Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Основният протест на „Ранобудните студенти“, окупирали Софийския университет, и на присъединилите се към тях студенти от цяла България, е против липсата на морал в политиката. На това основание те искат оставката на правителството.

Обвиняват ги, че протестът им бил политически, че обслужвали други партийни структури, че искали да наложат морална диктатура, че университетът бил място за учене, а не за протести, че всичко това е неразумно – и започнаха да насъскват срещу тях техните разумни колеги, които „искат да учат“...

Не знам случайно или не – студентите улучват в сърцето уродливата наша демокрация: липсата на политически морал. Тук не става дума само за корупцията, за олигархическите монополи, за користното използване на властта и прочие – това са само последствията от политическото лицемерие, от идеологическия цинизъм.

Ние казваме, без да се замислим: в края на 1989 година падна комунистическият режим. Дали това е вярно?

Ако заспиваме със спомените за еуфоричните митинги през 1989-1990 година – да, така беше. Но ако се поразсъним, ако отворим очи и се огледаме, с почуда и потрес ще видим, че това е било сладък сън. Защото комунистическата партия, предрешвайки се на социалистическа, преструвайки се на демократическа, продължава да дирижира събитията в България: от досегашните 12 правителства, БКП/БСП ръководи или участва в 8 от тях (на Георги Атанасов, на Андрей Луканов – 2, на Димитър Попов, Любен Беров, Жан Виденов, Сергей Станишев и на Пламен Орешарски).


Small Ad GF 1

А през 2007 г., когато възторжено влизаме в Европейския съюз, 15-16 години след „падането на комунистическия режим“, цялата власт е отново в ръцете му: председател на Народното събрание е Георги Пирински, кандидат-член на ЦК на БКП, зам.-председател на БСП;

министър-председател е Сергей Дмитриевич Станишев, бивш съветски поданик, председател на БСП, син на дългогодишния секретар на ЦК на БКП Димитър Станишев;

президент на републиката е Георги Първанов, бивш член на БКП, бивш председател на БСП;

главен прокурор на републиката е Борис Велчев, внук на члена на Политбюро на ЦК на БКП Борис Велчев.

На този исторически превал не трите – и четирите власти: законодателна, изпълнителна, президентска и съдебна – са в ръцете на БСП, а всъщност отново са в ръцете на бившата комунистическа номенклатура и на техните деца и внуци.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И моралът им е като морала на техните бащи и дядовци. Стремежът им към властта е патологичен. Загубят ли я за година-две – изпадат в истерия. Готови са да се съюзят и с дявола само и само да се докопат отново до властта.

Студентите ги питат: „Кой предложи Пеевски?“ Никак не е глупав и безсмислен този въпрос. Защото не е важен отговорът – важно е да се отговори, важна е прозрачността, откритостта, важно е да се наруши най-сетне тази налудничава комунистическа конспиративност, този исторически навик да вършат подмолни преврати, тази безсмъртна тяхна демагогия.

И Станишев, и Местан, и Орешарски отговарят лицемерно: решението бе общо. Никой от тях не казва: „Аз реших, аз сгреших, аз нося отговорност.“ И никой от гласувалите депутати не казва „аз“, всеки казва „ние“. Всеки се крие зад това „ние“. Зад прикритието на това „ние“ се вършат най-големите несправедливости, понеже никой не носи никаква отговорност. Престъпленията на комунизма бяха извършени все от това „ние“, затова и никой не беше съден за терора и за хилядите убийства – как да го осъдиш това подло, анонимно многоглаво „ние“?!

Затова студентите питаха: кой? Никой от тези мъже няма доблестта да каже: аз! Съжалявам. Управляват ни страхливци. Или – още по-лошо: конспиратори.

Погледнато трезво, ние продължаваме да живеем в една дълга, тягостна, мъчителна, подла и отвратителна посттоталитарна агония.

Какъв ще бъде резултатът от протеста на студентите? Ще свалят ли правителството? Ще успеят ли да променят нещо в държавата? Едва ли. Ако не последва общонационална стачка, ако не се вдигне целият народ – протестът на студентите няма да постигне нищо. Ще затихне. Ще угасне. Един вид – ще завърши с поражение.

Но има една невидима победа: тези момчета и момичета имаха дързостта да въстанат срещу аморалността, срещу несправедливостта, срещу цинизма на тънещите в разкош, които управляват от името на мизерстващия народ – и това е предостатъчно! Те не само удариха камбаната на недоволството, не само разбудиха заспалите ни съвести, не само заставиха властниците да се съобразяват с тях и да се страхуват, когато решат отново да вършат неправди и глупости – има нещо много по-важно: тези момчета и момичета са вече други – различни от онези кротките и разумните, които „искат да учат“; те ще израснат горди и непокорни граждани – различни от онези кротките и разумните, които „искат да учат“; те ще има с какво да се гордеят през целия си живот – за разлика от онези кротките и разумните, които едва ли ще имат очи да се хвалят пред децата си: ние тогава мълчахме, ние си траехме, ние търпяхме, защото по-важно и по-благоразумно беше да учим.

Ако България не ражда все повече и повече деца като онези ранобудните и неразумните – ние ще продължаваме да тънем, както казва Захарий Стоянов, в калното блато на позорното благоразумие.

по материали на в. „Стандарт“

Източник

Стефан Цанев е български драматург, поет и писател.

Роден е в село Червена вода, Русенско на 7 август 1936 г. В Русе завършва Математическа гимназия през 1954 г. През 1959 г. завършва журналистика в Софийския университет, следва 2 години право, през 1960-1965 г. учи драматургия в Московския киноинститут. Работил е като кореспондент в Родопите (1959), редактор в Студия за игрални филми (1965-1967), драматург в Държавен сатиричен театър (1967-1970), в Театър 199 и Театъра на окръзите (1970-1973), в Театър „София“ (1973-1984; 1991), в Драматичен театър в Пловдив (1984-1991), Театъра на армията (1992-1996), Театър „София“ (1996-2008). Автор е на стихове, драми, публицистика и проза, както и на стихове и пиеси за деца.

След събитията в Чехословакия 1968 г. стихосбирката му „Парапети“ е свалена от печат, забранено е да се печатат негови стихове до 1976 г. През 1984 г. заради спектакъла му „Любовни булеварди“, забранен лично от Тодор Живков, е уволнен от театър „София“ без право да работи в столицата, изпратен е в Пловдив, завръща се в София след 1990 г.

Негови стихове са превеждани на всички европейски езици, на китайски, монголски, арабски и иврит, а пиесите му („Последната нощ на Сократ“, „Другата смърт на Жанна д’Арк“) са играни в Париж, Гренобъл, Бордо, Атина, Монреал, Петербург, Лайпциг, Висбаден, Варшава, Краков, Прага, Гьотеборг (Швеция), Будапеща, Киев, Москва, Питсбърг (САЩ), Вилнюс, Братислава, Никозия, Букурещ, Гюргево, Хага, Измир, Истанбул и др.


Pin It

Прочетете още...