Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Албена Хранова,
„Историография и литература“
Изд. „Просвета“, София 2011

2013 02 Istoriogr liter

За разлика от понятия като средновековния языкъ и новобългарския „народ“ (които съвсем не са синоними, но упорито минават за синоними според историографската медиевистика), понятията „турско робство“ и „турско владичество“ наистина се въвеждат и употребяват като синоними в целия български XIX век, а и много след това. Обаче опитът второто да се превърне в заместител на първото в официалната академична историография срещна такъв обществен отпор през 1990-те, който (по аналогия с борбата за свобода през XIX век) сега може да се определи най-точно като „борба за робство“. Защо синонимията – напълно релевантна в този случай – не се сподоби с публична санкция и заместителят – този път истински синоним, санкциониран от историята на класическите му употреби – не подейства особено много в концептуално отношение?

Въпросът „защо“ вече е задаван още от 1990-те и досега: „ Твърде куриозно замяната в учебниците по история на термина „турско робство“ с по-неутралния термин „господство“се натъкна на масова съпротива от страна на националистично настроени учители по история. Как да си обясним парадокса, че тъкмо националистичното съзнание не желае да се откаже от едно толкова унизително понятие? Може би с това, че заедно с термина робство ще си отидат и героиката на съпротивата, патосът на страданието, а и оправданието с „тежкото положение“ (Р. Даскалов в: Еленков, Даскалов 1994: 34); „Защо ли част от българите толкова фанатично са се вкопчили в понятието „турско робство“ и са го превърнали едва ли не в пробен камък за български патриотизъм? Защо от всички аспекти на националната памет те са избрали онзи, който най-много внушава самосъжаление?... Всъщност българите не само не са били роби по своя статут в Османската империя, а са били част от нейния голям политически и териториален възход. Не е ли по-нормално съвременният образован българин, без да забравя орисията на своите деди, да се гордее и с онези българи, които са били велики везири, видни строители, пълководци или висши чиновници в империята? Защото точно така постъпват гърци и сърби!“ (Матанов, X. 2006: 268).

Към тези въпроси и отговори тук ще прибавим следното. „Късият разказ“, обосноваващ историческата „епоха на робството“ и в мислите на дядо Йоцо, и в по-старите популяризации на научната османистика, е симптоматичен и за още нещо. Ако аргументите за необходимостта от „епоха на робството“ за политическата история (липсата на държава, осигуряването на темпоралното отстояние, което осигурява алегорията, а тя пък – континуитетите на национализма) са валидни, то ролята на „робството“ съвсем спокойно би могла да бъде поета и от друга номинация – „епоха на турското владичество/господство“; тя би могла да осигури същите компоненти на алегорията и на континуитета. „Робство“ обаче удовлетворява още една потребност, каквато „владичество“ не би могло да удовлетвори. И тя е в самото предоставяне на разказ, в самото наличие на разказ, дори и онзи „къс“ разказ, който може да се престори на понятие и да функционира социално като понятие.

Живеенето под чужда власт не е в състояние да предостави сюжетни заготовки, единици на събития и значения, които да направят неговия „къс разказ“. „Под робство“ обаче съдържа такива заготовки, включително наизустеното заглавие „Под игото“, но далеч не само него. Тези заготовки са и в съзнанието на дядо Йоцо, и в това на по-трафаретната историография – „червени фесове, гъжви, камшици, свирепи турци със свирепи лица“, „върволици оковани мъже, жени и деца“, „развилнели се бейове, паши и заптии“, „мюсюлмански фанатици“, да не говорим и за „трите синджира роби“ от фолклора. В многократно цитираната по-горе студия Олга Тодорова прави интересния извод, че понятието „робство“ има такава устойчивост в българската историография, защото – с оглед и на спорадичните буквални заробвания в края на епохата, по време на Априлското въстание и Руско-турската война – в термина се оформя „чудновато смесване на „двете робства“ – буквалното и метафоричното... този неочакван, макар и не особено мащабен „взрив“ от заробвания по време на Априлското въстание и на Освободителната война... категорично подпечатал представите на българите за целия петвековен период на иноверната власт като за „робство“. Почвата за това обаче вече била добре подготвена от българската възрожденска интелигенция, която още от втората половина на XVIII век систематично насаждала в съзнанието на своите сънародници идеята за битието им в Османската империя като за „робство“. Така „двете робства“ – истинското и метафоричното – се преплели в едно почти неразчленимо единство, което живее в умовете на мнозина от потомците и до днес“ (Тодорова, О. 2008-2009: 136, 141). Това предположение наистина е много продуктивно, но то не обяснява защо – ако същите дадености могат с пълна сила да се отнесат и към „византийското робство“ през Средновековието – самото „византийско робство“ има много по-бърза понятийна летливост и много по-лесно и безболезнено се заменя с „византийско владичество“, отколкото „турското робство“ – с „турско владичество“.

Във връзка с това, присъединявайки се и към въпросите, и към вероятното множество от възможни отговори, ще предположим, че „турско робство“ е все още толкова устойчиво понятие, защото в началото на историческия период (когато Балканите са „територия на войната“ и „трите синджира роби“ са били регламентирани от шериата) и в края на историческия период (когато спорадичните заробвания през 1876-1877 г. отново са били легитимирани от шериата, но не и от модерното танзиматско законодателство) стоят буквалности.

А началото и краят са реторически и семантически най-силните, най-запомнящите се места на всеки разказ; в случая с „турско робство“ метафората („робство“ с постоянно и клиширано значение „власт, владичество, господство“) е обрамчена от събитийните буквалности на заробванията, които – именно поради това – се превръщат в представителни за целия османски период и така могат да обосноват „робство“ като адекватно и привидно съответно на историческите реалности понятие. Но самият факт на тази докрай осъществила се представителност показва, че буквалностите не са всъщност никакви буквалности. Защото за да функционират като представителни, те са в очевиден метонимичен режим; именно метонимията, която осъществява значение на принципа – опростено казано – „едно вместо друго“, и логически подразделната й синекдоха („част вместо цяло“) извършват работата по представянето, т.е. по превръщането на „робство“ в понятие, отнасящо се до всичките пет века. Метонимичното действие показва способността си и във възможността за фиксация върху определени конкретни събития, които така придобиват същата представителност: например черкезките разбойнически заробвания (пример за това е прословутата гравюра на Феликс Каниц на тема „черкези отвеждат български девойки в робство“, която обичайно се възприема като наглед на „цялото турско робство“) или действителните страдания, грабежи, отвличания и убийства през периода на анархията, „кърджалийското време“ от края на XVIII и началото на XIX век. За представителността на кърджалийското време като съвкупен образ на „епохата на робството“ е достатъчно да споменем само модела „Нещастна фамилия“ или „Горски пътник“ в литературата; в един полемичен текст Бернар Лори формулира същата фиксация и в предубежденията на колективната памет, преминала и в историографията: „От една страна, колективната памет се фокусира върху периодите на „екстремно“ насилие, а от друга, „кърджалийското време „ спуска дебела и плътна завеса, през която по-далечното минало не може да проникне“ (Лори, Б. 1997: 95-96). Обаче дори точно в този текст можем да видим, че за историците разликата между фигуративните възможности и последици на метафората и на метонимията (в случая, по точно – синекдохата) остава нерефлектирана. Целият текст е имплицитно и неназовано посветен на работата на синекдохата – кърджалийското време като представително за целия период и за презумпцията „пет века ни клаха“, но реторическата му енергия е насочена срещу работата на метафората като конституираща историческо понятие: „... белгийският национален химн също започва с думите „След векове на робство...“, които не биха могли да се възприемат в буквалния смисъл“ (92).

Сякаш тази работа на чуждестранен българист от 1997 г. повтаря цялостната интерпретативна нагласа на българската историография от първата половина на 1990-те, опитваща се да замени в учебниците и въобще в институционалния език „турско робство“ с наистина дълголетния му и заварен в българската култура концептуален синоним – „османско владичество“. Тук ще си позволим и да формулираме главната реторическа грешка на историографията в този наистина голям български социален дебат: тя хвърля всичките си сили срещу метафората и отделя по-малко аргументи по посока на фигуративната и концептуална работа на метонимията. Ако се изразим сентенциозно, историографията прогонва през вратата на понятието метафората „робство“, но тя се връща през прозореца на метонимията във вид на исторически аргумент, укрепващ основанията на понятието.

Фактът, че и метафората, и метонимията са с равна, но различна сила фигуративни положения (и като такива – еднакво несъвпадащи с „историческата истина“), остава непостижим за публичността през ранните 1990-те, защото остава нерефлектиран (и практически неизвестен) и за самата историография. Боим се, че с това свое инстинктивно решение – насочването срещу метафоричното и пренебрегването на метонимичното и синекдохичното в понятието „робство“ – мнозинството на българската историография в някакъв смисъл несъзнателно се опитва да си спести необходимата за извършване тежка концептуална и интерпретативна работа. Защото битката срещу метафората променя „само“ термина и неговата инерция в понятието и поставя под въпрос сюжетните заготовки на неговия „къс разказ“; а все още до голяма степен нереализираната битка срещу метонимията би трябвало да се аргументира чрез цялостното създаване на един нов и по-сложен разказ в понятието „владичество“ („господство“). Разказ, който все още не би могъл да улегне и да се редуцира до „къс“, самоочевиден и гладко непротиворечив, и в този смисъл създаването му е социален риск, по-голям от просто лексикалната замяна на „робство“ с „владичество“ или „господство“.

Втренчването в термина, но не и в параметрите на фигуратива, който стои зад и в него, съсредоточава дебата от 1990-те най-вече в лексиката от обсега на метафората, но не и в една по-дълбока интерпретация на участието на „буквализмите“ в метонимичния режим на същото понятие, компрометирано от метафоричния си термин. Това позволява на твърдите привърженици на „робство“ да осъществят една операция, която отклонява удара върху метафората, защото просто я подменя с друга метафора – самата акция на историците по замяната на „робство“ с „владичество“ позволява процедурата по заменянето да продължи, да се въведе още една лексема, в случая – „османско присъствие“, веднага и единодушно окачествена от всички като неадекватна и несполучлива. Тоест това е състезание между метафори, от които старата и заварената веднага прозвучава като по-малкото в онзи момент социално зло, защото звучи като по-малко неадекватна дори и само поради своята отколешна уседналост. В целия сюжет обаче терминът „присъствие“ бива намесен по начин, който е най-малкото силно манипулативен.

През 1988 г. излиза монографията на Христо Матанов и Румяна Михнева „От Галиполи до Лепанто. Балканите, Европа и османското нашествие 1354-1571 г.“, която се занимава с хода на османското нашествие на Балканите и в Европа без специален фокус върху българската национална история. Предикатите, с които работи изложението, са „нахлуване“, „нашествие“, „проникване“, „завоевание“, „закрепване“. Ако изобщо бихме забелязали термина „присъствие“ сред тази констелация, то е единствено поради последвалия скандал. Терминът „присъствие“ няма в монографията никаква самостойна концептуална сила, той просто не е специално въведен като отчетливо понятие. Нещо повече – той мирно съседства с „робство“. Ето вида и характера на тези употреби:

„... да се очертае политическата съдба на балканските земи като една от съставките на големия въпрос за формите и пътищата на налагане на османското присъствие в Европа и Средиземноморието“ (Матанов, Михнева 1988: 8); „... малък османски военен отряд, който чака сгоден случай, за да наложи османското присъствие върху целия Галиполски полуостров“ (11); „Османското присъствие в тези области кара повечето местни владетели и тези в Северна Гърция да променят своята политика и да скъсат с император Мануил Палеолог“ (74); „Героично, но за съжаление безполезно продължение на кръстоносния поход от есента на 1444 г., на който всички обречени на османско робство балкански християни възлагат толкова надежди!“ (140); „... вероятно отсъствието у Мехмед II на конкретни планове за окончателното ликвидиране на васалите отвъд Дунава помага на Влашко да избегне съдбата на поредната поробена балканска страна“ (224); „Наложила с огън и меч присъствието си в християнска Европа и Средиземноморието, империята на османците прераства в първостепенна европейска политическа сила...“ (288).

Ще повторим, че от тези употреби се вижда липсата на ясна концептуална интенция у авторите. Липсва и каквато и да е рефлексия върху понятията, която би извадила наяве и евентуалната интенция. Липсва каквото и да е изговаряне на някаква потребност за заменяне на „робство“ с „присъствие“. Съответно липсва и каквото и да е противопоставяне на „присъствие“ и „робство“, напротив, те се въвеждат в безпроблемна успоредица. Ако има, макар и скрит релеф на интенционалността, той е по-скоро в един учебник по история за 8. клас, издаден пет години по-късно, където

Xр. Матанов е съавтор; такава интенция можем да разчетем във факта, че единственият употребен там термин е „владичество“ и това му придава понятийна сила: „Балканският полуостров под византийска власт... Със завладяването на Видинското царство всички български земи паднали под османска власт. За българите започвал дълъг период на османско владичество...“ (У 1993, I: 136, II: 103) – в учебника и „робство“, и „присъствие“ отсъстват категорично и едновременно.

Интересно е, че публичният скандал около несъществуващата замяна на „турско робство“ с „османско присъствие“ се стоварва не върху академичната монография от 1988 г. (където поне има дума „присъствие“), а върху учебника „Записки по история на България 681-1878“ (У 1992) – и най-внимателната проверка показва, че такъв термин там изобщо няма. Да дадем думата на авторката на османския период в учебника Цветана Георгиева, която години след скандала го обяснява по следния начин:

„... тази видима промяна започна през есента на 1992 г., когато излязоха от печат т.нар. Записки по история на България и по-точно след като в. „Дума“ обяви, че българските учители по история протестират срещу „османското присъствие“ – обобщаващ термин, еталонно понятие, магическа формула или Господ знае какво, използвано, според вестника, в това учебно помагало. В него учителите открили драстично доказателство за неверен и главно опасен прочит на родното ни минало, който фалшифицирал българската история изобщо. В Записките подобен термин няма. С изключение на X. Матанов и Р Михнева в колективната им монография „От Галиполи до Лепанто“, чието първо издание бе в 1988 г., тази неясна формула не бе и досега не е употребена от нито един от българските историци. По-късно аз бях принудена да обясня в учебника по история на България за 11. клас на издателство „Булвест 2000“ какво се разбира в науката под словосъчетанието „османско присъствие“, използвано от С. Шоу при неговото изследване на Османски Египет, и защо то не е приложимо за българските територии и за Балканите изобщо.

Обяснението, разбира се, остана без последствие и поддържаното от медиите възмущение срещу „посегателството“ върху българската история придоби всенароден размах. За неговия смисъл, фатален за българите, писаха и говориха поети, писатели, художници, коментираха го журналисти и политици. Срещу него публично протестираха учители, родители и ученици. Никой не си направи труда да посочи реален текст, в който „османското присъствие“ се използва изобщо, камо ли като обратна интерпретация на традиционната формула „турско робство“. При тогавашната политическа ситуация това всенародно възмущение беше истински успех за стратегическия център на БСП, който откри в това неясно, неизползвано от никой, но „фатално“ в скритото си съдържание словосъчетание изключително действен код за стабилизиране на своя електорат. То се оказа ефектен инструмент за манипулация на обществото... Висшата цел „да съхраниме българската нация“ от предателите историци бе твърде удобна, за да не бъде използвана и от други политически сили“ (Георгиева, Ц. 2006: 99-100).

С днешна дата политическата постановъчност на скандала е напълно очевидна – как медиите, учителите, учениците, родителите, обществениците и пр. се възмущават от термин, който напълно отсъства от въпросния учебник, е факт, необясним от една нормална рационалност (на прост език това се нарича клевета и, струва ми се, е юридически наказуемо). Във всеки случай, сценарият на скандала[1] разчита на нещо, което реториката от векове насам нарича според разновидностите му „апофаза“ или „ремоцио“ – изговаряне на самото търсене на най-точната дума чрез отхвърлянето на други възможни думи (класически български пример в това отношение е Вапцаровото „като гангрена,/не, като проказа...“). В случая на историографията е приписано твърдението „робство, не – присъствие“[2], което отклонява, затъмнява и практически дисквалифицира в публичността нейната истинска научна апофаза – „робство, не – владичество“.

В понятийния режим на историческата наука апофазата означава и точно излагане на основанията за релевантността на понятията, и съответно обсъждане на основанията на замяната на „робство“ с „владичество“. Това се прави чрез рефлексия върху понятията и излагане на аргументациите за тяхното заменяне, т.е. прави рефлексивно видима процедурата, от която започва и промяната на наследения стереотипен разказ. Такъв текст е например уводната глава към една монография на Цветана Тодорова от 1993 г., озаглавена „За неевропейските векове в българската история и за формулите, с които ги определяме“, където се настоява върху релевантността на „владичество“, но и се отбелязва, че „ турското робство, както и османското владичество, както и междинните им варианти, ще продължат да съжителстват в нашата култура. Първото носи емоцията, отрицанието на това не-европейско време в историята ни. Второто представя научното търсене на точното знание и неговия изказ“ (Георгиева, Ц. 1993: 11). За „османско владичество“ (а не за „присъствие“) настоява и Христо Матанов в главата „Исторически клишета и исторически реалности“ при разработвания от него ранен османски период в колективния академичен труд „История на българите“ в началото на миналото десетилетие:

„Османско владичество е научното понятие, с което би трябвало да се обозначава периодът от падането на българските земи под властта на османците до края на Българското възраждане. С подобно понятие си служи световната наука, с него си служат и другите балкански народи, които са имали сходна с българите историческа съдба... Понятието турско (османско) робство е придобило почти култов смисъл и от времето на Възраждането, та досега концентрира всичко отрицателно, натрупано в националната памет за периода от XIV до XIX век. То широко се използва в добили широка популярност литературни произведения. Чрез него някои от съвременните му ползватели като че ли искат да държат будна онази част от националната памет, която разчита на отграничаването от другите като средство за самосъхранение. За всеки що-годе исторически образован човек е ясно, че робство е такова състояние на индивида или група индивиди, което е неприложимо към статута на българите по време на османското владичество. Българите са онеправдани, притеснени, принизявани в обществения си статут и т.н., но те не са роби. Почти всички те имат малка или по-голяма собственост, плащат данъци, работят само три дни в годината ангария, имат лична свобода и определени права в контекста на раетския си статут. Дори и в най-мрачните периоди на османското владичество те нямат робски статут в класическия и историческия смисъл на думата“ (Хр. Матанов в: История на българите 2003-2004, I: 487-488).

В работите си Христо Матанов подхвърля и още нещо, което е много интересно – откритата процедура на историографията по замяната на „робство“ с „владичество“ я изправя срещу централната метафора на класическата литература и публицистика на XIX век – „робство“[3]; да добавим, това противопоставяне е факт, включително защото „владичество“ не е и няма как да бъде поетизъм въпреки денотативната му синонимия с „робство“, която в „изстиналия“ си семантичен вариант (легализиращ я именно като синонимия) протича спокойно в българското писане от XIX век насам. При това положение бихме очаквали една война на интерпретациите, разразила се между различните дисциплини и полета – историографията, литературата и литературознанието, – която би се фокусирала върху вече различните понятия.

През 1990-те и след това такава война на интерпретациите не се случва. Напротив, тъкмо стари врагове и адепти на спецификите на своите различни полета, каквито са например Николай Хайтов и Николай Генчев[4], тогава заговарят за понятието „робство“ на един и същи социален език. От началото на 1990-те Хайтов дава десетки интервюта, насочени срещу „отродителните процеси“, „нихилизма“, „космополитите“, платените агенти на „Отворено общество“, Световната банка и пр., събрани през 1992 г. в двутомник с показателното заглавие „Троянските коне в България“. Ето някои изречения от тях, отнасящи се пряко до разглеждания тук случай:

„Здраво място не остана върху нашия, нека да го наречем, национален организъм... Всички механизми за отродяването ни от българщината са в ход“ Хайтов, Н. 2002, I: 125); „... ако намерите някъде употребена думата „робство“ или „рая“ със съответното и разяснение, обадете ми се да ви поискам прошка. „Робството“ е химически изчистено и заместено с продуктивното съвместно съжителство в „контактната зона България“ на две взаимно оплодяващи се вери и култури като исляма и християнството и т.н. С подобни „нови прочити“ сега всичко се обръща с главата надолу...“ (I: 199); „... появилия се неотдавна нов учебник по история за десетите класове, озаглавен „Записки по история на България 681-1878“... един безсрамен опит да се представи тъй нареченото някога тъмно (турско робство като оплодително, съвместно съжителство на две цивилизации... поради което и съпротивата на българина срещу османското „присъствие“ е била по-скоро символична... Крайният извод от всичко това е, че ползата от националното ни освобождение е повече от съмнителна“ (I: 241); „... безродническата космополитична насоченост на образованието ни... да се избият от главите на младото поколение понятия като патриотизъм, национални идеали, национално съзнание, българщина, дори България“ (I: 347); „... „Отвореното общество“ на тази планета е инструментът на новата утопия и новото робство“ (II: 19).

В много подобна насока се развиват и твърденията на Николай Генчев в интервютата му през 1990-те: „Бедата идва от недопустимата оценка, която например се прави на турското робство... псевдонаучните квалификации, които ни се предлагат например за същността и характера на турското робство“ (интервю във в. „Новини“ от 1994 г. – Генчев, Н. 2003-2005, IV: 138-139); „Постоянно менящите се термини са израз на национална нестабилност“ (393). Тази линия е твърдо продължена и от една монография на Минчо Семов от 2003 г., която претендира да бъде политологично изследване (но по същество е твърде екстатична публицистично-есеистична книга) и която защитава понятието „робство“ във вида му на „сблъсък на цивилизации“[5] и „цивилизационно робство“, невиждано никъде другаде по света и дори „извън всякакви установени от историята норми“. Високочестотните подчертавания в цитата по-долу са на автора и са също доста показателни за екстремната му стилистика, прицелена към идеологическото и понятийното убеждаване на читателя:

„Никое заробване в Европа по времето на тези пет наши робски века, след неизбежните за хода на всякаква война насилия, не посяга върху правото на живот на човека, както и върху правото на народа да има собствена самоличност. Белгийците си остават белгийци под холандско владичество, а чехите – чехи под австрийско.

Българите са унищожени като самостоятелен народ, като отделна народност, а българинът е унищожен като личност. Превръщането на човека и народа в безправен роб, унищожението на всяка негова съпротивителна сила – в това е основната същност на османското потисничество. То е робство, което посяга по всякакъв начин върху живота на човека и потиснатия народ, робство, извън всякакви установени от историята норми и традиции в тогавашна Европа. В този смисъл османското робство е антиевропейско по отношението си към човека и народа, то е азиатско с произтичащите от това тежки последици...

И тъй: първата характеристика на нашето робство под властта на османлиите е античовешко и антинародно, чуждо на какъвто и да е хуманизъм. При това робство човекът престава да бъде човек, а народът – народ. Това робство на един народ над друг не е само политическо, това робство е цивилизационно, една цивилизация унищожава друга“ (Семов, М. 2003: 20-22).

Главна особеност на подобни текстове е в това, че при тях стилистиката изцяло поема функциите на аргументацията. Тя има и жанрово изражение, прицелено направо в публичността – и Н. Хайтов, и Н. Генчев през 1990-те разчитат преди всичко на интервюта и публицистични статии, за да изразят защитите си на понятието „робство“, а не на евентуални и напълно подобаващи им литературни произведения и научни монографии. В този смисъл силно афектираната и ангажирано реторична „борба за робство“ през 1990-те се води главно през медиите, тъкмо в „публичното пространство на историята“, за което (в първия том на изследването ни) заподозряхме, че тъкмо то е мястото, където падат и се заличават социалните граници между полетата, и тъкмо поради това то е и убежище на траенето и възпроизводството на историческите митове. Друга стагнираща перспектива (постигана съзнателно или не и от твърди опоненти на понятийната релевантност на „робство“) е изместването на въпроса от това, дали българите през периода XV-XIX век са били роби, към въпроса, дали българите от XX и XXI век желаят да са били роби и затова до днес поддържат термина „робство“ в качеството му на „истинно“ историческо понятие. Това изместване от „съм“ към „желая да съм“ обаче неминуемо променя посоката на аргументацията – и в този случай веднага изпраща разсъждението в здрачната зона на народопсихологическите усмотрения, които тук съвсем съзнателно ще пренебрегнем като основание за каквото и да било.

И все пак въпреки общата публична дейност на класически писатели и историци в защита на и в борба за понятието „робство“ през 1990-те[6], струва ни се, че в рефлексиите върху неговата ирелевантност и съвременна научна нелегитимност действително съществува шанс за социалното осъществяване и дефиниране на различията между полетата, науките, теориите, инструментите и аргументите. И най-вече между литературознанието и историографията, податките за което вече са налице в редица скорошни, текущи и бъдещи изследвания. Ако двете науки, днес еднакво институционализирали отхвърлянето на „робство“ в качеството му на историческо понятие, акцентират върху специфичните проявления на термина в своите предмети – грубо казано, метафорчиността му в литературата и сложният възел от метафоричност и метонимичност в историографията, – те ще постигнат и равноправното в социално отношение различие на своите разкази. Така може би тъкмо „робство“ ще се превърне в онази точка, в която различните разкази ще проявят не своята битка, надхващания, заклевания в „професионализма“ и надвиквания в правото и задължението „да казват истината“, а своето социално равноправно и стойностно различие, различие и равноправие в способностите и начините за производство на разкази. Разбира се, това би било възможно, ако възникне не само тясно научна, но и по-широка социална необходимост от наличието, активното съществуване и обживяването на такова едно различие; то би било постижение на вече вековния копнеж и дълго удържаната воля на българската култура за социалното постигане на нейната модерност. Но разбира се, както се казва, времето ще покаже.

Откъс от „Историография и литература“, изд. „Просвета“,
София 2011, том 2, стр. 369-378.
(Публикува се със съгласие на издателите и авторката)



[1] Не че споделяме теориите на конспирацията, но не може да не направи впечатление пълната структурна прилика между случая „турско робство“ през ранните 1990-те и случая „Батак“ през 2007 г. И в двата случая публичният сюжет протича по един и същи начин - медийно твърдение, че нещо е написано (но всъщност то не е написано - в този случай терминът „присъствие“, а в случая „Батак“ това беше въведената странна лексика при превода и „свободното“ цитиране на проекта в медиите) - следва ретроспективно връщане към безпроблемно публикуван преди години и далеч от актуалността на скандала, и тогава незабелязан в публичността текст - следва публично заклеймяване на смаяните от това, което им се приписва, автори. При тези ясни структурни прилики правят впечатление няколко неща - бедното въображение на повтарящите схемата си политически сценаристи, еднаквата роля и поведение на избраните за целта медии, увереността в безнаказаност (включително юридическа) и увереността - за съжаление оправдана, – че възмутените граждани няма да седнат да четат нарочения текст, за да проверят дали някой не ги лъже, при това твърде официално, тъй като лъжата е напълно проверима. Така в случая с „присъствието“ в учебното помагало от 1992 г. се проявява още един очарователен детайл - излиза, че възмутените според пресата учители и ученици въобще не знаят какво пише и какво не пише в учебника, по който преподават и учат.

[2] Както се вижда, то е напълно невярно, защото в единствения текст, където наистина съществува – цитираната монография на Хр. Матанов и Р. Михнева от 1988 г. – „османско присъствие“ напълно безпроблемно съжителства с появите на „робство“.

[3] Публикацията на параграфи от цитираната работа на Xр. Матанов от „История на българите“ в пресата (в. „Труд“), чиято цел е да убеди българите, че те не са били роби в буквалния смисъл, среща разгневения отговор на бившия министър председател Димитър Попов, който настоява върху „робство“ и с аргумента, че писателите през XIX век използват точно тази дума. Отговорът на Xр. Матанов съдържа и следния контрааргумент: „За да докаже своята „робска теза“, г-н Попов е привел няколко цитата от трудове на видни български възрожденци, в които те говорят за робство, за непоносимо робство и т.н., цитатите могат да се умножат многократно. Да, този термин действително се появява в епохата на Възраждането, но не и по-рано... От края на Българското възраждане е изминал повече от век. От разстоянието на времето историческата наука има право на по-спокоен и трезв анализ при уточняване на понятията, с които работи... Днес не всичко, което се твърди в произведенията на българските възрожденци, се приема безкритично. Нима някой приема на сериозно етимологичните опити на Георги Раковски?... Следователно не трябва да се смесват две несъвместими неща: емоционалният заряд, с който българските възрожденци са използвали понятието „робство“, и усилията на съвременната наука да работи с максимално точни исторически понятия. А исторически най-точният израз е османско владичество“ (Матанов, X. 2006: 267-268).

[4] Тъкмо техният спор за това, дали костите на скелета от църквата „Св. Петка“ са на Васил Левски, или не, от 1960-те насам са демонстрация на разделението на полетата и дават повод за формулировките на различен вид „професионализми“ и професионални аргументи – подробна интерпретация на този спор, включително и във връзка с въпроса за отношенията между историците и писателите в казуса вж. в монографията на Мария Тодорова „Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой“ (Тодорова, М. 2009: 109-160), на която се позовахме и в заключението на първия том от изследването ни.

[5] Тук не можем да проследим съдбата на термина на Самюъл Xънтингтън „сблъсък на цивилизации“ в българската историография, защото в нея формулировката и следите му по правило се появяват като нерефлектирани и без съзнание за значителния и наистина световен методологически дебат върху това понятие, включително върху аргументите за неговата теоретическа компрометираност. Струва ни се, че то се появява наготово в текстове на защитници на понятието „робство“, както е в този случай. Опонентите им също го използват, но твърде модифицирано; пример за това е заглавието на работата на Цветана Георгиева „Трансформациите на един сблъсък на цивилизации - християнството и исляма на Балканите“ (Георгиева, Ц. 2003). Показателно е и това, че авторката използва „трансформациите“ като методологически начин за довеждането на „сблъсъка на цивилизации“ през определенията на стадиите „адаптация на цивилизационните модели“ и „интеграция на цивилизационните модели“ до формулата, към която тя твърдо се придържа и в академичните си работи, и в разработените от нея дялове в учебниците по история за гимназиалния курс на образованието - „контактна зона на две цивилизации“. Тук обаче не можем да изчерпим разните изрази и образи на османското владичество в историографията през 1990-те - по- детайлната интерпретация в учебниците по история от същия период вж. Исов, М. 2005: 239-325.

[6] Дали това съгласие е плод на традиционно за българската култура втвърдяване на полетата чрез премахване на границите им в каквато и да било кризисна ситуация (след войните 1912-1919, след политическия обрат през 1989 г.), дали е свързан с това политически договор на различните дисциплини, или е просто израз на един вид инстинктивен поколенчески избор (който обаче съвсем не се отнася до всички представители на поколението, в случая назовано с имената на Н. Хайтов и Н. Генчев), е въпрос на други изследвания, които тук не можем да предприемем.

Албена Хранова
Албена Хранова е българска културоложка. Доктор по филология. Доцент по българска литература. Преподавател в ПУ "Паисий Хилендарски" и НБУ, София. Автор на книгите: "Двете български литератури. Граници на лирическия контекст" (1992), "Литературният човек и неговите български езици (1995), "Подстъпи към приказката" (1996, "Яворов. Диалектика и алхимии (1999), "Езикът и неговите речи" (2000).
Други статии от този автор

Посетители

35
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 4 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 4 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... Вторник, 20 Август 2019