съобщава, че самата Иванка има склонност към снобски разговори, словесна разточителност с цел демонстрация на интелекта, и изпадане в безсмислие поради стремеж за статусно надуване.

На 4.02.1972 г. агент „Красимир“, познатият вече състудент на Кръстева, добавя: „С мен в Париж тя се държа доста високомерно… живеела вече в друга среда, с други интереси, и нямала какво да си каже със софийските си приятели.“ (Сведение, с. 75 от личното ѝ дело). Това съждение, макар и преразказано, мъчно би могло да бъде оспорено от тезата на Д. Камбуров относно трудния избор между комунизъм и капитализъм. Бих предложил друга обяснителна оптика: пасажът е перфектно четим през финала на „Стихи о советском паспорте“, но обърнат обратно – „Читайте, завидуйте, я гражданин Советского союза“[2]. Провинциалната наглост на сливенската девойка, устроила се в Париж и обзаведена с богат съпруг, все така стои в опит да бъде превърната в норма.

Да се върнем на разговора за мащаба на буржоазното, в който Юлия Кръстева сама заявява, че живее. Идеологическият разлом се отваря още повече с въвеждането на понятието, заето от противната страна, като силно интериоризирано, като напълно описващо своята жизнена среда и материална целеположеност. По всичко изглежда, че авторката слабо е вярвала в силата на лявото като конкурентна картина на света. Същото, прочее, може да се твърди за всяка една нейна философска позиция: заминала от България като добре усвоила клишетата на ортодоксалния марксизъм (вж. заглавията на публикациите ѝ до 1965 г. на с. 17 в Характеристика от 14.10.1965 г.), във Франция тя бързо се ориентира в дебатите, протичащи във френската компартия. Когато „интелектуалците“ заемат позиция в полза на Китай и маоизма, тя се присъединява: към тези, които са по-скоро в интелигентско малцинство. Позиция, която се продава чудесно, доколкото не е тази на мнозинството (не всеки е на тази страна, рядкостта е и дефицитност), но е споделяна от минаващите за умствен тръст (сред тях са университетски професори, редактори на научни списания и др.).

Маоисткият ѝ период завършва тогава, когато се връща от Китай, но не сама, а със съпруга си, който обръща тенденцията във ФКП и неговите наблюдения върху условията на труд в Поднебесната водят до културна и геополитическа преориентация. Следвайки зигзагите на идейните дискусии сред левите интелектуалци, близки до комунистическата партия, Кръстева успява да си осигури престижни публикации в добра компания. Факт, който ѝ гарантира перманентно присъствие в академичния живот във Франция на цената на лява ориентация, реализирана на фона на живот на буржоа.

Далеч не само към приятелите си от София тя се отнася хладно-прагматично. Подобна липса на емоционална привързаност установяват агентите и към родителите ѝ, към сестра ѝ. От писмата ѝ не се усеща семейна топлина и чувство към съпруга ѝ. Идването на нейните майка и баща да видят внука си изглежда като опит за отмятане на досадна обязаност, от която не може да се избяга. Речникът, с който Кръстева обговаря визитата им (заявява, че не желае да ги сложи „на главата си“), излъчва досада и видимо желание за запазване на дистанцията от има-няма 2200 км. Отсядането им у Иванка води интерпретацията в същата посока.

Дотук се потрудих да маркирам някои наблюдения върху съдържанието на досието на агент „Сабина“, alter ego на философа Юлия Кръстева. Най-значещия дял на писанието си оставих за финал. Феноменът Кръстева с всичките си позитиви и негативи се отразява всецяло на българския академичен живот. Очертанията на тази намеса от дистанция са различими в почти истеричната реакция на нейните почитатели в България. Миглена Николчина побърза да огласи документите за фалшиви, за постановка на ДС, която е искала да държи френската си връзка в покорство. Кръстева беше изобразена като жертва, на която всички трябваше да съчувстваме. В безразсъдна защита се впусна и Димитър Камбуров – друг българин, дължащ голяма част от академичната си стойност на цитатите към текстове на изтъкнатата феминистка.

Същата Николчина си призна публично, че е била твърде сурова с Богдан Богданов, когато неговото агентурно минало беше осветлено. Изповед, която имаше ясен прицел – да се отърве от товара на собственото си мнение и да представи гледната си точка днес не като отстъпление от високия си морален стандарт, не дай Боже – като двойно дъно, а като естествена еволюция към добро, мир и красота, в която ченгетата вече не са доносници и предатели, какъвто беше в нейните очи казаният Богданов (инак безспорен като интелектуална наличност), а хора като всички нас, с които защо пък да не се и прегърнем в знак на взаимно признаване и почитане?! Този поврат, опасявам се, силно прилича на маневреността на Юлия Кръстева, видяна в огледалото на документите. Учителката е повлияла на ученичката и в сферата на етическите правила на живеенето, на толерантността към лъжата и на приемането на истината реторически като дискурсивна практика, а не като екзистенциален избор, който – по Сартр – съучаства в идентичностното ни конструиране.

Само преди няколко месеца и дни преди да бъде огласен по служебен път, Владимир Трендафилов се саморазкри. Значими имена, свързани в това число и с феминизма, абонати на Кръстева, упражниха остротата на аргументите си срещу тоталитарната власт, а днес неумело пробутват версии, зад които прозира едно – канско усилие за умиване на светлия лик на академичната покровителка.

Този жест тълкувам като публично денонсиране на: едно – собствената морална автономия; и две – на самостоятелността на научното изследване. Няма да бъде откритие, ако заявя, че академичните гилдии у нас практически отсъстват, разпаднати на приятелски кръгове, функциониращи на принципа на дребни и по-едри услуги: „аз – на теб, ти – на мен“. Едва ли има значение на какво интелектуално равнище ще бъде възпроизвеждан този неприемлив модел – той води всякога до деградация и разпад, до подмяна на професионалните отношения с лични, до израждане на интелектуалната почит в открит слугинаж. В случая жестове като морално отвратителното заставане на страната на тариката и обгрижването в летните месеци на английското имение на началничката, са смислово приравними в общия знаменател на изтръгнатата автономия, заместена с фенството и съзнанието за незаслужено усвоен ресурс, за получена грамадна услуга, която подлежи на перманентно връщане под формата на вечна преданост.

Затова и вината, която Николчина различава, е „безсмъртна“ – в своите очи тя никога не би била в състояние да изкупи греха си: невинната покана за членство в редколегията на „Литературен вестник“, която доведе до разкриването на черното петно в светлата биография на учителката ѝ. Определението е автонаративно, споделено отново в социалните мрежи.

Ченгетата без приятелски връзки могат да бъдат хладнокръвно разкъсани. Те не струват, защото не са „наши“. Неутралността на равнището на личните отношения разгръща в пълнота могъществото на моралния коректив. Същият се изпарява в миг, когато насреща се окаже някой от вътрешния кръг. „Нашите“ са изначално добри. Защото са „наши“. Всички критерии са условни. Единствената постоянна величина е бруталната диалектика на „свои“ и „чужди“.

По този начин се уреждат конкурси за академични длъжности – печелят ги политически коректните, а не най-добрите. Влизат онези, които ще цитират когото трябва, ще носят кафе комуто е постановено, ще се грижат усърдно за имиджа на патрона си, защото той им отвръща със същото, оставяйки им един ден в наследство авторитета си. Такова е моето разбиране на жеста на Николчина, така чета и Камбуров. Опасявам се, че на фона на досие като това, формулирането на противоположна интерпретационна рамка би било ново свидетелство за патрон-клиентните отношения в българската наука – материалът открива само една писта за тълкуване в ценностно и информационно отношение.

Наченах, наред с настройката към приятелска, нерефлектирана и професионално непричастна отбрана на каузата, и със злорадо-дребнавото потриване на ръце пред падналия авторитет. Да, съществуват академични нищожества, които дебнат по характерен за трупоядните хищници маниер: атакуват всеки отслабнал и го глозгат, докато от него не остане нищо, без да се съобразяват с гилдийни или човешки норми.

Подобен ход стори Димка Гичева-Гочева, преподавател във Философския факултет на Софийския университет, чието изказване – отново във формата на социалните мрежи, се опираше на следните точки: първо – след като самата тя не била цитирала Юлия Кръстева нито веднъж, значи последната не била никакъв значим учен. Да, веднага проработи инфантилната мяра за света чрез Аза. Здравият разум няма нужда от доказателства относно факта, че полагането на собствената личност в нормотворна роля извън институционалните възможности, дадени от модерната държава, е флагрантна спекулация, чиято целева група са именно фенската маса, а не учените и носителите на рационалност от базово ниво.

Следващият значещ елемент от този реторически репертоар – съвсем очаквано! – е себепрогласата за пророк, но със задна дата: прозорливата Гичева-Гочева знаела нещо, но какво, как, защото не го е споделила – интуиция някак си я водила. Нямало начин в нейните очи Ю. Кръстева да не е ченге, усещала я от разстояние. Фигура, която цели групиране на приятелски обръчи, просейки преклонение от страна на по-ниските чинове като парола за политкоректно действие от типа подмазване.

Деструктивната критика към големите имена е направила мнозина известни. Още повече са се издънили, опитвайки се да откраднат от чуждия престиж. Особено ако става дума за учени без принос, направили усилие да анихилират стореното от изследовател, разпознаваем на световно широка мерителна скáла. Собственото нищожество често пъти подхранва хищнически страсти. Дамата, обявена преди повече от десетилетие за депрофесионализиран философ от свой далеч по-продуктивен колега, огласила сама тази оценка в неуспешен опит за себемартиризация, притаила се в лоното на университета и всякога с мнение в пълен унисон с това на началниците, се осмели да излезе от самопричинена анонимност, но не с научен труд, а с атака под кръста, на която ответ няма, срещу утвърдена академична фигура, която, макар и съмнителна като човешки качества (по думите и на Александър Кьосев), не е дирила удобство в отбягването на публичност, в непродуктивността и не особено могъщата интелигентност, макар и обратното да не е вярно.

Ето защо за мен беше особено важно да отговоря на още един въпрос: кои сме ние (, българските нищожества), че да имаме право да съдим (великаните) изобщо? Да, българската среда не е излъчила учени с такава цитируемост като Кръстева. Но тъкмо ние сме: първо – консуматори на имиджа ѝ. Заради такива като нас тя е цитирана и разнасяна от уста на уста. Второ – за този образ ние плащаме. Някои – с доживотния си абонамент за нейните текстове и с телешкото си благоговение пред лика ѝ. Все фигури, които обезпечават прилични кариери. Справки – Миглена Николчина, Димитър Камбуров, Мария Калинова, Камелия Спасова и др. Трето – ние сме тези, дето купуват книгите ѝ, правейки я богата буквално. Сиреч – клиенти сме, а като такива имаме права на потребители. Едно от тях е да не бъдем залъгвани и да не ни се пробутва гнила стока в лъскава опаковка. Опасявам се, че в случая стана тъкмо това.

Не съм допускал, че ще съчувствам на ченге от ДС. А на неколцина – никога. Разказът на документите е потресаващ. Не е за хора със слаби сърца. Буквално. Кариерният устрем на едно провинциално момиче от Сливен, успяло да се продаде скъпо във Франция, е сюжет, който заслужава разплитане до дъно. Сравнението на наблюдавано-анализираното с героя на „Пази Боже сляпо да прогледа“ Христо Белокровский сякаш само се настанява, за да обясни тази мръсна характерова сплав, подчинена на максимата за целта, оправдаваща всички приложени средства. Юлия Кръстева е далеч по-близка до образа на успешно интегрирания в града бивш селянин, зловещо-безчувствен, лишен от базисни емоционални рефлекси, себичен до последна степен, но научно успял, сторил име в полето си, все пак съмнителен като човешка плътност. Във всеки случай – нападана и актуално захапана от такива, с които пребивава в обща колегиална листа само по силата на институционалната общност, но не и на равнището на дълбокия смисъл на колегиалността, разбирана като имане на споделен логос. Изглежда, че момичето потегля на дългото си пътешествие от Сливен до Париж с рано изработен план, който следва до края, до постигането на целта.

В тази логика се вписва и почти изплаканото признание на Миглена Николчина за отказаното желание на учителката си да посети България в скоро време с круизен кораб по Дунава. Дали е пожелала да се завърне по родните места или е посегнала към поредното луксозно преживяване на малка буржоа – според мен въпросът е решен в аванс.

 

Първоначална публикация на сайта „Маргиналия“
(Публикува се със съгласието на автора и издателите)

 

Източник

 

[1] Александра Маркарян. „Юлия Кръстева финтирала блестящо Държавна сигурност (из досието „Сабина“)“ – https://offnews.bg/litca/iulia-krasteva-fintirala-blestiashto-darzhavna-sigurnost-iz-dosieto-677741.html

[2] В. В. Маяковский. Стихотворения, поэмы, пьесы. Минск, 1977.

 

Димитър В. Атанасов
Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия. Интересите му са в средновековна история, история на идеите и понятията, публични образи на историята, историографски анализ, историческа антропология, употреби и злоупотреби с миналото, „живият архив“.
Други статии от този автор
Посетители: 94

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Радомир Парпулов писа Още
    Глас в пустиня ....   ... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 4 дни
  • Владимир писа Още
    sonogram - ехография
    sign... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Защо да ходим надалеч.... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    И това е единственото... преди 1 седмица
  • Елена писа Още
    Толкова много... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Хубаво е, че Златко не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Мдааа, целият свят... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Между другото, и... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Смилов е изключително... преди 2 седмици
  • Лина писа Още
    Честно казано, тази... преди 2 седмици
  • Колчо Ковачев писа Още
    Страхотно добър... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Днес сутринта пих... преди 2 седмици
  • пацо и саня писа Още
    Хубав разказ, ама... преди 2 седмици
  • Rita писа Още
    Приятели, не виждате... преди 2 седмици
  • Rita писа Още
    Много силен разказ!
    И... преди 2 седмици
  • Данина писа Още
    Кръстина,къде видяхте... преди 2 седмици
  • тина писа Още
    Обидно ми е, че се... преди 2 седмици
  • Георги писа Още
    Много интересно. Само... преди 3 седмици
  • Архимандрита писа Още
    А кой им е виновен на... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Даниел Смилов дълбоко... преди 3 седмици
  • коста стаменов писа Още
    "Ранделова" или... преди 3 седмици
  • Ранделова писа Още
    Чудя се как ли би... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Казват, че Елиас... преди 4 седмици
  • Анатоли Кирилов писа Още
    Скандалност, не... преди 4 седмици