От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2014 10 identity crisisКакво се случва в държавата? Кой разделя България? Тези и други въпроси с подобен смисъл се задават всекидневно. Обобщаващият отговор вече бе даден: средната класа протестира срещу олигархията. Някой реши да пренесе механично на българска почва израза „революция на средна класа“, употребен от Фукуяма за протестите в Бразилия, Турция и т. н. – и уж стана ясно какво се случва в държавата. Но тревогата остава. Защото не е ясно кой срещу коя олигархия протестира. И кой е Големият враг на България – Путин или Сорос.

Фукуяма въобще борави с едромащабни понятия и прави също такива заключения. Нас обаче би трябвало да ни интересува на първо място не краят на историята, а дали не се задава краят на българската нация. Затова по-полезна за нас била една негова кратка лекция, озаглавена „Предизвикателствата пред европейската идентичност“ от 2011 г. И работите на някои други мислители, например психоаналитика Ерик Ериксън, особено ключовото за него (и за всяка терапия въобще) разбиране, че диагнозата определя прогнозата.

Етническите ядра на нацията

По отношение на понятието „идентичност“ добра работа може да ни свърши и една метафора – матрьошките. С нея ще онагледим и опростим някои теории, неизбежни в нашия случай.

Да приемем националната държава за голямата матрьошка. В плана на своето историческо ставане нацията развива едновременно своите два аспекта: политическия и културния. Можем да мислим политическата „рамка“ (формата на държавата, политическия режим) като определяща; но, от друга страна културно-ценностната хомогенност определя функционирането на „рамката“ в качествено отношение. Това не се разбира много добре в случаи, когато външни сили определят границите и създават държавно-административни институции върху дадена територия.

В нашия случай, както знаем, нещата стоят точно така. През Възраждането са конструирани двете етнически ядра – славянобългарското и хунобългарското. Известният спор между Марин Дринов и Гаврил Кръстевич обаче остава някак самотен, защото няма развитие на започналото проблематизиране на формиращата се национална идентичност; и досега остава неоткроен безспорният факт, че славянобългарската идентичност е исторически формирана от 9 в. насам, а през 19 в. е само политически мобилизирана за създаването на модерна национална държава. За сметка на това политизирането му продължава с пълна сила.


Small Ad GF 1

Първо по време на кризата 1886/87 г. Острият сблъсък между т. нар. „русофили“ и „русофоби“ не намира никаква противотежест в рефлексията на един улегнал културен и политически елит в епохата, която според големия историк Христо Гандев е време на „свободуване“, на стихийно, несмислено-кавгаджийско преживяване на свободата, време, за което и Константин Иречек ни е оставил запомнящи се характеристики в своя „Български дневник“. Ето едно от първите му впечатления:

„Преди една седмица, миналата неделя, след тронната реч, партиите веднага едва ли не се сбили. Народното събрание, множество полуобразовани простаци или селяни; всеки говори колкото си иска – цели заседания минават в празни приказки. Един стане и говори нещо, друг веднага се обажда и му възразява, и така се кара…“

И още едно:

„Хората са готови с вътрешен бяс да хвърлят камъни върху всекиго безразсъдно; без ентусиазъм, без патриотизъм, само спекулация; никаква мисъл за наука; глупост и недоученост; никакво уважение към местните заслужили хора…“

По-късно, в перипетиите на „националния идеал“ и войните, водени за неговото реализиране в съюз с различни Сили, двете етнически ядра се превръщат в две воюващи помежду си „божества“. „Божества“, доколкото имат въображаемо битие, но са основен фактор в структурирането (групирането) на хората. През периода между войните тези „ядра“ са модифицирани в духа на модерните идеологии. Тяхната роля в политическата мобилизация на хората значително нараства, особено по време на Втората световна война.

След края на комунистическия тоталитарен режим, който „стабилизира“ етническото ядро на нацията, този конфликт се възобнови. На всичко отгоре се появиха „арийци“ – група историци, които лансираха памиро-хиндукушкия етногенезис на българите. И така, в момента българската нация в плана на културата балансира трудно върху тези „три кита“. Намираме се в ситуацията, която Петко Славейков е описал в баснята „Орел, рак и щука“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Обществено-политическите процеси и движения, особено във време на протести, съдържат в себе си този интегрален елемент – националното въображаемо – което направлява действията на гражданите. Тъкмо тези елементи на политическото несъзнателно фрагментират обществото. Разцепват го най-напред на две групи, абсолютно неспособни за що-годе рационална комуникация. И на още няколко подвидове, в чието национално въображаемо се комбинират ситуационно и по специфичен начин, с конкретни образи, трите етнически ядра. Ясно е, че това фрагментиране играе подривна роля по отношение функционирането на демократичните институции и на почти всички субекти в политическото пространство. То прави практически невъзможно постигането на фундаментален ценностен консенсус в „гражданското общество“. Демокрацията се дефинира и като управление чрез дискусии, и като възможност за постигане на свободен консенсус. Въпреки че повечето граждани са способни да постигнат такъв и да се превърнат в относително по-рационално мнозинство, „твърдоглавите“ електорати, както и някои малцинства, определят характера и качеството на политическия живот. На практика те превръщат мнозинството граждани в свои заложници и обезсмислят техните усилия.

Ако трябва да обобщим казаното дотук с две думи – сбъркана работа.

Дясното

В цялата му широка и фрагментирана палитра дясното е редуцирано до монетаризъм. „Десните“ с комунистически произход не отиват по-нататък от това да ни зомбират с някакви мантри, взети от един профанизиран Милтън Фридман. (Българската рецепция на американски идеи и модели е почти винаги деисторизирана, което значи – профанизирана, тоест, в нея ролята на религията е или пренебрегната, или подценена. )

И разбира се, тъмносиньото ядро на „дясното“ е „хунобългарско“. Тъкмо неговата страст по национално инженерство (някои историци главно с това се занимават) е една от причините да бъде непростимо подценена партийно-политическата традиция. И огромното значение в нея на Демократическата партия, която бе буквално изхвърлена от политическия живот. А това е партията на Петко Каравелов; партията, при чието управление е обявена държавната независимост през 1908 г. ; партията на Никола Мушанов, който защитава българските евреи с конституционно-правни аргументи по времето, когато „хунобългарите“, възхваляват „новите учения“, създали „по-добрата“ (Л. Владикин), тоест, фашистката и националсоциалистическата държави.

Вместо Демократическата партия да бъде утвърдена в годините на прехода и така да бъде възстановен континюитета с пред-деветосептемрвийската демокрация, интелектуалци с блестящи умове се впрегнаха да направят партия на Иван Костов. Партията бе наречена „Демократи за силна България“, тоест, за такава България, каквато през новото време никога е имало. Това е много повече визионерство, отколкото консерватизъм.

Доколкото имаше консеватизъм в „дясното“, той се заключаваше в пропагандираната връзка на Костов със Стамболов: през 19 в. Стамболов провежда прозападна политика и модернизация, сега го прави Иван Костов. Само че новата ни история, и особено историята на Стамболов, трябва да се чете до своя край тъкмо в нейния европейски контекст. Защото този период от нашата история, както и самият Стамболов, са двусмислени, фундаментално проблематични. Разглеждана в своя контекст, кризата от 1886/87 г. не е сблъсък на политически чувства, на „обичащи“ и „мразещи“ Русия; това е конфликт между традиционната, исторически формирана културна идентичност и модерната идея за суверенната държава-нация. Преди войната този конфликт не съществува. Нещо повече – второто е постижимо само чрез първото: Априлското въстание „избухва“, защото българите имат славяно-православна идентичност. Защото нашите „апостоли“ са им казали, че руски и сръбски полкове чакат отвъд Дунав в пълна бойна готовност. Ако българите бяха мюсюлмани, нямаше да има въстание, каквито и да са дефектите на „системата“. Ако бяха католици, проблемите, включително и черкезкия, щяха да бъдат разрешавани с реформи, подобни на „пъдарските“ в Македония по-късно. Така е, ако мислим политическото по Карл Шмид и не проектираме в историческите актьори логически изразими мотиви (или „обективни причини“).

Какво е това „дясно“, което идва от Стамболов? Стамболов е радикален национал-революционер, но човек с народническа културна формация („народен либерал“). Идейните корени на неговия национализъм са в източния, в руския нихилизъм на Бакунин и Нечаев. Те са включени в едно по-общо, романтично, контрамодерно умонастроение. Стамболов говори за „неприкосновена националност“, но изобразява своя държавно-национален идеал във фолклорно-материалистически дух. Високата духовност и нейното значение в национален аспект не го засягат. Така че неговият идеал не се вписва в контекста на европейското дясно, чиито корени са религиозни. Ако трябва да го кажем максимално синтетично: феноменът, който се дефинира като десен и западен, произхожда от борческо-нихилистичния дух на източното революционно народничество. Това е забелязал още големият интелектуалец със западно образование Симеон Радев, когато пише, че Стамболов се осланял на Европа по необходимост, „без да вярва в нея и без да я цени“; също и когато го определя в „Строителите на съвременна България“ като „славянофил с широка душа на източен човек“.

 Има обаче една друга символична за дясното фигура в българската политическа история – Тодор Икономов. Той е такъв в държавно-творчески смисъл, така че тук няма да засягаме културно-националния аспект. Както е известно, Икономов предлага сенат с една „елитарна“ мотивировка – „елитарна“ не в социален смисъл, а доколкото има предвид образованост и опит, политически и житейски. В рапорта на комисията по проекта за конституцията той обяснява мотивите за консервативния дух на предложенията ѝ с това, че „неприготвеният преход от близкото деморализирующе робство в един самостоятелен живот възможно е да развие у нас и елементи, противни на всякакъв порядък и на истинска свобода“; а за да бъдат законите „яки и определени“, те трябва да са „следствие на дълбоко уяснени причини и цели… да бъдат плод на здраво обмисляние и всестранно разглеждане. “ (курсив мой – А. К. )

По-късно, по време на Стамболовото управление, дясно-консервативният политик и държавник митрополит Климент акцентира върху културния аспект на националното битие. В своята напълно забравена днес (защото я няма в учебниците, за което никой не протестира!) катедрална проповед от 1893 г. той казва:

„Православието запази и през най-тежките за него (българския народ – А. К. ) векове онези нравствени качества на благочестието, високата домашна нравственост, честността, трудолюбието, любовта и предаността към всичко, що е негово, българско, готовността да се жертва мило и драго за общото народно дело, за народната чест, за народното развитие и преуспяване в духа на истината, т. е. на Православието, и със всичко това осигури съществуването си…

Запазили сме през многовековни тежки времена Православието, запазил се е народът от загниване. И занапред: има Православие у нас, има и български народ; няма Православие – няма и български народ. Това е гласът на цялата наша история. “

Ако преформулираме тези мисли на съвременен рационално-понятиен език, митрополит Климент говори тук за историческото формиране на българската културно-национална идентичност, като изтъква ролята на религията в този процес. Така както в наше време известният полски кинорежисьор Кшищоф Зануси беше казал в едно интервю: „Поляците не са славяни – поляците са католици“…

В наше време „десните“ демонстрираха пълен отказ от елитарната представа за властта, която да възпира временните настроения и крайните социални импулси, като балансира тези импулси и управлява чрез държавата. Те единодушно отхвърляха необходимостта от увеличаване на президентските правомощия още при приемането на конституцията. Така с общите усилия на „десни“ и „леви“ Народното събрание бе превърнато в Конвент от пионки, които играят по свирката на т. нар „задкулисие“. Неговото конкретно лице никой досега не ни е показал. Можем да си го представяме като лицето на Горгоната Медуза, която вкаменява всеки, дръзнал да види лицето ѝ; като НЛО или полтъргайст – по желание на клиента. А клиенти всякакви. За някои в понятието влиза и „дългата ръка на Москва“; за други – вездесъщите ЦРУ, МОСАД и пр. В същото време Лютви Местан, по време на дебата около едно „вето“, призова президента да се върне към „конституционната си роля на медиатор“! Помислете върху това – държавният глава, избиран мажоритарно от целия народ е само един „медиатор“ и нищо повече!

И тук е мястото за въпроса: Какви биха били вероятните ефекти от смяната на парламентарния режим с полупрезидентски?

1. Полупрезидентската република би могла да балансира задкулисната власт на корпоративни плутократи с конкретни управленски правомощия, делегирани не от банкери, които воювайки помежду си, абсолютно безотговорно съсипват държавата и нацията, а с мажоритарния вот на целия народ.

2. Полупрезидентската република би препятствала разпадането на държавността, постоянно разклащана и от нашия дуалистичен политически манталитет, исторически формиран през модерната епоха върху двете етнически ядра.

3. Със сигурност тя ще ограничи непропорционално голямата роля, която някои малки партии, наричани „балансьори“ (!), играят в политическия живот. („Атака“ и особено Движението за права и свободи, за което Огнян Минчев може да каже много повече от мен.)

Това е повече демокрация, отколкото днешната псевдопарламентарна, „фасадна“ демокрация. За читателите, които ще сметнат, че заимствам думата „фасадна“ от „дясната“ политическа реторика и така несъзнателно се присъединявам към тяхната гледна точка, ще кажа, че на 5 юни 1990 г. съм публикувал във в. „Пулс“, бр. 23, статия със заглавие „Демократизъм, „фасадна“ демокрация, бонапартизъм“, в която съм написал следното: „Доколкото сегашната ситуация възпроизвежда стари политически нагласи, стереотипи и народопсихологически особености, има вероятност демократичният ни устрем да се отклони към някаква модификация на бонапартизма, без дори да усетим това“. Мисля, че такова беше управлението на партия ГЕРБ, по-точно – не генералската пожарна команда.

Въпреки това, откъм т. нар. „традиционна десница“ не се чува и намек за смяна на този прогнил псведопаламентарен режим. Вкопчени в парламента, през годините все по-намаляващия брой „традиционно-десни“ депутати така и не се запитаха защо „комунистите“, както те ги наричат, толкова държат на парламентарната република. Дали не заради един нов тип отечественофронтовски псевдоплурализъм, заради възможността за нови и нови „демократически сговори“ – можем и така да го кажем, защото след Първата световна война българските политици, все едно „леви“ или „десни“, освен „парламентизувана диктатура“, (понятието е от речника на политическия кръг „Звено“), друго не са могли да сътворят до ден-днешен.

Ако трябва да го кажем с две думи – тъжна работа.

Лявото

Под „ляво“ имам предвид БСП и „отечественофронтовската“ мрежа от организации около нея. Всички знаем, че „лявото“ отдавна не е такова, че само употребява леви реторики като инструмент за овладяване на властта.

Лявата политическа философия има визия за един по-справедлив свят и е интернационална по дефиниция. Когато критикува властта, тя я мисли във връзката ѝ с капиталистическата икономика и степента на нейната развитост. Не се опитва да „неутрализира“ държавата, да я представя като независим посредник между банки, производители и консуматори. Това значи, че поне от време на време е редно да се споменават, ако не Маркс и Енгелс, то поне Антонио Негри, за поддържане на революционния дух. Шегувам се, какъв ти революционен дух, българското „ляво“ в лицето на БРП (к) е догматично, авторитарно и контрареволюционно още от влизането на тази партия във властта.

Днес българското „ляво“ е конформистко, по-точно казано – хамелеонско. „Левият“ мислител, ако споменава Маркс, то е за да добави: „…ние сме, не бих казал марксисти,… но сме материалисти“ (Андрей Райчев, в. Култура, бр. 32, 2011 г). И да ни обясни след това, че в днешния свят не капиталистът, а „консуматорът е на власт“. Така си е, особено в България. И особено консуматорите на голф-игрища. Видят ли някъде голф-игрище, „властващите“ български консуматори моментално се хвърлят да го консумират… На друго място, в полемична ситуация „левият“ интелектуалец ще каже, че „капитализмът“ угнетява хората, като че капитализмът в България е някаква безлична субстанция, а не уникален, специфично български алианс на банкери, мутри и социолози.

Българските „леви“ днес говорят за проблемите на обществото с високомерния език на някаква неизвестно откъде дошла „аристокрация“. На държавата гледат като на свое родово имение. Борят се за властта така, сякаш става дума за реституция. И се настаняват в нея в семейно-родов формат – синове, дъщери, съпруги, любовници и пр. (Това, впрочем, е национална традиция: съвсем наскоро напусналият „лявата“ партия служебен премиер проф. Близнашки назначи – любовницата? приятелката?, не знам как да я нарека – на „десния“ лидер Лукарски за зам.-шеф на Агенцията за българите в чужбина. Бедна Българийо, колко си богата на „млади и амбициозни дами“!)

По същия начин гледа на държавата и „правилното“, тоест, „дясното“ потомство на тази „аристокрация“ – то прави проект след проект, ту в „синьо“, ту в „жълто“ или в „зелено“. И това е единственото, което е успяло да „произведе“ – политически недоносчета без традиция, следователно и без бъдеще. Така се оказва, че БСП е „най-старата“ партия в България…

„Лявото“ създава законите, очаквани от „обикновените хора“. Тяхна първа грижа са „бедните“, които се нуждаят от „помощта“ на държавата. И тъй като самите те са произвели достатъчно бедни, очакват да спечелят следващите избори. Колкото повече бедни за обгрижване, толкова по-добре върви тънко пресметнатата благотворителност на дребните трохи.

„Левите“ нямат леви идеи относно икономиката на България – икономика на малка страна с малки ресурси, която изисква по-активна намеса на държавата. Ясно е, че чуждестранни инвеститори не идват, за да развиват страната, достатъчно много потвърждения има на думите, казани от Милтън Фридман през 1991 г. в едно интервю за полското списание „Res publica“. Ето какво казва той:

„Запомнете едно: чужденците няма да инвестират във вашата страна, за да помогнат на вас, а за да помогнат на себе си. Чужденците трябва да са напълно свободни да инвестират, но само при положение, че това е в интерес на вашата страна“.

Иначе казано, само тези, които от векове живеят на тази земя, могат да възстановяват гори, да засаждат дръвчета – „инвеститорите“ само секат и изнасят дървен материал там, където ще спечелят повече. Но по-лошото е, че и „националния капитал“ инвестира само там, където има гарантирана висока норма на печалба, при това – гарантирана със закони, приети от „народното“ събрание на лобистите. Най-големите български инвестиции – над 20 млн. евро – отиват в „бедната“ Швейцария!…

При предишното си управление „левите“ изоставиха важни селскостопански отрасли. (Емил Хърсев се сети за доматите, когато започнаха да замерят с тях лобистите в парламента.) И цели региони бяха доведени до границата на пълен срив. Но въведоха десетпроцентния данък. „Ляво“ щеше да бъде въвеждането на две данъчни ставки. С данъците на тези, които печелят и по-лесно, и повече, можеха да възстановят поне донякъде икономиката в Северозападна България, наричана от местните хора „северозападнала“. Нали така правеха шведските социалдемократи през 60-те и 70-те години – държавата даваше дотации на фермерите от северната част на страната, защото природните условия там са по-тежки.

Знам възражението – „левите“ в цяла Европа са такива, ляво и дясно се сближават в условията на глобалния неолиберален капитализъм. Но първо, левите в Западна Европа не са точно такива; и второ, френската и германската нации не са пред разпадане; въпреки формалното суспендиране на суверенитета в ЕС, на практика тези нации съхраняват висока степен на суверенност, най-важният „регион“ за тях си остава нацията.

Впрочем, това изоставяне на територията не е резултат от промяна в собствената им идентичност – „левите“ съхраняват напълно своя вълчи нрав. Само че той вече не е насочен към „териториалност на идентичността“ – България оградена с телени мрежи и охранявана от граничари. Той беше, така да се каже, монетаризиран. Вместо да победят капитализЪМА, „левите“ източиха докрай ресурсите на нацията чрез държавата и банките, за да построят своите луксозни частни бърлоги.

Така че, което и лице на „лявата идея“ да погледнеш днес – комунистическото, социалистическото или капиталистическото – впечатлението е едно и също.

Може да се изкаже и с две думи – гадна работа.

Най-малките матрьошки

Привидно душата на „гражданина“ е разпъната между „кръста“ (морала на свободния човек) и „петолъчката“ (господството на посткомунистическата олигархия). Но днешната криза е по-дълбока и по-сложна – това е тотална криза на идентичността. Доколкото е свързана с етническите ядра, нейното лечение е дългосрочна колективна задача. По-важни в момента са фалшивите партийни идентичности. Те постоянно пързалят горкия гражданин. С най-голям успех направи това Волен Сидеров. Доста млади хора гласуваха за „Атака“; и се почувстваха излъгани. Грешка, разбира се, но простима, ако си даваме сметка за потребността на младия човек от вярност към определени ценности, от лоялност към нацията, с която се идентифицира, съответно с образа, който си е изградил за нея. В общата картина обаче доминира циничната игра с партийните идентичности. Това обърква, предизвиква психически дискомфорт. Изходът от психическия дискомфорт в такива случаи е парадоксален – индивидът регресира към „племенното“, към малката група на „истинските“ българи. Там, където вижда залога за радикална промяна. И потъва без остатък в ирационалността, във „вътрешното убеждение“ на групата. Така „неуправляемият бунт и объркване получават белега на универсалната правота, в границите на черно-бялата идеология“. (Е. Ериксън).

Всичко това поражда перманентно фрагментиране на нацията, обособяването на малки тоталитаризми, които враждуват помежду си в рамките на постулираното „единство на нацията“ – в името на това, което всички поотделно наричат „национален интерес“.

Наскоро бе създадено движение, което се нарича „22 септември“ – дата, която се след 1989 г. се интерпретираше опозиционно на 3 март, като по-подходяща за национален празник от гледна точка на „националния интерес“. Не е ли по-добре движението да се афишира адекватно като движение „Русофоби“, та в дискусиите, които ще води с движението „Русофили“, поне да стане ясно, че тези думи са псевдопонятия, зад които стои конфликт между исторически формираната културно-национална идентичност и нихилистичното по същността си абсолютизиране на държавата-нация по времето на Стамболов?…Така че не само нашите „политици“, а и някои от т. нар. „културни авторитети“ неуморно и грубо политизират всичко, което им се изпречи пред погледа, вместо да го мислят като познавателен проблем, като проблем на историческото ни развитие и формиране като нация. Ако това отношение към историята ни не се промени днес, в началото на 21 в. , следващото „гражданско“ движение ще трябва по необходимост да се нарече „Погребално шествие за мъртва България“.

Прогнозата

Тя е по-скоро песимистична. Изглежда, че „краят на историята“ за нас, българите, вече се очертава. Искам да кажа, за българите като НАЦИЯ. А нацията е модерната форма за легитимиране на ДЕМОКРАЦИЯТА, на властта, която произтича от равните пред закона граждани, носители на суверенитета. Разпадането на нацията предизвика все по-ясно видими дефекти във функционирането на демократичната политическа и държавно-институционална система. Управлението на пазара в условията на глобалния финансов капитализъм е в същността си ПЛУТОКРАЦИЯ, а българската е от най-лошия вид. Нейните външни прояви са пълната безотговорност на политиците, едва прикриваната бездуховност на духовниците, пълната безсмисленост на усилията, които полагат хората на мисълта – интелектуалците, (освен когато са инкорпорирани във властни групи в качеството на „независими експерти“, на представители на „неправителствени“ организации, фондации и пр. ); и нарастващия брой млади хора, които искат да напуснат родината си, като повечето от тях дори не мислят да се връщат.

Но има и такива, които отлично се възползват от тоталната криза на идентичността. На първо място бих поставил хората, които наричаме олигарси. Главното за тях е да няма консенсус между гражданите по какъвто и да било въпрос. Постигането на такъв консенсус би означавало повече граждански контрол, повече държавни регулации.

Върхушките на ДПС и „Атака“ също ще бранят със зъби и нокти този парламентаризъм, който им позволява да разиграват безочливо своите комбинации.

И разбира се, това състояние на политическото общество облагодетелства „левите“, тоест, БСП. Защото тази партия си има своя „народ“ – централната идеологема, с която в миналото извършваше престъпления срещу емпиричния народ и автентичните изразители на неговата воля.

За „левите“ върховният закон e „народът“, не конституцията и законите. В страни, които са постигнали фундаментален ценностен консенсус нарушението на закона е нарушение; и толкова. Както една жена не може да бъде малко бременна, така и законът не може да бъде малко нарушен. И след като в установения от закона ден за размисъл бе извършена драстична манипулация с някакви бюлетини при специалното участие на Мая Манолова, избраният парламент императивно трябваше да бъде смятан за нелегитимен от всички участници в политическия процес.

„Традиционно-десните“ не наблегнаха на принципа за легитимност достатъчно твърдо и последователно, да не би от това да спечели само ГЕРБ. А трябваше да го направят по принципни съображения: в един народнически – по-правилно е да кажем, бонапартистки – стил, Бойко Борисов налагаше строго „десен“, монетаристки режим, козирувайки на момчето „с очилцата“ от Световната банка. На която козируват и всички „десни“ в България, а и не само те – изобщо всички, които са раболепно загрижени повече за Вашингтонския консенсус, отколкото за консенсуса, който не можем да постигнем относно национални проблеми със съдбоносно значение. Поради пълната липса на фундаментален ценностен консенсус, тези проблеми остават неразрешени, нещо повече – те се усложняват и задълбочават. Подобно на човека с хистерична психична структура, всяка група българи в изстъпление сочи „врагове“ и „завоеватели“ в пространството и времето, но не иска да знае как самата тя произвежда чувството за национална незначителност и безсилие, за пълна зависимост от реални и въображаеми „чужди“ сили.

Именно поради това прогнозата за изход от това състояние е отчайваща.

(Текстът е писан през есента на 2013 г. , добавих само някои щрихи, които се вписват в портрета на нацията, какъвто го виждам от доста време. )

Октомври 2014 г. 

Александър Кертин е преподавател по история във Втора английска гимназия в столицата и един от учителите с най-много зрителски номинации за конкурса на БНТ „Най-добрият учител, когото познавам“.

Pin It

Прочетете още...