Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Въведение

2013 03 fragility

Миналият век ще остане в историята като време, в което масовото насилие достигна нива, които светът не е познавал никога преди това. Преследването и унищожението на европейските евреи със сигурност представлява един от най-трагичните епизоди в човешката история. Но тези събития ни предлагат и възможност – за съжаление рядка – да видим как може да разцъфти и доброто, в усилията, положени за да се помогне на преследваните и да се спасят ония, живеещи под заплаха за живота. Актове на доброта се случват спонтанно почти навсякъде; но има две страни, които могат да си припомнят собствената история с гордост, благодарение на колективната защита, която са предоставили на евреите, докато самите те са живеели под немски контрол. Тези две страни са Дания и България. В същото време, в което Червената армия се приближава към българската граница, пише Хана Арендт в Айхман в Ерусалим, „нито един български евреин не е депортиран, нито пък е умрял от неестествена смърт… Не съм чувала за нито един опит“, продължава тя, „да се обясни поведението на българския народ, което е уникално сред пояса от смесени населения“.

Поредица „Антисемитизмът и България“

„Спасение“ и падение – Румен Аврамов

Усилия в търсене на истината – Ед Гафни

Холокостът и България – Любомир Марков

Евреите в българската словесност от началото на ХIX век до Освобождението – Олга Тодорова

Спасение, депортиране или Холокост? – Щефан Трьобст

България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи – Надя Данова

Българска антисемитска логика в 1940 г. и 60 години по-късно – Динчо Желязков

Кратката история на евреите в народна Република България – Улрих Бюксеншютц

Държавният антисемитизъм 1940-1944 г. – Румен Аврамов

Ти вярваш: Осем погледа върху Холокоста на Балканите – Леа Коен

Крехкостта на доброто – Цветан Тодоров

Забравено свидетелство за антисемитизма в България – Николай Поппетров

70 години война на интерпретациите – Стилиян Йотов

Четейки архивите на депортацията – Румен Аврамов

Дългата сянка на миналото – Надя Данова

За човешката цена на националния идеал – Румен Аврамов

Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина? – Александър Везенков

Забранените травми – Румен Петров

Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.) – Здравка Кръстева

Как можем да разберем тази чудотворна проява на доброта? Дали тези хора са притежавали изключителни морални и политически качества? Що се отнася до българите, аз знам от личен опит, че те не гледат на самите себе си с особено високо уважение. Разбира се, те обичат страната си и ценят спомените си, но когато се стигне до изказване на ценностни съждения, те бързо се съгласяват, че други народи, както отблизо, така и отдалеч, ги превъзхождат. С изключение на редките моменти на патриотична възбуда, те не са свикнали да считат себе си за герои. Ето защо самите те откриха с известно удивление тази героична глава от собствената си история.

Настоящата книга е замислена като опит да се обясни това щастливо събитие. Какво точно се е случило в България през тези военни години? Вярно ли е, че всички български евреи са били спасени? Кои са действащите лица и какво ги е мотивирало? Как са стигнали до това да извършат онова, което са извършили? Търсих отговорите на тези въпроси в документи и спомени, касаещи тези събития, някои от които са преведени между тези корици; отговорите, които намерих, също предлагам тук. Но първо, нека си припомним няколко страници от учебниците по история.

Последователността на събитията

Историята на преследването и защитата на евреите в България е добре позната, тя е тема на няколко изследвания, особено след основополагащата книга на Фредрик Чари Българските евреи и окончателното решение, публикувана през 1972; различни други изследвания, появили се по-късно, изясняват определени детайли. Ето защо ще се огранича да припомняне на основните събития от епизода.

Три елемента на историческия и демографски контекст трябва да бъдат взети пред вид в началото.

Първият е, че в края на Втората балканска война (1913) и отново в края на Първата световна война (1914-18), България е трябвало да се откаже от няколко провинции, обитавани най-вече от български населения: Добруджа е отстъпена на Румъния, Тракия на Гърция, а Македония на Сърбия, бъдещата Югославия. Надеждата да се възвърнат тези провинции под български контрол все още е много жива в началото на Втората световна война.

Вторият елемент засяга политическата ситуация вътре в България. Военният преврат от 19 май 1934 е отслабил, в някои случаи дори разрушил, ролята на традиционните български политически партии, както и онази на Народното събрание, върховното законодателно тяло в страната. Силна изпълнителна власт е съсредоточена в ръцете на правителството, което царят, Борис III (1894-1943), назначава и контролира. Парламентарна опозиция въпреки това съществува, но тя не е силна. След изборите от декември 1939, тя се състои от 19 депутати (от общо 160), включващи двама от крайната десница, девет комунисти или техни съюзници и осем депутати от традиционните демократически партии. Режимът може да бъде описан като авторитарен, но не фашистки.

И накрая, българските евреи, на брой 48,400 според преброяването от 1934, съставляват 0,8 процента от населението на страната. Деветдесет и седем процента от тях живеят в градовете, около половината в София; в по-голямата си част това са работници или занаятчии. Макар че България си има своите антисемитски традиции, те не са особено силни.

В самото начало на Втората световна война България избира глобалната си стратегическа ориентация: тя ще се държи извън конфликта и ще бъде неутрална (никакви български войници не са изпратени на фронта), като същевременно поддържа традиционния си съюзник, Германия. Тази позиция се оказва изгодна: според условията на германо-съветския договор, който дава на Съветския съюз северните провинции на Румъния, на 7 септември 1940 България получава южна Добруджа (която успява да задържи в края на войната).

Именно от този момент нататък може да се проследи развитието на българската антиеврейска политика, започваща с въвеждането на Закона за защита на нацията. Заявяваната цел на този закон е да предотврати действия срещу държавата, но определен брой от неговите клаузи са насочени специално срещу евреите. Европа се намира в апогея на расовото законодателство: Нюрнбергските закони са приети през 1935, а сега, както посочва Борис пред един от съветниците си, расовите мерки са осъществени в Румъния, Унгария „и дори Франция“. Време е за България да въведе някакви собствени ограничения и регулации. Започвайки с определянето на това кой точно е евреин, законът налага ограничения върху правото на това население да избира местоживеенето си, да притежава собственост и да практикува определени професии. Текстът на закона е оформен от Александър Белев, адвокат към министерството на вътрешните работи и водещ член на Ратник, едната от трите главни фашистки организации в България.

Законът, обявен за пръв път през октомври 1940 от министъра на вътрешните работи Петър Габровски, предизвиква силни реакции. Протестни писма се посипват върху Народното събрание от страна на професионални съюзи, политици и религиозни власти, както българско-православни, така и еврейски. Други обаче изразяват спокойно задоволство от закона, особено някои бизнес организации и различни фашистки групи. Подробностите около тези реакции могат да бъдат намерени в спомените на Димитър Пешев. Народното събрание дебатира закона през ноември и декември същата година, и го одобрява през януари 1941.

През март 1941 България се присъединява към Оста – военния съюз, свързващ Германия, Италия и Япония; българското членство облекчава немската окупация на Югославия и Гърция. През декември същата година, когато, малко след нападението на Япония върху Пърл Харбър, Съединените щати обявяват война срещу Германия, България прави същото срещу Съединените щати и Великобритания. Същевременно, това решение има чисто символична важност. България получава контрол над Тракия и Македония, първо военен, през април 1941, а после и административен. „Официално“, България си е възвърнала старите земи. Фактически обаче тя не присъединява тези територии, а само ги администрира; решението относно окончателното им разпределение е отложено за края на войната. Въпреки това присъствието на българската армия в окупираните територии индиректно помага на германската армия.

Тук също, в окупираните територии евреите са отделени от останалото население. Правителствено разпореждане от 5 юни 1942, касаещо гражданството в „земите, освободени през 1941“, постановява, че „всички бивши югославски и гръцки поданици ще станат български такива, освен ако изрично пожелаят другояче“. Но член 4 от декрета уточнява,че „[Тази мярка] не засяга лица от еврейски произход, освен женени еврейски жени, които получават гражданството на съпруга си“ (Оцеляването, стр. 181). Това отказване на гражданство ще се окаже фатално за тракийските и македонски евреи.

Годините 1941 и 1942 показват бавно, но постоянно увеличение на антиеврейските мерки, и в същото време влошаване на жизнените условия на евреите. Еврейската общност се опитва да организира няколко изселвания с кораби за Палестина, но с катастрофални резултати: първият кораб, който потегля, Салвадор, потъва в Мраморно море на 12 декември 1940 със 180 души на борда; вторият, Струма, който потегля от Румъния, потъва с 400 пътници и екипаж. Корабите са стари и в лошо състояние. Различни опити за уреждане на легално отпътуване за Палестина на определен брой евреи пропадат. Нещо повече, британските власти, отговорни за администрацията на палестинския протекторат, не бързат особено да приемат корабите с бегълци. Няколко месеца по-късно, имайки пред вид исканията на евреите за входни визи в Палестина, Антъни Идън, британският външен министър, отговаря, „Ако бихме предприели подобни стъпки, евреите от целия свят ще поискат от нас да направим същото и за Полша и Германия. Хитлер много лесно би могъл да изиска да сдържим думата си“. (Бояджиев, стр. 73).

Междувременно, българското правителство е наложило вечерен час за евреите, ограничило свободите им, иззело някои от домовете им или насила отделило някои от тях в работни лагери; от тях се изисква и да носят жълтата Звезда на Давид. Въпреки това администрацията си позволява доста големи свободи при съблюдаването на тези разпоредби; царят и министрите му поддържат сърдечни връзки с известни членове на еврейската общност, а българските консулства в чужбина продължават да издават визи на евреите, които ги поискат. Отделът, отговорен за еврейските въпроси в немското външно министерство в Берлин започва да показва все по-голямо нетърпение.

Ходът на събитията получава рязък обрат през есента на 1942. Към края на август е издаден нов декрет, очертаващ серия от допълнителни мерки, регулиращи публичния живот на евреите и създаващ Комисариат по еврейските въпроси, подчинен на министерството на вътрешните работи. Белев е назначен да ръководи операциите му. Немският посланик в София, Адолф Бекерле, както и неговият полицейски (Гестапо) аташе, Карл Хофман, получават уверения от премиер-министъра Богдан Филов и министъра на вътрешните работи Габровски, че депортацията на евреите може да започне всеки момент. Но за момента, настояват българските лидери, евреите са необходими за различни задачи в България, особено за поддържането на пътищата.

На 21 януари 1943, депортацията на българските евреи навлиза в критичната си фаза, с пристигането в София на Теодор Данекер, СС хауптщурмфюрер и специален пратеник на Айхман. След като е опредлелил броя на евреите, които трябва да бъдат депортирани – 20,000 – Данекер предявява исканията си на Белев, неговия български колега. Заедно те решават как да се разпредели тази цифра: 14,000 евреи, преценяват те, могат да бъдат депортирани от окупираните територии (8,000 от Македония и 6,000 от Тракия); останалите 6,000 ще трябва да бъдат взети от „стара“ България – тоест от регионите вътре в границите отпреди 1940-та година. Данекер предлага да започнат с „нежеланите“ евреи.

През първите дни на февруари Белев издава инструкции до делегатите на Комисариата в новите територии да подготвят предстоящите операции. Те не трябва да пробуждат съмнения, нито пък да разкриват истинската дестинация на вагоните. Отначало трябва да бъдат арестувани само мъже, след което семействата им ще бъдат инструктирани да ги последват. „На жените да се каже, че трябва да се присъединят към съпрузите си, така че целите семейства да бъдат преселени в стара България“ (Оцеляването, стр. 207). На 12 февруари кабинетът, очевидно след дълги дебати, одобрява предложенията на Белев, включително и ония, които уточняват броя на евреите, които трябва да бъдат арестувани. В телеграма до отдела по сигурност на Райха от 16 февруари, Данекер докладва със задоволство, че подготовката за депортация върви добре и че тя трябва да започне в ранния март.

На 22 февруари Данекер и Белев подписват съглашение, уточняващо предстоящата депортация. Уточнява се официално, че ще бъдат депортирани 20,000 души, без съблюдаване на възраст или пол; решава се също от кои гари ще заминат евреите, и с какви влакове. Съглашението включва споразумения за споделяне на разходите (българските железници ще платят за транспорта до границата, но не и по-нататък), и се уточнява, че българското правителство ще се откаже от каквито и да било по-нататъшни претенции върху поданиците си (каквито те всъщност вече няма да бъдат): „В онези случаи, в които евреи се депортират без все още да бъдат лишени от гражданството си, това трябва да стане при отпътуването им от българска територия“ (Оцеляването, стр. 205). На същия ден комисариатът разпространява до местните си делегати меморандум, изискващ в следващите двадесет и четири часа всеки от тях да направи списък от „богати, известни и изобщо добре познати“ евреи, както и местни лидери и опоненти на режима (Оцеляването, стр. 206). На 2 март 1943 кабинетът формализира по-ранните инструкции и машината е поставена в ход.

Депортациите започват по план. На 4 март тракийските евреи са арестувани и прехвърлени в „стара България“; на 11 март е завършено изолирането на евреите от Македония и град Пирот, на сръбската граница. Посланик Бекерле вече може да запише в дневника си на 3 март, че „Данекер ме информира, че от вчера е започнало вдигането на тракийските евреи, и че македонските евреи вече са прехвърлени в гетото; разрешава се само на момичета, по-малки от 14 години, да напускат [гетото], за да купуват храна и други неща от първа необходимост“ (Оцеляването, стр. 210). На 18 и 19 март тракийските евреи са откарани с влак до Лом, откъдето се качват на шлепове, заминаващи за Виена; оттам са прехвърлени с влакове до Катовице и Аушвиц. Македонските евреи са прехвърлени с влакове директно до Аушвиц, на 22 и 25 март, и до Треблинка на 29 март. Депортирани са всичко 11,343 души. От тях ще оцелеят дванадесет.

Задържанията и депортациите не остават незабелязани в „стара България“, където еврейските депортирани се намират транзитно в продължение на няколко дни; свидетели реагират със състрадание и гняв, за които има многобройни свидетелства – писмото на Димитър Икономов до колегата му Пешев, което подтиква последния към действие; изказванията, направени от Стефан, митрополит на София; настояването на Петко Стайнов, опозиционен член на Народното събрание, до премиер-министъра. Особено Стефан не губи време и предупреждава царя, пледирайки към него в телеграма да спаси тракийските евреи, чийто транспортен влак той е видял да минава през България. Но както Стефан казва още по онова време, неговите молби стигат до глухи уши.

За евреите от „стара България“ събитията получават по-друго развитие. Техните арести започват на 3 март в различни провинциални градове и са провеждани според различни списъци, изготвени от комисариата. За разлика от събратята им в Тракия и Македония обаче, те могат да разчитат на подкрепа от българските си приятели. Най-ясният пример за това идва от Кюстендил. Там арестите, насочени срещу местното еврейско население от около 1,000 души, започват на 7 март. На 8 март делегация от четиридесет души решава да отиде в София и да пледира в подкрепа на съгражданите си. В края на краищата заминават само четирима: адвокат, пенсиониран учител, бизнесмен (Асен Суичмезов) и местният депутат в народното събрание, Петър Михалев; никой от тези мъже не е евреин. Пристигайки през нощта в София, те уговарят за следващия ден среща с друг депутат от Кюстендил, Димитър Пешев, който е и заместник-председател на Народното събрание. Както става ясно от спомените му, Пешев вече е бил информиран за случващото се; той кани посетителите си за среща в Народното събрание същия следобед. Изисква разговор с премиер-министъра Филов; това, казва му се, е невъзможно, но той и делегация от седем други депутати ще бъдат приети от министъра на вътрешните работи Габровски. Отначало Габровски отрича каквото и да било знание за арестите; в края на краищата, под настояването на посетителите, които отказват да си тръгнат, той вдига телефона и нарежда арестите да бъдат прекратени, а арестуваните – освободени.

Същият сценарий се повтаря и в други провинциални градове (но с по-малък успех). По-късно ще четем свидетелски разказ на Кирил, митрополит на Пловдив и бъдещ патриарх на България; той изпраща собствена телеграма до царя; ходатайства пред административните власти и позволява на евреи да намерят убежище в дома му; говори се, че той се е зарекъл да легне върху релсите на пътя на първия еврейски транспортен влак от неговата епархия. В София множество публични фигури се застъпват пред роднини и приятели от правителствените кръгове.

Пешев, който вече е играл решаваща роля при осуетяването на правителствените планове, решава да изгради предимството още по-нататък. Той бързо съчинява протестно писмо, което е подписано от четиридесет и двама представители на партията, разполагаща с парламентарно мнозинство и го изпраща до председателя на Събранието. Със сдържан тон той осъжда правителствената антиеврейска политика и изисква тя да бъде променена. Филов, щом само научава за писмото, е вбесен от това предизвикателство към властта му. В желанието си да унижи Пешев лично, той изисква, по време на заседание на представителите от неговата партия, всички, които са подписали писмото, да оттеглят поддръжката си. За негово разочарование тридесет от депутатите отказват да се съгласят. Освен това Филов изисква гласуване против Пешев и освобождаването му от задълженията на заместник-председател. Нито веднъж през това време Пешев не получава възможност да се защити публично. Въпреки това плановете за депортация на българските евреи са преустановени за известно време.

Така завършва финалния епизод от еврейската депортация; операцията е напълно успешна в Тракия и Македония, но пропада в самата България. Чиновниците от германската легация не изглеждат прекомерно разочаровани. „При тези обстоятелства“, пишат те на 5 април 1943, „реалният резултат, 11,343 депортирани евреи, трябва да се счита за задоволителен. Петдесет и шест процента от планираните 20,000 са били постигнати“. (Оцеляването, стр. 237).

Данекер и Белев не се отказват от идеята за депортиране на цялото българско еврейско население; службата на Айхман продължава да подчертава важността на тази задача. Действайки съгласувано, двамата упражняват натиск върху Филов и Габровски, които ги уверяват в добрите си намерения. От друга страна, еврейските организации, религиозни власти и различни политически фигури се опитват да убедят властимащите, и особено царя, че всички планове за депортация трябва да бъдат преустановени. Хващайки се за няколко акта на съпротива, в които са участвали евреи, в ранния март 1943 Белев прави нов план, със следните алтернативи: „План А: депортация на българските евреи в източните региони на Германия, с цел вътрешнодържавна сигурност; План Б: евакуация от София в провинцията на 25,000 евреи, ако предишният план се окаже нереализуем“. Габровски се съгласява с План А и го представя на Борис по време на аудиенция при царя на 20 май 1943. „Царят“, пише Хофман в доклада си от 7 юни, „реши, че евакуацията на евреите в провинцията трябва да започне незабавно. По тази причина план А беше изоставен“ (Оцеляването, стр. 257). На 21 май кабинетът утвърждава решението на царя. Международната ситуация, след Сталинград и победите на съюзниците в Африка, започва да се променя, както и общественото мнение в самата България; отсега нататък царят категорично ще се противопоставя на самата депортация.

Софийското еврейско население посреща новините за предстоящата евакуация и интерниране с паника и депресия. Протестите се увеличават, като Българската православна църква и определен брой известни граждани стоят начело на опозицията. Митрополит Стефан, който е изключително активен през този период, изпраща на Борис телеграма, която звучи така: „Не съдете, за да не бъдете съдени. Защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. [Матей 7:1-2]. Знай, Борисе, че Бог наблюдава действията ти от небето“ (Оцеляването, стр. 42). Освен това Стефан приема главния равин на България у дома си. Традиционният празник по случай деня на Кирил и Методий, 24 май, се превръща в масова демонстрация срещу правителствените антиеврейски политики; арестувани са около 400 души. Въпреки това евакуацията на софийските евреи в провинцията продължава през целия юни; близо 20,000 евреи са принудени да напуснат столицата. Но депортацията в концентрационните лагери в Полша все още не се случва.

Дали тя просто е отложена? Данекер и Белев се надяват на това, но изглежда само малцина споделят надеждите им. В доклада си от 7 юни посланикът Бекерле вече е изразил по-различно мнение относно ситуацията. Първо, той представя Белев като опонент на правителствените политики и казва, че не може да му се има доверие. Белев, пише Бекерле, е възприел официалната позиция на българските управници, която се свежда до следното: „Разбира се, ние сме съгласни, по принцип, да решим ‚еврейския въпрос‘; но на практика засега ние се нуждаем от нашите евреи (те строят пътища!); освен това депортацията им би дошла на висока политическа цена, както вътрешна, така и международна“.

Съюзниците са акостирали в Сицилия и България повече от всякога желае да запази неутралитета си (антисъветската пропаганда е забранена в страната, особено ако е насочена директно срещу Сталин). В един следващ доклад, датиран от 18 август 1943, Бекерле стига до следното заключение: „разбрах от разговорите си с посочените министри и от срещата ми вчера с премиер-министъра, че да се настоява на депортацията в настоящия момент няма какъвто и да било смисъл“. Той не е изоставил всяка надежда, но я оценява като слаба: „когато немският [военен] успех стане очевиден и политическата офанзива срещу нас отслабне, това ще бъде момента за действие“ (Оцеляването, стр. 264-5).

На 28 август, няколко дни след последната си визита при Хитлер, Борис внезапно почива. Тъй като принц Симеон е още дете, поставени са трима регенти, като Филов е един от тях. Формирано е ново правителство и в началото на октомври Белев е заменен с друг комисар, който не е особено известен с антисемитизма си. В края на месеца на софийските евреи е дадено разрешение да се завърнат по домовете си, а в течение на следващата година са отменени различни антиеврейски мерки; на 31 август 1944, в навечерието на окупацията на България от Съветската армия, кабинетът отменя Закона за защита на нацията. На 9 септември 1944 старият режим се срутва.

Конкуренцията на паметите

Спасяването на българските евреи, дори и да е частично (тъй като тракийските и македонски евреи са депортирани), е без съмнение заслужаващо хвалебствия действие. Въпросът е, кой има заслугата за него?

Комунистическият режим, който постепенно взема властта в България след 9 септември 1944 дава два взаимно изключващи се отговори на този въпрос: първо, случилото се не е чак толкова важно; второ, Комунистическата партия носи цялата заслуга за това славно постижение.

Случилото се не е чак толкова важно: това е заключението, което човек би могъл да направи, ако би следвал заседанията на Народния съд – съдебния орган с извънредни пълномощия, отговорен за чистките след 1944. Защото, след като решава да постави пред съд всички депутати от управляващото мнозинство за това, че са подкрепяли политиките на предишното правителство, съдът решава да не обръща особено внимание на техните действия по времена еврейската депортация. От четиридесет и тримата делегати, които са подписали протестното писмо на Пешев, двадесет са осъдени на смърт, шестима на доживотен затвор, осем (включително и самия Пешев), на по петнадесет години затвор, четирима други на по пет години и един на една година; трима са оправдани, а друг един умира по време на процеса (Нисим, стр. 225-6, 315-16). Най-важни сред екзекутираните са Икономов, който е бил първия човек, вдигнал тревога и Иван Петров, който се е борил твърдо в Народното събрание против Закона за защита на нацията; Михалев, винаги до Пешев по време на усилията му, получава доживотна присъда. Хората, осъдени на затвор, евентуално получават намаления на присъдите. Митрополит Стефан е освободен от задълженията си.

Съдебният апарат, сега в ръцете на комунистите, не е единственият, който оценява като незначителни действията на Пешев и неговите колеги. Важни фигури от либералната опозиция като Петко Стайнов, делегат в Народното събрание и журналиста Димо Казасов, който смело се е противопоставял на депортацията, сега заемат властови позиции: Стайнов е министър на външните работи, а Казасов – министър на информацията. Признаването на заслугите на техните политически опоненти със сигурност не фигурира сред основните им приоритети. Макар че Стайнов свидетелства на процеса на Пешев, той не говори в негова защита.

Нито пък всички членове на българската еврейска общност са особено готови да изразят благодарността си към тези паднали обществени фигури. Когато идва време да се намери адвокат за Пешев, който, поради поста си на заместник-председател на Народното събрание е обект на особени обвинения, семейството му се обръща първоначално към един изтъкнат комунист и еврейски адвокат, Нисим Меворах. Той отказва да поеме случая, позовавайки се на „политически причини“. Назначеният от съда адвокат, Давид Лиги, не се появява на първия ден от съдебните заседания, представяйки медицинско свидетелство, за да оправдае отсъствието си. Бившите жертви на преследване, след като вече са извън опасност, не поемат непременно борба срещу това ново преследване. Но не всички правят същия избор. Йосиф Яшаров, друг адвокат от еврейски произход, се съгласява да защищава Пешев и действително спасява живота му, като намира смекчаващи вината обстоятелства. Иронично, онова, което убеждава съда, са не действията на Пешев за спасяването на евреите, а по-скоро нещо, което той е направил години преди това, през 1936, когато, като министър на правосъдието в една предишна администрация, е блокирал екзекуцията на една опозиционна фигура – човек, който в момента е министър на отбраната в новото след-деветосептемврийско правителство. Решението на Пешев от 1936 му е струвало поста при последващите размени в тогавашния кабинет. Що се отнася до Яшаров, той ще заплати скъпо за спасяването на живота на Пешев: през 1948 той е лишен от адвокатски правомощия, като софийската адвокатска колегия се позовава на неговите „реакционни тенденции“ като причина за изключването му (Нисим, стр. 210-22).

Дълго след процесите от 1944 еврейският геноцид все още не е признат като такъв в България. Един учебник от 1954 например му посвещава едно-единствено изречение: „Имитирайки хитлеристите, правителството чрез Народното събрание прокарва Закон за защита на нацията, насочен срещу българските евреи“. Очевидно е, че нито депортацията на македонските и тракийските евреи, нито неуспешната депортация на българските евреи, се смятат за достойни за споменаване. Според официалната българска енциклопедия в немските концентрационни лагери е имало само политически затворници; в Аушвиц, продължава енциклопедията, са били убивани „затворници от всякакви националности“.

Такова е първоначалното комунистическо гледище за преследването на евреите по време на войната. Но съществува и друга, напълно различна версия, според която преследването действително е едно от големите престъпления на предишния режим, което е пропаднало благодарение на героичните действия на Комунистическата партия. Тази нова версия е формулирана и развита от известен брой еврейски комунисти, които първи събират и публикуват свидетелства относно тези събития. След масовото изселване на българските евреи за Израел през 1948 и 1949, всички публикации, свързани с еврейската общност, попадат в ръцете на ревностни комунисти. Годишникът на социалната, културна и образователна Организация на евреите в България, който се появява за първи път през 1966 и е посветен на публикуването на военновременни документи, отнасящи се до еврейската общност, се придържа твърдо към тази линия.

Комунистическата партия омаловажава събитията от март 1943, в които не играе никаква роля, като вместо това подчертава ония от май 1943, особено демонстрацията от 24 май срещу евакуациите и интерниранията. Тази демонстрация, в нейната партийна интерпретация, е била организирана и ръководена от представители на Работническата партия (името, под което Комунистическата партия, нелегална от 1925 г., оперира по онова време) След 1954, когато властта минава в ръцете на Тодор Живков, хората започват да „осъзнават“, че всъщност не някой друг, а самият той е ръководел тази славна операция. Хвалебствията към него ще стават все по-екстравагантни през следващите години, докато, към края на 1970-те, организацията се оказва поставена под натиск да номинира Живков за Нобелова награда за мир, заради ролята му при спасяването на българските евреи; в края на краищата от номинацията обаче не излиза нищо (Нисим, стр. 264)

До каква степен са обосновани тези претенции?

Нека да кажем на първо място, че по време на войната комунистите всъщност не се противопоставят на преследването на евреите във всичките му форми. Вярно е, че те се опитват да използват тази кауза, като я впрягат за политическите си цели, които са да се отхвърли съществуващата властова структура, а самите те да бъдат разглеждани като най-активни участници в борбата срещу фашизма; това, разбира се, е нещото, което се очаква политиците да вършат. Има множество свидетелства за опитите на партията да се бори срещу антисемитизма, в речите на нейните депутати в Народното събрание – тоест в ония речи, датиращи от времената, в които те все още могат да говорят онова, което мислят (след съветската инвазия тези законодатели са премахнати от постовете си и хвърлени в затвора). Такива свидетелства могат да се открият и в политическите статии и нелегални вестници, които партията разпространява, както и в нейните радиопредавания от съветска територия. Но дали тези намеси са играли толкова важна роля, колкото комунистическите историци биха искали да я представят? Ето това трябва да се определи.

Откровено казано, нищо не ни насочва в тази посока. Протестите на комунистическите депутати, когато Законът за защита на нацията все още се намира в проектна фаза, са били възприемани най-вече като пропагандни ходове, каквито те всъщност са, сред ред други неща; и във всеки случай протестите на този или онзи депутат не играят абсолютно никаква роля: услужливото управляващо мнозинство прокарва закона през януари 1941. По времето на самата депортация, през март 1943, комунистите не са в позиция да се противопоставят на операцията, която продължава. Партията, която по това време е забранена и подложена на правителствени репресии, има само малко влияние; ако евреите биха били възприети като намиращи се в близост с комунистите, те биха били подложени на дори още по-големи преследвания. Накрая, демонстрацията от 24 май е организирана предимно от водачи на еврейската общност, особено равина Даниел Цион. Що се отнася до Живков, той изглежда не е играел каквато и да било роля; в антологията Оцеляването, публикувана в София през 1995, но все още апологетична към комунистите, редакторите сухо отбелязват, че „Версията на Тодор Живков, бивш секретар на третия регионален комитет на Българската работническа партия, че Централният комитет му е възложил задачата да организира и ръководи демонстрацията… не е потвърдена от изследователските търсения“.

Но ако не комунистите са онези, които са спасили българските евреи, то кой тогава? През ранните 1950 години се появява една втора теза, диаметрално противоположна на първата.Според тази нова теза истинският спасител на евреите не е никой друг освен Борис III. Тезата след това е подхваната от българската емигрантска преса, особено през 1952 от Бенджамин Ардити, български евреин, който е емигрирал в Израел. Тя е подхващана отново и отново в българските емигрантски вестници, но също, след 1990, и в самата България. Тя има две очевидни предимства: първо, тя лишава комунистите от какъвто и да било кредит за спасяването и, второ, приписва благородна роля на техния исторически враг, царя. Освен това, за някои хора трябва да е имало и нещо успокояващо в този приказен край: в края на краищата царят все пак е бил добър и мъдър.

Но ако човек се обърне към историческите документи, първото нещо, което се забелязва е, че думите на царя никога не могат да бъдат приети като чиста монета. Когато Бори говори (той не пише често), то е не за да разкрие вътрешните си мисли, нито пък за да представи в думи света, който вижда около себе си; той говори, за да въздейства върху ония, към които се обръща, така че те да вършат онова, което той иска те да вършат. За всеки от тях царят има различни неща за казване и всичко, което той казва, е предназначено да служи на избраните от него цели. На евреите, търсещи покровителството му той обещава, че нищо няма да им се случи; на германците, изискващи депортацията на евреите отговаря, че няма нищо, което да желае повече. На различните си довереници, министри и съветници, той никога не дава два пъти един и същи отговор. Ето защо единственият начин да се прецени отношението на царя към евреите е да се разглеждат действията, а не думите му.

От 10 март 1943 до смъртта си на 28 август същата година, царят се придържа твърдо към позицията, че евреите не трябва да бъдат депортирани. Пешев и неговите колеги-депутати не биха могли да спрат депортацията, ако Борис, който има върховната власт в България, би искал тя да бъде осъществена. Документите от онова време потвърждават това. В доклада си от 5 април 1943 Хофман пише: „изглежда, че министърът на вътрешните работи е получил от най-високо място [von höchster Stelle] разпореждане да спре планираното прехвърляне на евреите от стара България (Оцеляването, стр. 236; немски текст в Бояджиев, стр. 79). Подборът на думите е показателен: германските функционери представят тази информация като дедукция, а не като емпиричен факт, и те избягват да посочват лично царя. Въпреки това, в България от 1943 „най-високото ниво“ може да се отнася само до една-единствена личност. На 9 март Габровски се съгласява да отмени заповедите си, вярвайки, че ще може да ги продължи на следващия ден; трябва да е имало последващо действие от страна на царя – въпреки че за такова не са останали свидетелства – което да му е попречило да го направи. По време на следващия опит за депортация, през май 1943, Борис отново се намесва: както видяхме, по време на аудиенцията с неговия министър на вътрешните работи на 20 май, царят, отхвърляйки съвета на последния, отлага депортацията и вместо нея предпочита евакуация. Пред лицето на немския натиск той извърта: да, той много ще се радва ако германците решат неговия „еврейски въпрос“, но за момента наистина се нуждае от „своите“ евреи за поддържане на пътищата. Едва ли е за учудване, че в дневниците си Гьобелс го описва като „хитър като лисица“.

Но, както и да е, царят е фактически отговорен за депортацията в лагерите на смъртта на 11,343 души от окупираните територии в Тракия и Македония. Разбира се, тези хора не са български граждани, но именно неговото правителство е онова, което с декрет от 5 юни 1942 им е отказало гражданство. Борис не започва депортацията сам (това е отговорност на Данекер и Белев), но не прави нищо, за да я спре, макар че разполага със средства да го направи. Той очевидно знае какво се случва и знае също каква съдба очаква депортираните евреи. И дори ако не знае, всичко, което трябва да направи е да слуша хората, които са били свидетели на операциите. Швейцарският chargé d’affaires, Шарл Редар, се среща с Филов на 11 март 1943 и го моли да спре депортацията, обяснявайки много ясно, че евреите, изпратени в Полша, са изправени пред сигурна смърт; силно невероятно е Филов да е запазил тази информация за себе си и да не я е споделил с царя. Думите на Стефан, митрополитът на София, са особено съкрушителни. След като е станал свидетел на еврейското страдание от първо лице, той изпраща на Борис телеграма, с която го моли да спре депортацията. „В отговор на нашата телеграма ние получихме съобщение, с което ни информираха, че всичко възможно и законно ще бъде направено“. С други думи, операцията ще продължи, тъй като тя се прокарва в стриктно съгласие със закона.

След завръщането си в София, Стефан отново пише до двореца. „Усилията ми не доведоха до нищо“, пише той на 2 април 1943; „малко след това депортираните бяха откарани до пристанищата на Дунав“. Отказвайки да се предаде, той изпраща доклад до царя. Дворцовият чиновник, който го получава, дава на Стефан да разбере, че царят е „реагирал благосклонно към първия ни призив, като е наредил евреите, депортирани от Тракия, да бъдат третирани добре докато пресичат България, макар и да са пленници на висшето командване на Хитлер“. Дали българските полицаи, които придружават тези транспорти, са получили заповедите? Независимо дали да или не, съдбата на депортираните си остава същата, докато българските съвести са евтино облекчени. Този отказ от страна на царя да се съобрази с религиозните авторитети е достатъчно необичаен, за да накара Стефан да отбележи в мемоарите си, че „това беше единственият път, при всичките ни професионални контакти с царя, в който ние се срещнахме с мълчание и резервираност“.

Стефан не е сам в усилията си; депутати от управляващото мнозинство (като Икономов), както и от опозицията (Стайнов) протестират публично. Други митрополити, които са станали свидетели на депортациите, също се изказват. „В Скопие“, пише Софроний, „арестуваха евреите – мъже, жени, деца, немощни. Събраха ги всички в един склад за тютюн, където бяха държани под строга охрана. По-късно бяха изпратени в Полша“ (Оцеляването, стр. 232). Нито правителството, нито царят биха могли да не знаят за тези призиви. Въпреки това те си остават без отговор.

Откъс от Tzvetan Todorov, The Fragility of Goodness: Why Bulgaria's Jews Survived the Holocaust,
Princeton University Press, 2003

Цветан Тодоров
Цветан Тодоров е френски философ от български произход, един от най-влиятелните интелектуалци на съвременна Европа.
Други статии от този автор
Посетители: 124

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Всичко казано по-горе... преди 2 дни
  • Иван. Д, писа Още
    Нормално е еврейката... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 4 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018