Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

2. Политиката към етническите и религиозни общности в комунистическа България

2.1. Националното хомогенизиране на българоезичните мюсюлмани (помаци)[1]

Още преди идването на комунистическия режим, съсредоточеното в Западните и Средни Родопи, както и в Тетевенския край, мюсюлманско население с български майчин език е обект на повече или по-малко насилствени асимилационни политики. В първия случай това е „кръстилката“ по време на Първата балканска война (1912–1913 г.), когато между 150 000 и 200 000 помаци от Неврокопско (дн. Гоцеделчевско), Драмско и Ксантийско (дн. Гърция) са принудени да приемат източното православие[2]. Скоро покръстванията са отменени, но около две десетилетия по-късно условията на силен държавен национализъм налагат нови опити за приобщаване на дела от родопското население, смятан за откъснат от българите християни вследствие на трагични исторически обстоятелства. През 1937 г. в Смолян се учредява Дружба „Родина“, която, без да се обявява против исляма, започва кампания за сближаване на „българо-мохамеданите“ с православните им „братя“. С подкрепата на властта, „родинци“ инициират смяна на тюрко-арабските имена с български (но несвързани с християнството), изоставяне на отличителното мъжко и женско облекло (фес, фередже), превод на Корана на български, въвеждане на същия език в мюсюлманското богослужение и др. мерки за осъзнаване на „родовия корен“.

Доколкото те са отхвърлени от мнозинството помаци, през 1944 г. стремящите се към разширяване на популярността си комунисти се обявяват против методите на „Родина“ и за връщане на мюсюлманските имена и облекло. Политиката през първите месеци и години на управление на ОФ се характеризира със значителна толерантност към мюсюлманската религия и дори може да се говори за тактически съюз между комунизъм и ислямски традиционализъм. Имената са върнати, облеклото става въпрос на личен избор, а родинци са заклеймени и съдени като „фашисти“ и „великобългарски шовинисти“. Първоначално „народната власт“ се радва на високо доверие сред помаците[3].

Ала то далеч не е абсолютно. Предприетите от новите управници социално-икономически промени не са посрещнати с ентусиазъм от мюсюлманското население. В граничещите с Гърция райони върлуват помашки нелегални групи. От своя страна комунистическите ръководители намират помаците за неблагонадеждни с чуждата си идентичност и консервативния си начин на живот. Израз на такава недоверчивост е започналото през януари 1948 г. разселване на мюсюлманските малцинства, живеещи по протежение на южната държавна граница[4]. Осъществена по директива на Георги Димитров и в типичен сталински стил, тази кампания нарушава донякъде компактността на помашката общност и води до образуването на малки нейни анклави във вътрешността на страната.

Лансираната от режима обществена модернизация предполага в частност потискане влиянието на исляма. Мерките в това отношение са посрещнати от мюсюлманското население с открито недоволство. През 1953 г. такова предизвиква паспортизацията – поради вярването, че правенето на лични снимки е в разрез с кораническата забрана на човешки изображения. Особено негодувание предизвиква снимането на жените с открити лица, но в най-голяма степен помаците протестират против записването им в паспортите като „българи мохамедани“ (а в Пиринския край и като „македонци“). На много места българоезичните мюсюлмани декларират, че се чувстват турци и настояват да бъдат записани като такива[5].

Едновременно с това партийно-държавното ръководство взема мерки за ограмотяване на населението, с които трябва да се убедят и най-консервативните лица да изпратят децата си в училище, особено момичетата. Образователната политика сред помаците е в центъра и на първото решение на Политбюро на ЦК на БКП, посветено изцяло на тях. Освен директиви за изграждане на училищното дело в областите, населени от „българи с мохамеданска вяра“, взетото на 17 ноември 1956 г. решение съдържа и редица други мерки в социалната, икономическата и културната сфера с оглед преодоляване на наслоените „верски предразсъдъци и средновековни суеверия[6].

След някои опити от 1958 г. реализацията на планираната „културна революция“ започва през следващата година с т.нар. „разфереджаване“, т.е. насилствено премахване на традиционното облекло (фереджета, шамии, шалвари, фесове, кюляфи). Кампанията продължава през първата половина на 60-те години и в нея са обхванати не само помаците, но и турците, и другите мюсюлмански общности. Всъщност тя никога не приключва напълно, понеже всяко отслабване на административния натиск води до възстановяване на носенето на отличително облекло. Практически партийните и държавни ръководители се връщат към методите на заклеймената по-рано Дружба „Родина“. Често се стига до унижения и издевателства: на жените без нови светски дрехи, а също и на мъжете и децата им е забранявано да пазаруват в магазините, отказва им се здравно обслужване, не се допускат в пощата, в междуселските автобуси. Комисии обхождат домовете и изземват фереджета и шалвари, налагат глоби, конфискуват имущество. На някои места жените са събирани и преобличани насила в местното училище, цели села са блокирани и сплашвани с автоматична стрелба[7].

В края на 1959 г. Министерството на народното здраве издава специално окръжно, с което се започва атака и срещу традиционното обрязване на момчетата (сюнет). Тъй като не може да я спре изведнъж, властта налага медикализирането на тази манипулация: тя трябва да се прави само от професионални лекари, а момчетата да се хоспитализират. Така религиозната семантика се премахва, а сюнетчиите са подложени на наказателно преследване за нанасяне на тежка или средна телесна повреда. В началото на 60-те години се засилва и натискът срещу ходенето на джамия, спазването на Рамазана, честването на празници като Курбан-байрам и на други мюсюлмански ритуали[8].

Паралелно в политиката на партията се откроява все повече една тенденция, проявила се най-напред в хода на изселването от страната на част от турското население през 1950–1951 година. Тогава Политбюро на ЦК на БКП пресича стремежа на около 40 000 помаци също да емигрират в Турция. Аргументът на партийните лидери е, че „българо-мохамеданите“ принадлежат към българския народ[9]. Управляващите все повече се опитват да разделят двете най-големи мюсюлмански общности в страната и да пресекат турското влияние („пантюркизма“, „турския буржоазен национализъм“) върху българоезичното мюсюлманско население. Логично те пристъпват и към пропаганда на българския му етнически „корен“. По такъв начин се възкресява идеология, предходно отречена като „фашистка“ и „шовинистка“.

Задачата да се прекрати „турчеенето“ сред помаците се актуализира през 1961 г. в писмо на отдел „Агитация и пропаганда“ на ЦК на БКП, изпратено до окръжните комитети, вътрешното, военното и просветното министерство. Последното е задължено да отдели помашките (а също и циганските, и татарските) деца от турските както в учебните паралелки, така и в пансионите и пр. Същото разделение е препоръчано и в армейските части. БАН пък е натоварена да формира експертна група за проучване на произхода на българоезичните мюсюлмани[10]. Тези мерки са повторени и конкретизирани в решение на Политбюро от 5 април 1962 година. Местните органи на властта са инструктирани да не допускат преселване на „българи мохамедани“ в селища с компактно турско население[11].

В становището от 1962 г. за пръв път се поставя и един нов въпрос: смяната на личните имена. Институциите по места са задължени да опростят необходимата за тази цел административна процедура, с което да отпадне изискването за специално съдебно решение. На този етап се подчертава, че възприемането на български немюсюлмански имена ще става само при вътрешно убеждение и изразено собствено желание. Всъщност още от втората половина на 50-те години властта насърчава с дребни привилегии „доброволната“ смяна на имената при местния актив, най-вече при функционерите на БКП. Тази линия има определен успех, предимно в Смолянски окръг. Започва и преоценка на дейността на Дружба „Родина“, подкрепяна от някои управници в Смолян, но решително отхвърляна от други. В крайна сметка, въпросът отново стига до върховните структури на комунистическата партия.

На 6 март 1964 г. се провежда заседание на Секретариата на ЦК, посветено на „българо-мохамеданския“ проблем и председателствано от секретаря по идеологическите въпроси Митко Григоров. На него се призовава към премахване на „старите, вредни традиции в бита“, „преодоляване на религиозния фанатизъм“ и „замяна на турско-арабските имена с български“. Партийното ръководство на Смолянски окръг е похвалено за – както се съобщава – 9-те хиляди лица, сменили имената си, а благоевградското е критикувано за голямото си „изоставане“[12]. В отговор се стига до първата насилствена кампания по преименуване, която се разгръща именно в Благоевградски окръг.

Обвинени от партийния връх в нерешителност, регионалните функционери Кръстю Тричков (първи секретар на ОК), Съботин Генов и Петър Дюлгеров решават да „спуснат по места“ партийните директиви, пристъпвайки директно към смяна на мюсюлманските имена. На 22 март 1964 г. се провежда съвещание на партийния актив (около 600 души) в град Гоце Делчев, на което местни функционери помаци обявяват новите си имена и приканват останалите да сторят същото. Мнозинството активисти се въздържат да последват примера, но не задълго. Създават се специални комисии по преименуването с участие на униформени милиционери и въоръжени отрядници „за съдействие и морален натиск над българите мохамедани“. Започва и блокиране на селища, в което са привлечени армейски поделения.

Резултатът е съпротива по места – особено в село Рибново в Западните Родопи, където се стига до истинско въстание[13]. Там комисията за смяна на имената е прогонена от местните с камъни, сопи и брадви. Рибновци си учредяват боен щаб за отбрана на селото, поставят турското знаме на минарето на джамията, изгонват учителите християни и семействата им и прекъсват всички комуникации, свързващи ги със страната. Съпротивата се разпростира из Чеч: оттам, както и от района на Якоруда, са излъчени делегации, които да запознаят с исканията на мюсюлманите ЦК на БКП и турското посолство в София.

Развръзката е за момента в полза на бунтовниците: на 30 март кампанията е прекратена с личната намеса на Т. Живков. Докато потърпевшите масово връщат имената си, на обсъждане в Политбюро обвинените по-рано в бездействие регионални функционери са подложени този път на рязка критика за „допуснати груби извращения и грешки в работата с българомохамеданското население[14]. Въпреки това, несъмнено е, че Живков одобрява преименуването. Благоевградските ръководители изпадат във временна немилост по-скоро заради неопитността и лошо пресметнатите си методи, но скоро са повишени в длъжност и влизат в най-близкото Живково обкръжение. Сред вдъхновителите на кампанията е и друг негов член – Пенчо Кубадински, който се утвърждава като своеобразен „експерт“ по „българо-мохамеданския“ и „турския въпрос“.

Събитията от 1964 г. забавят смяната на имената на помаците, но тя се запазва като цел на лансираната от ръководството на Партията хомогенизационна политика. До края на 60-те години, заменяйки „тоягата“ с „моркова“, комунистическата власт постига значителни успехи в модернизацията на живота в Родопите. Постепенно и най-отдалечените села са електрифицирани, до тях се прокарват асфалтови пътища, осигуряват им се автобусни връзки с градовете, строят се важни инфраструктурни и промишлени обекти, в които се отварят множество работни места и пр. Тези мерки не само повишават качеството на живот на помаците, но и разчупват изолираността им от останалата част на страната. Същевременно се засилва академичната и публицистичната пропаганда на българския „корен“ на българоезичното мюсюлманско население, осъществявана от фигури като писателя Николай Хайтов.

Подготвили по-добре „почвата“ в началото на 70-те, българските управници пристъпват отново към смяна на тюрко-арабските имена. На 17 юли 1970 г. Секретариатът на ЦК на БКП гласува решение по „националното осъзнаване на българите с мохамеданска вяра[15]. Преименуването на помашкото население е сред мерките, препоръчани с оглед спиране на неговото „турчеене“. Кампанията започва в Смолянско, а през 1971–1972 г. се разпростира и в останалите части на Родопите. За целта отново са формирани комисии от партийни и ОФ-активисти, пропагандисти, учители, цивилни и униформени милиционери и др. Изготвят се списъци с примерни „български“ имена, от които мюсюлманите могат да избират: в противен случай, имената се спускат от местните органи на властта. В началото става дума за смяна единствено на личното име, но скоро кампанията се разпростира и върху презимето и фамилията. Сред парадоксалните последици на този акт е преименуването на починали родители, като техните наследници са задължени да им измислят имена.

На много места в Централните Родопи кампанията протича планомерно, не липсват и прояви на конформистки ентусиазъм. Но още в началото се стига и до протестни демонстрации, по-специално в Мадан и Рудозем[16]. През март 1972 г. още по-решително се противопоставят на преименуването жителите на доспатското село Барутин. Там смяната на имената се възприема от смолянските и девинските партийни функционери като реванш заради участието на местните в Баташкото клане през 1876 година[17]. Миньорите от селото са бити жестоко заради отказа си да се подчинят на партийната повеля. Впоследствие разбунтувалото се село е блокирано от милиция и армия. Стотици селяни са пребити, няколко получават огнестрелни рани, а две жени загиват. Десетки са арестуваните, като част от тях са освободени след преименуването си, а други излежават в затвори различни срокове от време.

Броят на задържаните и интернираните се увеличава рязко с прехвърлянето на кампанията в Благоевградски окръг. Един от най-драматичните епизоди е през май 1972 г., когато около 400 мъже от района на Бабек тръгват през планината към София с цел да протестират пред турското и американското посолство. Групата е успешно „неутрализирана“ от органите на реда, като междувременно един от „пратениците“ умира по пътя. Погребението му е повод за масова демонстрация в Якоруда, а в близкото село Бунцево се стига и до бунт. Тези събития са повод за специално заседание на Политбюро, на което – въпреки критиките, изказани от някои висши функционери – благоевградското ръководство е поощрено от Т. Живков[18].

През зимата на 1972–1973 г. три все още необхванати от кампанията села в подножието на Пирин – Корница, Брезница и Лъжница – организират собствена колективна отбрана срещу евентуална акция за преименуване. В продължение на няколко месеца в тях се установява особено „революционно“ управление, а опитите на окръжните партийни функционери да го превземат отвътре не дават резултат. В крайна сметка през март 1973 г. селата са атакувани от милиция и армия, като в Корница се стига до кръвопролития. В сблъсък със силите на реда са убити неколцина от местните, а десетки са ранени. Впоследствие 11 души са осъдени на различни срокове затвор, десетки са затворените без присъда, цели семейства са интернирани. Освен живите са „хомогенизирани“ и мъртвите: в редица селища се унищожават надгробните паметници с тюрко-арабски имена.

Между втората половина на 1973 и началото на 1975 г. са преименувани и българоезичните мюсюлмани в Тетевенско, както и по-малките групи във вътрешността на страната (Разградско, Шуменско, Великотърновско, Пловдив, Асеновград и др.). И в тези случаи не минава без жертви, но точният брой на убитите по време на кампанията от 1970–1974 г. е труден за установяване: мнозина умират месеци след акциите вследствие на травми от побоища. За да се поемат пък стотиците арестувани е отново отворен лагерът „Белене“.

Смяната на тюрко-арабските имена все пак не е краят на лансираното от партията „патриотично възпитание“ на помаците[19]. Продължават вече утвърдените форми на потискане на ислямската религия: ограничаване на посещенията на джамиите, недопускане на мюсюлманските празници, налагане на „социалистическата календарно-празнична система“, преследване на ритуалните обрязвания и пр. Тези мерки са заложени в нов пленум на ЦК, посветен на идеологическата работа, който се провежда през февруари 1974 година[20]. Окончателното реабилитиране на идеите и методите от „фашисткия“ период е скоро засвидетелствано от назначаването на бившия родинец Величко Караджов (Юсеин Коджахасанов) за първи секретар на ОК-Смолян. Но на Февруарския пленум от 1974 г. се поставя и един нов проблем: „приобщаването“ на населението от турски произход. Моделът за това е вече зададен.

2.2. „Приобщаването“ на турското население (1944–1984)

 Концентрирани най-вече в Източните Родопи, Източна Стара планина, Лудогорието и Добруджа, турците[21] са първоначално пренебрегнати от българските правителства в социално и политическо отношение. Поради това спрямо тях не се упражнява хомогенизационен натиск и тяхната общност се ползва с вътрешна автономия (частни училища, религиозни фондации, колективно представителство пред държавната власт посредством мюфтиите и пр.). Положението се променя през междувоенния период с проникването на кемалистката идеология в България. Правителствата в София сключват негласен съюз с консервативното мюсюлманско духовенство, стараейки се да ограничат разпространението на модерния турски национализъм.

При силно националистичните режими след 1934 г. личи все по-ясно стратегията да се възпрепятства образованието сред общността и формирането на национална интелигенция. Рязко спада броят на турските училища и почти всички вестници на турски език са закрити. Закрит е и основаният през 1926 г. кемалистки-ориентиран съюз на културно-просветните и спортни дружества Туран. Това е период и на масова замяна на турски топоними в страната. Но въпреки множеството изселвания, започнали още през 1877–1878 г., в навечерието на Втората световна война турците се запазват като най-голямото национално малцинство в българската държава: около 10% от населението.

След 1944 г. отношението на управляващата БКП към турците се развива по начин, сходен с политиката ѝ спрямо българоезичните мюсюлмани. Но все пак съществуват и редица специфики, свързани както с факта, че турското население се схваща като друга етническа общност, така и със съществуването на външна „държава майка“, при това в „капиталистическия лагер“.

В началото комунистите се опитват да легитимират своето управление сред турците не само с известна толерантност, но и посредством активни културно-просветни мероприятия по съветски модел. В периода 1945–1949 г. се възобновява турскоезичната периодика и се увеличава броят на турските училища. Те се равнопоставят с българските, основава се турско педагогическо училище в Стара Загора, а към Учителския институт в Шумен се открива отдел за подготовка на турски прогимназиални учители; възникват турски читалища и детски градини. В съгласие с „Димитровската“ конституция от декември 1947 г. турската общност е призната за национално малцинство и се ползва с правата, предвидени в чл. 79: да учи на своя майчин език и да развива националната си култура.

Така политиката на „народната власт“ контрастира както с относителната незаинтересованост от живота на тази общност, характерна за българските правителства преди междувоенния период, така и с дискриминационните практики от средата на 30-те години насетне. Разбирателството между новия режим и турското малцинство обаче не е безупречно. От една страна, предприетите мерки засягат автономността на традиционните мюсюлмански институции: образованието в училищата става светско, средното духовно училище в Шумен се секуларизира, джамиите преминават под правителствен контрол и т.н. От друга страна, колективизацията на селскостопанската собственост предизвиква недоволство сред турското население, което е в огромното си мнозинство именно селско. Към това трябва да се добави фактът, че през 1947–1948 г. рязко се влошават отношенията с попадналата в западната сфера на влияние Турция. След серия инциденти на българо-турската граница се стига до дипломатическа криза между двете, озовали се в противникови лагери, страни. Властта в София започва да гледа на турското малцинство като на опасна „пета колона“ на Анкара.

Всъщност още в началото на 1945 г. Г. Димитров заявява, че с турците трябва да се действа „осторожно“ и че Турция трябва „да си отиде в Азия[22]. На пленум на ЦК на БРП (к), проведен на 4 януари 1948 г., отново Димитров определя „небългарското население“ по южната граница като „постоянна язва за нашата страна“. По съвет на Сталин, той призовава същото да бъде изселено оттам, както и да бъде заменено с „наше, собствено българско население[23]. Сред самото малцинство зачестяват опитите за бягство в Турция, а пред турските консулства се вият опашки за входни визи. В ситуация на ескалиращо напрежение с Анкара, на 18 август 1949 г. Политбюро на ЦК на БКП разрешава на желаещите от пограничните райони да емигрират, като най-напред бъдат изселени „реакционерите“ и „подстрекателите“[24].

Година по-късно българските власти установяват, че кандидатите за емиграция са 250 000, и обвиняват турското правителство, че протака изселването. Настойчивостта на ръководителите в София води до задълбочаване на конфликта с Анкара относно начина на провеждане на кампанията и турската страна затваря окончателно границата през ноември 1951 година. По време на тази първа за комунистическата епоха изселническа кампания в посока Турция емигрират около 155 000 български граждани, сред които и роми мюсюлмани, и помаци. Цялостно погледнато, емиграцията през 1949–1951 г. може да се окачестви отчасти като бягство, отчасти като прогонване[25].

Въпреки това комунистическата власт все още не залага изцяло на последната опция. В разгара на изселването едно решение на Политбюро, взето на 26 април 1951 г., се опитва да стимулира оставането на турците в България като „активни строители на социализма[26]. От една страна, масовото им напускане е довело до недостиг на работна ръка в селското стопанство, а от друга – Сталин желае да използва турското малцинство като мост на политическо сближаване с Анкара[27]. В отговор партийното ръководство лансира разнообразни мерки: подобряване на представителството на турците в органите на БКП и ОФ, засилване на културното сътрудничество с тюркоезичната Азърбайджанска република в СССР, модернизиране на турските селища. За пръв път се въвеждат и по-късно често напомняните квоти за прием на турски младежи в средни и висши учебни заведения[28]. В апарата на ЦК на БКП се създава специален отдел за „работа сред турското население“, по-късно преименуван на отдел за „работа с националните малцинства“.

Своеобразната нетериториална културна автономия на българските турци продължава до края на сталинската епоха. Усилено се изграждат основни училища, в които занятията се водят изцяло на турски език; в тях се изучават и турска история и литература. Нараства броят на турските средни училища и учителски институти. В Софийския университет е основана Катедра по турска филология. Издават се нови вестници, създават се библиотеки, театри (в Хасково, Шумен, Кърджали, Разград, Русе и др.). Формира се турска интелигенция, макар и в калъпите на комунистическото индоктриниране[29].

Както в останалите аспекти на „националния въпрос“, възшествието на Т. Живков бележи поврат и в политиката към турската общност. Новият курс се проявява през октомври 1958 г., когато на свой пленум ЦК на БКП приема тезиси за „работата на партията сред турското население[30]. В документа централно място се отделя на борбата с „проявите на национализъм и религиозен фанатизъм“. Всъщност партийното ръководство преразглежда дотогавашното фаворизиране на турската етнокултурна идентичност, в което се съзира опасна тенденция към обособяване на общността. Сред залегналите в тезисите мерки е сливането на турските с българските училища и свеждането на преподаването на майчин език до избираем предмет. В средните, полувисши и висши учебни заведения обучението на турската младеж преминава изцяло на български. Катедрата по турска филология в Софийския университет е преименувана през 1961 г. на Катедра по ориенталистика. Намалява се броят, обемът и периодичността на турскоезичните вестници и списания.

От 1959–1960 г. започва и натиск срещу ислямската религия и традиции, в която са потърпевши както турците, така и останалите мюсюлмански малцинства. Затварят се джамии, намалява се броят на духовенството, част от него се привлича към тайните служби. Кампанията по „разфереджаване“ и практическата забрана на сюнета предизвикват допълнително недоволство сред общността. Атеистичната пропаганда е все пак съчетана с поредица мерки за повишаване на жизнения стандарт на турското население и за увеличаване на неговата трудова заетост в промишлеността[31].

След неуспешния опит за преименуване на българоезичните мюсюлмани през 1964 г. българското ръководство донякъде преразглежда политиката си и спрямо турците. В условия на растящо недоволство в рамките на общността, а и на затопляне на отношенията между Турция и СССР, определени кадрови и структурни промени на партийния връх смекчават хомогенизационния натиск в културната сфера. В средата на 60-те години броят на турскоезичните издания нараства отново, фаворизира се художественото творчество, особено фолклорът, развиват се радиопредаванията на турски език. Специално внимание се обръща на показното представителство в структурите на БКП: междувременно закритият отдел на ЦК за националните малцинства се възстановява за кратко (1966–1968 г.) под название „За работа с масовите организации и турското население“[32].

Очевидно през 60-те години, партийната политика не може да се похвали с избистрена стратегия за „интегрирането“ на най-голямото чуждоезично малцинство. Ясна е линията на потискане на исляма и модернизация на начина на живот. Но остава неясно до каква степен трябва да се заложи на отработените през сталинската епоха мерки за етническо представителство и насърчаване на културната специфика и до каква – на ограничаването ѝ. В крайна сметка Живковото ръководство се ориентира към последното решение.

На 25 февруари и 19 юни 1969 г. Политбюро на ЦК на БКП приема поредните решения за „подобряване на работата сред турското население“ и за неговия „културен възход“. Преповтаряйки формули от предишните, те поставят акцент върху асимилацията на турците. За момента, тя е описвана като „ускоряване“ на „естествен процес“ на „преодоляване на етническите различия“. На заседания на партийно-държавния елит механизмите на този „закономерен“ и „прогресивен“ процес са описвани от самия Живков и от неговия приближен Пенчо Кубадински: насърчаване на съвместния живот и работа на българи и турци, в частност на смесените бракове между туркини и българи, развитие на училищното дело в смесените райони и пр.[33] Междувременно отново е задействано и изпитаното средство за потушаване на реални или потенциални недоволства сред общността и за задържане на числеността ѝ в „приемливи“ граници: изселването.

През март 1968 г. с Анкара се сключва спогодба за събиране на семействата, разделени от предишната емиграционна вълна. Тя влиза в сила година и половина по-късно, а периодът ѝ на действие е до 1978 година. Даденият в спогодбата прочит на понятието „разделено семейство“ е доста широк и включва роднини по права и съребрена линия, при това до четвърто поколение както във възходящ, така и в низходящ ред. По силата на това споразумение, в течение на десет години, България напускат около 115 000 души. Изселването е възприето като възможност за освобождаване на страната от несигурните елементи – от онези, които не се чувстват обвързани с „делото на социализма“ и се поддават на бичувания от официалната пропаганда „турски буржоазен национализъм“.

Това понятие става също обект на по-широко тълкуване, след като през май 1971 г. се приема новата „Живкова“ конституция, в която терминът „национално малцинство“ е премахнат. Макар и на „гражданите от небългарски произход“ да се дава право „да изучават и своя език“, конюнктурата определено не е в тяхна полза. Пак през 1971 г. Брежнев формулира тезата за „единния съветски народ“, преведена от българското ръководство с лозунга за „единна социалистическа българска нация“[34]. На хомогенизационния проект е дадена зелена светлина: факултативното изучаване на майчин език отпада от учебните планове за 1973–1974 г., а през 1975 г. турските театри са слети със съответните окръжни. Развитието на турска национална култура в България практически спира.

На вече споменатия пленум от февруари 1974 г. секретарят на ЦК на БКП по идеологическите въпроси Александър Лилов призовава за „идейно-политическото приобщаване на населението от турски произход“, наблягайки на атеистичната „преработка“ на семейните и други празници и обреди. Но постепенно българското партийно-държавно ръководство започва да си дава сметка, че взетите от него мерки не дават очаквания резултат. Ислямските обичаи продължават да бъдат практикувани от значителна част от турското и помашкото население. „Предпазният вентил“ на емиграцията също няма желания ефект: турското малцинство нараства с по-високо от средното за страната темпо и през 1980 г. продължава да бъде над 9% от населението. В течение на 70-те години в апарата на ЦК се обсъждат „тревожни“ демографски прогнози[35]. Турците се възприемат все повече като заплаха за териториалния интегритет на страната и управниците се колебаят между различни варианти за „приобщаването“ им. Сред решенията в традиционния жанр „издигане на битовото равнище на турското население“ и мерките за възпитанието му в духа на „социалистическия патриотизъм“ се прокрадва идеята за масово изселване, а и за преименуване по модела на помаците[36].

Основа за подобно решение е тезата, че не само българоезичното, но и турскоезичното мюсюлманско население в България е от „български етнически корен“. Същата постановка е в процес на „доказване“ от академичните учени – историци, етнографи и др., – които публикуват сборници от документи и етногенетични разработки относно „потурчването“ на част от българите през османската епоха[37]. Съответно преименуването на турците би било възстановяване на историческата справедливост: то се мисли като „възраждане“ на българската идентичност на население, „денационализирано“ по силата на трагични исторически обстоятелства. Всъщност първите мерки в тази насока са вече взети през 1975 г., когато покрай помаците са преименувани и отделни групи турци в Смолянско и други части на Родопите. Изтъкнатият в случая аргумент е, че те са потомци на смесени бракове с околното „българомохамеданско“ население[38]. От същата година започва записването с българско име на децата с един родител с (рождено или сменено) такова: практика, която става задължителна през 1982 година.

В началото на 80-те се засилва преследването на мюсюлманските ритуали и облекло, забранява се строежът на джамии, а през първата половина на 1984 г. – и говоренето на турски език на обществени места, за което се налагат високи глоби. Същевременно се увеличава индивидуалният натиск за смяна на името при заемане на определени служби в администрацията, партийната йерархия или в стопанската сфера, при получаване на ново жилище и пр. Между пролетта на 1982 и края на 1984 г. са преименувани около 50 000 души, сред които избегналите предишните кампании помаци и цигани мюсюлмани.

Засиленото потисничество над турската общност довежда до непредвидена и необичайна последица: тероризъм. На 30 август 1984 г. на паркинга на варненското летище избухва бомба, която ранява две жени. На същия ден в чакалнята на пловдивската гара детонация убива една жена и ранява още 42 души. Месеци след това, на 9 март 1985 г., е взривен вагон за майки с деца във влака Бургас–София, при което загиват 7 пътници, а във фоайето на хотел „Сливен“ са ранени 23 души от друга бомба. Прави се опит за атентат и на плажа „Дружба“ до Варна. Впоследствие са задържани като извършители четирима етнически турци, от които трима са осъдени на смърт[39]. По-късно тези случаи започват да се сочат като потвърждение за основателността на „тревогите“ на партията от нарастването на турския национализъм.

2.3. „Възродителният процес“ и „голямата екскурзия“ (1984–1989)

Запазените документи на партийния връх обаче не предвещават „окончателното решение“ на „националния въпрос“ през зимата на 1984–1985 година[40]. Масовото преименуване на българските турци, наречено „възродителен процес“, е до голяма степен изненада както за тях, така и за етническото мнозинство. Но на фона на репресивните мерки и на вече извършените смени на лични имена, то не е нелогично. По всяка вероятност идеята за този акт кристализира най-напред в непосредственото „експертно“ и политическо обкръжение на първия партийно-държавен ръководител. Сред възможните му (съ)автори наред с Тодор Живков се посочват Георги Джагаров (заместник-председател на Държавния съвет), академиците Ангел Балевски (председател на БАН) и Пантелей Зарев, Пенчо Кубадински (председател на НС на ОФ), началник-кабинета на Живков Милко Балев, секретарят на ЦК по идеологическите въпроси Стоян Михайлов, вътрешният министър Димитър Стоянов[41].

На 10 декември 1984 г. със заповед на последния се нарежда на окръжните управления на МВР и на първите секретари на ОК на БКП да подготвят преименуването на „български граждани от турски произход във всички окръзи, където има такова население[42]. Кампанията започва в края на декември 1984 и завършва през февруари 1985 година. Най-напред са сменени личните имена в Кърджалийски и Хасковски окръг, а после и в Североизточна България, където евентуалните „провокатори“ били вече арестувани или мобилизирани за военно обучение. Повтаря се отработеният с помаците сценарий: селищата биват блокирани от силите на реда (милиция, войски на МВР, гранични войски) и сплашвани със стрелба във въздуха, вкарват се танкове и бронетранспортьори. Едновременно с това, партийният актив и административната машина действат на пълни обороти: за изключително краткия период на кампанията са сменени личните документи на над 800 000 души. Също като при помаците, не са забравени и имената на покойните роднини, а на места биват унищожени мюсюлманските гробища.

Още в самото начало на „възродителния процес“ се стига до сблъсъци и жертви. Най-масови протести се организират в Бенковски, Кърджали, Момчилград, село Груево (Момчилградско), Джебел, Крумовград и др., като навсякъде са разпръснати с въоръжена сила. В Ябланово (Котленско) местните блокират пътищата към селото, което е превзето впоследствие с танкове. Сблъсъци има и в Търговищко и Шуменско. Броят на ранените остава неясен, както и на убитите: 7 етнически турци, според участвали в кампанията „възродители“, 24 само в Югоизточна България, по сведения на ДПС[43]. Мнозина умират по-късно от нанесените им побои, хиляди са изпратени в лагери и затвори, цели семейства са интернирани.

Вероятно за пръв път изразът „възродителен процес“ е официално използван от секретаря на ЦК на БКП и бъдещ министър-председател Георги Атанасов в доклад, изнесен на съвещание на партийно-държавния връх от 18 януари 1985 година. Кампанията е видяна като „исторически акт, с който се заличава последният белег на турското робство върху снагата на нашия народ“, а самото преименуване е оруеловски наречено „възстановяване на българските имена[44]. Същевременно се българизират последните две периодически издания на турски, спират се радиопредаванията на същия език, продължава премахването на турски топоними и т.н. Ако обаче преименуването на помаците от началото на 70-те е успешно скрито от международната общност, „възродителният процес“ не остава без отглас. Ситуацията особено се усложнява от факта, че в случая съществува и съседна „държава майка“.

Втората половина на 80-те години е време на истинска дипломатическа и пропагандна война между София и Анкара, макар и двустранните отношения да не се прекъсват. Двете държави не изпускат възможност за заклеймяване на съседа на международни форуми като ООН, ЮНЕСКО, Съвета на Европа, и пред съюзниците си от Варшавския договор, съответно от НАТО. Докато Турция критикува бруталното нарушаване на основни човешки права в България, последната се позовава на проблема с кюрдите, инвазията в Кипър, арменския геноцид и др. В самата Турция се провеждат масови митинги в защита на „сънародниците“: общественият климат е нажежен, издигат се и лозунги за военна инвазия в България[45]. В същата пък пропагандната машина на комунистическия режим громи „пантюркизма“ и „намесата във вътрешните работи“, бълвайки и „исторически сведения“, доказващи „българския корен“ на турскоезичното население[46]. Последните са доставяни от мобилизирани за тази цел историци, някои от които (Илчо Димитров, Страшимир Димитров) са привлечени в апарата на ЦК на БКП. Активизира се „културният фронт“: (пре)издават се десетки книги, посветени на „турското робство“, произвеждат се множество документални, а също и игрални филми като Време разделно (завършен в края на 1987 г.).

До 1989 г. Живковото ръководство все още очаква външнополитическата ситуация да се успокои, позовавайки се на деликатната позиция на Турция около кюрдската съпротива. Но в конфронтацията се включват и западните медии и правозащитни организации, които разгласяват потъпкването на правата на турското население в България. На всичкото отгоре и Съветският съюз е резервиран, особено подир предприетата от Михаил Горбачов „перестройка“. Отношенията с Турция не се нормализират дори след подписването с тази цел на двустранен протокол в Белград (23 февруари 1988 г.). Нещо повече: изостря се и вътрешнополитическият контекст, тъй като новопроизведените „граждани с възстановени имена“ не приемат тезата за българското си потекло. В периода 1985–1989 г. са разкрити десетки нелегални съпротивителни групи на етнически турци. Около 100 души са арестувани като членове на тайната организация „Дългата зима“, а след това – още 200 активисти на Турско националноосвободително движение в България[47].

Към началото на 1989 г. българските партийно-държавни ръководители започват да си дават сметка, че „възродителният процес“ е изправен пред провал. Въпреки всички мероприятия, говоренето на турски език на обществени места не спира и дори става демонстративно, „българите с възстановени имена“ използват вместо тях рождените си, продължава носенето на обичайното мюсюлманско облекло и честването на религиозни празници и ритуали. Комунистическите управници предприемат нови мерки (като преселване на турски семейства в преобладаващо български райони в западната част на страната) и обсъждат други (като колонизиране на смесените райони с български семейства, включително с етнически българи от СССР). В крайна сметка обаче се прибягва до едно вече използвано средство: изселване в Турция.

Прелюдия на масовата емиграция от лятото на 1989 г. са серия гладни стачки и протести в края на март и април, организирани в селища с турско население. Те зачестяват около приемането от Народното събрание на нов закон за задграничните паспорти. С него, считано от 1 септември 1989 г., се либерализира пътуването на българските граждани зад граница, но сред турското население се разпространяват слухове, че новите паспорти са временна мярка и ще се издават избирателно[48]. Изселническите настроения сред част от общността се смесват с исканията за връщане на имената и на правото на общуване на майчин език, формулирани от нова организация: Демократична лига за защита правата на човека. Същата разпространява петиции до българското партийно-държавно ръководство, до чуждестранни медии и дипломатически представителства, подготвяйки и по-масово надигане около насрочената за края на май конференция в Париж на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа. Макар службите на ДС да вземат необходимите мерки за „неутрализиране“ на турските активисти, скоро положението излиза от контрол.

На 20 май се организира масов митинг в село Пристое (Шуменско) и до края на месеца протестът обхваща редица други селища в Североизточна България (Каолиново, Шумен, Търговище, Омуртаг, Разград, Дулово, Исперих, Добрич). Оттам вълненията се прехвърлят и на юг (Джебел). Хиляди хора излизат по улиците, настоявайки за връщане на отнетите им човешки и културни права, за освобождаване на арестуваните около кампанията по смяна на имената и пр. Демонстрациите прерастват на места в безредици, при които органите на реда използват сълзотворни гранати, милиционерски палки, противопожарни коли, танкове, бронирани машини, бойното изкуство на „червени барети“, гумени, а и бойни куршуми. Между 7 и 10 души загиват при сблъсъците в Каолиново, Тодор Икономово (Шуменско), Езерче (Разградско) и др., а стотици са ранени[49].

Бруталното потушаване на протестите, известни като „майските събития“, е съпроводено и с бързо експулсиране от страната на стотици турски активисти. Така управляващите се ориентират към решение, зададено от Т. Живков още в хода на преименуването през януари 1985 година. Тогава първият в партийно-държавната йерархия препоръчва изселването в Турция на 100–150 000 души[50]. Същият взема думата на 29 май 1989 г. в обръщение по националната телевизия и радио, в което призовава Турция да отвори границата си за всички български граждани, които желаят „да останат и да живеят там[51]. Няколко дни по-късно Турция наистина отваря границата си, а българските власти започват ускорено издаване на задгранични паспорти на представители на малцинството – няколко месеца преди предвидената в закона дата 1 септември. Официално изселниците са „туристи“, свободно възползващи се от новите паспорти: затова и емиграцията от лятото на 1989 г. остава известна с евфемизма „голямата екскурзия“.

Нейното провеждане е свързано с нова ескалация на външнополитическото напрежение: Турция обявява готовността си да приеме всички желаещи да се изселят, обвинявайки България в прогонването им, а последната категорично отхвърля това „внушение“ и започва да „изобличава“ югоизточната си съседка в спекулиране с настроенията на „българските мюсюлмани“[52]. Те от своя страна се впускат в трескава подготовка за напускане на страната, окачествена от българските управляващи като „масова психоза“. Ясно е обаче, че партийно-държавният връх има полза и по определен начин насърчава тази развръзка. На среща на Политбюро с първите секретари на ОК на БКП и други ръководители, проведена на 7 юни, Т. Живков заявява, че „такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла“. Той потвърждава, че целта е да се изселят „200–300 хиляди души от това население“, защото в противен случай след 15 години България нямало да я има или щяла да е нещо като Кипър[53]. В много случаи местните власти упражняват натиск над етническите турци, поставяйки срок за получаване на задгранични паспорти, и практически изгонват цели семейства[54].

В тази обстановка по пътищата, водещи към българо-турската граница, се извиват колони от автомобили, в които хилядите изселници се опитват да поберат набързо опакованото си най-необходимо имущество. Много често продават или са принуждавани да продадат на безценица недвижимата си собственост, а също и част от движимата[55]. Всеки ден между 2 000 и 4 000 души преминават границата: темпо, при което Турция не е в състояние да осигури адекватен прием на бежанците. В крайна сметка, на 21 август тя затваря границата. От началото на юни до тази дата около 360 000 етнически турци успяват да напуснат България. Започва и обратен процес, при който в рамките на три месеца около 40 000 се връщат. Причини за такова решение са проблемите при настаняване и намиране на работа, трудности по приспособяване към новия социално-икономически контекст и др.

Възвръщенците са добре дошли за всекидневно въртящата се пропагандна машина на комунистическия режим. Българските медии описват „мизерните условия“ в Турция, чието „двуличие“ накарало „гражданите с възстановени имена“ да се върнат в „истинската“ си родина, осъзнавайки своята „българска“ принадлежност. Благословени от режима журналисти и общественици започват да вменяват на изселниците и чувство на вина за икономическите проблеми вследствие на масовото напускане на страната. Особени затруднения възникват при прибирането на реколтата, като в отговор управляващите предприемат различни мобилизационни мерки: организират се селскостопански бригади, включително с участие на армията. Българското общество е от своя страна до голяма степен индоктринирано от ежедневно отправяните към бежанците упреци в „предателство към родината“[56]. Мнозина „българи с традиционни имена“ обвиняват турците в непризнателност за отдавна изчезнали привилегии (фамозните квоти за висше образование), без да си дават сметка за дискриминационните мерки, съществували дори преди „възродителния процес“ (сред тях и службата в строителни войски, резервирана за младежи от малцинствата).

Все пак прохождащата през 1988–1989 г. българска опозиция често симпатизира на турското малцинство и настоява за връщане на мюсюлманските имена и за възстановяване на другите му права. Този проблем е централен и за все по-силния международен натиск над управниците в София. Така съпротивата на турците срещу асимилационната политика на комунистическия режим става катализатор на падането му през ноември 1989 година. Следват нови митинги и гладни стачки за връщане на имената, които водят до официалното преразглеждане на „възродителния процес“. На пленум на ръководството на БКП, проведен на 29 декември 1989 г., новият партиен шеф Александър Лилов приписва вината за преименуването на „тюркоезичното и мюсюлманско население“ на низвергнатия Живков и на приближения му кръг. По такъв начин скандалната мярка, причинила страдания на стотици хиляди души, е сведена до допуснати от няколко човека „извращения“. Случилото се в периода 1984–1989 г. все пак несъмнено се вписва в една по-дългосрочна хомогенизационна логика на комунистическия режим.

„Единната социалистическа нация“: заключение

След смяната на имената на турското население българските партийно-държавни ръководители могат да се похвалят: „Другарки и другари, Народна Република България е еднонационална държава, нейната територия не включва никакви чужди области и българският народ не съдържа никакви части от други народи или нации.[57] Въпреки интернационалистическата си реторика, след 40-годишно управление комунистическите управници успяват да постигнат, ако не действителна, поне симулативна национална хомогенност, крепяща се на репресивния апарат на режима и на интензивното индоктриниране на населението посредством образователната система и медиите. Разгледаните дотук въпроси – македонският и политиката към помаците и турците – са несъмнено най-представителни за еволюцията на партийната линия. Те все пак не изчерпват националната политика на българския комунизъм и се вписват в контекста на други случаи на национална хомогенизация. През годините на комунистическото управление някои етнически и религиозни общности почти изчезват или най-малкото изглеждат асимилирани в средата на доминантния български етнос. При други обаче асимилацията се проваля напълно.

На единия полюс се намират евреите и арменците, двете „показни малцинства“ на режима. От оцелелите през Втората световна война близо 50 000 евреи, над 32 000 напускат комунистическа България в посока Израел само между октомври 1948 и май 1949 година. През 1956 г. техният брой е около 6 400 души и продължава да намалява. Малкото количество, слабата етническа маркираност и високата степен на обществена интеграция предотвратяват евентуални мерки на насилствена хомогенизационна политика спрямо тях. Същото важи и за над 20-те хиляди арменци. По-голямата търпимост на комунистическите управници към двете малцинства се дължи и на факта, че те не са свързани със съседни „държави майки“, които да „застрашават“ териториалния интегритет на страната. Затова пък татарите, по численост близки до евреите и няколко пъти по-малко от арменците, са прицел – наред с помаците – на специални решения, които да предотвратят „турчеенето“ им. Толерантността на Партията е все пак относителна. Наистина арменците и евреите не са лишени от личните си имена и дори от традиционната си именна система, но през 60-те години техните училища са закрити, а съответният малцинствен език става факултативен предмет с пренебрежим брой часове. Това са единствените две общности, които запазват до края на режима своите казионни „културно-просветни“ организации, създадени в сталинската епоха. Но дейността на същите е постепенно сведена до минимум.

На другия полюс се намира едно наистина многобройно малцинство: циганите (ромите). Имайки предвид тяхната численост и външна стигматизираност[58], претенцията на комунистическите управници за тотална етническа унификация изглежда съвсем абсурдна. Макар и несвързани със съседна държава, ромите стават обект на активна политика. На първо време „народната власт“ се опитва да изгради у тях обща етническа идентичност, лансирайки културно-просветни нововъведения като при другите малцинства: масова обществена организация, периодически издания и театър на роден език, специални училища, които трябва да ликвидират огромния процент неграмотност сред това население[59]. През 1958 г. се предприемат и мерки по заселването на около 14 000 чергаруващи роми. Но модернизаторската политика на режима не дава убедителни резултати, до голяма степен поради непоследователността му: вестниците и културните институции са закрити в края на 50-те години; вместо да доведат до асимилиране, основаните училища и интернати се превръщат във фактор на маргинализиране на общността. Усядането на номадските групи пък води до умножаване на гета. В редица случаи властта поддържа явни дискриминационни механизми: младежите служат в строителни войски и т.н.

Покрай модернизационните мотиви и дискриминационните последици, партийно-държавната политика има и ясен национално-хомогенизационен аспект. Той е най-силно изразен по отношение на част от циганското население: мюсюлманите, т.нар. „турски цигани“ (хорохане рома, агупти). Решението на Политбюро на ЦК на БКП от април 1962 г. относно отделното третиране на помаците спрямо турците предписва същото и за татарите, и за циганите мюсюлмани. От този момент започва и смяната на тюрко-арабските имена на последните – процес, който се проточва около две десетилетия, тъй като се осъществява по различно време при отделните групи. Той протича сравнително безболезнено, за разлика от преименуването на помаците и турците, като завършва с „възродителния процес“. Тъй като властта не стига дотам да обяви, че и циганите са от български произход, те просто изчезват като понятие. Очевидно основният залог в случая са пак турците: тяхната общност изглежда не само твърде голяма, но и разполага със съседна „държава майка“. Първоначално партията взема мерки турското малцинство да не нараства с асимилирането на роми, българоезични мюсюлмани и татари, а през 80-те години и директно го зачерква.

***

До „единната социалистическа нация“ на българския комунизъм се стига в няколко етапа. През сталинския (1944–1956), режимът громи „великобългарския шовинизъм“ и не само не отрича наличието на етнически малцинства в страната, но и съдейства за конструирането на тяхна „прогресивна“ по характер култура. В случая с ромите и с „македонците“ се отива и до лансирането на идентичност, която не съществува като национална при голяма част, дори при мнозинството от визираната общност. Идването на Тодор Живков на власт е последвано от преразглеждането на предишната линия и връщането към някои традиционни разбирания по българския „национален въпрос“, видимо вече в края на 50-те. През 60-те години кристализира и новата политика, която през 70-те и 80-те реабилитира схващанията на заклеймения по-рано „буржоазен национализъм“. Нещо повече: стига се до задачи, които последният никога не е поставял на дневен ред.

Термини като „македонци“ и „македонско население“, широко използвани макар и с друга семантика в началото на века, стават политически напълно некоректни. Българските периодически издания от 20-те–началото на 30-те години, занимаващи се с македонския въпрос, изглеждат със сигурност по-плуралистични от изчистения схоластичен национализъм на публикациите през 70-те или 80-те. На българизация са подложени не само помаците – жертви и на предишни „възродителни“ кампании, – но и многобройното турско и циганско малцинство. Много по-ефективно е и националистическото индоктриниране на доминантния етнос. Строгата партийна йерархия, подчинеността на всички административни, икономически и „културни“ звена, както и стриктно контролираната затвореност на комунистическата държава гарантират „по-добри“ резултати в сравнение с предшестващите режими. В някои отношения България дори задминава националистическата еволюция на останалите комунистически страни. Чаушеску продава румънските евреи и немци на „майчините“ им държави, а към края на управлението му има тенденция да се ограничава кръщаването с „чисто“ унгарски имена. Но все пак в Румъния не се стига до масово преименуване, нито до премахване на обучението на унгарски език или до забрана на публичното му използване.

Развитието на българския комунистически режим от „интернационализъм“ към национализъм може да изглежда парадоксално, но е такова само на пръв поглед. Неговото обяснение е все пак далеч от инструменталистките интерпретации, прокарвани в голяма част от съвременната литература върху комунистическа Източна Европа. Еволюцията в националистическа посока не е резултат на хладно пресметната стратегия на новия партиен елит след сталинската епоха: поне не повече, отколкото фаворизирането на малцинствата през предходния период. Насърчаването на националните „ценности“ не изглежда резултат на взети от ръководителите мерки срещу народно недоволство от кухите класово-идеологически клишета. Нито пък на реална заплаха от страна на малцинствата – противно на апологетично изтъкваните измислени обяснения на „възродителния процес“ (искания за „турска автономия“, опасност от „кипърски вариант“ в България и т.н.).

Националистическата тенденция не е и резултат единствено на натиск „отдолу“, въпреки че подобни случаи има: от страна на бивши „македонстващи“ в посока затвърждаване на тона към Белград, или от родинци, настояващи за реабилитация на самите себе си и на своята дейност. Макар и заслугата на благословени от режима интелектуалци да е несъмнена, инициативите в националната политика са формулирани именно „отгоре“, от най-висшето партийно ръководство, като самите тези интелектуалци често спадат към най-близкото обкръжение на Първия.

При това, макар и да става дума за постепенна еволюция, би било грешка първата, „интернационалистическа“ фаза на режима да се вижда – в комунистически термини – като „национално-нихилистична“. Още в самото начало стратегията на комунистите е насочена както към консолидиране на тяхната власт, така и на „държавността“. Проличава и националистическата им формираност: в препирните около българо-югославската федерация и в пропагандната война срещу Титовия „шовинизъм“, в антитурските изказвания на Георги Димитров и т.н. Мерките на „културна автономия“ за малцинствата трябва да затвърдят легитимността на новата Народна република България, не да я поставят под съмнение. Наследените национални каузи претърпяват определена модификация, която след 1956 г., при липсата на Сталиновите политически формули, се еманципира от наложените рамки. Национализмът все повече хармонира с търсеното укрепване на държавността, в частност спрямо съседи като Югославия и Турция. Необходимостта от строг контрол върху комунистическата държава се преплита с традиционна национална култура, в която партийните ръководители са социализирани. В този смисъл национализмът е не „последното убежище“ на комунизма, а най-естествената му среда, поне след идването му на власт.

Препоръчителна литература:

Ангелов, Веселин. Вик в съня. Материали за съпротивата на Владимир Поптомов срещу македонизацията в Пиринския край (1944–1949). С., Симолини, 2005.

Ангелов, Веселин. За ролята и мястото на Мартенския пленум на ЦК на БКП от 1963 г. за формиране и провеждане на българската политика по македонския въпрос. – Минало, № 1, 2001.

Ангелов, Веселин. Отличен българин с името Герасим. Страници от въоръжената съпротива срещу комунистическия режим в Пиринска Македония (1947–1948 г.). С., 2001.

Ангелов, Веселин. Политиката на БКП по македонския въпрос (юли 1948–1956). – Исторически преглед, № 5, 1996.

Ангелов, Веселин. Строго поверително! Асимилаторската кампания срещу турското национално малцинство в България (1984–1989). Документи, С., Симолини, 2008.

Ангелов, Веселин. Хроника на едно национално предателство. Благоевград, Университетско изд. „Неофит Рилски“, 1999.

Баев, Йордан. Българското държавно ръководство и македонският въпрос от 1948 г. до края на 70-те години. – Военноисторически сборник, № 1, 1994.

БКП, Коминтернът и македонският въпрос. Том 2. С., Главно управление на архивите при МС, 1999.

Бюксеншютц, Улрих. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци, 1944–1989. С., МЦПМКВ, 2000.

Василева, Бойка. Евреите в България 1944–1952 г. С., Университетско изд. „Св. Кл. Охридски“, 1992.

Велjановски, Новица. Maкедониja вo jугословенско-бугарските односи, 1944–1953. Скопje, ИНИ, 1998.

Германов, Стоян. Началото на преоценка на българската политика по македонския въпрос (1948–1963 г.). – Македонски преглед, № 1, 2003.

Груев, Михаил. Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическият режим (1944–1959). С., Кота, 2003.

Груев, Михаил. Паспортизацията от 1953 г. и българите мюсюлмани. – В: Баева, Искра (изд.). Иронията на историка. Сборник в памет на проф. М. Лалков. С., Университетско изд. „Св. Кл. Охридски“, 2004.

Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С., Институт за изследване на близкото минало, Сиела, 2008.

Даскалов, Георги. Българо-югославските политически отношения 1944–1945. С., Университетско изд. „Св. Кл. Охридски“, 1989.

Даскалов, Георги. Между реваншизма на Атина, македонизма на Белград и нихилизма на София (Егейските бежанци през 40-те – 80-те години на ХХ век). С., МНИ, 2007.

Димитров, Георги. Дневник. 9 март 1933–6 февруари 1949. С., Университетско изд. „Св. Кл. Охридски“, 1997.

Добринов, Дечо. Тодор Александров и македонското революционно движение. – Векове, № 1, 1980.

Драгойчева, Цола. Из моите спомени. На класови и интернационалистически позиции. С., Партиздат, 1979.

Драгойчева, Цола. Повеля на дълга. Спомени и размисли. Том 3: Победата. С., Партиздат, 1979.

Драгойчева, Цола. Такава е истината. С., Партиздат, 1981.

Дюлгеров, Петър. Разпнати души. Моята истина за възродителния процес сред българите мохамедани. С., Христо Ботев, 2000.

Единството на българския език в миналото и днес. С., БАН, 1978.

Етническата картина в България (Проучвания 1992 г.). С., Клуб’90, 1993.

За всестранно развитие на българо-югославските отношения. – Работническо дело, 24 юли 1978.

Иванова, Евгения. Отхвърлените „приобщени“ или процесът, наречен „възродителен“ (1912–1989). С., Институт за източноевропейска хуманитаристика, 2002.

Истината за „възродителния процес“. Документи от архива на Политбюро и ЦК на БКП. С., Институт за изследване на интеграцията, 2003.

Jотевски, Васил. Националната афирмациjа на Македонците вo Пиринскиот дел нa Mакедониja 1944–1948. Скопje: ИНИ, 1966.

Кръстева, Анна (ред.). Общности и идентичности в България. С., Петекстон, 1998.

Кьосев, Дино. Борбите на македонския народ за освобождение. С., Народна просвета, 1950, 1952.

Кьосев, Дино. История на македонското национално-революционно движение. С., НС на ОФ, 1954.

Лалков, Милчо. От надежда към разочарование. Идеята за федерация в балканския Югоизток (1944–1948 г.). С., Век 22, 1993.

Македония – не повод за раздори, а фактор на дружба и сътрудничество. – Отечествен фронт, 9 февруари 1979.

Македония. Сборник от документи и материали. С., БАН, 1978.

Македонският въпрос в българо-югославските отношения (1944–1952 г.), С., Университетско изд. „Св. Кл. Охридски“, 2004.

Македонският въпрос. Историко-политическа справка. С., БАН, 1968.

Марушиакова, Елена, Веселин Попов. Циганите в България. С., Клуб ’90, 1993.

Между адаптацията и носталгията. Българските турци в Турция. С., МЦПМКВ, 1998.

Мирчев, Кирил. За македонския литературен език. С., Наука и изкуство, 1952.

Мичев, Добрин. Македонският въпрос и българо-югославските отношения (9.XI.1944–1949). С., Университетско изд. „Св. Кл. Охридски“, 1994.

Николов, Райко. Дипломация на четири очи: из дневника на един български посланик в Югославия (1978–1984). С., Университетско изд. „Св. Кл. Охридски“, 1995.

Огнянов,  Любомир. Отношенията между България и Югославия (1949–1956). – Минало, № 3, 1996.

Палешутски, Костадин. Югославската комунистическа партия и македонският въпрос (1919–1945). С., БАН, 1985.

Панайотов, Любомир, Костадин Палешутски, Добрин Мичев, Македонският въпрос и българо-югославските отношения. С., Институт по история на БКП, 1987.

Пандев, Константин. Национално-освободителното движение в Македония и Одринско 1878–1903 г. С., Наука и изкуство, 1979.

Петров, Петър. По следите на насилието. Документи и материали за помохамеданчвания и потурчвания. С., Наука и изкуство, 1972.

Русанов, Валерий (ред.). Аспекти на етнокултурната ситуация в България и на Балканите. С., Център за изследване на демокрацията, Фондация „Фридрих Науман“, 1992.

Стамова, Марияна. Македонският въпрос в българо-югославските отношения (1953–1963 г.). Известия на Държавния архив, № 74, 1997.

Стамова, Марияна. Тито, Тодор Живков и македонският въпрос (1963–1967 г.). – Минало, № 2, 1999.

Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С., Лик, 1998.

Требст, Стефан. Бугарско-jугословенската контроверза за Македониjа 1967–1982. Скопjе, ИНИ, 1997.

Трифонов, Стайко. Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944–1989). – В: Страници от българската история. Кн. 2. С., Просвета, 1993.

Христов, Христо (ред.). Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и национално-възродителния процес. С., Наука и изкуство, 1989.

Црвенковски, Крсте. На браникот на македонската самобитност – материjали од политичките разговори за македонското прашање. Скопjе, ИНИ, 1998.

Ялъмов, Ибрахим. История на турската общност в България. С., Илинда-Евтимов, 2002.

Brunnbauer, Ulf. Diverging (Hi-)Stories: The Contested Identity of the Bulgarian Pomaks. – Ethnologia Balkanica, 3, 1999.

Djilas, Milovan. Conversations with Stalin. New York, Harcourt, Brace & World, 1962.

Eminov, Ali. Turkish and Other Muslim Minorities in Bulgaria. London, Hurst & Co., 1997.

Höpken, Wolfgang. From Religious Identity to Ethnic Mobilization: The Turks of Bulgaria before, under and since Communism. – In: Poulton, Hugh, Suha Taji-Farouki (ed.). Muslim Identity and the Balkan State. London, Hurst & Co., 1997.

Karagiannis, Evangelos. Zur Ethnizität der Pomaken Bulgariens. Münster, Lit-Verlag, 1997.

Karpat, Kemal (ed.). The Turks of Bulgaria: The History, Culture and Political Fate of a Minority. Istanbul, İsis, 1990.

King, Robert. Minorities Under Communism. Nationalities as a Source of Tension among Balkan Communist States. Cambridge, Massachusetts, Harvard University Press, 1973.

Konstantinov, Yulian. Strategies for Sustaining a Vulnerable Identity: The Case of the Bulgarian Pomaks. –In: Poulton, Hugh, Suha Taji-Farouki (ed.). Muslim Identity and the Balkan State. London, Hurst & Co., 1997.

Martin, Terry. The Affirmative Action Empire. Nations and Nationalism in the Soviet Union, 1923–1939. Ithaca, Cornell University Press, 2001.

Nedeva, Ivanka, Naoum Kaytchev. IMRO Groupings in Bulgaria after the Second World War. – In: James Pettifer (еd.). The New Macedonian Question. Basingstoke and London, Macmillan Press, 1999.

Palmer, Stephen, Robert King. Yugoslav Communism and the Macedonian Question. Hamden, Connecticut, Archon Books, 1971.

Şimşir, Bilâl. Bulgaristan Türkleri (1878–1985). Ankara, Bilgi, 1986.

Verdery, Katherine. National Ideology under Socialism. Identity and Cultural Politics in Ceauşescu’s Romania. Berkeley, Los Angeles, Oxford, University of California Press, 1991.

(Първоначално публикувано в: История на Народна република България. Режимът и обществото. Под общата редакция на Ивайло Знеполски. С.: Институт за изследване на близкото минало, Сиела, 478-529)



[1] В настоящото изложение термините „българоезични мюсюлмани“ и „помаци“ се употребяват като взаимозаменяеми, въпреки възможните критики към един от тях или към двата. Първият термин изглежда най-коректен, доколкото не предрешава въпроса за етничността на население, което има разнообразни самоидентификации (мюсюлмани, българи мюсюлмани, турци, ахряни, помаци и др.). Терминът „българи мюсюлмани“, използван в последните български исторически и етноложки изследвания, съдържа определена идеология: той отъждествява етническата идентичност с говоримия език, и то при население, чиято етничност се артикулира по-скоро около религиозната отлика (сама по себе си повече или по-малко наблегната). Лансираният особено през 30-те години и после в комунистическата епоха термин „българи мохамедани“, както и производният му „българо-мохамедани“, фигурира като цитат на характерната за епохата терминология, но в качеството на аналитично понятие се избягва като некоректен. Същевременно, въпреки разпространеното схващане, че популярното название „помаци“ е оскърбително, то се използва от определени групи от същото население, а и в академичната литература – най-вече западна, гръцка и турска, но и в по-новата българска.

[2] Трудно е да се определи точният брой на помаците, които попадат впоследствие в българската държава. Според данни на МВР, към 1 януари 1989 г., те са 268 971 души. При първото преброяване след комунистическата епоха, през 1992 г., над 176 000 мюсюлмани посочват българския като майчин език.

[3] По-подробно вж.: Груев, Михаил. Между петолъчката и полумесеца. Българите мюсюлмани и политическият режим (1944–1959). С., Кота, 2003, с. 52–65.

[4] ЦДА, ф, 1 Б, оп. 5, а.е. 19, л. 17; Стоянов, Валери. Турското население в България между полюсите на етническата политика. С., Лик, 1998, с. 105–106; Бюксеншютц, Улрих. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци, 1944–1989. С., МЦПМКВ, 2000, с. 95–96.

[5] По-подробно вж. при: Груев, Михаил. Паспортизацията от 1953 г. и българите мюсюлмани. – В: Баева, Искра (изд.). Иронията на историка. Сборник в памет на проф. М. Лалков. С., Университетско изд. „Св. Кл. Охридски“, 2004.

[6] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 6, а.е. 3062, л. 1–140. Относно просветната политика сред помаците вж.: Бюксеншютц, Улрих. Цит. съч., с. 88–95.

[7] Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. С., Институт за изследване на близкото минало, Сиела, 2008, с. 29–35.

[8] Пак там, с. 36–44.

[9] Бюксеншютц, Улрих. Цит. съч., с. 81–82. Все пак около 5 000 българоезични мюсюлмани успяват да се преселят в Турция.

[10] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 40, а.е. 477, л. 1–4.

[11] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 6, а.е. 4749, л. 15–17.

[12] Иванова, Евгения. Отхвърлените „приобщени“ или процесът, наречен „възродителен“ (1912–1989). С., Институт за източноевропейска хуманитаристика, 2002, с. 73–80. Вж. и спомените на: Дюлгеров, Петър. Разпнати души. Моята истина за възродителния процес сред българите мохамедани. С., Христо Ботев, 2000, с. 27.

[13] Събитията са описани от: Трифонов, Стайко. Мюсюлманите в политиката на българската държава (1944–1989). – В: Страници от българската история. Кн. 2. С., Просвета, 1993, с. 217–219; Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Цит. съч., с. 50–55.

[14] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 6, а.е. 5454, л. 1–39.

[15] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 36, а.е. 1052.

[16] Ходът на кампанията е описан при Бюксеншютц, Улрих. Цит. съч., с. 101–105; Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Цит. съч., с. 67–84.

[17] По-подробно вж.: Иванова, Евгения. Цит. съч., с. 108–112.

[18] Дюлгеров, Петър. Цит. съч., с. 75–76.

[19] Впрочем през 1978 г. Секретариатът на ЦК констатира, че 6 718 мюсюлмани, живеещи в София, Пловдив и други градове, са успели да избегнат кампанията: ЦДА, ф. 1 Б, оп. 36, а.е. 595.

[20] Стоянов, Валери. Цит. съч., с. 148–149.

[21] В случая става дума за турскоезичното мюсюлманско население в България. Както обаче се спомена, голяма част от хората, които от външна гледна точка се определят като помаци, а също и като цигани мюсюлмани или татари, се идентифицират традиционно като турци.

[22] Ялъмов, Ибрахим. История на турската общност в България. С., Илинда-Евтимов, 2002, с. 287.

[23] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 5, а.е. 19, л. 17. Както се посочи по-горе, предприетите разселвания засягат и помаците.

[24] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 6, а.е. 653, л. 4–5. В случай че Турция откаже приемането им, решението предвижда южнобългарските турци да се преселят в северните райони на страната, а на тяхно място да се настанят българи.

[25] Бюксеншютц, Улрих. Цит. съч., с. 168–172.

[26] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 6, а.е. 1298.

[27] Ялъмов, Ибрахим. Цит. съч., с. 311–312.

[28] Всъщност още през летния семестър на учебната 1946–1947 г., в Софийския университет и в Държавната политехника за редовни студенти са записани без приемен изпит 25 турци и туркини (вж. Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Цит. съч., с. 111).

[29] Повече относно образователната политика вж. в: Бюксеншютц, Улрих. Цит. съч., с. 157–168; Стоянов, Валери. Цит. съч., с. 119–121; Ялъмов, Ибрахим. Цит. съч., с. 312–324.

[30] Тезисите са дискутирани през юни в Политбюро (вж. ЦДА, ф. 1 Б, оп. 6, а.е. 3645).

[31] Стоянов, Валери. Цит. съч., с. 133–134.

[32] Ялъмов, Ибрахим. Цит. съч., с. 343–347.

[33] Бюксеншютц, Улрих. Цит. съч., с. 137–138.

[34] Стоянов, Валери. Цит. съч., с. 143.

[35] Груев, Михаил, Алексей Кальонски, Цит. съч., с. 119–120.

[36] Например в докладна записка на отдел „Пропаганда и агитация“ към ЦК от 1980 г. (вж. Ангелов, Веселин. Строго поверително!..., с. 19–20).

[37] Петров, Петър. По следите на насилието. Документи и материали за помохамеданчвания и потурчвания. С., Наука и изкуство, 1972 (преиздадено в преработена и разширена версия през 1987 г.). Повече по въпроса вж. в: Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Цит. съч., с. 124–127.

[38] Иванова, Евгения. Цит. съч., с. 128–144.

[39] И четиримата са бивши агенти на Държавна сигурност, но версията, че атентатите са провокации на българската политическа полиция, изглежда неправдоподобна (вж. Стоянов, Валери. Цит. съч., с. 162).

[40] На 8 май 1984 г. Политбюро отново обсъжда „приобщаването“ на българските турци към „делото на социализма“ чрез поощряване на смесените бракове, контрол върху мюсюлманските свещенослужители, колонизация на етнически българи в смесените райони, налагане на българския език и т.н. (вж. Ангелов, Веселин. Цит. съч., с. 79–134). Живков отбелязва близкия „етногенезис“ на турците, но се декларира против евентуалното им убеждаване, че са от българско потекло. На 20 юни 1984 г., Политбюро запознава първите секретари на ОК с решенията (вж. Ангелов, Веселин. Пак там, с. 135–144).

[41] Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Цит. съч., с. 135–136. Според някои сведения, първоначално се е предвиждало преименуването на около 100 000 души (вж. Ялъмов, Ибрахим. Цит. съч., с. 392).

[42] Според журналистическото разследване на Ваксберг, Татяна. Технология на злото. – Сега, 5 февруари 2001 г., цитирано от Ялъмов, Груев и Кальонски.

[43] Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Цит. съч., с. 141; други оценки при: Стоянов, Валери. Цит. съч., с. 163–166; Ялъмов, Ибрахим. Цит. съч., с. 398–401. Сред жертвите е и 17-месечното момиченце Тюркян, загинало при демонстрация край село Могиляне (Кирковско).

[44] Ангелов, Веселин. Цит. съч., с. 160–171. На съвещанието се обсъжда по-специално прехвърлянето на кампанията в Северна България.

[45] Относно българо-турската конфронтация през периода 1985–1988 г. вж.: Стоянов, Валери. Цит. съч., с. 166–177, 182–200; Ялъмов, Ибрахим. Цит. съч., с. 434–442; Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Цит. съч., с. 144–148.

[46] Например Христов, Христо (ред.). Страници от българската история. Очерк за ислямизираните българи и национално-възродителния процес. С., Наука и изкуство, 1989. Изданието е резултат на обсъждани в Политбюро на 12 март 1988 г. тезиси по „възродителния процес“ (вж. Ангелов, Веселин. Цит. съч., с. 346–366).

[47] Начело е философът Меди Доганов (Ахмед Доган). Имайки предвид, че както самият той, така и много други членове на тези организации са бивши агенти на Държавна сигурност, някои автори смятат, че тъкмо последната е в основата на създаването им (вж. Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Цит. съч., с. 179). По-подробно за турското съпротивително движение вж.: Ялъмов, Ибрахим. Цит. съч., с. 442–458.

[48] Стоянов, Валери. Цит. съч., с. 201.

[49] Ялъмов, Ибрахим. Цит. съч., с. 459–463.

[50] Ангелов, Веселин. Цит. съч., с. 175.

[51] Истината за „възродителния процес“. Документи от архива на Политбюро и ЦК на БКП. С., Институт за изследване на интеграцията, 2003, с. 43.

[52] По-подробно по въпроса вж.: Стоянов, Валери. Цит. съч., с. 207–214.

[53] Истината за „възродителния процес“..., с. 86–87.

[54] Ялъмов, Ибрахим. Цит. съч., 472–473; Бюксеншютц, Улрих. Цит. съч., с. 177–178.

[55] Лично Тодор Живков съветва местните власти да „сложат ръка“ на къщите на изселниците (вж. Груев, Михаил, Алексей Кальонски. Цит. съч., с. 191–192).

[56] За разлика от селското стопанство, проблемите, възникнали в промишлената сфера, изглеждат преувеличени от пропагандата (вж. Бюксеншютц, Улрих. Цит. съч., с. 182–183).

[57] Милко Балев, цит. по Бюксеншютц, Улрих. Цит. съч., с. 150.

[58] Трябва да се подчертае, че „циганите“ представляват хомогенна маса единствено от външната гледна точка на останалите националности. Само част от тях се самоопределят като роми, имайки при това паралелни етноними като калдараши, йерлии, рудари и много други. Сред тях има мюсюлмани, често смятащи се за турци, и християни, при които отделни индивиди и семейства се самоопределят като българи. Някои говорят вместо ромски други езици като турски, български или румънски. Оттук и проблемът с определянето на точната бройка на „общността“. В преброяванията през комунистическата епоха и непосредствено след нея (1992 г.) числеността на деклариращите се като цигани варира от 170 000 до около 313 000. В края на 70-те и през 80-те години органите на МВР извършват секретни преброявания не само на смятащите се за цигани, но и на приеманите за такива от околното население. Подобно „преброяване“ от януари 1989 г. дава числото 576 927 души или 6,45% от населението на България. По-подробно вж. при: Марушиакова, Елена, Веселин Попов. Циганите в България. С., Клуб ’90, 1993, с. 88–143.

[59] Според преброяването от 1946 г. 81% са неграмотни. След падането на режима, през 1992 г., този дял е малко над 11%. Относно просветата и изобщо политиката към циганите през комунистическата епоха вж.: Бюксеншютц, Улрих. Цит. съч., с. 34–64.

Чавдар Маринов
Чавдар Маринов е доктор по история и цивилизации (Ecole des Hautes Etudes en Sciences Sociales, 2006). От 2010 г. е изследовател във Френския археологически и исторически институт в Атина (Ecole Française d’Athènes). Интересите му са в областта на изграждането на националните идентичности на Балканите, политиките спрямо културното наследство и политическите употреби на Античността. Той е автор на La Question macédonienne de 1944 à nos jours. Communisme et nationalisme dans les Balkans (Paris: L’Harmattan, 2010), съиздател (с Румен Даскалов) на Entangled Histories of the Balkans, vol.1: National Ideologies and Language Policies (Leiden: Brill, 2013) и др.
Други статии от този автор

support

Посетители: 77

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Г. Джамбазов писа Още
    Поздравления! 
    От... преди 1 ден
  • Петров писа Още
    Другаря Кунев е прав.... преди 1 ден
  • Николай Колев писа Още
    Следващият текст... преди 2 дни
  • сухи писа Още
    Г-н Енев, е истинния... преди 3 дни
  • Николай Колев писа Още
    СМИ в България... преди 3 дни
  • Георги Пейчинов писа Още
    Към Kunev: Да, статията... преди 5 дни
  • Петров писа Още
    Успеха на Христо... преди 6 дни
  • Constantin писа Още
    Great story преди 6 дни
  • Тодор Георгиев писа Още
    Откога... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    А инак хора, болни за... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря ви, хора. Не... преди 1 седмица
  • Гост писа Още
    До Някой.

    Добър... преди 1 седмица
  • Angelov писа Още
    Bravo,bravo,bravo!!!!!Edin fantastichen... преди 1 седмица
  • Някой писа Още
    "все пак... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,като... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Евгения Иванова –... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,не се ли... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Тук има повече от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Бай Ахмед писа:
    Дедо Въсу, и ти си в...
    преди 1 седмица
  • Бай Ахмед писа Още
    Дедо Въсу, и ти си в... преди 1 седмица
  • деду Въсу писа Още
    '' Преименуването е... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Златко-в резултат на... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    В различни култури... преди 1 седмица
  • Kunev писа Още
    Прочетох много... преди 1 седмица
  • Свързан с корените с... писа Още
    Македонизацията не е... преди 1 седмица