1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

(Към философията на българската история)

Настоящият текст е част от студията Националният проект, църквата и литературата.
Отделните части на студията могат да бъдат намерени тук:

Националният проект, църквата и литературата – Част I

Националният проект, църквата и литературата – Част II

Националният проект, църквата и литературата – Част I!!
Литературата не е остров – нито в историята, нито в културата. Това, че тя е свързана с другите форми на културата, че е зависима от „духа на времето“ и че самата тя често „форматира“ същия този дух – са твърдения добре познати, тривиални дори.

Как българската литература е ориентирана спрямо „цялото на културата“? Какви стремежи е „попила“ в себе си и на какви потребности отговаря? Има ли своя „свръхзадача“ и каква е тя? А свое „вечно“ послание?

Да започнем с известното. Първо, очевидно е особеното място, което българската литература заема в цялото на националната култура; тя е свръхоценностена, с повишена семиотичност, тъй да се каже. Второ, в самата пък българска литература е отредено особено място на Иван Вазов и неговото творчество, единствено към които се прилага особена титулатура – „народен поет“, „патриарх на българската литература“ и пр., суперлативи не само от литературен и културен, но дори и от сакрален порядък. С други думи, очевидно е, че българската култура е литературноцентрична, а българската литература – вазовоцентрична. Дали това е естествена, „природна“ характеристика на българската култура и литература?

Тъкмо като такава тя се привижда. За да „разглобим“ тази обществено утвърдена и културно санкционирана привидност, ще трябва да отидем по-надалеч и да се опитаме да погледнем „отвъд“ културното априори.

1. Национален проект, национална доктрина, национален идеал. Специфика на нционалния идеал

Има ли разлика между трите термина, използвани общо взето с един и същ обем, като синонимни изрази?

Да уточним: модерният термин национален проект ще рече дискурсивно разгърната концепция (идея) на отделната нация за самата себе си и своето бъдеще, цялостна визия за целите на нацията и средствата за тяхното постигане; с други думи, националният проект е дискурсивен израз на „идеята“ на нацията, тук – на „българската идея“. За разлика от него националният идеал – най-популярният термин през „класическия“ за нацията XIX век – не непременно се изразява в дискурсивна форма, той е аморфен, без твърди „определителности“; този идеал живее в точката на среща между „националната идея“ и „националната емоция“, и представлява неразличима сплав от политически въжделения, нерефлектирани масови настроения и несъзнавани импулси.

Синкретизмът на „националния идеал“ е съответен на синкретизма на националната култура на времето; ето защо той като че намира най-точен израз в песента, която едновременно очертава и „идеите“, а насочва и емоциите. Българският национален идеал по-скоро се пее, отколкото ясно да се артикулира; знаем: песента съпровожда българите в подем и в срив, в тържество и в поражение.

Ако употребяваме израза национален проект вместо национален идеал, то по неволя ще „вмисляме“ във второто понятие ред, строгост и структурност, каквито в него не присъстват. Длъжни сме да отбележим, че за да описваме коректно даден предмет, ние трябва да познаваме и говорим неговия език. Впрочем, тъкмо за „национален идеал“ говори XIX в., и то не само по нашите простори. Това се продължава и през следващия XX век, който до голяма степен само реализира идеите на XIX-тото столетие: тук имаме истинско свръхпроизводство на национални и социални идеали... и съответното неизтощимо желание по тяхното въплъщение.

Националната доктрина се определя като „теоретически обоснована система от официално възприети възгледи и начала (принципи) за историческите стремежи, перспективи и цели на нацията, които сочат пътя за осъществяване на националния идеал“[1]. Очевидно е, че националната доктрина е същото като националния проект, само че такъв, който вече е официално приет, станал е действена програма. Както и да е, изходната, „обективната“ реалност е националният идеал; за него можем да говорим повече или по-малко определено – на основата на утвърдени, „очевидни“ факти в българската история.

Нашата историческа наука фиксира три отчетливо доловими български национални идеали – всичките, естествено, рожба на „националистическия“ XIX век[2]. Тези идеали са: 1) „Независима българска църква и национално просвещение“; 2) „Свободна и независима Българска държава“; 3) „Обединена България“[3]. Тук не е необходимо да се занимаваме с тях подробно и поотделно, но трябва да отбележим: първо, те следват един след друг, но не произтичат един от друг; второ, те се оформят не толкова „из себе си“, от вътрешните импулси на саморазвиващия се национален дух, колкото „в оттласване“ от нещо друго – гърцизма, империята, несправедливостта на Европа в Берлин. По този начин енергията, впрегната за осъществяване на идеалите, до голяма степен се „направлява“ от външни обстоятелства, а нейната сила и интензивност се подхранват от чуждата – реална или въобразена – враждебност и агресивност; с други думи, тези идеали се нуждаят не от споделяне и „проектиране“ отвътре-навън, във външната реалност, а тъкмо от обратното движение. И наистина: осъществяването на идеала за независима българска църква се подхранваше от все по-увеличаващото се „триене“ с Вселенската Патриаршия, а триумфът на независимостта се изрази в акта на схизмата от 1872 г. и изпадането в пълна изолация на същата същата тази църква. От своя страна, идеалът за свободна българска държава по необходимост доведе до жертвата от 1876 г., до предизвикването и поемането върху себе си на ярост и гняв; идеалът и императивът за национално обединение[4] пък няма как да бъде мислен днес без катастрофичността на второто десетилетие на ХХ век.

Българските национални идеали изискват самота и се нуждаят от страдание.

По-натам: повече от знаменателно е (и няма как да не отбележим), че българските национални идеали не се превръщат в действени, рационално обосновани доктрини, а остават на равнището на синкретизма, на неотчетливата рационална артикулация; те не се операционализират, не се превръщат в алгоритъм, в национална програма, в която планомерно да бъде „разписано“ какво, кога, при какви условия и т. н. може да бъде постигнато. Оттук – българските национални идеали изискват своето пълно осъществяване „отведнъж“, те не се мислят като способни да бъдат реализирани постепенно, „на порции“, за тях е органически противен какъвто и да било (дори и временен) компромис. Не само в това отношение, но и по безличния характер на идеалите (т. е. че националните домогвания и стремежи не получават авторска санкция и разработка[5]) българската ситуация принципно се различава от този в съседните страни. Да припомним, че в една и съща година – 1844 г. – се появява и „Начертанието“ на Илия Гарашанин в Сърбия, и обосновката на „мегали идея“-та в Гърция, когато на 14 януари 1844 г. Йоанис Колетис произнася своята голяма реч в защита на пришълците – „етерохтонните“; тогава е формулиран гръцкият национален идеал – „възкръсване на Гърция в рамките на нейното териториално величие, военна сила и културно великолепие“[6], изработена е цялостна програма и стратегия, приети от цялата нация. От новото определение на гърка като „човек, който вярва в Христос и говори на гръцки“ и оделотворяването на това схващане „в живота“ следва не само „събирането“ на всички гърци под едно знаме, но и широко разгърнатия процес на гърцизиране: идентифицирането с гърка е лесно и престижно[7]. Оттук първият отчетливо доловим български национален идеал – независима българска църква – лесно се преформулира като „борба с гърцизма“: националната идентичност – в съответствие с „духа на времето“ – измества религиозната съпричастност, а чувството за парциалност и обособеност поглъща съзнанието за споделеност на универсални ценности и принадлежност към наднационални общности. Едва ли ще е преувеличение да кажем, че идеалът за „църква и просвета“ фатално и задълго се обвързва с „мегали идея“, до голяма степен развивайки се в оттласване от нея. Постигането на идеала се мисли като радикален акт на скъсване, на „уединение“, на отказ от общуване. Не е тук мястото да излагаме перипетиите на сложната църковна борба, но за нашите цели е важно да отбележим, че наложената на българската църква схизма от Поместния Цариградски събор през септември 1872 г. – акт, който има далеч отиващи последици не само в църковно отношение – е предварително „програмирана“ като възможен (и радикален!) изход на „българо-гръцката разпря“ тъкмо от лидерите на църковната борба. Да чуем един от тях – Тодор Икономов: „... мене силно се искаше да се намери едно средство за по-скорото разрешение на черковния въпрос и за незабавното наставание на периода за положителна деятелност. Това средство най-после ми се представи в прегръщанието на мнението за схизма. Аз намирах, че ще бъде по-добре да ни нарекат за няколко време схизматици, отколкото да загубим съвсем чувството на религиозност и на уважение към църквата“[8]. Ще оставим настрана странната аргументация, както и илюзията за продължителността на схизмата – тя всъщност трае над 70 (!) години, от 1872 до 1950 г.; важното тук е че схизмата, най-радикалния църковен жест, се мисли като средство за разрешение тъкмо на църковния въпрос! „Окончателното скъсване е предизвикано от българите“ – твърдят авторитетни наши историци[9].

Българите действат по принципа на изключването, сърбите, обратно – по принципа на включването.

Ще поясним с пример от „Начертанието“ на Илия Гарашанин. В този интересен документ, нямащ аналог в нашата възрожденска и по-късна история, е разработена програма за „поведението“ на нацията за десетилетия напред и по отношение на различни субекти, т. е. „начертано“ е каква да бъде политиката на Сърбия към Австро-Унгария, Черна гора, България и пр.; в частност, ето какво се казва в „Начертанието“ за желателното отношение към наследството на османската империя: „Сърбия трябва да отцепва от зданието на турската държава камък по камък и да използва този добър материал върху старите и добри основи на старото сръбско кралство, за да съгради и повдигне отново нова велика сръбска държава“[10]. Политическото мислене се изразява дори и в метафориката на политическия изказ: тук има дългосрочна стратегия, идея за това как постепенно Сърбия да откъсва части от Империята, като ги инкорпорира в своя организъм – така, че всеки следващ „камък“ да се вгражда във вече наличното – и живо! – държавно здание. При това Сърбия се мисли като притегателен център – „средище, около което да се обединят другите славянски народи“[11], един вид Пиемонт на Балканите (алюзия за процеса на обединение на Италия). Между другото, точно така и става – създадената след Първата световна война Югославия е „предначертана“ още в „Начертанието“ на Гарашанин.[12]

Нищо подобно не можем да видим у нас. Българските национални идеали се мислят като че осъществими някак извън времето, „изведнъж“; те не се мислят във времето, а по-скоро в пространството. Българските национални идеали са пространствени, те могат да бъдат показани на карта. И точно тъй обичайно те се демонстрират, а не се обосновават, не се разгръщат логически в някаква дългосрочна програма. В съответствие с това и националната енергия се изразходва изведнъж, във върховно, но еднократно усилие. Всяка несполука при опитите за моментално, радикално постигане на националния/те идеал/и се преживява като трагедия, като прокоба на несбъдването. Често изтъкваното у нас противоречие между подвизите на войника и провалите на политика се подхранва точно от това: от негласно функциониращия императив, че идеалът трябва да бъде постигнат тутакси в неговата пълнота, а тъй като това никога не може да стане в реалния свят, в който се пресичат не само различни интереси и възможности, но и „равноценни“ идеали, то съответно се „поставя под запрещение“ дори и помисълът за какъвто и да било „дележ“ на идеала, за постепенното му постигане – това мигом се квалифицира като „предателство към националните идеали“. И понеже не може да бъде постигнато „всичко“, то по-добре е оставането с „нищо“ – така идеалът почва да свети с още по-ярка светлина...

Само след реконструкцията на логиката на така схващания и функциониращ „национален идеал“ можем да си обясним някои повече от смущаващи български политически жестове – невъзможни, изглежда, другаде, но приемани в историческото ни съзнание като нещо естествено и непротиворечиво, което не извиква удивление, да не говорим пък за осъждане. Ето някои от тези факти.

Депутатите в Учредителното събрание (1879 г.) първоначално се колебаят дали изобщо трябва да заседават, конституирайки създаването на Княжество България, и дали не е по-добре да се разотидат, като „върнат билета“ (Достоевски), т.е. като изявят желанието на българския народ за отказване от свободата и завръщане в състава на Османската империя.

Месец след избухването на Балканската война, през ноември 1912 г., България практически, в резултат на блестящи военни победи, е заела голяма част от земите, предмет на националните въжделения. Вместо обаче да се сключи мир с Турция, предложен от великия везир Кямил паша, и да се „капитализира“ завоюваното (цяла Тракия и договорените части от Македония), погледът се обръща към Цариград: следва, по заповед на цар Фердинанд щурмът на Чаталджа, който, заедно с избухналата по-късно холера, обръща хода на войната.

На 16 юни 1913 г. България започва война с бившите съюзници; „залага се всичко върху картата на авантюрата и се загубва всичко“.[13]

Защо такива странни, нелогични политически стъпки? Има ли някакъв общ знаменател между тях?

В противоречие с „установеното“ господстващо мнение ще се въздържим от това да стоварваме цялата отговорност за несбъднатите „национални идеали“ върху личността и делото на цар Фердинанд – въпреки несъмнените му грешки и неправилни решения, породени донякъде от недотам симпатични лични качества (суетност, високомерие и пр.). „Смекчаващо вината обстоятелство“ е не само това, че той все пак „олицетворяваше историческата воля и държавното съзнание на българите“[14]: владетелят все пак е свързан с народа си не само по силата на дадените взаимни обети, но и чрез неусетното „проникване“ на стремления и идеали през едно вече 25-годишно успешно управление – синоним на възход и просперитет.

Проблемът е другаде. След 1878 г. българското национално съзнание работи в опозицията „освобождение“ – „единение“. Идеята за единството е регулативна идея на българското национално-историческо съзнание след „разпокъсването“ от Берлинския конгрес. Свободата се мисли като ценност само като функция на „народното единство“; нарушаването на това единство мигом девалвира свободата. Свободата може да бъде „повърната“ само и само да се запази единението. Тук обаче народните стремления се натъкват на един парадокс: националната държава не може да гарантира националното единство, то е възможно само в рамките на империята, на една наднационална общност; националната държава по необходимост „свива“ националния идеал в рамките на възможното. Оттук сега става „разбираемо“ разпространеното схващане: по-добре несвободни, но единни, отколкото свободни, но разединени. В българското съзнание компромисът е невъзможен, „или всичко, или нищо“; идеалът жадува пълно, незабавно осъществяване „без остатък“..

Не е достатъчно само да бъдеш свободен, трябва да бъдеш и достоен за свободата си; не е достатъчно да постигнеш национално единство, трябва да знаеш и какво да правиш с него.

Българският национален проект е непонятно „твърд“, неподвижен, лишен от каквато и да е гъвкавост и пластичност; той е статичен, „замръзнал“ в пространството, нему е напълно чужда динамиката във времето; той „повелява“, че дележ и постепенност са невъзможни, оттук е разбираемо нежеланието (и страхът!) на българските държавници да се приеме само „част“ от Македония или пък с поредица стъпки, разгърнати във времето, пределите на българската държава постепенно да обхванат цялото землище с господстващо българско население. Този проект е „хоризонтален“, плосък; нему са непознати мисията, транцендирането на идеала, поставянето на „пределни“, надполитически цели и задачи пред нацията. Не твърдим, че това непременно и във всякакъв смисъл е лошо.

„Над досегашната история на българите лежи безспорно сянката на известна трагика: трагиката на несбъдването“[15]; тази трагика обаче е предварително „програмирана“, заложена в схващания по строго определен начин национален идеал. Възможните опоненти и възражения (такива, разбира се, е имало: някои партии – например социалистите и радикалите – са били за постепенното постигане на „идеала“) тутакси са маргинализирани.

Идеалът става идол: картата на Санстефанска България, предмет на въжделения до ден-днешен.

Тук се срещаме с един истински исторически парадокс, почти абсурд: Санстефанският договор, мислещ самият себе си като прелиминарен (предварителен), отнапред ограничен и неустойчив във времето (т. е. Сан Стефано предпоставя и води до Берлин!) се превръща в „неподвижна идея“ (Достоевски), в недостижим идеал, в самодостатъчен наглед, отменящ необходимостта от национална доктрина, от политическо мислене дори.

Не можем да не отбележим метаморфозата на тази карта: според замисъла си имаща повече от мимолетен и неустойчив характер, тя се превръща в постоянната, устойчива карта на жадувания национален идеал.

Картата се превръща в учебник и по политика, и по патриотизъм.

Да припомним, че никой никога не е обещавал на българите – дори и за ден! – действителността на Санстефанска България; известно е, че творението на Граф Игнатиев[16] дори не е одобрено от княз Горчаков – канцлерът на Русия. За националната митология обаче това са подробности без значение: Санстефанска България се превръща в символ на националното единение, в блян, мит на националното съзнание, дори „фигура“ на неговото несъзнавано. Да повторим: опитите за материализация, за постигане на идеала[17], чертаят талвега, основното русло на историята на България в следосвобожденските десетилетия – Съединението, Балканските войни 1912-1913 г., специфичната позиция на страната през световните войни.

Идеалът, превърнат в идол, не освобождава енергия, а я пропилява, не въздига на крилете си, а потапя с тежестта си.

Тук е уместно да забележим: подчертано пространственият български национален проект е някак си обърнат в пространството на юг, той „гледа“ откъм Дунава към Македония и (донякъде) Източна Тракия. В „проекта“ ясно се долавят същите очертания на Санстефанска България, в която Северна Добруджа е вече предадена на Румъния, а Поморавието – на Сърбия. За тези две области вече не се повдига въпрос – тях чисто и просто ги няма на картата! Удивително, но оттук насетне „националният идеал“ просто „забравя“ за (Северна) Добруджа, „отмисля“ я. Историята обаче обича да се шегува: тъкмо с Добруджа е свързана единствената успешна (и удържана до ден днешен!) дипломатическа и външнополитическа акция на България – Крайовската спогодба от 1 септември 1940 г., според която Южна Добруджа е върната в пределите на страната. Да вметнем, че и този „триумф“ не е нищо друго, освен ревизия на част от клаузите на Букурещкия мир от 10 август 1913 г., регламентирал катастрофата след Междусъюзническата война.

Националният идеал (разбиран в българската му „редакция“) е вътрешно свързан с националната катастрофа. Той се захранва от своята неосъщественост, от трагичната си невъзможност. Такава е спецификата на идеала: той създава паралелна реалност, по-реална от самата реалност. Идеалът има потребност от дисонанс с реалността: колкото по-изострено е напрежението между тях, толкова по-ярко „свети“ идеалът.

Идеалът жадува въплъщение, но тъкмо въплъщението убива идеала.

Идеалът има потребност от това да му се служи – въпреки реалността и срещу реалността.

България добре „послужи“ на идеала си, вместо идеалът на нея да послужи.[18]

Все пак картата на Санстефанска България придобива едва ли не магичен характер за българското национално съзнание не поради това, че някой друг „отвън“ я е начертал; не, тя отговаря на очаквания, вписва се в нагласи, кореспондира с вече налични и сравнително добре известни политически програми.

Най-близо до нагледа на картата стои популярната триединна формула за националното единство: „Мизия, Тракия, Македония“. Ето как тя е „изкована“:

На 18 ноември 1876 г., в условията след разгрома на Априлското въстание, Българското Централно Благотворително Общество (БЦБО) свиква събрание, наречено Български народен събор, на който се приема поредната политическа програма, съпроводена с мемоар до европейските правителства и разпратена им чрез техните представителства в Букурещ. Програмата се състои от шест точки, като в първата точка се иска изграждането на отделна българска държава, която „да обхване областите България (Мизия), Тракия и Македония – там, където главният и навред преобладаващ елемент е българският“[19]. Впрочем, формулировката „Мизия, Тракия и Македония“ е била вече достатъчно популярна сред букурещкия кръг „народни дейци“, понеже трите области са припознати като неотделими съставки на „националния идеал“ малко по-рано – в един от българо-сръбските политически проекти през 60-те години на XIX в. А именно, под патронажа на руския генерален консул в Букурещ и сръбския дипломатически представител на 5 април 1867 г. се свиква общо събрание на 35 „видни български представители“, приели специален протокол за образуването на южнославянско царство под владетелството на Михаил Обренович. Според чл. 2 на този протокол България трябва да обхваща Мизия, Тракия и Македония, всяка страна ще запази своя език, а българите ще приемат сръбските закони.[20] Както се вижда, „триединната формула“ е международно призната още преди Освобождението... Тук трябва да отбележим два детайла, способни да придобият съвсем неочаквана значимост. Първо, в тесния смисъл на думата България в тогавашната словоупотреба се отъждествява с Мизия, областта между Балкана и Дунава, а това създава проблеми при схващането на българския национален проблем. Това е така поради особената роля, която в балканската история играе името: то произвежда реалност, то произвежда история. Споровете за това кому принадлежи по право дадено име, тук са сред най-разгорещените спорове. Името има свои „предели“, има своя легитимност: знаменателно е, че никога и от никого не се оспорва тъкмо правото върху територията на север от Стара планина, независимо че тук – особено в източните части – етническата картина е също тъй пъстра, както и на юг: това са признатите, очевидните „предели“ на името България (Мизия). За другите области на българското землище – Тракия и Македония – винаги трябва да се доказва техния български етнически характер: очевидностите са различни, още повече че имената Македония и Тракия имат своя история и митология. Оттук е разбираем характерният за Балканите номинативен национализъм – името някак „произвежда“ нация: жителите на Македония стават „македонци“, жителите на Косово – „косовари“ и т. н.

Второ, както е добре известно, на 15 юли 1876 г. в Букурещ се провежда избор за ръководство на БЦБО; сред неговите членове е избран и Ив. Вазов, станал и секретар на обществото малко по-късно[21]. Като такъв той участва в споменатия по-горе Народен събор, за който поетът разказва накратко в „Неотдавна“[22]. Да рефлектираме надълго върху този сюжет едва ли е нужно и оправдано; същевременно е повече от необходимо, дори е задължително тук изрично да подчертаем ролята тъкмо на литераторите за отчетливото артикулиране на „националния идеал“. Въпросът не е само чисто социологическо-културен – т. е. в това, че писателите и поетите от околоосвобожденското време са активни журналисти и издатели, моделиращи и направляващи националното съзнание; не е и в това, че поради спецификата на „занаята“ тъкмо литераторите наричат и заричат идеала. Има и нещо друго обаче, а именно – поетиката на идеала. Българският национален проект е изграден така, както се изгражда художествен образ; той е също тъй вътрешно завършен и пластичен. Както художественият образ е немислим без своето въплъщение в емпиричната действителност, така и националният ни проект не се мисли без сетивния си наглед – картата. Както художественият образ е вътрешно хомогенен и неразчленим на съставните си „части“, така и националният ни идеал не може да бъде „разглобен“ – той се приема изцяло – така, както се приема образът. Аналогиите могат да бъдат продължени; но разполагаме ли с някакво доказателство или поне „улика“?

Не може да не се забележи, че националният ни проект по правило представя и говори за себе си като за „блян“[23] – думата се среща често и в текстовете на времето (автентични документи), и в съответните изследвания (интерпретативни езици), т. е. тя е „ключова дума“ и в езика на предмета, и в езика за предмета. Предметът се разговаря с нас чрез езика: българското национално съзнание преживява своя идеал като блян, Македония – като мечта, Цариград – като поетическо видение...

И не само го преживява така. Националният идеал е именно блян – той се постига не както се осъществява една национална програма, а така, както се „реализира“ поетичния блян – в трагичната му не-възможност, в страданието от неговата не-осъществимост. Несбъднатостта на „националния идеал“ е „програмирано“ още в неговото преживяване като „блян“, който се захранва тъкмо от трагичното несъответствие с реалността, от напрежението с нея. Блянът е мотив и „движеща причина“ на героизма и подвига, но следването на неговото „разгръщане“ е най-сигурния начин за не-осъщественост на идеала.  Историческият блян – това е част от „поезията“ в историята, възможност за действеност на едно поетическо в същината си чувство.[24] Тъкмо в тази плоскост стоят и зафиксираните многобройни случаи на въздействие тъкмо на лирически текстове в съвършено определени моменти на пределно напрежение и върховна мобилизация на волята.[25] 

Бедата на националния ни проект не е в това, че нему са причастни поети, бедата е в това, че той не е станал предмет на сериозни политически мислители[26]. Това, че българските национални идеали са „зачислени“ към „сферата на компетентност“ на поетите, а не на мислителите, не е вина на литераторите: те просто „на глас тичат народен“, такава е била „обществената поръчка“. А още – интелектуалният ни елит на това е бил способен, „човешкият ресурс“ толкова е можел да предложи...

Или, казано другояче: „Лошото не бе там, че писатели мечтаеха политически, а че политиците действаха като литератори“.[27]


Текстът (който е част от по-голяма научна работа със заглавие Социология на българската литература) ще бъде публикуван в списание „Философски алтернативи“ (2008, N 4)



[1] Трайков В. Националните доктрини на балканските страни. С., 2000, с. 3.

[2] XIX в. бе само външно време на големи преображения. Всъщност той стоеше под знака на кипящата национална идея, придаваща по епидемичен начин нов смисъл на историческото битие и насочваща развитието в нова посока” (Попов Ст. Българската идея. С., 1994, с. 152).

[3] Трайков В. Цит. съч., с. 3–4.

[4] Срв.: „Борбата за национално обединение бе безспорно най-висшата повеля на нашето историческо битие, негов върховен смисъл и патос, носещи своята истина в самите себе си” (Попов Ст. Българската идея..., с. 170). Разбира се, стремежът към национално обединение не е някаква българска differentia specifica: той е характерен за всеки иредентистки национализъм (вж.: Смит Ант. Националната идентичност. С.: Кралица Маб, 2000, с. 114).

 

[5] В. Трайков (пак там, с. 4) без заобикалки говори за “вината на българските интелектуалци”, които „не можаха да намерят достатъчна мотивация и сили, за да подготвят, както в някои от съседните ни страни, такъв документ” (т.е. българска национална доктрина).

[6] Трайков В. Цит. съч., с. 17.

[7] За идентифицирането с „гърка” и „преливането” на идентичности вж.: Пенев Б. История на новата българска литература / Под ред. На П. Зарев и Ив. Сарандев. Т. I. С.: Български писател, 1976, с. 168–169.

[8] Икономов Т. Мемоари. С.: Български писател, 1973, с. 130–131.

[9] Маркова З. Българската екзархия. 1870–1879. С.: БАН, 1989, с. 48. За схизмата вж.: Пак там, с. 46–56; Темелски Хр. От фермана до схизмата // Темелски Хр. Из църковното ни минало. С., 2001, с. 105–115.

[10] Цит. по: Трайков В. Цит съч., с. 67–68.

[11] Пак там, с. 70.

[12] Изрично трябва да подчертаем, че казаното не се отнася до истинността на идеала, ако можем да се изразим така, а само до начина на неговото функциониране, до неговия „метод”. Впрочем, в този случай критерий за истинност може да бъде единствено ефективността; за съжаление, тук нещата очевидно не са в полза на българския „национален идеал”. Тезисът ни, че българите мислят по принципа на изключването, намира потвърждение тъкмо на материала от борбите в Македония, където се кръстосват идеали, страсти и митологии. Има много свидетелства за това как българите-екзархисти са изключвали българите-патриаршисти, т. нар. „гъркомани”, като по този начин са отваряли още един фронт – този път вътрешен. Добре известно е, че не може да се очаква победа при война едновременно на няколко фронта. Обратно, впечатлението от сърбите (а и от гърците) през тази епоха е, че те действат не чрез „отчуждаване” на своите, а обратното – чрез приобщаване (присвояване) на чуждите, намирайки съответния подход. Разбира се, ние схематизираме, но тук става дума точно за това – за различните схеми (алгоритми) на мислене на „идеала”. Всеки стига точно дотам, закъдето всъщност се е запътил. – Сравнителен анализ между националните митологии на България и Сърбия вж.: Богомилова Н. Историческите митове и променящите се Балкани. – В: Богомилова Н. Жизнеността (Философско-антропологичен анализ). С.: Акад. изд-во „Проф. М. Дринов”, 2006, с. 145–173 (особено с. 149–151, 155–161).

[13] Попов Ст. Българската идея…, с. 173.

[14] Пак там, с. 168.

[15] Пак там, с. 181.

[16] Куриозно е това, че най-популярните и ефективни два български „национални проекта” – Екзархията и Санстефанска България – всъщност не са български: първият (1870) е турски (автор – Аали паша), вторият (1878) – руски (автор – граф Игнатиев). Печално е това, че някой друг трябва да изразява и формулира нашите идеали и тежнения.

[17] Срв: „Идеалите често повдигат от само себе си въпроса за тяхното осъществяване” (Пак там,, с. 58).

[18] „По плодовете им ще го познаете” (Мат. 7:16), „всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове; не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове” (7: 17-18): същата максима може да бъде отнесена и към идеалите – независимо дали са национални, социални, индивидуални и т. н. Трябва да си дадем точна сметка за резултатите от опитите за постигане на „националния идеал”: стотици хиляди убити и ранени, бежански вълни, стопанско разорение на страната, „затваряне” на националния хоризонт; истинско загубване на територии поради загубване на население и „присъствие”; нисък международен престиж на България – поставена „под карантина” и гледана с подозрение, съмнителна слава на „прусаците на Балканите”...

[19] Трайков В. Идеологически течения и програми в национално-освободителните движения на Балканите до 1878 година. С.: Наука и изкуство, 1978, с. 377.

[20] Вж.: Пак там, с. 285–286.

[21] Марковска М. Летопис за живота и творчеството на Иван Вазов. Ч. I: 1850–1895. С.: Наука и изкуство, 1981, с. 65, 69.

[22] “Тоя сейм, съставен от интелигенцията на България от двете страни на Дунава, беше доста импозантен. Той беше първият неофициален български парламент. – Един от въпросите, които много увлече събранието беше и определянето етнографическите граници на България. (...) Нашето събрание начерта своят карта на една велика България, по-велика и от Санстефанската!” (Вазов Ив. Събрани съчинения в 22 т. Т. 6. С.: Български писател, 1976, с. 49).

[23] Срв. например: Попов Ст. Цит съч., с. 99, 166 и др.

[24] Проницателните мемоаристи точно фиксират атмосферата на „обща психоза” и „патриотична екзалтация”, на „възторжена халюцинация, дето чувството на реалност почти липсваше”, и в която „войната ... не само че не изглеждаше никак страхотна, но – напротив – беше триумфално-поетична...” (Константинов К. Път през годините. С.: Български писател, 1966, с. 222; курсивът мой – Е.Д.)

[25] Вж., например, свидетелствата за ролята на вазовите творби за проявения героизъм по полетата на Балканската война: „Победите дължим на тебе, драги ми поете. Ако не беше ти, нямаше да съществува това великолепно въодушевление у нашия войник. Той не отиваше да се бие, а сякаш декламираше твоите стихотворения” – признава ген. Иванов при посещението на поета в Одрин след неговото превземане (Иван Вазов в спомените на съвременниците си / Под ред. на Г. Димов и Хр. Йорданов. С.: Български писател, 1966, с. 374).

[26] Сред българските политици все пак има изключения: хора, които са притежавали известна визия за националния проект и пътищата за неговата реализация, като например Константин Стоилов (1853–1901); вж. неговия доклад до кн. Александър Първи от края на 1882 г. – В: Арнаудов М. Константин Стоилов и Българската екзархия в 1882 г. // Годишник на Университета „Св. Климент Охридски”. Историко-филологически факултет. T. XXXVII, 11. С., 1941, с. 13–23.

[27] Попов Ст. Българската идея..., с. 160.

Pin It
Емил Иванов Димитров
Eмил Иванов Димитров (род. 1961) е български автор, преводач, изследовател и издател. През 1985 г. завършва философия в СУ "Св. Климент Охридски" и докторантура през 1989 г. Занимава се с разнообразни изследвания, най-вече на руската и българската култура от XIX-XX век, с архивистика и документални проучвания; автор е на около 200 публикации, сред които и книгата „Досието на Михаил Арнаудов” (С., 2007). Поет: "Eва" (лирика, 2000), циклите "Пиянството на един поет", "Сбогом на ХХ век" (пародии и шаржове на идеи и мислители), "Изповед". През 90-те години активно се занимава с издателска (ИК "Славика") и книгоразпространителска дейност (хуманитарна книжарница “Достоевски”). Специализирал е източно богословие в Рим. Работи в Института за литература на БАН.
Други статии от този автор

Посетители

59

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... преди 16 часа
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... преди 1 ден
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... преди 1 седмица
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... преди 2 седмици
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... преди 3 седмици
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... преди 4 седмици
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    На хората, които... преди 4 седмици
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, ето тук са... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    А инак, тия гръцки... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Красимире, отговарям... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, твърдиш, че... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Освен това горе е... Събота, 11 Юли 2020