Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 92% (20 гласувания)

2014 11 markovВ поздравителната еуфория на честванията „25 години свобода“, под егидата на президента Росен Плевнелиев, постоянно се натяква на мнозинствата, че „нямали памет“, че трябвало да се помни. Самият Плевнелиев си „припомни“, че е „посрещнал“ 10-ти ноември с плакат в ръце на „прословутия митинг“, макар и тогава точно „прословут митинг“ да е нямало. Освен чисто комичната страна на нещата, а при президента тя вече е баналност, в това „спомняне“ има и нещо симптоматично. Десните антикомунисти, борещи се за „правилна“ памет, са принудени постоянно да я изфабрикуват за настоящи свои политически цели. Това производство на памет обаче може да функционира само чрез кухи идеологически лозунги, като „25 години свобода“, а вглеждането в конкретиката на всяко отделно измерение на припомняното разтваря куп противоречия и несъстоятелности. Употребата на фигурата на Георги Марков е добър пример за този процес.

Тази година се навършват 85 години от раждането на българския дисидент и писател Георги Марков. Вчера бе открит и паметник на писателя в столицата от трима президенти, десни активисти и интелектуалци. По този повод се заровихме в Задочни репортажи за България и представяме на вашето внимание няколко цитата, които антикомунистическите употреби на Марков са принудени да пренебрегват, но които не можем да окачествим по друг начин, освен като иманентна, т.е. вътрешна критика на социализма. С други думи, в репортажите често ще срещнете критика на режима опосредена от (днес неглижирани) леви позиции и предпоставки.

Целта на този текст не е да отвоюва „истинския“ Георги Марков от десните и да го направи годен за (нова) употреба. Това би било абсолютно същият пропаганден жест и насилие, както при антикомунистическата експлоатация на образа му. Целта е да се покаже, че даже съвсем бегъл поглед към конкретни текстове на Марков стига, за да се разколебае изпразненото от съдържание антикомунистическо знаме „Георги Марков“. Това знаме е удобно за развяване за десните политически каузи днес („25 години свобода“), но изисква забравяне на твърде много „неудобни“ текстове и идеи на автора. Не претендираме, че посочваме скритата същност на автора, а само искаме да посочим насилието, необходимо за изфабрикуването на „антикомуниста Георги Марков“. Десните антикомунисти трябва постоянно да жертват конкретни негови социалистически позиции (от гледната точка на „автентичния“ социализъм срещу „изкривяванията“ на реалния социализъм), за да удържат пропагандния образ така, че да не се разбяга във всички посоки и разпадне.

Георги Марков е несравнимо по-сложен автор от карикатурата, която циркулира из медиите. Сложността и многопластовостта на Георги Марков се изтрива чрез операции, които целят да ни го покажат само като категоричен антикомунист, проектирайки в миналото съвременните антикомунистически залози. Това е неизбежно, не само защото Марков е залог в (особено обострената напоследък) политическата борба за „същността“ на социализма, но и защото паметта и изобщо всеки акт на припомняне на миналото е акт в настоящето и поради това понякога се пречупва през недостъпни дори за самия спомнящ си предпоставки, образуващи отношението му към миналото, но вкоренени в момента на случването си.

Някои от Георги-Марковите описания на отрицателните страни на режима, с които той често се мъчи да докаже, че това не е комунизъм, днес се превръщат в своята противоположност: десните употреби вземат думите му, за да кажат, че тъкмо това е комунизмът, и да подсигурят консенсусното му отхвърляне не просто като съществувал режим, а и като бъдеща възможност – нещо, което отсъства в критиката на самия Марков.

С други думи, сблъскваме се с две напълно противоположни темпоралности. Тази на съвременните антикомунисти се основава на затваряне на хоризонта на бъдещето: „революциите неизбежно водят до тоталитарни извращения и Терор, това което можем да направим са само постепенни промени и подобрявания на капиталистическите демокрации.“ Марков днес е приклещен именно в тази модалност на мислене на времето, докато лесно може да се покаже, че неговата иманентна критика на социализма се основава не на затваряне на алтернативите за бъдещето, а на радикалното им отваряне: „може би щяхме да намерим пътя към български вид социализъм, който би бил най-подходящ и смислен.“[1] Докато при десните „реалният социализъм“ е повод да се откажат от просвещенски проекти за бъдещето, именно реалният социализъм и неговите недостатъци подтикват Марков да търси не по-малко, а повече социализъм, при това социализъм, намиращ основание в културните традиции на потиснатите: „Днешните български идеолози подминават факта, че в българското обществено устройство преди войната имаше два много силни социални факта. Първият – отсъствието на мощен експлоататорски капитализъм, и вторият – самородният социализъм на силно развитото кооперативно движение. Така че, исторически погледнато, България без комунистическа помощ сама плуваше във водите на свой собствен демократичен социализъм.“[2]

Изобретяването на „Георги Марков“ като еднолинейна икона на антикомунизма е довело до потискане на страни в творчеството му – като например неговото застъпване за „демократичен социализъм“, – които са неинтегрируеми, немислими и невъзможни за десните антикомунисти. „Дисидентът Марков“ като изобретение на дясното води до изпразване на съдържанието от неговата сложност. Затова днес имаме един спихнат Георги Марков, чиито статии, громящи режима с искрен про-работнически и про-селски егалитарно-популистки патос, отстъпват на ритуалното цитиране на изказвания в защита на „конкуренцията“.[3]

Ако може да се обобщи духът на цитираните откъси по някакъв начин, то е, че Марков често критикува режима от радикално демократично-социалистически и егалитарни позиции. Например, той нарича партийните функционери „феодали“ и се впуска в подробно описание на тяхната изневяра към егалитаристкия идеал на комунизма; критика, възможна само и единствено когато е отправена от социалистическа перспектива срещу неравенствата:

„По време на паради и манифестации тази класа се нарежда на трибуните на мавзолея в строго определен йерархичен ред. Нейният вътрешен живот е затворен, техните деца и съпруги се движат във високо изолиран кръг, живеят в бивши царски резиденции и дворци или в новопостроени разкошни вили, имат свои домашни представления, кинопрожекции (главно на избрани западни филми, които се внасят само за тях), често меценатстват според вкуса си, като покровителстват някой и друг художник, музикант, поет или артист. По-енергичните феодали имат своите големи любовни истории или пък не толкова красиви чисто сексуални афери. И те, и техните деца живеят с неоспоримото чувство на синята си кръв, че са нещо повече от всички други, че онова, което притежават, им се полага, че то следва по закона на новата аристокрация, наречен ‚диктатура на пролетариата‘. Но ако някой сбърка и ги нарече пролетарии, те биха се обидили смъртно, тъй като вътрешно се ласкаят много повече от връзката си с Мария-Антоанета, отколкото от връзката си с Роза Люксембург.“[4]

Подобна е и критиката към неравенствата на реалния социализъм през 1990-те години: протестни лозунги срещу „червената буржоазия“ и привилегиите ѝ не са рядкост. Докато днес хора, чиито публични биографии се удържат през ключа „борец срещу режима“, говорят за „количеството срещу качеството“ и за разлика от самия Марков критикуват режима не защото мачка работниците и селяните, а защото е „докарал цървули и селяни на власт“. И тук демократичните и егалитарни позиции на по-ранни критици на режима като Георги Марков се превръщат в своята противоположност: елитистки, антидемократични и антикомунистически.

Не е трудно от Задочните репортажи да се извадят основни антикапиталистически и леви позиции: от критиката на консумеризма, отчуждението, на либералния западен капитализъм и на експлоатацията на труда, включително до категоризирането на реалния социализъм като „държавен капитализъм“. Следват няколко примера:

Критика на експлоатацията на труда

„Много трудно ми е да преценя какво комунистическо развитие бихме имали у нас, ако не следвахме т.нар. съветски опит. Може би щяхме да се озовем в положението на днешна Югославия или днешна Албания, или може би щяхме да намерим пътя към български вид социализъм, който би бил най-подходящ и смислен. Днешните български идеолози подминават факта, че в българското обществено устройство преди войната имаше два много силни социални факта. Първият – отсъствието на мощен експлоататорски капитализъм, и вторият – самородният социализъм на силно развитото кооперативно движение. Така че, исторически погледнато, България без комунистическа помощ сама плуваше във водите на свой собствен демократичен социализъм. При това положение едно истинско правителство, което претендира да бъде социалистическо, би заложило на естественото развитие на тези самородни социалистически тенденции и само би ги засилило. И до ден днешен не мога да си обясня защо нашите селяни трябваше да бъдат бити, за да влязат в текезесетата, когато преди войната чувството за коопериране беше масово и селските кооперации бяха израз на най-демократичен и осмислен социализъм.“[5]

„Защото през т. нар. черно буржоазно и фашистко минало работниците чрез своите профсъюзи успяха да прокарат закон, който забраняваше работата на акорд, или както сега се казва „работа по норми“. Работническите дейци навремето съвсем правилно смятаха, че гоненето на норми с цел да се увеличи заплащането увлича работника и води до нечестно прекомерно изтощаване на силите му и оттам до съсипване на здравето му. Този закон се смяташе дори от комунистите преди войната за голяма придобивка на българските работници. Но когато те поеха властта, това не им попречи да въведат точно обратното, съветската антиработническа и античовешка практика на нормирания труд. Към всички предприятия бяха създадени отдели ‚Норми‘ и съответно се появиха специалисти-нормировчици, за да осъществят най-невижданата работническа експлоатация. За да се застави работникът да гони нормите, първоначалната му надница беше крайно мизерна. Така че, ще, не ще, той трябваше да се стреми да изпълни нормата си и да търси преизпълнение, което щеше да му донесе малко повече пари.“[6]

„Работнически профсъюз, който да защитава интересите на своите членове, у нас нямаше. Профсъюзната организация беше точно обратното – инструмент за улесняване потискането и безправието, налагано на работниците.“[7]

„Когато закъсвахме с плана, ние неведнъж задължавахме работниците да полагат извънреден труд, който не се отчиташе и не се заплащаше, а минаваше за сметка на изпълнението. При тази картина на безправие отмъщението на работниците се изразяваше във формално отношение към предприятието и работата. Насилието, наложено от нормите, унищожи съзнателното творческо отношение към производствения процес.“[8]

„Имаше и друг невероятен момент, когато районната държавна сигурност извърши арести на работници в най-решаващ за нас производствен ден. Тогава Маня прояви храброст, на която и досега се възхищавам, като заповяда на седемте пазачи на фабриката да открият огън срещу хората на МВР, ако последните се опитат да влязат във фабриката. В края на краищата тя победи. Маня беше един от редките примери на комунистически фанатизъм и идеализъм, които в моите очи я правеха привлекателна фигура.“[9]

„Вместо отвлечените и чужди на българската действителност формули на Маркс консолидираният тоталитарен режим възприе практическите принципи на хищния държавен капитализъм по съветски образец. Основният идеологически аргумент на революцията, който оправдаваше провеждането ѝ, а именно премахването на експлоатацията на трудещите се, бе хитро подменен с утвърждаването и безмилостното увеличаване на тази експлоатация. Множество чисто капиталистически похвати намериха отново своето място в страна, която бе наричана социалистическа. Пак през тези десет години като че настъпи известно отрезвяване в партийните редици, като думата БОРБА постепенно бе заменена с думата УДОВОЛСТВИЕ.“[10]

Историзация на режима и границите на тоталитарната парадигма

Георги Марков критикува одесняването на режима през вътрешните борби на властовите фракции по горните етажи на властта. Следват откъси, в които ясно личи неговият усет за историчността на режима (какъвто напълно липсва в образа на социализма като „тоталитаризъм“, тоест монолитен, непроменлив, аисторичен режим). И макар самият Марков да използва думата „тоталитарен“, собствените му препратки към несигурния резултат от вътрешни борби между партийния и технократски елит подкопават образа на тоталнато, гладко протичащо упражняване на власт от горе надолу, доминиращо в десния разказ за социализма:

„Приятели са ми разказвали за голямата борба, която се е водила в Централния комитет на партията и висшето държавно ръководство за развиване или за ликвидиране на международния туризъм. От едната страна на този вътрешен фронт са били умерените другари от новото властвуващо поколение, плюс плановиците, икономистите и външнотърговските дейци, а от другата страна – старият партиен кадър, сталинско-китайската част на партията и Държавна сигурност.“[11]

„Ако сталинистите пълнеха въздуха с обещания за неясно далечно бъдеще, техните наследници зарязаха бъдещето и доста практично се заеха с действителността, отнасяща се до техния собствен живот.“[12]

„Съществуването на „Кореком“ доведе до големи вътрешни разправии в партията. Някои партийни функционери, особено от по-старото поколение, смятаха, че имаше нещо дълбоко неморално в деградирането на собствената валута в собствената страна и че никакви материални придобивки не могат да оправдаят подобно самооплюване. След дълга борба те се наложиха и в по-късни години търговията на „Кореком“ силно бе ограничена.“[13]

„Пропагандните цели на Хрушчовата витрина на щастието били изместени значително от чисто капиталистически, печалбарски идеи. Изглежда, че значителният начален приход от долари (чуждата валута в България се преценява единствено в долари) бе разпалил въображението на по-практичните партийни ѝ държавни ръководители. От средата на шейсетте години изпълнението на валутните планове бе преследвано с безогледна настойчивост. Смятаният от цялата комунистическа пропаганда отпреди 1956 година международен туризъм за атрибут на капиталистическия свят и подкуп, който капиталистите давали на нещастните западни граждани, сега магически се превърна в необходимост на комунистическата държава. Гнусният американски долар, както го наричаше вестник „Народна борба“, се превърна в единствено мерило за успех при провеждането на партийната програма.“[14]

Критика на запада и потреблението

Няколко цитата от Репортажите с още по-неподправен антикапиталистически и антиконсумеристки патос, в които материалната (пре)задоволеност е символ не на прогрес, а на „примитивизъм“:

„На трето място, материалният блясък на туристите от Запад предизвика твърде примитивен култ към притежаването на хубави вещи. Благодарение на туризма, „Кореком“ и нашата партийна аристокрация, която съумяваше да заделя значителни суми долари за свои лични нужди, само в две или три години притежаването на красиви вносни вещи щеше да се превърне във всеобща болест, във фанатично убеждение, че човек не е равен на другите, ако не носи френски гащи, италиански обувки или английски пуловер. Да не говорим за радиоапарати, магнетофони, хладилници и леки коли.“[15]

„Нещо повече – гавра или не, в последна сметка понятието „строителство на комунизъм“ ще означава по същество увеличаване притежаването на повече вещи. Като че цялата марксистко-ленинска идеология е заложила на туземското разбиране, че вещите ще направят хората по-добри и по-щастливи.“[16]

„Както ще видим по-нататък, именно култът към западната вещ ще се подхранва до значителна степен и от снобизма на преуспяващия партиен буржоа, от суетното му желание да притежава това, което другите около него нямат.“[17]

„Тези ангели на комунизма бяха (по собствените им закони) първите контрабандисти и черноборсаджии, които внесоха в България найлонови чорапи, ранни магнетофони и перални машини, италиански обувки и германски коли…“[18]

„По-късно в Западен Берлин, Мюнхен и Париж щях да се срещам по витрините с мои сънародници и човек би могъл да ни познае, че сме от една и съща държава, по еднаквите изрази на лицата ни. Никаква политическа пропаганда, никаква религия, никакво организирано „промиване на мозъците“ и средства за масова заблуда не могат да постигнат този пропаганден ефект, който постигна западната вещ. Струва ми се, че има нещо вярно в твърдението на някои партийни агитатори, че страстта към западната вещ, чистосърдечното преклонение пред лъскавия вид бяха всред широките народни слоеве съзнателна политическа реакция.“[19]

В същото есе, „Легендата Запад“, Георги Марков раздразено отбелязва как сам става жертва на „вещоманията“. По-интересно е, че той обвинява самия социалистически режим и неговите фунционери за това патологично и „неприсъщо“ на народа състояние: „Така че след около трийсетгодишно строителство на комунизъм българският народ се оказа пленник на вещомания – нещо дълбоко чуждо и неприсъщо нему в цялата му предишна история. Никога преди хората в България не са били обземани от тази страст за притежаване на вещи и, разбира се, главно на западни вещи.“

„По-късно, в последвалите години, контрабандирането щеше да придобие по-демократичен характер, щеше да слезе от тесния кръг на властната мафия, за да обхване едва ли не всеки обикновен гражданин, тръгнал на екскурзия в чужбина. Ала кой би могъл да обвинява тези бедни хора, когато пред тях стоеше яркият пример на висшите батковци, които вършеха същите криминални престъпления, но в годям мащаб.“

С други думи, живият и до днес култ към „Запада“ и потребителското желание за „западни вещи“ е продукт на социализма. Когато днес, заедно с Георги Марков критикуваме социализма за дефицитите и бедността, не трябва да забравяме, че го правим само през перспективата на желания и очаквания, които социализмът е създал (но се е провалил в задоволяването им).

„И така, докато из западния свят се разви цяло огромно движение на битници, хипита, леви интелектуалци, всевъзможни революционери, бегълци от уютни домове, скитници и други, където една от главните идеи беше отхвърлянето на властта на вещите и оттам на култа към удобства и външен блясък, в България се надигна точно обратната вълна [..] най-примитивен дребнобуржоазен манталитет.“[20]

Тук улавяме съвсем отчетливо духа на критиката на отчуждението и стоковия фетишзъм, която Маркс формулира в Парижките ръкописи от 1844 и Капиталът, том I, глава 1 в частта за „Стоковият фетишизъм“:

„алиенацията или отчуждението на човек от човека. Тя се изразява в липсата на действителни отношения между хората, в отсъствието на искреност, честност, достойнство, необходими за всички човешки отношения, които са заменени с отношения човек-вещи.“[21]

Финал: към една хипотеза за изгонването на Георги Марков от България

В заключение, тази кратка статия цели не отвоюването на Марков от десните разкази, а да хвърли светлина върху някои съществени, но маргинализирани от десния прочит аспекти от критиката на Марков към режима. И да оголи противоречията и премълчаванията, които пронизват употребите на Георги Марков в днешното интензивно производство на „правилната“ памет.

Какво насилие трябва да се приложи, за да се направи от един симпатизиращ на партизаните и международната комунистическа младеж автор днешното антикомунистическо чучело от „25 години свобода“?:

„Малцина от тях бяха опитни партийни функционери, свързани с Коминтерна и Съветския съюз. В огромната си част те бяха младежи – студенти или ученици от горните класове, които също като мнозина днешни западни студенти и ученици мечтаят за основно преустройство на света, за изчезване на класовите и социалните различия, за установяване на абсолютна справедливост, равенство и братство между всички хора на нашата планета. Може да се направи пълен паралел между българските мечтатели на тридесетте години и по време на войната с вълненията на цялата днешна лява младеж в света, разбира се, не в комунистическите страни. [..] Близо шест месеца аз преписвах диалозите, които тия младежи бяха имали със следователите и съдиите си, така както бяха добросъвестно записани в съответните протоколи, със следите на инквизициите в паузите и с неизбежния трагичен край. И колкото повече се взирах в тях, толкова по-ярка и космически непреодолима ставаше разликата между тях и времето, което се готвеше да ги чествува. Завърших пиесата, която всъщност беше документален монтаж, със серия от последни думи и пожелания. [..] Нарочно подчертавам тези моменти на истинско човешко поведение, за да изразя трагичното единство между герои и идеали, което няма нищо общо с картонената митология на партийната история. Те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници.“[22]

Цитатът е от авторовите рефлексии върху написването на пиесата „Комунисти“. Марков прекарва шест месеца в полицейски архив, за да напише своята документална пиеса за комунистическото движение в междувоенния период. Георги Марков добавя: „На човек може само да му настръхне косата, когато съпостави идеалите на това поколение с осъществената действителност. Сега вече може да се разбере защо „поръчаната“ документална пиеса, която щеше да се представя върху сцената на театър „Сълза и смях“, с великолепна постановка и блестяща игра на актьорския състав, беше забранена от ония, които бяха я поръчали. Съобщеният ми мотив за забраната беше – „заради потискащото въздействие“. Ето още един случай, когато голата документална истина се размина с търговските нужди на евтиното пропагандно чествуване.“[23]

Господстващият разказ за прогонването на писателя от страната пропуска това, че критиката на Георги Марков към режима, заради която е прокуден, не е идвала от либерални позиции, а всъщност от позиции по-леви и от самия режим, маскиращ се като „ляв“ за Марков. В опростения светоглед на „25 години свобода“ обаче критика от ляво е немислима. Но не е ли именно лявата критика на Марков тази, която довежда до трагичния край на писателя? Лявата критика срещу социалистическия режим е по-опасна от дясната. В онези години в САЩ и Западна Европа вече има много десни и фашисти, избягали след 1944 г., които списват периодични антикомунистически издания и громят социализма по радиото. Но те не са сполетяни от съдбата на Марков. Дясната критика на режима е безопасна, защото е външна на него и следователно лесно парирана. За разлика от иманентната, вътрешна критика от леви позиции, която стъпва върху същите предпоставки и аргументи, на които се гради легитимността на режима, за да я атакува право в сърцето.

В есето „Идеалите“ Георги Марков разказва за трагичното разминаване между режима, отдал се на прагматичност, натрупване на пари и власт заради самата власт, и „фанатичната“ политика на непримиримост с несправедливостите, която идва от партизани и истински комунисти; разминаване, което в крайна сметка обрича последните на низвергнатост и забрава. Ето тъжния пример за осъдената на смърт (с неизпълнена присъда) от десния режим „автентична“ комунистка Иванова, която през социализма тъне в нищета и забрава: „Ако присъдата над тази жена беше приведена в изпълнение, днес тя щеше да има паметник и булевард с името ѝ, но което е още по-важно, тя нямаше да срещне действителния разстрел на смисъла на живота си.“[24]

Георги Марков е бил убит, за да не може повече да разобличава режима. Днес това ужасно убийство се инструментализира политически, за да се стабилизира консенсусът около отхвърлянето както на режима, така и на комунистическата идея. Но не съучастват ли в престъплението и днешните десни антикомунисти? Те издигат паметници на своите герои, създавайки нова „картонена митология“ (с думите на писателя) и доказват, че, също като партийните елити от времето на социализма, имат нужда не от непримиримия Георги Марков, а от мъртвата икона „Георги Марков“ с нейния препариран и лесносмилаем дискурс, от чието име говорят Плевнелиев и елитът.


Източник

 


[1] Георги Марков, Съветският феодализъм. В Задочни репортажи за България.

[2] Пак там.

[3] Георги Марков, “Тука е така”.

[4] Георги Марков, Съветският феодализъм. В Задочни Репортажи за България.

[5] Георги Марков, Съветският феодализъм. В Задочни репортажи за България.

[6] Пак там. Днес абсолютно същото може да се каже и за практиката на обвързване на трудовото възнаграждение с извършената работа в ерата на “гъвкавия” капитализъм (т. нар. performance-based remuneration), което индивидуализира работниците като ги вкарва в режим на конкуренция един с друг, след като на всеки заплатата зависи от постигнатите резултати (а и чрез премахване на колективния трудов договор). Още повече, че днес подобни механизми за принуда на работното място се прехвърлят и в публичния сектор.

[7] Пак там.

[8] Пак там.

[9] Георги Марков, Работническата република. В Задочни репортажи за България.

[10] Георги Марков, Поклон пред Цар Долар, в Задочни репоражи за България, курсивът наш.

[11] Георги Марков, Поклон пред Цар Долар, в Задочни репоражи за България.

[12] Пак там.

[13] Георги Марков, Легендата запад: вещите. В Задочни репортажи за България.

[14] Георги Марков, Поклон пред Цар Долар, в Задочни репоражи за България.

[15] Пак там.

[16] Георги Марков, Легендата Запад: Вещите. В Задочни репортажи за България.

[17] Пак там.

[18] Пак там.

[19] Пак там.

[20] Пак там.

[21] Пак там.

[22] Георги Марков, Идеалите.

[23] Пак там. Курсивът наш.

[24] Пак там.

Мадлен Николова, Георги Медаров и Жана Цонева са студенти по социални науки. Тримата млади автори имат собствен блог на адрес: http://hystericalparrhesia.wordpress.com.
Други статии от този автор

Посетители

20
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 1 ден
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 4 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 4 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 5 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 1 седмица
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 2 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 2 седмици