Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Марта Методиева: Надявам се, че сте успели да хвърлите поглед на книгата, но така или иначе това, което бих искала да ви попитам, е по-общо и е свързано по-скоро с научната среда и нагласа, в която двутомникът излиза.

Александър Везенков: Сборникът е много интересен. Макар по тази тема основните документи да са публикувани няколкократно, и съставителите отбелязват тези приноси, тук има доста нови неща да се прочетат.

Защо за всички гости на представянето на книгата беше толкова сигурно, че тя ще предизвика по-скоро негативна реакция? Все пак това е сборник с документи, а не някакво идеологизирано говорене, подкрепено с емоции, но не и с факти. Изследването на архивите не е ли най-чистата форма на правене на история?

Предполагам съдят по реакциите, които предизвика книгата на Румен Аврамов „Спасение“ и падение“ дори в собствените им среди. Не знам някои да му е казал нещо напреки, всички се държат много почтително с него, но от различни страни се чуваха коментари, че е прекалил с черните краски, че не трябвало да се захваща с темата за „евреите“ и пр. Пък и трудностите по отпечатването на самия сборник – доколкото се разбра, поне два от отказите на държавни институции да се ангажират с публикацията са дошли от модерно мислещи историци. Изобщо всички уважават съставителите, но темата е трудна за възприемане. По време на самото представяне един колега иронично подметна, че в залата има повече хора, отколкото са подписали петицията за почитането на жертвите от Холокоста от 8 март 2013 г. А всъщност по-добре е да има негативна реакция, но ясно и публично изразена, защото най-ефикасният метод за противодействие на подобни книги е да се отминават с мълчание.

Иначе, съгласен съм с вас – в случая има голямо предимство, че става дума за солидна документална публикация. Защото нетрадиционните тези в историографията понякога биват излагани провокативно и недостатъчно аргументирано, а тук имаме една много сериозна работа, практически неатакуема.

Същевременно, ако говорим по принцип, трябва да си даваме сметка, че публикуването на документи от архивите не е гаранция само по себе си. Има си цяла традиция на подбиране на удобни документи за всякакви тези и оформянето им в дебели сборници, които претендират да казват само истината и започват със заклинания от типа „документите не лъжат“. Достатъчно е да сравним как по една и съща тема историците от съседни страни подбират съвсем различни документи. Дори т. нар. „възродителен процес“ беше съпроводен от публикуване на документи за „ислямизацията“, така че нека запазим известен скептицизъм.

Ако тази негативност наистина се потвърди, то означава ли, че мнозинството български историци не гледат на себе си като на учени, които sine ira et studio изследват историята, а единствено като на бранители и гаранти на положителната и градивно звучаща българска версия на случилото се на Балканите в последните векове?

Някак отвътре ми идва да кажа „Ами то си е точно така!“. Но все пак не бива да се абсолютизира. Истината е, че много иначе добросъвестни изследователи, дори с приноси в изясняване на едни или други неудобни въпроси, често имат задръжки да отидат докрай. В крайна сметка хората наистина вярват в някои идеализирани представи за националното минало, те са част от идентичността им. Но независимо от първоначалните негативни реакции, повечето от тези колеги ще се замислят малко повече занапред и ще вземат под внимание изнесените данни.

Има ли шанс, според вас, да се отървем от патоса и дамгата на 1300 години България, на „Време разделно“, на „Хан Аспарух“, на тупането в гърдите и викането с гордост „булгар, булгар“?

Някои хора у нас сравнително успешно са се освободили от подобни наслоения, други се чувстват много добре с тупането по гърдите и като че ли не усещат нужда да се отървават от нищо. Даже „1300 години България“ им е малко, казват че била още по-древна, „хан Аспарух“ им звучи турско и държат да го наричат „кан“ вм. „хан“, на „Време разделно“ не им харесва само, че не е получило Нобелова награда и пр. Разнопосочно се развиват нагласите в това отношение.

Според вас национализмът и антисемитизмът в България вървят ли ръка за ръка, имат ли еднакъв корен? Напоследък чувам мнения от докторанти по история, че национализмът е добро понятие за отношение към държавността, стига да не се злоупотребява с него... Чудя се коя ценност определя границата на доброто и лошото ползване на термина?!

Смята се, че антисемитизмът не е толкова силен при българския национализъм и ксенофобия, както в някои други случаи. Затова ще бъде много по-болезнено, когато се публикуват дебели томове с документи за това например какво са правили българските окупационни власти спрямо сърби и гърци през Втората световна война, как е смазано Драмското въстание и пр. В германски доклади от онова време, често се среща недоволство от излишната бруталност на българските власти.

Въпросът е по-скоро в митологизираното „спасяване на българските евреи“ – у нас почти всички си въобразяват, че това било нещо уникално и феноменално. Именно това прави залогът толкова важен за българския национализъм. Всъщност през март 1943 г. фашистка Италия не депортира евреи, Унгария и Румъния не депортират, дори Словакия по това време отказва. Депортира се от окупирани от нацистка Германия страни (те наистина не са малко) и техните марионетни режими, които нямат избор или пък на власт са поставени наистина крайни елементи. От Италия и Унгария депортират след като попадат под германска окупация. Голяма е заслугата на онези, които са спрели депортацията от старите предели на царството, но дори само с тази от новите земи България се оказва по онова време единствената суверенна държава, освен нацистка Германия, която праща евреи към лагерите на смъртта. Такава е тъжната истина за „българското изключение“. Но по тази тема тепърва има да спорим.

Иначе изглежда логично, че национализмът не е проблем, ако не се злоупотребява с него. Само че в дългосрочен план всеки национализъм стига до крайности. Дори бих казал, без да съм много запознат с теориите за национализма, че същината му е именно впрягането на чувството за „етническа“ принадлежност за политически цели, а това в перспектива отваря пътя и за различни извращения. Естествено не е само националното чувство – политизира се и религията и доста сериозно се злоупотребява с нея. А ето напоследък у нас се намериха хора да обясняват, че и в ислямизма нямало нищо лошо, ако не бил краен.... Може би не правят разлика между ислям и ислямизъм, точно както други не правят разлика между чувство за национална принадлежност и мобилизирането му за политически цели.

Защо, в микроисторията си, т.нар. родолюбиви български родители могат да признаят, че децата им, макар да са техни, имат недостатъци и са склонни към определени грешки, но това не е причина да ги обичат по-малко, докато по отношение на макроразказа за българската история същите тези хора не могат да признаят и един грях на народа си?

Не знам за децата, по принцип всички обичат да правят забележки на по-малките и по-младите, но може би същите хора са склонни да идеализират дядовците и бабите си, особено след като вече са си отишли от този свят. Все пак не е наша работа, имам предвид историците, защо и как хората идеализират миналото си, а дали в учебниците по история и особено в научните публикации то се разкрасява, докато в същото време се прикриват, отричат и нормализират определени събития и проблеми. В това поле би следвало насочим усилията си, поне що се отнася до осмислянето на неудобните страници от колективното минало. Разбира се, това далеч не е единствената проблематика, по която се работи – историята се занимава с миналото изобщо, а не само c героичното, нито само със срамното в него.

Марта Методиева е преподавател по латински в НГДЕК и НБУ. Член на УС на БХК. От 12 години води рубриката „По света“.

Източник

Александър Везенков

Александър Везенков е български историк, изследовател на свободна практика. Работи по проблеми на градската история на Балканите през ХIХ-ХХ век, на историята на реформите в Османската империя през ХIХ век и на институционалната история на комунистическите режими. Личният му блог може да се намери на адрес: http://alexandervezenkov.blog.bg

Други статии от този автор

Посетители

35
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 3 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 6 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици