Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

II. НАЧАЛО НА ОРГАНИЗИРАНАТА РЕВОЛЮЦИОННА БОРБА

1. Вътрешната революционна организация и нейнитe първи стъпки

Спасителната идея на Любен Каравелов – Дамян Груев и нейното приложение в Македония. – Първи опити. – Революционен комитет в Солун. – „Македонска революционна организация“ и „Централен комитет“. – Първи комитети в провинцията. – Пере Тошев и Гьорче Петров в Битоля. – Ресенското събрание от 1894 г. – Д. Груев посвещава Хр. Матова.– Начален период: клетва, десетници, вноски.– Д. Груев и Г. Дeлчев в Щип. – Щастливо съчетание. – Дeлчев организира погранични пунктове и канали. – Учредителното събрание от 1896 г. – Решенията му. – Новият облик на Организацията

2014 12 Sborna cheta MOOЦeли шест години след основаването на първия „Таен централен комитет“ в Букурещ, българскитe революционери градeха своитe надежди за освобождение на България върху войнственитe планове на Русия и други християнски държави спрямо империята на султанитe. През това време тe изпитаха горчиви разочарования както от румънскитe си насърдчители, детронаторитe на княз Куза, така и от пиемонтскитe аспирации на сръбското княжество след убиството на Михаил III Обренович. Не по-малко бe тeхното разочарование и от безрезултатностьта на походитe, които Филип Тотю, Панайот Хитов и други войводи предприемаха с четитe си отвъд Дунава. Но всички тия опити бeха като че ли необходими за да узрeе у Любен Каравелов идеята, че „не хайдушки чети ще ни освободят нас, но общо народно Въстание“[1], че „комитетитe в странство са гнила работа, осъдена да умре сама по себе си, а досегашнитe чети – вeтър: какво направиха, та и какво можеха да направят тe? – Ето тая мисъл висeше в въздуха, нея улавя Каравелов, хваща я твърдо, за да я хвърли за семе на бъдещето“.[2]

Тая именно спасителна идея, че народно Въстание и освобождение са нeща немислими без една вътрешна революционна организация – възприе Левски, въздигна я в религия, разнесе я между поробения народ, тури начало на нейното осъществяване и обкръжи с нейния безсм-тен ореол бесилката, на която той увисна.

В Македония до тая спасителна идея се дойде без блужденията на българскитe революционери от 1866–70 г. Събитията около освобождението на България бeха извършили своето върху духоветe. Възнаградената саможертва на загиналитe за българската свобода, примeритe и образцитe на тeхната дейност бeха факелът, който свeтeше всрeд мрака на новото македонско робство и замамваше мнозина просвeтени и самоотвержени синове на Македония. Между последнитe, обаче, се намeри един, който прегърна Каравеловата идея с вeрата и твърдостьта на апостола Левски и тури начало на нейното реализиране.

Тоя човeк е Дамян Груев. Син на един зидар от дюлгерското село Смилево, Битолско, той положи пръв основитe на Вътрешната революционна организация, подготви и ангажира първитe майстори и не престана да ръководи, в сътрудничество вече и с други архитекти, строителнитe работи, до когато сградата получи контуритe на нeщо завършено и трайно. Той бe по-щастлив от Левски не само защото заработи при по-назрeли условия за революционна борба, но и защото дочака и преживe народното Въстание. Левски работи две години като апостол и организатор всрeд народа (1870–72), още четири години работиха подир смъртьта му неговитe последователи и направиха Априлското Въстание. В Македония Груев и неговитe съратници работиха 10 години и овeнчаха своето дeло с Илинденското Въстание.

Роден през 1871 г., Груев свърши основното училище в родното си село, четвърти клас в Битоля и шести клас в Солун. После продължи образованието си в Бeлград[3] и в София – Висшето училище, две години, като студент по история. В София Груев се заразява от социализма, но един социализъм, който не прeчи нему и на другитe членове от дружеството на студентитe македонци да се обвържат взаимно, че като свършат учението си, ще подемат в Македония създаването на революционна организация. „Социалиститe“ от тоя кръжок мислят, че „трeбва да се побърза да се тури на дневен ред идеята за освобождението на Македония, преди да успeе сръбската пропаганда да се засили и да раздроби народа“[4] (к. н.) Изключен заедно с много други от Висшето училище, по повод убиството на министър Бeлчев, Груев заминава в Македония, където го виждаме учител най-напред в Смилево (1891/92), другата година (1892/93) в Прилеп, а третата – коректор в печатницата на К. Г. Самарджиев (1893) в Солун. В Битоля и в Прилеп той се опитва да приложи на дeло идеитe от софиския кръжок, но се натъква на противодействие: от страна на архиерейския намeстник в първия град и на консервативния дух на гражданитe – в втория. През 1893 г. Груев среща в Солун другари от Висшето училище. С тeх той подхваща старата идея, спечелва д-р Хр. Татарчева и други видни българи и на 23 ноемврйй се състоява една среща, в която шестима души образуват първия Революционен комитет. Тeзи шест души с: Дамян Груев, д-р Хр. Татарчев от Ресен, книжарьт Ив. х. Николов от Кукуш, учительт Петър п. Арсов от с. Богомила, Велешко, д-р Антон Димитров от с. Айватово, Солунско, учител и турски съдия и Хр. Батанджиев от Гумендже, учител. Шестимата се обвързват взаимно с задължението да пропагандират идеята и да вербуват нови членове. Тe се събират пак в началото на 1894 г., преди Богоявление, за да опредeлят цельта, името и статутитe на Организацията.

„Имахме на ръка един том от „Запискитe“ на Захария Стоянов и от тeх взехме за образец устава на Българския революционен комитет – пише в споменитe си д-р Хр. Татарчев.[5] – Натоварихме поп Арсова въз основа, на тоя устав да изработи проект за нашия устав. На организацията се даде името „Македонска революционна организация“; а на солунския комитет – „Централен македонски революционен комитет“ (Ц. М. Р. К.). Централният комитет бe конституиран след приемането на устава, при председател д-р Хр. Татарчев и секретарь-касиер Д. Груев.

Най-продължителни обсъждания между основателитe на Солунския комитет станаха около цельта на организацията. Както свидетелствува Груев,[6] в основата на устава легна искането „да се приложи Берлинския договор“. (чл. 23).

По-после, през първитe месеци на 1894 г., бe възприета автономията. По тоя повод д-р Христо Татарчев казва:

Разисква се дълго върху цельта на тая организация и сетне се спрeхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България“, защото виждахме че туй ще срещне голeми мъчнотии поради противодействието на великитe сили и аспиращиитe на съседнитe малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случаи, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканскитe народи.[7]

В съзнанието на инициаторитe бъдещата организация се рисува като българска по състав: неин член, според първия устав, може да бъде „всeки българин“. Инък не можеше и да бъде: въодушевявани от мисьльта за благото на народа, от който изхождат, тe разчитат преди всичко на него, толкова повече, че се касае за едно тайно и опасно начинание. В първо време само българският елемент им се вижда надежден. По-после тe охотно дават достъп на всички македонски християни, които съчувствуват и могат да бъдат полезни на освободителното дeло изобщо. По отношение на състава, организацията е чужда на всeки тeсногръден национализъм. Това личи и от промeнитe, които по-после се внасят в устава и правилника ѝ.

Що се отнася до цельта, солунскитe инициатори не измислят нищо ново. Тe просто възприемат онова, което в съзнанието и на мeстната интелигенция, и на македонската емиграция, па и на българското обществено мнение, съставя насъщна нужда и в същото време едно право на Македония: автономия. За Организацията понятието автономия се покрива със съдържанието на член 23 от Берлинския договор, което, одeлотворено, се смeта за напълно задоволителна придобивка. Нейнитe претенции остават докрай скромни и това говори за здравия политически смисъл на нейнитe ръководители. Тeзи претенции се движат в кръга на даденото от Европа в Берлин, на възможното и постижимото.

***

Първитe посветени в Солун са кръщелници на Д. Груев. Ето, според д-р Хр. Татарчев,[8] тeхният списък: Славейко Стрезов от Ресенско и Ал. х. Панов от Прилеп, ученици; Алексо Тончев от Велес и Алексо Часовникаров, работници; Васил Мончев, гостилничарь; Стефан Матлиев от Охрид („имаше работа с митницитe и се въвираше между турцитe“) и свещеник поп Стамат, от с. Бугариево, Солунско.[9]

Първият, един оригинален мълчаливец, бeше съдържател на гостилница и хотел, „Бошняк хан“, който после стана свърталище на всички революционери от Солун и провинцията и изигра историческа роля като конспиративно гнeздо. Вeчно търсен и обезпокояван от турцитe, бай Васил умeеше да се справя с тeх, запазвайки винаги спокойствие и самообладание. Той загина от ръката на днешнитe владeтели на Солун, гърцитe. По-малкият му син Георги, много буен и възторжен момък, загина като четник.

Другият кръщелник на Груева, поп Стамат Танчев, снажен и строен, със смолиста коса и брада, внушаваше респект със своята строга фигура. С брата си Божин и със сина си Димитър, той съставяше едно от известнитe комитски семейства в Солун. Син му Димитър поп Стаматов импонираше на всички в гимназията със страшната си физическа сила, а после се прочу като безстрашен терорист и четник, но загина твърде рано. Поп Стамат от рано позна затвора и заточението и умрe като мъченик.

През ваканцията същата година, вдъхновительт на първия „централен“ комитет и неговитe фактически ръководители – Д. Груев, опъва първитe нишки на конспирацията и из провинцията по указание на Минчев, посветен още от Солун, заклева търговеца Иванче Велков, главния учител Пане Иванов, кожухара Янаки Илиев и други и основава организация. От там, през Кавадарци се отзовава в Прилеп. Прилеп си е все тъй консервативен, но има вече почва и за революционно дeло. С Алексо Панов, кръстен вече от него в Солун, учителя Йордан поп Костадинов, желeзара Йордан Гавазов и други, основава и там революционен комитет. В Битоля Груев заварва нeщо като революционна организация. Там е Пере Тошев от Прилеп, стар негов другар от Солун и от България. Тошев – „той бeше единственният, с когото бeх по-интимен и с когото се разбирах“, казва Груев – е идеалист мечтател, малко затворен в себе си, но с бисерна славянска душа. Той е вече хвърлил първото семе в Битоля. В Битоля работи също и Гьорче Петров, от Прилеп. Макар и малко по-стар, Гьорче първоначално се увлича в борба против сръбската пропаганда и е ревностен събирач на материали върху географията на Македония. Гьорче е по-съобщителен от Тошева и необикновено ловък агитатор, особено между еснафа. със своя силен и оригинален ум той после играе ролята на духовен вожд и теоритик на революцията. Благодарение на Тошев и на Г. Петров, организацията в Битоля се поставя на здрави основи и се развива бързо, при сътрудничеството на цeла плеада ценни новопокръстени сили, като: Георги Пешков, прилепчанец, от героичното семейство Пешковци; Григор Попев, също прилепчанец, търговецъ; Анастас Лозанчев, фотографъ; А. Кецкаров от Охрид, учитель; дякона Тома Николов от с. Вранещица, Кичевско; Хр. Чемков, учител и други. В Охрид Хруев също намира добра почва. Между първитe покръстени в тоя град с: Алекс. Чаков, Лев Огнянов, Ив. Лимончев, Ник. Филипчев и др.

На връщане от Охрид, Груев се спира в Ресен. Уговорено бe да се използува освещаването на новопостроената българска църква, за да се съберат на съвещание първитe деатели от споменатитe градове. В тия съвещания, които траяха три дена и които д-р Хр. Татарчев нарича пръв революционен конгрес, петнадесетина от по-първитe новопосветени революционери размeниха впечатления и мисли върху състоянието на съществуващата вече от половин година насам революционна организация. Занимаваше ги предимно мисъльта за разширение на мрежата чрез проникване в общинитe и училищнитe настоятелства. Погледитe са обърнати главно към учителсвото, което представлява най-удобна срeда за вербуване на ръководни сили. Така, още от самото начало Организацията се натъкна на една потрeба, която я застави да опредeли отношението си към Екзархията. В Ресен се размeниха мисли и по други важни въпроси: за въоръжението, срeдствата, печатната пропаганда и пр.

Революционен комитет има вече основан и в Скопие. Ръководител там е учительт Кандиларов.

През есеньта на 1894 година в редоветe на революционната организация постъпва Хр. Матов от Струга, свършил филология в София и учителствувал вече в Сeр. На заминаване за Скопие, където е назначен директор, той се отбива в Солун. Там Дамян Груев го посвещава в дeлото. В лицето на новия си привърженик Организацията спечели един просвeтен бъдещ вожд с значителна литературна култура, с любов към народната поезия и с оригинално писателско перо. със спартански добродетели в частния си живот, строг към себе си и към другитe, необикновено упорит в мненията си, Матов се издигна бързо и зае, наред с Гьорче, мeсто на пръв теоритик на македонската революция. От нeколцината великани той работи най-дълго време, проживe и общоевропейската война и остави свeтъл спомен, незатъмнен от никакво петно.

***

„Първитe стъпки на Организацията са предпазливи и измeрени. Действува се в тeсен кръг. Агитира се единично и когато набелязаният кандидат узрeе, подвежда се под клетва – „кръщава се“ и става „работник“. Прави се строг подбор на хора, главно по градоветe. От селянитe се вербуват тук-там отдeлни изпъкнали личности.

Новопосветенитe полагат клетва, че ще работят с всички сили за освобождението на Македония, ще изпълняват каквото им се възложи, ще пазят свято повeренитe им тайни, а ако измeнят на клетвата си или издадат нeщо, приемат да бъдат убити с оръжието, което цeлуват. След заклеването, новопосветеният се зачислява, под номер, в група начело с десетник и плаща вноска. По-нататък може да му се даде за прочит нeщо от българската революционна литература или нeкой оръфан брой от издаванитe в България македонски вестници. Но тоя род четиво е рeдкост дори в голeмитe градове, тъй че в повечето случаи новопосветеният е обречен да пасува и да фантазира около бъдещата разправа с петвeковния тиранин.

Фантазират порядъчно през тоя начален период не само проститe работници, но и самитe водители, на които още липсва практика. Гьорче Петров малко шаржирано разправя как Пере Тошев, основательт на първия комитет в Битоля, изказал желание „да изпратим със свои срeдства един в Европа да изучи бомбаджилъка, та с него да съборим Турция“. Дамян Груев предава, че Ник. Наумов, по-сетне един от най-темпераментнитe македонски журналисти, отказал да влeзе в организацията, понеже не вeрвал в сполуката, а друг един предлагал най-напред „балон да се усъвършенствува и после да се действува.“

Понеже идеята се носи из въздуха и заразява бързо интелигенцията, учителитe предимно, организациитe никнат като гъби по казискитe (околискитe) и нахискитe (под-околискитe) центрове и имаме вече една рeдка още, но широко разклонена мрежа. Въвежда се условна азбука (шифъръ) и химическо мастило в кореспонденцията, измислят се псевдоними за градоветe,[10] по-важнитe села и ръководнитe личности, явяват се първитe тайни хектографирани вестници.[11] Урежда се куриерска служба за пренасяне на писма, оръжия и пр.

Всичко това очертава вече по-конкретно конспиративния характер на организацията. В дъното на всички тия нововъведения стои обикновено Груев. Груев е човeкът, който най-много се грижи и мисли за общото и се чувствува призван да води.

***

Познат вече на щипяни, Груев е поканен от тeх за учител през учебната година 1894/95. По една щастлива случайност, в Щип е назначен от Екзархията и Гоце Дeлчев.

Кукуш, тоя малък градец, комуто българщината дължи много за своето проникване в Солун и за ускоряването на църковния въпрос, Кукуш има и тая велика заслуга, че даде на македонската революция Дeлчева. Син на механджия, Гоце Дeлчев следва в Солунската гимназия. Още като гимназист, той мечтае за Военното училище, понеже военната кариера най-много допада на неговата бойка натура и му открива най-съблазнителни перспективи за геройски подвизи. В София, обаче, и той се заразява от социализма и едва се задържа в Военното училище. През последната година младият юнкер е изключен като социалист.[12] Свидетел на шумната, но повече книжна и парадна освободителна дейност на македонската емиграция и проучил историята на българското освободително движение Дeлчев, също като Груева, идва по собствен път до спасителната идея на Л. Каравелов за революционна самодейност и организация вътре в самата страна.

Мъчно би могъл да си представи човeк по-щастливо съчетание на две души, тъй сродни по благородството на своитe пориви и по консепции и толкова различни по индивидуални качества и по темперамент. Единият разрешава и най-мъчнитe проблеми по интуиция и рефлекс, другият – по здрав разсъдък и винаги с оглед на практическата обстановка. Единият рискува да изгори в буйнитe пламъци на своята необятна любов, другият е овладeл напълно чувствата си и открива себе си само толкова, колкото обстоятелствата изискват. Единият смeта хората изваяни по негов собствен духовен образ и вeрва безгранично в добрата им природа, другият вижда в всeки човeк обект за наблюдение и за съзнателно въздействие. Единият олицетворява вeрата и възторга, които му спомагат да се съвзема бързо и подир най-жестокитe изпитания, другият е предварително подготвен за всeкакви удари, благодарение на своето непоклатимо равновесие и на своя сдържан, но неизмeнен оптимизъм. Единият завладява човeшкитe души с очарованието на своята откровеност, изписана в свeтлия му поглед, другият – чрез желeзната си логика и чрез неподражаемото си умение да се съобразява с психиката на своя обект.

В своитe доста сухи инък „Спомени“, Д. Груев само за П. Тошева и Г. Дeлчева е отдeлил нeколко по-топли думи. За своя щипски сътрудник и другар той казва:

Дeлчев веднага ми направи впечатление със своята откровеност и честност. Той бeше при първитe опити да зачислява даже прекалено откровен, та трeбваше да го контролираме, за да не издаде нашата слабост, слабостьта на Организацията. Той все се стремeше да си каже истината, като мислeше, че всeки трeбва да възприеме идеята така, както той я е възприел. Бeше много пъргав. Той възприе плана и всичко друго както го завари.[13]

Съвмeстното учителствуване на двамата македонски великани помогна не само за тeхното лично сближение и идейно разбирателство. Под тeхното ръководство Щип става опитно поле за революционна педагогика: с тайни събрания на групитe, чиито десетници не се знаят помежду си и в които се държат беседи и се четат вестници и революционна литература; със сказки върху прозрачно агитаторски теми (освобождението на Италия, Мацини, Гарибалди, американската революция и пр.) в откритото от тeх недeлно училище; с театрални представления на пиеси от рода на „Иванко“, в които Груев, Дeлчев и другитe учители играят като актьори.

В Щип се промишлява за революционното дeло в неговата цeлост. Душевната храна на народа занимава двамата водачи толкова, колкото и материалната подготовка – куриери, канали, срeдства, въоръжение и пр. В Щип се трасира един метод за организаторска работа, който се усвоява после съзнателно и в други мeста, по внушение или под непосрeдствено ръководство на двамата първоапостоли. Първоапостолитe не стоят на едно мeсто. Груев използува всички праздници и всички ваканции за да учи, да контролира и коригира. Не по-малко подвижен е и Дeлчев. Още през великденската ваканция Гоце, придружен от своя съгражданин-колега Туше Делииванов, посещава Кукуш, Солун, Дойран и Гевгели. В тия два последни града той основава и комитети.

Все пак, Организацията още живeе своя идиличен период. Никакви сериозни изпитания не са я още връхлетeли. Нейната сила още лежи в тайната и таинственостьта. През самия организационен процес апостолитe добиват практическа опитност, дооформява се и идеологията им.

***

Дeлчев пръв организира пограничнитe пунктове в България – Кочериново, Рила, Кюстендил, Дупница и пр. – и ги свързва с вътрешностьта. Всeки пункт бeше повeрен на преданни хора, като стария войвода от кресненското Въстание Дим. поп Георгиев – в Кюстендил, бай Никола Малешевски – в Дупница и пр. Той уреди каналитe за Разлога, Джумайско, Царево-селско, Щипско, Кочанско и пр. През тия канали се установиха редовни пратки на кореспонденция, литература, револвери, пушки и бомби, изпърво в твърде ограничено количество.

Оранизацията все още нeма своето установено вътрешно устройство, своето административно дъление и своитe законно установени тeла. Всичко се крепи на лична и другарска почва. На това неопредeлено положение се туря край през лeтото на 1896 година. През ваканцията, се свикват в Солун 15–16 души между първитe ръководители на тайно събрание.[14] Това е „един вид конгрес“, както се изразява Гьорче, ако се съди по това, че не всички градове и околии са представени и че делегатитe са опредeлени по усмотрението на „Централния комитет“. Ако, обаче, се вземе предвид характерът на взетитe решения и извършената работа, това събрание може с право да се нарече учредителен конгрес на Организацията. Разрастналата мрежа и усложненитe функции изискваха установена йерархия, разпредeление на службитe, канцеларски ред и пр. В това събрание получи признание Централният комитет със седалище Солунъ; революционната област се раздeли на оръзи;[15] установи се създаването на окръжни шифри за кореспонденция между окръжнитe комитети и околискитe; установи се Централният комитет да се сношава с околиитe посрeдством окръжнитe комитети; реши се да се установи в София задгранично представителство и пр. В Солун се реши да се изработи и отпечати нов устав и правилник, вмeсто старитe – непълни и хектографирани. На събранието се размeниха мисли върху основнитe положения на устава, а неговото изработване се възложи на Гьорче Петров и Гоце Дeлчев.

Характерни за изминатата еволюция са нeкои от постановленията на новия устав. Организацията, си поставя за цел (чл. 1) „да сплоти в едно цeло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области“. За постигане на тази цел, тя (чл. 2) „се бори за премахване на шовинистическитe пропаганди и национални разпри, които цепят и обезсилват македонското и одринското население в борбата му срещу общия враг“. Сега вече член на Организацията може да бъде (чл. 4) „всeки македонец и одринец, който, не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава и се задължава да бъде полезен на революционното и освободително дeло“.

Организацията разрушава вече всeка бариера между българитe и другитe народности в Македония и си поставя за цел да обедини усилията на всички недоволни елементи и да ги ангажира в борба против общия враг – турския режим.

2. Арменската криза от 1895–96 г.

Затишието след 1880 г. – Румелиската криза. – Режимът на Абдул Хамид. – Арменският въпрос. – Съдбата на чл. 61. – Арменскитe революционни комитети. – Първи вълнения в арменскитe вилаети. – Застъпничеството на Англия. – Сализбури против Турция. – Разногласия между Силитe. – Кланетата през 1896 г. – Пръстът на Червения султан. – Новитe реформи. – Победители и победени край Босфора

След 1880 г. в живота на турската империя настава един период на затишие, краят на който съвпада с първитe стъпки на Революционната организация в Македония. Всичко благоприятствува да се отдаде Турция на мирен труд за своето съвземане.

Противоруската борба на Англия и Австро-Унгария се измeства в границитe на новото княжество и Турция остава на втори план. Самата Русия, уморена от войната и достатъчно ангажирана в вътрешнитe работи на новообразуваното българско княжество и в сплетнитe около него, се старае да нормализира и подобри отношенията си с Турция. Събитията около Съединението през 1885 год. преминават като мимолeтен облак над Отоманската империя. Русия и Англия си размeнят ролитe: руският посланик Нелидов възстава в посланишката конференция в Цариград против нарушението на status quo-то, създадено в Берлин, а англиският се застъпва за узаконяване на извършеното нарушение: Сeр Уайт иска, щото за Берлинския договор да се приказва... „колкото се може по-малко“. Но в Цариград още преобладава влиянието на Великобритания, съюзница и покровителка на империята съгласно англо-турския договор от м. май 1878 г. и благодарение на нейнитe настойчиви съвети съединението на дветe Българии се ликвидира по дипломатически пъть: султанът се помири със свършения факт.

През следващитe години погледитe на Европа се насочват по други посоки. На континента се замислят по-близки и по-далечни колониални завоевания и се набелязват контуритe на нови комбинации. „Колективното покровителство“ на християнитe се ограничава с рапортитe на дипломатическитe представители. Енергични постъпки пред Високата порта не липсват и сега, но тe нeмат за предмет живота на турската рая, а собственитe накърнени интереси на тая или оная Велика сила. Тъкмо през това време физиономията на турския режим претърпява значително измeнение, но далеч не в положителен и реформаторски смисъл. Султан Хамид съсрeдоточава постепенно в ръцетe си не само ръководството на външната политика, но издига над всички държавни институции волята на една дворцова камарила около собствената си мрачна особа. Неговата резидения в Илдъз-кьошк, на Босфора, става гнeздо на интриги и на конспирации против всички подозрителни сабовници и обикновени чиновници, против частни съмнителни лица и против цeли народи. Там се събират нишкитe на една повсемeстна шпионка мрежа, под зловещата сeнка на която се ширят доносът, взаимното недовeрие, несигурностьта, подкупът, разтлението. Представа за състоянието на държавната власт през тая епоха ни дава описанието на французския посланик Камбон, който в един доклад до своето правителство казва:

Може да се каже, че през последнитe четири години правителството мина от Портата в Двореца. Чиновницитe не се подчиняват вече на министритe; тe се сношават направо със секретаритe на султана; тe явно отказват да се подчиняват на везирскитe заповeди и не веднаж съм констатирал, че Портата е безсилна да накара дори второстепеннитe чиновници да изпълняват нейната воля.

При общото държавно разстройство и при една власт до висша степен разслабена и покварена, мeстнитe деребеевци, наемници и грабители, засилиха своя физически и стопански гнет над християнското население, особено по селата и в отдалеченитe провинции. Между това, към края на 1894 година избухнаха в Армения първитe вълнения и заставиха Вeликитe сили да си спомнйт за задълженията си към тая нещастна страна.

Наред с европейскитe вилаети, Армения също бe получила в Берлин едно писано право. Член 61 задължаваше Високата порта „да осъществи, без повече протакания, подобренията и реформитe, които се изискват от мeстнитe нужди на провинциитe населени с арменци и да гарантира тeхната сигурност против черкезитe и кюрдитe“. Високата порта се задължаваше още „да донася периодично и за взиманитe в това отношение мeрки на Великитe сили, които ще следят за тeхното прилагане“. Съдбата на чл. 61 бe по-нещастна от тая на чл. 23 в този смисъл, че по отношение на Армения цариградското правителство не си даде труд дори да хвърли прах в очитe на Европа чрез нeкой фокус от рода на „Закона за европейскитe вилаети“ от 1880 г. Европа пък нито се сeти вече за мeркитe, които „без повече протакания“ трeбваше да се вземат, нито за задълженията си да следи за прилагането им. А Армения продължаваше да бъде арена на кюрдскитe и черкезкитe насилия и произволи. Върху почвата на тая двойна измама изникнаха арменскитe революционни комитети за борба на самото мeсто и за пропагандиране на арменската кауза в Европа. Повлияни доста много от крайни социалистически и анархистически учения, водителитe на арменското революционно движение атакуваха едновременно и богатата арменска класа в Цариград и в чужбина, както и висшето арменско духовенство. Тeхната проповeд, обаче, допадаше на народа. В 1890 г. стана в Ерзерум първото клане: загинаха 15 арменци. От тогава действията на комитета се засилиха, инцидентитe зачестиха. Абдул Хамид образува прочутата кюрдска кавалерия и се застрасти в противоарменския си поход, докато работитe стигнаха до страшнитe събития от 1895–96 години.

От дипломатическитe канцеларии само Форейн Офис проявяваше жив интерес към съдбата на Армения. Още в англо-турския договор от 4 юни 1878 г. Англия, възнаградена за услугитe си към Турция с отстъпването на о. Кипър, бeше прокарала специални клаузи за реформи в Армения, която трeбваше да се откъсне от руското влияние и да се превърне в англиска клиентка. Ето защо, арменскитe революционни комитети намираха най-голeмо гостоприемство и най-голeми насърдчения в англиската столица.

Вълненията, изникнали през февруари 1894 г. в Сасун, се разразиха през лeтото в кървави схватки между кюрди и арменци, после се разпространиха в Битлиския вилает и в областьта на Муш. Жестокоститeм които навсeкъде съпътсвуваха потушаването им, дадоха повод на лондонския кабинет да поиска международна анкета и приложението на чл. 61 от Берлинския договор. Вън от Англия, арменската кауза намeри най-пламенни и безкористни защитници в Франция, където голeми публицисти като Франси дьо Пресансе, Виктор Берар и други се застъпиха за жертвитe на турската жестокост с едно благородно възмущение и заразяваще краснорeчие, които напомняха за кампанията на Виктор Юго от 1876 година. Официална Франция, обаче, ангажирана изцeло с закръгляването на завоеванията си в Северна Африка, Мадагаскар и другаде, вървeше вече в близкия Изток в унисон с новата си съюзница Русия. Последната пък бeше вече насочила вниманието си към крайния Изток, където трескаво строеше сибирската желeзница. От друга страна и вътрешни и дипломатически съображения ѝ диктуваха да не улеснява твърде арменската акция на своята великобританска съперница. Все пак, Франция и Русия се присъединиха към англиската инициатива за анкета и за реформи.

В представения по тоя случай, на 28 април 1895 г. реформен проект, шесттe Велики сили предлагаха: да се назначи един генерал-губернатор за 6-тe източни вилаети с христцянн помощници на валиитe; да се ограничат действията на кюрдската кавалерия; да се разшири общинското самоуправление и пр., а в Цариград да се образува комисия, която в контакт с посланицитe на Великитe сили, да бди за прилагането на реформитe. Хамид се възпротиви. Когато му поднесоха проекта, той каза: „Тая работа ще се свърши с кръвь“. Но англискитe усилия да се прибeгне към общи репресивни мeрки не се подкрепяха от Русия и Франция, а още по-малко от Германия, която, заинтересувана вече в източнитe работи, флиртуваше, в лицето на своя кайзер, с обитателя на Илдъз-кьошк. В началото на юни либералният кабинет на Розбери бe замeстен с тоя на Сализбури. Шефът на новото консервативно правителство подйе с голeма жар реформената акция, придружавайки постъпкитe си с най-патетични речи. Лорд Сализбури не преставаше да зове християнския свeт на кръстоносен поход против турската империя. През август той предупреждаваше Европа, че има едно огнище на зараза, „отгдето болестьта и разложението могат да се пренесат и в здравитe части на европейското общество.“ Неговото държане оставяше впечатлението, че Англия е решена да предизвика обсъждането на опасния Източен въпрос в неговата цeлост. Твърдо решени да отстранят тая евентуалност, Великитe сили усилиха натиска си в Цариград и султанът издаде един проект за реформи в Армения.

Наред с това, едно българско четнишко движение между Струма и Места през лeтото наруши реда и в европейскитe вилаети. През септември пък арменският комитет на хинчакиститe устрои пред Високата порта кървави демонстрации, в които паднаха множество арменци. В Армения безредицитe продължаваха, придружавани винаги с кланета и при участието на кюрдската кавалерия, организирана от Хамида.

Сализбури сипeше сега гръм и мълнии направо върху главата на султана. Той заявяваше, че „неправдата води към гибел и най-издигнатитe на земята“, а сочейки новото султанско обещание за реформи, се провикваше: „Дългогодишнитe заблуди трeбва да бъдат изкупени и един жесток закон изисква, щото изкуплението да падне върху ония, които направиха грeшкитe“. Тоя език и необикновеното възбуждение на англиското общество се следeха с тревога в другитe европейски столици, вълнуваха балканскитe държави и събуждаха задрeмалитe надежди у балканскитe християни. Окуражени от митингитe в Англия, Америка и Франция и желаейки да турят край на колебанията на дипломацията, арменскитe революционери устроиха през август нападението на Отоманската банка. 16 привърженици на комитета „Дашнак“, снабдени с 16 килограма динамит, поставен в торби, като ония, които се пълнeха с меджидии, се вмъкнаха в банковата централа в Галата, заключиха вратитe и я окупираха. Чрез управителя на банката тe изпратиха на посланицитe един реформен проект за 6-тe арменки вилаети, заплашвайки, че ако не се приеме, ще хвърлят банката в въздуха. Очакванията на революционеритe, че като застрашат непосрeдствено европейскитe материални интереси, ще успeят да разсeкат арменския реформен възел, не се оправдаха. Веднага след окупирането на банката, тълпи от кюрди и лазове, аъбржен със сопи и ятагани, предприеха безразборно клане на арменци по всички части на града: подушила, че се готви нeкаква „провокация“ от страна на революционеритe, илдъзката камарила бe взела своевременно мeрки за организиране на клането. Моментът бe малко удобен за обсъждане на реформи и посолствата съсрeдоточиха усилията си за спиране на клането. В същото време първият руски драгоман, упълномощен от султана, преговаряше със съзаклятницитe в банката, като им гарантираше безопасно напускане на Турция. Султанът устоя на думата си: съзаклятницитe минаха необезпокоявани през улицитe, опръскани с арменска кръв, качиха се на един французски параход и благополучно отпътуваха за Марсилия. Клането между това продължаваше. Избиваха се повече бедни армейци из народа. В Илдъза бeха се погрижили да организират бърза погребална служба, за да не лежат труповетe по улицитe: специални команди вървeха след разяренитe тълпи от убици и хвърляха неиздъхналитe още жертви в боклукчискитe коли. Водено с различен темп – според заповeдитe на Илдъза, от гдето се командуваше, – клането продължи до 8 часа на другия ден, когато шестимата посланици изпратиха на султана една заплашителна телеграма в ултимативен тон. Равносмeтката, обаче, не се приключва с десетината хиляди арменци, избити по улицитe, по домоветe и магазинитe им. В 6-тe вилаета, обект на реформения проект, кланетата продължиха и бeха особено жестоки там, гдето отдeлни арменци проявяваха съпротива. Броят на загиналитe в провинцията не бe по-малък от 25,000 души.

Има, обаче, и едно неопровержимо веществено доказателство за това, че клането не бe спонтанен изблик на кюрдския гнeв, а акция, организирана и командувана от един център: сопитe на палачитe бeха от една и съща фабрикация, т. е. раздадени от едно мeсто. „Не бих могъл да изредя пред Ваше Превъзходителство безкрайната върволица от факти, – съобщава Дела Бюлиниер, французки шарже д’афер в Цариград, до министра на външнитe работи Ханото, – които доказват по един очевиден начин, че сам султанът въоръжава ръката на тeзи палачи и ги насъсква против всичко арменско“.[16]

Под потресното впечатление на кланетата, Англия стана още по-настойчива в постъпкитe си. На 20 октомври лорд Салисбури отправи към европейскитe кабинети известния „Меморандум“, в който обявяваше реформената акция и цeлата политика на запазване цeлостьта на Турция за фалирала, заключавайки, че „дълготърпението на Великитe сили не ще успeе да продължи съществуванието на една държава, осъдена на гибел от нейнитe собствени пороци“. Загрижени от тоя език и решени именно да избeгнат една решителна и съдбоносна за Турция колективна намeса, Великитe сили прибeгнаха в Цариград към по-сериозен натиск и издействуваха амнистия за провиненитe арменци, премахване на извънредния съд, избор на нов арменски патриарх в Цариград и султанско ираде, с което реформитe за Армения се разпростираха вzw всички вилаети на империята.

Епилогът на арменската криза от 1895–96 г. е безкрайно трагичен за арменския народ и позорен за Европа. Абдул Хамид използува с безподобна вещина разногласията между Англия и другитe Велики сили и благосклонностьта на Германия. Той съумe в края на краищата да ликвидира кризата с един рефомен декрет, който, без да даде фактически абсолютно нищо на Армения и нищо съществено на Македония, заличаваше всички дотогавашни постижения на Силитe в областьта на реформитe: чл. чл. 23 и 61 от Берлинския договор и Закона за вилаетитe. Арменцитe останаха със страшнитe хекатомби на жертвитe си, с заканитe и с проклятията, които Виктор Берар и други човeколюбци в Европа и Америка изсипаха върху главата на „Червения султан“. За Абдул Хамида това не значеше нищо пред постигнатия резултат: фактическото ликвидиране на арменската язва чрез разредяване и омаломощаване на арменския народ.

Англия понесе пълно дипломатическо поражение. Вилхем II пое знамето на някогашното туркофилство на Биконсфилда и като награда за това, че успe със своя саботаж да парализира една по-решителна акция на Великитe сили, издействува за Германия първитe концесии и доставки. Занапред край брeговетe на Босфора ще господствува германското влияние.

Дори когато привидно действува в унисон с другитe сили, Германия бди над сувереннитe права и достойнството на халифа и играе ролята на най-важна спирачка винаги, когато западнитe Велики сили и общественото мнение на европейския Запад са обладани от желание за по-ефикасен натиск върху кайзеровия приятел Адбул Хамид.

3. България и затрудненията на Турция през 1895–1897 г.

Македония и арменскитe събития. – Първият Македонски комитет в България. – Трайко Китанчев. – Офицеритe. – Четнишко движение в Македония. – Доспат и Мелник. – Цели на движението. – Движението и Вътрешната организация. – Движението като прецедент. – Реформената политика на Стоиловото правителство. – Нови султански реформи. – Македония и Гръцко-турската война от 1897 г. – България и Гръцко-турската война. – Преговори за турско-български съюз. – Цената на неутралитета

Арменскитe събития и застъпничеството на Европа за реформи в Армения заинтересуваха княжеското правителство и раздвижиха македонската емиграция в България. Затрудненията на Турция разкриваха примамливи перспективи, които нито официалнитe български кръгове, нито македонскитe емигранти не искаха да пропустнат.

През първата половина на 1894 г. бe образуван първият Македонски комитет под председателството на Трайко Китанчев, с около двадесетина организирани дружества. Голeмият обществен кредит, на който се радваше председательт – виден политически деятел, доблестен борец и мъченик за своитe убеждения, обедини македонската емиграция и спечели симпатиитe на българското общество за предстоящето народно дeло. Направиха се митинги. Лозунгът бe: чл. 23 от Берлинския договор. Приготовленията ставаха доста шумно и явно. Кабинетът на К. Стоилов и Дворецът проявяваха нeщо повече от благосклонност към Китанчеватa инициатива. Офицерстврто бe обладано от искрен възторг.

При полковетe, по инициатива на по-увлeчени офицери, се образуваха групи, които събираха парични вноски и подаряваха собственитe си карабини-манлиxерки на Комитета. С десетки офицери изказаха желание да заминат. Като свой технически съветник, един вид началник щаба, Китанчев ангажира поручик Дим. Венедикова от с. Баня, Разложко, на служба в артилериската инспекция при Военното министерство.

Най-напред бидоха мобилизирани старитe войводи: Кочо Лютата, дeдо Кацареа, Димо Дeдото, Никола Героят, Дeдо Стою, Кочо Муструка, Дончо Златков, Колю Ризов, Дeдо Анго и др. нeкои. Войводитe познаваха отлично цeлата област на Турция, погранична с Княжеството. Всeки един от тeх имаше в тая област своя периметър, където „действуваше“ лeтно време: дeдо Стою в Неврокопско и Драмско, Никола Героят в Скопско и пр. Ангажирани сега в едно народно и политическо дeло, тe дадоха, под клетва, дума, че ще се придържат най-строго за даденитe им инструкции: нeма да си позволят никакъв обир и никакво своеволно действие; нeма да посeгат на мирното и безоръжно турско население; всичко което се взима вътре за храна и пр. ще се заплаща и т. н.

Още през пролeтьта бидоха изпратени като авангарди и за разузнаване нeколко малки чети под водителството на дeдо Кацареа, Никола Героят и др.

Организираха се четири по-голeми Въстанишки отряда и нeколко по-малки чети, всичко около 800 души. Воденето на д ружинитe се предостави на войводитe, а командуването – на офицеритe, около 40 души.[17] В всeка дружина влизаха по нeколко чети, командувани от офицери.

Първият отряд, наречен „Струмишка дружина“, от около 160 души, командуван от поручик Начев, имаше задача да нападне ненадейно Струмица, да унищожи квартируващето там артилериско отделение и да разруши топоветe му. (В Струмица нeмаше пехота). Четата мина границата при Царево село. На Голак, още първата нощ, тя изгуби началника си.[18] На третата нощ четата налетe на турска застава при Карагьозли и даде един тежко ранен. После над с. Сушица бe обградена от аскер, сражава се цeл ден и изгуби 8 души. Тръгнала обратно за България, дружината бe наново заобиколена и нападната при с. Габрово, Джумайско. Тук тя се сражава цeлия ден и си проби път с атака, но даде с десетки убити и ранени, мнозина от които бидоха пленени. В това сражение загина поручик Мутафов. Тази дружина има най-много и най-кръвопролитни сражения и даде най-много жертви: убити, ранени и пленени. От 160 души в България се върнаха само 75.[19]

Втората дружина, от около 150 дущи, наречена „Пирин-планина“ на Кочо Лютата, с офицери капитан Антон Бозуков и др., потегли нeколко дена по-късно за да подкрепи отряда на поручик Начев при изпълнение на неговата струмишка задача. Дружината се размина с тая на Начев, когато последната се връщаше след сражението при Сушица. Тя се натъкна на раздвижилия се аскер и има нeколко схватки. Още на минаване тя трeбваше да се сражава на същото мeсто, над с. Габрово. Нейнитe схватки поулесниха до известна степен оттеглянето на Начевата дружина.

Най-многоброен, около 200 души бe отрядът на дeдо Стою, с офицери Тома Давидов, капитан Димитриев и др.[20] Дeдо Стою, който, покрай многото си качества на изкусен и неуморим войвода, притежаваше своеволието и другитe навици на колегията си, поведе безопасно дружината из познатитe му Родопи и се приближи неусeтно към Доспат.[21] Голeмото помашко село биде нападнато и предадено на плен и пожар. Нeколко богати мeстни турци бидоха обрани от войводаха. Извършиха се изобщо над населението деяния, прямо противоположни на инструкциитe, които Комитетът бeше дал на старитe харамиски войводи. На всичко отгоре дeдо Стою след като се разправи по своему с Доспат, още същата нощ отдeли 16 свой косъм момчета, напустна отряда и заедно с помощник войводата Кр. Захариев се отправи към Драмско, за да задигне един богат турски чифликчия.[22] Четата се разтури и чeтницитe на части се прибраха в България. Без схватки, без сражения, без жертви.

Една вечер четата приближава с. Доспат, подпалва го и... се разтуря.

„Така бeше до основаването на революционната организация в Македония“. („Видове четничество“ – Сб. „Илиндень“ 1927 г. стр. 12–13).

Подпоручик Борис Сарафов с четитe на Кочо Муструка и Колю Ризов, всичко 45 души, мина границата на Петровден, 20 юни и през Разлога хвана Пирина, където се съедини с дeдо Анговата чета, та станаха всичко 65 души. Тая, както и другитe чети, се движеха на харамиски начала, държейки все планината и криейки се от населението, хранени главно от влашкитe овчари. Старитe войводи от типа на Кочо Муструка създадоха доста главоболия на началника и на другаритe му офицери.

Много мъчно бeше за мене, – разправя с присъщата му откровенност Б. Сарафов[23] – да съглася тeзи хора, за да извършат патриотически подвизи. Голeма част от тeх си мисли само да направят една малка тупурдия, па и кемерът им да не остане празен, па и да не загинат, ами да се върнат в България. Аз им доказвах, че много по-голeмо значение има, ако нападнем града Мелник, пет пушки да хвърлим, но в града да ги хвърлим. Трeбваше много да ги кандардисвам да се въздържат при това нападение от всeки обир, за да остане дeлото чисто, патриотическо, политическо. За да ги смиря, им казвах, че сетне на връщане може да се допусне нейде плячка.

Акцията против Мелник излeзе сполучлива и доста ефектна. На 12 юли призори четата зае ненадейно тeснината и нахълта в града, завзе хукюмата, където се разправи с десетина задрeмали заптии и телеграфната станция, които и подпали, после нападна и разби затвора. В околиското управление стана взрив от подпаленитe нeколко товара патрони. След кратка престрелка с турци и с притеклия се аскер от казармата, последният, заблуден относно количеството на противника, се пръсна по полето и Въстаницитe останаха господари на града. Сарафов събра първенцитe и им обясни, че цельта на борбата им е освобождението на Македония и към обeд напустна града. През време на престрелката четата подпали 37 турски къщи.[24]

На връщане четата има едно продължително сражение при село Влахи и на 22 юли встъпи на българска територия. Всичко загуби: двама леко ранени в Мелник.[25]

В България обществото и сам Тр. Китанчев очакваха от организираното движение нeщо повече и по-продължително. Очаквания неоснователни, като се знае, че цeлата акция имаше характер на нахлуване отвън, без каквато и да било подготовка отвътре. Трайко Китанчев искренно вeрваше, че и политическитe резултати на движението ще бъдат по-значителни. Неговото разочарование бe твърде голeмо и той не можа да го понесе, когато по-после се увeри, че движението биде използувано и за цели, които нeмаха връзка с неговата прeка цел. Твърде зле се отразиха върху Китанчева и безобразията на Муструковци и Стойовци. „Офицерството, което най-безкористно подкрепи движението и даде две скъпи жертви – Начева и Мутафова, бeше погнусено от тия неочаквани деяния на харамиитe, – разказва организаторът на четитe, Димитър Венедиков (сега запасен полковникъ). – Китанчев бe просто съкрушен от това, че турцитe правeха анкети в Доспат и разпространяваха в европейския печат в най-преувеличен вид описания на „българскитe жестокости.“

За правителството и за Двореца движението, като едно предупреждение към Европа, бeше постигнало своето двойно предназначение. Министритe, следователно, не можеха да не измeнят отношенията си спрямо ония, които го бeха изнесли. Ето защо всички участници, Тр. Китанчев на първо мeсто, се смeтнаха за подведени и измамени. Китанчев е мислил, – разказва Б. Сарафов[26] – „че движението ще трае по-дълго. А па и правителството бeше спрeло да подкрепя, та той бeше малко отчаян.

Правителството вече не ни гледаше с добро око; да ни приеме на служба, не му бeше ловко.“

***

Вътрешната революционна организация не взе абсолютно никакво участие в това движение. Нейното съдействие не бeше поискано. Но и да бeше поискано, тя, в оня първичен стади на своето съществувание, едва ли би могла да допринесе нeщо.

Мeрка ми се в паметьта, – разказва Гьорче Петров,[27] когото 1895 г. завари в Битоля, – как се отнесохме към това Въстание. Никакво предизвестие нямахме, че ще става подобно нeщо. Следихме с просто любопитство – нито го осъждахме, нито му дадохме никакво голeмо значение. Но повече клонeхме към симпатия. Нашата психология на чисто мeстни рожби не допускаше мисъльта, че може България тук да играе нeщо за свои цели. Ни най-малко не повлия това събитие на нашата дейност – нито да ни спре, нито да ни измeни пътя.

Дамян Груев, учител в Щип по това време и дочул за приготовленията в България, използува ваканцията и идва за малко в София, за да научи „какво се гони с четитe“.

„Дотогава, – разказва Груев[28] – нeмахме никакви връзки с външната организация в Княжеството.

Срeщнах се с Тюфекчиева, Ляпчева и с Китанчева. Разказах им за нашата организация вътре, какво имаме и какво сме извършили. Китанчев бeше вече болен, та не можахме да приказваме за Въстанието. Последното много ни бъркаше на плана. Аз веднага разбрах, с какви средства се е почнало и не очаквах никакви особени резултати.

Като акция, подготвена отвън, без да се пита волята на Македония, но за нейна смeтка, движението от 1895 г. е прецедент твърде знаменателен. Върху базата за и против подобни акции, се оформиха после две идеологии, създадоха се два противни лагера и изникнаха борби от грамадно значение за македонското освободително дeло. Идеята за самостойност и суверенност на Вътрешната революционна организация, идея, която после се издига в основен и свят принцип за вътрешнитe дейци, намира в акцията от 1895 г. с нейния характер и с нейнитe последици, един от своитe важни аргументи. За такъв аргумент послужи тая акция и на Хр. Матов в подкрепа на тезата, че „Организацията се осланя преди всичко на вътрешностьта“. Хр. Матов пише:[29]

През 1895 година македонската емиграция се опита с Въстание отвън да постави въпроса на зелената маса. Ала това не помогна: с ефектът други си послужиха, именно ония, в чиято територия се организуваше Въстанието и от чиято територия се дирижираше. От друга страна, и Европа не е проста; тя знае, че щом се разбере с българския княз и с българскитe държавници, свършена е работата и с немирната емиграция: тази последната не бивало да злоупотрeбява с гостоприемството. Ръце – нозе на емиграцията могат всeкогаш да бъдат връзвани.

Но и ако ѝ са развързани ръцетe, какво може да стори тя: да дига шум с митинги, протести и пр. и сегис-тогис да изпраща чети и да безпокои „болния човeк“, повечето по пограничнитe мeста. Па и тия чети, за да могат да вирeят, трeбва да е подготвена почвата извътре между населението: инък рискуват на всeка стъпка да гладуват и да бъдат издавани.

По гореизложенитe причини потрeбна е борба, който да не почива на външни – често случайни – фактори и следователно да не зависи от тeх, а борба упорита и дълготрайна, борба която зависи главно, ако не изключително, от него. Начало и край, нишки – ключове на борбата да бъдат в негови ръце.

***

Докато Тр. Китанчев с офицеритe правеше своитe четнишки приготовления, обществото манифестираше една невиждана до тогава заинтересованост за съдбата на братята си под турски режим. Цeлият печат се занимаваше с Македония. Особено остро атакуваха Турция органитe на македонската емиграция, вестницитe „Право“ и „Македонски глас“ – толкова остро, че великият везир направи горчиви оплаквания пред дипломатическия агент П. Димитровъ[30] от ругателския език на казанитe два вестника по адрес на Негово Императорско Величество Султана. В същото време правителството даде на своя цариградски представител инструкции да действува енергично пред Високата порта за прилагане на чл. 23 и за нови владишки берати за македонскитe епархии. Раздразнено от тия искания, цариградското правителство отговори най-напред с отказ. „Доколкото можах да разбера, – пише П. Димитров[31] до м-ра на въшнитe работи Г. Д. Начович, – тоя отказ и надмeнен език на великия везир произхожда от това, че Портата знае, че с изключение на Англия, никоя друга от Великитe сили не желае истински реформи за християнитe в Турция“.

Дипломатическата престрелка продължи, докато през юни се появиха в Пирин четитe на Тр. Китанчев. Портата отправи нeколко ноти до София и прибeгна към частична мобилизация. Но вмeстто да се уплаши, българското правителство подаде в Цариград един Меморандум, с който поиска формално прилагането на чл. 23 и заповяда на П. Димитров да отпътува веднага от Цариград без да се обади на Високата порта (11 юни 1895). Мeрката произведе своя ефект. Султанът се разтревожи; великият везир усвои по примирителен език и прибeгна към неопределени обещания.

На 19 ноември в София стана голeм македонски митинг. По тоя повод Г. Д. Начович излага с шифрована телеграма до цариградския дипломатически агент мeркитe, които правителството ще вземе против действията на македонскитe комитети, но предупреждава Високата порта, че трeбва да изпълни обещанитe реформи. Цариград проявява вече известна отстъпчивост, но само по въпроса за нови владишки берати и то при условие, „ако княжеското правителство гарантира, че ще възпре македонскитe агитации в Княжеството и идущата година не ще допусне преминаване на революционни чети в Македония.“[32] Министърът на външнитe работи побърза да отговори, че „княжеското правителство приема условието“,[33] но преписката продължи при очевидното решение на Портата да не отстъпи дори по въпроса за владицитe.

Четнишкото движение не малко разтревожи и европейскитe сили. Очаквайки нови усложнения в развоя на арменската криза, тe искаха всeкак да предупредят неговото евентуално възобновяване през пролeтьта на следната 1896 година и направиха сериозни предупреждения в София. Между това, четнишката акция послужи като подготовка и за събития от значение специално за Княжеството и за династията. При съдействието на французката дипломация, Стоиловият кабинет можа да постигне помирение с Русия. Последва кръщението на престолонаследника княз Борис и официалното признание на княз Фердинанда. Тия събития също направиха впечатление в Цариград. Постъпкитe на България за разпространение на арменскитe реформи и в Македония се подкрепяха вече до известна степен и от руския посланик Нелидов. Вeрен на своята тактика, султанътът, за да осуети свръзването на двата въпроса, издаде през април едно ираде за реформи в Румелискитe вилаети.

Тия реформи се състоеха в следното: 1. Броят на членоветe в вилаетскитe административни съвети се увеличаваше от 4 на 6; 2. За всeки два вилаета се предвиждаше по една контролна комисия; 3. На валиитe се даваха помощници; 4. За формалноститe по построяване на нови църкви се опродeляше срокъ; 5. Допускаше се като опит в една околия от всeки вилает десятъкът да се плаща в пари; 6. Земледeлцитe, които не се занимаваха с търговия се освобождаваха от данък върху прихода (темету). 7. На 10 % от християнското население в казитe, където то е болшинство, се даваше достъп в жандармерията.

Разбира се, и тия реформи, колкото и незначителни, не се обявиха с намeрение да бъдат приложени. Напраздно българското правителство настоява месеци наред за тeхното изпълнение. Единствената реформа, която Високата порта започва да прилага състои в това, че захваща назначаването на помощници на валиитe, подбирани между безлични християни с турски дух, които тогавашнаха преса нарича „еветчии“ и „чибукчии“. От своя страна, Турция не престава да се оплаква от действията на комитетитe в България и императорският комисар в София постоянно прави постъпки против въображаеми и действителни преминавания на чети. През това време в Цариград става голeмото арменско клане. На 21 октомври Англия подава на Портата своя Меморандум. Великитe сили засилват колективнитe си постъпки и султанът се вижда принуден да отстъпи. На 11 ноември той издаде декрет, с който предвиденитe преди година реформи за Армения се разпространяваха в всички вилаети на държавата, но тъй окастрени, че от българска страна ги прецениха като по-долни от декретиранитe и вече „прилагани“ султански реформи.

Безсъмнено, Стоиловото правителство използува доста ловко арменската криза. Само с един дипломатически натиск то не би могло да пожъне повече от постигнатия книжен резултат в полза на реформитe в Македония, както и Англия не успe да издействува нищо съществено за нещастнитe арменци. Всепак, Македонският въпрос се наложи на европейската дипломация и стана едно плашило за нея. Занапред наближаването на пролeтьта ще извиква всeка година опасения и тревоги от възможно Въстание в Македония.

***

Токущо „ликвидирала“ арменската криза по известния нам начин, Турция се изправи пред нови бурни събития, които наново застрашиха дипломацията с откриването на Източния въпрос.

Въстанието на критянитe през пролeтьта на 1897 г. предизвика тоя път прeката намeса на Гърция. Гръцкото правителство изпрати в острова един окупационен отряд начело с полковник Васос. Последва Гръцко-турската война. Благодарение на турскитe победи и на усилията на Великитe държави, пожарът биде локализиран в Тесалия.

Българското население в Македония следeше с трепет военнитe действия, съчувствувайки от всичката си душа на Гърция и на Крит. Официалнитe съобщения за победитe на Едхем паша се посрeщаха в градоветe с истинска горест. Двата християнски елемента се почувствуваха за миг обединени чрез ненавистьта към общия угнетител. Гръцката интелигенция бe изненадана и дори смутена от тия нескривани симпатии на българитe и не на едно мeсто се отдаде на излияния и увeрения за пълно помирение и за бъдеща съвмeстна дейност.[34] В пълен унисон с народното настроение, Вътрешната организация даде, от своя страна, нареждане да се саботира правителствената акция за събиране от християнското население доброволни пожертвувания за тесалиската войска.

Загубена на бойното поле от гърцитe, но ликвидирана с фактическото откъсване на Крит от турската империя, Гръцко-турската война има две важни последици за революционна Македония. Поробеното население получи още едно нагледно доказателство, че свобода и автономия се добиват чрез въоръжена борба и че Турция е осъдена от историята да губи една след друга териториитe си, дори и когато побеждава. От друга страна, завърналитe се от Тесалия войници и мекереджии наводниха Албания и Югозападна Македония с гръцки пушки „Гра“. Организацията се сдоби с един сигурен източник за въоръжаване на самото мeсто. Значително количество от тия пушки мина в нейни ръце. Една сравнително малка част бe прибрана, при разни случаи, от властьта, а с другата, по-значителната, се извърши Илинденското Въстание.

***

Гръцко-турската война завари отношенията между България и Турция подобрени – външно поне. Една година по-рано, през март 1896 г., княз Фердинанд бe посетил Цариград, където Абдул Хамид го посрещна като свой лоялен васал и го отрупа с любезности и подаръци. За Стоиловия кабинет се представя случай да закръгли придобивкитe си от арменската криза и да издействува нови. Случаят е несравнено по-удобен, понеже се касае за компенсации срещу неутралитета на България. За въоръжена намeса не може да става и дума: Стоилов бe миролюбиво настроен и твърдо решен да се съобразява с политиката на Великитe сили, които искаха на всeка цена да се локализира тесалиската война. Оставаше му, прочее, да действува чрез приятелски преговори.

Най-важният от нерешенитe въпроси бe тоя за нови владишки берати. Високата порта не се противопоставяше по начало, но се барикадираше зад нeколко „независящи от нея“ спънки: опозицията на гръцката патриаршия, претенциитe на Бeлград за сръбски митрополит в Скопие, заинтересуваностьта на Великитe сили, особено на Русия. От всички тия спънки първата бe най-маловажна – само претекст. Втората спънка бe действителна в този смисъл, че сърбитe също искаха, срещу своя неутралитет, ред компенсации: официално признаване на сръбската народность; владика в Скопие; сръбски училища в тритe вилаета; признаване на Хилендарския монастир в Св. гора за сръбски. Колкото за Русия, тя неохотно подкрепяше постъпкитe на софийското правителство и на Екзарха за нови владишки берати, като настояваше, че докато не се ликвидира войната с Гърция, не бива да се иска нищо от Високата порта.

Тъкмо по това време са в ход настойчиви слухове, че българското правителство се е споразумeло със сръбското за установяване „сфери на влияние“ в Македония. Началото си тия слухове водят от официалното посещение на сръбския крал Александър в София към края на февруари 1897 г. Безсъмнено, в София е повдиган тоя въпрос от краля. Още преди това Александър се старае да ангажира българското правителство в тоя път. С дата 12 февруари дипломатическият агент Мих. Георгиев съобщава,[35] че на динето-гала, дадено в негова чест в двореца, крал Александър му говорил по въпроса за „териториалното раздeление на влиянието в Македония“. За да отблъсне слуховетe за дeлеж, твърде непопулярен в България и да ликвидира в същото време владишкия въпрос, Стоилов намалява исканитe берати от пет на три, но с условие, единият да бъде непремeнно даден оттатък Вардара.[36]

Все по това време между България и Турция стават разговори и за политически съюз. За сериозни намeрения на едната или на другата страна едва ли може да става дума. Турцитe искат да спечелят време докато се ликвидира окончателно войната с Гърция, или по-точно Критския въпрос, от една страна, а от друга – да парират възможноститe за сръбско-българско споразумение. Софиското правителство пък подема охотно турското предложение, като се надeва да извлeче максимум придобивки. С шифрована телеграма от 13 май 1897 г. до Дим. Марков, д-р Стоилов набелязва и условията на евентуалния съюз между дветe държави. Тия условия с: „Специални реформи за Македония, берати и сключване на желeзницитe (предпочтително през Джумая) считаме за съществено условие. Вън от това, каквото повече изкарате, ще ви кажем берекет-версин. Към тази последната категория принадлежи и независимостьта“.

От турско-българският съюз не излeзе, разбира се, нищо. Срещу неутралитета си България издействува три нови владишки берати за епархиитe Битолска (Пелагоникска), Дебърска и Струмишка, търговски агентства в Одрин, Дедеагач, Сeр, Солун, Битоля иСкопие, както и разрешението на нeкои второстепенни въпроси, като амнистирането на заточеницитe в о. Родос и др.

През същото време Сърбия спечели почва за настаняването на митрополит Фирмилиян в Скопие.

4. Организацията и чуждитe пропаганди

Българитe и румънското национално движение. – Съзнателнитe власи участвуват масово в революционната борба. – Организацията и гърцизмът. – Революционна проповeд всрeд гъркоманитe. – Застрашеният елинизъм воюва. – Българитe протестанти и унияти. – Сръбската пропаганда носителка на разкол и поквара. – Турско-сръбски фронт. – Сърбитe през Винишката афера. – Борбата в Куманово. – Екзекуции на шпиони. – Македонската политика на Бeлград. – Предвижданията на първитe революционери

Ние вече видeхме, колко бързо еволюираха революционнитe водители до идеята за сплотяване на всички мeстни недоволни елементи, без разлика на народност и вeра, за борба против турския режим.

От гражданската и духовна интелигенция на другитe християнски народности, най-отзивчива към революционното движение се оказа влашката. Осъзналитe се власи водиха също борба против гръцката патриаршия, както и българитe. Самото това обстоятелство създаваше вече известна близост и довeрие между двата елемента. Вън от това, не на едно мeсто освобождението на власитe от гръцкото духовно иго се осъществи при активната подкрепа на българитe. В Охрид, напримeр, власитe разрешиха своя църковно-национален въпрос, като минаха направо под ведомството на Българската екзархия. В Битоля един от протагониститe за отдeлянето на власитe в отдeлна община е българският свещеник Атанас Алтъпармаков. Добър познавач на ромънския език, поп Атанас привлeче множество власи в своята енория към българската църква и можа да им влeе съзнанието, че тe са отдeлна народност, която нeма нищо общо с гръцката. Когато по-после се тури в Битоля начало на отдeлна влашка община, свeстенитe от поп Атанаса власи образуваха едно от най-старитe и солидни нейни ядра. Близостьта, създадена върху почвата на народностното свeстяване, улесни сътрудничеството на двата елемента и в полето на революционната борба, в името на автономията. В Крушево, в Охрид, в Магарево, Търново, Маловища и други селища от Битолския вилает, както и влашкитe селища в Пирина и другаде, власитe не бeха само съчувственици, но и активни участници в революционната борба: понасяха всички тяжести и рискове на общото дeло. Специално власитe от Крушово и от Битолско имат и своя почтен дeл в Илинденското Въстание.

Далеч не така гладко се развиха отношенията с гърцитe. Революционното движение завари борбата против Патриаршията на привършване. Гърцизмът бe изтласкан към неговитe естествени граници – по крайбрeжието и се крепeше благодарение на нeкои погърчени вече центрове като Костур и Сeр и на градове като Битоля, Гевгели и други, където гърчеещитe се власи съставляваха неговата маса. Между българитe гъркоманството бeше още запазено тук-там в малки, островчета всрeд българско море – Мориово, Прeспата, Кастанарията[37] и др. Патриаршията отбраняваше последнитe си позиции против пристъпитe на пробудилия се български дух. В тоя момент се яви Организацията със своята противотурска проповeд пред българитe патриаршисти:

– Вашата църковна принадлежност не ни интересува. Настояваме дори да останете там, гдето сте – под Патриаршията. Ние искаме от вас само едно: да се покръстите и вие в светото освободително дeло и да заработите заедно с всички други християнски братя за избавлението на нашата обща родина от турското робство.

Тая проповeд допадаше на патриаршиститe, внасяше в душата им просвeтление, притъпяваше гъркоманския им фанатизъм, сродяваше ги с тeхнитe еднородни братя под Екзархията и ги отчуждаваше от влиянието на „Великата църква“. Освободителната идея се оказа срeдство по-радикално за националното осъзнаване, отколкото Словото Божие на български език.

Гръцката пропаганда, в лицето на висшия патриаршески клир, гръцкитe консули и разнитe силогоси, съзрe всичката опасност от новия враг и му обяви война. Като повод ѝ послужиха първитe екзекуции, към които Организацията прибeгна спрямо отдeлни провинени гъркомани.

В патриаршиското стадо се намираха и мърши, както и в екзархиското. А Организацията не можеше да мeри пакостницитe – нарушители на тайнитe ѝ, турски шпиони и пр. – с друга мeрка само защото са патриаршисти. Тя прилагаше и към тeх, на общо основание, наказателни санкции, но не за тeхния патриаршизъм, а за конкретни провинения и нанесени пакости на Дeлото.

Около наказванитe патриаршисти, най-често жертви на подучвания и подстрекателство от страна на гръцкитe владици, печатът в гръцкото кралство вдигаше патриотически шум и възбуждаше гръцката ненавист към българщината изобщо, създавайки легенди около жертвитe на „българската кръвожадность“ в Македония. Наказванитe сe прогласяваха за мъченици на елинизма и на гръцкото православие. Отричаше се идейният характер на революционното движение и освободителната борба се представляваше като акция на бeсни фанатици, насочена едва ли не изключително против Патриаршията и елинизма. Успоредно с печатната кампания, гърцизмът, в лицето на своитe владици, тури в ход старото срeдство, така широко прилагано още през църковната борба: доноса и клеветата пред турската власт. Против българщината бe обявена война на живот и смърт, в която не се подбираха срeдствата и която отврати, както по-после ще видим, мнозина преданни приятели на елинизма в Европа.

Не по-малко отзивчиви от патриаршиститe се оказаха към освободителното дeло и българитe, принадлежащи към други вeроизповeдания: протестантитe в Разлога, Радовишко, Струмишко, униятитe в Кукушко, Дойранско, Солун. Абсолютно чужда на екзархискитe домогвания да събере в своето православно лоно всички разновeрни българи, Революционната организация заработи от самото, начало и с протестанти и с унияти. Това сътрудничество не доведе до никакви недоразумения и конфликти с тeхнитe духовни началства, понеже последнитe, бидейки чужди на денационализаторскитe домогвания на Цариградската патриаршия, не подстрекаваха пасомитe си към противореволюционни действия и към шпионаж.

Що се отнася до сръбската пропаганда, тя бeше лишена от каквито и да било морални и правни основания. Тя нeмаше да брани никакви останки от придобивки, спечелени през робскитe вeкове, какъвто бe случаят с Патриаршията. Нейнитe агенти бeха дошли да създават сръбска народност от купени съвести, разчитайки единствено на човeшкитe слабости и пороци, използувайки сиромашията, невежеството и лакомията на хората. Нейната слабост я застави да се облегне от самото начало на властьта и на турската податливост към подкупа.

Така, сърбизмът изпадна в една страшно изобличителна двойственость: отвъд Шар се застъпваше за сръбското малцинство, тиранизирано и изтрeбвано от арнаутитe, а отсам Шар късаше и деморализираше българското население, при подкрепата на турската власт и в съюз с подкупени арнаутски катили. За турцитe, знаещи изгодата на максимата „раздeляй и владей“, новата пропаганда бeше добре дошла. Но тe я взимат открито под своята защита, когато Организацията се изправи пред тeх като рушител на държавата им.[38]

Организацията още при първитe свои стъпки се натъкна на сръбско-турски фронт в Северна Македония. И не можеше да остане равнодушна. „Можеш ли да оставиш да се загнeзди и да се разшири една пропаганда, която цепи компактното българско население и си служи с турци“, – пише Хр. Матов,[39] когото нeкои другари упрeкваха, че се увличал много в борба със сръбската пропаганда в Скопие. Същитe другари, обаче, не се колебаят да атакуват сърбизма, когато той се явява и в тeхнитe райони.

Турско-сръбският съюз се манифестира по един провокаторски начин през време на Винишката афера, която по-после ще разгледаме. Арестуванитe в Куманово българи се разпитват в присътствието на мeстнитe сърбомански първенци. На мнозина от тeх се предлага от същитe първенци, пустнати в затвора от самата турска власт, да признаят всичко и да се обявят за сърби, ако искат да бъдат простени и освободени. Винишката напаст ободри пропагандата, но ожесточи и българскитe родолюбци и революционеритe.

В Куманово последва упоритата и героична борба на кумановскитe българи против сръбско-турскитe усилия да им отнемат църквата „Св. Никола“. Неуспeли да завладeят църквата, сърбоманитe завзеха с турска помощ едно българско църковно мeсто и забиха в него кръст. Тогава се дигнаха на крак кумановскитe българи, предвождани от една жена. Храбрата учителка Екатерина Симидчиева мина през аскерския кордон и събори кръста, но биде промушена заедно с рожбата, която носeше в утробата си и стана народна светица. В всички по-нататъшни фази на революционното движение в Куманово сърбоманството се явява в помощ на турцитe.[40]

Сръбската пропаганда нeма навсeкъде еднакъв успeх, но навсeкъде методитe ѝ са все така отвратителни както в Куманово. Навсeкъде нейнитe първи купени оръдия са същевременно и турски шпиони. И като такива, тe си навличат гнeва на Организацията.

В Прилеп първият пионер на сърбизма е Тодор поп Антов, издържан с месечна заплата. Преследван от презрението и ненавистьта на цeлото гражданство, поп Антов си отмъщава с предателства. През 1899 год. на 6 януари Вечерта шпионинът падна мъртав при кемерлията мост под ударитe, които му нанесе с брадвичката си организационния терорист Стоян Лазов. Погнат от турци, младият прилепчанец издържа сам цeло сражение и след като повали с револвера си нeколцина турци, се самозастреля и биде съсeчен с ножове. Прилеп устрои на юначния момък всенародно погребение, което смути мeстнитe турци и хукюмата. Дълго време после се пe Стоян Лазовата пeсень:

Реших да стана
Достойно чедо
На Македония,
Майката наша.

В Охрид дълго време организационното ръководство е спъвано от бдителното око и доноситe на дръзкия сърбоманин и турски шпионин Дим. Гърданов. Трима учители: Кирил Пърличев, Хр. Узунов и Методи Патчев хвърлят жребе и на последния се пада честьта да унищожи Гърдана. Убиството се извърши на 5 август срещу Преображение 1898 г. Всички охридски учители, основни и класни, бeха арестувани. Патчев лежа в битолския затвор близо три години.

Покушения върху сърбомани-шпиони станаха и в други околии, понеже на много мeста се явиха Гърдановци и поп Антовци.

Докато пропагандата хване тук-таме корени,[41] държавната сръбска политика в Цариград систематично се нагажда към противобългарскитe настроения на турското правителство и на европейската дипломация. Сръбският пълномощен министър д-р Владан Джорджевич през 90-тe години е един от първитe любимци на султана. Хамид му подарява арабски коне и награждава госпожата му с ордена Шефакът. Наистина, Джорджевич се вижда принуден да прави от време на време постъпки против албанскитe и турскитe золуми в Беране, Прищина и други мeста на Стара Сърбия, но по отношение на българщината в Македония той е неизмeнно в услуга на Турция. В началото на 1894 г. когато българското правителство се готви да заговори официално за реформи в Македония, д-р Вл. Джорджевич дава на султана „нови увeрения, че ако България повдигне Македонския въпрос и го подкрепи с оръжие, то Сърбия ще се обяви за Турция и ще воюва срещу България“.[42]

По-после Бeлград завърза с кабинета на д-р К. Стоилов преговори за „сфери на влияние“ в Македония и в същото време действува, при подкрепата на Високата порта и на руската дипломация, да настани Фирмилияна за митрополит в Скопие. За сръбската политика всичкитe срeдства са добри и всички комбинации са позволени, стига да способствуват за дeлежа на Македония.

Създателитe на революционната организация разбраха от самото начало, че сплотеностьта и единството на българскитe им сънародници и освободителната кауза на македонската им родина нeмат по-голeм враг от сръбската пропаганда. И не се излъгаха.


[1] Димитър Т. Страшимировъ; „История на Априлското Въстание“, том I, стр. 73.

[2] Пак там, стр. 74.

[3] За своето следване в Бeлград сам Груев казва в „Споменитe“ си (стр. 8): „В Солун имаше агитатори и в Скопие едновременно. Обеща ни се стипендия и ни се даде. И тогава аз с още нeколко македончета отидохме в Бeлград. Тук можахме да съзрем сръбскитe намeрения по това, че силно се стараеха да ни внушат сръбската идея и да ни наложат сръбския език, което още повече ни раздразняваше.“

[4] „Спомени на Д. Груев“, стр. 9.

[5] „Спомени на д-р Хр. Татарчев“, стр. 103.

[6] „Спомени на Д. Груев“, стр. 11.

[7] „Спомени на д-р Христо Татарчев“, стр. 102.

[8] Пак там, стр. 103.

[9] От тия първи покръстени в Солун рeзко са се запечатили в паметьта ми фигуритe на Васил Мончев и на поп Стамат.

[10] Солун е „Св. гора“, София –,, Висока“, Битоля – „Ерусалим“, Лерин – „Мадрид“ и пр.

[11] Първият хектографиран вестник „Възстанник“ се реди от Д. Груев в Солун още през 1894 г. Почти едновременно Гьорче Петров в Битоля редактира „На оръжие“, (Излeзли са 9 броя, разпращани в 30–40 екземпляри).

[12] Виж „Гоце Дeлчев“, биография от П. К. Яворов.

[13] „Спомени на Дамян Груев“, стр. 18.

[14] От Битоля П. Тошев, от Одрин Хр. Коцев (учител в одринската гимназия и ръководитель), от Воден Кирил Пърличев, от Скопие Хр. Матов и др. От солунскитe деятели по това време участвуват Д. Груев (тогава училищен инспектор в Солунъ), д-р Хр. Татарчев, Гьорче Петров, Ив. х. Николов, д-р Антон Димитров, П. поп Арсов. В конгреса участвува и Г. Дeлчев.

[15] Цeлата област се раздeли на 7 окръга: Солунски, Битолски, Скопски, Щипски, Струмишки, Сeрски и Одрински. На отдeлни организации, като Цариградската, която по това време се ръководи от Дим. Ляпов и на други организации се призна правото да кореспондират направо с Централния комитет.

[16] Французката „Жълта книга“ от 1895–1896 г., телеграма от 3. IX. 1896.

[17] Поручик Начев, подпоручик Борис Сарафов, капитан Матров, поручик Мутафов, поручик Луков, подпоручик Йордан Венедиков, подпоручик Дим. Атанасов Думбалаков, поручик Т. Давидов, подпоручик Жостов и пр.

[18] Походът бe извънредно дълъг и изнурителен. Мнозина капнаха. На поручик Начев се поддуха краката и припадна. Свестен. честолюбивият офицер остана нарочно по-назад от дружината и се самозастреля. Командуването на дружината пое поручик Мутафов.

[19] Интересни неща за държането на населението ми разказа запасният полковник Йордан Венедиков (тогава поручикъ), един от офицеритe в Струмишката дружина:

„Ние само при необходимост или без да щем влизахме в контакт с населението. Намираха се отдeлни млади хора, овчари, говедари и пр., които охотно ни услужваха и ни дадоха, особено при отстъплението ни, ценно съдействие. Повечето, обаче, бeха обладани от страх и ни предупреждаваха: „Ще обадим на турцитe. Не можем да не обадим, защото инък ще изгоримъ!“ – „Можете да им обадите.“ – отговаряхме и ние, знаейки, че е безполезно да ги увещаваме да не казват“.

Нeколко години по-късно същото това население ще бъде неузнаваемо.

[20] Между комитета и дeдо Стою се яви конфликт поради несъобразяване на заповeдитe на Комитета. Тоя конфликт застави Жостова, Думбалокова и др., които не желаеха да отидат в разрeз с комитетскитe разпоредби, да напустнат отряда. Дeдо Стою мина границата без пълномощно от Комитета.

[21] Кирил Пърличев, един от доброволцитe, студенти и други интелигентни младежи, постъпили в тая чета, ето как описва антуража (стари четници и войводи на дeдо Стою):,, Все отбор юнаци, мнозина от които след цвeтисти и в изобилно количество юнашки псувни и закани срещу турцитe, изказваха своеобразно и своитe чувства към кадънитe. Успоредно с това, не един път тe се провикваха, галейки самоувeрено своята пушка бойлия: „Ех бабамъ! Я кемер долусу, я хендек долусу!“ (или кемерът или нeкой дол да се напълни).

[22] В нападението на тоя чифлик при с. Алистрати дeдо Стою падна убит. Помощник му Кр. Захариев се повърна обратно, нападна отново чифлика, съсeче на малки парчета тeлото на войводата и ги пръсна по полето, за да не се узнае смъртьта на дeдо Стою, който бe страшилище за турцитe в тия краища.

[23] „Спомени на Дамян Груев, Борис Сарафов и Иван Гарванов“ (Материали за историята на македонското освободително движение), стр. 38.

[24] Сарафов не споменава за това в споменитe си, но Муструковци, безсъмнено, са показали харамискитe си рога и вътре в Мелник. Нeколцина гърци пострадаха и самият гръцки владика се видe принуден да се спасява с бeгство в кадънски дрехи.

[25] В сражения с турската войска паднаха в плен 64 души четници от четитe на поручик Начев, Никола Героят и др. Тe бeха заточени в о. Родос и осъдени от родоския съд на разни наказания, но после получиха амнистия от султана и се върнаха в България.

[26] „Спомени“ стр. 40–41.

[27] „Спомени на Гьорче Петров“, стр. 21.

[28] „Спомени на Дамян Груев“, стр. 21.

[29] „Основи на Вътрешната революционна организация“ (Македонска революционна библиотека, кн. 1), стр. 11–12.

[30] Рапорт на П. Димитров, № 384 от 2 март 1895 г.

[31] Рапорт № 463 от 13 март 1895 г.

[32] Шифрована телеграма от 21 ноември 1895 на П. Димитров до Г. Д. Начович.

[33] Шифр. телеграма на Г. Д. Начович до П. Димитров от 24 ноември 1895 г.

[34] Интересни данни за тия настроения у гърцитe изнесе В. Думев (тогава учител в Сeръ) в сборника „Илиндень“.

[35] Рапорт № 127.

[36] Д-р Стоилов до цариградския дипломатически агент Димитър Марков, 2 юни 1897 г.

[37] За забелязване е, че поменатитe мeстности, където гъркоманството най-дълго просъществуаа, са едни от най-назадналитe в Македония.

[38] Два примeра:

През 1895 г. турското правителство отхвърли просбата на българитe от новата махала в Скопие за постройка на църква, а удовлетвори същата просба на три сърбомански къщи в тая махала същата година. Каймакаминът в Щип върна един сръбски учител и една сръбска учителка, изпратени да отворят сръбско училище в тоя град, мотивирайки постъпката си с това, че в Щип нeма никакви сърби. Скопският валия, обаче, ги връща пак в Щип с заповeд до каймакамина да им оказва всякакви услуги при изпълнение на мисията им. (И двата случая са разправени в едно обширно изложение на Екзархията до Високата порта).

[39] „Хр. Матов за своята революционна дейность“, стр. 85.

[40] Виж „Деятелностьта на сърбоманитe в Куманово и околията“ от В. Д. Карамфилов (Сб. „Илиндень“, 1922, стр. 94–99).

[41] Сравнителен успeх до Въстанието пропагандата отбеляза главно в ония мeста, от които отиваха гурбетчии в сръбското кралство: Порeчето, Азот и др. Застрашавайки поминъка на тия хора, сърбизмът можа да откупи доста съвести по тия мeста.

[42] Рапорт № 411 от 4 март 1894 г. от П. Димитров, Цариград, до министър Г. Д. Начович.

Христо Силянов
Христо Силянов е български участник в македоно-одринското революционно движение, публицист, историк и поет. Роден в Цариград. Завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“, след което специализира в Швейцария. Включва се в националноосвободителната борба на тракийските българи в края на XIX в. Участва на конгреса на Петрова нива, на който е избран за негов секретар. Взема дейно участие в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание 1903 в Одринско. По време на въстанието се сражава с турските войски при освобождаването на Василико и Ахтопол. След неуспеха на въстанието се установява в София, но продължава участието си в живота на тракийските българи. През 1908 е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. По време на Балканската война 1912-1913 предвожда чета в Костурско. Като противник на въвличането на България в Първата световна война 1914-1918 на страната на Централните сили е задържан и хвърлен в затвор. През 1931-1932 е председател на Дружеството на столичните журналисти. Бил е и подпредседател на Македонския научен институт. Като журналист сътрудничи на голям брой вестници и списания. Автор на стихосбирките „Тъгите на роба“ (1903, заедно с В. Ковачев) и „Стихове“ (1905). Като историк най-значителното му съчинение е „Освободителните борби на Македония и Одринско“ в 2 т. (1934 и 1943).
Други статии от този автор

support

Посетители: 52

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Автора ни дава добра... преди 12 часа
  • Г. Джамбазов писа Още
    Поздравления! 
    От... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Другаря Кунев е прав.... преди 5 дни
  • Николай Колев писа Още
    Следващият текст... преди 6 дни
  • сухи писа Още
    Г-н Енев, е истинния... преди 6 дни
  • Николай Колев писа Още
    СМИ в България... преди 6 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
    Към Kunev: Да, статията... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Успеха на Христо... преди 1 седмица
  • Constantin писа Още
    Great story преди 1 седмица
  • Тодор Георгиев писа Още
    Откога... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак хора, болни за... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря ви, хора. Не... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    До Някой.

    Добър... преди 2 седмици
  • Angelov писа Още
    Bravo,bravo,bravo!!!!!Edin fantastichen... преди 2 седмици
  • Някой писа Още
    "все пак... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,като... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Евгения Иванова –... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,не се ли... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Тук има повече от... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Бай Ахмед писа:
    Дедо Въсу, и ти си в...
    преди 2 седмици
  • Бай Ахмед писа Още
    Дедо Въсу, и ти си в... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    '' Преименуването е... преди 2 седмици
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Златко-в резултат на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    В различни култури... преди 2 седмици
  • Kunev писа Още
    Прочетох много... преди 2 седмици