От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2016 12 ataka

 

Вижте, проблемът не е точно в историческото ни минало, което, нека се изразим дипломатично, не е най-черното в Европа. Имам пред вид, разбира се, нещата, които сме вършили след Освобождението. Действително, етническите и расови преследвания са може би най-лесно забележимата част от целия двадесети век, накъдето и да се обърне човек.

Проблемът е в друго.

Проблемът е в това, че европейското ядро вече отдавна е осъзнало, че срещу една такава радикална история помага единствено тотално себеразграничение – от нея, от наследството ѝ, от идеите и практиките ѝ, от всичко. Това е ядрото на европейската идея, това е нещото, което в най-голяма степен различава днешна Европа от предвоенната или онази, определяна от (пред)военните поколения (приблизително докъм падането на Берлинската стена).

Какво обаче става у нас?

Живот с миналото и за миналото, това става. Поради тоталното объркване на понятия и „истини“, но в много по-голяма степен поради пълната неспособност за конкуренция на европейския пазар на труда, останалото в България население се е окопало като военна част, отбиваща нечии атаки със зъби и нокти. Каквото и да дойде отвън (с изключение на европейските парички, разбира се), то се посреща на нож. „Вие може и да ни имате за прости и ние може и наистина да не ставаме и за дръжки на мотики, но пък в замяна на това няма да ви пуснем да окупирате главите ни! Отнехте ни и последната капчица самочувствие, накарахте ни да се чувстваме като ‚цигани‘ – ние пък сега ще ви покажем кои са истинските цигани! Няма да приемаме нищо, няма, няма, няма!“

Ето това става.

Който успее да се измъкне – и закрепи! – навън, което не е никак лесна работа, щото мераклии много, само че за живот на Запад се искат умения и сръчности, които милата Родина не предлага (опитайте се, ако можете, да намерите някъде работа с диплома от български университет – само преди няколко дни се срещнах с една такава дама, дето завършила „икономика“ и решила, че все някак ще се оправи в Берлин)… Та, който успее да се измъкне и закрепи, попива западните начини на мислене, поне до някаква степен, сравнително бързо. Не твърдя, че българите на Запад са жалони на прогреса и напредъка, но поне са се научили да не ритат срещу ръжена, тоест да работят свястно и да не пречат на децата си да стават каквито искат хора – обикновено много различни от самите тях.

Проблемът обаче е с останалите „на топло“ няколко милиона, които ни приемат, ни предават. За живот навънка не стават, инак отдавна да са се изнесли – или започнали да произвеждат и продават конкурентоспособни стоки на европейския пазар, както са го правили предците ни по време на Възраждането (оставям настрана изключенията – примерно няколко десетки хиляди души, които са в България по причини, различни от собствената им некадърност). Животът „вътре“ пък си е чист ужас, щото как се живее сред едно народонаселение, което е избрало за смисъл на живота си сляпата съпротива срещу всичко, което му звучи като неизговорен укор срещу собственото му нищоправене и неспособност за каквато и да било адаптация? Dog eat dog, така се живее. Изяж, за да не бъдеш изяден. Назад към джунглата, с песни и танци на народите, ако е възможно…


Small Ad GF 1

Остава си, разбира се, най-неясния от всички въпроси, тоест дали идещите поколения ще се различават от сегашното, примерно 50 до 60-годишно, или и тях ще ги брулят същите ветрове? Въпросът на въпросите.

Защото хлапетата, ако и да виждат в себе си нещо кой знае колко по-различно от родителите си, на практика май само репродуцират същите норми на поведение и мислене. Не знам вече за кой път ми се случва да се запозная с поредния млад човек, примерно интелигент някакъв, който обикновено е бил на Запад, дори говори един или два западни езика и „всичко му е ясно“ (само дето не е успял да се закрепи там „щото не му харесало“), само за да се стигне до рано-или-късния-момент, в който поредният ми познат изръсва някоя такава балканска премъдрост (обикновено касаеща някои „различни от нас хора“), че направо косите ми настръхват…

След което, разбира се, няма защо да питам защо „на Запад“ не му е харесало. Тук за такива неща бият, при това бият чрез закона, тоест не можеш и пръст да мръднеш. И, естествено, поредният откривател на Европа бързо-бързо подвива опашка и се втурва обратно, при мама и тате, където няма проблеми с това да приказваш (а много често и вършиш) каквото ти скимне, където не искат от теб да си сменяш не само кожата, а и нрава, изобщо, където може по нашенски. Свобода, мамка му, тук не ти е Запад!

Ей това, драги мои, е собствената ми теория за непроменливостта на днешна България и нейното народонаселение, това е и собственото ми обяснение за пълната бетонизация на главите, които са принудени от реалността да живеят с един свой образ, който няма как да приемат, а следователно са осъдени на тежки лични психически изкривявания, тоест ден след ден да викат на бялото черно и обратно – и които, значи, просто няма как да приемат, че обяснението за собствената им съдба е в самите тях и отчаяното, удавническо стискане на сламките, подадени преди много десетилетия от национал-комунистически изтипосаната ни история. Това евреи, това турци, това цигани, това ние самите (последното, разбира се, единствено на ниво подсъзнание) – всичко, брате, е лайна над лайната, а следователно, бой, мамка им, ако не с друго, то поне с думи и, ако не на улицата, заедно с Волен, Боян и всите други идиоти, то поне виртуално, поне в идеален план, така да се каже. Бой срещу „либерастията“, бой срещу тия, бой срещу ония…

Бой, бой, мамка му!

Ей това е историята днешна.

Каква ще бъде утрешната, като се има пред вид, че всичко, що може да раздели на две магарета сламата, се изнася от страната на пожар, подпомагано от цялото семейство, доколкото това е възможно – това и Господ не може да каже.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Но, карай да върви, хей, хей, хей. Кой ли му пука, поне докато има домати и чесън в градината и сливи за ракия у комшиите.

Дай, дай, дай!

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...