Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Но не може да ме заинтересува историята, истинската сериозна история... Чета по малко от задължение, но всичко, което научавам, или ме огорчава, или ме уморява. На всяка страница разпри между папи и крале, войни и чумни епидемии, мъжете до един са некадърни, а жени почти няма.

Джейн Остин, „Абатството Нортангър“

В последно време писаното от Фани Попова-Мутафова и особено романът ѝ „Дъщерята на Калояна“ (1936) е актуализирано през въпроса за женската идентичност в литературата, за литературата, писана от жени, и нейното разположение спрямо канона. Ето едно становище за конструирането на женската литература във и чрез канона, което тук споделяме:

„... поне от един момент нататък българската женска литература възниква като страстно пожелана и дори като породена от Пигмалионовското желание на все още крехката в своите авторски и исторически идентификации нова българска литература. Женската литература е част от самия проект за българска литература. Присъствието на поетеси на Пенчо-Славейковия „Остров на блажените“ е само една от възможните препратки в случая. Понякога чрез лирически вентрилоквизъм, но несъмнено чрез енергични биографични действия и Славейков, и Яворов, и Боян Пенев усърдно създават поетеси... Българската женска литература възниква не като акт на женски бунт, както мистификациите около Багряна искат да ни убедят, а като отклик на една колективна воля за женска литература... Багряна успява именно като „родена от главата“, като съвършеното ответствие на Пигмалионовските копнежи на българската (мъжка) литература...“ (Николчина, М. 2002: 11-12).

От феминистка гледна точка такова пораждане може да изглежда и нещо като „днешните насърчения на културни прояви сред етнически малцинства“ (при което, да вметнем, няма как канонът да се окаже ако не положителен, то поне приемлив литературноисторически герой в нито едно отношение – ако той потиска и изхвърля женското писане, значи е израз на агресивна и потискаща мъжка доминация; а ако пигмалионовски го създава, поощрява и обиква – се оказва също така виновен):

„Трябва обаче да кажем и нещо в защита на патриархалния свят от времето между двете световни войни. Културната общественост като цяло е благосклонна към литературните опити на жените; държавните институции са склонни да подкрепят и отличават появата на техни произведения. (Аналог са днешните насърчения на културни прояви сред етнически малцинства.) И все пак нещо не е наред, нещо стигматизира присъствието на жените писателки – не толкова в отделните им прояви, колкото в отношението към тяхната способност да пишат по принцип. Добрата женска литература се възприема като екзотика, като изключение от очевидното, но неписано правило“ (Кирова, М. 2009а: 20).

В тази перспектива писането на Фани Попова-Мутафова се чете днес и в по-общия режим за мястото и ролята на жените в историята, историографията и учебниците по история както преди, така и сега1, т.е. то – и в този ракурс – активно участва в „спора на факултетите“. Специално текстовете на Фани Попова-Мутафова днес изглеждат като едновременно опазващи патриархалното статукво и даващи място на женския глас в историята, особено чрез романа „Дъщерята на Калояна“. Ще започнем от второто:

„Женската гледна точка върху историята практически отсъства, женският глас рядко се чува както в наративите на официалната историография, така и във фикционалния исторически разказ...

От неутрално назоваващото „Царица Теодора“ на Вела Благоева, през идентифициращото героинята чрез бащата-мъжа-владетел „Дъщерята на Калояна“ до категорично заявяващото собствената самоличност „Аз, Анна Комнина“ на Вера Мутафчиева част от заглавията симптоматично задават тенденциите, в чиито граници се вмества българският исторически роман, писан от жени...

... за пръв път („Дъщерята на Калояна“ – бел. авт. – А. Х.) поставя обикнатите от съвременния феминизъм въпроси за женската идентичност, за мястото, ролята и себеосмислянето на жената в историята... Проблемът за легитимността на жената във властта и историята е решен еднозначно и последователно... – жената във властта и историята е възможна само като продукт на мъжката доминация и може да бъде разпозната единствено през призмата на мъжа-баща-владетел... наративът последователно и докрай отстоява идентификацията и самоидентификацията на Мария като дъщеря на бащата-цар. Третоличната форма на повествуване отнема правото и на собствен глас2, смълчава го за сметка на рода и дълга... идентификацията с бащата е доброволно възприета и интериоризирана позиция на героинята, единствената възможна за нея призма, през която са пречупени всички отношения с останалия свят и през която е осъществимо нейното себеизразяване... И това е може би най-важното достойнство на романа – опитът да се види историята, дипломацията, властта и политиката през женския поглед, през женския опит и преживявания. И въпреки че решението остава в полето на мъжката доминация, на фамилно-бащиното, фактът, че за първи път българският исторически роман се опитва да долови женския глас на историята, макар приглушен, смълчаван, модулиран в тоналностите на патриархалното, е едно от най-значимите постижения в творчеството на Фани Попова-Мутафова“ (Ангелова-Дамянова, С. 2004: 5, 34, 72-74, 79).

Тази постановка (споделяна и изразявана през нашето десетилетие по един или друг начин от ред прочити на казуса Фани Попова-Мутафова, идващи както от литературознанието, така и от историографията) търпи много сериозна критика от гледище на простата литературноисторическа хронология и фактология. Женското присъствие, женският глас във и на историята, поместен в декорите и идеографията на Средновековието, съвсем не влиза в литературата ни чрез пола на писателките Фани Попова-Мутафова или Вера Мутафчиева. Женското „влиза“ там чрез теософската програма[1] на Николай Райнов още през 1918 г., във „Видения из Древна България“, където има както женски първоличности, така и третолични жени, а и реторически смесвания между двете, например:

„Аз съм Ахинора, съпруга на Аспаруха, царица на България.

Не ме познавате вие, защото идете от далечна земя и далечно време – сега, когато съм мъртва и вашите заклинания с пъклена власт са извикали моя призрак – да ви говори!

Ахинора е моето име, което значи „мирис на теменуги“...

Защо ме будите?“ („Царица Ахинора“[2]).

„– Ръка на ваятел изкусен нека изсече върху плочата на гроба ми образ на пепелянка, която смуче очи на орел: тъй аз искам!...

Тя скоро издъхна – млада и силна.

Погребаха я с велелепие на печално тържество“ („Царица Ирена“[3]).

„В цар Самуилови чертози нощта преплита шевици на мътна мрачина. Там никого няма. Само млада мома стои пред окован в желязо прозорец, на царя племенницата: черноока Преспа, преспанска девойка“ („Звеница“[4]).

Тук би могло да се предположи, че с „Дъщерята на Калояна“ през 1930-те Фани Попова-Мутафова все пак внася нещо ново и то е промяната на родствения модус на жената – ако Николай Райнов през 1918 г. залага на жените като съпруги, то тя открива въвеждането на жените като дъщери. Това допускане обаче също няма особени основания, тъй като формулата „Дъщерята на...“ през онова десетилетие очевидно е модна, клиширана и обща в повторителността си тенденция („Дъщерята на Калояна“ през 1936 г. е само върхът на айсберга, най-известният израз на тази формула). Самата Фани Попова-Мутафова повтаря формулата още веднъж, като вече доказано популярна и печеливша, в „Дъщерите на цар Самуила“ (1937) от библиотека „Древна България“. Година след романа споменатата заглавна формула вече съвсем спокойно обслужва точно обратния модел – ако Мария следва изцяло баща си Калоян, то Косара се противопоставя на баща си Самуил; Мария си забранява да обикне чужденеца император Анри, Ко-сара обиква тъкмо чужденеца сърбин Йоан Владимир; ако Мария изцяло спазва родовата си принадлежност към Асеневци, то Косара тръгва срещу родовата си принадлежност към Комитопулите; Мария е повече българка, отколкото християнка, а Косара е повече християнка, отколкото българка. Обаче и Мария, и Косара са напълно положителни героини, прибрали взаимната си опозитивност по най-непротиворечив начин, под печелившата популярност на междувоенното заглавие „Дъщерята на...“.

И също хронологически и фактологически погледнато – Фани Попова-Мутафова съвсем не е първият автор и съвсем не е единственият автор на формулата „Дъщерята на...“. Без да можем да кажем кой точно я е измислил всред неизброимото множество от междувоенни исторически четива, можем частично да проследим нейното развитие от 1930-те и ранните 1940-те през двама от емблематичните автори на издателство „Древна България“ – Петър Карапетров и Фани Попова-Мутафова. От 1930 г. нататък десните дъщери се появяват като измислени от мъж – през 1930 г. излиза „Дъщерята на Шишмана“ на Петър Карапетров (където Кераца, дъщеря на Иван Шишман, е все още типичната похитена царска дъщеря, чийто брат се е потурчил, а годеникът и се опитва да я спаси от харема на Тамерлан, който в това време пък се бори с Баязид и т.н.). Пак през 1930 г. излиза още една дъщеря на Петър Карапетров – „Дъщерята на боила“, където вече се появява стереотипа на „жената-мъж“. Там Таркан Онегавон от рода Кювиар има пет тъмнооки руси дъщери, все от майки славянки; тъй като девойките обичат да яздят незабулени из гората, тарканът е етногенетически гневен („О, проклета славянска кръв, която аз, неразумния, примесих в чистата кръв на Кювиаровци... Мълчи!... Славянска волност дръзки слова ти нашепва! Или вашите майки искат робини да ги продам, а вас заложнички да пратя?... О, Тангра... Нима няма да имам син...“[5]). При битка с франките Таркан Онегавон се удавя в река Тиса, а млад воин на име Чакар (който се оказва преоблечената му най-голяма дъщеря) също загива в боя, без да успее да съобщи на баща си, че ще има предречен от жреца син, и тялото и бива почетно изгорено заедно с това на удавилия се таркан. Този сюжет заплашва да се превърне в сага, защото три години по-късно, през 1933 г. в „Елема“ Петър Карапетров започва в женска аз-форма и почти николайрайновски интонации продължението на дъщерната история: „Дъщеря съм на боила Чакар, синът Онегавонов от рода Кювиар. От реката Тиса до Днепър и от Карпат до трите морета е известен рода Кювиар. И аз, Елема, дъщерята на Чакара, зная миналото на моя славен и горд род...“[6]. Елема всъщност е племенница на загиналата в предишния сюжет преоблечена дъщеря, нарекла се Чакар, и дъщеря на самия Чакар, родил се след битката, в която загиват баща му и сестра му. Чакар се бори срещу християнизацията и срещу Борис I заедно със сина си Онегавон, а дъщеря му Елема мечтае да участва в тази борба и да е мъж или поне славянка („Защо не съм и аз мъж! Или поне славянка, волна, свободна славянка!“ – с. 8). Бащата и братът загиват, а бащата успява да произнесе преди смъртта си: „Стани мъж, Елема... и отмъсти“ (13), дъщерята изпълнява завета, приемайки името на брат си Онегавон (пътьом в Елема-Онегавон се влюбват трите сестри славянки Светломира, Маломира и Добромира, които се самоубиват, след като разбират, че са се влюбили в жена). Накрая, след много борби с Борис I, Елема е разпозната като жена от княз Владимир (Расате), влюбва се в него и завинаги остава с ослепения княз, като и двамата са щастливи.

Три години по-късно идва „Дъщерята на Калояна“ (1936) на Фани Попова-Мутафова, но малко преди това, през 1935 г. във „Вестник на жената“ е публикувана статията ѝ „Дъщерята на Влайков“[7]. В романа Мария също мечтае да е мъж, за да отмъсти за баща си, дори едни епизодични бедни мливари наистина я мислят за мъж на коня и, малко след като съвсем сама е убила глиган в гората; приликата и с Калоян във всичко е многократно и рефренно акцентирана, а и финалното „Тя бе останала само дъщеря на Калояна и нямаше право на друго щастие в света „ само препотвърждава това: изборът между мъртвия баща и император Анри, на когото е съпруга и в когото е влюбена, може да бъде само един. Само година по-късно, под същата формула на заглавието – „Дъщерите на цар Самуила“ – Фани Попова-Мутафова развива точно обратната версия на избора между бащата и любовта, за която споменахме по-горе. За да приключим за момента изреждането на дъщерите в издателство „Древна България“, ще отбележим, че в „Дъщерята на Йоан Асена“ (1942) Петър Карапетров най-накрая успява да примири бащата и съпруга в избора на дъщерята – тук пак Мария, но този път дъщеря на Йоан Асен II, бива омъжена за брата на Теодор Комнин Мануил, отнася се към него с очарователна присмехулна небрежност, докато той престане да я мисли за варварка и се влюби в нея, после му свири на китара и му пее, опазва го от пряко участие в битката при Клокотница и така му осигурява Солунското деспотство, васално на Йоан Асен, при което конфигурацията между жив баща и жив съпруг за дъщерята все пак този път се оказва исторически и литературно възможна, но все пак забележимо маргинална спрямо тенденцията, тъй като я лишава от обичайния за жанра сюжетен драматизъм.

Ако – без да прилагаме специален статистически и честотен анализ – все пак съпоставим блоковете от заглавия на двамата автори от между-военната масова историческа продукция, ще се получи една доста особена картина. Заглавия на Петър Карапетров като „Елица“ (1929), „Куманката“ „Дъщерята на Шишмана“ (1930), „Дъщерята на боила“ (1930), „Елема“ (1933), „Ханската наложница“ (1931), „Света Олга“ (1936), „Пленената царица“ (1940), „Майка и дъщеря“ (1942), „Дъщерята на Йоан Асена“ (1942), „Малката императрица“ (1943), „Сватбата на княгиня Елена“ (1943) се оказват напълно симетрични по количество със също така многобройните заглавия с герои мъже; а формулата му „Синовете Борисови“ (1935) е по-скоро изключение в сравнение с тази за дъщерите. Докато при Фани Попова-Мутафова тъкмо в историческата и проза „Дъщерята на Калояна“ (1936), „Дъщерите на цар Самуила“ (1937) и „Мария“ (1939) са по-скоро малцинство и са почти изключения в нейната линия „Солунският чудотворец“ (1929-1930), „Цар Калоян“ (1934), „Увенчанието на Симеона“ (1935), „Йоан Асен“ (1938), „Ангел Кънчев“ (1938), „Последният Асеновец (Боянският майстор)“ (1939) и др.

Затова и ще си позволим да предположим, че половете на авторите и авторките нямат много общо с половете на героите им и заглавията им. По-скоро в историческото четиво на междувоенния период „женското“ нахлува масово и отвсякъде и една от ролите му е да санкционира тъкмо белетристичното в четивото и в „спора на факултетите“ – там, където официалната историография мълчи или знае малко, а изворите са несигурни и твърде малобройни, белетристиката (и жените в нея) дописва липсващото без никакво опасение, че по този начин би изневерила на (и без това липсващите или несигурни) извори и така би компрометирала исторически-образователните държавнически и институционални амбиции на издателство „Древна България“. Така жените героини са инструментално твърде важни за двойната игра на масовото историческо четиво – те навлизат не като кауза за битка с официалната историография и като нейна алтернатива, а просто като запълване на местата, в които тя така или иначе мълчи и затова може да бъде дописана напълно квазиаристотеловски, „по вероятност и необходимост“. Тъкмо тази успешна двойна игра осигурява огромната и много доверчива тогавашна публика на жанра.

Най-озадачаващото в днешните феминистки прочити не е това, че те пренебрегват тогавашния контекст на масовото историческо четиво, всъщност лишен от полово-родови детерминанти при конструирането и възпроизвеждането на уседналите си клишета, а това, че те единодушно не виждат онези места у Фани Попова-Мутафова (и не само у нея), които са ясни податки за едно автентично феминистко четене.

Да вземем например младата Ирина Комнина, дъщеря на пленения и ослепен Теодор Комнин и последна съпруга на Йоан Асен II. У Фани Попова-Мутафова („Йоан Асен“, 1938) тя е по византийски отрицателна героиня, прелъстителка на царя, убийца на невръстния му наследник (тези развития се случват в „Последният Асеновец (Боянският майстор)“, 1939). Преди да стане такава обаче, тя е влюбена в престолонаследника Петър (който по-късно умира от чума заедно с майка си и патриарха) и нещо повече – тя е голямата разказвачка, начетената жена, която обайва не толкова с младостта и хубостта си, колкото с други качества. В двора на Асеневци Ирина разказва северни саги за Харалд Хаардраде, историята за Стареца от планината, неговата непристъпна крепост и асасините му[8], за конете на тракийския цар Рез и Троянската война, за траките и Орфей, за преподобната света Петка. „Ирино – и казва по едно време престолонаследникът Петър, – ти ще станеш втора Анна Комнен“[9] (същата Анна Комнина, която в късния роман на Вера Мутафчиева е днешен обичаен обект на феминистки прочити). Ето и реакциите: „Всички впериха очи в момичето. То наистина можеше да разказва чудни неща, които може би бяха известни и на мнозина други, ала никой не умееше тъй майсторски да приказва, да увлича, да унася слушателите си в дивни светове“; „Тъй необикновени бяха очите на Асена: спрени втренчено връз момичето, което разказваше, сякаш нямаше сила да ги откъсне...“; „Ала сега той слушаше унесено думите на Ирина, защото гласът ù зачароваше по-силно от най-силната напитка“[10].

Интересно е, че отрицателността на Ирина в качеството и на византийка, интригантка и убийца (заедно с разказваческия и дар, който действа на българския цар съвсем както говора на Шехеразада действа на Шахрияр, но пък за България това има лоши политически последици) у Фани Попова-Мутафова е по-скоро изключение. Иначе българската литература, общо взето, доста харесва Ирина Комнина, например в отсечката от 1910 г. и Вазовите „Легенди при Царевец“ до историческия роман „Йоан Асен II“ на Димитър Мантов, 1960 г. Там Ирина е – нека ни бъде простено това казване – въплътената климактерична мечта. Тя е млада и много хубава, няма никакъв опасен разказвачески талант и е искрено влюбена в стария велик цар, защото за нея той е и най-големият сред мъжете. У Мантов това е много плътно подчертано – там Ирина (не съвсем облечена) е заспала върху едни белени край Янтра платна, стряска се и се събужда от пристигането на царя, вижда очите му, които са очи на мъж, за разлика от разните изнежени млади византийски аристократи или уплашените търновски болярски синове и стражници. След смъртта на царя по-късно в романа искрено покрусената Ирина обяснява на патриарха, че няма да пречи на политиката му и никога няма да действа срещу България. Половин век преди това Вазов е на ръба да направи още една радикална крачка в тази посока – в една по-ранна версия на „Кир Тодор в Търново“ (публикувана в сп. „Българска сбирка“ през 1906 г.) от „Легенди при Царевец“ тъкмо Ирина е тази, която в качеството си на „безплътно и чудно виденье... пленителна пленница страстна“ прониква нощем в спалнята на царя, за да го предупреди, че баща и Теодор Комнин готви заговор срещу него. Но все пак нещо е възпряло Вазов, защото в окончателната версия на текста за изданието от 1910 г. в спалнята на царя се оказва не страстната пленница, а духът на баща му, старият цар Асен, който чрез шекспировската си поява го предупреждава за готвеното злодейство.

Да се върнем на Фани Попова-Мутафова. Всъщност във втората и третата част на сагата си за Асеневци тя разказва една и съща история: за дъщерята, която има да избира между бащата и съпруга и избира да остане дъщеря на баща си, и е готова да убива съпруга (или сина му) в името на бащата. Във втората част това е Мария, дъщеря на Калоян и съпруга на император Анри; в третата е Ирина, дъщеря на Теодор Комнин и съпруга на Йоан Асен II. Еднаквият избор прави първата много положителна, а втората – много отрицателна героиня, въпреки разказваческия ѝ дар, с който, странно защо, писателката разказвачка така и не се идентифицира.

Същото двойно счетоводство на сюжети се случва и когато жените, имащи да избират между бащата и съпруга, избират съпруга – те са положителни героини, когато съпругът е българин (най-вече от Асеневци, но не само), и отрицателни, когато жената е българка, а съпругът е чужденец. Впрочем в тази схема няма нищо ново, тя стои фиксирана още у Вазов (а със сигурност и преди него) – „Татарска царица“ от „Легенди при Царевец“ е вид „Дъщерята на Калояна“ – дъщерята на Георги Тертер Елица е дадена за жена на татарския хан Чоки, който управлява в Търново и дълбоко я обича, а тя подготвя заговора и убийството му, после страда, отива в горите, където изповядва греха си – убийството на съпруга – на един свят пустинник, който я нарича „гнуснаво създание“ и „отровно змеище“, но като научава коя е тя и кой е предаденият съпруг, свежда глава и произнася: „България щом те прощава/ и господ простил те е вече!“ (Вазов, IV: 327). А що се отнася до избора на съпруга пред бащата, вече казахме каква Ирина Комнина е допуснал Вазов, макар и в една неокончателна редакция.

Казано с една дума, за националистическата парадигма изборът между бащи и съпрузи няма никакво значение – той е правилен единствено когато е в полза на българското, независимо дали въплъщавано от бащата, или от съпруга. Оттам и евентуалното разбиране за Ирина като за лишена от свобода, пленена в буквалния смисъл, угнетена жена, чийто талант е осъден да служи само за битови и политически обайвания, е непостижимо за Фани Попова-Мутафова. Толкова по-странно е, че до такова разбиране не стигат и сегашните феминистки прочити, които не съзират проблем в това и търсят основанията си само в образа на Калояновата дъщеря, в която не намират потвърждение за нищо друго, освен за патриархализма и традиционализма на Фани Попова-Мутафова. Не можем да кажем защо е така и не бихме искали да мислим, че това е така поради несъзнателната им подчиненост на авторовата националистическа парадигма, която е иначе теоретически несъвместима с техните днешни оптики и инструменти.

Същото се случва и с Куманката. Жената на Калоян и Борил, главна-та героиня на легендата за Балдуиновата кула, мащехата или майката на дъщерята на Калояна и императрицата на Константинопол, също би трябвало да бъде център на феминистките прочити, но също не е. Куманката непрекъснато прави собствен човешки и женски избор и тъкмо това са нейните политически престъпления спрямо национализма. Отхвърлена от Калоян, който обича държавата повече от нея, тя предлага свободата и себе си на Балдуин, който обаче е прекалено аристократичен, за да приеме такова нещо; приема Борил, за да разбере, че е просто политически използвана от него, няма деца (у Фани Попова-Мутафова, където тя казва на Калоян: „Да. Папата ти обещал друга, нова, млада съпруга. От голям царски род... А аз какво съм? Някаква проста куманка... Неука, от чужда вяра, коварна... и... и бездетна при това!“, при което мъжественият Калоян казва в лицето и: „Не съжалявам, че нямахме деца. Наследник – от тебе!... Благодаря Богу, че не благослови брака ни!“ Целгуба се олюля под тежестта на грозните обиди. Устните й посиняха. Нещо задуши гърлото й...“10) или (у други автори) е майка тъкмо на Мария, дъщерята на Калояна, която е дъщеря именно и само на баща си.

Това, което Целгуба на Фани Попова-Мутафова желае, е сбъдването на свободата като страст, въздух, открити пространства, бягство – в този смисъл нейните копнежи през междувоенния период са парадигмално хомологични не на друго, а на стихотворения от „Вечната и святата“ (1927) на Елисавета Багряна. За да не бъдем заподозрени в неправомерна генерализация, ще спуснем успоредицата на текстовете:

Багряна, „Вечната и святата „ (1927)

Фани Попова-Мутафова, „Солунският чудотворец „ (1929-30)

 

 

Но усещам, в мене бие древна скитническа, непокорна кръв...

Затова аз, може би, обичам необхватните с око поля, конски бяг под плясъка на бича, волен глас, по вятъра разлян.

„Потомка“

А буйната ѝ кръв жадуваше необятни простори, бляскави пиршества, турнири, звуци от рог, конски тропот, волна песен... (ч. II, 97) (в изданието от 1969 г. параграфът е удължен по следния начин: „Как хубаво се спеше, когато вятърът свири край плъстената юрта в родната степ... Да целиш с лъка си летящата птица, когато препускаш в необятната шир“ (СЧ 1969, 34).

Във тази стая – тясна, тъмна, ниска, умирам от неизцелима рана, че аз не съм възлюбена и близка, ни чакана от някого, ни звана.

А искам само, само да обичам...

И искам щедро, волно да отдавам това, що в мен гори, трепти и пее, и в пищни празненства да разлюлявам над скъпи гости звънки полилеи

„Вик“

Вярност искаше от нея Калоян. И тя му беше вярна... Толкова дълго тя се бе надявала, че... все някога сурово стиснатите му устни ще се отключат за радостна усмивка, за волен смях... Напразно бе... И нима той мислеше за нея? Искаше ли да знае той нещо за нейните желания, за нейните копнежи, за това, което я радва или наскърбява? Какво значеше тя в живота му? Нищо. А ето деспот Борил... знаеше коя е нейната любима песен, знаеше кои са багрите, които тя предпочита, подаряваше и соколи и кучета, придружаваше я на лов, свиреше и на лютня... (ч. II, 123).

И отивам при него покорна, сякаш в тъмна хипноза омаяна...

„Intérieur“

Може би прабаба тъмноока в свилени шалвари и тюрбан, е избягала в среднощ дълбока с някой чуждестранен, светъл хан.

„Потомка“

– Ти не знаеш защо съм дошла! Не ме упреквай, Бодуене. Смърт ме чака, ако Калоян узнае, че сега съм тук... И все пак аз дойдох... Слушай... Аз ще ти помогна да избягаш... Да избягаме – тя посочи с ръка него и себе си – двама. Далеч оттук, от този затвор... Аз ще ти бъда жена, робиня, каквото пожелаеш... Да избягаме! ... – гласът и чезнеше от затаена мъка и тревога; тя трескаво впиваше пръсти в раменете му, сълзи блеснаха в черните и очи – да избягаме! (ч. II, 139).

... скитническа, непокорна кръв. Тя от сън ме буди нощем гневно...

Може би съм грешна и коварна, може би средпът ще се сломя...

„Потомка“

Бесен гняв, срам и унижение я опариха като огън... Ярост заклокочи в гърдите и, задави гърлото и... Душата и крещеше за мъст, цялата и кръв викаше за отплата... И страшни мисли, една от друга по-жестоки и коварни, се сплитаха в замаяната и глава (ч. II, 140-142).

И така, куманката Целгуба на Фани Попова-Мутафова въплъщава тъкмо силното, „багрянинското“ в българската женска литературна традиция, което изважда срещу стереотипа на покорната, традиционна и битова жена патоса на първозданното, стихийното, природното. Както отбелязва Миглена Николчина за Багряна, „този образ не е нов... той също е наследен от традицията, готов образ на женствеността, той също е стереотип. Разликата е в това, че първият се мисли като реално съществуващ исторически тип, а вторият – като черпещ сокове от някакви всевечно битийни основи. Не е било нужно Багряна да изгражда този втори образ – сам по себе си той е роден от традицията във всеоръжие, напълно зрял и завършен, така както Атина се ражда от главата на Зевс. Тъкмо неговата предварителна подготвеност и завършеност го правят удобен инструмент за един младежки бунт“ (Николчина, М. 2002: 43). И още нещо, което Милена Кирова свързва с модерните характеристики на избрания модел: „Всичко, което е означавало способността да бъдеш модерен до този момент, е било привилегия и симптом на мъжкото преживяване. Героинята на Багряна „влиза“ в готовите форми на този модел, обживява неговата тематика. Текстът не прави никакви опити да провокира или наруши традицията на модерното преживяване. Той просто я навлича – като скъп официален костюм – върху практиката на женското писане. По този начин всички – автор, публика и канон, се чувстват доволни. Героинята на Багряна е нова, дръзка и млада, а все пак странно разпознаваема, уютно вписана в доминиращата парадигма на умението да бъдеш модерен“ (Кирова, М. 2009б: 257).

За нас е важно да отбележим, че в лицето на куманката Целгуба, написана също от жена – Фани Попова-Мутафова, – тъкмо Багрянината лирическа героиня се оказва отрицателна белетристична героиня; тя е чужденка, мащеха, убийца на Калоян, безразлична е към държавната съдба на България и т.н. Това обстоятелство напълно препотвърждава контрамодернистичната нагласа на междувоенното историческо четиво независимо от половете на неговите автори. Затова и тук ще се съгласим със становището (казано по повод сборника с разкази на Фани Попова-Мутафова „Една жена“, 1936), че Багряна и Попова-Мутафова „стоят на двата полюса“ (Касабова, Б. 2000: 55). И няма да се съгласим със становището, че романите на писателката имат голяма роля „за модернизиране на българския исторически наратив“ (Георгиева-Тенева, О. 2009: 277). Същият прочит вижда в образа на Мария, дъщерята на Калояна, израз на това, че „женското писане на Фани Попова-Мутафова с някои свои черти се приближава до т.нар. първи или еманципаторски етап от развитието на феминизма, когато ключова е идеята на оприличаване на жената на мъж...“ (пак там, 283); но не вижда багрянинското у Целгуба, и въобще други версии на феминизма у Фани Попова-Мутафова, може би защото те се оказват експлицирано негативни спрямо националистическия проект на самата авторка, а – както се оказва – и за имплицитните оптики на нейното сегашно четене.

Да се отклоним за момент към еротизма на женското „първозданно“, „природно“, „багрянинско“ у Куманката. За теософската доктрина на Николай Райнов например няма никакво противоречие между женския ерос и женското умиране за България – Ахинора, съпруга на Аспарух, е декоративно стилизираната тъмна, страшна жена на степта, танатосът на ероса, така близък на теософите:

„Властно гледаха очите ми – о, смъртни, а моят поглед убиваше. И в лъчите на взора ми мъжете губеха свяст, а жените замираха от шемет... Прегръдката ми задушаваше в дива и несдържана страст и войводите на моя цар ме наричаха чернокъдра тигрица. По моите ласки мряха младежи и се топяха старци. По моите милувки чезнеше силата на всеки, който ме е зърнал...

... А много бяха те – о, много бяха онези, които заслепени тръгнаха след мене!

И никой от тях не остана жив!

Не спази летописец тържествените стъпки на моя празник, не пя поет за изблиците на моята звездна душа, не удари свирач харфа след талазите на моята тръпна, на моята бясна страст!“[11].

Извън теософската парадигма обаче в тукашните условия първозданният еротизъм по-скоро е въдворен в модела „лудата жена на тавана“ – също обикнат сюжет за феминистко четене и също неразчетен в българските литературни интерпретации на Куманката. У Вазов в баладата „Куманката“ от „Легенди при Царевец“ тя е зададена като „усойница свита под трона,/ куманска омайница люта,/ зверкиня коварна с корона/ на цар Калояна под скута“; след убийството на Калоян и сватбата с Борил тя си ляга с узурпатора „във страстни обятия новий съпруг/прегърнала“, но в този момент към тях баладично се присъединява и окървавеният Калоян, който „от задгробния свет/ дошъл е на своето ложе“, при което съдбата на куманката продължава така в баладичната безкрайност: „Години в горите се скита жена/ зловеща и рошава – луда царица...“ (Вазов, IV: 285, 288).

Седемдесет години по-късно сексът и лудостта у Куманката са регенерирани в една късна и бледа реплика на „Дъщерята на Калояна“ – „Вратите на Царевец“ на Иван Тренев през 1983 г. (развихрената еротомания на някои исторически романи от това десетилетие сигурно не е просто абстинентна проява на социалистическата литература, но може би и рефлекс на почти официално възкръсналата през 1970-те и 1980-те теософия от доктрината на Людмила Живкова). Тук не можем да изчерпим всички повторителни прояви на смешението между секс, пиянство, политика, власт и лудост у Куманката, която воинът Калоян поради държавническа заетост често оставя „неутешена, непомилвана, незадоволена“, тъй като романът се състои главно от тях. Но все пак ето някои примери:

„Над постланите от нея кожи грееше позлатената икона на Вседържеца. На червеното кадифе блестяха короната, жезълът и кълбото... Привличаше я неудържимо светотатството, покварата. Искаше да си мисли, че Калоян я гледа и Христос е безсилен да я спре. Това я възбуждаше до лудост. Окаяница... как се нахвърли на младия деспот, изпохапа шията му, впи устни в неговите и го повлече... Борил потрепера и запуши с длан устата и, но тя се отметна и простена:

– Гледай короната... Гледай я през цялото време... Искам да я гледаш! Тя може да бъде твоя!

Луда...

„Мъж... мъж... мъж! Един мъж! Ще го науча... искам всяка вечер, а този тук не може. Беше силен. Какво му стана?... Сега е на двадесет и осем, какво остава за по-нататък... Трябва нещо да сторя... Може би долу, при хлебарите. Да ги видя първо голи до кръста. Един. Трябва ми един... Млад. Не повече от двадесетгодишен. Да бъде прост, беден, може отрок, нужно ми е тялото му... Двама. А защо не двама? Сутринта ще наредя да ги пратят в някоя по-отдалечена крепост...“

Помъчи се да изброи мъжете, които бе уморила. Не успя. Имаше между тях и странници-рицари, и гости италийци, и евреи със златни халки на ушите, и обикновени ратници от войската. Веднъж лежа по луна върху голия лоб на хълма Гарван край Търнов и се търкаля в тревата с някакво съвсем младо момче. Беше го научила с див смях на любов.“[12].

През 1930-те Фани Попова-Мутафова не влиза в никакви подобни подробности нито в „Солунският чудотворец“, нито в „Дъщерята на Калояна“. Там еротичното на куманката Целгуба е сублимирано само до езика на багрянинската женска волност и природност, решени като отрицателни, защото са противобългарски, а и въпросът за лудостта не е поставен, въпреки описателни стилистики от типа: „Разярена като тигрица, с блеснали от гняв очи... Дива омраза трепна по хубавото мургаво лице на куманката......очите ù са като на дива котка“[13]. Дори в „Дъщерята на Калояна“ отрицателността на Целгуба е вече леко смекчена. Тя е убийца на Калоян, но пък накрая се изправя и срещу също необичащия я Борил и се бие срещу войските му заедно със своите кумани и редом с богомилите на Добромир, с което проправя завръщането на Йоан Асен II от север, след което отива в манастир. Това смекчаване Фани Попова-Мутафова може да направи само по един изпитан начин – като вкара багрянинските волности и природността на Целгуба отново в дъщерната фигура (при което неволно я оприличава на „дъщерята на Калояна“): „Най-сетне тя бе отново предишната Целгуба, сестрата на княз Йона, дъщерята на непобедимия, храбър вожд Елти, волното чедо на Карпатите... Доста дълго вече бе търпяла“[14].

А това ни връща към десните дъщери през ракурса на въпроса, чия дъщеря всъщност е Мария (освен, разбира се, на Калоян). Фани Попова-Мутафова (за разлика от много други) настоява, че Мария е дъщеря на Мария, първа съпруга на Калоян, руса, прелестна и кротка, починала при раждането на царкинята, а Целгуба е само мащехата. В това си решение писателката се противопоставя дори на своя учител Васил Златарски, според когото „тя е била приведена дъщеря на Борила от куманката, жената Калоянова“ (Златарски, В. 2007, III: 309). В самия роман обаче има още една Мария – самата Целгуба, която е получила това име при покръстването си, но никой – нито авторката, нито героите и – не го споменава повече в романа. Вероятно това е така, за да не се забележи иначе доста силната характерологична прилика между завареница и мащеха, която Фани Попова-Мутафова несъзнателно, но последователно допуска, а съзнателно категорично отбягва да формулира. (Много интересно е това, че за разлика от романа, в либретото на операта „Цар Калоян“ Фани Попова-Мутафова нарича куманката единствено Мария – но там пък за друга Мария и за дъщеря на Калоян не става дума, тъй като сюжетът е съсредоточен върху Балдуин и Балдуиновата кула). Мария в романа прилича на покойната си майка Мария единствено по цвета на косата; и по всичко останало много прилича не само на баща си, но и на мащехата си Целгуба-Мария: по омразата към затворени пространства, презрението към женски занимания, любовта към природата и пристрастието към ездата и лова. Като че ли единствената разлика в характерологията на двете е, че дъщерята на Калояна обича и да чете: „Да чете, да играе с кучета и соколи, да язди кон – това бе страстното ù увлечение. Ала преждата и чакръка, стана, хурката и везмото не бяха любимите занимания на дъщерята на Калояна“[15].

Други писатели не си правят труда да въвеждат мъртва царица за майка на дъщерята на Калояна. У споменатия Иван Тренев Мария е именно дъщеря на Куманката, макар че свекърва и, майката на Калоян, неясно защо (освен заради сюжетната памет за романа на Фани Попова-Мутафова), вика на Куманката: „бездетница срамотница“. Това, че дъщерята на Калояна от 1983 г. заварва майка си в неудобно положение, я прави само по-креслива от героинята на Фани Попова-Мутафова в следната невероятна реч: „Ти си гороломница, би трябвало да тръгнеш с гъдулари по панаирите, с изкусници по въртележките, да правиш размир с люде от пивниците... Твърда си като острие на нож, не... по-скоро като скала, но вече залишавяла. Но не и за мен! За мен си вече една... една помийна яма... проклетнице-покръстенице. А този до теб мирише на пръч! Да, тази е думата! Казвам ти я аз, дето свиря на арфа!“ и т.н.[16]. Женско-родствената версия на заглавието и на сюжета обаче е налична през междувоенния период – „Майка и дъщеря“ (1942) на Петър Карапетров, където куманката е оставена без име, а нейната и на Калоян дъщеря отново е Мария (за разлика от версии на П. Карапетров отпреди 1936 г. и „Дъщерята на Калояна“, където веднъж куманката е наречена Сцетида и веднъж -Елена[17]). В „Майка и дъщеря“ заглавието е само формална промяна на модела на Фани Попова-Мутафова. Куманката отново е причинила смъртта на Калоян и отново се жени за Борил, от когото този път властно иска не друго, а свобода: „Аз исках той да загине, за да се спася аз, царицата, от срамно робство. И друго робство не ще понасям... Ти си още млад и буен. Блазнят те властта, короната, златото... А мен ме блазни свободата. Ще бъда щастлива със съпруг, който ми дари свободата: свободата на дивачка, на потомка на кумански главатари“. И дъщеря и Мария – съвсем в модела на Фани Попова-Мутафова – е преди всичко дъщеря на баща си (макар че пак обича свободата и ездата като куманката); на финалния за текста сватбен пир царицата среща погледа на дъщеря си и „в нейните очи видя очите на мъртвия си съпруг“[18].

Цялата система от прилики между различните междувоенни автори, както и приликите между различни герои в едно и също авторство може да бъдат обяснени и с тогавашното „пъпкуване“ на сюжети и високата им „сериална“ повторителност в междувоенния период. За „пъпкуването“ именно на женско-династичното в сюжетите има и една важна причина, която по-горе бегло споменахме. Желанието за съобразяване с историографията особено силно разразява литературата като „дописваща“ историографията там, където тя знае нещо, но не знае много. Всъщност изворите са много колебливи по въпроса за това, дали произхождащата от българския царски двор императрица на Константинопол (останала императрица в продължение на три години, от сватбата и с император Анри до смъртта му, от 1213 до 1216 г.) е дъщеря на Борил, или на Калоян: „В. Н. Златарски наложи в българската историопис мнението, че съпругата на константинополския император Анри... е била дъщеря на цар Калоян и се е наричала Мария... Сведения за този интересен брак, скрепил първия съюз между България и Латинската Константинополска империя намираме в пет извора от различно време (ХШ-XIV в.), но всичките от западноевропейски произход. В три от тях се твърди, че съпругата на Анри била дъщеря на Борил, а в два – дъщеря на Калоян... Въпросът за името се решава по-лесно: в нито един извор Калояновата дъщеря не е назована Мария“ (Божилов, И. 1985: 93-94). А и по принцип най-неизвестни са имената на жените и изворите силно се колебаят за тях. Така за междувоенния период се оказва стереотипно и много популярно словосъчетанието „Мария или Анна“, отнасяно най-вече до унгарската съпруга на Йоан Асен II: „маджарската принцеса Мария или Анна“ (Дуйчев, И. 1939: 422); „една от дъщерите на унгарския крал Андрей, която в „Синодика“ и в „Житието на св. Петка“ е наречена Анна, а у Акрополит – Мария“ (Божилов, И. 1985: 87). За неопределеността и стереотипността на женските имена в средновековните хроники говори и Фани Попова-Мутафова в книгата си „Княгиня Мария-Луиза“ (1939): „Български царици. Напразно дирим да изтръгнем нещо повече от кратките, оскъдни сведения на старите хроники. Между прашните листа на пожълтели пергаменти, из магията на олющени стенописи, тук таме трепва по някое име, обикновено Мария, Ирина или Анна“. Може би и през тази решетка можем да прочетем и имената на мъртвата жена, която е „вечна“ в стихотворението на Багряна „Вечната“: „Сега тя е безкръвна и почти безплътна,/ безгласна, неподвижна, бездиханна./Очите са притворени и хлътнали,/и все едно – дали Мария или Анна е/.../Но чувате ли вие писъка невинен/ на рожбата ù в люлката съседна? – / там нейната безсмъртна кръв е минала...“. Пълната независимост на Багряна от тенденциите на междувоенното историческо четиво не означава, че не можем да чуем същите две имена, които са постоянна синтагма в него, като облъчили отдалеч Багряна; като нейно възползване от тях, за да откаже и атакува още веднъж чрез безразличието на избора между тях („все едно дали Мария или Анна е“) поставянето на жената в линеарността, а оттам и в прекъсливостта на историята.

Фани Попова-Мутафова обаче има свои начини да осигури непрекъснатото в линеарността. Ако за Багряна женската кръв е безсмъртното на траенето, то за историческата прозаичка безсмъртна е българската кръв, независимо дали е мъжка (династична), или женска, т.е. безпрепятствено дописваща прекъсванията и липсите в мъжката династичност, когато тя е българска. А дори когато династията не е българска, женската българска кръв се оказва месианистично цивилизаторска, например по отношение на Русия, Византия и даже Норвегия[19]. В този смисъл днешните феминистки прочити, които с известно неудоволствие констатират „мъжката доминация“ и бащиния модел в личността на Мария от „Дъщерята на Калояна“, забравят, че романът е брънка от генеалогичен модел, сага, той е част от трилогията или четирилогията[20] „Солунският чудотворец“, „Дъщерята на  Калояна“, „Йоан Асен“ и „Последният Асеновец (Боянският майстор)“, наречена от авторката „хроника на едно семейство“. Това е и „семейство“, в което престолнаследието съвсем невинаги се предава от баща на син, а това кара историческата наука (Иван Дуйчев и Иван Божилов) да се съмнява в това, че Борил изобщо е узурпатор[21]. За Фани Попова-Мутафова обаче той със сигурност е узурпатор въпреки принадлежността му към семейството и затова Мария, „дъщерята на Калояна“, запълва Бориловия хиазъм на „истинските“ Асеневци независимо от пола си. Защото, независимо от пола на когото и да е, сянката на бащите доминира в делата на всеки от Асеневците, а пък за първите от тях това се оказва блянът на Симеон. Ще проследим това еднакво и независимо от половете обстоятелство отзад напред, от „последния Асеновец“ към първите Асеневци, за да констатираме неговата твърда детерминираност.

„Последният Асеновец (Боянският майстор)“, 1939 г.:

(за младия наследник на Йоан Асен II Калиман): „По сърце бе милостив като майка си Анна и сестра и света Елисавета Венгерска. Имаше дързостта на Асена стария, мъдростта на Калопетра, бранните достойнства на Калояна, величието на духа на баща си Асена втори...“

(за севастократор Калоян): „Калоян стенеше в сърцето си, отчаян от себе си и съдбата, която го беше избрала за изпълнител на един завет по-суров от слабите му човешки сили... Наследството на прадедите му го смазваше с огромната си и неумолима тежест... „

(Вътрешна реч на Константин Тих, отправена към покойния севастократор Калоян): „Ето аз довърших твоето дело... Твоята църква е изографисана, тъй както бе мечтало жадното ти за красота сърце... Упокой душата си, брате мой... В Търнов грее славата на твоя род. За тебе пожертвувах любовта на съпругата си и я напуснах, за да се оженя за дъщерята на Елена и Теодор Ласкарис, която ми даде правото да нося името Асен... да продължа рода ти...

... Асеновският род се продължаваше в Търнов, чрез кръвта на Еленината дъщеря“ (с. 95-96, 153, 199, 201).

„Йоан Асен“, 1938 г.:

„Време беше Йоан Асен да се погрижи да продължи славния род на Търновските венценосци...

Това бе синът на Асеня, това бе братанецът на Калояна... И потръпнаха пред тоя кротък взор, който можеше да приковава с такава властна сила...

В жилите му избухна дързостта на Асена и буйността на Калояна. Закипя юнашката кръв на прадедите му...“ (с. 16, 119, 162).

„Дъщерята на Калояна“, 1936 г.:

Мария скърбеше с всичката горещина на Асеновската си кръв за тъмното петно, което засеняваше родната и земя...

Големите и сини очи станаха зли и тъмно сиви, както ставаха на Калояна, когато беше гневен...

Сякаш в гласа и отекна далечния спомен за Калояновата несломима воля, тъй строго и повелително прозвуча гласът на девойката...

– Заклевам се в паметта на баща си, че винаги в мене вие ще имате все същия ратник за преуспяването на делото, че никога няма да забравя своя дълг към сина на Асена, че никога няма да намеря покой дорде не бъде отместена кръвта на цар Иваница...

Тя бе останала само дъщеря на Калояна и нямаше право за друго щастие в света...“ (с. 68, 82, 299, 307, 409).

„Солунският чудотворец“, ч. I и II, 1929-1930 г.:

„Иваница пламна. Той бе мъдър като Петра, но буен като Асена...

Бяха се събрали, за да видят завършената икона на Чудотвореца. Защото тъй бе отредено от Бога. С неговата помощ, под негова закрила да се освободи царството на Крума и Симеона от позорно ромейско иго...

На смъртния си одър старият боляр Тодор, баща му, бе казал на синовете си: Деца, на вас оставям да направите това, което аз не успях да сторя...

... да освободят всичките земи на Симеоновата държава...

– Сега ни остават още две задачи да изпълним – първо да ни признаят за законна държава, за да не може никой без право да ни напада и ограбва, и второ – да включим в границите си всички български земи, които са съставяли царството на великия Симеон... ще продължим великата бран на Асена и Петра... (реч на Калоян при коронацията му).

– Малък си още, Асене. И меко е още сърцето ти. Сякаш, че в жилите ти не тече кръвта на нашия род (укор на Калоян към младия Йоан Асен)“ (с. 9, 12, 33, 105).

Последната книга от „хрониката“ – „Последният Асеновец (Боянският майстор)“ – сякаш събира в себе си разните версии на наследството: правият, безпроблемен континуитет (в рано отровения от мащехата си Ирина наследник на Йоан Асен), тежестта на кръвта, разбирана като дълг и завет (севастократор Калоян); отказът от личното щастие, за да се осигури и оправдае наследството (Константин Тих, който в това отношение е много подобен на Мария от „Дъщерята на Калояна“). Обаче въпреки жертвата на Константин Тих, кръвта си остава някак неоправдана и романът продължава да нарича в заглавието си севастократор Калоян „последният Асеновец“ (колебанията на това заглавие са по-скоро между него и подзаглавието му), така че не е ясно дали наследството все пак е легитимно осигурено. В това поголовно служене на династичната кръв половите спецификации на посредниците, на провеждащите кръвта, са без особено значение (Константин Тих е съвсем като Мария, а пък дори Йоан Асен изглежда някак по-„женствен“ от Мария). А този модел е експлициран ясно от Фани Попова-Мутафова в статията и във „Философски преглед“ „Към философията на българската история“ (1937): „... един народ... който носи в себе си наследствената биоплазма, безсмъртната кръв, която не се променя през течение на вековете, подчинена на своята неизменна историческа съдба „ (Попова-Мутафова, Ф. 1937: 310). Интересни в това отношение са сериозните различия между две различни десни философии на историята – тези на Петър Мутафчиев и на Фани Попова-Мутафова. Ето възгледа на Мутафчиев за липсата на приемственост в българското историческо развитие:

„Постепенността, съществен белег на всяко нормално развитие, тук почти изцяло липсва; като че ли едничката неизменна черта в целия исторически живот на българите се явява отсъствието на всяко постоянство и приемственост.

Тая особеност изпъква еднакво отчетливо във всички периоди на историческото ни битие – в далечното минало, както и в ново време – и във всички области на националния ни живот. Равномерно движение не се забелязва нигде в него, липсва и трайност в постиженията. Поради това истинско развитие тук няма: всичко е само скокове и поврати, бързи и буйни подеми, последвани от още по-неочаквани и дълбоки падения и от периоди на пълна неподвижност и немощ. Най-ясно изпъква това непостоянство в политическата ни съдба. Епохите на величие и могъщество в живота на средновековната българска държава не настъпват като последици от бавен и следователно естествен възход. Те идват стремително, изумяват с развърнатите в тях сили и осъществените успехи, за да завършат винаги със сгромолясвания толкова по-неочаквани и страшни, колкото по-трескави са били предшествуващите ги подеми...“ (Мутафчиев, П. 1987: 139).

За разлика от скептичната концепция на П. Мутафчиев, Фани Попова-Мутафова чрез идеята за „биоплазмата“ и „безсмъртната кръв“ вижда тъкмо постоянството и приемствеността (защото това са дадености на наследствената кръв), а в паденията и сгромолясванията съзира точно обратното: „Удивителен феникс, който възкръсва от пепелта, когато най не го очакваш... скритата сила на тоя народ, който може да изненадва и поразява с неочакваните си избухвания на несломима виталност“ (Попова-Мутафова, Ф. 1937: 318).

Тук не можем да отделим необходимото внимание на въпроса за дебата за расата през междувоенния период и неговите днешни интерпретации[22], колкото и писането на междувоенната авторка да подава основания за интерес тъкмо към него. За момент ще ни интересува по-скоро омонимичното различие на значенията на еднаквите формули „там нейната безсмъртна кръв е минала“ на Багряна и „безсмъртната кръв, която не се променя през течение на вековете“ на Фани Попова-Мутафова. Интересен последник на тази еднаквост-различие може да се окаже Кирил Xристов – по отношение на разбирането на „участта на поета като вечно движение, скитане“ и Ахасферовия синдром в българската лирика Милена Кирова отбелязва, че „заслужават сериозно проучване типологичните връзки между творчеството на Багряна и творчеството на К. Христов“ (Кирова, М. 2009б: 258-259). Но пък Кирил Xристов е сигурно най-големият и безуговоръчен почитател на Фани Попова-Мутафова, както личи и от писаните му текстове, и от личните му писма (той я нарича „най-голямата българска писателка, едно колосално явление, което странно е, че може да възникне в България“ – вж. Зографова, К. 2006: 179-180); същата Фани Попова-Мутафова, която е в ясна опозиция с Багрянините значения на същата формула. Този привлекателен литературноисторически сюжет (който тук не можем да разработим) бездруго минава и през интереса на Кирил Xристов към въпроса за българската раса; според основния мотив на неговото разбиране за расата „освобождаването на примитивно-виталното, на расовата жизненост е единственият залог да бъде преодоляно настоящето на немощната, застаряваща и изкуствена цивилизация“ (Еленков, И. 1997: 311).

Всичко това неминуемо ни отпраща и към политическите импликации на изследваната дотук проблематика.

Албена Хранова, „Историография и литература“, т. 1,
изд. „Просвета“, София 2011, стр. 255–277

(продължението ще бъде публикувано в един от следващите броеве)



[1] За теософската нагласа, парадигма и пр. в литературното творчество на Николай Райнов вж. Йорданов, А. 1990: 510-512 и др., Стойчева, С. 1995б: 17-22, Сугарев, Е. 2007: 160-164 и др.

[2]Райнов, Николай. Съчинения в пет тома. Т. II. С.: Български писател, 1990, 15.

[3] Пак там, с. 26.

[4]Райнов, Николай. Избрани произведения. Т. І, ред. Б. Райнов. С.: Български писател, 1969, с. 205.

[5]Карапетров, Петър. Дъщерята на боила. С.: Древна България, 1930, с. 13.

[6]Карапетров, Петър. Елема. С.: Древна България, 1933, с. 5.

[7]... но когато почна да чета „Дядовата Славчова унука“, аз не чувам тихия, спокоен глас на Т. Г. Влайков, а живия, пеещ тембър на неговата неразделна съпроводница, помощница и секретарка – на дъщеря му Радка... Тя записва това, което той ѝ диктува. След това го преписва на чисто. Прави коректури. Подрежда стари ръкописи...“ (Попова-Мутафова, Ф. 1935: 2).

[8] Днешният български читател, за когото Старецът от планината е сюжет главно на Умберто Еко от „Махалото на Фуко“ и „Баудолино“, наистина може да изпита странността и очарователността на разказа, произнесен от чужденка на Царевец през българския ХІІІ век.

[9]Попова-Мутафова, Фани. Йоан Асен. С.: Древна България, 1938, с. 291.

[10] Пак там, 301–303, 323.

[11]Райнов, Николай. Цит. съч. 1990. Т. ІІ, 16–17.

[12]Тренев, Иван. Вратите на Царевец. С.: Издателство на Отечествения фронт, 1983, с. 42, 62, 277.

[13]Попова-Мутафова, Фани. Солунският чудотворец. Ч. ІІ, с. 55, 63.

[14]Попова-Мутафова, Фани. Дъщерята на Калояна. С.: 1936, с. 203.

[15] Пак там, с. 65.

[16]Тренев, Иван. Вратите на Царевец. С.: Отечествен фронт, 1983, с. 160.

[17] Преди „Дъщерята на Калояна“ (1936) на Фани Попова-Мутафова това са и очевидни колебания как да се интерпретира Куманката; дотам, че тя изглежда като две съвсем различни жени и различието не е само в имената. У Петър Карапетров през 1929 г. Калоян е заловен от куманите след убийствата на Асен и Петър, но дъщерята на вожда Сцетида се влюбва в него, изцяло се идентифицира с неговата кауза, в която убеждава и баща си, и накрая дори предвожда лично куманската конница в първата победоносна битка на Калоян с византийците (Карапетров, Петър. Куманката. С.: Древна България, 1929). През 1933 г. куманката пък е царица Елена, чиято любов с Балдуин е разказана през погледа на стражника на Балдуиновата кула (Карапетров, Петър. Тайната на Балдуиновата кула. С.: Древна България, 1933). Или това просто е израз на практиките на масовото четиво, което не е никак заинтересувано от консистентността на героите и характерите в реализациите на „сериалния принцип“, който управлява неговия социокултурен живот.

[18]Карапетров, Петър. Майка и дъщеря. С.: Древна България, 1942, 16–17, 32.

[19] Ето например как изглежда произходът на света Олга в „Легенди“ на Фани Попова-Мутафова: „И дълго управлява тя руската държава, не като жена, а като мъж силен и разумен. Достойна внучка на Бориса и сестреница на великия български цар Симеон, във всяко свое дело тя издаваше своята българска кръв...“ („Господарката на Киев“, Попова-Мутафова, Фани. Легенди. С.: Ив. Куюмджиев, 1942, с. 153); голямата дарба на Анна Комнина пък се дължи на нейната баба, Мария Дука (Българката) от рода на Комитопулите: „Кръвта на стария български царски род продължаваше сега да тече в жилите на много византийски князе и княгини. Тяхната красота, тяхната мъдрост, техните дарби възвръщаха силата на изнемощялата ромейска империя... Да, чедо, ти си наследила необикновените си дарби от моята българска кръв“ („Анна Комнина“, пак там, 246–247); столицата на Норвегия Осло пък се оказва кръстена на Ослава (Светослава), „млада македонка“ и чиста българка, която е пленена и омъжена за викинга конунг Харалд Харфагер, обединител на „племената на норгите“ в единна държава: „Вече повече от хиляда години град Осло ни на- помня неувяхващия образ на тази, която бе израсла в земята на Климента, по времето на светия български цар Борис“ („Ослава“, пак там, с. 41).

[20] Според едни критици става дума за трилогия, а според други – за четирилогия, но това не е най-важното в случая. Още през междувоенния период Георги Цанев отбелязва, че „нашият белетрист си поставя задачи, за които смята, че не стигат размерите на обикновения роман, и се заема за сложни белетристични постройки... Неговата амбиция е... да свърже ред поколения, да проследи развоя на обществени съсловия, да изведе една от друга исторически епохи. Така се явява трилогията... от няколко години насам трилогията стана увлечение за мнозина. Ст. Чилингиров, Добри Немиров, Гр. Чешмеджиев, Фани Мутафова и др. пишат трилогии“ (Цанев, Г. 1932: 173-174). Тук не можем да засегнем в пълнота проблема за това, как „сагическите“ повествования правят модели на историческото време и в какви участъци те спират и/или умишлено или неумишлено провалят линеарността; въпрос, който опира и до идеологиите на свързванията между различните части и видовете изчерпвания на постъпателната сюжетна тяга. Тук дори няма да докоснем изключително важната проблематика около четирилогията на Димитър Талев. Но можем да се възползваме от критически наблюдения върху проблематичността на сагическите повествования от 1960-те нататък. Например Атанас Бучков чете трудността в продължаването на „Легенда за Сибин, преславския княз“ в „Тихик и Назарий“ на Емилиян Станев през въпроса за кризата на авторството: „Мисълта на Сибин прелиства историята, за да се препъне в собствената си историчност... Замислена като продължение на „Легендата“, повестта „Тихик и Назарий“ е дотам наситена със съвременност... историческата „плънка“ тук е тъй анемична на моменти, че не е в състояние да оправдае „темата“... Става дума именно за болезнено разколебаните естетико-онтологични основания на авторството. Става дума за отсъствието на „ценностно спокойствие“ и смислова увереност в значимостта и съществеността на собствено художествените търсения“ (Бучков, А. 1996: 83, 101, 105). Съвсем друг пък е проблемът за отношенията между „Цената на златото“, „Завръщане“ и „Досиетата“ на Генчо Стоев. В интерпретации на Сава Василев се защитава идеята, че „Г Стоев релативизира представата за родствено и различно в живота на поколенията. „Цената на златото“ и „Завръщане“ моделират по различен начин ресурсите на историческото“ (Василев, С. 2002: 53); в по-късна монографична работа същият автор отбелязва, че „Завръщане“ гледа на „Цената на златото“ с очите на „чужд текст“, и обосновава извода, че за трите книги „формулата на трилогийното писане е отстъпила пред аргументите на триптиха“ (Василев, С. 2008: 131-132, 227). Да добавим към тези точни наблюдения и факта, споделен от Генчо Стоев в литературната анкета с Драган Ничев – в подготвителната работа върху „Цената на златото“ той е проучил родословието на загиналия в Априлското въстание перущенски апостол даскал Петър Бонев и е установил следното: „От даскал Петър Бонев през внука му, който загива през Септемврийското въстание, стигнах до негов правнук, който загива при Съпротивата“ (Ничев, Д. 1983: 57). Нека отбележим, че в този случай наистина реалността предлага на автора тогавашното успешно политическо клише на подразбиращия се континуитет между Априлското въстание, Септемврийското въстание и 1944 г., но той не се възползва от него и прави други генеалогии чрез други герои, които поставят под въпрос самата генеалогична схема на трилогията, която по този начин става проблематична именно като трилогия и по-скоро действително се разполага във фигурата на триптиха.

[21]„Борил, племенникът на първите трима Асеневци, е сред онези членове на фамилията, които са били застигнати от най-различна съдба... Единствен Ив. Дуйчев не се остави да бъде подведен от натрапващата се идея за незаконно овладяване на търновския престол... В случая нищо не ни убеждава, че е съществувал определен порядък на престолнаследието от баща към син. Събитията от 1196-1197 г. показват обратното: царската власт е преминавала от брат към брат. И ако случаят с Петър може би не е съвсем типичен, тъй като той е приел царска титла още от 1186 г. и е бил съвладетел на Иван I Асен, то при Калоян няма място за спор. Нещо повече, ако погледнем Калояновите действия от друг ъгъл, те също биха могли да бъдат характеризирани като узурпация, тъй като третият брат е взел властта независимо от това, че имало „законни“ наследници на престола (Иван Асен и Александър). Но очевидно нещата не са стояли по този начин“ (Божилов, И. 1985: 69).

[22] Вж. по въпроса блока от следните статии: „Расовите белези на „българското“ в търсене на българската културна идентичност между двете световни войни“ на Иван Еленков; „Екзистенциалните предели на „кризата“ в текстове на Янко Янев“ на Иван Еленков; „Българският спор за расизма през 30те години на ХХ век: философски и общокултурни перспективи“ на Георги Каприев; „Към историята на идеологическите моди в България: расизмът“ на Димитър Денков и „Расизъм in potentia?“ на Александър Кьосев – в: Натев, А., съст. 1997: 303–368.

Албена Хранова
Албена Хранова е българска културоложка. Доктор по филология. Доцент по българска литература. Преподавател в ПУ "Паисий Хилендарски" и НБУ, София. Автор на книгите: "Двете български литератури. Граници на лирическия контекст" (1992), "Литературният човек и неговите български езици (1995), "Подстъпи към приказката" (1996, "Яворов. Диалектика и алхимии (1999), "Езикът и неговите речи" (2000).
Други статии от този автор

support

Посетители: 78

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Нека да го кажем... преди 20 часа
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,Европа... преди 23 часа
  • сухи писа Още
    Не може да се мери с... преди 2 дни
  • Реус писа Още
    И едно допълнение,... преди 3 дни
  • Реус писа Още
    Благодаря ви за... преди 3 дни
  • Петров писа Още
    Един спомен от... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви за тази... преди 5 дни
  • Реус писа Още
    Уважаеми г-н Енев,... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Звучи хубаво и... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Благодаря на Златко... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Казано възможно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    По този въпрос има... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Не мога да разбера... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    От дълго време чета с... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Нито съм толкова... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Да , наистина в... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Ивайло Иванов писа:
    Силен. Въздействащ....
    преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    По течението на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Чудесен коментар!... преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    Филмът "Чернобил" по... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Фукуяма както винаги... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    - мислех са за корав... преди 2 седмици
  • хаджи Станой писа Още
    Става, Румене. Лошото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Живи да сте, Живковци!... преди 2 седмици
  • братя Стоилови писа Още
    Фукуяма бил казал... преди 2 седмици