Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

2015 01 trabi ostalgia

Помните ли къде бяхте на 10-ти ноември 1989 г.?

Вечерта бях на кандидатстудентски курс в университета: някои бяха вече чули и споделяха със свои познати, но така тихо, че Тодор Живков е паднал. И вече вкъщи, по някакви късни новини, видях за първи път известните кадри от пленума на ЦК и обърканата физиономия на Живков, докато слуша как му изказват „благодарност“. Това, което си спомням, е, че в първите дни все още предпазливо се говореше в публичното пространство. Даже когато в началото на следващата седмица от западните радиостанции чух за дискусия „След Живков – накъде?“, си казах, че това е доста дръзка формулировка. Но нещата истински се радикализираха със заседанието на Народното събрание следващия петък, което се излъчваше директно по телевизията. Агресивното публично говорене срещу стария режим щеше да се появи, така или иначе, но в случая тон дадоха управляващите и то в опит да канализират отрицателната енергия лично към Тодор Живков. Някои упорито говореха за режим, продължил 33 или 35, а не 45 години. Вече от дистанция, като премислям, всичко много приличаше на начина, по който в миналото се е извършвало отстраняването на ключова фигура от комунистическото ръководство – просто правят сваления от поста си на нищо. Примерно, малко след 10 ноември Цола Драгойчева се включи в общия хор от закъснели критики срещу Тодор Живков. След години четох как всеки път тя се е намесвала по същия начин – след свалянето на Трайчо Костов, на Антон Югов и пр. Драгойчева взема думата, за да опише в най-черни краски току-що извадения от ръководството.

А вие тогава давахте ли си сметка, че се случва нещо много различно?

За моето поколение това не е било поредната смяна на върха, а първият случай, който сме преживели. Така че неизбежно ни е изглеждало като голяма промяна. Но имам ясен спомен, че всичко това сме осмисляли през призмата на информациите за промените в другите страни в Източна Европа. Особено след като през лятото на 1989 г. „Солидарност“ се представи убедително на изборите в Полша и се стигна до това некомунист да стане премиер – тогава вече усетихме, че нещата се променят много радикално. Но не знаехме докъде ще стигнат и най-вече – не знаехме доколко промяната ще обхване и България. Явно обаче сме вярвали, защото се промени и собственото ни поведение. Преди това, в гимназията, докъм 1987-ма, донякъде и 1988-ма включително, ние не сме споделяли открито със съучениците си какво мислим по политически въпроси, продължавахме да си говорим едно в къщи, друго навън. Едва в последната година преди смяната на режима започнахме по-открито да споделяме помежду си. И тогава си дадох сметка, че много от моите съученици са от „смесени бракове“, политически смесени. Някои преди бяха споменавали, че дядо им бил активен борец, а вече започваха да говорят и за другия дядо. На единия бил николапетковист, на другия бил в лагер и там загинал, на третия емигрирал, поради което пък баща му бил пратен в Белене и т.н. Но и в по-откритото говорене преди ноември 1989 г. – пред по-широка публика пак сме гледали какво вече е позволено и можем да коментираме. В часовете сме се намесвали с умерено провокативни неща, за които всъщност знаем, че вече могат да се казват. Нещо за Сталин, например… Но, така – до ръба на позволеното, до ръба на допустимото и разумното.

А вие в кой момент осъзнахте, че държавата тръгва по радикално различен път?

Трудно ми е да кажа. Просто нещата се променяха постоянно и много повече, отколкото сме очаквали, но дълго време ние не сме знаели докъде ще стигнат. От една страна, още през 1988 и особено през 1989 г. се случваха немислими преди това неща, но и след отстраняването на Живков не всичко беше ясно. Даже си спомням, че имаше въпроси около Варшавския договор, НАТО, които дори в хода на 1990 година някак доста внимателно се обсъждаха в политическото пространство… Така че не е имало някакъв граничен момент, а усещането ни за промяна вървеше постъпателно. Но през 1989 г. вече не сме свързвали промяната персонално с Живков; по-рано, докато ни изглеждаше, че режимът ще е вечен, като единствена възможност за някаква минимална промяна сме си представяли и сме чакали Тодор Живков да умре. В хода на последните една-две години преди 1989-а промените ставаха, въпреки че още беше на власт; стоеше въпросът дали Живков няма да бъде сменен, виждаше се как отстранява някакви хора от възлови постове, за да не го изместят, но ние вече очаквахме нещо повече от персонална промяна на върха. По-късно вече си дадох сметка, че той доста добре се е бетонирал от гледна точка на властта над партийния апарат, така че действително е отложил пенсионирането си почти до възможния максимум.

Сега, като историк, можете ли да кажете до каква степен бетонирането е било негова заслуга и до каква степен е било въпрос на антуража, който е искал да се запази статуквото…

Свързани са нещата – след толкова години на власт, антуражът е изцяло подбран от Живков. Той добре е познавал рисковете при тази система, защото сам става ръководител на партията от позицията на пръв помощник на Вълко Червенков. И е внимавал да не го изместят по същия начин. Особено през последните години на ключови позиции в партийния апарат Живков поставя хора, които нямат потенциал да го махнат. Способствало е обаче и това, че не е имало някакъв по-широк кръг от хора, които да изразяват недоволство – както е имало в други комунистически партии, примерно в Полша. Така че и условията са му позволявали… Но нещата така се промениха, че накрая дори тези, които не са на най-ключови позиции, с малко помощ от Москва, можаха да отключат процеса. Новите развития в Източна Европа просто стъпка по стъпка правеха нещата неизбежни и за Живков, и за режима като цяло.

В началото, след 1989 г., имаше една заявена тенденция към реставрация на времето отпреди 1944 г. Как гледате на това?

Аз тогава до голяма степен съм бил на тази вълна. Не мисля, че сме виждали възстановяването на нещо отпреди 1944 г. като реална опция, по-скоро сме идеализирали онази епоха, гледали сме на нея като на някаква нормалност отпреди комунизма. И си спомням, в последните една-две години от гимназията, четяхме книги на стар правопис и се интересувахме от историята заради начина, по който тя е пренаписвана. Идеализирали сме това време донякъде на инат, но и защото не сме го познавали, въпреки вече изчетеното. Просто тази идея, че е имало някаква нормалност отпреди да дойдат на власт комунистите, много силно беше заразила хора от моето поколение, а и от предишното. Чак по-късно, с професионалните ми занимания, започнах да се доближавам до една по-нюансирана картина за ситуацията отпреди 1944 г.

Защо така се получи, че след 1989 г. в България никой не тръгна със собствено българска идея, която да не се опира на чуждия опит или на историческото минало?

Донякъде може би заради усещането, че нашето развитие е пълен провал и трябва да се обърнем към опита на успелите. Имаше някакви гласове за „трети път“, за нещо различно и от „комунизма“, и от „капитализма“, че най-сетне трябвало да намерим свой „български“ път, но за мен поне те никога не са звучали убедително. От друга страна, наистина щеше да е добре да имаше по-голямо внимание към конкретната ситуация у нас, преди да се прилагат едни или други готови формули. Така или иначе, определящи бяха процеси, които са много над и извън България. Всъщност ние – поне хората, които съм познавал тогава – сме се изживявали като зрители на една огромна трансформация и просто сме гледали накъде ще се развие и докъде ще стигне тя. Изглеждаше, че нещата се развиват от само себе си, следвайки това, което вече се е случило в Полша, в Унгария, в Източна Германия… И оптимизмът ни е идвал точно от усещането, че сме част от нещо по-голямо – така че тогава съм гледал с подозрение на призивите за собствен български път, а и сега мисля по сходен начин. И включително през онези месеци сме разглеждали политическите фигури в страната не толкова като самостоятелни субекти, а като някаква проекция на по-големите промени. Изобщо не сме мислели, че можем да повлияем на нещо, което се случва, или че с някакви свои действия ще допринесем за промяната. На първите митинги ходехме от любопитство да видим как нещата се случват, а не за да придадем някаква масовост на тези прояви.

И от зрители, постепенно се превърнахме в потърпевши…

Да, може и така да се каже. Сигурно е заслужено, след като сме се държали като зрители и сме чакали всичко да се нареди от само себе си – имам предвид хора като мен самия. Но някои неща наистина получихме наготово – гражданските и политическите свободи бяха огромен подарък. Другото много важно нещо беше отварянето към света – затворените граници от комунистическо време са изключително важен феномен с дълбоки последици. Наистина у нас отварянето на границата започна като етническо прочистване с „Голямата екскурзия“ и няма как да го празнуваме, но за Източна Европа като цяло големият символ на промяната не е смяната на един или друг управник, а падането на Берлинската стена. В крайна сметка, това важи и за нас – 1989 г., освен смяна на режима, беше и отваряне към външния свят.

А от днешна гледна точка как ви се струват личностите, движещи събитията тогава? Доколко наистина бяха автентични в желанието си да променят нещата? И доколко знаеха в каква посока трябва да ги променят?

Трудно ми е да ги съдя, защото в много по-малка степен и от тях съм знаел какво се случва. Не знам дали изобщо в такъв процес, при толкова голяма промяна, онези, които се оказаха на гребена на вълната, са могли реално да контролират нещата. В крайна сметка, дори тези, които започваха някакъв процес, скоро биваха задминавани от събитията. Да кажем, хора от новото ръководство на БКП бяха вкарали Живков в ареста и го държаха там около половин година, а малко след него, приблизително същото време под стража престоя и Андрей Луканов. Тоест, това са процеси, които са много по-силни от участниците в тях. Иначе, когато става дума за някакви конкретни политики, могат да се изведат и груби грешки, и сравнително адекватни решения на конкретните хора. Но, като цяло, това беше един много мощен процес, в който никой от тях не е можел да влияе съществено. Примерно, този лозунг за „мирен преход“, издигнат от бившата комунистическа партия. Всъщност, преходът вече беше тръгнал и някак си вървеше мирно. Не защото някой го беше избрал, така протекоха процесите. В крайна сметка, заявената от тях цел беше нещо, вече станало.

Имаше обаче и заложени бомби…

Да. Това, че не стигнахме до етнически конфликт, е някакво чудо, което е много трудно да се обясни. Невероятно щастие е, че нещата не изгърмяха по тази линия. Може би решаваща бе изключителната търпеливост на турското и мюсюлманското население по това време – търпеливост на хора, които дълго са били мачкани. Наистина, имаше и мерки за успокояване на обстановката от страна на водещи политически фигури, но самият факт, че сред огромната маса български турци нямаше нагласа за крайни действия, действително е забележителен.

Има ли някакви паралели между двата преврата, двете преобръщания: 1944-та и 1989-а? Външни влияния, вътрешни енергии…

От една страна, очевидно е, че и двете промени са отразена светлина на световни процеси, а вътрешните енергии следват външните влияния. Но големите различия идват от контекста – първата е по време на война, втората все пак не е… След 1944 г. почти едни и същи фигури държат лостовете на властта продължително време и по някакъв начин планират действията си. Наистина, указанията от Москва често са на принципа „крачка назад, две напред“, но все пак има някаква дългосрочна стратегия. Докато за 1989 г. това не беше така. Тези, които определяха ситуацията в последните месеци на 1989 г., малко по-късно вече не я определяха. И в ръководството на БСП, и в лагера на опозицията имаше поредица от размествания на пластовете между хора с различни виждания.

Тоест, през 1944 г. наблюдаваме една постепенна, методична, настъпателна и замислена промяна, докато през 1989-а – по-скоро импровизация?

И през 1944 г. има влиятелни хора от некомунистическите среди, които имат свои намерения, но те не се осъществяват и след месеци или дори седмици тяхната дума просто престава да важи. Фигури като Багрянов, Муравиев, а впоследствие Дамян Велчев и Никола Петков се намесват и се провалят. Но има една линия от Кремъл и един екип на комунистическата партия в страната, които преследват целите си… При промените от 1989 г. насетне дори тези, които не са изметени по някакъв начин, са принудени да се съобразяват със съвсем нови констелации. Да кажем, изборът на президент – Желю Желев от лидер на опозицията стана президент след компромис с бившите комунисти при гласуване в Народно събрание. Следващия път стана президент със съвсем друг вид компромис: с новото ръководство на СДС – политическата сила, която го е издигнала и от която той всъщност се е отдалечил, но от чиято подкрепа имаше нужда в преки избори. Това са компромиси в различни посоки, които обезсилват собствената тежест за сметка на съобразяването с реалностите. А реалностите са много различни в края на 1989-та, лятото на 1990-та или в самия край на 1991-ва. Един политик, който действа реалистично, за да се задържи малко по-дълго на водеща позиция, в крайна сметка трябва да следва общия поток.

Можем ли да четем историята, примерно на ХХ век, ако не си даваме сметка за това, че една година не прилича на друга: и икономически, и технологически, и културно?

Това е всъщност големият проблем със съпоставимостта, който обикновено не знаем как да решим. Защото ние се стремим да правим исторически изследвания в дългосрочна перспектива и, всъщност, без тази перспектива, работата ни губи много от своя смисъл. Но точно стремежът към дългосрочна перспектива ни довежда до това да сравняваме съвсем различни реалности, при което дори привидно „обективни“ статистически данни се оказват несъпоставими. Затова и при сравняване на 10 ноември с 9 септември, например, следва да подхождаме предпазливо.

А вие мислите ли, че историята задължително се пише от победителите?

На практика виждаме, че основно от тях се пише – те не просто задават тона и оценките, те създават институциите, които да правят изследвания и да популяризират точно определени резултати. Но след време дори победителите започват да си задават някои въпроси отвъд самодоволството, че са победители. Това всъщност добре се вижда в историографията от комунистическо време – от 60-те години хора, които работят в официални институции и сами изповядват комунистически възгледи, започват да стигат в изследванията си до заключения, които се оказват неудобни. Но има и друго – никой не е победител завинаги; и цялата „история“, написана от някогашните победителите, един ден започва да се проучва и да се пише на нова сметка. Разбира се, в едно плуралистично общество тези неща са доста по-балансирани. А можем да видим проблема и по обратния начин – при писането на история всеки се самопровъзгласява или за победител, или за най-голяма жертва, а често и за двете.

Важно ли е за обществото да има една – канонична – гледна точка към историята – примерно към периода 1944-1989 г.?

Надявам се да няма. И по-право – надявам се, че никой няма да се опитва да налага единна версия за миналото. Обществото, така или иначе, няма да я приеме, но самите усилия в тази посока са нещо потискащо.

А в учебниците?

Идеята, че в учебниците по история трябва да се отстоява една „правилна“ гледна точка е хубава само на теория. На практика това жестоко осакатява образователния процес и го превръща в индоктринация. Мисля по-скоро, че учебникът по история трябва да въвежда и в това, че има различни погледи за миналото. И, примерно, когато става дума за близкото минало, да проблематизира и въпроса за носталгията по него. Даже не е толкова важно – защото сега спорят – дали да има един или няколко учебника. Ако учебниците са построени по един модел, какво значение има дали са три или седем, както бяха по едно време? Преди време, като проверител на кандидатстудентски работи, ми се е налагало да сверявам написаното във всички учебници по дадената тема. И най-голямата разлика, която съм видял, беше това, че в един учебник беше сбъркана годината на смъртта на хан Крум: елементарна печатна грешка, беше излязло 813 вместо 814 г., но това беше най-кардиналната разлика. Така че поне дотук, моделът с многото учебници по история не е дал някакво съществено предимство. Въпросът по-скоро е как даден учебник да запознае децата с наличието на различни гледни точки за миналото. Колеги ми обясняваха, че това било неприложимо, че на учениците трябвало недвусмислено да се казва кое как е, да им се дадат ясни и категорични ориентири – мисля, че просто подценяват възможностите им. Но има и друг важен въпрос – как да се пишат учебниците ясно, подредено и разбираемо. В някакъв момент ми се случи да преподавам в училище и титулярът ми даде учебника, оригиналния френски учебник, който използва. И тогава разбрах много неща, които не бях научил в университета. Беше просто добре написан учебник за Западноевропейското Средновековие – работа на хора, които разбират проблематиката, но знаят и как да я представят на ниво учебник. Засега май не ни се получава, но не е непостижимо.

Историкът, според вас, трябва ли да участва в политическия процес с работата си? Не като политическа фигура, а като историк?

Не виждам как, не мисля, че може да има директна полза от историческите изследвания в политическия процес. Някои колеги се опитват да бъдат полезни за нещо в политическия живот, някак сами си предлагат услугите, но не виждам точно експертизата им на историци реално да допринася за формиране на конкретни политики.

Вие разграничавате ли поколенчески историците? Да кажем, вашето поколение радикално различно ли е от предишното?

Не чак толкова. Има големи различия помежду ни, но далеч не са само поколенчески. Това често ме е изненадвало – очаквал съм например, че ще имам големи разминавания с колеги, които са започнали да се занимават със съвременна история преди 1989 г., което при тогавашните условия аз не бих направил. Има си различия, но по конкретни въпроси често се оказвам на сходно мнение с един или друг от тях.

А от вашето поколение усеща ли се някакъв политически натиск или влияние? Поне вие се държите доста еманципирано…

Всъщност, този политически натиск за всички ни вече е минало и това не е наша заслуга, това е един от подаръците на 1989 г. Ако има все пак някакъв натиск, това е обикновено от институциите и средата, в която работим. Но има доста хора, включително от поколението, което идва след мен, които сами се ангажират – политически – в една или друга посока, а повечето носят и своята национална ангажираност. Тази лична емоционална ангажираност понякога надделява над всичко останало. И оттам нататък много кратък е пътят до публичната изява като застъпник на съответната кауза, до борбата да се постигнат някакви политически резултати. Политиката вече не ни преследва, ние сами ѝ се отдаваме…

Казахте национална ангажираност. До каква степен историкът, а и вие, вашето поколение или вашата група, сте национално ангажирани? Включително и като национална гледна точка в историографията.

Ние си въобразяваме, че по някакъв начин от това, което правим, има полза обществото. Да е информирано за миналото, да има поглед и разбиране за събития и процеси, които са оставили дълбоки следи, но и да се освободи от някои заблуди. И точно тук се разминаваме с някои колеги – смятам, че полезно за обществото ни е точно критичното вглеждане във вече изградения патетичен разказ за собственото ни минало, а не фабрикуването на още и още исторически съчинения от „национална гледна точка“, каквито впрочем имаме достатъчно. Имах един преподавател в Турция, който по повод някакви коментари за това кой бил „арменски историк“ и кой бил „турски историк“, беше казал: „Аз не съм турски историк, аз съм историк“. Иначе казано, той си е турчин, но се опитва да работи професионално в изследването на миналото и така, струва ми се, допринася повече за турската образователна система и за турското общество, отколкото разни простодушни и родолюбиви „турски историци“, които заклеймяват „чуждите историци“, често без да са ги чели. Ситуацията у нас е подобна. За да можеш да проучиш и разбереш дадено събитие или явление, трябва да го погледнеш от най-различни ъгли, което пък изисква да се опиташ (доколкото изобщо е възможно) да надраснеш както личните си пристрастия, така и политическите, и националните, и всякакви други. Те са ни за извънработно време.

Да ви върнем към един печален от много гледни точки пример, който ние в „Култура“ изживяхме с изследването на Мартина Балева за Батак. Той беше показателен за сблъсъка около едно историческо изследване. Този пример показа, че историята все пак е обществена наука, тя влиза в съприкосновение с обществото – в контакт или в конфликт. Споровете около публикацията бяха използвани и политически.

В подобни изследвания винаги има и по нещо провокативно – това е неизбежно при всеки опит за ново и по-добро вникване във вече познати теми. Но големият скандал в случая не тръгна от самия проект, от чиято изследователска част почти никой не се заинтересува. Искрата, която взриви общественото мнение, беше едно лъжливо обвинение – че в проекта се отричало клането в Батак. Веднъж тиражирано по медиите, това обвинение заживя свой живот, доведе до искрен гняв много хора, недоразбрали същността на проблема; обществени и политически фигури също се понесоха по вълната.

Разбира се, аз съм съгласен, че там, където става дума за по-скорошни травматични събития, трябва да се подхожда внимателно и с уважение към хората. В местната история на Батак става дума за огромна трагедия, макар и отдавнашна. По-различно стои въпросът с реакциите на хора, които в захлас рецитираха „От Батак съм, чичо…“, макар че не са оттам и никога няма да бъдат. Но не бива да има теми табу, не можем да се откажем от критичното изследване, дори и на най-драматичните моменти от миналото, само защото много хора ще реагират емоционално. Всъщност, точно тези емоционални реакции ни карат да си задаваме и допълнителни въпроси – например, защо националната памет сакрализира клането в Батак през 1876 г., а не, примерно, опожаряването на Стара Загора през 1877 г.

А защо я има тази носталгия към социализма в момента? Има ли я въобще?

Има я. Говори се с наивен възторг за какво ли не и това често е дразнещо. Стига се и до възхвала на самия режим, но специалистите казват, че носталгията към миналото е преди всичко критика към настоящето, което поражда толкова много недоволства. Щом днес в Източна Германия има носталгия по ГДР, а тя даже се е появила преди тази у нас, очевидно пак следваме общия курс с леко закъснение. Но и това е преходно. През 80-те и 90-те години още имаше хора, които помнеха времето отпреди комунизма и изпитваха носталгия към него. Сега тях вече почти ги няма, днес за средното и възрастното поколение преживяното време, което биха могли да идеализират, попада най-вече в епохата на социализма. Но постепенно вече някои започват да си спомнят с умиление за 90-те години; мисля, че е въпрос на още 6-7 години, за да започнат някои хора да идеализират времето отпреди да влезем в Европейския съюз, каквито гласове се чуват в Гърция. Така че естествено е – винаги има някакъв отрязък от времето в миналото, който да бъде гледан носталгично от настоящето, независимо дали има за какво да се съжалява.

Още през 1963 Фернан Бродел пише „Граматика на цивилизациите“ във връзка с намерението обучението по история в последния гимназиален клас да включва изучаване на големите човешки цивилизации, а не само европейска и „родна“ история. В България подобно нещо няма…

Сред специалистите има и някои резерви към подобно групиране на световната история по цивилизации, подредени според някаква строга логика. Но идеята като цяло би била много добра – да се създаде един по-широк поглед към света и неговото минало. Защото, наред с вторачването в самите себе си – в собствената ни страна и нейното минало, нашата образователна система всъщност е напълно европоцентрична. Ние примерно никога не сме учили за Китай, Индия – нещо, което нашите връстници по същото време в Западна Европа са учили. Много големи части от света се губят в нашето образование – в училище, а и в университетските курсове. Губят ни се и съседните страни – в училище почти нищо не сме учили за тях, а това е изключително полезно за разбиране и на собственото ни минало. Един по-широк поглед е необходим.

Според едно изследване, младите хора знаят недостатъчно за комунизма, за социалистическата епоха. Мислите ли, че това е драма?

Чак драма… Та това е просто неизбежно в нормалния процес на смяна на поколенията. Ние също не знаехме много неща от живота на поколенията преди нас – преподавали са ни в училище, слушали сме от по-възрастните, но реално не сме си давали сметка какво е било да живееш през войните, при бомбардировките, реквизициите и т.н. Това, че младите нямат целия опит на по-възрастните, не е непременно лошо – това е едновременно и една необремененост, която дава възможност за развитие. Разбира се, близкото минало ни интересува и като граждани – от архивите днес се вадят много неща, непознати и за съвременниците на онази епоха, не само за „младите хора“. Така че за новите поколения би било полезно да придобият обща представа за епохата, но не знам дали сме готови да им я дадем по един отговорен и коректен начин.

Все пак, няколкото десетилетия, които ние сами сме преживели, са неясно минало за онези, които днес ходят на училище. И е нормално в част от общообразователната програма да се запознаят с него, след като учат и за още по-далечното минало. Но ние не можем и не е редно дори да опитваме да натоварим новите поколения с цялата си объркана памет за комунизма, така, както предните не са ни натоварили с паметта си за двете световни войни. Макар че в образователния процес по комунистическо време близкото минало беше много силно застъпено и то с единен, каноничен разказ…

Сега се дискутира въпросът как трябва да бъде представена тази епоха в учебниците и най-много се говори за нуждата да се преподава за престъпленията на комунистическия режим. Просто бих поставил нещата в по-широка рамка – ако се учи по един адекватен начин за режима и епохата, то ще се учи и за престъпленията, и за ограниченията на много свободи: за лагерите, за затворените граници, за избитите след 9 септември, но и за избитите преди 9-ти, евентуално и за избитите от български окупационни войски през Първата и Втората световни война. Което ми се струва, че не е застъпено в нашите учебници, а е проблем от миналото, който изскача. При всички случаи обаче преподаването по история не бива да се свежда до опит за идеологическо и политическо форматиране на новите поколения.

Всъщност, кога ще настъпи нормализиране и по отношение на историята? Ще настъпи ли скоро?

Това, което се забелязва в момента, е едно доста силно радикализиране на споровете за миналото. Някои просто използват исторически теми, за да проектират собствените си идейни и политически предпочитания. Върви консолидиране на различни групи, като версиите им за миналото все повече се раздалечават. Имахме няколко спорове с колеги и реакциите са много емоционални, бързо се стига до взаимни обвинения, надигат се гласове за етика и морал, акцентира се върху терора и жертвите, което допълнително вдига градуса. И тук, от една страна, се лансират големи и недоказуеми бройки, като опитите за корекция се посрещат подозрително като „занижаване“. След това, разбира се, се акцентира върху жертвите от „нашия“ лагер – те са ни много по-важни… Все пак, тук става дума за двете страни в един и същи конфликт и не може да се изследва и разбере само едната му страна.

Естествено, това са много болезнени въпроси, но трябва да се опитваме да ги обсъждаме спокойно и най-вече, без двоен стандарт; да наричаме убийствата убийства и да гледаме на човешкия живот по един и същи начин, независимо в кой момент и от кого е отнет. Това не би трябвало да е много сложно, нали „Мъртвият не ни е враг…“ – поетът го е написал, докато е на фронта, следователно не е въпрос само на времева дистанция, а на подход. А ние в момента затъваме в нови и нови крайности в спорове за отдавнашни събития.

Това са идеологически битки, оказва се. А защо на 25-ата година отново се възродиха тези идеологически битки?

Тази нова вълна на идеологизиране е нещо наистина удивително. Вярно, страстите бяха много нажежени през първите години след 1989 г., но тогава се успокоявахме, че е преходно – ние не сме имали свобода за дискусии по много въпроси и затова изглеждаше обяснимо, че след като я получихме, навлязохме малко по-остро в обсъждането им. Представяли сме си, че като мине време, нещата ще се уталожат и ще започнем по-спокойно да гледаме на спорните въпроси.

Но ето, сега виждаме как в една плуралистична среда могат да виреят радикални възгледи от всякакво направление – леви, десни, православни, патриотични, консервативни… И това не са само политически сили или медии, които инструментализират такива идеи – редовно се сблъскваме с иначе улегнали и образовани хора, възторжено попили някаква идеология и всичките ѝ готови отговори. При това, те отстояват възгледите си по много радикален начин; дори сред онези, които уж заемат умерени позиции, има достатъчно примери на абсолютна нетърпимост към чуждо мнение. И чак сега започвам да разбирам този феномен, за който знаехме, че съществува в западните общества – образовани хора, израснали и живеещи в плуралистична среда, които се вкопчват в някаква идеология и отстояват позициите си по изключително краен начин. Просто вече го виждаме на живо и у нас – как в едно плуралистично общество виреят и ясно оформени идеологически крайности. Но имаме и свободата да следваме собствения си път, настрана от всички тези потоци на радикализъм и доктринерство.

Материал на в. „Култура“
Разговора водиха Копринка Червенкова и Христо Буцев

Източник

Александър Везенков

Александър Везенков е български историк, изследовател на свободна практика. Работи по проблеми на градската история на Балканите през ХIХ-ХХ век, на историята на реформите в Османската империя през ХIХ век и на институционалната история на комунистическите режими. Личният му блог може да се намери на адрес: http://alexandervezenkov.blog.bg

Други статии от този автор

support

Посетители: 74

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Автора ни дава добра... преди 12 часа
  • Г. Джамбазов писа Още
    Поздравления! 
    От... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Другаря Кунев е прав.... преди 5 дни
  • Николай Колев писа Още
    Следващият текст... преди 6 дни
  • сухи писа Още
    Г-н Енев, е истинния... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    СМИ в България... преди 6 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
    Към Kunev: Да, статията... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Constantin писа Още
    Great story преди 1 седмица
  • Тодор Георгиев писа Още
    Откога... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак хора, болни за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря ви, хора. Не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    До Някой.

    Добър... преди 2 седмици
  • Angelov писа Още
    Bravo,bravo,bravo!!!!!Edin fantastichen... преди 2 седмици
  • Някой писа Още
    "все пак... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,като... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Евгения Иванова –... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,не се ли... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Тук има повече от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Бай Ахмед писа:
    Дедо Въсу, и ти си в...
    преди 2 седмици
  • Бай Ахмед писа Още
    Дедо Въсу, и ти си в... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' Преименуването е... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Златко-в резултат на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    В различни култури... преди 2 седмици
  • Kunev писа Още
    Прочетох много... преди 2 седмици