Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2017 09 Avramov IK 

 

01 Seite 1

 

01 Seite 2

 

Въведение

Икономическата цена на „Възродителния процес“ e близката цел на тази книга. Отвъд опита за осчетоводяване основното икономическо послание, разказано на няколко гласа, е, че кампанията за асимилация – и най- вече епилогът и от 1989 г., се превръща в съществен катализатор, ускорил стопанския (оттук и политическия) крах на режима. Под прякото влияние на събитията от лятото на 1989 г. българската икономика изпитва серия макроикономически шокове, които се наслагват към съзрелите неравновесия. От една страна, това води до разпад на плановия стопански ред и появата на протопазари. От друга, извънредните обстоятелства подтикват към мерки от класическия набор на Военния комунизъм. В тази възпламенима комбинация се появяват кълновете на бъдещата деформирана икономическа култура на Прехода.

Триптих. Настоящата книга е самостоятелно проучване, но тя е и последната част на триптих. В края на 2008 г., след приключването на продължителен изследователски цикъл и изправяйки се пред трудния избор на нова посока, разговор с проф. Надя Данова ни отведе към периферен епизод от наскоро публикувания ми тритомник върху българското стопанско минало. Ставаше дума за опожаряването на Анхиало през 1906 г., което там е споменато накратко заедно с антисемитското законодателство от 1941 – 1944 г. и с „Възродителния процес“ в контекста на корупцията по време на етническо насилие.[1] Въпросът на Надя защо не развия „анхиалската“ сюжетна линия, се оказа проблясък, от който се роди програма за изследване на икономиката на междуетническите конфликти в България. Работата по нея запълни седем години, като първо се върнах към гръцкия случаи[2], продължих с еврейския[3], за да стигна до турския, който се вмества между тези корици. Всеки следващ епизод се оглеждаше в предишните, ставаше по-обемист, а втората отсечка извървяхме отчасти заедно с Надя.[4]

Така се разкри един нелицеприятен, но важен свят от социалната и икономическата ни история. На него погледнах от различни страни (политическа икономия, микро- и макроикономика), ала въпреки особеностите на идеологията, непосредствените цели и потърпевшата човешка група много от реалностите бяха близки, задвижвани от сходни пружини, водещи до подобни последици. Последният елемент нямаше как да не хвърля погледи към останалите. Затова настоящият текст постоянно се движи в пространството на две координатни оси.

Едната е оста на другите малцинства. Навсякъде, където препращам към случилото се с гърци и евреи, стъпвам (без повтарящи се библиографски уточнения) върху съответните ми предишни публикации

Гръцкият казус е по-скоро хибриден. Част от общността заминава под натиска на антигръцката публична кампания (върхът ѝ е именно опожаряването на Анхиало). Впоследствие, след Първата световна война, напускането става организирано, по силата на междудържавни спогодби, под наблюдението и със съдействието на Обществото на народите. А към останалата в България малка гръцка общност започват да се налагат стриктен контрол и политика на асимилация.

Що се отнася до депортирането на евреите от Беломорието, Македония и Пирот и изселването на българските евреи от големите градове в „Стара България“ през пролетта на 1943 г., те са наглед противоположност на преименуването от 1984 г. и последвалата верига от решения. Във втория случай става дума за асимилация на една етническа общност. В първия се провежда политика за отстраняване на друга, като това протича отначало чрез гражданското ѝ маргинализиране, после – с изолиране и гетоизиране, а накрая – чрез (неуспешно в България и напълно успешно в окупираните територии) елиминиране на присъствието ѝ из земите под българско управление. Тези изходни различия обаче не изключват общи инструменти, реакции, резултати и подмолни сходства. Между двата случая се появяват пресечни точки, оказващи се къде рационално обясними, къде изненадващи. И онова, което в средата на 80-те години започва като опит за изтриване на културната идентичност на българските турци, завършва с масовото им изселване.

Втората ос, която структурира книгата, е времето. При всяка възможност събитията от „Възродителния процес“ се сверяват с първите две изселнически вълни на българските турци от 1950 – 1951 г. и 1969 – 1978 г. Тази историческа дълбочина се оказа съвършено необходима, за да се схванат корените на мотивите, механизмите и логиката на екзодуса от 1989 г.

За какво се ровят тема и злини, в които отговорности падат върху собственото ни общество? Защо не се види какво са правили с нас? Тези въпроси – упреци ми бяха пряко или косвено задавани по повод всеки междинен резултат. Сега, след като преминах през трите етапа, съм още по-убеден в простия отговор. Той не е в утопията, че историята учи, защото основна поука от нея е, че тя не го прави. А в това, че причиняваното на слабия (малцинството) има едно и също лице независимо кой е причинителят. В историята ролите се менят и невинни силни (мнозинства) няма. Ако всеки щади своите и огражда недосегаеми, необратимо се влиза в спиралата на взаимната ненавист, която е без изход.

Отговорност. „Възродителният процес“ е несъмнен, флагрантен престъпен акт на българската държава срещу част от собствените ѝ граждани. Той не е единственият през комунистическите години и турците са една от групите, подложени на репресията на режима. По своя размах, иновативност и абсурдност обаче тоталната асимилация е уникална.

След 1989 г. периодично изплува въпросът за отговорността и възмездието, който постоянно и необратимо убягва от своето съдебно и/или морално решение.[5] Вместо чрез доведени докрай съдебни дела той се подхвърля и прехвърля по политически капризи, за да падне до пошлото дъно на „прегръдката на извинението“ от 2013 г. между лидерите на партията на гонителите и тази на жертвите. (Вж. Отклонение II.)

В най-широк план вина носим всички, които сме останали в позицията на странични свидетели. Този исторически епизод обаче няма как да бъде използван за колективна национална терапия, както това става в течение на десетилетия с оцеляването на българските евреи. И през 1943, и през 1989 г. тихо са помагали малцина; открито гражданско несъгласие са проявили шепа хора; споделяни от мнозинството са незаинтересованост, убедено или пасивно съгласие с репресията, а немалко направо се възползват от нея. Но през 80-те години отсъства щастливият краен изход с еврейската общност от началото на 40-те. „Възродителният процес“ остава негоден за националното митотворчество, народът не може да бъде издигнат в ранга на безименен герой. Още повече че с цялата си политическа и юридическа двусмисленост през 1945 г. е организиран процес срещу антисемитите, до- като до нищо подобно не се стигна след 1989 г.

Антонина Желязкова великодушно приема, че „част от българското общество е обединено от чувството на колективен срам, че не е бил направен опит да бъдат защитени от насилие и гавра помаците и турците, както навремето са били защитени евреите. Съществува чувство на страх, че може би е загубен един огромен капитал, натрупан от предците ни чрез спасяването на евреите и гостоприемния прием на оцелелите от геноцида арменци“.[6] Наблюдавайки обществените настроения след 1990 г. и особено грозно надигналите се днес национализъм и ксенофобия, силно се съмнявам, че подобно чувство е (широко) споделено. Клоня по-скоро към позицията на друга защитничка на турската кауза от онези години, която набляга върху разбирането за лична отговорност. За Евгения Иванова оправдание на народа идва от малцинството, а не от безличната маса. Мнозинството от българите, пише тя, до средата на 80-те години не знаят нищо, но „незнанието в някои философски (и във всички правни) концепции не се третира като невинност. Оттук презумпцията – „всички сме виновни“ – която има поне двузначна интерпретация. От морална гледна точка всички, които са си мълчали, са били съгласни с възродителния процес, т.е. са били виновни, че са допуснали извършването му. От правна гледна точка виновни са определени лица. Останалите са невинни – до доказване на противното… Разбира се, зрителите винаги са най-много – във всеки народ. Зрителите са невинни – до доказване на противното… От гледна точка на морала обаче, са виновни… Заради онези, които – макар и малко – са се съпротивлявали и заради онези, които – дори само вътрешно – са били несъгласни с процеса, считам обвинението към българския народ за обидно“.[7]

Но отвъд пасивните или активни маса/малцинство стои съвършено ясно очертаната отговорност на кръга, взимал решенията. Четейки архивните документи от обсъжданията в Политбюро и в други висши инстанции, човек не може да се освободи от усещането, че има работа с криминални типове, чиито позиция и език в интимността на властта не са по-малко престъпни от концептуалната аргументация на Александър Белев в подготовката на окончателното решение за евреите. Това, което съвършено спокойно се говори на тези заседания, положително би могло да бъде квалифицирано като престъпно (да кажем, срещу човечеството) дори в рамките на съществуващото тогава българско законодателство. Изказване например (в текста привеждам и много други), че „държавата ни има интерес да изтече малко кръв [и] това, което е нечисто, трябва да изтече“ (Георги Йорданов), или апелът в началото на юни 1989 г.: „трябва… да махнем този контингент“ (Петър Младенов)[8], са недопустими даже за онзи правен мир. Войнствената агресивност и безнаказана циничност в говоренето се запазват до самия край на режима. Което съвсем не пречи на главния изпълнител на асимилационната акция, Димитър Стоянов, да твърди пренебрежително, че турците, живеещи в Турция, „са хора азиатци“… Зад това говорене не стои някакъв втори план или префинени задни мисли и стратегии; тези хора действително така мислят. Но подобни реплики и цели концепции не са послужили за обвинение след падането на режима. Езикът на властта по време на епилога на „Възродителния процес“ от лятото на 1989 г. най-добре показва доколко манталитетът и разбиранията ѝ (а и тези на голяма част от обществото) са били на светлинни години от онова, което щеше да се иска от нея (от тях) само месеци по-късно: тогава, когато тя (до голяма степен във все същия състав) щеше без трудности и угризения да възприеме речника на демокрацията и пазарната икономика.

Нито публично, нито във вътрешните си разисквания върхушката не излъчва усещане за предстоящ край, още по-малко за това, че се опасява да ѝ бъде търсена сметка. Това е отчасти убеденост, идваща от упражнявана в течение на десетилетия неоспорвана власт, отчасти самовнушаване на сигурност. Потъвайки в архивите обаче, неведнъж се натъкваш на симптоми за тревожност и боязън. В началото те са слаби, а в хода на събитията и особено в заключителната им фаза се засилват, за да издават вече паника и да доведат до организирането на кръгова защита. Най-издайническите симптоми в това отношение са сизифовските усилия за заличаване на паметта. (Вж. Отклонение I.)

Избор. При разнообразието от възможни отправни точки този, който навлиза в тематиката за „Възродителния процес“, е изправен пред серия от съзнателни или интуитивни избори. В случая те са свързани както с откъслечното знание за икономическото ѝ измерение, така и със самия характер на материята. Икономиката на „Възродителния процес“ е все още слабо проучена зона[9] и се налага преди всичко да се определи кръгът на използваните извори и изследвания. В тази книга основната субстанция са архивите и текстът в немалката си част е композиран като мозайка от документи.

През изтеклия над четвърт век достъпната информация се разширяваше в концентрични кръгове, до голяма степен в зависимост от превратностите на политическата конюнктура. В началото беше преди всичко словото на участниците от двете страни. След мълчанието и контролираното говорене преди падането на режима то започна пълноводно да се излива в пресата[10] и в другите медии с всички качества и недостатъци на личните свидетелства за нещо току-що отминало. Успоредно избуяваше интересът на антрополози и социолози, петимни да уловят колкото се може повече житейски разкази. Значителна и първопроходна изследователска работа със съответните публикации извърши Центърът по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия.[11] Разцъфтяваше, от друга страна, оправдателната мемоаристика на бивши партийни ръководители от всякакъв ранг и на офицери от службите.

Отделни партийни документи от времето на събитията се появяваха епизодично[12] и селективно. В прясната следа на случилото се, при страха от възмездие и отговорност и под прикритието на следствената тайна в хода на имитацията на правосъдие, започваха да циркулират пощадени от унищожаване или от дълбоко потулване филтрирани архиви. През 90-те бяха публикувани някои от важните партийни решения по „Възродителния процес“, но архивът на БКП все още беше труднодостъпен. Трябваше да измине десетилетие, та и повече от 1989 г., за да се появят сериозни монографични проучвания на български автори[13], поставящи опита за тотална асимилация на турците (преди това – и на помаците) в историческа перспектива и контекст.[14]

През следващите години изследователското поле се разшири и задълбочи. Нарастващият брой проучвания[15] се появяваха на фона на малката „архивна революция“ по въпроса. Тя се разви в две посоки: вкарване в научен оборот и все по-задълбочено проникване в партийния архив, а по- късно – и в този на МВР; реализиране на мащабни издателски програми. Първият тънък и непълен сборник, излязъл през 2003 г.[16], бе последван от впечатляваща поредица обемисти томове със стотици документи, събрани от Веселин Ангелов.[17] Независимо от нейни издателски, интерпретативни или извороведски недостатъци тя е забележително усилие фактите да станат достъпни за обществото. През тези години бяха публикувани и други важни архивни корпуси по темата, разшири се дигитализирането.[18] Отделно на сайтове в интернет се поместват десетки становища и свидетелства.[19] В началото на 90-те все още основателно можеше да се твърди, че „Възродителният процес“ е от най-неясните събития в новата ни история. Въпреки оставащите висящи въпроси, днес вече всеки, който има интерес към тях, може да научи много, без лично да навлиза в дебрите на архивохранилищата.

Периметърът на източниците, към които съм се обръщал, изключва публикуваните силно изкривени, апологетични и самоопрощаващи спомени на изпълнителите на партийната воля във „Възродителния процес“. Без внимание оставям многото материали в пресата от периода на събитията и след тях. Така фундамент на книгата са преди всичко самостоятелно издирени и поместени в сборници документи.[20] Основни извори са архивните фондове на БКП и МВР, както и тези на ключовите стопански и други държавни институции. Измежду неизползваните масиви, където вероятно се съдържа релевантна фактология, са дипломатическият и местните архиви (проучвал съм само някои от тези на МВР). Поради естеството на стопанските процеси от значение бяха публичните статистически данни, но и непознати или неползвани досега поверителни/секретни статистически справки. Систематизираната и обработена количествена информация е поместена в табличен вид в края на книгата, понякога в обемисти конструкции, понякога с принудителни пробойни, дължащи се на останали бели петна. Естествено, уклонът към архивните източници има своята цена. Техният поглед носи изразени деформации и ограничения, коментирани отделно. (Вж. Отклонение I.) Накрая, информация, която на места илюстративно подсилва другите извори, епизодично привличам от резултати на теренни антропологични проекти.

Изборът на изследователските полета установява, че политиката няма как да бъде откъсната от стопанските измерения на „Възродителния процес“. Тя е едновременно тяхно съдържание и форма. Много малко от онова, което в контекста на асимилационната кампания изглежда „чиста икономика“, в действителност е такава. Икономическите решения са преди всичко последица от политическите или изпреварваща стъпка, целяща да постигне политически резултат. Не може да бъде игнорирана и доведената до пароксизъм през Студената война обсебеност на върхушката от националната сигурност и от атавистичната боязън/неприязън към Турция. А продължаващата днес параноя около проблема показва, че нещата се вписват в трайната и стабилна перспектива на дългото време. Така че политическата мотивация тук е навсякъде, което е и причина книгата да включва дълъг политически пролог, без който мястото на икономиката във „Възродителния процес“ не може да бъде разбрано.

И все пак има аспекти, които, макар и важни, може да бъдат пропуснати. Такива са например различните форми на протест на българските турци, зародили се от самото начало, достигнали връх в течение на 1989 г. и чиито проекции след падането на режима са от първостепенно значение. Според някои тъкмо от съпротивата на турците е родена българската демокрация.[21] Което виждане пък веднага отвежда към спорове за заслуги, както се е случвало с други конституиращи митове в нашата история (като този за партизанското движение или за „спасяването на българските евреи“). Борбата по този повод е все така нелицеприятна: от десетилетия не спират да се водят престрелки между някогашните граждански организации, между многото разклонения на турската опозиция, а и между българската и турската общност като цяло.[22] Оставайки извън темата, посочвам само, че свидетелства на важни участници от „българска“ страна[23] потвърждават противоречивото отношение на неформалите. Раздвоени пред радикализирането на турците, те не стигат по-далече от колебливи позиции. За А. Желязкова българското общество „потъва в позорно мълчание до 1988 г.“, а след това турските протести получават моралната подкрепа само на отделни интелектуалци и в плахи прояви на неформалните групи.[24] А според Д.

Луджев двусмислеността е факт, но събирането дори на около стотина подписа под възвание срещу асимилацията на фона на масовото обществено одобрение за агресивната партийна политика и на също толкова всеобщото осъждане на поведението на турците все пак е успех в онези обстоятелства. Войната за наследството на моралния капитал сред турските опозиционни кръгове е също особено остра и със странични щети. Агиографското отношение към Ахмед Доган в сборниците на В. Ангелов например може априорно (и неоснователно) да дискредитира пред читателя представения документален материал.[25]

На избор подлежи и хронологичната рамка. Изразявано е мнението, че последната фаза на „Възродителния процес“ (1989 г.) е самостоятелен, качествено различен процес[26]. Освен характера на конкретните събития като основание за подобно виждане се посочва, че до началото на 1989 г. е провеждана асимилация, докато след това се пристъпва към прогонване; че от 1985 г. турците в България са формално приемани като българи, а след май 1989 г. (въпреки езиковото прикритие) на практика са третирани като чужди. Подобно разсичане обаче е неоправдано. „Възродителният процес“ е хомогенно цяло, чиито две фази са органично свързани и неразделими. И двете са опит българската държава и общество да се справят с чуждостта на турското население; израз на упоритата невъзможност да го приемат като част от своето тяло. Отначало това става с атака срещу неговата идентичност. А когато тази политика се проваля, същата цел за кратко е преследвана чрез подтикване към изселването му. В този смисъл лятото на 1989 г. е безспорно кулминацията на „Възродителния процес“.

Знание. Книгата не е историографско изследване. Тя се позовава на относително ограничен, но базисен кръг литература по въпроса. Няколкото отправни точки, предложени в тези въвеждащи редове, са само ориентир. Те нямат претенцията за изчерпателен, систематичен обзор, който търси да претегли и отреди мястото на всеки принос към познанието по темата.

Онова, което е видимо и без щудиране на цялата многолика литература за „Възродителния процес“, е, че тя стои на няколко основни теоретични и методологически ствола. Техните концептуални рамки явно или неявно насочват интереса към дадени аспекти, подхранват различни разкази за събитията и задават матрици за тяхното осмисляне. Вероятно най-влиятелно в това отношение от 90-те години насам е разбирането за нациите на Ернест Гелнер и Бенедикт Андерсън[27], което разглежда модернизацията във връзката и с генезиса на гражданските и мисловни национални конструкции. В полемичен обмен линията се пресича с идейни течения като ориентализма[28] и/или неговите критични интерпретации[29], с постколониалната школа и др. Възлови в тези направления са понятията за изобретената/въобразената общност и другостта. За постмодернизма те представляват – като всяка реалност – културен продукт на дискурсивни практики и езика.[30] Тези елегантни понятия бързо и прилепчиво навлязоха в част от българската книжнина.[31] Редица изследвания на „Възродителния процес“ в подобен ключ дойдоха и отвън.[32] Подходът им търси далечните корени на отношението на българската държава и общество към „своите“ турци по време на комунистическия режим; показва, че в конфликтните връзки с мюсюлманите в страната няма нищо уникално и специфично балканско[33]; че те са добре познатата и другаде форма на „вътрешно“ национално самоутвърждаване; проследяват как агресивната комунистическата модернизация носи потенциал за изостряне на междуетническия сблъсък. В по-различна перспектива отношението към турската общност е представено и като частен случай на присъщия на комунизма стремеж към социално хомогенизиране (премахване на всякакви различия – между етноси, поколения, град – село и пр.) чрез социално инженерство.[34]

Втора платформа в изследванията на асимилационната кампания от 80-те години поставя на фокус формите на принуда, съпротива и адаптация в хода на събитията. Тук главният инструментариум е (отново) на социалната/културната антропология, включително устната история. Като цяло, в това направление са разнообразните проучвания на Центъра по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, текстовете на Евгения Иванова и ред други проекти. Антропологичната (в широк смисъл) гледна точка позволява в по-големи подробности и нюанси да се долови екзистенциалното измерение на случилото се, да се разберат личните стратегии за оцеляване, приспособяване или конфронтация с властта. Същевременно рискът е да се изгубят макроперспективата и обобщенията, проблемите да се размият в житейския субстрат, на преден план да излезе неизбежната разнопосочност на хорските реакции и да се изпадне в етичен релативизъм. Този подход има две естествени продължения. От една страна, в извеждането на преден план на проблематиката за човешките права. От друга, в онова, което неудачно се назовава ревизионистки подход към комунизма: търсенето не на манихейско противопоставяне между добро и зло (брутална сила и подчиненост), а на личните и социалните пружини, мотивации, компромиси и механизми, позволили на едно общество да просъществува в течение на десетилетия не само с насилие, но и по силата на стабилни социални връзки.

Трето направление разглежда „Възродителния процес“ като продукт на взаимодействия между компонентите на вътрешната и външната политика.[35] Това е обяснимо. Политиката, както споменах, тук е видимата движеща сила; тя (заедно с идеологията) дава одежди на събитията; голямата маса от архивните източници са продукт на държавния апарат. При това властовите конфликти засягат не само цялостната стабилност на режима, но и по-фини влияния сред елитите на българските турци и помаци.[36]

След 1989 г. разночетенето на събитията е голямо, то се помества в целия спектър (от защита на „Възродителния процес“ през всевъзможни компромисни формули до безпрекословното му отхвърляне), роят се нови гледни точки към тази травма от българската история.[37] Със сигурност това ще продължи, но нека спомена само една сюжетна линия, която чака систематичното си проучване.

Мисълта ми е за ролята на интелигенцията, историческата наука и образованието в идеологическата индоктринация, създала отровния климат за онзи изблик на национализъм. Днес звучи странно, когато честта на хуманитаристиката се брани в текстове с иначе безспорна критична аналитичност към „Възродителния процес“. Валери Стоянов например твърди, че ангажирани с кампанията са най-вече представители на журналистическите и писателските среди и заети в идеологическите институти на ЦК, докато само единици от академичните хуманитарни науки са активно въвлечени.[38] А без да отричат отговорността на научния истаблишмънт, Михаил Груев и Алексей Кальонски лековато приемат, че „всъщност малко професионални османисти и историци директно или изцяло обвързват кариерата си с пропагандната кампания“, че „независимо от различните проявления на казионно участие и съпричастие на част от историческата гилдия 80-те години остават плодотворен период на българската османистика като авторитетна научна дисциплина. Наложен е обаче задължителен „възродителен“ модус на иначе позволяващите различни интерпретация публикации на нови извори… Продължават изследванията и научните дискусии. Не спират и косвено изразените несъгласия и критики в университетските аудитории, колегиални и приятелски кръгове, къде доверително и директно, къде на станалия традиционен езопов език“.[39] Авторите дори твърде спорно приписват силна резервираност на – според тях – „критично настроени видни историци“, като Николай Тодоров, Давид Елазар, Николай Генчев, Мито Исусов, които „имали авторитета и възможността за особено мнение“.

Не тук е мястото да се идентифицират мъртвите вълнения в историческата колегия, каквито в онзи период са налице и в останалите хуманитарни научни общности. Със сигурност обаче споменатите амбивалентни фигури, балансиращи между прозрения и полуизказани истини, компромиси, власт, верноподаничество и заблуди, не могат да облагородят общия облик на историческата наука. Още по-малко могат да го направят тези, които директно се включват в научното обезпечение на „Възродителния процес“, а след падането на режима с патос участват в неговото осъждане. Достойнство професията запазва само при редките прояви на неконформизъм и несъгласие в изследванията и в публично афиширани позиции. Такъв е случаят с работите на Антонина Желязкова[40], дали и легитимност в самото начало на 1990 г. да поиска (без резултат) „някакво обществено порицание за тези историци, които подкрепиха асимилаторската кампания, безсрамно изопачаваха и мистифицираха историческите събития и фактология“, както и да призове към замяна на налаганите есенциалистки („кръвни“) догми с принципа на свободното самоопределение.[41]

Думи. Преди да се навлезе в материята, е добре да се уточнят някои от използваните термини. Необикновеният характер на събитията сварва неподготвен езика, който ги отразява, търсейки неологизми и евфемизми. А по-късната интерпретация се прави от разни гледни точки, което допълнително разширява семантичното разнообразие.

Всяко научно или гражданско поле има основание да претендира за терминологичен пуризъм, но в едно стопанско-историческо изследване е трудно да се спазят стриктно изискванията на останалите. Затова тук съм се водил от интуиция и стремеж да се придържам към здравия разум.

Преди всичко самото словосъчетание Възродителен процес е напълно убого и кощунствено, но то не може да бъде избегнато. Наложило се е исторически най-вече от огромната документална продукция на самите му вдъхновители и изпълнители. Ето защо употребата му е навсякъде с главна буква и в кавички като название/етикет на ясно дефиниран във времето и в социума феномен. Понякога за стилистично разнообразие е заменено с по- неутралното асимилационна кампания. Никъде в книгата не употребявам одиозното Голямата екскурзия. Това кичозно, лицемерно, подигравателно и унизяващо българските турци словесно творение е родено от властта и/ или от патриотарското народно творчество, за да заличи смислово репресивната същина на случилото се.

Най-разноцветни са термините, използвани за самата етническа група на българските турци и за заминалите през лятото на 1989 г. Към тях няма как да се внесе пълна хомогенност, тъй като са нееднородни изискванията на текста и съдържанието на понятията. В това отношение си позволявам еклектика, приемайки, че всеки термин отразява част от реалността. Живеещите в България турци на места наричам малцинство, макар да е ясно, че понятието носи спорни юридически смисли. В случая то е по-скоро синоним на общност, въпреки че вероятно думата не е напълно коректна за посочване на многочислено население на територията на страната. Що се отнася до над 300-та хиляди упътили се към Турция, то за тях ще се срещнат названията изселници, прогонени, емигранти… Изборът зависи от това как се оценяват стореното на българските турци и тяхната реакция. Те са бежанци, доколкото – най-общо – търсят убежище, прокудени от агресивната атмосфера и насилието над идентичността им. Част от тях се завръщат по-късно именно като такива. При конкретни обстоятелства еднозначното понятие е депортиране (вътре или извън страната) и това е посочвано. В още по-силни регистри е определянето на събитията като етническо прочистване или геноцид. И ако второто приемам за неприемливо[42], като то не е употребявано, първото е адекватно на замисъла и действията (дори резултатите да не са постигнати). В голямото си мнозинство това са хора, които под напора на създалата се обстановка заминават с ясното съзнание, че се изселват. Но в определени случаи и ситуации е допустимо да се говори за емиграция, тъй като е налице констелацията от съответните условия и относително свободни решения. А най-метафорично и поради това всъщност улавящо най-добре същността на процеса е библейското екзодус.

* * *

По повод на тази книга дължа благодарност на близки хора.

Преди всичко на Надя Данова за навеждащата и идея, за неуморните и насърчение и подкрепа през годините на работа върху триптиха. За пълната ни съ-мишленост и съ-убеденост, за общите ни ориентири по всички важни въпроси около тази мрачна тема. Без тях начинанието би било трудно осъществимо.

Сърдечно благодаря на Антонина Желязкова, Деян Кюранов, Димитър Луджев, Копринка Червенкова, Михаил Иванов и Пламен Богоев. Все приятели и участници от добрата страна в онези събития, които споделиха спомени, факти, преценки, важни за разбиране и ориентиране в случилото се.

Благодарността ми е и за Центъра за академични изследвания София, чиято стипендия по програмата Advanced Academia през 2012 г. позволи да навляза в сюжета. А превръщайки се през следващата година в институционалното ми местожителство, Центърът предостави спокойната атмосфера и творческите условия, така нужни за привършване на това изследване.

 

I. Решения

I.1. Дългият пролог

При цялото разнообразие и често полярна противоречивост на оценките за „Възродителния процес“, днес в българската историография има съгласие по два пункта. Единият е, че корените на събитията от втората половина на 80-те години трябва да се търсят далече назад в следосвобожденското минало на България. А според втората консенсусна гледна точка отношението през ХХ век към турците (в по-общ смисъл – изобщо към мюсюлманите) в страната е низ от сходни по дух алтернативни политики, преследвани с различни средства и интензивност. Налице е приемственост в третирането на тази общност като социално образувание, с което българската национална държава и обществото не намират трайни форми на съжителство. Наблюдават се, от друга страна, вълни на асимилация и прокуда; на бруталност и относително омекване. Опитите за приобщаване чрез интегриране или чрез атаки срещу културната идентичност се редуват с толериран, подстрекаван или насилствен екзодус. В крайна сметка отношението към турците опира до идентични мотиви: усещане за дълбинна несъвместимост; чуждост, която в по-мекия вариант ги прави ненадеждни и подозрителни, а в по-тежкия – врагове; убеденост след провалено доближаване, че решението е в пределите на държавата „да няма турци“.

Тези констатации присъстват в явен или неявен вид във всяко по-сериозно изследване на „Възродителния процес“. Те са съдържание на хронологично подредения разказ на Валери Стоянов.[43] Евгения Иванова отбелязва, че „промените в имената на българските мюсюлмани привидно следва трийсетгодишен цикъл: 1912 – 1942 – 1972. Всъщност – това са пиковите години, периодичните обостряния – „възпаленията“ на един хроничен процес в българския организъм, който – най-общо – може да се нарече „непонасяне на чуждото тяло“.[44] Книгата ѝ (макар и посветена основно на съдбата на помаците) е именно коментирана тяхна хроника. Михаил Груев и Алексей Кальонски пишат за клапана на „периодичното разрешаване и насърчаване на изселванията, взаимната пропагандна война, отварянията и затварянията на границата, провокациите и шпиономанията, различни международни и вътрешни политически фактори… [които] допринасят за постоянно тлеещия „изселнически синдром“ сред българските турци“.[45] Евгения Калинова и Искра Баева интерпретират обстоятелствата като повтаряща се игра, в която българските власти не вярват на лоялността на турското население, „използват различни форми на принуда, за да придадат масов характер на изселването [или го спират], а турските още през 1937 г. се опитват да го ограничат и контролират“, като „по-късните изселнически вълни на практика повтарят в по-голяма или в по-малка степен елементите на този модел.[46]

Предмет на тази книга не е подробно изложение на политиките към турското малцинство в България, последявани в многобройни други публикации. Но разбирането на икономиката на „Възродителния процес“, което е основната ми цел, не може да заобиколи стабилните водещи линии през годините и през режимите, както и механиката, определяла ритъма на събитията.

Оставяйки настрана по-далечния и специфичен период до Балканските войни, два международноправни акта задават както рамките на последващите движения на население в течение на дълги години, така и възможностите за маневриране на България и Турция при провеждането на техните вътрешни политики спрямо етническите малцинства. Цариградският договор от 16/29 септември 1913 г. предоставя на турците в присъединените към България земи възможността в срок от четири години да изберат турско поданство, на останалите гарантира пълна свобода на вероизповедание, защитава имотните права на мюсюлманските общини и разрешава на поданиците на двете страни свободно пътуване в другата държава.[47] Значително по-всеобхватно и в съвършено нови геополитически условия регулира материята Ан- карският договор от 18 октомври 1925 г. (влязъл в сила на 17 август 1926 г.). Той поставя малцинствата под закрилата на следвоенната Версайска система (Лозанския договор за българите в Турция и Ньойския за турците в България), препотвърждава свободата за ползване на турския език в българското публично пространство и правата за получаване на образование на турски. Същественото в случая е, че допълнителната Конвенция за установяване, подписана заедно с Анкарското споразумение, премахва всякакви пречки пред доброволно желаещите да се изселят в съседната държава[48], и така възприема принципа на свободно изселване[49]. Договореностите са безсрочни и остават в сила през следващите десетилетия, на практика дори при комунистическия режим, до подписването на изселническата спогодба от март 1968 г. Изградената през 1925 г. либерална рамка обаче се съблюдава твърде избирателно и националните политики са подложени на значителни колебания.

Между 1925 и 1944 г. България и Турция преминават през различни фази в отношенията си. Докъм началото на 30-те години те се развиват по- скоро положително, като успоредно с това сред турската общност в България бързо прониква кемалистката доктрина. Започва, в частност, използването на латиницата в турските печатни издания (освен за Корана), което е символен елемент от модернизационната и националистическа програма на Ататюрк. Поврат в българската малцинствена политика настъпва през 1934 г., когато кемализмът окончателно е възприет като опасен за сигурността на държавата. Непосредствено преди преврата от 19 май 1934 г. Комисия по въпроса за малцинствата и чуждата пропаганда приема програма от 49 точки (прегърната и от новото правителство) за противопоставяне на тази идеология. Естествен съюзник се оказва консервативното мюсюлманско духовенство, почувствало се също заплашено от реформаторските идеи, идващи от Турция. Възстановена е (до 1938 г.) арабицата и са приети ред други мерки, стесняващи малцинствените права на българските турци до свободата на вероизповедание.[50] По думите на Дарина Василева от 1934 г. нататък има връщане към преобладаващото след Освобождението виждане, че „турското население е опасно за държавата и тя трябва да се отърве от него. То е сочено като нямащо никаква връзка в езиково и религиозно отношение с българското. Крайна омраза и негативизъм се подхранват съзнателно и от художествената литература и от пресата“.[51] А Валери Стоянов обобщава, че след 1934 г. турците в България се превръщат „в своеобразен придатък на българската нация – конфесионално различен от нейната основна маса, но изолиран и от населението на републиканска Турция… [Те умишлено са тласкани] към самозатваряне в религиозната си общност, на която била отредена само пасивна роля в живота на страната“.[52]

Отношението на българската държава към турците трайно се настанява в рамките на все по-обсебващата дихотомия „малцинствени права – национална сигурност“. Полицейският рапорт за „инородните малцинства“ се превръща в процъфтяващ жанр, а методите на работа на МВР с тях (най-вече с турското) оформят стил, на който предстои голямо бъдеще след 1944 г. През този период надделява убеждението, че турците в България не подлежат на асимилация. Доклад на Дирекцията на полицията от октомври 1934 г. признава, че „ние не можем да си правим илюзията, че някога ще претопим живущите в страната турци и ще ги направим българи“. Стратегическото заключение е, че „би трябвало да направим всичко възможно турците да тънат в невежество, културният им уровен да бъде колкото се може по-нисък, а в материално-икономическо отношение да не им позволяваме да стъпят здраво на краката си“.[53] Асимилацията обаче съвсем не е изоставена като цел по отношение на помаците. В края на 30-те и началото на 40-те години тя ще се утвърди като идеология на държавата и на влиятелни обществени кръгове. Техен завършен институционален израз ще стане учредяването и дейността на Дружба „Родина“, в чиито инструментариум основно място заемат масовите кампании за побългаряване на имената на помаците.[54]

След като асимилаторският вариант спрямо турците е отхвърлен, възможните алтернативи, визиращи ограничаване на влиянието на Турция, остават две[55]: провежданата от средата на 30-те години силова рестрикция на правата на общността; изселването на различни по численост сегменти от нея, което всъщност в една или друга степен спонтанно е започнало още след влизането в сила на Анкарския договор. Втората линия е пряко зависима от огледалната малцинствена политика на турската държава и от нейния интерес към турците в България. Съперничещите си интереси на двете страни в крайна сметка определят доколко ще бъде отворен изселническият клапан за отпускане на напрежението. Докъм началото на 30-те години Турция насърчава изселванията, след което възприема по-гъвкава позиция. Българското отношение по проблема пък отначало е на (по определението на И. Баева и Е. Калинова) „благосклонно безразличие“[56], но от средата на десетилетието то се превръща по-скоро в благосклонно насърчаване. До промяна в правната рамка не се стига, тъй като предприетите инициативи са отхвърлени: Турция (1935 г.) предлага изселване на всички мюсюлмани, а България (1937 г.) лансира идеята за подписване на нова конвенция.[57] По различни причини в края на 30-те заминаванията намаляват. Преобладаващото мнение в българската историография е, че тяхната динамика се е определяла от турската страна, която разполага с повече лостове за въздействие и държи входящия ключ. Обобщени данни за потоците до 1944 г. са поместени в Таблица 1.

 

Tabelle 01

 

Принципите на договора от 1925 г. и фактическото им прилагане до 1944 г. трайно оформят латентни или активни изселнически настроения сред общността на българските турци. Без съмнение, тази юридическа конструкция затвърждава усещането за турска диаспора и за единно

етническо пространство, чийто център е турската национална държава. Тя се превръща в гравитационен център, към който – подобно на евреите, извършващи алия в Израел – съплеменниците се отправят по собствена воля или са „повикани“. Общата културна идентичност, история и език са напълно обяснима и естествена основа за подобно чувство на принадлежност, което впрочем се култивира и от всички останали държави. България не прави нещо по-различно с отношението си към Македония с приемането на големите бежански вълни от българи след Балканските и между двете световни войни или днес с показната грижовност към българските малцинства из съседни и по-отдалечени източноевропейски държави.

Въпреки че на хартия изселването на турци след 1925 г. е свободно, в действителност то е строго регулирано. Договорът не определя бройки, срокове и райони, ала двете правителства уговарят годишни контингенти. Това създава масови очаквания, разочарования и несигурност, които стават неизменен фон и основен канал за манипулиране на поведението на турците в желаната от едната или другата държава посока. За Турция приоритетите се променят в зависимост от предпочитанията и да „разполага“ с малцинство под покровителство и с влияние в България или да предизвика социално- икономически смущения в моменти на по-високо напрежение в двустранните връзки. За България изборът е между насърчаване на изселванията (целящо отпускане на вътрешния натиск и/или износ на социално-икономически хаос на юг) или засилване на репресиите срещу националната идентичност и гражданските права, когато се появява възможност за провеждане на по- „безнаказана“ малцинствена политика вътре в страната.

За двадесетина години кристализират матриците в мисленето и действието, които ще продължат да генерират сходни цикли. Настанява се лесно възбудима готовност за изселване сред българските турци, традиционно (и надценено) приписвана на „турската пропаганда“. Държавата от своя страна започва периодично да използва тези нагласи, за да свива числеността на малцинството. Накрая, властта апробира различни схеми за притискането му у дома, без все още да си позволява да посегне на имената. От тези съставки ще бъде сглобена етническата политика и на комунистическа България спрямо турската общност, чиято кулминация е „Възродителният процес“.

Едрите щрихи и промените след 1944 г. може да бъдат очертани съвсем резюмирано и схематично.

Във все още несключилата мирен договор и поставена под международен контрол България първоначално се преминава през период на относителна толерантност. На фона на случилото се преди това, особено с помаците, и на връщането на някои отнети религиозно-етнически права Девети септември изпъква като разделителна точка. Епизодът обаче е кратък и още 1947 г. носи значителни усложнения, свързани във вътрешен план с кооперирането на земята, а във външнополитически – с началото на Студената война. Временното решение на тези конфликтни ситуации идва с масовото изселване, започнало в сравнително умерен мащаб през 1949 – 1950 г. и продължило интензивно и хаотично от август 1950 до ноември 1951 г. Следват години на затвореност за турската общност, през които властите и предоставят висока за комунистическите стандарти културна автономия. Началото на обрат се набелязва след 1956 г., като той приключва с нова доктрина в края на десетилетието. Тя вече е ясно ориентирана към асимилаторски цели, съчетани с политики за включване на българските турци в предприетото тотално модернизационно усилие. Драстичната промяна в ежедневието и в стопанското им битие е осезаема. Цената за това е настъпление срещу повечето етнически маркери, включително езика и образованието. Преминава се, по Петър Кръстев, от „толерантна дезинтеграция“ на културната им специфика към „интолерантно интегриране“.[58] Имената остават непипнати, но е очертан фронт, където чрез последователни акции сред помаци и роми е наложена и тази най-брутална мярка. Идеологическата мантия на настъплението е изработваната през 60-те и 70-те години фикция за „единната социалистическа нация“, съшита от „живковската“ конституция от 1971 г. и от Февруарския пленум на ЦК през 1974 г. Междувременно е организирано второ, този път разтеглено във времето, човешко изтичане. Изселническата спогодба, подписана през март 1968 г. в Анкара, се прилага в течение на десет години (до ноември 1978 г.), а приключването на изпълнението се приема от партийното ръководство за окончателно затваряне на границата и зелена светлина да провежда асимилация по свое усмотрение. Начеващото органично срастване на комунистическата идеология с национализма прави от следващите няколко години преддверие на „Възродителния процес“. За началния му тласък остава да се появи подходящото стечение на обстоятелствата…

Тези траектории са добре известни и подробно коментирани другаде. Връщане към историческата фактология тук се налага единствено от гледна точка на въпроса какво е мястото на икономиката в причинните вериги, в мотивациите и в последиците, съпътствали събитията, които в крайна сметка довеждат до „Възродителния процес“. Беглият (пре)прочит на ключови политически решения (основно през архивните документи) търси ролята и тежестта на различни съображения за завоите в отношението на режима към българските турци.

Първият обрат настъпва през 1947 – 1948 г., когато и без това подозрителното отношение на партията вече може да се проявява открито. Още в началото на 1945 г. Георги Димитров е изпратил инструкция „на националните малцинства да се дадат пълни права, но с турците… да бъдем по-осторожни. Те трябва да бъдат равноправни. но като турци не трябва да представляват някакво особено турско национално движение, защото инак ще се създадат условия за турската агентура в страната. А ние искаме да изгоним Турция от Европа, да си отиде в Азия. На турците трябва да се каже съвършено открито: тези, които искат да живеят в България заедно с българите, трябва да имат и равни задължения. Комуто това не се харесва, нека си отиде в Турция. Турският национализъм ние не признаваме“.[59] А през втората половина на 1947 г. специална комисия констатира, че „няма турска къща, в която да не се говори за изселване, няма турчин, на когото тази идея да не е заседнала дълбоко в него“. Комисията приема, че това население „никога не ще бъде лоялен и надежден елемент на страната ни“, и препоръчва да не се търси „насилственото му задържане“, а да се даде свобода за доброволно напускане, като българските власти оказват съдействие, включително в уреждане на имуществените въпроси.[60] До мирния договор обаче емигриране е разрешено само в отделни случаи, след одобрение на Междусъюзническата комисия. Действието на конвенцията от 1925 г. е на практика спряно и броят на заминалите е минимален: 430 турци през 1946 г. (има и 133 нелегални бягства); 352 през 1947 г.; 281 през 1948 г.[61]

През януари 1948 г. – едва три месеца след влизането в сила на Парижкия мирен договор, дни след национализацията и когато Турция е изразила готовност да приема изселници от България на основата на споразуменията от 1925 г., Г. Димитров формулира партийната позиция в условията на Студената война. Думите му са многократно цитирани: „Трябва да ви кажа, нека си остане между нас, че има един голям въпрос, който не от вчера съществува, той е, че по нашата южна граница имаме, всъщност, небългарско население, което представлява постоянна язва за нашата страна. Пред нас като партия и правителство стои въпросът да намерим начин да го махнем оттам и го заселим на друго място, а там да заселим наше, собствено българско население… Не можем да оставим Народната република България в такова положение, в каквото е съществувала на 9 септември“.[62] Директивата за освобождаване на границата от една априорно приемана за нелоялна етническа общност чрез вътрешно преселване или чрез (все още негласно прието) изселване е зададена.

До средата на 1949 г. вратата остава затворена. Показателна за атмосферата е проведената през април конференция на турското малцинство от Северна България. Донесенията на службите предават целия казионен мизансцен на събитието, обръщайки внимание най-вече на формалното отношение на присъстващите и на това, че главният въпрос, който занимава турците, е този за вакъфските имоти. Друг оперативен работник обаче фокусира доклада си върху значителното присъствие и контактите с дейни и видни „кемалисти“, върху проявите на „шовинистично настроение“, в частност чрез бурни ръкопляскания „при изказването за отстраняването на циганите“, и особено върху анекдотичния детайл, че главният мюфтия (комунист от София) и още едно лице „са пренощували в Пловдив и са слушали радио Америка. След края на предаването това лице поискало да пусне Радио Москва на турски език, но присъстващите казали да го спре, че не им се слушало – нямало смисъл.

Към действия се пристъпва през юли 1949 г., когато основните елементи на новата политика са налице. Те повтарят нагласите от преди 1944 г., но вече изцяло се свързват с логиката на националната сигурност в условията на радикалното военно, политическо, икономическо и идеологическо противопоставяне със Запада. Първият определящ момент е, че на българските турци се гледа като на изконно враждебна група, която напълно е изгубила доверието на властта. Вторият е, че за единствено трайно и сигурно се приема хирургическото отстраняване на възможно най-голям сегмент от тази общност чрез „оттичането“ и към капиталистическа Турция, т.е. чрез (в една или друга степен спонтанно) етническо прочистване. Трета константа, без пряка връзка с предходните две, е разбирането, че „турският въпрос“ не трябва да инфектира други етноси, особено помаците: Политбюро постановява, че „българомохамеданите са българи, а не турци или нещо средно между българите и турците“.[63] [64]

Конкретното събитие, обагрящо ситуацията, е смъртта на Г. Димитров на 2 юли 1949 г., която дава повод за преформулиране на политики и за инструкции от Москва. Взето е, в частност, мнението на Сталин по турския въпрос, според когото „ние трябва да се освободим от турците, да намерим възможности и начини действително да ги изселим. Тоя елемент е неблагонадежден“.[65] Но съветското становище е от 29 юли и то по-скоро утвърждава вече възприета от българското ръководство линия. То присъства в по-ранни документи, особено в доклада на Добри Терпешев (тогава заместник-председател на Министерския съвет и председател на Държавната планова комисия), натоварен да се запознае на място с обстановката в Кърджалийско. В емоционалния отчет от посещението му са приведени оценки на местни активисти, които разказват как турците „лягат и стават с мисълта за Турция“, поддават се на вражеската агитация, според която там „един картоф тежи 8 кг, ще им дадат къщи, долари“, а „помаците повече искат да напуснат“. Конкретната цел е изселването да обхване 30 – 40% от турското население, а общата постановка е, че до границите не могат да се държат врагове“.[66] За разлика от по-късните епизоди тук присъства и силен класов момент, прокарани са разделителни линии между бедни и богати, остри са нападките срещу „реакционерните подстрекатели“ чорбаджии. Прокрадва се и безобидна самокритика по повод „някои дребни работи, грешки от страна на тоя или оня“, раздразнили турците. Но в обобщението си Д. Терпешев няма колебание. Той смята, че „не трябва да държим тия чужди вражески елементи на границата“, че „здрав елемент сред турското население почти не се е оказало“ и че „тая компактна турска маса, без ни един българин между тях, живее напълно с чувствата към Турция и вражески към нас… Особено би бил уязвим този край при евентуални тежки събития и конфликти“. Присъдата е, че „тях ние никога няма да можем да ги приобщим (курсивът е мой, Р. А.)“, което буквално препотвърждава направеното още през 1934 г. заключение. А изход се търси в екзодуса: „при това положение ние ще трябва да обмислим как и кога да изселим (курсивът е мой, Р.А.) турците, с кого да ги заместим и какви преобразувания ще трябва да се направят в тоя край, за да се осигури тютюнът от там, а същевременно да е защитена границата“[67]. Цел, всъщност съвпадаща с тази на „турската пропаганда“, според която, ако България не ги пусне, те ще бягат и в страната „ще стане военен театър“.

Предложенията на Д. Терпешев са одобрени от Политбюро на 28 юли и на 18 август то излиза с решение „във връзка с движението сред турското население за изселване в Турция“, достигнало (по преценката на вътрешния министър) своя максимум, като „грамадното мнозинство от… турското малцинство [а и на помаци и цигани] е готово да остави дом и имот и да отиде час по-скоро в „Отечеството слънце“[68] [69]. На местните органи на властта и на обществените организации е наредено „да не правят никакви спънки“ пред изселването от граничните райони и вътрешността на страната, но до заминаването турците да изпълняват „точно и своевременно всички свои задължения.“ В случай на отказ от Турция да приеме изселници, посоката на трансфера да се преориентира от съседната държава към северните райони на България. В същото време пропагандата трябва да стовари отговорността за последиците върху „турските реакционни среди.

Както обикновено службите изговарят по-отчетливо истинските намерения. Доклад на министъра на вътрешните работи от август 1949 г. без заобикалки формулира задачите като етническо прочистване. Въпреки преценката, че по стопански и политически причини Турция няма възможност и няма да приеме масово преселване, стремежът на българските власти е „да изпратим колкото се може повече турци от България в Турция; да изгоним (курсивът е мой, Р.А.) възможно повече турци – класови врагове: чорбаджии, търговци, ходжи, разложени интелигенти и др.; да изселим и разселим граничното с Турция и Гърция компактно турско население от около 150 000 д. в Кърджалийския край“[70]. Тази стратегия и тактика ще се повтарят през следващите десетилетия. Те се свеждат до подгонване/подстрекаване на голяма маса изселници и до съответното им стоварване с възможно най-дезорганизирнащ ефект в Турция.

В акцията се съзира възможност за ефектен пропаганден и идеологически удар. Очаква се чрез нея „да демаскираме турската пропаганда, силно да ударим по престижа на реакционна [тогава в оборот е презрителният етикет „маршализирана“] Турция“, която тъне в безработица и дълбока финансова криза. Предварително е проиграна цяла стратегема. Предвидените комисии по изселването, „събирайки десетки хиляди заявления, ще поискат от турските консули бързото приемане на всички изселници в Турция. Срещайки решителния отказ на консула, който съгласно инструкциите на турското правителство ще дава визи само на капиталистическите елементи, комисиите са длъжни да разобличават консулите като врагове на бедните турци и като слуги и защитници на турските капиталистически елементи у нас. След това комисиите ще трябва да направят всичко възможно, щото и най-изостанали- ят турчин и туркиня в най-затънтените краища на Делиормана и Родопите да научат истината по изселническия въпрос – а именно, че реакционна Турция не иска да ги приеме, защото са бедни, и тя не иска да ги подпомогне, защото харчи парите си за въоръжение и защото се страхува, че те са комунисти и ще занесат комунистическите идеи сред бедното турско население в Турция“[71]. Пътьом се решават и други проблеми, като освобождаването от „екстремистите“ и очакваното заминаване на винаги силно подозрителните елити.

Наглед противоречиво е, че подстрекателството върви заедно с публично декларирано очакване за спад на изселническата вълна. Призовава се за оставане, планира се разяснителна и превъзпитателна кампания през есента и зимата на 1949 г., „така че разпалените турци … до напролет съвсем [да] изстинат и [да] се заемат със своята редовна работа“[72]. Тази привидна раздвоеност ще се наблюдава и при следващите изселвания, като тя произтича от преплитането между пропагандни цели, стремеж към етническа хомогенност и опасения за стопанските последици. Без съмнение обаче, икономиката остава на заден план за сметка на опиянението от мержелеещата се възможност да се вземе връх в конфронтацията с Турция. „Изобщо инициативата по изселването на турското малцинство от България е в ръцете на турското правителство, но тая инициатива лесно – по-лесно от всеки друг път – може да мине в наши ръце“[73] Предвкусва се реванш за дълго изживявания национален комплекс за малоценност към някогашните владетели, чийто корен е далече преди 1944 г.

До предприемането на конкретни мерки за масовизиране на заминаванията минават три месеца, през които бариерата се вдига съвсем леко. През 1949 г. напускат 1794 турци, което е почти двойно повече от общия брой за 1946 – 1948 г. В началото на декември Д. Терпешев поднася обосновка, а в самия край на годината правителството взима решение за комбинирана схема на външно изселване и вътрешно депортиране. Реализира се идеята на Г Димитров, като съображенията за национална сигурност са прозрачно обвити в модернизационна реторика. Според предложението: „за опазване интересите на страната е необходимо да се вземат решителни мерки, имайки предвид близостта [на турското население] до южната ни граница и компактността му в тази част на нашата родина. Преди всичко то трябва да бъде изселено изцяло от тези гранични места поради враждебността му към властта и държавата ни… Остава само да се разреши въпросът къде и кога“. В освободеното пространство „би се дало възможност да се заселят на тяхно място честни българи, доказано предани патриоти, каквото трябва да бъде населението особено край границата ни. А такива български семейства има, които чакат с нетърпение да им се определи място за настаняване, тъй като е наложително тяхното изселване от досегашното им местожителство поради строящите се язовири или залесителни обекти“[74].

Както е прието още през лятото, в зависимост от позицията на турската страна вариантите са два: изселване в Турция или вътрешно депортиране. Постановлението на правителството възлага на Външното министерство „да направи официални постъпки пред Турското правителство за приемане в Турция на турците, живеещи в районите на нашата южна граница, които изказват желание да се изселят…“. В случай на положителен отговор „да се пристъпи към осъществяване на предложението на комисията под председателството на… др. Д. Терпешев за изселване на турското население от районите на южната ни граница и заселването на тези места с българи. Ако турското правителство откаже. да се обсъди допълнително въпросът за разместване на турците от южната граница в други места на страната.

Относно движението на българското население резултатите са скромни и замисълът е постигнат само частично. Предварителните очаквания са за около 50 000 души на първо време и още толкова по-късно. А до началото на 1952 г. има следи за разместени във връзка с националната сигурност (по правителствени постановления и заповеди на МВР) около 3150 български семейства.[75] [76]

Външното измерение на акцията обаче намира израз в първата при комунизма голяма изселническа вълна на българските турци, обхванала около 150 000 д.[77] и надигнала се при епидемично разпространяваща се нагласа за напускане на страната. Икономическите и аспекти ще бъдат разгледани в следващите раздели, а тук се спирам само на гледната точка и мотивите на държавата.

В началото на 1950 г. политиката на властта видимо се променя, което намира израз в значителния брой (23 386) разрешени до месец март изходни визи. Данните са от подробен и добре систематизиран доклад на службите, съставен въз основа на агентурни сведения и други документи, изпъстрен с извадки от отворени лични писма.[78] В него демографският прираст вече е основен източник на безпокойство. Въпреки изселванията след Анкарския договор числеността на турското население е продължила да се увеличава, като към демографията се добавя ефектът от присъединяването на Добруджа и „преливането“ на самоопределили се за турци помаци и цигани. На турското малцинство (терминът все още се употребява без притеснения, но само за турците, а не за помаците) се гледа високомерно-патерналистки, то е описано като изостанал анклав в българското общество, поголовно селско и неграмотно население с малочислени „по-будни“ слоеве в градовете. Върхът на тези „елити“ са чиновниците в турските дипломатически представителства, от които поименно са посочени пет души с висок авторитет, определени за „най-добрите проводници на турската политика“. Общността е определена като аполитична, под влияние единствено на „национализъм и религиозен фанатизъм“, насаждани от ходжите и интелигенцията. „Мъжът е пълен господар в семейството“, а жената – негов неравноправен член. В социално отношение класовите антагонизми сред това население са по-остри и то е „под пълното влияние на турската буржоазия“, ръководи се от „чорбаджиите си“ чрез отпусканите заеми на бедните или чрез съветите им, тъй като „по всички въпроси турските бедняци и невежи[79] се допитват до „чорбаджията“.[80]

Малко преди през лятото на 1950 г. да се отприщи вълната, службите недвусмислено формулират гледната си точка, която няма да се промени в бъдеще. Тя не се отклонява от партийната, само се характеризира с по-голям реализъм и със съсредоточаване върху специфичните полицейски инструменти. В социално-икономически план МВР се придържа, без особен ентусиазъм, към каноничния модел на покровителствено-просветителско интегриране на турското население. Има съзнателно омаловажаване на неблагоприятните стопански последици от евентуално изселване, което обаче почива на убеждението (оказало се впоследствие погрешно), че Турция няма да отвори широко границата си за желаещите да заминат. Именно на това основание службите определят като несъстоятелни двата главни аргумента срещу изселването: вече напусналите 70 000 силно мразят България „и по такъв начин даваме готова 100 000 армия войници на Турция“; „даваме [и] работна ръка… от която ние имаме голяма нужда“.[81]

В дългосрочен план в МВР вярват, че „окончателното решение“ е в извеждането от България, за което следва да се улавя всеки появил се удобен момент. Основата на тази философия е огледалната игра на национализмите. От една страна, службите се оплакват от третирането на българите в Турция, а от друга, проявяват искрена завист към безскрупулността, с която е решен „българският въпрос“ там и в други балкански държави, призовавайки използваните методи да бъдат възприети и у нас. Тази ревност, както и възхищението пред икономическата принуда, довела до „успешна“ асимилация на мюсюлманите в съседна Гърция, ще се превърнат в лайтмотив, който няма да престане да се повтаря до „Възродителния процес“. „Трябва да признаем, че в разрешаването на въпроси от национален мащаб Турция и Гърция винаги са превъзхождали Кобургските правителства у нас. [Осъществено бе] прочистването (курсивът е мой, Р. А.) [на] цялото българско население от източна Тракия по най-брутален начин без никакво обезщетение на изоставените имоти, в един крайно къс срок. Макар че тази мярка беше крайно брутална, все пак Турция можа по един радикален начин да осигури северната си граница. Гърция от своя страна също предприе една държавническа мярка от голям мащаб, малко по-късно спрямо българското население от западна Тракия, което беше изселено цялостно.“[82] Предпочитанието към опцията за изселване е огледален отговор на разбирането, че за Турция е по-изгодно да държи турците в България „като политико-стратегически резерв“ и (характерна за епохата идеологическа добавка) за да не бъдат използвани там като „троянски кон“, т.е. за „прогресивен фронт в една капиталистическа и феодална Турция“[83].

Същата безсилна професионална завист се усеща и пред възможностите на турската страна да направлява процесите. Няма как да се скрие, че тя е водещата сила, която държи инициативата и определя темпа. Целта и е „турското малцинство да бъде отчуждено от българския народ… да живее с убеждението, че е гост в България и рано или късно трябва да си отиде от тук“. Свободата на турските власти да филтрират изселниците, е голяма и тя се използва в различни посоки: предпочитание за прием на турци от Северна България; подбор по социално-професионални категории (по- имотните притежатели на капитал; занаятчии; хора с определени дефицитни специалности; спиране на беднотата и неквалифицираните кандидати); по политически признак (проявилите активна националистическа дейност в България); по семейни критерии (лицата, на които издръжката в Турция е гарантирана от роднини и близки).[84] Естествено, в позицията на Държавна сигурност основен фактор е шпиономанията, която също е напълно споделена с отсрещната страна. „Най-важното е, че турската изселническа политика. е поставена да служи напълно на турското разузнаване“[85], в което е посочена пълна приемственост с времената отпреди 1944 г.

При подобна визия програмата на Държавна сигурност относно турското население се свежда до няколко линии, които ще се запазят и прилагат с променлива йерархия и интензивност през следващите десетилетия: безперспективност на всяко „насилствено задържане“ на желаещите да се изселят и съответно преди всичко към „свободната“ емиграция; асимилационно ограничаване на културната идентичност на оставащите в страната (чрез образование; превъзпитание и „приобщаване“; стесняване на периметъра на религията); подсилване на репресивните инструменти (закона за поданството, разширяване на възможностите за експулсиране); ограничаване на дейността на турските консулства и пропаганда; разширяване на агентурата и координиране на работата на органите (чрез създаване на единна разузнавателна служба по „турска линия“).

 

(Публикува се със съгласието на издателя –
Център за академични изследвания, София)

 

[1] Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало. Т. III. С.: Фондация Българска наука и изкуство и Център за либерални стратегии, 2007, с. 247 – 273.

[2] Аврамов, Румен. Анхиало 1906: Политическата икономия на един етнически конфликт. – В: Поморие. Древност и съвремие. Т. 1. Бургас: ГЕОПАН, 2011.

[3] Аврамов, Румен. „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940 – 1944 г. С.: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

[4] Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г. Документи от българските архиви. Съставителство и обща редакция: Надя Данова и Румен Аврамов. Т. I – II. С.: Обединени издатели, 2013.

[5] По въпроса вж. например полемичния филм на Татяна Ваксберг „Технология на злото“ (2001).

[6] Желязкова, Антонина. Социална и културна адаптация на българските изселници в Турция. – В: Желязкова, Антонина (съставител). Между адаптацията и носталгията. Българските турци в Турция. С.: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, 1998, с. 23.

[7] Иванова, Евгения. Отхвърлените „приобщени“, или процесът, наречен „възродителен“ (1912 – 1989). С.: Институт за източноевропейска хуманитаристика, 2002, с. 194 – 195.

[8] Стенографски запис на заседание на Политбюро, на което се разисква възникналата в страната ситуация след изявлението на Т. Живков от 29 май 1989 г., 6 юни 1989 г. – В: Леви, Самуел (съставител). Истината за „Възродителния процес“. С., 2003, с. 66, 70.

[9] Непосредствено И е посветена само една статия. Вж.: Баева, Искра. Социалноикономически предпоставки за и последици от „възродителния процес“. – В: Евразийски хоризонти: минало и настояще. Сборник в чест на проф. Валери Стоянов. С.: Институт за исторически изследвания – БАН, 2011.

[10] Особено във вестниците Демокрация и Права и свободи.

[11] Вж.: www.imir-bg.org

[12] Във в-к Поглед; в-к Права и свободи, 18, 25 март, 8, 14, 22, 29 април, 20 септември 1991.

[13] Големият въпрос за историографията по въпроса извън България и особено в Турция остава извън вниманието на настоящата книга.

[14] Вж.: Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С.: ЛИК, 1998; Иванова, Евгения. Отхвърлените „приобщени“, или процесът, наречен „възродителен“ (1912 – 1989). С.: Институт за източноевропейска хуманитаристика, 2002; Ялъмов, Ибрахим. История на турската общност в България, 2002.

[15] Споменавам по-специално две от тях: Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С.: Институт за изследване на близкото минало и Институт Отворено общество. Ciela, 2008; Калинова, Евгения, Искра Баева. „Възродителният процес“ – върхът на айсберга. Българската държава и турската етническа общност в страната (средата на 30-те години – началото на 90-те години на ХХ век). – В: Баева, Искра, Евгения Калинова (съставители). „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те години – началото на 90-те години на ХХ век). Сборник документи. Т. 1. С.: Държавна агенция „Архиви“, 2009.

[16] Леви, Самуел (съставител). Истината за „Възродителния процес“. Документи от архива на Политбюро на ЦК на БКП. С.: Институт за изследване на интеграцията, 2003.

[17] Вж.: Ангелов, Веселин. Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България. Документи. С., 2008; Голямата екскурзия. Т. 1 – 2. С., 2011; Протестните акции на турците в България (януари-май 1989). Документи. С., 2009; Борба без оръжие! Турското националноосвободително движение в България (1985 – 1986). С., 2009; Протестите на турците в България срещу възродителния процес (20 – 30 май 1989). С., 2015.

[18] Вж.: Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (Комисията по досиетата). Държавна сигурност – смяната на имената – Възродителният процес. Т. 1 – 2. С., 2014; дигитализираните документи на ЦК и Политбюро на БКП, сложени на сайта на Държавна агенция „Архиви“.

[19] Вж. например: www.desebg.com; www.marginalia.bg

[20] Някои от използваните архиви присъстват и в публикувани сборници. В тези случаи препратките тук са към исковите данни от архивните фондове, като само понякога е посочено и мястото им в съответния сборник.

[21] Kamusella, Tomasz. The Forgotten 1989 Expulsion of Turks from Communist Bulgaria. Ръкопис.

[22] Вж.: Ангелов, Веселин. Протестите на турците в България срещу възродителния процес (20 – 30 май 1989). С., 2015.

[23] Вж. например: Луджев, Димитър. Революцията в България 1989 – 1991. С.: Издателство „Д-р Иван Богоров“. Книга 1 (2008), Книга 2 (2012); Иванова, Евгения. Какво се крие зад родния национализъм? Интервю в Култура, 9 октомври 2015.

[24] Вж.: Желязкова, Антонина. Социална и културна адаптация на българските изселници в Турция. – В: Желязкова, Антонина (съставител). Между адаптацията и носталгията.

Българските турци в Турция. С.: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, 1998, с. 20; Иванова, Евгения. Българското дисидентство 1988 – 1989. С., 1997, с. 187 – 190.

[25] Вж. по-специално: Ангелов, Веселин. Протестите на турците в България срещу възродителния процес (20 – 30 май 1989). С., 2015.

[26] Към подобна позиция клони например Томас Камузела в предстоящото да бъде публикувано подробно изследване на събитията от 1989 г. (Kamusella, Tomasz. The Forgotten 1989 Expulsion of Turks from Communist Bulgaria. Ръкопис.)

[27] Anderson, Benedict. Imagined communities, Reflections on the Origin and Spread of Nationalism. London: Verso, 1983; Gellner, Ernest. Nations and Nationalism. Ithaca: Cornell University Press, 1983. За ролята на другостта вж. например: Еко, Умберто. Да сътвориш врага. – В: Да сътвориш врага и други писания по случайни поводи. С.: Бард, 2013.

[28] Said, Edward W. Orientalism. Pantheon Books, 1978.

[29] Todorova, Maria. Imagining the Balkans. Oxford University Press, 1997.

[30] Стои открит въпросът доколко трайно е изграждането им по насилствен път както при „Възродителния процес“.

[31] За ранен пример вж.: Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. Антонина Желязкова – ръководител на проекта. С.: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, 1994.

[32] Вж.: Eminov, Ali. Turkish and other minorities in Bulgaria. Routledge, 1997; Neuburger, Mary. The Orient within: Muslim minorities and the negotiation of nationhood in modern Bulgaria. Ithaca: Cornell University Press, 2004.

[33] Neuburger, Mary. The Orient within: Muslim minorities and the negotiation of nationhood in modern Bulgaria. Ithaca: Cornell University Press 2004, p. 17.

[34] Ragaru, Nadège. Faire taire l'altérité. Police de la langue et mobilisations linguistiques au temps de l'assimilation forcée des Turcs de Bulgarie (1984 – 1989). – In: Cultures & Conflits, № 79 – 80, automne/hiver 2010; Ragaru, Nadège. Voyages en identités. Les espaces-temps de l'appartenance des Turcs de Bulgarie installés en Turquie. – In: Critique internationale, 2/2010, N°47.

[35] Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С.: ЛИК, 1998; Баева, Искра, Евгения Калинова (съставители). „Възродителният процес“. Сборник документи. T. I – II. С.: Държавна агенция „Архиви“, 2009.

[36] Вж.: Иванова, Евгения. Отхвърлените „приобщени“, или процесът, наречен „възродителен“ (1912 – 1989). С.: Институт за източноевропейска хуманитаристика, 2002, с. 194.

[37] Бавно изплува и литературата (включително на съпротивата) на турската общност. Вж.: Карахюсеинов, Мехмед. Не по ноти. С.: Стигмати, 1999; Болката на откровението. С.: Фондация Мехмед Карахюсеинов-Мето, 2015; Зейнеп, Зафер и Вихрен Черно- кожев (съст.). Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-те – 80-те години на ХХ в. в литературата на мюсюлманските общности. Антология. С.: Изток- Запад, 2015.

[38] Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С.: ЛИК, 1998, с. 191.

[39] Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С.: Институт за изследване на близкото минало и Институт Отворено общество, Ciela, 2008, с. 172 – 173.

[40] Вж. лекцията И на 8-та национална школа на младите историци, юни 1988 г.: „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“. – В: Мутафчиева, Вера, Антонина Желязкова. Две. С.: Гутенберг, 2002; спряната И книга, публикувана след 1989 г.: Желязкова, Антонина. Разпространението на исляма в западнобалканските земи под Османска власт XV – XVIII в. С.: БАН, 1990.

[41] ЦДА, ф. 117, оп. 57, а. е. 450, л. 8. Протокол от заседанието на Постоянната комисия за защита на обществените интереси и правата на гражданите при 9 Народно събрание за отстраняване на някои нарушения, извършени след 1984 г. от авторитарния режим и засягащи националното единство на българския народ, 4 януари 1990 г.

[42] В квалифицирания вариант на А. Еминов думата е за културен геноцид, което е по-близо до реалността. Вж.: Eminov, Ali. Turkish and other minorities in Bulgaria. Routledge, 1997; Neuburger, Mary. The Orient within: Muslim minorities and the negotiation of nationhood in modern Bulgaria. Ithaca: Cornell University Press, 2004, p. 176.

[43] Вж.: Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С.: ЛИК, 1998.

[44] Иванова, Евгения. Отхвърлените „приобщени“, или процесът, наречен „възродителен“ (1912 – 1989). С.: Институт за източноевропейска хуманитаристика, 2002, с. 10.

[45] Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С.: Институт за изследване на близкото минало и Институт Отворено общество, Ciela, 2008, с. 118.

[46] Калинова, Евгения, Искра Баева. „Възродителният процес“ – върхът на айсберга. Българската държава и турската етническа общност в страната (средата на 30-те години – началото на 90-те години на ХХ век). – В: Баева, Искра, Евгения Калинова (съставители). „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те години – началото на 90-те години на ХХ век). Сборник документи. Т. 1. С.: Държавна агенция „Архиви“, 2009, с. 10.

[47] Вж.: Хаков, Дженгиз. Българо-турските отношения и турското население в България. – В: Изследвания в чест на чл.-кор. Страшимир Димитров. Т. 2. С.: БАН, 2001, с. 691 – 692.

[48] Пак там, с. 695 – 696. Вж. също: Lutem, Omer E. The Past and Present State of the Turkish-Bulgarian Relations. – In: Foreign Policy, A Quarterly of the Foreign Policy Institute, 1999/1-2-3-4.

[49] Заминаващите имат правото да отнасят движимите си имущества и добитък, както и да ликвидират недвижимостите си в срок до две години. Вж.: Пеева, Калина. Българо-турските договори и спогодби и регулирането на двустранните отношения в 1908 – 1931 г. – В: Изследвания в чест на чл.-кор. Страшимир Димитров. Т. 2. С.: БАН, 2001, с. 707.

[50] Хаков, Дженгиз. Българо-турските отношения и турското население в България. – В: Изследвания в чест на чл.-кор. Страшимир Димитров. Т. 2. С.: БАН, 2001, с. 697 – 698. Вж. също: Василева, Дарина. Изселническият въпрос в българо-турските отношения. – В: Аспекти на етно-културната ситуация в България. С.: Център за изследване на демокрацията и Фондация „Фридрих Науман“, 1992; Lutem, Omer E. The Past and Present State of the Turkish-Bulgarian Relations. – In: Foreign Policy, A Quarterly of the Foreign Policy Institute, 1999/1-2-3-4; Бюксеншютц, Улрих. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци 1944 – 1989. С.: Международен институт по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, 2000; Калинова, Евгения, Искра Баева. „Възродителният процес“ – върхът на айсберга. Българската държава и турската етническа общност в страната (средата на 30-те години – началото на 90-те години на ХХ век). – В: Баева, Искра, Евгения Калинова (съставители). „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те години – началото на 90-те години на ХХ век). Сборник документи. Т. 1. С.: Държавна агенция „Архиви“, 2009.

[51] Василева, Дарина. Изселническият въпрос в българо-турските отношения. – В: Аспекти на етно-културната ситуация в България. С.: Център за изследване на демокрацията и Фондация „Фридрих Науман“, 1992, с. 65.

[52] Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С.: ЛИК, 1998, с. 93.

[53] Цитирано в: Стоянов, Валери. Турското население в България и официалната малцинствена политика (1878 – 1944). – В: Страници от българската история. Част 2. С., 1993, с. 204.

[54] Подробно за Дружба „Родина“ вж. в: Иванова, Евгения. Отхвърлените „приобщени“, или процесът, наречен „възродителен“ (1912 – 1989). С.: Институт за източноевропейска хуманитаристика. 2002; Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С.: Институт за изследване на близкото минало и Институт Отворено общество, Ciela, 2008.

[55] Вж.: Калинова, Евгения, Искра Баева. „Възродителният процес“ – върхът на айсберга. Българската държава и турската етническа общност в страната (средата на 30-те години – началото на 90-те години на ХХ век). – В: Баева, Искра, Евгения Калинова (съставители). „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те години – началото на 90-те години на ХХ век). Сборник документи. Т. 1. С.: Държавна агенция „Архиви“, 2009, с. 9.

[56] Пак там, с. 7.

[57] ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а.е. 152, л. 2. Справка (по архивни материали на МВР) относно изселването на ислямизираните български граждани (1878 – 1978). Без дата, лятото на 1989 г.

[58] Кръстев, Петър. Вечни подопечни. Български турци-преселници в Турция. – В: Желязкова, Антонина (съставител). Между адаптацията и носталгията. Българските турци в Турция. С.: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, 1998, с. 143.

[59] Указания на Георги Димитров от Москва, прочетени на заседание на ЦК на БРП (к), 6 февруари 1945. – В: Баева, Искра, Евгения Калинова (съставители). „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те години – началото на 90-те години на ХХ век). Сборник документи. Т. 1. С.: Държавна агенция „Архиви“, 2009, с. 45 – 46.

[60] Доклад, цитиран в: Калинова, Евгения, Искра Баева. „Възродителният процес“ – върхът на айсберга. Българската държава и турската етническа общност в страната (средата на 30-те години – началото на 90-те години на ХХ век). – В: Баева, Искра, Евгения Калинова (съставители). „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те години – началото на 90-те години на ХХ век). Сборник документи. Т. 1. С.: Държавна агенция „Архиви“, 2009, с. 14.

[61] ЦДА, ф. 1Б, оп. 63, а.е. 152, л. 4. Справка (подготвена по архиви на МВР) относно изселването на ислямизираните български граждани (1878 – 1978). Без дата, вероятно от лятото на 1989 г. Данните за този период са противоречиви и макар порядъкът да е съпоставим, различни източници (включително на МВР) дават разминаващите се конкретни числа.

[62] ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а.е. 18, л. 22. Изказване на Г Димитров пред пленума на ЦК на БРП (к), 4 януари 1948.

[63] АМВР, ф. 13, оп. 1, а.е. 584, л. 1 – 3. Донесения относно конференцията в Стара Загора на турското малцинство от Северна България, проведена на 3 – 4 април 1949 г., 13 и 16 април 1949 г.

[64] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 653, л. 5. Решение на Политбюро от 18 август 1949 г.

[65] Предадено от делегацията на Политбюро, посетила Москва. Цитирано в: Калинова, Евгения, Искра Баева. „Възродителният процес“ – върхът на айсберга. Българската държава и турската етническа общност в страната (средата на 30-те години – началото на 90-те години на ХХ век). – В: Баева, Искра, Евгения Калинова (съставители). „Възродителният процес“. Българската държава и българските турци (средата на 30-те години – началото на 90-те години на ХХ век). Сборник документи. Т. 1. С.: Държавна агенция „Архиви“, 2009, с. 16.

[66] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 637, л. 20, 21. Доклад на Добри Терпешев след посещение в Кърджалийско, 25 юли 1949 г. С поправки на ръка.

[67] Пак там, л. 25 – 26.

[68] АМВР, ф. 1, оп. 1, а.е. 834, л. 1. Доклад на министъра на вътрешните работи Руси Христозов до Секретариата на ЦК относно изселването на турското малцинство от България, 30 август 1949 г. Строго поверително.

[69] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а.е. 653, л. 4. Решение на Политбюро от 18 август 1949 г.

[70] АМВР, ф. 1, оп. 1, а.е. 834, л. 2. Доклад на министъра на вътрешните работи Руси Христозов до Секретариата на ЦК относно изселването на турското малцинство от България, 30 август 1949 г. Строго поверително.

[71] Пак там.

[72] Пак там, л. 3.

[73] Пак там, л. 1.

[74] ЦДА, ф. 136, оп. 83, а.е. 13, л. 6. Доклад до председателя на Министерския съвет от Добри Терпешев, подпредесател на Министерския съвет, относно изселването на турското население от Родопския край и заселването на българи от други краища на страната, 7 декември 1949 г.

[75] ЦДА, ф. 136, оп. 83, а.е. 13, л. 1. ПМС № 43 за изселването на турското население от Родопския край и заселването на българи от други краища на страната, 6 януари 1950 г. (по доклад № П-883 от 20 декември 1949 г., често цитиран погрешно като ПМС 883 от 20 декември 1949 г.).

[76] Не е ясно дали всички тези семейства са насочени към освободените от заминалите турци райони. Със сигурност те представляват само част (голям брой го правят спонтанно) от българите, придвижили се към опразнените области. (ЦДА, ф. 136, оп. 83, а.е. 13, л. 8 – 9. ПМС 183 от 25 февруари 1952 г. относно уреждане собствеността на изселените семейства от районите на южната и западната граница на Народна република България.)

[77] Съгласно по-късни данни общият брой на заминалите през предходното десетилетие (1941 – 1950 г.) е едва 14 390. (ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а.е. 1327, л. 4. Икономическо, класово- професионално и политико-нравствено състояние на изселниците-турци от България в Турция, април 1977. Строго секретно.)

[78] АМВР, ф. 13, оп. 1, а.е. 755, л. 1. Доклад от началник отдел I – Държавна сигурност и началник отделение „А“ (подписан само от втория) за положението сред турското малцинство и българо-мохамеданското население в Народна република България. Без дата, след март 1950. Строго поверително.

[79] Според преброяването от 1946 г. към 31 декември от 675 989 турци 63 са със завършено висше образование, 70 с незавършено (съответно 4 и 21 жени); 379 със завършено и 1128 с незавършено средно (65 и 385 жени); 4103 със завършено и 5090 незавършили прогимназиално (1242 и 3861 жени); 10 061 завършили и 8948 незавършили първоначално (3454 и 3252 жени). (АМВР, ф. 2, оп. 1, а.е. 1832, л. 1 – 3. Статистически сведения за общия брой на малцинствата в България към 31 декември 1946.)

[80] Пак там, л. 5 – 6.

[81] АМВР, ф. 2, оп. 1, а.е. 1833, л. 4. Справка от началник отделение 4 на Държавна сигурност относно положението на турското малцинство у нас и желанието му за изселване. Общо политическо положение в Турция, положение на изселените от България турци. 10 април 1950.

[82] АМВР, ф. 13, оп. 1, а.е. 755, л. 51. Доклад от началник отдел I – Държавна сигурност и началник отделение „А“ (подписан само от втория) за положението сред турското малцинство и българо-мохамеданското население в Народна република България. Без дата, след март 1950 г. Строго поверително.

[83] Пак там, л. 43.

[84] Пак там, л. 11 – 13.

[85] Пак там, л. 10.


Румен Аврамов
Румен Аврамов (Център за академични изследвания) е икономист и стопански историк. Автор е на „Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало“ (2007); „Пари и де/стабилизация в България, 1949-1989“ (2008); „Спасение или падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944“ (2012); съавтор с Надя Данова на документалния сборник „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г.“ (2013 г.).
Други статии от този автор
Посетители: 97

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • Valpet писа Още
    Отчаян опит за "научна"... преди 12 часа
  • Гост писа Още
    Не е ли по-вероятно тези... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Не знаех, Златко, че... преди 16 часа
  • Гост писа Още
    Ученият не е създал нов... преди 16 часа
  • Златко писа Още
    Всичкото много хубаво,... преди 17 часа
  • Гост писа Още
    Точно затова, Златко,... преди 18 часа
  • Зори писа Още
    Както бе забелязал... преди 21 часа
  • Златко писа Още
    Мария Павлова писа:
    Нима записването в...
    преди 2 дни
  • Quod petis, hic est писа Още
    Истината, знайно, е... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Какво означава десни?... преди 2 дни
  • Мария Павлова писа Още
    Когато Бог е създал... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    Изглежда никой няма думи... преди 2 дни
  • Todor Tuparov писа Още
    Видов ден. Толкова е... преди 4 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Понеже темата ме... преди 6 дни
  • Valko писа Още
    Поредното полезно... преди 1 седмица
  • Зори писа Още
    Аз харесвам статиите в... преди 1 седмица
  • Valpet писа Още
    Много поучителни четива... преди 2 седмици
  • Комитата писа Още
    Чак сега попадам на този... преди 2 седмици
  • някъде в Европа писа Още
    Кога се очаква прожекция... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А ето и резултатите от... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Maria Noriega...
    преди 2 седмици
  • Светлана Христова писа Още
    Жестоко откровен текст.... преди 2 седмици
  • Маги писа Още
    Лесно е да НЕ приемаме... преди 2 седмици
  • Михаил Василев писа Още
    Не съм гледал филма , но... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Не съм гледал... преди 2 седмици