От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Проявленията на квазинационализма в навечерието на избори

Преди да заговорим за национализма и неговите проявления, както и за практическите му измерения, добре би било още веднъж да си припомним понятията за нация и национална идентичност. Това е необходимо, защото „реалната стойност на всеки национализъм се измерва със съдържанието на самото разбиране на нация, което лежи в основата му. Има граждански и етнически национализъм“[1]. Според Петър-Емил Митев в условията на нашата страна, при нашата традиция и манталитет приемането на национализма като престижна и държавна идеология дори с най-добри намерения, с акцент върху гражданското понятие неизбежно ще разширява територията на етнонационализма. Въпросът се свежда до това кой е „истинският“ национализъм.

Спонтанното и масово разбиране, освен спекулативното и политическото, вероятно ще бъде в полза на етнонационализма. Така дори най-умният национализъм много лесно ще попадне в глупаво положение. Проблемът за национализма имплицитно включва и идентичността. Както национализма въобще, така и национализма на етническите малцинства не е еднозначен. Крайният национализъм се опитва да издигне на неправомерно равнище националната идентичност, а умереният се стреми да поддържа идентичността на общностите, които легитимират единството на обществото.

У нас изкуствено се раздухва политическо напрежение; раздават се обидни квалификации; наблюдават се противопоставяния на етнокултурна, религиозна и езикова основа; социалните проблеми се представят като етнокултурни; възраждат се стари страхове, недоверия и дори неизживяна враждебност; пренебрегват се принципите на толерантността, добросъседството и разбирателството. Разделящият и нараняващ език разрушава социалната хармония, маргинализира всяка общност и поляризира обществото. Това е още една причина да са спра накратко на понятията нация и национална идентичност, както и на техните проявления и практически измерения.

Като наименувано население, което споделя обща историческа територия, общи митове и исторически спомени, масова публична култура, обща икономика и общи юридически права и задължения на всички членове, нацията е многоизмерно понятие[2]. Но тя „се отнася към онези феномени, които са най-недостъпни за дефиниране и съществува изключително широка гама от схващания – от крайно обективистки до крайно субективистки“[3]. Според мнозина, занимаващи се с тази проблемна област, нацията е комплекс от етнически общности, носеща най-често името на доминиращия етнос или държавата; тя е исторически възникнала върху определена територия устойчива човешка общност с общ език, общ икономически живот, съвместно създавани през вековете материални и духовни ценности, чиято съвкупност определя специфичната национална идентичност, независимо от етническата принадлежност на техните създатели.

Нациите възникват в зората на модерните времена и се конституират като уникални социокултурни обединения за съвместен живот на хората. Подобно на етноса всяка нация има своята идентичност и неповторимост[4]. Тя започва да съществува за отделния човек в процеса на възпитанието преди всичко чрез символното си представяне: „името, знамето, химна, празниците и свързаните с тях ритуали, великите исторически личности, големите исторически дати, определена популярна версия на миналото, паметниците на културата. Нацията започва да съществува чрез положително афективно отношение към тези символи, чрез любовта към тях, чрез сакрализацията им“. Възникването на нацията „не може просто да се отъждестви с възникването на държавата. Възможно е да се конституира национална символика и митология, национална интелигенция, национална политическа класа и дори съзнание за национално единство, преди да се е появила национална държава, която се оказва по този начин не демиургичното начало, а последен елемент при формиране на феномена нация“[5]. Придържам се към разбирането, че под нация разбираме съвкупното постоянно население на една суверенна държава. Това е едно техническо и правно понятие, свързано с понятието гражданство в неговия правен смисъл. Чл. 15 от Всеобщата декларация за правата на човека, утвърждаващ, че всеки има право на националност, се дефинира, че всеки има право на гражданството на една държава, което го прави част от нацията[6].


Small Ad GF 1

Според Дитрих Шваниц погрешно е да се смята че, французин е този, който говори френски, англичанин – този, който говори английски (бил той американец или новозеландец, или индиец, или канадец, или пилот, или сараф). За французите нацията се определя политически, а не езиково. Англичанин е онзи, който се обявява за британската демокрация, независимо дали говори английски, галски или японски. За него политическата нация не е съдбовна общност, в която се раждаш, както е с езика. Тя е много повече. Резултатът е от обединение по воля. Както един клуб – в него можеш да влезеш, когато се придържаш към правилата му, към статута… „Трябва да се откажем от нашето етническо езиково понятие за националност и да приемем това на другите. Следователно германец е не този, чиито родители говорят немски, а този, който живее тук и се обявява за основния закон, дори ако той говори немски с швейцарски акцент, защото е бил гастарбайтер в Цолихофен“[7].

В лекцията си „Какво е нация?“, изнесена на 11 март 1882 г. в Сорбоната френският писател и философ Ернст Ренан вижда съществена черта на нацията във волята на нейните граждани да живеят заедно. Тук отделният индивид и общността като цяло са активни институции на непрекъснатия процес на формиране и развитие на нацията. Ренан нарича този процес всекидневен плебисцит. За него нацията е съвкупност от хора, обединени от волята за общ суверенитет, от волята да се самоуправляват в този именно, а не в друг състав[8]. Има се предвид случаят, в който не всеки гражданин на дадена държава „автоматично“ принадлежи към съответната нация. При това схващане принадлежността към нацията е въпрос на самоопределение на всеки индивид (идентифициране с нея), не е формален признак. От гледна точка на това разбиране може да се говори за национална идентичност, без да се отъждествява тя с етническата, т.е. на етническото мнозинство в дадена държава.

В своята основа националната идентичност е многоизмерна, тя никога не може да бъде сведена до един елемент. Антъни Смит в изследването си „Национална идентичност“ посочва нейните основни измерения:

1. Историческа територия или отечество;

2. Общи митове и исторически спомени;

3. Обща масова публична култура;

4. Общи юридически права и задължения на всички членове;

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

5. Обща икономика с териториална мобилност[9].

Това означава, че националната идентичност предполага: историческа земя – Родина; обща система от закони и институции с единна политическа воля; чувство за гражданство (националност) или чувство за юридическо равенство; наличие на общи ценности и традиции, обща култура, формирана чрез масовото образование и масовата култура. „Някои от тези черти имат константен характер, те са абсолютно задължителни, без тях не може да се говори за каквато и да е идентичност, а други – променлив характер, но тяхната промяна не променя идентичността на дадена нация“[10].

По начало идентичността в известна степен е неточно и флуидно понятие – от една страна означава идентичност, погледната отвън, наложена върху някой; съвсем друго е, когато самата култура, самият човек отвътре конструира някакви културни рамки, някаква форма на своето живеене. Много е трудно да се определи каква е връзката между двете идентичности.

В българската култура има един начин на мислене на националната идентичност – да разбираме сами себе си не като исторически субект, а като исторически обект, вечна жертва на външни попълзновения, едно пасивно и страдателно мислене, което е фиксирано в българската литература в множество страдателни заглавия още от времето на Възраждането. Това е заложено в самото мислене на Балканите или поне на някои балкански народи, което, от друга страна, създава у тях и други обратни комплекси, да речем, героизиращи, митомански комплекси. Това се отнася и за етническите общности, които в повечето случаи имат амбивалентна идентичност. Самата национална идентичност има различни пластове. Както отбелязах, те често си противоречат, друг път се допълват. Националната идентичност е динамично явление, което приема различни нюанси в зависимост от конкретната обстановка, от конкретното съотношение на различни чувства на близост. Някои нейни елементи имат постоянен характер, други се променят, но тяхната промяна не води до промяната на идентичността на нацията.

Възприемането на такава концепция за нацията и националната идентичност би могло да бъде показател за способността на нацията за модернизация, основана върху културно-духовна консолидация, устойчиво национално и социално единство, както и интеграция в наднационалните структури; би могло да означава и „утвърждаването в съзнанието на българина принципите и ценностите на модерния национализъм, който се основава на нова етика, на нова философия на толерантност и чувство за национално достойнство в рамките на нацията и за нова солидарност и интеграция в рамките на Европа“[11].

Гръмогласното биене по гърдите и патриотарското лозунгарство все още не означава национализъм, защото то не отхвърля подозренията в шовинизъм и политическа демагогия. Национализмът е състояние на духа, любов към родината, държавата, нацията, чувства, страсти, лична убеденост, безкористие. Неговият характер се определя от изразяването, средствата за реализация на идеите, идеалите и целите на нацията. Когато една майка се гордее с детето си, не обижда другите майки. Но когато заявява и демонстрира самочувствие, че нейното дете е най-умното, най-доброто, най-красивото от всички деца, че другите са неспособни, тя обижда всички други майки. „Когато национализмът е израз на активно, заинтересовано отношение към достойнствата на нацията, нейните добродетели, когато той е проява на благородна национална гордост, той не застрашава никого, не обижда другите нации, не ги унизява. Обаче когато привързаността към собствената нация се изражда в национален егоизъм, в омраза, ненавист и високомерие към представителите на другите етнически и национални общности и в завоевателни териториални, културни, геополитически, етнодемографски амбиции спрямо тях, когато се демонстрира незачитане на другите нации, тогава национализмът се превръща в шовинизъм, расизъм, нацизъм“[12].

Бихме могли да обобщим, че национализмът в класическия си смисъл е отрицание на националния егоизъм, националната омраза, шовинизма, нацизма и другите форми на националната изключителност. Национализмът не е всяване на омраза и ненавист, не е и противопоставяне на едни хора на други, а преди всичко е опит за сплотяването им. Той е неразривно свързан с индивидуалната идентичност и способен да прави всеки гражданин част от историята на своята страна.

Не би трябвало да има съмнение, че привързаността към ценностите на нацията, на която принадлежим, да определя същността на национализма. Бих искал да се спра подробно на връзката между патриотизма и национализма. Но това е прекалено широка тема и се нуждае от специална разработка. Затова само ще спомена, че се присъединявам към становището, че патриотизмът е обич и привързаност към родината, както и уважение и толерантно отношение към всички граждани на страната, независимо от тяхната етническа идентичност и религиозна принадлежност. Национализмът е идеология, която превръща патриотизма в политика. Говори се за краен и умерен национализъм. Както вече отбелязах, умерения национализъм би могло да бъде доктрина, целяща сплотяването на всички граждани на дадена държава в името на нейното съществуване. Според мен за краен национализъм ни би трябвало да се говори, защото това вече е шовинизъм и ксенофобия; омраза и ненавист към другите и различните, независимо, че принадлежат към нацията.

Българският национализъм би трябвало да обединява всички граждани, които са членове на българската нация, спазват законите на държавата, работят за интересите и просперитета на страната, т.е. става дума за интегрирането на гражданите на страната около идеята, че те са едно цяло и е необходимо съвместно да участват в решаването на нейните настоящи и бъдещи проблеми. Редица автори разглеждат национализма като движеща сила на историята. В книгата си „Петдесет ключови думи на съвременната култура“ Ф. Форест отбелязва, че национализмът се ражда с Френската революция и изиграва значителна роля в историята на следващите столетия. В него име Франция установява нова политическа система и я защищава срещу военната заплаха, каквато представляват армиите, изпратени срещу Републиката от европейските монархистични сили. Също в негово име навсякъде в Европа се развиват исканията, чрез които се утвърждава волята на много народи да се конструират в суверенни нации, републики, разчупвайки монархическите порядъци[13].

В периоди на политическа, социално-икономическа криза, преход, културен упадък, както и криза на идентичността, национализмът се превръща в могъща сила за съпротива, солидарност, единение, от една страна и, в агресия, омраза, нетърпимост, злоба, създаване на обществено нажежена обстановка на страх, от друга. Това вече е квазинационализъм, а неговите привърженици са квазинациоанлисти. За тях не съществуват различни идеи и светогледи. Съществува само врагът. Те не спорят с никакви аргументи и идеи, категорично отхвърлят другия, различния. Независимо от това, че са наясно със слабостта на убежденията и позициите си, мобилизират всички свои сили в безпощадна защита на изповядваната само от тях истина. Лесно намират трибуна в средствата за масова информация, в електронните медии, където нерядко се оформя истинска територия на омраза. Тяхното същинско оръжие е в изповядването на формулата, че врагът непременно трябва да бъде намерен, разобличен, унищожен. Врагове за квазинационализма в редица ситуация се оказват представителите на етническите, религиозните, езиковите и други малцинства.

Журналистът Георгий Чистяков привежда следния пример: „Какво, ако не типичен пример за разпалване на фанатизъм и междурелигиозна вражда, представлява отговорът на един от московските свещеници на въпрос, зададен от радиослушателка: как да постъпят жителите на град, в който баптисти са построили молитвен дом? Свещеникът отговоря, че трябвало да съберат колкото може по-голяма купчина камъни и да удрят по прозорците на баптистите, докато те самите не се махнат оттам“. У нас този отговор намери своята практическа реализация, когато от партия „Атака“ нападнаха софийската джамия, а на пловдивската й бяха изпочупени стъклата на прозорците.

Когато говорим за квазинационализма, непременно трябва да се спрем и на партикуларизма. Те са две страни на една монета, вървят ръка за ръка. Съществуването на едната представлява витамин, богата жизнена среда за съществуването на другата. Партикуларизмът е стремеж на отделни съсловия на една държава за повече права, привилегии, преимущества и независимост от центъра; обособяване, затваряне в себе си, задоволяване със собствени творения, отчуждавайки се от общонационалното достояние. В случая би могло да се говори за заменяне на етническата идентичност с чужда национална идентичност, противопоставяне на интеграцията в българското общество. Става въпрос не за вътрешно етническо общуване или за причастност към своята етническа култура, а за пълно затваряне в себе си. „Абсолютизирането на чувството на етноцентризъм обективно създава изкуствени прегради пред плодотворното културно общуване“[14]. И. Ялъмов пише за деструктивен български и турски национализъм, които взаимно се подхранват. Между тях съществуват известни общи елементи. И двете според него са за чиста етническа държава и затова не приемат идеята за гражданска нация и за интеграция с европейската общност.

Макс Вебер разграничава два типа професионални политици: политици, живеещи за политиката и политици, живеещи от политиката. Първият тип са хора, доказали се в живота и станали политици, за да работят за общото благо на хората. Другите работят за себе си; целта им е да живеят от политиката, защото не са се реализирали в професията си. В обществото има много „патриоти“, които се представят за „националисти“ и имитират дейност в полза на страната. Някои от тях непрекъснато са на политическата сцена, други се появяват в навечерието на избори. И двете групи са търговци на надежди; говорят това, което искат да чуят избирателите. Техните политически технологии за завоюване и задържане на властта са: „разделяй и владей; задушаваща прегръдка; крачка напред – две назад; обещавай всичко, което се харесва на избирателя; отклони вниманието от важните и неудобни проблеми към някакъв скандал; хвърляй кал върху другия, различния, клиенталистко обвързване на основната част от партийния елит и т.н.“[15]

В навечерието на почти всички избори от местно и национално значение, а сега и от европейско, определени сили правят опити да инициират етническо напрежение. Би могло да се твърди, че с това те искат да удовлетворят своите политически стремления. Разбира се, този стремеж е естествен и той не трябва да учудва никого. В крайна сметка всяка политическа сила се стреми към властта. Именно затова се създават и функционират партиите. Но това, което предизвиква тревога, е усилията на някои да търсят не онова, което ни сродява и сближава, а онова, което може да ни раздели и противопоставя. Според мнозина с етническата карта се манипулират стари страхове и се принуждават избирателите да гласуват по определен начин. „За съжаление ориентацията на днешните български партии и политици към национализма продължава да бъде чисто тактическа – според политическия интерес, а не същностна – според стратегическия държавен интерес. Това проличава ярко в еволюиращото отношение към ДПС – не само традиционните левица и десница, но и либералното НДСВ променят отношението си към ДПС, към турците и към циганите според непосредствения си политически интерес в момента – дали тази партия и тези етнически групи ги подкрепят или не“[16]. Засега единствено ГЕРБ очевидно не се опитваше да се коалира с ДПС, а търсеше преки пътища към турците, мюсюлманите и ромите. Но на 22 март 2014 г. лидерите на ГЕРБ и ДПС се срещнаха демонстративно на кафе в центъра на Кърджали. Това стана след няколко часови уговорки през медиите. „Абсолютно нищо, свързано с политика, коалиции или каквото и да било – освен да демонстрираме пред жителите на Кърджали и пред цяла България, че политиката е важна, но стабилността и толерантността трябва да стоят над всичко“, каза лидерът на ГЕРБ за темата на разговора със своя колега. Но така или иначе размахването на етническата карта все още върши работа. „Чрез различни законни и недотам законни средства, включително и чрез актуализиране на страха от повтаряне на „възродителния процес“, се осигурява гласуване по етнически и верски принцип. На избирателите се внушава, че турското население се е спасило и съществува едва ли не благодарение на наличието на етническа партия“[17].

Трябва да се подчертае, че етническата карта не е инструмент в ръцете само на една партия; тя е коз и в ръцете на някои политически сили, които се определят като „националистически“. Ако евреите не съществуваха, те щяха да бъдат измислени. С тези думи Жан-Пол Сартр започва своето есе за евреите. Нашият политически живот представлява непрекъснато измисляне на евреи.

На ДПС дюшеш му дойдоха нападателите на джамията в Пловдив. То също добре си живее с образа на врага, въплътен в „Атака“ и другите националистки партии. Обратното е не по-малко валидно.

БСП и АБВ пък се надцакват за това кой е по-голям противник на ГЕРБ и кой в никакъв случай няма да се съюзи с него, за разлика от подозираната в противното друга страна.
[18]

Демокрацията е начин на управление, при който хората участват в него чрез своите представители във властта и вземат решение от тяхно име и в тяхна полза. У нас се случи така, че някои етнически общности са представени от една партия. Съвсем логично и човешки възниква въпросът, ако тя евентуално престане да съществува, останалите партии имат ли готовност да им предложат такива политики, които да ги убедят да гласуват за тях? До каква степен те познават бита, традициите, обичаите им? Имат ли те програми за преодоляване на страховете и сбъдване на техните надежди? В тази връзка мисля, че съществува нужда от научно-теоретически дебат за особеностите и функциите на съвременния български етнически модел. Този дебат би трябвало да има интердисциплинарен характер, т.е. в него да участват специалисти от различни клонове на познанието, хора, занимаващи се с тази проблемна област, както и представители на политическите партии в България. И в него да се очертае принципна, а не конюнктурна позиция към този модел. Той не е даден веднъж завинаги, а е динамично състояние и има определена цел. Той не е нещо гарантирано, а е в непрекъснато развитие. Въпреки своята устойчивост, този модел не е неизменна величина, а претърпява качествени трансформации, които осигуряват постоянното обновление на националната идентичност. В този смисъл в контекста на европейската интеграция на страната той се нуждае от актуализация, която да бъде осъществена като осъзната държавна политика. Защото основата на модела на етнокултурното съжителство и взаимодействие е положена в хармоничния, устоял на историческите превратности процес на взаимно уважение, зачитане и толерантност към носителите на различни културни традиции у нас. Той трябва да се разглежда и като специфичен опит в управлението на етнокултурното многообразие. Мисля, че решат ли се тези въпроси, няма да имаме основание за говорим за етническо напрежение в навечерието на избори и спекулации с вота на избирателите.

Пътят на България за Брюксел сега изглежда, че минава през Крим. Вече стана ясно, че предизборните дебати няма да са свързани само с реалните вътрешни проблеми на страната. Събитията в Крим доведоха на дневен ред разделянето на „фили“ и „фоби“, което съпътства цялата ни история от Освобождението до сега. Според мнозина политически наблюдатели дебатът за Украйна е бягство от реалните проблеми на страната. Друг е въпросът, че проблемите, свързани с икономиката и енергетиката са зависими от това как ще се развие украинската криза. Отношението към Русия и Украйна ще определи електоралната нагласа. Гласовете на етническите българи ще се разпиляват. От това ще спечелят „Атака“, която води открита проруска пропаганда и ДПС, което за сетен път ще разчита на твърдия си електорат. След изборите за европарламент, българският парламент ще остане нестабилен; очаква се резултатите от тях да се отразят осезаемо и на вътрешнополитическите процеси, които биха могли да предизвикат предсрочен парламентарен вот. Появява са дъждоносен облак за квазинационализма; оплодената от проливния дъжд почва ще роди дузина квазинациоанлисти, които ще „свирят“ по тънката струна на народната душа, която волю-неволю се подава на внушенията им.

Чрез образа на врага най-лесно можеш да създадеш и закрепиш твърд електорат, уплашен от противниците в другата страна. А с наплашени хора се манипулира по-лесно, те по-лесно се управляват и им се втълпяват определени стереотипи на политическо мислене. Другите инструменти в арсенала на квазинационализма са провокацията, лъжата, слуховете, раздухването на емоции, политическата дезориентация[19]. „За тази цел е важно да владееш повече медии и компании, с които да поддържаш залпове от негативна пропаганда, да създаваш черен пиар срещу противниците си. Тежката криза и отчаяно положение на големи маси от българите са подходяща хранителна среда за тази политическа технология. Тя успешно работи в краткосрочен план, обединява голяма група от хора около тебе чрез страха и омразата от съответния противник. Но това е силно конфликтна технология, разделяща и противопоставяща обществото, води до разпад на доверие и ожесточено противопоставяне. Стимулирането на ненавист работи в кризисна ситуация, но има деструктивни следствия и за обществото, и за водене на рационална политика“[20].

Нека всеки обича и гордее с детето си, да изпитва законна национална гордост и самочувствие, но и същевременно да култивира в себе си толерантност и откритост към хората с различно мнение, говорещи на други езици и изповядващи друга вяра.



[1] Петър-Емил Митев. Национализъм и/или оптимистична теория за българския народ. В:-Бългярските национализми и европейската интеграция. С., 2006.

[2] Смит, А. Национална идентичност. С., 2000, с. 63.

[3] Кацарски, Ив. Феноменът нация. В:-Идентичности. С., 1995, с. 9-10

[4] Фотев, Г. Другият етнос. С., 1994, с. 182

[5] Кацарски, Ив. Феноменът нация. В:-Идентичности. С., 1995, с. 28.

[6] Малцинствата в България. С., 2003, с. 17.

[7] Шваниц, Д. Речник на общата ни култура. С., 2004, с. 63.

[8] Renan, E. Qu`est ce qu`une nation. P., 1882.

[9] Смит, А. Националната идентичност. С., 2000, с. 26.

[10] Ганчев, П. Национална и европейска идентичност. В:- България: интеграция,трансформация, глобализация. С., 2007, с. 77.

[11] Загоров, О. Национална интеграция и европейска интеграция. С., 2004, с. 212.

[12] Пак там, с. 213.

[13] Форест, Ф. Петдесет ключови думи на съвременната култура. С., 2011, с. 197.

[14] Ялъмов, И. Ролята на етническия модел в укрепването на националната идентичност. В: - Българските национализми и евроинтеграцията. С., 2006, с.187.

[15] Проданов, В. У нас винаги се търси „образа на врага”. В:-www.pogled.info. 26.02.2014.

[16] Баева, И. Съвременното българско национално съзнание - от нов национализъм към нов интернационализъм. В: - Българските национализми и евроинтеграцията. С., 2006, с. 151.

[17] Ялъмов, И. Ролята на етническия модел в укрепването на националната идентичност. В: - Българските национализми и евроинтеграцията. С., 2006, с. 192

[18] Проданов, В. У нас винаги се търси „образа на врага”. В:-www.pogled.info. 26.02.2014.

[19] Преди години М. Чукас твърдеше, че с помощта на радиопропагандата осведоменият човек може да бъде превърнат в неосведомен, информираният – в дезинформиран, убеденият в съмняващ се.

[20] Проданов, В. У нас винаги се търси „образа на врага”. В:-www.pogled.info. 26.02.2014.

Мюмюн Тахир е магистър по литература и културология. Доктор по философия. Занимава се с проблемите на идентичността и с теоретични и приложни изследвания в областта на културната интеграция, културната антропология и културния мениджмънт. Носител на Годишна литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г.

Pin It

Прочетете още...

Минев, Мандела, Хитлер

Петър Добрев, Жана Цонева 23 Фев, 2015 Hits: 58818
Големият проблем е тенденцията исторически…