Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 90% (4 гласувания)

2015 05 botevatachetaС апостолска себежертвеност тръгват Ботевите четници за отечеството си, когато там догарят главните на априлския бунт. Подвигът на четата е трагично и гордо увенчан с гибелта на войводата. Гибел – апотеоз на един недостижим живот, цялостен и целеустремен в Святата кауза. С годините тази гибел престана да бъде това, което всъщност е – формално прекъсване на революционното дело и се превърна в своеобразно възвишение на това дело. Досущ като Христовата голгота! Веднъж предаден и разпнат, во веки символ-верую на хуманната човешка мисъл. Удивително наистина, но такава съдба е отредена на малцина.

Народното съзнание отказа да приеме факта на тази гибел. Никой не я отрича и не може да я отрече: нейният трагичен край завинаги ще разжарва пламъка на националната ни чест, но тъкмо тази смърт ознаменува едно ново начало: безсмъртието на всяка негова дума, всеки негов стих, всеки негов подвиг.

Такава е диалектиката на подвига.

Но макар и трагична, тази смърт заслужава нужното разискване. Зловещата тайна на случилото се във вечерните часове на 20 май (1 юни) 1876г. в подножието на югоизточния скат на върха-крепост Камарата остана забулена във всевъзможни и всестранни митове и легенди до немай-къде.

Загина ли Ботев от турски куршум, така както загинаха хилядите априлски съзаклятници месец по-рано или беше предаден и убит, досущ като неговият приятел и върхов стожер на българщината – Дякон Левски?

Ние, бидейки народ с чест и достойнство, отказваме да приемем втората версия. Тя би открила дълбоки и неизлечими рани в народопсихологията ни. Би ни засегнала и оскърбила.

Но тъкмо Ботев го каза: Истината е свята. Свободата е мила.

И тъкмо ние сме длъжни днес, близо 190 години след смъртта на поета-революционер, да зададем отново онзи мракобесен въпрос: Кой уби Ботев?

Не може да се отрече, че историците-ботеведи от пет поколения са извършили колосален труд по изясняването до почти пълни подробности на събитията, свързани с организирането, въоръжаването, социалния статут на четниците и най-сетне: героичният път на четата – от един бряг към един връх, а оттам към безсмъртието.

Литературата изобилства с всевъзможни психологически ескизи и дори цели портрети на Христо Ботев.

Обосновават се психологически и художествено различни негови действия и постъпки. Интерпретират се стиховете му. Ненадмината му публицистика е своеобразен наръчник за всеки добросъвестен анализатор и общественик.

При все това, обстоятелствата около смъртта на войводата през годините и в съзвучие с нихилистичната политика постепенно биват подкопавани, за да може в крайна сметка да се заличат от националната памет.

Сякаш е удобно някому?!

Нека изначало да проследим наложените в общественото и литературното пространство хипотези за смъртта на Ботев.

1) Първата комисия, назначена от Министерството на просветата и водена от литературоведът Леонид Спасов заключва, че Ботев е убит от неизвестен българин (или българи) за да бъде ограбен.

2) В своята биография за Христо Ботев, големият български белетрист Захари Стоянов налага тезата, че войводата е убит от вражески куршум. След 9 септември 1944 БАН приема тази теза за меродавна и окончателно табуира въпроса.

3) В ново време, писателят-драматург Стефан Цанев с художествени похвати налага версията за самоубийство, която все още не е получила нужното публично обсъждане и разискване.

4) Някои автори преповтарят версията на Леонид Спасов, че Ботев е убит от българи, но с различни аргументи. Част от тях ще бъдат разгледани в настоящата статия.

И така, след като показахме различните становища, оформили се през годините, то е време национално значимият въпрос да бъде разгледан под лупата на възможно най-голям набор от фактически обстоятелства и запазени спомени.

Впрочем да се пише за смъртта на Ботев след толкова години, респективно след толкова издадени заглавия, научни трудове и пр. е безспорно дръзко начинание. Но ни най-малко безсмислено. Имайки предвид, че най-изтъкнатите историци-ботеведи в своите трудове не отделят нужното внимание на този въпрос, то смело заявяваме, че всеки анализ, всяко мнение и всеки публицистичен или научен труд е от жизнено значение дотогава, докато не се стигне до възможно най-добре аргументиран и обоснован обществен консенсус.

Най-малко чувството ни за дълг към гласът на националната ни революция го изисква.

В този ред на мисли и в този дух нека започнем по същество.

По всяка вероятност първата хипотеза е изградена на база слухове, тъй като писмени доказателства по това време са липсвали. Не става ясно дали тези българи са част от четата или са случайни очевидци на сраженията. С увереност може да се предположи, че комисията взема под предвид плъзналите слухове непосредствено след убийството, че Ботев е убит от свои четници за да бъде ограбен.

Още в Румъния Ботев е споделял пред „събраните от кол и въже“ четници свободно за перспективите да получи от различни места крупни суми. След двете му посещения в Русия (септември 1875 и март 1876г.) и това в Сърбия (февруари 1876г) именно всред тях плъзнал слуха, че Ботев е получил крупни суми, част от които присвоил.

Не е ясно откъде е тръгнал този лъжовен слух и кой е неговият автор, но по всяка вероятност и тук парите играят съществено значение. Безкористните личности са малко, пък било то и в романтичната Възрожденска епоха.

Колкото до случайните очевидци на сраженията, като вземем предвид разположението на многобройна турска армия в този район, тази хипотеза е явен абсурд. Дори войводата Стоян Заимов се укривал във врачанските лозя облечен в женски дрехи, пък какво остава за малодушното и претръпнало от страх селско население?

Така или иначе констатираме наличието на тази хипотеза, но тъй като не е подкрепена с писмени доказателства и сигурни данни, не бихме я приели за меродавна.

Все пак историята си казва тежката дума: „Това, което не е написано, все едно го е нямало!“.

Да продължим нататък..

Втората хипотеза е най-разпространената, научно официализирана от БАН и от историческата наука, а също така и дълбоко залегнала в народната памет, благодарение на нейният първоизточник: летописецът Захари Стоянов.

Изобщо да се рови в нея е опасно, образно казано.

Хипотезата за вражески куршум се явява не само под перото на Захари Стоянов и последвалите го историци и журналисти, а и като легенда, пресъздадена през 1969г. от врачанския краевед Димитър Бучински във вестник Труд:

… Във Враца били донесени няколко отрязани бунтовнически глави. Турчинът Мустафето често сочел с пръст една глава на млад мъж с високо чело, с брада само на чуканчесто, подбръсната от двете страни и казвал: Това е главата на бамбашията (тоест войводата) на комитите: убихме го горе на Балкана“.

След разгрома на дадена чета или хайдушки отряд, турската армия и башибозук реже главите на войводите и ги разнася из околиите. По стара турска традиция, местните аги плащат щедри бакшиши за военните трофей. Покъртителните гледки респектират непокорната рая и дават силен психологически превес на турския поробител.

Всъщност тази традиция води началото си още от тъмните векове на Средновековието.

В този смисъл, „гордостта“ на турчинът Мустафето далеч не е сигурно доказателство, че той (или негови съмишленици) са физическите убийци на Ботев. От спомените на четниците знаем, че след убийството на войводата, групата около него дори не го е погребала, тъй че по всяка вероятност в следващите дни тялото е открито от обхождащите тези места турци.

Извън легендите, научната версия, базирана на реални четнически спомени, пресъздадени по-късно в книгата „Ботевите четници разказват“ пръв утвърждава както посочих по-горе Захари Стоянов. Биографичната му книга за Христо Ботев до ден днешен се явява отправна точка за всички изследователи на живота, делото и гибелта на поета. Тази книга е оказала силно влияние върху по-сетнешните писания – със своя авторитет тя ги е насочвала по линията, начертана от автора ѝ.

В пункта за смъртта на войводата Ботев, Захари Стоянов е вмъкнал показанията на Обретенов, бидейки непосредствен свидетел на убийството.

Двамата са били близки приятели и дори са обитавали домът на Обретенов в Русе дълго време.

Оттам и мнението на Обретенов няма как да е нещо друго освен абсолютната и неоспорима истина за летописецът на Априлското въстание.

Всъщност поначало трябва да приемем, че информацията от Обретенов би трябвало да бъде най-достоверна, тъй като той е присъстващ и очевидец на Ботевата гибел. И изобщо ако оставим нещата така, то темата трябва да се затвори окончателно. Хипотезата за вражеския куршум е изговорена от двата видни дейци на националната ни революция, по-късно се утвърждава и от БАН.

Споровете изглеждат безсмислени и несъстоятелни.

Освен ако Обретенов съзнателно не е заблудил Захари Стоянов, а оттам и множеството последващи анализатори!

Преди да се впуснем в разискване на този въпрос, ще се спрем на третата хипотеза, базирана основно на душевното състояние на Христо Ботев в онези паметни часове на 20 май (1 юни) 1876г.

„Мъртвият не може да бъде победен!“. Така твърди дългогодишният драматург Стефан Цанев във вестник Труд, алманаха „Околчица“ и „Български хроники“.

Бидейки отличен познавач на човешката душевност той очертава мрачна картина последните мигове на Ботев, вкарвайки читателя в илюзорната представа, че единственият героичен изход за Ботев е било тъкмо самоубийството.

„Какво ли си е мислил Ботев в този момент?“

Четата е разбита. Останаха 50-60 души, другите лежат убити или стенат ранени по канарите, поп Сава Катрафилов викаше: „Отрежете ми глава, да не се гаврят с мене турците!“. Войновски избяга. Патроните свършиха. Хляб няма. Няма вода. Заимов ни излъга. Няма помощ отникъде.

Сигурно за патриотичният читател тази сценка звучи театрално, достойно за хубав български роман или филм. Обаче не отговаря на реалните факти. Още по-малко пък на всички това, което знаем за душевността на Ботев. Четата в никакъв случай не е разбита. Тъкмо напротив – спартанското дело на тези храбри войни се проявява категорично и в двете възлови сражения – на 18 и 20 май. В целодневната битка на 20 май четата е останала невредима след невероятно генерално сражение, в което не загубила нито един боец! И още нещо свръх съществено, но за съжаление премълчавано: четата се е сражавала срещу най-малко шесторно превъзхождащите я по численост сили на врага и въпреки това е отстояла позициите за почуда на нихилистите, които след години ще ѝ гарантират „сигурно унищожение още на следващия ден“.

Толкоз за „обречената на гибел“ Ботева чета. Нека се върнем към онази чета, която сътвори чутовен подвиг, непознат в цялото Априлско въстание. По своето естество Спартански подвиг!

Малко известно е, че освен безмерно героична, четата е била и много добре въоръжена.

А патроните в никакъв случай не са свършили, както твърди Стефан Цанев, вероятно позовавайки се на Обретеновите спомени.

Нека да проследим някои събития след смъртта на Ботев, които категорично опровергават Обретеновите лъжи, че в големите сражения на 18 и 20 май патроните на четници са били свършили.

На 23 май групата от 25 четника, предвождана от избрания си главатар Димитър Икономов и с офицерите Петър Ванков и Спас Соколов в нейния състав, се натъкнали на турска войска и водила тежко сражение в района на Орханийското село Литаково. След два часа сражение, малобройната чета отблъсква турската войска.

Ден по-късно четата се натъква на друга, пристигнала от София потеря. „Боят почва и продължи до смръкване, свидетелства Спас Соколов.

В спомените си Димитър Икономов дава сведения за две сражения – на 21 май при Лютиброд и на 25 май срещу стотина башибозуци. И в двете сражения четата печели безусловни победи!

Как така със свършили патрони малобройните четници постигат нови победи срещу превъзхождащата ги по численост фанатизирана армия?

А какво може да бъде душевното състояние на Ботев след бляскавите победи на четата в битките на 18 и 20 май?

Нима Ботев би се обезкуражил при положение, че в битката при Милин камък четата отстоява позициите си срещу противник с четирикратно числено превъзходство (500 черкези, башибозук и около 300 души аскер).?!

Прав е Стефан Цанев за някои неща. Ботев действително е омерзен от меркантилността и безогледната парвенющина в революционния живот, от потъпкания идеал, от предателството на Заимов и врачанските съзаклятници. Часове преди смъртта си поетът се изповядва на поп Сава Катрафилов: „Ех, отче! Онова, за което дойдохме, не излезе тъй, както мислихме. Напразно ще си пролеем кръвта! На тоя свят е имало хора, които са гладни за пари!“.

Надеждата за помощ от Враца вече е отлетяла и това е безспорен факт. Още в Румъния Ботев е подведен от погрешната информация, че народът масово е въстанал. Сигурно това е била причината толкова мълниеносно да бъде сформирана четата. На 20 май обаче Ботев е бил пределно наясно с цялостната ситуация, с пишман-апостолите, с кариеристите и робското малодушие. Обаче героичните победи, пожънати от четниците му, не му дават ни най-малко основание да сложи край на живота си. Най-малкото своеобразното дезертиране не би било естествено за един водач на чета, ползващ се с огромното доверие на своите съмишленици и отдал цялата си буреносна дейност, революционната енергия и безмерният творчески гений в каузата за политическо и социално освобождение на народа си.

Дори би било обидно!

И така стигнахме до онази мистериозна четвърта хипотеза. Бил ли е предаден Ботев от най-близките си?

За да извърши каквото и да е престъпление, човек трябва да има някаква причина, която го предизвиква към това. В правото това се нарича мотив на престъплението.

А ситуацията в онзи паметен 20 май 1876г. е следната:

Води се сражение между останалите живи 150 четника и голяма войска от черкези и башибозук. Надвечер то бива прекратено. Съгласно законите на Корана и турските военни традиции, след залез слънце турска армия се оттегля.

Четниците, уморени от целодневните сражения, също последват примера им и прекратяват боевете.

По-голямата част от четата се отправя към близкия извор, посочен от един от четниците, познавач на местата.

Христо Ботев, Апостолов, Перо, Димитър Тодоров – Димитрото, Сава Пенев и Никола Обретенов остават малко назад, до една скала, където според Обретенов се свиква щаб.

За гибелта на войводата Обретенов пише следното:

„Ботйов се изправи с целия си ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата и в това време от към изток, от тази страна, където беше нашата чета, изгърмя една пушка, без да видяхме кой стреля, и Ботйов политна да падне на гърба си.“

Мистериозният щаб

Несъмнено е имало животрептящи теми за разискване, свързани основно с маршрута на четата. Обаче хората около Ботев в този момент не представляват фактическото военно ръководство на четата, съставено от Войновски, Спас Соколов, Петър Ванков и Петър Йорданов. Всички те са на далечно разстояние.

Отношенията между Ботев и Войновски са охладнели, заради разминаването им в позициите за предвижване на четата. Това обаче не е аргумент щабното заседание да бъде свикано без участието на военният стратег – Никола Войновски. От военно гледище, тъкмо знанията на Войновски, дават възможност четата да остане невредима след две възлови сражения.

И друго: Имало ли е организирана засада от турска страна, която е целяла убийството на войводата?

Сигурно звучи логично турците да са целели фактическото ликвидиране на войводата. Убиваш най-видната фигура в йерархията и обричаш останалите първоначално на хаос, а впоследствие на гибел.

Обаче Априлското въстание вече е било потушено и никой не си е правил илюзиите, че малобройната чета може съдбоносно да преобърне хода на събитията.

Турската армия е била с огромно числено превъзходство, а при опасност от разгром би получила солидно подкрепление от близките села и градове.

Ботевата чета е имала два възможни пътя: към Панагюрище, където вече въстанието е потушено и към Сърбия, където би изчакала нов момент за действие. Подведени от хъшовски ентусиазъм и безрезервна наивност, някои четници неистово са вярвали, че въстанието не е потушено. Ботев обаче справедливо е бил на противното мнение. Именно със своя авторитет тъкмо той, а не Войновски или Обретенов, би повлиял на останалите четници.

Обаче за турската армия е било без значение кой път ще поеме четата. Опасност от разгром тъй или иначе не е имало.

При сражението на Милин камък турската армия е имала възможност приблизително да установи броят на четниците, а и по всяка вероятност е била наясно с липсващата помощ от Враца. Това благоприятно за тях стечение на обстоятелствата едва ли би ги мотивирало да изпращат наемници, казано със съвременен изказ.

Пък и логически погледнато: присъствието на няколко черкези във вражеска четническа територия би им гарантирало сигурна смърт. Нали гърмежът ще ги издаде в крайна сметка. Защо им е да рискуват?

Нека се спрем и на друг важен въпрос: Къде е ударен Ботев?

Обретенов твърди, че Ботев е ударен в сърцето.

„Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна пронизан в сърцето, без да каже нито дума, само изхърка.“

Димитрото, който е бил на няколко крачки близо до Ботев, разказва следното:

„Той бе улучен в челото. Всички, които бяхме наблизо до него, хвърлихме по едно клонче върху горещия му още труп. Това му беше погребението.“

Същото потвърждава и Йордан Кършовски: „И тогава започна битката часа от 9 до вечерта до 8 часа. Тамо загубихме войводата Ботев, който го удари един куршум в челото.“

Друг четник, който също като Кършовски не е присъствал на убийството, твърди: Не видях как точно е убит Ботев, другарите ми казаха, че куршум пронизал челото му и той паднал.“

Дори братът на Христо Ботев, бъдещият генерал Кирил Ботев разказва, че е научил от четниците, че Ботев е ударен в челото.

Димитър Икономов, член на щаба на четата отбелязва следното: „Отидох на лобното място и сварих го предсмъртна агония. От други научих как е станала тази печална случка: като изсвирила тръба в лагера на турците Ботйов полюбопитствал да види, ала в този момент пукнала вражеска пушка, един куршум се забил в челото му, той паднал на земята и вече нищо не продумал. Алена кръв шурва от раната му. Дълго време не можахме да се бавим на това опасно място..“

Впрочем Захари Стоянов също твърди, че Ботев е ударен в челото. На въпрос, поставен от будната общественост защо в неговата версия Ботев е улучен в челото, той отговаря: „„За по-голям ефект“, вероятно бранейки Обретенов.

Редно е да попитаме защо се е получило толкова фрапантно разминаване между спомените на Обретенов и тези на останалите четници?

Може би е бил ударен и в сърцето и в челото?

Ако действително е стреляно два пъти екзекуцията не би могла да бъде „случайна“, още повече пък дело на черкезин. Щом е стреляно от храстите (при всички случай на сравнително близко разстояние) Ботев би трябвало да се повали незабавно, без значение дали е ударен в сърцето или в челото. При тези обстоятелства той не би могъл да се задържи прав. В спомените си Обретенов заявява, че след първия изстрел в сърцето, той и Георги Апостолов били поели тялото на Ботев. В такъв случай откъде би могъл да дойде втория изстрел, ако не от близко разстояние, тоест тъкмо от Ботевите съратници!

Толкова за съкрушителният изстрел. (или пък два?!)

Сериозно уличаващ факт.

След смъртта на Ботев Обретенов взема портмонето, часовника, бинокъла, компаса, картата и пет наполеона, а Апостолов – калпака с лъва, шашката и мундира.

По-късно Обретенов обяснява тези постъпки с целта им да се направи трупа неузнаваем, за да не се гаврят с него турците. След като отиват при останалите четници Обретенов и Апостолов скриват ужасяващата вест за гибелта на войводата.

От изложеното описание възникват два въпроса:

Какво е направил Апостолов с мундира (военната униформа) на Ботев? Би следвало да я изхвърли някъде, тъй като появяването с нея би предизвикала смут в четниците.

Не е ли било логично, от военно и морално естество, да се съобщи печалната вест за смъртта на Ботев?

Най-малкото за да бъде избран нов. Твърденията на Обретенов, че са излъгали за да не се отчая и обезкуражи четата, както и че четниците са разпръснати на групи и биха си помислили, че Ботев е в една от тях, звучат крайно неубедително и изобщо рисуват портрет не на четник, а не обвиняем в убийство.

По следните съображения:

На 20 май, когато е загинал войводата, четата е била още цяла. В следващите дни тя се разделя, с което възможността за успех окончателно изчезва.

Така или иначе четниците биха разбрали в следващите дни за гибелта на войводата им. Логично е това да се случи възможно най-бързо, за да може да бъде избран нов войвода и четата да се структурира около него.

Голямата част от четниците нямат бойна школовка и присъствието на войвода е от жизнено важно значение. Без наличието на такъв би настъпил смут и хаос, а оттам и окончателният разгром на четата.

И още нещо фрапиращо. Групата около Обретенов е имала предостатъчно време да погребат загиналият войвода. Все пак не е убит кой да е, а колосът на българската национална революция, нейният идеолог и водач! Цинично излиза, че четниците са ограбили и зарязали трупа на своя водач!

Други въпросителни моменти

След като Ботев е прострелян, четниците не предприемат никаква реакция. Дори и да приемем, че във вечерното време не биха открили извършителите, то най-малкото биха отговорили на стрелбата или биха се скрили, инстинктивно очаквайки нови изстрели. Нищо такова не се случва. Ботев е убит, четниците му организират „погребение“, ограбват го и си заминават. Вероятно звучи цинично, но е самата болезнена реалност.

Още в същата вечер възникнало остро подозрение, че Ботев е станал жертва на заговор. То се е породило от противоречивите отговори на запитванията, къде се намира войводата. Апостолов и Димитрото, типично за обвиняеми на разпит, дават силно откъслечни отговори: „Отиде напред, ще го догоним“ (Обретенов); „остана назад, ще ни настигне“ (Димитрото) Неадекватността на Ботевите съмишленици остро демобилизира четниците и те се разделят на няколко групи.

Сега нека прескочим няколко години след паметните сражения на 20 май (1 юни) 1876 и да се пренесем в епохата след Освобождението.

Въпросът за гибелта на Ботев не е излиза от ума на патриотичната общественост.

Обретенов има късмета (или участта) да доживее до 1939г. и е разпитван до немай-къде от будната общественост, търсеща отговори за дейността на четата и смъртта на Ботев.

Няколко момента от Обретеновата биография будят любопитство и съмнение.

В годините след Освобождението Обретенов е бил доста дълго време околийски началник във Враца, без да уточни Ботевото лобно място. Това той прави чак през 1927г., когато е бил вече 78-годишен. В същата година той се включва във втората официална комисия по разследването на обстоятелствата около Ботевата гибел и самото лобно място. Изкачилият се за първи път след паметните сражения на 20 май 1876г. по тези места Обретенов, намерил и уверено посочил Ботевото лобно място. След толкова години!! От комисията, съставена от видни общественици и експерти – участъков инженер, военен командир, познавач на местностите се усъмнили в смайващата точност на иначе възрастният Обретенов. В крайна сметка протоколът бил подписан с „особено мнение“ от мнозинството членове на комисията.

Въпреки, че не е успял по съвестен и патриотичен начин да отговори на обществеността, дал е силно противоречиви показания пред комисията от 1927г., Обретенов успява да осребри участието си в Ботевата чета. Бидейки близък до новата власт, личен приятел на Стамболов и участник дори в новопоявилите се масонски ложи, четникът е бил уличен във вземането на рушвет и в административно престъпление по служба, извършено когато е бил окръжен управител на Русенския окръг.

А и обстоятелството, че е син на легендарната баба Тонка, години наред му носи едно своеобразно „алиби“ пред задълбочените изследователи на Ботевата смърт.

Кому беше нужно?

Предателството като форма на индиректна омраза се мотивира от отрицателни чувства като завист, алчност и непоносимост. Обикновено предателят се ползва с безусловното доверие на предадения и в почти всички случаи предаденият е с по-висок авторитет от човека, който извършва предателството. Какво съвпадение само! Войводата Ботев се е ползвал с безусловното доверие на четниците, включително и на Обретенов. Единодушно избран за войводата на четата. Изобщо авторитетът му е бил ненадминат. Обретенов също не е бил случайна личност, не се вписва в определението на Захари Стоянов за четата: „събрана от кол и въже“. Син на най-голямата и храбра революционерка баба Тонка, брат на участник в четата на Хаджи Димитър, а самият той е един от членовете на Гюргевския революционен комитет и апостол на Софийски окръг.

Безспорно една болезнено амбициозна личност. Този му характер се проявява и след Освобождението.

Освен това и силно своенравна личност. Ето доказателствата:

По време на пътуването с Радецки Димитър Горов предлага на Ботев 400 наполеона, но войводата отказва категорично, като заявява, че на четата не са нужни. Обретенов от своя страна се представя за мним касиер на четата и ги прибира.

В село Борован няколко четника отиват при местният чорбаджия, като го намират скрит в един долап. В долапа имало една конска торба с пари. Ботев изрично забранява да се вземат парите, но Обретенов ги прибира, като в спомените си твърди, че е бил касиер без пари?!

Тези два примера красноречиво говорят за нарушена йерархия, което в една армия, чета или отряд е съкрушително.

Какво иде да каже това? Онази легендарната завист към гениалното и недостижимото ли? Предателството на Салиери е добра илюстрация за влиянието на този порок върху човешкия мироглед. Българската версия с Левски и поп Кръстьо е класически шекспировски сюжет на подлата измяна от дълг и идеали. Лъжовните обяснение на предателите стигат толкова върхова точка, че в един момент дори самите те започват да вярват на думите си. Инстинкт за самосъхранение, така да се каже. Обретенов го използва ударно след всяка нападка. Пише опровержения, публично напада личности, дръзнали дори леко да го обвинят.

На поведенческо ниво предателството се проявява в преднамерено вкарване в капан, поръчка за саморазправа, разпространяване на злостни слухове. Не беше ли онзи „щаб“, свикан в късните часове на 20 май (1 юни) 1876г. преднамерено вкарване в капан? Групата около Ботев не беше негова. Нито Апостолов, нито Обретенов.

Чутовно деяние е предателството! Салиери убива геният до себе си, защото не може да понася онази съвсем мъничка разлика с него. А разликата между Ботев и останалите хъшове е главоломна. Какво сравнение да се направи на онази безкористна личност, отдадена телом и духом на каузата с ентусиазираните хъшове, част от тях бъдещи крупни капиталисти след Освобождението. Разликата е драстична. Сигурно по тази причина Ботев е бил неудобен. Още в Румъния е бил мразен и следен. Няма как да е иначе. Творчеството му говори достатъчно ясно за целите, идеологията, разочарованията и надеждите на този титан на българщината.

А мисловната щампа: „Има ли Христос, около него има и Юда“ се полага с пълна сила и в случая с убийството на Ботев. Просто такава е съдбата отредена на малцина.

Възможните версии

След Освобождението някои автори утвърждават мнението, че по време на свикания щаб Ботев е станал жертва на заговор, последван от неговото физическо ликвидиране. В случая обаче по-скоро говорим не за неволев и афектиран акт, а за преднамерено и грижливо обмисляно деяние. Деяние, което недвусмислено крие своята предистория.

Разработването на методи и правила за събиране на информация за дадено престъпление и за неговото идентифициране, заема централно място в методологията на криминалистическата наука. Без нужната и възможно най-подробна информация разкриването на престъпление е фактически невъзможно.

При провеждане на действията по разследването се осъществява непосредствено и опосредствано познание на обстоятелствата, които подлежат на изясняване. Въз основа на тях се изграждат версии като предшественици на абсолютната и обективна истина. В случая запазените четнически спомени, както и писмени материали, подготвяни и анализирани в годините след Освобождението, се явяват своеобразни доказателствени средства, на база на които изграждаме своите версии за убийството на Ботев. Ето кратък преглед на техните интерпретации, изградени с анахронична далновидност от една страна, както и детерминирани от обективните условия, предшестващи осъществяването на престъпния акт, от друга.

1. Обичайният фактор – „парите“

„Когато нещо не ти е ясно, виж къде са парите“, гласи древна мъдрост. Още Исус Христос е предаден и разпнат за 30 сребърника. Следващите поколения не си взимат поука и създават войни, национални катастрофи, бедствия, всевъзможни и всестранни предателства, милиони съсипани човешки съдби и прочее. Изобщо вездесъщата сила на парите преобръща времето и историята. А ние просто се съобразяваме с обективната действителност.

Каква е ролята на парите в организацията и структурирането на Ботевата чета?

Ясно е, че средства са събирани от много източници. С тази задача се нагърбват основно Ботев и Обретенов. При вторият, бидейки член на Гюргевски революционен комитет, нещата не изглеждат изгладени. Всъщност такъв комитет реално не е съществувал! Формално е действало обикновено събрание на революционери, което по никакъв начин не наподобява блестящо организираните останали комитети. Въпреки това Гюргевските апостоли успяват да се облагодетелстват в значителен мащаб. Размерът на злоупотребените средства е надхвърлял многократно установените от историографията 18 хиляди франка. В книжнината за Ботевата чета се говори за присвоени близо 55 хиляди франка. По тази причина врачани не са имали достъп до оръжие, което обрича делото на неуспех. На Милин камък Ботев пламенно обвинява Заимов и съратниците му в измяна на Святото дело. Знаем какво е казал Левски за такива хора. Щеше ли Ботев да търси разплата ако беше останал жив? Историята забранява частицата „ако“, определя я за абстрактна и недостоверна. Ние обаче знаем отговора.

2. Конфликт

Из героичните въжделения и спартански сражения на Ботевата чета се откроява един възлов конфликт. При това не между обикновени четници, а между основните фигури, водачът и военният стратег на четата – Ботев и Войновски. Накъде да продължи четата след битката при Милин камък? Обезверен от меркантилността и робската психика на врачани, Ботев решава да поведе четата към Сърбия. Военният командир Войновски обаче е против. Той неистово и авантюристично вярва, че въстанието не е потушено и настоява да се предвиждат към Средногорието. Военният тактик и стратег неминуема приема разпрата с Ботев като лична обида, тъй като е школувал в елитното Николаевко военно училище, а и именно брилянтната му военна подготовка е първопричината за успешните сражения на 18 и 20 май.

3. Отчаяние

Дори и да звучи налудничаво и не в съзвучие с всичко, което знаем за Ботевата психика и светоглед, отчаянието се явява онази вечна версия за редица събития, случили се по време на война. Може да приемем, че Ботев дотолкова се е отчаял от липсата на помощ, че го обзема своеобразно безразличие и по тази причина решава да изтегли четата към Сърбия. Чувството на фрустрация от потушеното въстание притъпява революционната му енергия и го подтиква към временна абдикация. Останалите четници от щаба и от близкото му обкръжение продължават да вярват в успеха на априлци и настояват за моментално продължение на сраженията в отечеството си. При такива обстоятелства несъмнено е нужен нов водач, който да структурира, обедини и поведе четата към въстанието. Начинът е само един..

4. Завист

Малцина са личностите, ползвали се с безусловно доверие от обкръжението си. Бидейки безкористна в своето дело личност, Ботев е бил чужд на всякаква парвенющина и кариеризъм. Тъкмо тия му качества го правят обект на завист от прекомерно амбициозните, но не достатъчно способни апостоли. Историята говори красноречиво за личности, които не успяват да превъзмогнат чувството на подгласник. Все пак всеки Моцарт има своят Салиери. А дори един кратък поглед в следосвобожденската ни история показва, че немалка част от строителите на съвременна България не са имали нужда от идеологически подготвения и силно моралния Ботев. Той не би простил липсата на социална справедливост, чувството за поданик, а не гражданин на държавата, безкрайният кариеризъм и алчност на управниците. Случайно ли е, че тъкмо колосите на националната ни революция са били предадени?

5. Небрежност във водачеството

Трудните сражения и липсата на помощ от Враца обезверяват не само Ботев, но и останалите четници. Не е изключена версията, че в състояние на афект най-близките му съмишленици биха могли да обвинят тъкмо войводата на четата. Няколко са причините: 1) неправилен избор на маршрут – въстанието е избухнало в Средногорието, докато Ботев насочва четата си към Враца, където робството тече с пълна сила. 2) липса на „експертни“ лица – както с право отбелязва Захари Стоянов, Ботевата чета е била събрана „от кол и въже“. Ботев не е имал време да подбере членовете на четата, не е събрал лица с военна подготовка, досущ като въстаналите месец по-рано априлци. За нас това е оправдано, дава нова доза романтизъм в делото. Дали обаче по същия начин са мислили заобикалящите го четници?

И останалите четници стават жертва на предателство…

Предателят, по правило, е бивш приятел, сънародник или съмишленик в делото. Обикновено се ползва с доверието на предадения и почти винаги се явява негов подгласник, а именно онази фигура, неминуемо притежаваща хъшовска енергия, любов към род и родина, но не и гениалността на призваните в делото. Предателството е трудно доловима в детайлите аксиома, както и сложна психологическа същност – далеч по-трудно разбираема и осмислена от образа на безкористният възрожденец – оставил така ярък отпечатък във формирането на националната ни гордост и чест. Всеки революционен спад, всяка загуба и провал на делото е съпроводен с вълна от предателства и обратно, всеки подем, всяка стъпка към святото Освобождение носи пасивност, та дори и изкуствена радост у предателите. Доказателство, поддържащо това становище, е липсата на предателства в големите сражения на Освободителната война и многобройните вероломства по време на организирането на комитети и избухването на Априлското въстание. Разбираемо Османската империя дълбоко поощрява предателите. Мотивира ги, внедрява ги в ядрата на комитети, хайдушки отряди и чети. Нещо повече – дори законово легитимира акта на предателство, един вид създавайки своеобразна Държавна сигурност от комунистическо време.

Известният изследовател Николай Генчев пише в книгата си „Българско Възраждане“, че „Априлското въстание започва с предателство на селянин и завършва пак с предателство на селянин“. Пак там той добавя, че „най-големите лични предателства са извършени от затъпели от робските условия селяни и овчари“.

Изтощени и обезкуражени от гибелта на Ботев, четниците се разпръскват на по-големи и по-малки групи. Съдбата обаче казва тежката си дума и в следващите дни безкористно отдадените на делото четници се запознават „от първо лице“ с мрачната действителност на робската земя. Десетки селяни от близките села се впускат в горите да примамват гладните клетници като ги залъгват с храна или подслон. Естествено щедро поощрявани от турската власт, разбрала бързо за смъртта на войводата и за неорганизираността на останалите четници.

Ядрото на четата, предвождано от Перо Херцеговинеца се изтегля на югоизток от Вола, където не е имало опасност и след десетина часа настига групата на Войновски. По пътя те срещат трима селяни, облечени като въстаници, които ги отвеждат в село Челопек. Когато четниците заспиват, те ги напускат и предават на черкезите. Така четниците се събуждат обградени и обречени на сигурна гибел.Четирима души от тази група се връщат в Челопек, но биват повторно предадени и избити от намиращите се там черкези.

Обретенов, Сава Пенев, Димитър Тодоров-Димитрото и Стоян Господинов- Ловчалийчето продължават да скитосват врачанските пущинаци и достигат селата Шипково и Бели Осъм. Тук са предадени от братята Пенчо и Петър Багоша, примами ли ги в един изоставен хан. Заставени пред заплахата от сигурна смърт, четниците решават да се предадат, като единствено Ловчалийчето запазва честта си и се самоубива.

Друга малка група от 30 четника била първоначално приютена в Еленишкия манастир, ала след това безжалостно предадена от игумена и изклана в манастирския двор.

Отряд на Димитър Икономов пътем среща овчарче, което им обещава да ги преведе по тайни пътеки срещу заплащане. По пътя овчарчето неистово се пазари с обезверените четници, а накрая същите се оказват предадени и обградени в една воденица.

Други четници, предвождани от четирима селяни, се отправят към сръбската граница, какъвто е бил и замисляният маршрут на четата. Стигнали в един пущинак и поседнали в непосредствена близост до една яма. В същият момент четиримата селяни нападнали четниците и ги изхвърлили в ямата, изпълнявайки добросъвестно дълга си към поробителите им.

В спомените си Обретенов допълва тъжната картина на родното предателство с откровението: „Освен предателството, ако някои измежду тях се намереше по-добър той питаше най-напред колко пари ще му заплатим за труда..“.

По един или по друг начин и останалите скитащи се четници станали жертва на предателство. Залъгват ги с надеждата за спасение, подслон и храна, а в един момент храбрите бойци за освобождението на България се оказват заточени в мрачните азиатски затвори. Такава е родната картина, или поне една част от нея.

По време на съдебния процес нещата не придобиват друга форма, а тъкмо напротив: турските власти са били силно подстрекавани към възможно най-строг процес, със задължителна смъртна присъда. Ни повече, ни по-малко! В Русе на съдебния процес срещу 17 Ботеви четници българите еветчии настояват за бесилка, въпреки желанието на част от турските съдии да заменят смъртната присъда със заточение. Очевидно „30-те сребърника“, в случая под формата на пост в администрацията или лична сигурност, са се оказали по-важни от живота на борците за свобода.