Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

It is, therefore, preposterous to look 
for an Ottoman legacy in the Balkans.
The Balkans are the Ottoman legacy.[1]

Maria Todorova, „The Ottoman legacy in the Balkans“

Ще ми се да започна днешните си приказки с една доста стара и – така поне изглеждаше допреди няколко часа – напълно забравена история от дните на по-раншната ми младост.

Трябва да е било в ранното лято на 1979 – тоест със сигурност беше в ранното лято на 1979, когато аз, подрастващ хлапак, току-що завършил средното училище и вече потръпващ при мисълта за очакващата го необятност на бъдещето – един ден се изправих пред баща си и го пресрещнах със странната фраза, „татко, дай ми ръката си“ (а може и да е било по-директно, като например „татко, дай да ти целуна ръка“; семейните истории варират донякъде при този немаловажен пункт). Баща ми, малко сепнат и позасрамен от тази толкова неочаквана молба, нещо се запъна, но преди да се е осъзнал, аз вече бях грабнал меката, топла десница и несръчно я опрях до устните си, след което се поотдръпнах назад и издекламирах предварително подготвената фраза: „целувам ти ръка, за да ми позволиш от днес нататък да пуша пред теб и да не се крия повече“.

Казвал съм го вече не знам колко пъти, ще го повторя и тук: имах най-добрия баща, когото мога да си представя – слънцето на моя живот, както не се свеня да кажа – така че целият този ритуал, сякаш изкопан от дълбините на някакво свръх-патриархално общество, би изглеждал дълбоко ненужен, някак заплашително-архаичен, ако би бил взет prima facie, едно към едно. Но това не беше така…

Не знам какво точно ме е подтикнало към помпозната театралика на една такава сцена. Брат ми – далеч по-земен и по-здравомислещ от мен човек – никога не беше вършил нещо подобно по времето, когато самият той беше наред да напуска семейното гнездо. Никой не беше очаквал, а още по-малко – изисквал – нещо подобно от мен. Но някъде дълбоко отвътре нещо ми подсказваше, че трябва да го направя, че трябва да целуна десницата на човека, от когото се канех да се отделя, когото се чувствах задължен да отрека и продължа едновременно, в един и същи процес на постепенно съзряване и себе-ставане, за който по онова време, не ще и дума, не бих могъл да имам дори и най-приблизителна представа.

Днес, близо тридесет и пет години по-късно, вече си мисля, че все пак разбирам смисъла на онази странна и, както ми се струва сега, някак съдбовна сцена. Изправяйки се пред баща си, аз бях му дарил – и стоварил върху плещите му – цялата младежка безогледност на нещото, наричано от психоаналитиците „едипов бунт“: инстинктивно-непреклонната си решимост да го изместя откъм центъра, някъде пò към периферията на вече начеващия ми самостоятелен живот. Да отрека правото – и задължението му – да определя моята форма, моето битие, моето съществуване, които, като всяко щастливо и обичано дете, до този момент бях приемал без да си задавам каквито и да било въпроси. Да го отрека, като същевременно го продължа. Да стана самия себе си, а не негов идентичен образ, негово копие. Да постигна смисъла на съдбата си. Да бъда.

* * *

Прескачам откъм странната символика на младежкия спомен накъм главната тема на това размишление. И, по липса на някакво по-удобно, по-гладко въведение, я започвам с една конфронтация, която, така поне ми се струва, няма как да бъде избегната.

А именно:
всички ние знаем, че общата ни майка е България. Но кой е баща ни, всъщност?

Кому трябва да целунем ръка – или, ако предпочитате, срещу кого трябва да се опълчим, с или без синовна обич и всеотдайност? Кому трябва да благодарим (кого трябва да проклинаме) за това, че сме тук и сега, точно такива, каквито сме? На кого трябва да се облегнем, от кого трябва да се оттласнем, кого трябва да отречем и продължим, в търсенето на собствена идентичност и съдба?

Отговорът на всички тези въпроси, колкото очевиден и логичен, толкова и страстно потулван някъде из най-потайните гънки на колективното ни безсъзнателно, ще дойде от само себе си, надявам се, но преди това нека размислим върху следствията от тази тъй съдбовна липса – липсата на бащина фигура – в нашата с вас обща национална съдба и история.

Липсата на бащината фигура по всяка вероятност води до сериозно забавяне и затрудняване, ако ли не пълна невъзможност, на онзи естествен процес на съзряване и себе-ставане, известен като „едипов бунт“. Лишени от този най-естествен индивидуален и колективен ориентир – бащината фигура – ние се превръщаме, по някаква фатална неизбежност, в отрицатели на всичко и всички – като заедно с това осъждаме самите себе си на някаква почти болезнена, а най-вероятно инцестуозна, обвързаност с фигурата на майката, резултатът от която, не съвсем като в митологичната история, е не толкова катастрофален край на една патологична семейна картина, колкото безкрайна колективна катастрофа, едно битие, осъдено на тихо, трудно отбележимо потъване в дълбините на собствената нищета и нищожност: единствено познатата ни българска реалност, откак ни има, поне в някакъв модерен исторически смисъл.

Казано по-кратко: ние не знаем кои сме, защото не знаем – или по-точно, не искаме да знаем, от кого идваме. Изправени пред убийствения ужас на дълбоко табуизирания си произход и корен, ние предпочитаме да приемем всякакви, дори и най-безчовечните, версии за собствената идентичност: за повечето от нас е далеч по-приемливо да сложат пред очите си една картина на петстотингодишно насилие над майката, тоест да приемат, съзнателно или не, версията, че самите те са копелета, плодове на едно безпрестанно изнасилване, отколкото да приемат, дори и за секунда, възможността да погледнат реалността в очите.

А реалността, без разкрасяване и без ненужно чувство за себеунижение, е следната: бащата на всички ни е Османецът. Бащата на всички ни е човекът от Константинопол. Бащата на всички ни е имперският човек, когото днес, за по-удобно, предпочитаме да наричаме с думата „турчин“.

Едва ли е нужно (всъщност, нужно е, разбира се, но пък заедно с това и напълно излишно, поради непосилната тежест на идентичностното табу), да изреждаме всички смисли, в които обществото и съществуването ни е директно продължение на османското наследство: в езика, музиката, храната, архитектурата, изкуството, облеклото, административните традиции, спецификите и начините на функциониране на политическите институции и пр. Големият – и досега напълно непосилен за решаване, не само за нас, но и за всички останали балкански народи, проблем тук е невъзможността за едновременно принципно приемане на това наследство, и заедно с това, поддържане на традиционното ядро на балканските национални идентичности, изградено около двете оси на езика и религията – не само различни от, но и противопоставени на османското наследство до степен, при която единствено възможното му публично възприемане си остава онова на робството, игото. За да опростим отново: в търсенето на собствена идентичност всички ние до такава степен сме предпочели да отречем дори и най-слабата възможност за смесване на избраната от предците ни идентичност с реалността на историческото ни наследство, че по неизбежност си оставаме хора без история, наследници на една петстотингодишна черна дупка, от която до нас достигат единствено (въобразените, тъй като неподкрепими фактически) вопли и стонове – воплите и стоновете на непрестанно изнасилваната ни майка. България, черната робиня. България, обезчестената.

В един напълно директен и логически последователен смисъл, липсата на бащината фигура върви ръка за ръка с липсата (или по-точно отрицанието) на собствената история. Всичко, което по някакъв начин би могло да говори за някакъв вид доброволност в акта на отдаването (в квази-психоаналитическата интерпретация, която ви предлагам дотук: възможността майката да не е била изнасилвана, а може би просто покорна, ако и не всеотдайна, наложница, та дори и съпруга), се отхвърля, изтрива и изличава от колективната памет с всички възможни средства. Исторически факти, като например тъй оспорвания – днес вече символичен за робството – „кръвен данък“ (девширме), който на практика е основното средство за спояване на различните етноси в империята чрез етнически неутрален, и дори неизгоден за самите турци (тъй като техните деца са изключени от него), процес на подбор на висши управленчески кадри за имперската администрация; на „потурчването“ от седемнадесети век, което все повече и повече се разкрива като доброволен, ако и не силно желан, акт на присъединяване към религиозно-фаворизираната имперска прослойка, която дава по-големи шансове за сравнително спокойно съществуване; като факта на невъзможността да се мисли Православната църква под някаква друга форма освен като Османска институция, с патриарха като millet-bashi, през почти всичките петстотин години, чак до изпълненото с революционна енергия на отделяне и противопоставяне, създаване на собствена екзархия през 1870… Всички тези исторически факти, както и множество други (икономически изгодната форма на управление на земята, която предоставя на балканските селяни много по-голяма свобода в сравнение с напълно закрепостените им събратя от Средна Европа, чак докъм средата на седемнадесети век) биват отсявани, измествани и изличени от колективното полезрение, в името на свръхзадачата за отричане на историческия корен, на реалния исторически произход.

Но какви са последиците от всичко това? Отказали се доброволно от възможността да имаме баща (поради предпоставянето на неговата майкоругателна чуждост и нежеланост), ние заедно с това се лишаваме и от възможността за каквото и да било реално съзряване и израстване. Българското битие, българското съществуване, се превръща – поради липсата на реална бащина фигура, която да бъде градивно отречена, тоест приета и преодоляна едновременно, какъвто е нормалният психологически механизъм на личното и колективно израстване – в царство на вечното отрицание, на невъзможността за утвърждаване на каквото и да било. Но не само това – актът на отцеотричането се оказва недостатъчен сам по себе си. За да може да придобие истинска сила и да се превърне в истински необратим, истински незаличим символ на невъзможността за приемане на бащата, той се нуждае и от едно още по-драстично, още по-едностранчиво онагледяване и утвърждаване: отцеубийството, макар и само символично. Вечното ругателство и настръхнала враждебност срещу Турция – страната-наследник на бащината фигура, както и безпрестанната дискриминация и сегрегация на мюсюлманските малцинства в България и навсякъде по Балканите, имат за цел именно постигането на тази символична необратимост на отрицанието. Също като Едип, който убива баща си и живее в инцест с майка си, всички ние се оказваме неспособни за надживяване и сублимиране на едипалните си инстинкти, оставайки си завинаги пленници на Съдбата, вместо да бъдем господари или поне кормчии на собственото съществуване. В един напълно лишен от символика смисъл България и Балканите (с възможното изключение на Турция, която няма проблем със себеидентификацията), продължават да живеят в едно митично, извънвремево и пред-модерно време. Осъзналият съдбата си Едип се самоослепява и отказва повече да вижда. За разлика от него ние продължаваме да живеем, широко ококорени, но неосъзнаващи факта на безпрестанната си слепота.

Берлин, март 2013



[1] Ето защо е абсурдно да се търси османско наследство на Балканите. Балканите са османското наследство.

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

16
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 2 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 5 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 6 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 6 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 3 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици