1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Както стана ясно от предварителните разговори непосредственият повод за тази среща са последните прояви на соцносталгия и особено отбелязването на 100-годишнината от раждането на Тодор Живков. Затова бих искал да почна с едно разграничение между носталгията по времето на социализма и опитите за нормализиране на комунистическия режим.

От една страна наблюдаваме най-банална носталгия по недалечното минало. Тя не е плод на комунистическо мислене в собствения смисъл на думата, точно напротив – в чистата си форма комунизмът и левите утопии гледат в бъдещето, не се възторгват от миналото и не го вземат за модел. При това обикновено се идеализира не режимът изобщо, а отделни негови политики, много често и неща, нямащи връзка с политическия ред. Най-сетне носталгията по комунистическото време е нещо преходно – смяната на поколенията води до съответна смяна на обектите на носталгия: днес малцина са останали от онези, което помнеха България „отпреди войната / Девети” и за един дълъг период неизбежно именно реалии от епохата на комунистическия режим ще заемат предно място в хорските носталгии.

Но докато носталгията по времето на социализма в собствения смисъл на думата ще изчезне с нашето собствено поколение дори и без да се полагат специални усилия, пред нас отсега стоят въпросите за тенденциозното писане на историята на режима и за политически мотивираното му разкрасяване. След като бездруго споменахме въпроса за смяната на поколенията би следвало да добавим, че съзнателното изкривяване на картината е свързано не само с политически предпочитания, но и с неудобните истини засягащи множество все още влиятелни хора. Това важи и за много от смятащите се днес за антикомунисти, при които осъждането на режима по принцип е свързано с опити за нормализиране на неудобни части от собствената биография и/или семейна история – най-баналният пример е как бивши членове на БКП парадират, че не са били „ченгетата”, а публично оповестени сътрудници на бившата Държавна сигурност изтъкват, че „никога” не са били комсомолски активисти и партийни членове. Изобщо в повечето случаи не става дума за нормализиране на комунизма като цяло, а за изкривяване на внимателно подбрани елементи и то от широки кръгове хора, а не само от консервативни прокомунистически среди.

Ясно е, че на различните фалшификации трябва да се реагира, но отговорът на тази широка палитра от „нормализирания” и прикривания на различни факти не може да бъде единна политическа или медийна акция, не може да бъдат декларации осъждащи комунизма (каквито достатъчно имаше и в европейските институции, и у нас), нито закони, забраняващи да се отричат или дори само премълчават неговите престъпления. От полза тук би била една по-широка информираност за онази епоха в различните й проявления и измерения, с проучване и представяне на механизмите за въздействие, които не винаги са очевидни дори за живелите през онова време. Разбира се постигането на тази информираност няма да стане с досадното повтаряне вече известните „истини”, „факти” и „оценки”, а с нови и по възможност убедителни изследвания в най-широкия смисъл на думата – от архивни проучвания до документални филми. Не ни трябват присъди, а по-добро познание за комунистическото минало, което би намалило възможностите както за идеализирането, така и за сатанизирането му. Разбира се, не можем да променим носталгичните нагласи на широките кръгове, нито да пресечем склонността на заинтересовани хора да ни пробутват измислените си биографии, но въпросът е поне да опитаме да повлияем на ситуацията в сферата на социалните науки, да предложим що-годе адекватни отговори на онези, които действително се интересуват.

Не става дума и да правим един все по-пълен списък на „престъпленията на комунизма” (който не би и попречил отсреща да допълват списъка със „социалните придобивки” по същото време), а за опити да разберем една цялостна картина, която да включва и всички онези елементи, които днес предизвикват носталгия и съответно въпроси. Защото ако ще бягаме от въпросите за безплатното образование и здравеопазване, евтиния хляб и пълната заетост, по-добре изобщо да не се захващаме. Тази цялостна картина ще ни покаже каква е обратната страна на „постиженията на социализма”, за това как ниските цени на определени стоки са неразривно свързани с дефицит и ниско качество, как ред социални придобивки и сигурност са директно обвързвани с ограничаване на важни права. Ще покаже, че относителното благоденствие при социализма съвпада с период на сериозен растеж в световен мащаб, произвел при други условия още по-голямо благоденствие. Ще покаже в каква степен – не казвам изцяло, но в каква степен– мизерията на прехода е заложена от завареното наследство, а също и че много кризисни явления се появяват преди началото на промяната, като ред важни показатели за стопанско и социално развитие трайно се пречупват надолу още преди 1989 г.

Същевременно „критично” не значи винаги и само „отрицателно”, не значи да преувеличаваме престъпленията на режима и вместо за „хиляди” да говорим за „десетки и стотици хиляди убити”; не може за глобални явления и процеси да обвиняваме „фашизма”, „комунизма”, „прехода” и пр. Казвам това просто от любов към истината, но би могло да се добави, че сатанизирането на комунизма подава добри козове на онези, които искат да го реабилитират.

Оттам насетне пред нас стои големият въпрос за това как се вписва мисленето за комунистическия режим в мисленето ни за миналото изобщо. Не може да говорим за демистифициране на комунистическия период без да демистифицираме историята си като цяло, открай време писана в национално-романтичен дух, а напоследък допълнително обогатена от съмнителни приноси тип „Тангра-ТанНакРа”. Хладна преценка за комунизма е възможна само като част от хладна преценка за миналото изобщо, другото е просто омраза към точно определена власт и хора, и не би могло да има особена познавателна стойност. Ако вземем за пример учебниците по история, които са и един от най-важните елементи на образователната политика в това отношение, то би било съвсем изкуствено и неубедително в едно и също книжно тяло след 400 страници захаросано изложение за миналото ни величие и героизъм, да се залепят 50 страници принципни, критични и осъдителни за „фашизма, комунизма и тоталитаризма”. Това просто няма да работи.

Има обаче и по-конкретни причини щото да не можем да изградим критична и информирана представа за комунистическия режим отделно от критичния анализ и за малко по-далечното минало. От една стана не е особено убедително и със сигурност некоректно е да се говори за насилието, липсата на граждански свободи и административните ограничения при комунистическия режим без да се виждат подобни явления непосредствено преди него.

Но нямам предвид само огледалността в прилагането на насилие от различните страни в един мащабен конфликт, тук става дума и за множество прояви на приемственост. Макар комунистическият режим да бил наложен в завършен вид и благодарение на решаващото присъствие на една външна сила, той рециклира и се оказва добра среда за много от заварените идейни нагласи и управленски практики на Царство България. Така например комунистическата пропаганда подема много от идеите на национализма, авторитаризма и фашизма – като стремежа за пълно национално единение (снопът пръчки, буквално фашото, на хан Кубрат; култът към националното Възраждане) и политически мотивираното превъзнасяне на българската „самобитност” и традиции. Не бихме могли да анализираме критично самия комунистически режим, ако не правим същото с абсорбираното от него наследство. В обратния случай още дълго ще наблюдаваме парадоксите с хора, които мразят комунизма, но вярват в много от продуктите на неговата пропаганда, одобряват политиката на Тодор Живков по македонския въпрос или харесват да речем „Време разделно”.

Накратко – ако искаме да се справим с „призраците на комунизма”, можем наистина да го постигнем само като част от едно справяне с „призраците на миналото” изобщо, без съображения за „наши” и „ваши”.

Но проблемите не се ограничават само до света на идеите и не би могло да говорим за изследванията върху комунистическия режим без да засегнем и някои, ако използваме собствената му фразеология, „организационно-кадрови въпроси”. Имам предвид ясно очертаното у нас деление между изследователите по политически признак – изследователски проекти, научни прояви и публикации се делят на про- и антикомунистически. На всички ни е ясно тук от коя страна сме събрани. Пред неколцина от свързаните с организирането на тази кръгла маса предлагах да се поканят и поне някои хора „от другата страна”. Не защото им симпатизирам лично, а защото смятам, че няма полза от мачове на една врата и най-вече защото сегрегацията по политически признак има негативни последици за средата, в която ние самите работим.

Първо – създаването на „антикомунистически” кръг от автори и техните проекти и прояви огледално води до допълнително организационно консолидиране и идейно втвърдяване на бездруго съществуващия прокомунистически кръг от историци и изобщо пишещи за социализма. Видяхме с очите си как през последните години проектите за писане на историята на комунизма от „антикомунистическа” или както уж по-елегантно се изразяват някои „от либерална гледна точка”, макар и замислени като аргументиран отговор на прокомунистическия дискурс, всъщност дадоха нов тласък за неговото доразвиване, а понякога със своята непохватност – и за неговото легитимиране. В условията на политизиране в самия антикомунистически/либерален кръг от изследователи все по-важни позиции заемат самопровъзгласили се пазители на идеологически правилните интерпретации, а някои от тях дори започнаха да ни поучават какво и как да пишем, да ни обвиняват в недостатъчна критичност, „ревизионизъм” и „обективизъм”. Впрочем и това поведение до голяма степен е плод на усвоени в миналото рефлекси. Същевременно изследванията за периода на комунистическия режим някак естествено се плъзгат (или биват тласкани) в политическите очертаните коловози – и двете страни търсят доказателства и примери за своите си тези и в многообразието от свидетелства и документи лесно ги намират, за да изградят ярки и назидателни, но отдалечени от реалностите и стандартите за научно изследване картини. И това при положение, че след 1989 г. и особено с „архивната революция” изследванията за комунистическия период тръгнаха като цяло обещаващо; имаше много наслоявания от миналото, но и немалко се направи за тяхното преодоляване.

Второ – в условията на противоборство този „антикомунистически” / „либерален” кръг става всеяден и въпреки натрупаната дистанция от 1989 г., разговорите за комунизма продължават да са поле за изява на емоционално или политически мотивирани хора, които не са правили някакви специални и задълбочени проучвания, но просто искат да споделят личната си и човешка позиция, а дори и драма. Заедно с това се набират поддръжници от всякакво естество, често пъти искрено отдадени на митологизиране на други периоди от българската история, съответно – на отричане на други престъпления. Така ние наблюдаваме критични към комунизма изяви по телевизионни програми като „Сите българи заедно” и „Час по България”, борба за премахване на комунистически паметници (мавзолея, паметника на Съветската армия) съчетана с предложения за изграждане на тяхно място на паметник примерно на хан Аспарух (който, готов съм да се обзаложа, би имал ясно изразени „индоевропейски черти”); български евродепутати жалят за жертвите терора от 1944 г., но неумело замазват какво е правила българската администрация в Тракия и Македония година-две по-рано.

В заключение – въпреки оформянето на два ясно очертани лагера в изследването и писането за комунистическото минало, за днешните проблеми не може да обвиняваме само единия от тях, пък бил той и отсрещният. В крайна сметка като неприятно наследство от миналото трябва да разглеждаме не само прокомунистическите нагласи и писания, а изобщо политическата пристрастност в мисленето за миналото и неговото описване. Смятам че решението би било изцяло да се освободим от собствената си политическа ангажираност и да залагаме само академични критерии в една отворена, плуралистична среда. Това ще позволи в перспектива да имаме по-нормални учебници по история, както и да маргинализираме шарлатаните и политически ангажираните писачи от всякакви разцветки.

Изказване на кръглата маса „Българският комунизъм –
две десетилетия по-късно“, София, 9 ноември 2011 г.

Източник

Pin It
Александър Везенков

Александър Везенков е български историк, изследовател на свободна практика. Работи по проблеми на градската история на Балканите през ХIХ-ХХ век, на историята на реформите в Османската империя през ХIХ век и на институционалната история на комунистическите режими. Личният му блог може да се намери на адрес: http://alexandervezenkov.blog.bg

Други статии от този автор

Посетители

59

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    ... преди 1 седмица
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... преди 1 седмица
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! преди 2 седмици
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020
  • Гост писа Още
    Един препис не е като... Понеделник, 20 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Не е бил само той, но е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Гост писа Още
    И откъде знаем, че е... Неделя, 19 Юли 2020
  • Хелвеций писа Още
    Започнало е. Поне един... Неделя, 19 Юли 2020
  • Златко писа Още
    На хората, които... Събота, 18 Юли 2020
  • Петър Петров писа Още
    Г-н Енев, благодаря за... Понеделник, 13 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Колебая се дали да... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Началото на... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Колцина днешни... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Книгата е... Неделя, 12 Юли 2020
  • Емил Войников писа Още
    Интересно четиво!... Неделя, 12 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Големият номер в... Неделя, 12 Юли 2020
  • Пендо писа Още
    Златко прощавай, като... Събота, 11 Юли 2020
  • Красимир писа Още
    Златко, аз не те... Събота, 11 Юли 2020
  • Златко писа Още
    Хубаво, Красимире,... Събота, 11 Юли 2020