Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (6 гласувания)

 

2016 09 Ahmed

 

Преди месец решението на Пловдивския апелативен съд по т.нар. „дело срещу тринайсетте имами“ беше отменено от Върховния касационен съд (ВКС). Делото ще бъде разгледано повторно от нов състав на Апелативен съд –Пловдив. Решението на ВКС обаче не беше отразено толкова добре в медиите, колкото драматичните акции на ДАНС срещу обвиняемите,[1] или пък осъдителните решения на Пловдивския апелативен съд и Пазарджишкия окръжен съд. По телевизиите бяха показвани акциите на ДАНС с „уличаващи“ кадри като стикери с надписи на арабски, залепени върху перални машини. Решението на ВКС е изключително критично към процеса при предните две инстанции. Въпреки последвалата отмяна на присъдата, медийната истерия около делото предизвика говорене за наличието на „радикален ислям“ и „спящи терористични клетки“. Редица политици препращаха към делото в кампаниите за забрана на забрадките, създавайки и подходяща среда за въвеждането на т.нар. „антитерористичен закон“.

Делото срещу тринайсетте мюсюлмани, обвинени и осъдени за членуване в организация, имаща за цел проповядване на антидемократична идеология „на салафитското направление на исляма“, започна през 2012 г. в Пазарджишкия окръжен съд. Въпросната „идеология“, според обвинението, противоречи на „принципите за демокрация, разделение на властите, либерализъм, държавност и върховенство на закона; основни човешки права като равенство на мъжете и жените и религиозна свобода“. Обвинението бе основано на член 108 и член 109 от Наказателния кодекс, които засягат проповядването на антидемократични идеологии.[2] Формулировката на обвинението обаче се разминава с Наказателния кодекс, в който не съществува престъпление срещу „либерализма“, а българската конституция не предписва „либерална“ държава. Пазарджишкият окръжен съд намери всички подсъдими за виновни. През 2015 г. Пловдивският апелативен съд потвърди вината на десет от обвиняемите, призна двама от тях за невинни и присъди административни наказания на всички други, освен на Ахмед Муса, чиято присъда бе увеличена от 1 на 2 години затвор.

Ахмед Муса подаде жалба против присъдата на Апелативен съд – Пловдив и настоя за повторно разглеждане на делото. Мотивите в жалбата на Муса съвпадат с възражения на защитата на подсъдимите относно некатегоричността на доказателствата, на които почива присъдата, и със съмненията, че присъдата нарушава свободата на вероизповеданието. Според Върховната касационна прокуратура, жалбата е неоснователна. Жалбата обаче се отнася и до всички други подсъдими от второинстанционното дело, тъй като Муса е осъден за членуване в организация заедно с другите осъдени мюсюлмани. Отмяната на присъдата на Муса означава и отмяна на присъдата на останалите обвиняеми и на техните административни наказания, тъй като не съществува организация от един човек.

Мотивите на ВКС за отмяна на присъдата от Пловдивския съд посочват към редица нарушения, свързани най-вече с отказа на съда да отговаря на възражения от страна на защитата на подсъдимите и с нарушените им процесуални права. Такова е правото подсъдимите да знаят в какво точно са обвинени и кои точно доказателства са използвани като мотив. Според ВКС на втора инстанция не е доказано, че организацията, в която се предполага, че са участвали подсъдимите, има противодържавна цел и че тя е различна от тази на Мюфтийството. Още повече, дългото обсъждане на съдържанието на книги, намерени в домовете на обвиняемите, не довежда до разкриването на връзка между текстовете и дейността на организацията.

Според решението на ВКС от юли, вместо апелативният съд в рамките на делото да отговори на въпроса дали „салафизмът“ е идеология, той препраща към вътрешнорелигиозни въпроси. Пловдивският апелативен съд в мотивите за своето решение цитира експертни заключения в тяхната пълнота, без да ги обсъжда в контекста на други събрани доказателства. Вещите лица в делото имат решаваща роля при запълването на обвинението със значение. Самите експертизи обаче не се отнасят към всички събрани доказателства. Процесуално нарушение са и неизказаните и неразбираеми връзки между свидетелски показания, събрани текстове от домовете на обвиняемите и техните интерпретации от страна на вещите лица.

Сред логическите противоречия в рамките на делото в Пловдивския съд, посочени от ВКС, е напрежението при дефинирането на практиките на обвиняемите като религия или идеология. Например, в чл. 108 „салафизмът“, който, предполага се, „организацията“ е имала за цел да проповядва, не е изрично посочен като антидемократична идеология. Съдът разчита на експертни становища от вещи лица, за да се покаже тази му „същност“. От комплексната експертиза от Пазарджишкия съд не става ясно що е салафизъм. Подготвилите експертното становище вещи лица твърдят едновременно, че салафизмът е „религиозно течение“ и „религиозна идеология, която по своята същност е антидемократична“. Пазарджишкият окръжен съд и Пловдивският апелативен съд не проблематизират несъответствието на дефинициите на салафизма, предложени от вещите лица, с формулировката в Наказателния кодекс (НК) – „антидемократичнаидеология“. Употребата на категориите „религиозно течение“ и „антидемократична идеология“ като взаимозаменяеми в рамките на делото предполага ограничаване не само на религиозните свободи, но и на политическото въображение, както ще покажа по-късно.

Чрез своята експертиза, вещите лица обосновават дефинирането на практиките на обвиняемите като „антидемократични“ и обвързват демокрацията с либерализма. В рамките на делото обаче вещите лица често предлагат неясни и противоречиви дефиниции. Либерализмът е определен като „концепция, политическа традиция и философско течение, [което] доразвива принципите на демокрацията и демократизма.“ Източниците, на които разчитат вещите лица, са твърде разнообразни. Стига се и до неексплицитна препратка от страна на вещо лице дори към дефиницията на фашизма на Георги Димитров. Сспоред вещото лице, антидемократична е всяка идеология, „възприемаща фашистките постановки“. Експертизата гласи, че „фашистката идеология проповядва и осъществява унищожаване на демократичните свободи, чрез насилие и използването на най-зловещи и рафинирани методи за потискане на инакомислещите и установяване на открита терористична диктатура, съчетана свойнстващ национализъм, шовинизъм и расизъм“. От класическата дефиниция на фашизма на Димитров обаче е изтрит централният аспект от нея – фашизмът е диктатура в услуга на „финансовия капитал“. Така, опростенческата дефиниция на Димитров, изравняваща фашизма с интересите на елита, е заменена от друга. Съвпадането на либерализъм и антидемократичност в рамките на делото означава и именно ограничаване на позитивно оценения „плуралистичен порядък“ в страната.

Вещите лица разчертават и специфична символна география на исляма, противопоставяйки в рамките на делото въобразения „европейско-български“ с „чужд“ ислям. Според експертизата, цитирана в изказвания на прокурора и в последствие в решенията на окръжния и на апелативния съд, дейността на осъдените не се вписва в „традиционните“ мюсюлмански практики „по българските земи“. „Традиционният ислям“ е приравнен с българската държава, която „се опира на западноевропейските принципи на отделяне на държавата от църквата и свободата на съвестта“. Аполитичността означава придържане към „западноевропейски“ либерални принципи.

Тук става видим и парадокс в самото сърце на обвинението и на експертните становища. От една страна, мюсюлманите са обвинени заради проповядването на отклоняващи се от „традицията“ религиозни виждания. От друга страна, присъстват позовования на секуларизма и разделението на държава и религия. Ако обаче действително има такова разделение, то съдът не би възприел ролята на теологически арбитър, отсъждащ коя вяра е правилна и коя не.

Налични са и други противоречия в опасенията във връзка с исляма. Вещите лица виждат мюсюлманите едновременно като запалаха за националната сигурност и като подчинени, бедни и лесно манипулируеми от „чужди“ сили, идващи от „арабския свят“. Те са едновременно глобални, интернационални, но и залостени в местни и изолирани общности. Традиционните за „българските земи“ практики са дефинирани само като противоположни на „нетрадиционната интерпретация на Корана“, както твърди едното вещо лице. В рамките на делото на първа и втора инстанция са осъдени предполагаемите опити на подсъдимите да противопоставят „стари“ и „нови“, „традиционалистки“ и „неотрадиционалистки“ мюсюлмански практики. Въпреки това, прокуратурата, съдът и вещите лица правят същата опозиция, като ѝ придават и опростено геополитическо и ценностно измерение. Така, „чуждият“ ислям бива свързан с „източни“ държави като Саудитска Арабия и Йордания, „петролните монархии“, а „традиционният“ ислям, присъщ на „българските земи“, се оказва и съвместим със „западноевропейските ценности“. Последните са разбирани като съвпадащи с либерализма. Това позволява санкционирането на всякакви критични към либерализма идеи.

„Чуждостта“ на вярванията на обвиняемите не произтича просто от нейния „чужд“ произход. Тяхната чуждост е и по дух, несъответстващ на европейската либерална демокрация. Според решенията на Пловдивския и Пазарджишкия съд, обвиняемите се възползвали от „неграмотни и непросветени роми“ в опит да „радикализират“ различни общности. Подобно е и притеснението на вещо лице от делото в Пазарджишкия окръжен съд във връзка с „мюсюлманската общност в Родопите“, в която, поради нейната „изолираност“, се установяват „местни интерпретации наопределени религиозни текстове, а наред с това и разпространение на определени [нетрадиционни] идеи“ (курсив мой). Пловдивският апелативен съд цитира тази част от експертизата и потвърждава, че „[с]оциалната изолация в условията на активна религиозна пропаганда представлява социален риск пред пълноценната [и аполитична] социална изява на вярващите.“ Тъй като тези въпроси се обсъждат в съда, изглежда сякаш единствената превенция на „социалния риск“ е санкцията на вярващите, а не прекратяването на въпросната социална изолация.

Решението на ВКС проблематизира понятия като „официални“ и „неофициални порядки“ на исляма, както и предписаната от вещите лица „традиционна интерпретация на Корана“. В мотивите си съдиите от ВКС посочват към неправилното предположение на Пловдивския съд, че забраната на суеверието е антидемократичен акт. Твърдя, че предписваните от вещите лица, обвинението и съда „традиционни“ практики са аполитичните. „Политизираните“ религиозни вярвания на подсъдимите са „войнстващ салафизъм“ (подобно на войнстващия фашизъм от дефиницията по-горе). Те могат да поставят предизвикателства пред либералния консенсус, са обявени от вещите лица за „чужди“. В делото позитивно е оценен онзи тип ислям, който се ограничава само до всекидневни/битови „проявления“ и не предполага политическо участие, базирано на нелиберални виждания. Съдът заявява, че „традиционният ислям […] не претендира за политически позиции, не се опитва да налага ислямско законодателство, не служи като основа на политическо поведение или политически идеологии.“ Сякаш вещите лица, прокуратурата и съдиите споделят виждането, че участието на маргинализирани общности в политическия живот представлява заплаха за националната сигурност. Тъй като „изолираните“ имат идеи, те биха били „войнстващи“. Тяхната „войнственост“ е извлечена от социалното им положение. Така самото обвинение се превръща в антидемократично, санкционирайки опитите потиснати социални групи да имат собствени политически идеи. Опитите за политическа еманципация на определени групи биват криминализирани. По този начин бива и официализирана бразда вътре в мюсюлманската общност.

Опасенията от политизацията на потиснатите, мислени като съюзници със могъщи „чужди сили“, присъстват в говоренето на някои от вещите лица и извън съдебната зала. В свои изяви вещите лица по делото често сравняват някои мюсюлмански практики със социализма. Така, например, един от експертите в изявление на публична дискусия за „радикализацията днес“ оприличи сталинизма с ислямски „екстремистки движения“, но не и с „традиционния ислям“.[3] Парадоксално, бойците на Ислямска държава са сравнени с „колхозници“, тъй като и двете групи, въпреки недълбокото си разбиране на идеологията-религия, която изповядват, били мотивирани от идеите ѝ. Подобни съждения са показателни за причините за вълненията около „радикалния ислям“ и в България. Идеологиите на потиснатите са привиждани като радикални и религиозно фанатични, а не базирани на рационални аргументи и съществени познания. Още повече, в свои публични изяви друго вещо лице по делото често привижда опасен съюз между левичарски мултикултурни политики и ислямското нашествие в Европа.[4] Чрез говоренето на много от експертите по отношение на т.нар. радикален ислям, както по време на делото, така и по медиите, се създава оформя хаотична амалгама от явления. В нея са претопени сталинизмът, левият мултикултурализъм, фашизмът, ислямът, тероризмът, потиснатите социални групи и арабите. Всички те започват да бъдат представяни в термините на някаква глобална конспирация срещу „либерална Европа“ и „традиционните ценности“.

Изборът на вещи лица и признаването на уместността на тяхната експертиза от съда не са неутрални, а предполагат съответствие между очевидностите на обвинението и политическите виждания на експертите. Така от делото биват изключени учени, занимаващи се основно с изучаването на мюсюлмански общности в България, а не с теологични дебати, арабски език или теория на либерализма. Някои от сериозните учени заклеймиха делото като лишено от доказателства[5] и абсурдно[6] . Изследователите на мюсюлманите в България имат много по-незабележимо присъствие във все по-честите дебати за връзките между исляма, „тероризма“, „радикализма“, отколкото някои от вещите лица в делото, превърнали се в медийни експерти по радикализъм, демокрация, религия, либерализъм, маргинализирани общности, тероризъм, геополитика и други. В Германия и Франция след 1980-те години също зачестяват такива случаи на превръщането на теологични познания, владеене на арабски или знания за Близкия изток в експертиза по ислям в Европа, но без оценка на произтичащите от това автоматично ‚прехвърляне‘ проблеми.[7]

Още повече, подобни дела не са ограничени само до България, а се случват и в Албания, Косово[8] и Босна и Херцеговина[9] като опити за удовлетворяване на очаквания на Западна Европа.

Въпреки че решението на ВКС показа, че обвинението, както и експертните становища, са изпълнени с вътрешни противоречия и са логически несъстоятелни, делото имаше сериозни политически ефекти. Обвиняемите бяха заклеймени в медиите като „радикали“ и „терористи“, въпреки липсата на адекватни свидетелства и експертиза. Редица репресивни политики срещу всички мюсюлмани в България също могат да се разглеждат като отчасти причинени от процеса. Такива са „приетите мерки за сигурност“ като забраната на забрадките в редица български градове заради разпознаването на никаба като основен симптом за „радикализация“. На подобна логика почива и предложението на МОН за изучаване на тероризма в гимназията, съпроводени от военно обучение и „защита на родината“[10] . Така нареченият антитерористичен закон предполага и ограничаването на правата и на всички български граждани. Наскоро предложените от БСП и Георги Кадиев изменения в Закона за изповеданията също адресират проблеми, засегнати и по време на делото, но чрез ограничаването на още свободи.[11].

Източник

 


[2] Чл. 108. (Доп. – ДВ, бр. 41 от 1985 г., изм., бр. 99 от 1989 г., бр. 10 от 1993 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 38 от 2007 г.) Който проповядва фашистка или друга антидемократична идеология или насилствено изменяне на установения от Конституцията на Република България обществен и държавен строй, се наказва с лишаване от свобода до три години или с глоба до пет хиляди лева.

Чл. 109. (1) (Изм. – ДВ, бр. 99 от 1989 г., бр. 92 от 2002 г., бр. 75 от 2006 г.) Който образува или ръководи организация или група, която си поставя за цел да извършва престъпления по тази глава, се наказва с лишаване от свобода до дванадесет години, но не повече от наказанието, предвидено за съответното престъпление.

[7] Amiraux, Valerie. 2002. “Academic discourses on Islam(s) in France and Germany: Producing knowledge or reproducing norms?” Pp. 111-138 in Islam and the West, edited by W. Ruf. Münster: Agenda Verlag.

 
Мадлен Николова
Мадлен Николова е завършила културология в СУ "Климент Охридски", магистър е по социология в Централноевропейския университет в Будапеща. Магистърската й теза е върху т. нар. „Дело на 13-те имами.
Посетители: 196

Последните най...


support

Библиотека

Коментари

  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Икономическото развитие... преди 17 часа
  • Николаи писа Още
    " Битието определя... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Сюзън Зонтаг с едно есе,... преди 4 дни
  • Цончо писа Още
    Една важна добавка към... преди 4 дни
  • Камен Евтимов писа Още
    Живко Желев е подкрепил... преди 5 дни
  • Павел Павлов писа Още
    До г-жа Ангелова,... преди 6 дни
  • Цончо писа Още
    Чудесен избор на... преди 6 дни
  • Гост от Егея писа Още
    До гост от... преди 1 седмица
  • Гост от Виена писа Още
    Ах, проклетото "първо... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Да, истинските промени... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Наистина, при толкова... преди 1 седмица
  • Boris писа Още
    Хубава статия, но с много... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Английската дума gender е... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Понятието Джендър си има... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Още две думи. Верно е, че... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    Сега английска дума... преди 1 седмица
  • Маги писа Още
    "Откъде тогава... преди 1 седмица
  • 007 писа Още
    Учудиха ме тези ранни,... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Много ми допадна... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Авторът е с основен... преди 2 седмици
  • Стефан Дечев писа Още
    Тодор Георгиев, ти би... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Оригиналът на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Оригиналът на... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    Освен това гледайте и... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още
    Присъединявам се към... преди 3 седмици