Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

„Не ви ли заставиха неоспоримите факти да стигнете до извода,
че българите и сърбите в своите национални стремежи да поправят
не съвсем благоприятните за тях данни на етнографската статистика
се заеха със систематично изтребване на мюсюлманското население?“

(Извънпарламентарно питане на Лев Троцки
към депутата в Държавната Дума Павел Милюков,
вестник „Лъч“ 30 януари 1913 г.)

Историческата демография е най-големият враг на национализма. Точните и обективни данни, с които тя си служи, обикновено не се харесват на създателите на националистически митове. Техният основен принцип на работа е пълното пренебрегване на демографската статистика и замяната и с произволни твърдения, при които демографските показатели на нашата етническа група винаги се преувеличават, а тези на другите се подценяват. Този начин на правене на наука е характерен за всички балкански държави. Той засяга и трудовете, посветени на миграционните процеси в нашия регион през ХIХ-ХХ век.

Етническите прочиствания и възникналите като следствие от тях бежански проблеми са част от новата история на всяка балканска държава. Всяка национална историческа наука им отделя значително място. Балканските историци и представителите на бежанските организации произвеждат огромно количество информация по бежанския проблем, в която преобладават емоционалните оценки, но липсват напълно статистическите аргументи. Изследователите обръщат внимание на трагедията на своите бежанци от съседните страни, но запазват мълчание по въпроса за нещастието на хората, прогонени от собствените им държави. Родината се представя като жертва на етническо прочистване от страна на съседите, но не и като извършител на подобни злодеяния към собствените си малцинства. В резултат на това хората на Балканите имат погрешна представа за етнодемографските процеси в региона. Те не си дават сметка, че етнически хомогенните общества, в които днес живеят, са създадени благодарение на масовото и насилствено прогонване на чуждите етнически и религиозни общности.

По отношение на броя на бежанците най-ощетена е Турция. При възникването на балканските национални държави мюсюлманските общности в техните земи не само не отстъпват по численост на преобладаващия християнски етнос, но на места дори го превъзхождат. Днешните жители на тези държави или не осъзнават тази реалност, или я смятат за нещо нормално и я оправдават напълно с клишета от националистическата фразеология. Твърдението, че са били под „турско робство“, е натрапвано системно на балканските народи от момента на създаването на техните държави, за да се оправдае подготвяното насилствено прогонване на „поробителите“ от Балканите. Масовото прочистване на мюсюлмани и заграбването на техните имоти се представя като част от процеса на национално освобождение.

В България представата на хората за бежанския проблем в българо-турските отношения се изчерпва с прогонването на българите от Източна Тракия и Мала Азия през 1913-­1914 г. Наследниците на тези бежанци дори започват преди две десетилетия кампания за търсене на компенсации от Турция за отнетите имоти, без да си дават сметка, че мюсюлманските бежанци от България са многократно повече, а стойността на изоставените от тях имоти е значително по-висока.

Напоследък в България се наблюдават плахи опити за преоценка на някои от споменатите патриотични заблуди. Тези логични и изключително здравословни за обществото тенденции предизвикват вулканични изригвания от първосигнален патриотизъм. Ето и част от неговата хронология. През 2010 г. бе издадена на български език книгата на Джъстин Маккарти „Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922 г.“, от която българският читател за първи път научи за някои от престъпленията на неговата родина срещу мюсюлманите. Патриотичните организации осъдиха книгата като антибългарска. Демонстрирайки нулеви познания по демография, полуграмотни журналисти и треторазрядни политици се втурнаха да оспорват професионализма на автора.

В началото на тази година парламентът прие декларация, осъждаща възродителния процес. Там за първи път т. нар. „голяма екскурзия“ бе официално наречена етническо прочистване. Патриотите скочиха като ожилени против това закъсняло самопризнание. Недоволството от декларацията бе оглавено от известния предимно с агентурното си минало академик Георги Марков.

Истинската истерия обаче се разрази във връзка с отбелязването на 100 годишнината от Балканската война. Приемана дотогава единодушно и безкритично като освободителна и като някакъв недостижим национален връх, Балканската война бе напълно демаскирана като едно от най-големите престъпления, които нашата държава някога е извършвала. Първи смелостта да назоват нещата с истинските им имена проявиха членовете на новосъздадения Европейски институт „ПОМАК“. Те призоваха държавните институции да отменят честванията в Родопите, тъй като по време на тази война срещу мюсюлманското мнозинство в планината е извършено брутално насилие от страна на българската армия и подкрепящите я македонски и тракийски чети. Последва Кърджалийският скандал. Отказът на мнозинството в общинския съвет да присъди на окупатора на града генерал Делов званието почетен гражданин на Кърджали отприщи невиждана патриотична агресия. И отново начело на тази истерия застана споменатият вече академик-доносник. „Независимите“ медии се надпреварваха да канят „безспорния специалист“, а неговите крясъци горещо се акламираха от фашизоидите от ВМРО и „Атака“. Казусът „Делов“ се превърна в основен проблем на обществото.

Намеси се и Ахмед Доган, който също определи Балканската война като война за етническо прочистване. Тази абсолютно вярна констатация се оказа поредното наливане на масло в огъня най-вече поради факта, че е изказана от лидера на ДПС. Реакцията на Георги Марков не закъсня. Той обвини всички, които не приемат глупавите му патриотични клишета, че са турски агенти и проводници на измислената от него самия доктрина на неоосманизма. Политици от различни цветове се юрнаха да се изказват по въпрос, от който си нямат хабер. Последната неадекватна реакция беше на някакъв световно неизвестен писател-тракиец, който на страниците на вестник „24 часа“ разказа сърцераздирателна история за трагедията на своите предци по време на турското нашествие през лятото на 1913 г., но не обели нито дума за значително по-мащабната трагедия на „омразните поробители“ от есента на 1912 г.

В цялата тази словесна истерия напълно отсъстваха научните аргументи. Насилието над помаците и етническото прочистване се отхвърляха с горещ патриотичен плам, но без научни доказателства. А такива безспорно има. При това не чужди, не турски, европейски или американски, а чисто български. В следващите редове ще се опитам да представя Балканската война от гледна точка на българската статистика, която по моя преценка е на много високо професионално ниво и, ако все пак в нея има някакви слабости или пристрастия, то те в никакъв случай не са протурски или промюсюлмански.

Етническото прочистване на мюсюлманско население от България започва още по време на Руско-турската война (1877-1878) и продължава почти до края на ХХ век. То засяга не само турците, но и другите мюсюлмански общности като помаци, татари, черкези, юруци и цигани-мюсюлмани. Българската статистика позволява да установим с приблизителна точност броя на изселниците, населените места, от където произхождат, и годината на тяхното изселване. В това отношение най-полезни са резултатите от преброяванията на населението в България от 1881 г. нататък, както и други издания на Дирекцията на статистиката в България. Поради причини, които вече изтъкнах, в българската историография липсват опити за изясняване на този важен демографски проблем. Сериозни изследвания има в турската и в западната историография. Изводите в тях се потвърждават почти изцяло от данните на българската статистика, но тук няма да се спирам на тях, за да не бъда обвинен в тенденциозност.

Безспорно Балканските войни бележат една от връхните точки в изселването на мюсюлмани от България. Количествените параметри на този процес могат да бъдат проследени, като се съпоставят резултатите от преброяванията на населението в България през 1910 и 1920 г. Това, разбира се, не обхваща всички изселени в Турция мюсюлмани, а само тези, за които се отнасят и двете преброявания, а именно за довоенните територии на България, с изключение на Южна Добруджа и Западните покрайнини, които през 1920 г. вече не са част от страната. Тази съпоставка не се отнася и за териториите, придобити след 1912 г. Това са окръзите Петрич, Пашмакли и Местанлъ, околиите Кърджали, Свиленград, Малко Търново и Василико. На тях ще се спра отделно.

Общият брой на населението на България към 31 декември 1910 г. е 4 337 513 души. От тях 602 078 души са мюсюлмани. Към 31 декември 1920 г. населението на страната е вече 4 846 971 души, от които 690 734 души са мюсюлмани. За десет години населението на страната се е увеличило с 509 458 души, а мюсюлманите с 88 656. Тези данни обаче не отчитат териториалните промени през този период. България губи една територия с преобладаващо мюсюлманско население, каквато е Южна Добруджа, но получава други територии с още по-многобройно мюсюлманско население, каквито са Родопите.

За да отчетем най-точно намаляването на мюсюлманите в старите предели на България, трябва да съпоставим резултатите от двете преброявания по окръзи, околии и населени места. През периода 1910-1920 г. не са правени промени в териториално-административното деление на страната. Променя се само общата територия, което води до отпадане и присъединяване на нови окръзи и околии. Ето и данните по окръзи:[1]

Окръзи

1910

1920

разлика

Забележка

Бургаски

40 739

40 925

+ 186

Без ок. Василико и Малко Търново

Варненски

39 543

42 284

+ 2741

Без ок. Балчик, Добрич и Куртбунар

Видински

7665

7539

- 126

Врачански

12 945

12 703

- 242

Кюстендилски

1402

1811

+ 409

Пловдивски

47 553

39 878

- 7675

Плевенски

22 000

21 446

- 554

Русенски

88 163

99532

+ 11 369

Без ок. Силистра и Тутракан, с община Юнузлар

Софийски

5215

6509

+ 1294

Без ок. Цариброд

Старозагорски

30 234

31 411

+1177

Без ок. Кърджали и Свиленград

Търновски

27 015

27452

+ 437

Шуменски

132 648

142 510

+ 9862


От таблицата се вижда,че при някои окръзи се наблюдава намаляване на мюсюлманския елемент, а при други незначително увеличение, което при тогавашния прираст е по-малко от нормалното и означава, че има изселвания на мюсюлмани от съответните окръзи. Прави впечатление, че мюсюлманите намаляват в окръзите, където относителният им дял е малък, а в окръзите, където са мнозинство, въпреки наличието на изселвания, мюсюлманите запазват силно присъствие и бележат увеличение. Най-силно намалява мюсюлманският елемент в Пловдивски окръг и това се дължи почти изцяло на изселването на помаци през 1913-1914 г., предизвикано от насилствената християнизация. Помаците са причина и за негативния баланс при мюсюлманите в Плевенски и Врачански окръг.

Повече яснота за териториалното разпределение на изселническия поток ще придобием, като съпоставим данните от двете преброявания по околии.

Околии

1910

1920

Разлика

Айтос

16 603

16 064

- 539

Анхиало

5216

4996

- 220

Бургас

2872

2285

- 587

Карнобат

6248

6840

+ 592

Котел

1812

2113

+ 301

Къзълагач

1228

944

- 284

Сливен

5072

5477

+ 405

Ямбол

1940

2206

+ 266

Варна (градска)

6164

5615

- 549

Варна (селска)

9184

11 039

+ 1855

Провадия

24 186

25 630

+ 1444

Белоградчик

843

892

+ 49

Видин

3607

3199

- 408

Кула

179

82

- 97

Лом

2036

3366

+1330

Берковица

677

626

- 51

Бяла Слатина

3382

3490

+108

Враца

2084

2773

+691

Оряхово

4125

4102

- 23

Фердинанд

1777

1712

-65

Дупница

350

566

+216

Кюстендил

796

990

+194

Радомир

256

255

-1

Карлово

4381

4485

+104

Пазарджик

5067

4939

-128

Панагюрище

833

1026

+193

Пещера

15 892

11 878

-4014

Пловдив (градска)

6583

7199

+616

Пловдив (селска)

5246

4123

-1123

Станимака

9551

6228

-3323

Ловеч

3365

3291

-74

Луковит

2415

2706

+291

Никопол

5840

4957

-883

Плевен

6086

6383

+297

Тетевен

3179

3038

-141

Троян

1115

1071

-44

Бяла

8404

8481

+77

Разград

46 947

51 740

+4793

Русе (градска)

6090

6182

+92

Русе (селска)

27 122

33 129

+6007

Орхание

1107

1153

+46

Пирдоп

303

202

-101

Самоков

833

921

+88

София (градска)

2440

3500

+1060

София (селска)

510

627

+117

Трън

22

59

+37

Борисовград

1215

1442

+227

Казанлък

10 655

10 755

+100

Нова Загора

2067

2013

-54

Стара Загора

3585

3095

-490

Харманли

6062

6222

+160

Хасково

4721

5974

+1253

Чирпан

1929

1910

-19

Габрово

34

89

+55

Горна Оряховица

3324

3043

-281

Дряново

258

212

-46

Елена

6731

7651

+920

Свищов

6372

6037

-335

Севлиево

6270

6389

+119

Търново

4026

4031

+5

Ески Джумая

23 676

24 500

+824

Осман пазар

26 695

28 676

+1981

Попово

8312

8174

-138

Преслав

15 876

14 342

-1534

Шумен

58 089

66 818

+8729


От 65 околии в 28 мюсюлманското население бележи спад. Особено забележително е намаляването на мюсюлманите в околиите Пещера, Пловдив (селска) и Станимака, където преди войната преобладават помаците. От населените предимно с турци околии най-сериозно намалява населението в Преслав. Значителен отлив има и от околиите Айтос, Анхиало, Бургас, Къзълагач, Варна (селска), Видин, Никопол, Свищов и Стара Загора.

Резултатите от преброяванията по населени места дават приблизителна яснота от кои села и градове по колко мюсюлмани се изселват в Турция. В повече от 20 населени места в Бургаски окръг мюсюлманският елемент намалява значително между двете преброявания. В окръжния център намаляват с 406 души (от 1287 на 881), в село Скеф с 24 души, в Созопол с 20; в селата от Анхиалска околия: Арнауткьой с 69, в Бурунджук с 62, Гюргенкьой с 21, Даутлий – 39, Еникьой – 67. В Айтоска околия най-много мюсюлмани се изселват от село Барък. От 483 през 1910 г. през 1920 г. остават само 6. Изцяло се изселват турците от село Казалък-ени-махле, наброяващи 261 души през 1910 г. Село Хотал намалява с 211 мюсюлмани, Джелеп кьопрю с 45, Ичмей вакъф с 43, Каравелилер с 22. От Карнобатска околия: Българско Бейкьой с 27, Караджиларе с 28, Сигмен с 43; от Сливенска околия – Юренджик с 53. От Къзълагачка околия изцяло се изселват мюсюлманите от селата Оджакьой – 238 души през 1910 г. и Попово – 65, а в Кайбиларе намаляват с 23 души.

Изселвания има и от Варненски окръг. Всички мюсюлмани от село Абдикьой, на брой 36 през 1910 г. се изселват. Най-много намаляват мюсюлманите в село Чокек – с 267 души. В село Бейджиоглу намаляват със 185 души, в Дервиш мюслим със 125, в Големи Аладън (Страшимирово) с 38, в Челебикьой с 43. Преброяването през 1920 г. отчита 119 мюсюлмани по-малко в Провадия. В Провадийска околия броят на мюсюлманите намалява в селата Мухалий със 114 души, Чамурна с 204 и Петрушан с 238. Бежанците от последното село са настанени в село Шевкетие (Хаджи Паун кьой), окръг Маняс, на мястото на изселените оттам българи. Една от трите махали на Шевкетие се нарича Петрушан (или Потрошан).

Във Видински окръг мюсюлманите намаляват само в окръжния град с 508 души и в село Арчар с 99. Мюсюлманите, които не се изселват, са предимно цигани. Във Врачански окръг съществен дял в изселванията се пада на помаците от Белослатинска околия. Изцяло без помаци остават селата Бъркачево (48 души през 1910 г.) и Реселец (28 души през 1910 г.). В Бреске помаците намаляват с 31, в Буковец с 30, в Глава с 43, в Койнаре с 46, в Тлачене с 33 и в Търнак с 43. Част от помаците в околията заминават за Румъния при оттеглянето на румънската армия след Втората Балканска война и се изселват в Турция през пристанището в Констанца. Във Врачанска околия мюсюлманите намаляват в селата Голямо Пещене с 21 души, Цаконица с 21, Краводер с 29, Лик с 28, Ракьово село с 41, Тишевица с 22 и Чирен със 79; в Оряховска околия: Оряхово с 81, Алтимир с 30, Бързина с 25, Малорад с 54 и Селановци с 37; в околия Фердинанд: Винище с 22, Вълкова Слатина с 39, Громшин с 24 и Мърчево с 41. В целият окръг почти не остават турци. Помаците намаляват значително. Единствено циганите запазват силно присъствие. В Кюстендилски окръг броят на мюсюлманите е символичен, поради което динамиката на тяхното население не оказва никакво влияние върху етнодемографския облик на региона. Намаляване на мюсюлманите се наблюдава единствено в Дупница от 260 на 147 души.

В Плевенски окръг изселванията засягат най-сериозно Никополска околия. В Никопол мюсюлманите намаляват с 338 души между двете преброявания, в село Гиген с 36, в Гулянци със 72, в Коиловци със 70, в Крета с 32, в Муселиево с 23. От Плевенска околия само село Ортакьой намалява с 31 мюсюлмани. От помашките села в окръга намаляват само Турски извор с 263 души и Добревци с 28. Другите големи помашки села в региона като Галата, Градешница, Торос и Помашка Лешница бележат увеличение.

Най-масовите изселвания от старите предели на България са от Пловдивски окръг. От Карловска околия селата Татаре и Кърнаре намаляват съответно с 45 и 37 мюсюлмани. Мюсюлманите в Пазарджик през 1920 г. са с 224 по-малко, отколкото през 1910 г. През периода 1910-1920 г. се изселват всички мюсюлмани от селата Аканджиево – 21 и Ляхово (Ясъджа) – 37. Спад на мюсюлманите в околията е регистриран в селата Бошуля с 32, Дебръщица 199, Динката – 34, Семчиново – 20, Хаджилии – 40. От село Ерелии, Панагюрска околия, се изселват всичките 27 мюсюлмани.

Като следствие от насилственото покръстване на помаците Пещерска околия преживява истинска демографска катастрофа. Чепино баня намалява с 1299 души, колибите Мечекоритски с 35, Дорково с 1029, Корово със 151, Костандово с 449, Ново село с 27, Осеново с 457 (изцяло изселено през 1911 г.), Ракитово с 1014 и Фотен с 94 помаци. От Пловдивска селска околия изцяло се изселват помаците в Еникьой (Цар Калоян) на броя 496 души през 1910 г., а в помашкото село Чурен от 536 души през 1910 г. остават само 5 през 1920 г. Село Каратаир намалява с 46 мюсюлмани, Куртово Конаре с 23, Манолско Конаре с 50, Марково със 164, Полатово с 25, Стряма с 95.

Почти всички помашки села в Станимашка околия бележат значителен спад между двете преброявания. В Станимака мюсюлманите са с 44 по-малко. Всичките 91 мюсюлмани от Орешец се изселват в Турция. Село Савтъще от 447 през 1910 г. остава с 6 жители през 1920 г. Основната част от жителите на селото са заселени в селата Чаталтепе и Нусретие, околия Лапсеки, на мястото на изселените оттам българи през 1914 г. Богутево намалява с 596 помаци, Дреновец със 73, Острица със 169, Харделово с 51, Борово с 226, Белица с 333, Ер кьопрю с 216, Добралък със 185, Куклен с 43, Павелско с 97, Гюндюзица с 262, Чепеларе с 365 и Чукуркьой с 564 души.

В много села на Русенски окръг броят на мюсюлманите намалява. В околия Бяла това са околийският център с 52 души и селата Батин с 28, Бей Върбовка с 34, Батишница с 34, Бъзовец с 22, Горно Абланово с 25, Дреновец с 31 и Чилнов със 72; в Разградска околия: Гюзелдже алан с 25, Демирджилер с 64, Дикили таш с 22, Калово с 82 и Сеново с 33; в Русенска селска околия: Кая махле с 21, Пара махле с 21, Голямо Враново с 46, Просена с 21, Костанденец с 44, Табан с 55, Пиргос със 111, Семерджиево със 133, Тръстеник със 102, Щръкльово със 141 и Юпер с 56. В Софийски окръг абсолютният брой на мюсюлманите е незначителен. Между 1910 и 1920 г. се наблюдава спад само в селата Белопопци с 20 души и Владая с 25.

Повече изселвания има от Старозагорски окръг. Всичките 36 мюсюлмани от село Бодрово, Борисовградска околия, го напускат. В село Дълбок извор, същата околия мюсюлманите намаляват с 28 души. В Казанлъшка околия мюсюлманите намаляват в селата Мъглиж с 32, Осетеново (Доймушлари) с 91, Ръжена с 48; от Новозагорска околия: Долно Паничерево с 37, Караджа Муратлий с 34, Попово (Ени Пазлии) с 36, Сборище (Джумалии) с 37; от Старозагорска околия: Богомилово (Теке) с 36, Левски (Аладалий) с 27, Ореховица с 56, Черково с 22. Изцяло се изселват мюсюлманите от Змейово (Дервент) – 47 през 1910 г. и Климентово (Кючюклери) – 26. Село Хан Аспарух (Чавла кьой) намалява с 66 мюсюлмани. Те са настанени в село Килик, окръг Гьонен, където дотогава живеят българи. В Харманлийска околия мюсюлманите намаляват в селата Брегово (Ярджелий) със 70, Горни Главанак (Акбаш Баля) с 89, Ефрем (Урум кьой) с 25, Лешниково (Пандъкли) с 24, Любимец (Хебибчево) със 143, Орешец (Козлуджа) с 32 и Малко Градище (Алван дере) с 35 (всички). В Хасковска околия изцяло се изселват мюсюлманите от Манастир (Хасарлоба) – 77 и от Петелово (Хорозлар) – 88 души през 1910 г. Криво поле (Иробас) намалява с 46 мюсюлмани, Козлец (Кочашлий) с 65, Каменец (Каяджик) с 24 и Узунджово с 22. В Чирпанска околия се изселват всички мюсюлмани от селата Зетьово – 55, Крушево (Халът кьой) – 39, Малко Борисово (Бурнусуз) – 29 и Царско село (Чикарджик) – 24 през 1910 г. В Голобрадово (Кюселий) мюсюлманите намаляват с 20, а в Пъстрово (Алагюн) с 24. Турското население намалява и в Търновски окръг. Горна Оряховица намалява с 38 мюсюлмани, Добри дел със 70, Долна Оряховица с 36, Драганово с 29, Крал бунар с 81, Сушица със 74, Чаир с 65. В Дряновска околия се изселват всички 28 мюсюлмани от Ялово. Свищов намалява с 211 мюсюлмани, а селата околията Козловец с 29, Лъжене с 22, Ореш с 53, Царевец с 26, Чаушово с 25, Яйджии с 32; в Севлиевска околия: Върбовка с 97, Горско Сливово с 35, Душово с 23, Хирево с 28; в Търновска околия: Осмо Градище с 49 и Дебелец с 57.

В довоенна България най-многобройно е турското население в Шуменски окръг. Въпреки че между 1910 и 1920 г. то нараства, през същия период има масово изселване в Турция. В Ески Джумая (Търговище) мюсюлманите намаляват със 139 души, в Ямла с 64, в Бухлар с 39, в Айладън с 33. В Поповска околия спадът засяга следните села: Балджи Омур със 120 души, Гагово 25, Дриново (Бахшишлар) с 68, Ковачовец с 53, Къзъллар със 111, Люблен (Дагъени) с 55, Садина с 30, Султан с 38, Хайдар с 68; от Преславска околия: Бяла река (Ак дере) със 110, Нова бяла река (Ак дере йени махле) с 346, Софулар със 175, Върбица с 57, Карамихца с 80, Бекирлие с 172, Иваново с 355, Хасаново със 124, Чулфа с 231, Осмар с 27, Троица (Тружа) с 58, Суха река (Кору дере) с 33; от Шуменска околия: Абоба с 357, Крива река (Ири дере) със 76, Имрихор с 29, Марковча (Марково) с 64, Кулаково с 62 и Нови Пазар с 265 души.

Съпоставката на резултатите от двете преброявания е валидна само за онези територии, които са били в България както през 1910, така и през 1920 г. Като извадим от общия брой на мюсюлманите през 1910 тези, които живеят в откъснатата от страната Южна Добруджа 166 565 души, получаваме 435 513, а като извадим от общия брой на мюсюлманите през 1920 г. 690 734 броят на мюсюлманите от новите земи 216 634 души, получаваме 474 100. Двете стойности получени от изваждането визират броя на мюсюлманите в земите, които и през двете години са били в България. Разликата между двете е 38 584 и показва увеличението на абсолютния брой на мюсюлманите в тези земи. Това прави прираст от 8,86% за период от 10 години. Средногодишният естествен прираст за периода между двете преброявания е 1,04 %. При мюсюлманите обаче той е малко по-висок от средния, 1,25 %, поради неучастието им в бойните действия през Балканската война. Като приложим ретроспективния метод, установяваме, че между 1910 и 1920 г. от довоенните предели на България са се изселили около 20 000 мюсюлмани. Това става предимно през периода 1912-1914 г. Приблизително половината от тези бежанци са помаци, напуснали страната заради насилствената християнизация.

Относителният дял на мюсюлманите в България между 1910 и 1920 г. бележи съвсем леко увеличение от 13,9 на 14,4%. Като се има предвид, че в новите земи мюсюлманският елемент преобладава, това скромно покачване подсказва, че има масово изселване на мюсюлмани в Турция и настаняване на български бежанци от съседните държави. В старите земи обаче се наблюдава сериозен спад в относителния дял на мюсюлманите във всички околии, с изключение на Русенска селска околия, където те се увеличават от 32 на 34,4%.

От териториите, които са обхванати от преброяването през 1910 г., в горните таблици не са включени Южна Добруджа и Западните покрайнини, които на следващото преброяване са вече извън България. В административно отношение тези земи включват околиите Балчик, Добрич, Куртбунар, Силистра, Тутракан (без община Юнузлар, която остава в България) и Цариброд, както и община Босилеград от околия Кюстендил. През 1910 г. в тези околии са преброени общо 166 565 мюсюлмани, разпределени, както следва:

Околия

Мюсюлмани през 1910 г.

Балчик

9070

Добрич

30 565

Куртбунар

34 103

Силистра

39 515

Тутракан (без Юнузлар)

33 184

Цариброд

128


Няма данни колко от тези мюсюлмани се изселват в Турция, преди областта да бъде откъсната от България.

От друга страна България придобива нови територии, населени предимно с мюсюлмани с обща численост 216 634 души според преброяването през 1920 г. Тези територии образуват три нови окръга Мъстанлийски, Пашмаклийски и Петрички и четири околии Кърджали, Свиленград, Малко Търново и Василико, присъединени към Старозагорски и Бургаски окръг. Към тези земи трябва да прибавим Беломорска Тракия и Струмишко, които са отнети от България след Първата световна война, но през част от интересуващия ни период са под българско управление. Преди Балканските войни тези земи влизат в състава на Одринския и Солунския вилает. Данните за тяхното население са напълно съпоставими с тези на българската статистика, въпреки някои разлики в методиката и някои промени в административно-териториалното деление. Освен това има някои показатели, които са отчетени от българската статистика и дават косвена представа за размера на изселванията от тези земи. Това е статистиката на населените места, в която е отбелязано кои са селищата, напуснати от своите жители.[2] Ето и данните за броя на мюсюлманското население по кази и околии за 1903 и 1920 г.[3]

Околия/Каза

Салнаме 1319 (1903)

Преброяване 1920

Мустафа паша

10432

153

Ортакьой

16951

1879

Кърджали

37388

42017

Малко Търново

2603

40

Ахтопол

1461

86

Султан йери

58772

61136

Ахъ Челеби

21857

17620

Даръдере

21887

17555

Егри дере

38397

35228


В Малко Търновска околия мюсюлманите се изселват почти изцяло. От 2603 през 1903 г. през 1920 остават само 40. Българите в околията и преди войната са мнозинство. Има едно обезлюдено село Бакаджик. Подобна е ситуацията и в околия Василико (Ахтополска каза). Тук мюсюлманите намаляват от 1461 на 86 души между 1903 и 1920 г.

От картата на Свиленградска околия са заличени 5 села: Алиолар, Гюрген, Карабунар, Кюселер и Хаджикьой. Някои са презаселени след войната с бежанци. Спадът при мюсюлманите в околията е драстичен от 10 432 през 1903 г. на 153 през 1920 г. Втората стойност обаче не включва мюсюлманите от бившата нахия Чирмен (Орменион), която остава в Гърция след Първата световна война.

Най-сериозно засегната от изселванията е Ортакьойска околия, от чиято карта са заличени 32 села от общо 79, а други са с изцяло променен етнически облик. За по-малко от година околията на три пъти сменя стопанина си. През есента на 1912 г. е окупирана от българската армия, през юли 1913 г. попада в турски ръце, а по силата на Цариградския договор е върната на България. В хода на войните в околията са извършени масови репресии от страна на окупационните войски на едната и другата страна. В крайна сметка родните си места напускат жителите на селата Ятаклар, Караклисе, Къзълчал, Кютюкли, Съчанлъ, Ямаджик, Алагьозлер, Горно Акчасар, Горно и Долно Юрюклер, Гюджеклар, Дуванджикьой, Мюселим, Рахманлар, Спахалар, Ходжакьой, Юваджилар, Юсекьой, Армутлия, Аптарманкьой, Ашакьой, Карлово, Умурверен, Балджа, Башюрен, Зорнаджилар, Кохчас, Менекьой, Рахманкьой, Солуклар, Топузлар и Чуките. Част от тези села са възстановени след войните, като в тях са заселени бежанци. Така от 16 951 мюсюлмани през 1903 г. 17 години по късно остават 1879. Ако в навечерието на войните мюсюлманите в Ортакьойска каза са над 18 хиляди, 90% или над 16 хиляди са напуснали родните си места или са загинали.

Територията на каза Султан йери включва бъдещата околия Кошукавак и община Местанлъ. След Първата световна война към новосъздадената околия Местанлъ е присъединена и част от Гюмюрджинския санджак. През 1903 г. мюсюлманите върху територията на бъдещите Кошукавашка и Местанлийска околия са 58 772, а през 1920 г. върху същата територия живеят 61 136 мюсюлмани. Човешките загуби сред мюсюлманите в областта в резултат на Балканските войни са между 8 и 10 000 души, умрели или изселени. Четири села в околията са обезлюдени в резултат на войните – Дахъкьой, Казаклъ, Сюргюлю и Чукурите. Жителите на други пет села от същата околия Гьологлар, Едилоглар, Кабиллер, Каинтепе и Налбантлар са се пръснали из околните села.

Данните за околия Егри дере (Ардино) са съпоставими, защото нейната територия съвпада с тази на казата. От таблицата се вижда, че между 1903 и 1920 г. населението на областта намалява с 3169 души. Загубата на мюсюлманско население обаче е повече 2 пъти по-голяма, тъй като между 1903 и 1912 г. е осъществен прираст от минимум 10 %.

В Кърджалийска околия мюсюлманите се увеличават с 4629 души между 1903 и 1920 г. Това означава 12,38% прираст за 17 години или 0,72% средно годишен прираст, а това е доста под нормалното за периода. Поне 3000 души са загубите на мюсюлманите в района. Това е по-малко отколкото в другите нови околии. Причината за това е, че Кърджалийска околия е етнически хомогенна. Турците в нея до Балканските войни са близо 100%. Поради това те се чувстват по-сигурни и са по-малко склонни към емиграция.

Околиите Даръдере и Пашмакли (Ахъчелеби) почти се покриват с бившите кази. Демографските промени в двете околии са много сходни. От 1903 до 1920 г. мюсюлманите в околия Даръдере намаляват с 4332 души. В Пашмаклийска околия броят на мюсюлманите от 1903 до 1920 г. е намалял с 4237 души. Така общите загуби от смърт и изселване през 1912-1914 г. надхвърлят 6000 души във всяка една от двете околии, като огромното мнозинство от тях са помаци, напуснали страната заради християнизацията.

В Девинска околия, населена с помаци, войната също води до обезлюдяване. В хода на бойните действия бягат жителите на селата Барутин, Касъка, Чавдар махле, Яланджиево, Балабан, Неапли (Попово), Каурчан, Кестенджик, Гьоврен, Тъмръш и Чуруково. Някои от тези села са заселени повторно след войната, а други като голямото село Тъмръш изчезват завинаги. Неговите жители са пръснати в различни райони на Турция. Най-голямата група е настанена в измирското предградие Газиемир. Друга част от тъмръшката диаспора живее в село Гьохююк, окръг Чумра, област Коня. По-малки групи има в село Неджип кьой, окръг Маняс, област Балъкесир, където има и помаци от селата Черешово и Осиково. Тъмръшлии има и в окръзите Бига и Одрин. От Яланджиево (Змеица) има заселени бежанци в град Караджабей, област Бурса, и в село Сьольос, окръг Орхангази, област Бурса. Помаци от Доспат и Сърница, Девинско, се заселват в село Ташкесии, окръг Балъкесир.

Данните за новоприсъединените земи от Пиринска Македония също дават възможност за известна съпоставка. Данните от подробното салнаме на Солунския вилает за 1899 г. представляват най-точна оценката за етнодемографското състояние на региона.[4]

Околия

Салнаме 1899

селища

Преброяване 1920

Селища

Горна Джумая

5442

32

1579

39

Мелник

6419

53

504

63

Мехомия

11 907

13

7618

13

Неврокоп

47 190

130

18 301

69

Петрич

15 249

70

1151

72


С изключение на Неврокопска околия, където селата са два пъти по-малко, за останалите имаме приблизително запазване на териториалния обхват. В Горноджумайска околия мюсюлманите намаляват повече от три пъти. В околийския център от 3000 мюсюлмани през 1899 г. за две десетилетия спадат до 1013 души. Масови изселвания има от Осеново и Симитли. През 1899 г. в село Крупник живеят 400 помаци. Двадесет години по-късно остават само 60. Съпоставката показва, че в Петричка и Мелнишка околия мюсюлманите намаляват с над 90%. В Мелнишка околия са опожарени и трите помашки села Градежница (1322 жители през 1899 г.), Грънчар (270 жители през 1899 г.) и Ново село. Почти всички мюсюлмани се изселват от градовете Мелник и Свети Врач и от селата Белица, Джигурево, Левуново, Плоски, Поляница, Припечен и Склави. В Петричка околия войната води до обезлюдяване на селата Будилци, Гюргюво, Въксан и Ляшница, както и на помашкото село Сливница. Значително намаляват или изчезват напълно мюсюлманите в селата Вишнени, Тополник, Димидово, Дрожево, Дреновци, Елешница, Камена, Ключ, Коларово, Каменица, Мендево, Моровци (помашко), Мусли чифлик, Скърт, Старчево и Яворница. От 1570 помаци в околията през 1899 г. след Балканската война остават само 13. В Мехомийска околия една трета от мюсюлманите се изселват. За 20 години броят им намалява с 1976 души в Мехомия, с 279 в Бабяк, с 688 в Баня, със 122 в Бачево, с 422 в Белица, с 675 в Добринище и със 139 в Якоруда. В Струмишка околия, която след Първата световна война е присъединена към Югославия, има едно обезлюдено село Драгомирово.

Изселвания има и от българската част на Неврокопска околия, но те по-трудно могат да се установят от наличните статистически сведения, поради разликата в обхвата на казата и околията. Следващата таблица обхваща почти цялото мюсюлманско население на Неврокопска околия през 1920 г.

Населено място

Салнаме 1899

Преброяване 1920

Абланица

1300

931

Боголин

158

158

Крибул

290

215

Беслен

307

267

Перица

340

287

Долен

334

247

Теплен

370

191

Блатска

215

262

Дъбница

355

608

Фустаня

230

395

Брезница

821

830

Корница

757

692

Лъжница

429

392

Бръшлян

274

276

Жижево

500

122

Кочан

973

980

Любча

351

335

Марулево

395

403

Усина

282

247

Долно Дреново

287

297

Крушево

347

385

Ореше

224

259

Горно Дреново

311

357

Неврокоп

7440

1087

Буково

144

208

Осиково

200

289

Рибново

625

647

Циропол

285

100

Филипово

357

145

Плетена

757

722

Копривлен

340

108

Садово

371

83

Сатовча

1247

690

Фъргово

307

216

Скребатно

287

170

Вълкосел

940

949

Годешево

590

569

Слащен

794

771

Туховища

569

559

Тешово

220

21

Фотовища

220

138

Дебрен

572

447

Общо

26 115

17 055


Вижда се, че за две десетилетия мюсюлманското население на района намалява с една трета. Това до голяма степен се дължи на изселването на турците от Неврокоп, но не по-малък е делът на изселените помаци. В село Коджа бунар, окръг Гьонен, където до 1914 г. живеят българи, са настанени бежанци помаци от 33 села в Неврокопско, Драмско и Девинско, сред които Фъргово, Барутин, Крибул, Абланица, Жижево, Кочан, Сатовча, Карабулак, Джирновица, Пепелаш и други. Съседното село Чатак е заселено с помаци от Фъргово.

Какви са демографските загуби при мюсюлманите в новите земи в резултат на Балканската война? В придобитите от България територии на трите нови окръга и четирите околии мюсюлманското население през 1911 г. възлиза на 327 732 души.[5] През 1920 г. в същите тези земи българската статистика отчита 216 634 мюсюлмани. Разликата е 111 098 души. Като добавим и осъщественият за девет години естествен прираст стойността ще надхвърли 120 000 души. Това са убитите и насилствено прогонените от родните им места.

За съжаление в Беломорска Тракия не е правено преброяване, докато българите владеят областта. Българската статистика дава сведения единствено за обезлюдените села. В Гюмюрджинска околия това е село Куштепе, в Дедеагачка – Боялък, Делескьой, Халъкьой, Каракая, Ходжакьой, Фъндаджик, Селимие, Малък Вакъф и Гювендик, в Ксантийска – Лъджите. В околия Софлу в резултат на Балканските войни изчезват 31 села, а именно Гемиджикьой, Каваккору, Калдъркос, Кьопекли, Чалък, Чешмеджик, Арабмахле, Караюрен, Кюселеру, Кютюклю, Сипахлер, Катранджик, Миселимкьой, Муката, Пишмен, Калайджиюва, Демирен, Армутлу, Ашамахле, Балъккая, Дикилиташ, Иманлар, Инджекьой, Маскарлар, Рушанлар, Суджалар, Челибилер, Чокели, Юмерлер, Кюсекьой и Душтабак.

Демографските загуби при мюсюлманите в областта можем да установим, като съпоставим данните от довоенната османска статистика с тези от преброяването, извършено от френското окупационно управление през 1920 г. Резултатите от това преброяване са показани в следващата таблица:[6]

Околии

Турци

Българи

Помаци

Гърци

Евреи

Арменци

Цигани

Всичко

Ксанти

30657

1550

9507

6580

280

280

48774

Гюмюрджина

37877

19924

2232

2479

1397

650

482

64951

Дедеагач

637

18067

2565

165

512

21946

Софлу

2770

14447

7435

47

24699

Димотика

1274

4956

17602

877

157

122

25059

Караагач

5

10210

15045

370

450

1113

27193

Всичко

73220

69154

11739

51706

3000

1969

1834

212622


А ето и съпоставката на броя на мюсюлманите в областта според двете статистики:

Каза

Салнаме за 1903 г.

Преброяване 1920 г.

Димотика

8499

1274

Дедеагач

11900

637

Софлу

29754

2770

Гюмюрджина

53273 (- 17 045)

40109

Ксанти

25368

40164


През 1903 г. в Беломорска Тракия живеят 128 794 мюсюлмани. От тях 17 045 са в онази част на Гюмюрджински окръг, която през 1920 г. се намира в България и е част от окръг Местанлъ. В останалата територия на областта през 1912 г. мюсюлманското население достига до 122 924 души. Между 1912 и 1918 г. Западна Тракия е част от България, но по това време не е правено преброяване на населението. Съпоставката на двете статистики показва, че между 1912 и 1920 г. общият брой на мюсюлманите в областта намалява от 122 924 на 84 959 души. Това означава, че по време на българското управление и най-вече през Балканската война повече от 40 хиляди мюсюлмани от Беломорска Тракия умират или се изселват в Турция. С изключение на Ксантийската каза и донякъде на Гюмюрджинската в останалите мюсюлманите намаляват катастрофално. През същия този период българите в областта, които преди войните са незначително малцинство, се увеличават до 69 154 души благодарение на заселването на бежанци от Източна Тракия, Мала Азия и Македония.

Със сигурност има голям брой изселници от онези земи в Македония, които са окупирани от българската армия по време на Първата балканска война, но в резултат на Втората са отстъпени на Сърбия и Гърция. В някогашното българско село Той белен, окръг Балъкесир, Северозападен Анадол са настанени помаци от Жарново и Пепелаш, Драмско, избягали през Първата балканска война, когато районът е окупиран от българите. От тези села по време на българската окупация част от жителите се изселват в селата Тайфур, окръг Галиполи, Йени Сьольос, Орхангази, и Коджапънар, Гьонен.

За етнически прочистените мюсюлмани от Серско и Драмско през Балканската война известна представа дават резултатите от преброяването в Гърция през 1915 г. Те показват, че през 1912 г. мюсюлманите в Драмския санджак са 126 308 души. През 1915 г. са преброени 125 522 мюсюлмани. Намаляването е сравнително слабо, с около 1000 души. Най-засегната е Драмската каза, където спадът е с над 4000 души. Незначително намаляване се регистрира в казите Правище и Нестос, а в Кавала дори се наблюдава увеличение, което вероятно не е само от естествен прираст. По време на Балканската война в Кавала се струпват огромен брой мюсюлмани, бягащи от настъпващата българска армия. След като градът е окупиран от българите, там са избити няколко хиляди мюсюлмани, а други са върнати по родните места. Част от бегълците обаче предпочитат да останат в Гърция, след като градът попада в гръцки ръце. Оттам идва увеличението.

Не така стоят нещата в Серския санджак, където мюсюлманското население преживява демографска катастрофа. От 53 381 мюсюлмани в навечерието на войната през 1915 г. са останали само 20 335. В Серската каза спадът е от 19 836 на 5 615 души, в Зиляховската каза от 3934 на 1261, в Демирхисарската каза от 22 206 на 10 506, а в Нигритската каза от 9385 на 2953 души.[7] Изводът е, че в окупираната от българите част от Гръцка Македония в резултат на Първата балканска война демографските загуби на мюсюлманите се изчисляват на около 35 000 души. Една не малка част от тях са били избити от четите на ВМРО с мълчаливото съгласие на българските военни и граждански власти. Има и голям брой умрели от глад и от върлуващия в района коремен тиф.[8]

Статистиката категорично показва, че в резултат на „освободителната“ Балканска война България се разширява с територии, в които мюсюлманите доминират категорично. В някои от тези територии и до днес преобладават въпреки многократните прочиствания. Изключение прави Малкотърновската каза, където българите са абсолютно мнозинство и преди 1912 г., както и отделни малки анклави от Свиленградско, Ивайловградско и Пиринска Македония.

Колко е общият брой на мюсюлманските бежанци от Балканите по време на Балканските войни и веднага след тях? Според статистиката на министерството на вътрешните работи на Турция за периода 1912-1920 г. от Балканите в Турция са дошли 413 922 бежанци, които са заселени предимно в Европейска Турция и Западен Анадол. Други 632 408 балкански мюсюлмани умират в резултат на Балканските войни.[9] С други думи, демографските загуби при мюсюлманите на Балканите надхвърлят един милион души за по-малко от две години.

Каква част от тези загуби са от България и от нейните военновременни владения? Като прибавим към загубите на мюсюлманите от новите земи, които са около 120 хиляди души, 20-те хиляди мюсюлмани, напуснали старите предели, 40-те хиляди от Беломорска Тракия и 35-те хиляди от окупираната през 1912 г. от българите част на Гръцка Македония, ще получим приблизително 215 000. В тази бройка не влизат изселените мюсюлмани от Южна Добруджа и от онези части на Македония, които през Първата Балканска война са окупирани от българската армия, но според Букурещкия мирен договор от 1913 г. са предадени на Сърбия. Техният брой със сигурност също никак не е малък. Разбира се, гореспоменатата стойност не включва и убитите и прогонени от българската армия мюсюлмани от Източна Тракия. Тези, които успяват да избягат от областта преди идването на българите, естествено се завръщат след като Турция си възстановява контрола над тази територия, но има и хиляди обикновени мюсюлмани, загинали от куршуми, глад и болести. Другото, което не може да се установи с абсолютна точност от българската статистика, е съотношението между убити и бежанци. Тези, които са напуснали старите предели на България могат да се отнесат към бежанците, но от новите земи, където се водят сраженията, процентът на убитите никак не е малък.

Както вече стана дума, бойните действия са основният, но не единственият фактор за миграционния процес. В случая с България решаващ се оказва и опитът за насилствено налагане на християнството над помаците. Той започва още с еуфорията от първоначалните военни успехи през есента на 1912 г. и се развива особено интензивно в началото на 1913 г. Налагането на християнството сред помаците не е официална държавна политика. То е дело на отделни националистически настроени представители на духовенството, интелигенцията, македонските и тракийските революционери и българската общественост в помашките райони. Държавата приема тактиката на „ненамеса“, с което на практика развързва ръцете на извършителите за безконтролно насилие над беззащитните помаци. След поражението във Втората балканска война под натиска на международната общност правителството на Васил Радославов се намесва и спира насилственото покръстване, като дава право на помаците да се върнат към исляма. Въпреки това голяма част от тях предпочитат да емигрират в Турция. Българската историография продължава да оправдава това престъпление, съпроводено с мащабно насилие над помаците, и да обяснява прекратяването на кампанията и връщането на помаците към исляма като предизборен ход на Радославов. Истината е, че помаците оказват сериозна съпротива и отказват да приемат натрапената им вяра, а международният натиск срещу България за прекратяване на тази срамна кампания е безпощаден. Предизборната стратегия на Радославов е последният фактор, с който може да се обясни този единствен възможен изход.

Балканските войни пораждат сериозен бежански проблем и в България. Поражението във Втората балканска война и загубата на територии предизвиква потоци от бежанци от Тракия, Македония и Добруджа. През 1913-1914 г. се осъществява най-голямото изселване на българи от територията на днешна Турция, което окончателно прекратява българското присъствие в Източна Тракия и Мала Азия. Отричайки етническото прочистване на мюсюлманите от България, споменатият многократно сътрудник на тайните служби Георги Марков определя като такова прогонването на тракийските българи. Няма съмнение, че и това е етническо прочистване, съпроводено с убийства, изнасилвания и грабежи. Сравнявайки обаче двете етнически прочиствания, правят впечатление две неща. Първо, че броят на напусналите България мюсюлмани е значително по-голям от броя на прогонените от Турция българи, и второ, че етническото прочистване на българите от лятото на 1913 г. е реакция на идентичното, но доста по-масово прочистване на мюсюлмани през есента на 1912 г. Българските бежанци, напуснали Източна Тракия през 1913 г. и след това, са 62 998, а тези от Мала Азия са 7296 души или общо малко над 70 хиляди, което е повече от три пъти по-малко от демографските загуби на мюсюлманите от България и от окупираните от нея територии и многократно по-малко от общият брой на мюсюлманските бежанци от България за последните 135 години.[10] През по-ранния период е трудно да се говори за масово етническо прочистване. Между 1878 и 1912 г. броят на българите, напуснали Одринския вилает е около 60 000 души.[11] Към тях трябва да прибавим и 1700 малоазийски българи, преселени в Княжеството през 80-те години на Х1Х век, които обаче разменят имотите си с турци от България. Равносметката за периода от 1877 г. до днес показва, че от територията на днешна Турция се изселват около 130 000 българи. За същия период близо 1 700 000 мюсюлмани напускат България и намират убежище в Турция.

Бежанската вълна от 1912-1914 г. е една от петте най-масови вълни на изселване на мюсюлмани от България в Турция. Първата е по време на Руско-турската война 1877­1878 г. и довежда до загубата на 749 хиляди мюсюлмани от Княжество България и Източна Румелия (От тях 261 хиляди са умрели, а останалите са изселени). През 1950­1951 г. от България се изселват 156 хиляди мюсюлмани, през 1968-1978 г. се изселват 114 хиляди, а по време на голямата екскурзия през 1989 г. около 360 хиляди. Между тези пет големи вълни има множество по-малки вълни и постоянни единични миграции. Изселването през Балканските войни засяга особено сериозно помаците и води до обезлюдяване на обширни територии в Родопите.

Изнесените данни не са някаква провокация на външни, враждебни на България сили, а са част от българската статистика. Българската историческа наука обаче сякаш не ги забелязва и продължава да преекспонира трагедията на българските жертви и бежанци за сметка на противниковите. Балканските войни продължават да се оценяват само от гледна точка на политическите резултати от тях. Отричането на масовите убийства и етническото прочистване е първата крачка възпроизвеждане на онзи модел на междудържавни и междуетнически взаимоотношения, който доведе до трагичните събития от 1912-1913 г. Тази война е преди всичко трагедия за милиони жители на полуострова, причинена от егоистичните интереси на шепа хора. Затова тя трябва безусловно да се осъди, а не да се празнува като освободителна. Цинично е, убийството на стотици хиляди невинни мюсюлмани и прогонването на още толкова от родните им места да се нарича освобождение.

Вярно е, че терминът „етническо прочистване“ влезе в употреба по време на войната в Босна през 90-те години на миналия век, но той е напълно приложим към събитията на Балканите отпреди сто години. Масовите убийства и принудителното изселване на стотици хиляди хора доведе до радикална промяна на етнодемографската картина на Балканите, до разрушаването на съществуващия от векове мултикултурен модел. България, която има решаваща заслуга за това престъпление, е длъжна да го признае и осъди, както Германия призна и осъди Холокоста. България е длъжна да изключи микрофоните на психопатите, които фаворизират етническата хомогенност, на доносниците, които не признават на правото на хората на самоопределение и размахват на плашилото на „неоосманизма“, защото те са голямата заплаха за нейното бъдеще. Тези болни мозъци са в състояние да подпалят трета балканска война, ако не бъдат спрени. А отговорността за това е на всички нас.

Извори и историография:

Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1910 г., кн.1, С.,1923;

Общи резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1920 г., кн.1, С.,1927;

Резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1910 г. (по окръзи), т.1-12;

Резултати от преброяване на населението в Царство България на 31 декември 1920 г. (по окръзи), т.1-15;

Ростковский, А. Распределение жителей Солунскаго вилаета по народностям и вероисповеданиям в 1899 г. СПб., 1900;

Селскостопанско настаняване на бежанците. С.,1932;

Списък на населените места в Царство България от Освобождението (1879) до 1910 г. С.,1921;

Списък на населените места в новоприсъединените към царството земи. С.,1915; Данаилов,Г. „Изследвания върху демографията на България“. Сб.БАН, ХХГУ, 1930; Карайовов,Т. „Материали за изучаване на Одринския вилает“. Сб.НУНК, Х1Х, кн.1, 1903;

Маккарти, Дж. Смърт и изгнание. Етническо прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922 г. С.,2010;

Шишков, Ст. Беломорска Тракия в Освободителната война от 1877-1878 г. Пловдив, 1929;

Kornrumpf, Hans-Jurgen, Die Territorialverwaltung im östlichen Teil der Europäischen Türkei vom Berliner kongress (1878) bis zu den Balkankriegen (1912-1913) nach amtlichen Osmanischen veröffentlichungen. München, 1983;

Soteriadis, G. An ethnological map illustrating the Helenism in the Balkan peninsula and Asia Minor. London, 1918;


Източник



[1] Общи резултати от преброяване на населението в царство България на 31 декември 1910 г. С.,1923; Общи резултати от преброяване на населението в царство България на 31 декември 1920 г. С.,1927, с 193-213;

[2] Списък на населените места в новоприсъединените към царството земи. С.,1915, с.5-33;

[3] Карайовов,Т. „Материали за изучаване на Одринския вилает”. Сб.НУНК, Х1Х, кн.1, 1903, с.7-10; Komrumpf, Hans-Jurgen, Die Territorialverwaltung im östlichen Teil der Europäischen Türkei vom Berliner kongress (1878) bis zu den Balkankriegen (1912-1913) nach amtlichen Osmanischen veröffentlichungen. München, 1983; s.29-99;

[4] Ростковский,А. Распределение жителей Солунскаго вилаета по народностям и вероисповеданиям в 1899 г. СПб., 1900;

[5] Маккарти, Дж. Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922. София, 2010, с.213;

[6] Шишков, Ст. Беломорска Тракия в Освободителната война от 1877-1878 г. Пловдив, 1929, с.78;

[7] Soteriadis, G. An ethnological map illustrating the Helenism in the Balkan peninsula and Asia Minor. London, 1918, p.16;

[8]Маккарти, Дж. Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922. София, 2010, с.184-185;

[9] Пак там, с.214;

[10] Селскостопанско настаняване на бежанците. С., 1932

[11] Данаилов, Г. „Изследвания върху демографията на България”. Сб. БАН, т. ХХIV,1930, с.144;

Георги Зеленгора
Георги Зеленгора е български историк и изследовател.
Други статии от този автор

support

Посетители: 131

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Свързан с Корените с... писа Още
    Какви "помаци"-та това... преди 8 часа
  • Петров писа Още
    Нека да го кажем... преди 1 ден
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,Европа... преди 2 дни
  • сухи писа Още
    Не може да се мери с... преди 3 дни
  • Реус писа Още
    И едно допълнение,... преди 3 дни
  • Реус писа Още
    Благодаря ви за... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Един спомен от... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ви за тази... преди 5 дни
  • Реус писа Още
    Уважаеми г-н Енев,... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Звучи хубаво и... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Благодаря на Златко... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Казано възможно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    По този въпрос има... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Не мога да разбера... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    От дълго време чета с... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Нито съм толкова... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Да , наистина в... преди 1 седмица
  • Румен Кунев писа Още
    Ивайло Иванов писа:
    Силен. Въздействащ....
    преди 1 седмица
  • евдокия писа Още
    По течението на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Чудесен коментар!... преди 2 седмици
  • евдокия писа Още
    Филмът "Чернобил" по... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма както винаги... преди 2 седмици
  • деду Въсу писа Още
    - мислех са за корав... преди 2 седмици
  • хаджи Станой писа Още
    Става, Румене. Лошото... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Живи да сте, Живковци!... преди 2 седмици