1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Местните български първенци през 70-те години на xix век

2013 04 Svoboda

Създаването на днешната българска държава в бившите османски провинции е резултат от чужда военна намеса – Руско-турската война от 1877-1878 г. Все пак то е предхождано от едно национално движение, известно в днешната историография като „Българско възраждане“, което в общи линии съвпада с периода на реформите в Османската империя – от 20-те до 70-те години на ХІХ век – и до голяма степен е повлияно от тях. Оформя се също така и движение за политическа независимост, което се развива през 60-те и 70-те години на века, макар че и по-рано е имало различни заговори и бунтове. Изследванията върху движенията за политическа независимост на България обикновено се концентрират върху вътрешната им логика, обръщат внимание на чуждите влияния, както и на примера на по-раншните национални въстания и борби в региона – тези на сърби и гърци, но често пренебрегват османския контекст, в който това движение се развива. Що се отнася до българския случай това означава да се вземе под внимание контекста на късната танзиматска епоха.

Този подход може да ни помогне да разберем някои от парадоксите, които се срещат в съществуващите публикации, посветени на българското националноосвободително движение. Един от тях е, че много от участниците в революционните комитети заемат също така и различни постове в местната османска администрация. В случая става дума не толкова за чиновнически длъжности, а преди всичко за членство в различните административни съвети и смесени съдилища, които се създават в Османската империя в епохата на реформите. Днешните изследвания рядко се спират на този феномен, защото подобни информации не се вписват в образа на революционера, отхвърлил всякакъв компромис с османската власт и тръгнал на решителна битка срещу нея. Примерите обаче са многобройни и, както ще се опитам да покажа, не се дължат на случайни съвпадения. Ще дам няколко такива примера, преди да пристъпя към анализа на този проблем.

Поредица от съвпадения

Да започнем с един от най-известните случаи – процесът срещу Васил Левски и другите заловени след Арабаконашкия обир. Извънредната комисия, която разследва заловените, заседава в края на 1872 и началото на 1873 г. в София – средището на санджака, където е извършен грабежът. От протоколите на комисията се вижда, че в нея има четирима българи.[1] Най-известният от тях е хаджи Иванчо Пенчович, богат българин от Русе, издиган на различни високи служби в Османската империя, по това време член на Държавния съвет (Şura-i Devlet). Днес се е наложила една крайно негативната оценка за “колаборационизма“ на хаджи Иванчо Пенчович и името му е нарицателно за сътрудничество с османската власт. С особено възмущение се коментира съпричастността му към изграждането на паметника на Левски в София след Освобождението.[2]В някои по-стари публикации обаче Пенчович е определян по-скоро позитивно като деец на българската общност в Русе и на движението за църковна независимост.[3] В спомените на д-р Христо Стамболски дори се разказва, че Левски се е срещал с Пенчович и отседнал в дома му на Хейбели Ада по време на посещението си в Цариград, като от него и други богати българи получил и значителна сума пари за революционната организация.[4]

Вторият българин в комисията е хаджи Мано Стоянов, влиятелен български търговец от София, който в предните години, а и по това време е член на търговското съдилище (Mahkeme-i Ticaret),[5] а по-късно е избиран за член на окръжния наказателен съд (Meclis-i Temyiz-i Hukuk ve Cinayet) ада.[6] Той обаче е запомнен като дарител за различни патриотични начинания, като според някои сведения се е присъединил и към революционния комитет или най-малкото го е подпомагал с пари.[7] За да бъде хаджи Мано възприеман преди всичко като български патриот допринася и фактът, че през ноември 1877 г. той е арестуван.[8]

Третият представител на българската общност е Пешо Тодоров, познат като Желявеца, който по това време, а и в следващите години, е член на административния съвет на санджака (Meclis-i Idare-i Liva).[9] В хода на следствието става ясно, че към революционния комитет се е присъединил неговият син Тодор Пешев, който специално е говорил по комитетски дела с помощника на Левски и организатор на Арабаконашкия обир Димитър Общи.[10]

Четвъртият се е подписал само като Мито, като от други източници се разбира, че това е Мито Каймакчи.[11] Това е същият Мито, когото откриваме в по-ранни и следващи години на няколко пъти като член на окръжния наказателен съд в София.[12] И за него има сведения, че се е присъединил към революционния комитет.[13]

Според някои източници, преди пристигането на Иванчо Пенчович в София, заедно с по-горе изброените трима член на комисията е бил друг влиятелен представител на българската общност в града – Димитър Трайкович; твърди се, че той участвал при първите разпити на Димитър Общи.[14] През 60-те и 70-те години Трайкович е избиран за член на административния съвет на Софийския санджак,[15] но също влиза и в създадения от Левски революционен комитет в София, като за разлика от мнозина други принадлежността му към комитета е безспорна.[16] Тъй или иначе, той не е член на следствената комисия по време на разпитите на самия Левски.

Няколко месеца по-късно в Хасково е заловен Атанас Узунов, който след залавянето и обесването на Левски е натоварен с ръководството на революционните комитети в страната. Сред осъдените по този процес е и Коста (Коща, Кощи) чорбаджи (Коста Тодев, наричан още Симитчиев), който е един от членовете на революционния комитет в Хасково, но предходната година е бил член на административния съвет, а също и на общия съвет на вилаета (Meclis-i Umumi).[17] Според спомените на Стоян Заимов, в началото на процеса Коста чорбаджи е включен сред участниците в разпитването на първите заловени,[18] но след като се разкрива съпричастността му към комитетската дейност, той сам е препратен сред обвиняемите и в крайна сметка получава доживотна присъда в Диарбекир.

След въстанието от април 1876 г., при съденето на изловените бунтовници, срещаме същите парадокси. В “Записките“ Захари Стоянов разказва как в затвора в Ловеч докарват голяма група троянски първенци, един от които, Цочо Спасов, малко по-рано е бил член на комисия, която е разследвала самия Захари, докато бил в затвора в Троян. Според З. Стоянов в тази група имало хора, които по-рано са сътрудничили на Левски. Показателно е, че Захари Стоянов, иначе критичен към “чорбаджиите“, не казва да ги е подозирал и дори сам търсел контакт с тях, а най-вече с разпитвалия го малко по-рано Цочо Спасов.[19]

Друг интересен пример е този на Цанко Дюстабанов – член на околийския съд (Мeclis-i Dе’avi) в Габрово; той е привлечен малко преди въстанието от Яким Цанков, касиер на земеделската каса в Габрово и председател на революционния комитет в града. Впоследствие Дюстабанов става водач на четата, която се сформира в Габровско по време на въстанието. В комисията, която го съди, заседава и Юрдан Теодоров – този последният малко по-рано e избран за член на Търновския окръжен съд с решаващата подкрепа на Дюстабанов.[20] Самият Цанко е син на Христо Дюстабанов – габровски първенец, участник в подготовката за Търновското въстание от 1856 г., но и “чорбаджия на селото“.[21]

Има и други такива примери, за някои от които ще стане дума в хода на изложението. За някои от тях могат да възникнат съмнения, че се приписва героизъм със задна дата. Поради оскъдицата от документи за състава на революционните комитети, твърденията в по-късни спомени за съпричастност към тях не винаги могат да бъдат доказани. Членуването в смесените съвети също се нуждае от допълнителни проверки на документацията, защото административните годишници (т.нар. салнамета) не винаги позволяват идентифицирането на членовете им, а и не изброяват всички членове на местната администрация.  Все пак разполагаме с достатъчен брой безспорни случаи като отправна точка. Тези съвпадения са впечатляващи предвид малкия брой както на участниците в комитетите, така и на представителите в смесените съвети и съдилища. Нещо повече – поне на пръв поглед не бихме очаквали едни и същи хора да са включени и на двете места.

По-важното е, че тези парадокси далеч не ca изглеждали толкова необясними на съвременниците. Тук ще се опитаме да хвърлим светлина върху общите фактори за поява на подобни ситуации. Първо ще направим един преглед да дискусиите в историографията. След това ще се насочим към някои аспекти от развитието на българското революционно движение през 60-те и 70-те години на ХIХ век, за да разберем защо и как то се пресича със съдбата на българите на османска служба.

Историографията

Участието на чорбаджиите в националната революция е многократно обсъждано, натрупан е значителен материал, но въпреки това в специализираната литература и досега не е дадено задоволително обяснение на парадокси като тези, които бяха цитирани по-горе. Нека видим от една страна как са разглеждани конкретните такива случаи, а от друга – как се поставя въпросът по принцип в изследванията.

Когато става дума за конкретните случаи, някои автори споменават тези съвпадения, без да се впечатляват особено, но и без да ги обясняват. Така по повод следствието по Арабаконашкия обир Петър Динеков само отбелязва съвпадението с една нищо незначеща фраза: “Нищо чудно че някои от изследвачите може би са били членове на комитета.“[22] Във връзка със същия случай Георги Плетньов смята, че членуването в такива съвети е било “добро прикритие за революционната им и патриотична дейност“ и обяснява съвпадението с това, че революционната мрежа не била разкрита.[23] Това обаче все още не обяснява защо османската власт се е обърнала точно към участници и съчувственици на заговора, за да обследват вече заловените, при положение, че в Софийската каза, откъдето са хаджи Мано, Пешо Тодоров и Мито, по това време има над десет хиляди души мъже-християни глави на семейства, от които над 1000 в града София.[24]

В други издания, в пояснителните бележки за членове на смесените съдилища, тези последните са представени едновременно като “участници в революционното движение“, без да се анализира противоречието. Така в обяснителните бележки към “Миналото“ на Ст. Заимов (изданието от 1983 г.) за Пешо Тодоров Желявеца се казва, че е бил “общественик и сподвижник на революционното движение; член на меджлиса в София, където защитава участниците в Ботевата чета. В дома му са ставали заседания на революционния комитет“; за Мано Стоянов е пояснено, че е “подпомагал революционната организация в града“.[25] По подобен начин в изданието на спомените на Никола Обретенов (1988 г.) за един от членовете на извънредния съд през 1876 г. в Русе Георги Попов (Попито) е пояснено, че е бил “участник в рев[олюционното] движение; член на меджлиса (административния съвет) и на извънредния съд в Русе (1876)“.[26] Не става ясно как са се съчетавали тези два типа дейност в биографията на едни и същи хора, толкова повече, че от перспективата, в която се разглеждат тези проблеми в българската историография, те са взаимноизключващи се.

По същия начин и в ред публикации в биографичните данни на “водачи на въстанието“ без допълнителни обяснения се посочва, че тези хора са били “кметове“, “помощник кметове“, и т.н.[27] Лекотата, с която силно идеологизирани публикации дават подобни информации, до голяма степен се дължи на разбирането, че е съществувала силна местна автономия и общинските дела са били в ръцете на българите. От такава гледна точка кметове и заемащите други подобни длъжности не изглеждат представители на османската власт.

Общата рамка за обсъждане на тези проблеми са дискусиите около ролята на “чорбаджиите“ в националната революция. Терминът “чорбаджия“ е доста неясен, но и много използван, като в общия случаи така се означават местните първенци, богатите и изобщо „влиятелните хора“ (“нофузлиите хора[28]). Опитите да се дефинира по-ясно тази категория включат в нея хората, заемащи длъжности в местната власт; много от изследванията изместват акцента и говорят за местно/общинско “самоуправление“. В тази категория влизат както кметовете (мухтари), така и членове на различните смесени административни съвети и съдилища (общо наричани меджлиси).[29]

Въпросът за ролята на чорбаджиите в националните борби започва да се обсъжда още от съвременниците, като оценките отиват и в двете крайности. В ранните години на комунистическия режим властта налага разбирането, че под османска власт се е организирала и провела една чисто “народна“, дори “селска“ революция, в която чорбаджиите и изобщо по-богатите нямат участие и даже я предават. Тази теза е ревизирана от 60-те години насетне, като най-съществена стъпка в това направление е дискусията, която се провежда през 1976 г.; от нея се появяват ред публикации в списание “Исторически преглед“ на следващата 1977 г.[30] Постепенно набира сила противната гледна точка. Първоначално няколко от авторите отбелязват, че не всички чорбаджии са били “предатели“ и “оръдия“ на османската власт. Няколко изследвания предлагат и количествен анализ. Едни от тях посочват голям брой българи на османска служба сред въстаниците,[31] други, вече в целенасочен опит за реабилитация на чорбаджиите, се опитват да покажат, че една голяма част от тях са взели участие в революционните прояви.[32] Може би най-цялостен опит за нов поглед към ролята на “чорбаджиите“ в националната революция прави Георги Плетньов.[33] Изследването му представлява подробен преглед на участието им в проявите на националното възраждане, включително в революционните борби. В същата насока е и публикуваната малко по-късно книга на Милена Стефанова.[34] Тези публикации се вписват в една по-обща линия на “реабилитиране“ на “отричани“ и “позабравени“ фигури от националното възраждане, която се налага в българската историография през последните десетилетия.

Твърдението, че “чорбаджиите“ всъщност са взели участие в революционното движение (комитетската мрежа на Левски, Априлското въстание) се обосновава с тезата за “общонародния характер“ на борбата за национално освобождение. Наистина, много автори, както съвременници (З. Стоянов), така и по-късни изследователи (комунистическата историография от сталинския период), сочат като изключение неучастието на много от първенците (за съвременниците това са “чорбаджиите“, “богатите“, “учените глави“, а за комунистическата историография – “буржоазията“ / “едрата буржоазия“) и подчертават предателствата на някои от тях, техните “колебания“, “съмнения“ и “непоследователност“. Обратно, по-късните “ревизионистични изследвания с право отбелязват, че масово неучастие, отделни предателства и доволно много “колебания“, “съмнения“ и “непоследователност“ има сред всички останали слоеве на населението. Ако само една малка част от първенците се включили в революционните комитети и в надиганията, то не по-голям е процентът на участие сред “обикновените хора“.[35]

Тази постепенна “реабилитация“ обаче просто води до прехвърляне на отделни хора от една категория в друга. Историографията от последните десетилетия продължава да мисли в ясно разделя категории на “революционери“, “умерени“ и “предатели“ и спорните фигури са класирани или в една, или друга категория. В този случай хаджи Иванчо Пенчович е запомнен в крайна сметка само като оръдие на властта и предател, a хаджи Мано Стоянов и Димитър Трайкович само като “възрожденци“ и съчувственици на революционното движение; и на двамата са наречени улици в София. За Димитър Трайкович се казва, че появилите се у Левски подозрения към него не са били основателни[36], а участието на хаджи Мано Стоянов в смесената комисия, доколкото ми е известно, никъде не се представя осъдително, макар документите от процеса, където името му се появява няколко десетки пъти, да са публикувани преди повече от половин век. Като патриоти и вероятни членове на революционния комитет в София се споменават Мито Каймакчията и Пешо Тодоров Желявеца.[37] Не само в популярните представи, но и в много “академични“ публикации като българин, участвал в процеса срещу Левски, често се отбелязва само хаджи Иванчо Пенчович.[38]

Същото разделяне в ясно отграничени категории се получава и при опитите за даване на обща картина на поведението на първенците. Противопоставяйки се на разглеждането на чорбаджиите като единна група, Д.Страшимиров говори за смяната на стария тип чорбаджии с едно ново поколение богати хора, които стават правителствени чиновници, но си остават патриоти и дава за пример революционните водители в Габрово.[39] Други, обратно, заклеймяват чорбаджиите, когато говорят за 60-те и 70-те години, но отбелязват, че в по-далечното минало те са играели главно положителна роля. Без да бъде достатъчно ясен, Николай Генчев представя привлечените към освободителното дело като “буржоазия“, която от негова гледна точка играе водеща роля в националната революция, а сътрудничещите с властта – като “чорбаджии“.[40] От аналитична гледна точка тези интерпретации не помагат да се разбере разглежданият тук проблем, тъй като отказват да видят как едни и същи хора се включват и в структурите на османската власт, и в революционните комитети.

Днешна обяснителна схема е основана на разбирането за несъвместимостта на участието в националната революцията и в османските политически структури. Тази представа е затвърдена под влияние на политическите борби през ХХ век. Комунистическата идеология, и съответно историография, внася едно строго разбиране за чиста политическа биография – отделният човек или е с чуждата власт, или с революционното движение; този черно-бял модел е усвоен и от критиците на комунистическото управление, както впрочем се вижда и от лустрационните закони. Като обяснителен  модел този подход е сам по себе си проблематичен, а по отношение на разглежданите тук случаи и до голяма степен анахроничен – при изграждането на революционната мрежа през 70-те години на XIX век, участващите в местната османска власт не са автоматично отхвърляни като възможни членове на революционните комитети.

Известни са и други случаи на хора, които едновременно служат на Османската държава и на собствената си общност. Това минава за нормално за “църковните и просветните дейци“ и напълно се вписва в идейния климат на танзиматската епоха, когато заемането на постове в местната (османска) власт се представя за служене на “отечеството“. От друга страна, при мюсюлманите – каквито са мнозинството от албанците и особено от арабите, заемането на служби в османската администрация и в армията обикновено не се разглежда като компрометиращо верността им към оформящата се към края на ХIХ век национална кауза. Тук виждаме този феномен в неговата най-крайна форма – местни лидери на християнското население (в случая на българското), които са включени едновременно в местната администрация и в революционната дейност.

Като равносметка може да се каже, че всички цитирани публикации дават изобилен, макар не винаги напълно достоверен материал за “патриотичната“ и дори “революционна“ дейност на “чорбаджиите“. Тук обаче не ни интересува тяхната “реабилитация“ като социална категория или поотделно, а защо организирането на революционната мрежа и вдигането на въстание неизбежно минава през опити за въвличане на местните първенци. Затова трябва да се върнем към иначе добре познатата история на движението за политическа независимост.



[1]Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. 3-то изд. А. Бурмов, ред. София: НБКМ, 1987, (1-во изд. 1952).

[2] За това пишат съвременници (напр.: Ст. Заимов, Васил Левски Дяконът. 2-ро изд. София: Хр. Олчев, 1897, с. 6), повтаря се и днес в научни изследвания (напр.: И. Пелева, Идеологът на нацията. Думи за Вазов. Пловдив: ПУИ, 1994, с. 8).

[3] Н. Обретенов, Спомени за българските възстания. София: Българска книга, 1938, c. 77; Н.Г. Данчов, И.Г. Данчов, Българска енциклопедия. София, 1936, с. 1198.

[4] Хр. Стамболски, Автобиография, дневници и спомени. т. 2. София: Държавна печатница, 1927, с. 158-160; Ив. Унджиев, Васил Левски. Биография. София: МИИ, 1947, с. 438-441, който иначе разкрива много неточности в спомените на Стамболски, приема това твърдение и датира посещението към лятото на 1871 г. Унджиев не се отказва от тази теза и в следващите издания на книгата: Ив. Унджиев, Васил Левски. Биография. 2-ро изд. София: Наука и Изкуство, 1980, с. 217; виж също: Кр. Шарова, „Мидхат паша и българското революционно движение през 1872 г.” В: Исторически преглед, 1991, 7, с. 13-17. 

Това твърдение не би могло да се приеме безрезервно. В началото на 80-те години на XIX век Иванчо Пенчович на два пъти разговаря с Константин Иречек за Левски, но не споменава за по-ранна среща с него: К. Иречек, Български дневник. Пловдив, София: Хр.Г. Данов, т. 2, с. 195-197, 415-417. Сред съвременните свидетелства има твърдения, че Иванчо Пенчович се е опитвал да съдейства на подсъдимите, като тайно ги съветвал да не признават нищо: Д. Страшимиров, Васил Левски – Живот, дела, извори. София: Народен комитет “Васил Левски”, 1929, c. 596, в писмо на Данаил Хр. Попов; това обаче няма отношение към тукашната тема.

По въпроса виж и: И.Тодев, „Пак за революционерите и еволюционистите: Среща на Васил Левски със Стоян Чомаков?”, http://www.ihist.bas.bg/CV/XV-XIX_ITodev/IT_Levski-Sreshta.htm.

[5]Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 1, Sene 1285 (тези годишници отразяват състава на местната власт към началото на годината, за която се отнасят; годината 1285 започва от 12 / 24 април 1868 г., но този годишник излиза с известно закъснение, срв. Tuna / Дунав, бр. 273 от 5/17 май 1868 г.), р. 74; Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 2, Sene 1286, р. 47, (годината започва на 1/13 април 1869 г.). В първите два годишника записан като Хаджи Манос Ага; Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 3, Sene 1287 (от 21 март / 2 април 1870 г.), р. 63; Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 4, Sene 1288 (от 10/22 март 1871 г.), р. 66; Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 5, Sene 1289 (от 28 февруари / 11 март 1872 г.), р. 67; Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 6, Sene 1290 (от 16 / 28 февруари 1873 г.), р. 67; Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 7, Sene 1291 (от 6/18 февруари 1874 г.), р. 77.

[6]Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 9, Sene 1293 (от 16/28 януари 1876 г.), р. 96; Salname-i Vilayet-i Edirne. Defa 8, Sene 1294, р. 103 (4/16 януари 1877 г.).

[7] Ц. Генов, “Прояви на националноосвободителните борби в София.” В: София през вековете. София: БАН, 1989, с. 217. Г. Плетньов, Чорбаджиите и българската национална революция. Велико Търново: Витал, 1993, с. 137.

[8] Ц. Генов, “Прояви..., 1989, с. 222.

[9]Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 7, Sene 1291, р. 77 (т.е. февруари 1874 г.); Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 8, Sene 1292, р. 91 (т.е. февруари 1975 г.); Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 9, Sene 1293, р. 96 (т.е. януари 1876).

[10]Васил Левски и неговите сподвижници ..., с. 110;Според мемоарите на Ст. Заимов и самият Пешо Тодоров се е познавал с Димитър Общи: Ст. Заимов. Миналото. София: БЗНС, 1983 (1-во изд. 1884-1888 г.; 2-ро преработено изд. 1898-1899) , с. 224, 226-227.

[11] П. Динеков, София през XIX век до освобождението на България. София: , 1937, с. 299, цитира Ст. Заимов. Васил Левски дяконът. София, 1897, с. 158

[12]Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 1, Sene 1285, р. 74 (т.е. Май 1868 г.) и отново:  Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 4, Sene 1288, р. 66 (т.е. март 1871 г.); Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 7, Sene 1291, р. 77 (т.е. февруари 1974 г.).

[13] Ив.Унджиев, 1980, с. 167; Ц. Генов, “Прояви..., 1989, с. 217; Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 137.

[14] П. Динеков, София през XIX век до освобождението на България. София: , 1937, с. 299, който цитира: Ст. Заимов, Васил Левски ..., 1897, с. 158 и с. 190. В друга известна книга на Ст. Заимов обаче като четвърти българин в тази комисия е посочен Димитър Митович: Ст.Заимов. Миналото..., 1983, с. 219.

Отново същите източници сочат като член на комисията в първите й стъпки и Димитър хаджи Коцев, иначе също свързан с революционната организация в града: Ив. Унджиев, Васил Левски..., 1947, с. 344, (също и изданието на книгата от 1980, с. 167); тук Унджиев цитира първото издание на книгата на Заимов за Левски (1895, с. 140).

За съжаление не са открити всички протоколи от началото на следствието, за да се изясни този въпрос.

[15]Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 1, Sene 1285, р. 74 (т.е. май 1868 г.); Salname-i Vilayet-i Edirne. Defa 8, Sene 1294, р. 103 (т.е. януари 1877 г.).

[16] М. Георгиев, Възраждането на град София. София, 1920, с. 63.

[17]Протоколи от съдебния процес срещу Атанас Узунов и другите подсъдими по хасковското покушение през 1873 г. Н. Попов, М. Михайлова, съст. София: НБКМ, 1975, с. 71-72.

[18] Ст. Заимов, Миналото, ...1983, с. 441 и сл. Заимов е един от осъдените в този процес, и на спомените му за този случай можем да се доверим в по-голяма степен. Макар конкретните сведения на Заимов да остават под въпрос, показателно е, че за един революционер като него подобни съвпадения изглеждат като нещо нормално.

[19] З. Стоянов, Записки по българските въстания. София: Български писател, 1983, с. 638-641. (1-во изд. 1884; 1887 и 1892 г. съответно за трите части). 

[20] Ю.П. Тeодоров, Възпоминания по въстанията в Търновския санджак през 1876 г. и по съдението на българските въстаници в Търново. Русе, 1897, с. 1, 100, 109.

[21] Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 121-125.

[22] П. Динеков, София през XIX век до освобождението на България. София, 1937, с. 299.

[23] Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 137.

[24]Salname-i Vilayet-i Tuna. Defa 6, Sene 1290 (= февруари 1873 г.), p. 209. 

[25] Ст. Заимов. Миналото..., 1983, с. 657. Бележките са на Ана Меламед.

[26] Н. Обретенов, Дневници и спомени (1877-1939). София: ОФ, 1988, с. 60 и бел. на с. 406 (бележките са на Димитър Минцев). Георги Попов предварително съобщил за дадената амнистия на майката на Никола Обретенов – баба Тонка Обретенова.

[27] Напр.: Батак: Алманах. София: Булгарика, 2002, с. 25 (за Петър Горанов), 27 (за Трендафил Керелов); Също в: Я. Янев, Батак и Възраждането. София: б.изд., 2004, с. 107, 117.

[28] З. Стоянов, Записки ..., 1983, с. 641.

[29] Срв.: Г. Плетньов, Чорбаджиите..., 1993, с. 8. Плетньов определя чорбаджиите като “заемащите ръководни длъжности в общинското самоуправление” и цитира работи на Н. Данова, Хр. Христов, М. Стефанова и др.

[30] За преглед на историографските спорове относно “чорбаджиите”, включително дискусията от 1976 г.: М. Грънчаров, “Проблемът за чорбаджийството в българската следосвобожденска историография.” Във: Векове, 1990, 6, с. 67-75; Р. Даскалов, Как се мисли Българското възраждане. София: ЛИК, 2002, с. 167-191. Там може да се намери преглед на по-ранните публикации, какъвто настоящата статия не предлага.

[31] В опита си за изчерпателното им изучаване на състава на революционерите в Четвърти революционен окръг от 1876 г. Христо Йонков наброява между тях 16 членове на смесени съвети, меджлиси (в текста “мезличи”) и 58 са посочени като „кметове, мухтари, векили”: Хр. Йонков, Числен, социален и класов състав на революционерите в Априлското въстание 1876. Историко-социологическо изследване на IV революционен окръг. София: БАН, 1993, с. 84. Като имаме предвид, че става дума за 116 села, повечето от които в две кази – Татар Пазарджишката и Пловдивската (съответно 47 и 36 села), то това е едно високо участие.

[32] М. Грънчаров, “Социална и политическа позиция на чорбаджийството през Възраждането.” В: Култура, църква и революция през Възраждането. Материали от научната конференция в Сливен, 15-16 ноември 1995. Сливен: Исторически музей, 1995, с. 134-146. Според изследването 31 от 200 проучени лица (или 15,5% от тях) са взели участие в революционни прояви. От статистическа гледна точка изследването не е представително.

[33] Г. Плетньов, Чорбаджиите и българската национална революция. Велико Търново: Витал, 1993. (първото издание е от 1986 г.). Тезите си Плетньов развива и в някои по-ранни работи, напр.: Г.Плетньов, “Чорбаджиите от Търновско в национално-освободителното движение.” В: Исторически преглед, 33, 1977, кн. 3, с. 105-109.

[34] М. Стефанова, Книга за българските чорбаджии. София: УИ, 1998; вж. и рецензията на Вера Бонева в сп. Исторически преглед, 2000, кн. 1-2, с. 250-254.

[35] Р. Даскалов, Как се мисли ..., 2002, с. 288 и препратките към: Хр. Гандев, Априлското въстание 1876 г. София: НИ, 1974.

[36] П. Динеков, София през XIX век ..., 1937, с. 230, който цитира биографията на Левски от Ст. Заимов (1897). 

[37]Има отделни опити да бъдат “реабилитирани” всички български участници в комисията обследвала Левски и сподвижниците му, включително Иванчо Пенчович: Здр. Даскалов, Осъден ли е Васил Левски (Правно – историческо изследване). София: ИК "Огледало", 2006.

[38]История на България. София: БАН: т. VI, 1987, с. 321. Текстът е на Иван Унджиев, който познава нещата в детайли; възможно е промени да са направени и от редакторите на публикацията, която е окончателно оформена за печат след смъртта на Унджиев. Причината в някои документи да се споменава само името на Пенчович е, че той е единственият български член на съда, изпратен от столицата.

[39] Д. Страшимиров, История...., 1907, т. 2, с. 21-22.

[40] Н. Генчев, Васил Левски..., 1987, с. 17-19.

Pin It
Александър Везенков

Александър Везенков е български историк, изследовател на свободна практика. Работи по проблеми на градската история на Балканите през ХIХ-ХХ век, на историята на реформите в Османската империя през ХIХ век и на институционалната история на комунистическите режими. Личният му блог може да се намери на адрес: http://alexandervezenkov.blog.bg

Други статии от този автор

Посетители

41

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Практиката в това... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Просто щракнете върху... преди 5 дни
  • Милена писа Още
    PS: Намерих я:... преди 5 дни
  • Милена писа Още
    Бихте ли публикували... преди 5 дни
  • mboru_uombe@abv.bg писа Още
    Особено ми липса... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Бях в Германия 2... преди 1 седмица
  • пантелей пътник писа Още
    за бедния и петмеза е... преди 1 седмица
  • Бате Любо писа Още
    Не сте информирана... преди 1 седмица
  • Витов писа Още
    Партиите, по... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ами така може,... преди 2 седмици
  • Срам писа Още
    Как може Йооп (Joop) да е... преди 2 седмици
  • АННА Малешкова писа Още
    Написано много... преди 3 седмици
  • Plamen писа Още
    Разликата не е между... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Търсачката на Николай... Понеделник, 21 Септември 2020
  • Златко писа Още
    ... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Неорганизирани зидар... писа Още
    Златко, както виждаме,... Понеделник, 14 Септември 2020
  • Николай писа Още
    На 2 пъти днеска , при... Петък, 11 Септември 2020
  • Вяра Дочева писа Още
    Прекрасен пътепис! Сряда, 09 Септември 2020
  • Атанaсов писа Още
    Къде е Златко? Ценен... Понеделник, 17 Август 2020
  • Помак писа Още
    Бегом да си пиеш... Четвъртък, 13 Август 2020
  • Атансов писа Още
    С "Г" или "К" фактите са... Сряда, 12 Август 2020
  • АННА писа Още
    Не ми харесва Никак.... Четвъртък, 06 Август 2020
  • Пенка Бангова писа Още
    Благодаря, че... Сряда, 29 Юли 2020
  • доц.Николай Колев,MD... писа Още
    Повърхностно... Петък, 24 Юли 2020