Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

(медийни стратегии на изобразяване на евреина като друг и „образи на врага“ в България, 2003 г.)

Няколко предварителни хипотези и тези (или поне предварителни нагласи, формирали се в резултат на други изследвания) стояха в основата на опита да се анализират 4084-те „единици“, идентифицирани от работната група, интересуваща се от антисемитизма в българските медии (както, разбира се, и „единиците“ телевизионни предавания и други материали и дискусии по проблема за наличието или не на антисемитизъм в България). Анализът имаше за цел да разбере дали публикациите дават основание да се говори за антисемитизъм, при това „растящ“, за реални действия или по-невидими проявления на дискриминации към евреите като религиозно и расово различни от мнозинството? ; дали в последните години в обществото има нещо действително ново и действително тревожно? ; защо започват да се появяват заглавия, подобни на това във вестник „24 часа“ „В България се ражда антисемитизъм“ (18 март 2001 г.)?

Без съмнение ново е изобилието от ултранационалистическа, фашистка, крайно дясна и негационистка[1] литература, „класическа“ и „епигонска“, главно преводна, свързана с дейността на издателствата „Жар птица“ и „Жарава“. Ново е и излагането й на централни места, на фона на афиширани публично, но почти необезпокоявани от никого, симпатии към подобни схващания. Сравнително ново е масовизирането у нас на интернет посланията на тази тематика, очевидно целенасочени, т.е. пропаганда. Също и замислянето и обсъждането на създаването на една нова ултранационалистическа – „фашистка“- партия. В ситуцация на вътрешна криза и променена и неблагоприятна международна ситуация след началото на Втората интифада. По данни на авторитетен френски институт за сондажи във Франция, а и на много места в Европа, се наблюдава едно разкрепостяване на антисемитското слово и изглежда взривната ситуация в Близкия изток се отразява негативно на образа на евреите и някои даже въвеждат термина „нов антисемитизъм“, чиито носители съвсем не са старите крайно десни групи, а новите имигранти в Европа, произлизащи от арабските райони на света. Един доклад на Европейския център за наблюдение на расизма и ксенофобията не е бил заже публикуван, заради това, че съдържал неприятни данни и мнения за този „нов антисемитизъм“. (Макар че във Франция по данни на споменатия институт за сондажи – CEVIPOF – независимо от увеличаването на броя на антисемитските прояви, равнището на антисемитизма остава стабилно в перода от 1988 – 2003 година.) Но има ли в България антисемитизъм? И дали е прав известният български интелектуалец Калин Янакиев когато твърди, че „някой има интерес от създаването на скандали на тема антисемитизъм“ („Смятам даже, че тук има някакво така наречено активно мероприятие по модела на ДС. Някой има интерес от създаването на скандали на тема антисемитизъм, за да се отвлече вниманието от нещо друго.“).

I.

При липсата на систематични, лонгитудинални и достоверни за настоящата ситуация социологически конкретни данни[2] у нас, се ширят най-различни мнения и обяснения, бъркотията е голяма. Например: „в България има неонацистки нагласи“ според д-р Хайнц Бром (Автор на статията „България в търсене на своята идентичност“, представен от вестник „Медиапул“ – октомври 2002 година – като „един от най-големите познавачи на България и на нейния политически живот след промените“). Той твърди също, че у нас „Германия е представена почти изключително с нацистка литература“ (наблюденията му са от пазара на книги на площад „Славейков“); че „много българи са невежи на тема националсоциализъм“ и има „симпатии на някои българи към Третия райх“ (но смята от друга страна, че те са „резистентни на нациистки идеологии“); в крайна сметка според него „мозъците на младите хора се замългляват с недоносените идеи на нацистите до такава степен, че в бъдеще ще им бъде много трудно да правят безпристрастни политически преценки“. А медията от себе си добавя, че реакциите във форума потвърждават наблюденията на немския експерт за „разклатената и мобилна идентичност“. Но може ли реакцията във форума да се вземе за аргумент? „Потвърждава се“ там впрочем какво?

Медиите често цитират експерти. Някои от тях казват: „България е застрашена от политически екстремизъм“. Защо? не можем да питаме, тъй като „известният експерт“ остава анонимен, докладът с данните – неидентифициран обект. Впрочем експерт от „Шалом“ твърди, че в България „параноичният антисемитизъм“ (който той различава от „неинформирания“) има „развита социална база“.

Други обяснения в българското публично пространство имат тази особеност, че заключават от едно отделно антисемитско действие за „антисемитизъм в България“ изобщо. Така например известният защитник на човешките права социологът Емил Коен мисли по повод на акта през 1998 година в т.нар. „еврейско училище“ в София, че този акт „опровергава тезата, че в България няма антисемитизъм“ („трябва ли евреин да бъде убит, за да бъде разкъсан обръчът на мълчанието?“)[3]. Обратно, Калин Янакиев, когото цитирахме по-горе, смята, че у нас има антисемитски публикации, но няма антисемитизъм, че „антисемитизмът е фашизъм от луксозен порядък за България, слава богу“; че историята не ни е поставяла в конфликтни ситуации с евреите, за да има подобни „митологеми“, но тук витае „плаващ“ и „по-витален“ „фашизъм“. По-витален, защото „отчаяните българи“ са склонни да не се доверяват на закона, а на „саморазправата и непосредственото действие“.

Според авторитетния политолог Светослав Малинов антисемитският и националистическият дискурс „няма политическо влияние върху младите хора“. Истерията е ненужна, но е нужно „държавата да се ангажира да възникнат ценности“.

Различно от това е наблюдението на Ивайло Дичев. Той говори за „националпопулизъм у нас“, за десница, която без да бъде „фашистка“ има своя прилика с десните сили през 30-те и 40-те години и с тяхната ксенофобска реторика. „Езикът на националпопулистите работи на принципа на завръщане на изтласканото, позволявайки на масите да се разтоварват от чувството за вина...“ Масите и „традиционната балканска омраза към елитите“ (?!?) са готови – „чака се само (?) харизматичен лидер“. Ето още един вариант на отговор на въпроса има ли у нас ксенофобия изобщо и в частност антисемитизъм.

Много влиятелен в българската преса тип дискурс за антисемитизма е така да се каже отбранителният, идващ от самите възприемащи себе си като напразно набедени за антисемити. Ще цитирам един от най-интелигентите му представители, Румен Воденичаров: „В „Отворено общество“ думата национализъм, т.е. патриотизъм, е равнозначна на фашизъм, че и на антисемитизъм.“ (В „Нова зора“) „Истерията“, че се „сее расова омраза“ и тя ще кулминира във „фашистка партия“ според Красимир Каракачанов е вероятно предизвикана от „по-силно развития инстинтк за самосъхранение“ у някои евреи (15.04.2002, вестник „24 часа“)

Може да се продължава с още мнения на влиятелни медийни интелектуалци[4], но надали е нужно повече.[5] Тук исках преди всичко да очертая гледните точки (нещо което има функцията на т. нар. от Леви-Строс „домашни модели“, местни схеми на интерпретация) към наистина тревожното явление – разпространението и увеличаването на антисемитските реакции.

II.

Такива тревоги се усещат и по други места. През изследваната от нас 2003 година тревогата от възраждане на антисемитизма е обща европейска тревога. Центърът за изследване на антисемитизма към Техническия университет в Берлин прави извода, че за първи път след 1945 година в Германия се наблюдава увеличаване, не голямо но съществено, на антисемитските чувства. Националната консултативна комисия за правата на човека във Франция публикува данни – след проучване в архивите на Министерството на вътрешните работи – че само за една година от 2001 до 2002 „расистките действия“ са се увеличили четири пъти, а антисемитските – шест пъти. Но сред тях не неонацистките прояви заемат основното място. Става дума вече за „нов антисемитизъм“, или „нов вид юдеофобия“. Според Ален Финкелкрот тъкмо „новият антисемитизъм“ е довел до една същинска „Кристална година“ (алюзия за Кристалната нощ, организирана от Нацистката партия през 1938 година, когато на 9 ноември са подпалени 191 синагоги, запалени са стотици магазини и стотина са убитите евреи.)[6] Главен източник на този „нов антисемитизъм“ (или по-точно „нова юдеофобия“, според Пиер-Андре Тагиеф и други) е арабското население в Европа и ислямските активисти. Тук Ален Финкелкрот има предвид и скандала около Тарик Рамадан, швейцарски интелектуалец със силно влияние върху френските ислямисти, който обвини „любимците на медиите“, медийните интелектуалци по-точно, че защитават Израел поради „общностен рефлекс“. Броят на ислямските радикали и в Германия е много по-голям от броя на неонацистите. „Новият антисемитизъм“ се развива под „наметалото на антирасизъм и в името на правата на човека“ и е „парадоксална издънка, филиз, на ислямството и антиглобализма“. Израел е просто естествено продължение на политиката на главния враг на потиснатите представители на ислямските държави – САЩ. Така че антиглобализъм, ислямство и антиционизъм се оказват свързани.

На научна среща на високо равнище през януари 2004 година за обсъждане на прогресиращия антисемитизъм някои изследователи оспорват понятието „нов антисиметизъм“. Доводът им е, че израело-палестинският конфликт е все пак нещо различно от антисемитския проблем и че много често истерията от „новия антисемитизъм“ е една нова теория, за да се отклони вниманието от критиките срещу държавата Израел. Т.е. този „антисемитизъм“ е изгоден за правителството на Шарон.[7]

В България също сме свидетели на сходно сравнително ново и все по-тясно свързване на антиционизма с антиглобализъм (през симпатиите към арабските ислямисти, жертва на „Америка и нейните приятели, главно Израел“) и присъствието му в антисемитските публикации. Но според предварителната ми хипотеза антисемитската, или юдеофобската, реч у нас – доколкото я има, защото тя все пак е била винаги маргинална! – продължава да бъде свързана главно с така да се каже „стария антисемитизъм“, независимо, че той се обогатява с нови аргументи, идващи от израело-палестинския конфликт и/или „еврейското лоби“ в САЩ. Тази реч е свързана с образа на евреина като различен „от нас“, с пред-предикатната, до-рефлексивната очевидност, че евреинът е друг – „нечестивия евреин“, човека от не-православна вяра, „юдея“, „хитрия“, и сребролюбив евреин, накърняващ естествените ни права или поне различаващ се от обикновения българин[8], от онзи, който има своята земя тук, естественото си място и затова патриот, подозрителен към чужденците, „националист“.[9] (Подчертавам, че тук става въпрос за смътни очевидности, а не за възгледи, за до-рефлексивни – манталитетни, в смисъла на това понятие в школата „Анали“ – предразположения, а не за идеологически твърдения а ла Волен Сидеров за злото, което са евреите, масоните, господарите на света, „шайка евреи от Уолстрийт, разкатаващи майката на православието“.

Друга хипотеза на изследването беше, че в масовите медии ксенофобският, националистическият език е маргинален и локализиран в отделни медии, с ограничена аудитория и влияние. „Монитор“ прави изключение. А в него са половината от всички негативни публикации регистрирани в наблюдаването от нашия екип централни всекидневници. Както показва Алфред Криспин от 448 публикации тук по темата „еврейство“ в различните му ипостаси, негативните пубикации са 92, критичните – 79, а позитивните към евреите и еврейството – 8, на фона на преценените като неутрални 267; в контраст с например „Дневник“, където от 139 публикации 4 са негативни, 15 – критични, позитивни – 7, а неутрални – 111.)[10] Това е език, свързан със стратегиите и почерка на ограничен брой автори* и насочен към няколко ключови фигури и събития в българския публичен живот.[11]

III.

Ако подобен език е ефикасен, то е защото се вписва в една по-обща и по-трайна не-демократична нагласа, която блокира гражданския дебат за настоящето. Накратко казано, по изходния за нашето изследване на антисемитизма в медиите въпрос има ли и расте ли антисемитизмът у нас, хипотезата, която ми се струваше по-вероятна и която мисля се потвърждава от изследването е, че това с „растежа на антисемитизма“ съвсем не е така, че заглавия от рода на „в България се ражда антисемитизм“ са манипулативни, защото погрешно идентифицират процеса. В България не се ражда антисемитски дискурс, а се блокира развитието на един граждански дискурс, на една както казват гражданска рационалност, характерна за епохата наречена моденост; Ражда се (а в някои случаи и се възражда) дискурсът „анти-“ – антимодерен, антиевропейски, антиграждански, антидемократически (и т.н. – анти американците, анти циганите, анти „турците“, т.е. българските граждани от турски произход, анти-различните, различните от нас, в културно отношение и изобщо „не-нормалните“…)

След 1989 година, в края на един неуспешен преход (толкова неуспешен, че в 2002 год. 70 процента от населението се оказва под равнището на прага на бедността), сякаш започват да се разграждат започнали да кристализират структури на онова, което се нарича „модерна публичност“, „критическа публичност“. (Застрашена е дори самата тъкан на „политическото“. В криза са условията за съществуването на гражданско общество и автономна публика – т.е. за съществуването на граждани, а не на „маси“ -, където всеки има шанс да чуе мнение, или мнението му да е чуто, където – както казват автори като Ч. Р. Милс – има обособени индивиди и колкото хора изказват мнение, толкова хора го чуват, следователно където имат шанс това мнение да се дискутира, да се аргументира и евентуално да се превърне в ефективно действие, в действие в името на „общото благо“, благото на полиса. Където всеки да има право на свои празници и на своя памет, без да бъде стигматизиран и изключен от гражданската общност заради религиозни убеждения, традиции или произход.[12]

Затова са смущаващи текстове в централни издания като „Монитор“, които дори и в заглавия безцеремонно посочват, че „дипломацията на православна България се командва от юдей, католичка и мюсюлмани“ (юдеят в същата статия, на Ст. Солаков (18.03.2003), е „този наш евреин, който не крие презрението си към всичко българско“, който е космополит и „безотечественик“„нечестивец“ (според В. Начев и всички, които съзнателно или не използват старото клише), чиято „обетована земя е там където палят свещи на златния телец“. Паси участва във „всякакви авантюри на янките“ и изобщо е част от „шепа престъпници и агенти на чужди държави“ (заглавие в „Монитор“), „всемирен лъжец“, „хем българин, хем не съвсем“. „Монитор“, 1 март), на когото – четем в рубриката „Анализи“ – „американците от 12 години му пълнят джобовете“. А до НДСВ „ не е допуснат нито един (к.м.) българин с национално отговорно и православно мислене“. Очевидно този тип автори не се смущават от въпроси като този на Румен Воденичарон „Свършиха ли се способните българи, та управлението на България е в ръцете на цигани и евреи?“ („Нова зора“, 1998)

Евреите се прикриват като българи, но всъщност си остават евреи, поради което бдителните патриоти ги разобличават – Мартин Голдман, а не Заимов, Валентин Бруменфелд, а не Александров и т.н. подчертават те, стигайки до съмнителните родословия на Н. Михайлова и С. Станишев.[13] Наскоро „евреите (от България, като А. Вагенщайн, „не-българи като Вагенщайн и Паси“ по думите на Илия Илиев[14]) били размахали пръст на България, че не са спасени всички евреи“. „Те“ са „те“ – не са българи, провеждат „антинационална политика“, евреите са против „естествения процес да се интегрират“ (Илиев). Те „облъчват“ България и затова сме свидетели как „днес, когато всеки нормален (к.м.) приравнява фашизма с ционизма“, България е „принудена да издържи десетдневните чествания на жертвите на Холокоста“, чествания с които някакви „господа“ искат да ни вменят, че „животът на едно еврейско дете е по-ценен от живота на едно палестинче“.(Богданов, март 2003) Тези дни те ни „натрапват“ един „чужд, небългарски празник“ (17.03.2003)

Националистическият разум обича нормалното, естественото, природното, здравото. Не случайно Солаков подчертава „специфичната ментална деформация“ на онези – „като Паси“ – които не са служили в армията. „Фюрер Хитлер бил с обратна резба“ ни съобщава заглавие в „Монитор“, 10.01.2003. И вероятно геноцидът е „следствие на генетично заложената хомосексуалност на диктатора“. Светът се обяснява с ясни и здрави схеми – „така е устроен човека – да търси на хляба мекото“ (Илиев) Политическите отношения са сведени до механически взаимодействия – „да се радваш че си на страната на силната мутра е тъпо, утре ще те шамаросат и тебе (Волен Сидеров). „Нормалният свят“ е без „паразити, плевели и вируси“ (така една френска книга цитирана от българските ултранациоалисти, нарича евреите).В нормалния свят – както се обяснява в класическия текст на Хитлер – „мишката се съвокуплава с мишка“. Това е визията, която пронизва мисленето на аплодирания от българските патриоти Иван Дочев, онзи, който през 1938 година обосновава защо „смесването с еврейска кръв води до израждане на нацията“.( Това обаче е през 1938 година. После такива като него обичат да повтарят, че обичат евреите и винаги са имали приятели евреи. Що се отнася до собствено нацисткия език, нацистката символика, и пр. Те не се появяват в централния печат (високата преса, така наречената качествена преса, или се появява много рядко, завоалирано, като да речем емблемата на издателство „Жар птица“, която е алюзия за нацисткия орел, или някакви реплики за „основанията“ на Хитлер да вземе мерки срещу евреите; и най-вече в Интернет форумите на централните печатни издания.) А иначе, в пресата има систематично съобщения за нацистки прояви – на 10 март клуб на БСП осъмва със свастики, през 1995 русенските скинари нашарват техния „шалом“, през юли 2002 има погром на еврейските гроблища в София срещу седем паметника на еврейски интелектуалци. През юни 2002 г. има опити за създаване на обединение от крайно десни организации (според Б. Димитров „очевидно луди, някои слабо образовани“; Вестник „Сега“ съобщава за рокконцерт на рокгрупата Бранникъ, на който се разпространява нацистка литература и се виждат надписи като „Рудолф Хес – мъченик на мира“.)

В тази логика нацията е самото естество, а не модерна, гражданска общност. (Тук не мога да не отбележа, нещо, което показва нашето изследване – че колкото и да е парадоксално това, едно специфично неразбиране на същността на нацията като модерна, гражданска общност демонстрират и някои критици на „фундаментализма“, като например един от водещите ни коментатори, водещ колона в „Сега“ Димитър Иванов. Според него „нацианализмът (става дума за всеки национализъм?!) е светска форма на фундаментализма“, има и „еврейски фундаментализъм“ (22.I.)) Нацията се мисли като земя. Отечеството е нормално, защото е естествено и древно. А малцинствата не са естествени. Православните празници са нормални и онези, които не ги признават извършват агресия. (Умереният расист, както сам той се нарича, отец Гелеменов признава , че „от Хитлер могат да се черпят и полезни постулати“. Агресията към българското православие в българските медии се засилва, твърди Т. Шишманова (10.05.2003). Медиите „не отразяват адекватно християнските празници“ и робуват на един етнически модел, който е „османски“ (внушаван от „турско-израелски“ и „американски“ централи, които „ни дискриминират и ограбват“ „посредством своите оръдия в политическия елит“).

Така стигаме до познатия централен и мощен – мощно насаждан и в масовото съзнание – мотив за „заговора“ на избрания народ, за световна конспирация, за опита да се разкъса отвътре „националното ни тяло“, за „сянката на Цион“ и „бумеранга на злото“, за подривните централи и нашите политици, които сътрудничат на „поръчан отвън процес“, „въртят опашка“ пред бизнесмени-евреи като Чорни и Зееви, или „руските олигарси“ евреи. В това отношение има много доказателства не само в „Монитор“ (за който мотивът за заговора и бумеранга на злото е водещ, централен в интерпретацията му на еврейството).

Да кажем: „Монитор“, 5 юли 2003: „ Съществува мнение, че еврейското лоби в САЩ чрез войните с арабите прочиства този район и осигурява комфорт на Израел. Пряко или косвено ние участваме в тази съзаклятническа мисия.“ „Началото на войната по странен начин съвпада с евейския празник „Пурим“...унищожаването на 75 хиляди перси... „няма как да не се чувстваме и ние съпричастни на този ритуал“.

Наистина, в митологическото мислене, за каквото става дума тук, всичко със всичко е свързано, възможни са всякакви метаморфози, няма разлика между идеално и реално, между знак и действителност, между желанието и осъществяването му; тук важи принципа post hoc ergo propter hoc, след това значи по причина на това, една лястовичка прави пролетта... Али Агджа е свързан с Мосад, а Мосад стои в дъното на „кървавата вакханалия срещу Ирак“… Мосад и ЦРУ са организирали атаката на 11 септември. И подобни неща са налични в централни всекидневници и се изказват от образовани автори, а не са само в примитивните картини на света на онзи известен борец (борец и в буквалния смисъл, по източни бойни изкуства) срещу „опасната тройка МОСАД, КГБ и ЦРУ“, който иска да се втурне в парламента и „да измете всички боклуци“ там, и други „изгъзици“ на демокрацията. (В скоба – защото нашето изследване не се стреми да обхване всички равнища и проблеми на антисемитизма – ще добавя, че изследователите на митическото мислене и на митовете на държавата като Ернст Касирер и други добавят, че това мислене дори в най-старите епохи не регулира целия свят на човешките действия, всекидневните действия имат друга рационалност. Така че наличието на тези масово втълпявани и понякога и приемани парчета от митологически схеми още не е достатъчно, за да можем да говорим за антисемитизъм. Антисемитизъм на посланията и антисемитизъм на нагласите за действие.)

Следователно една от основните тези – бих казала и обцесия – на „Монитор“ е, че „ние сме колониална администрация на свръхедрия еврейски капитал, целящ да подчини целия свят“, че национално отговорните решения се вземат от „шепа родоотстъпници и агенти на чужди държави“. „Политиката на страната ни се представлява от „космополити, безотечественици, храненици на „Отворено общество“ и в нея „американските помагачи“ са повече от руските, германските и съветските през последните 120 години заедно“. Но онзи, който нарича евреите „арогантни“ и държащи управлението на света бива наказан, подобно на президента на Малайзия Махатир (заглавие ни казва на 29.10, че „заради евреите Сенатът клъцна парите на Махатир“). А откакто Путин бил на власт „всяка видна фигура арестувана за финансови престъпления е евреин“. Оттук се сащат за Распутин, който бил „убит от евреин“. Как наистина да не се сетим за „Фюрер Хитлер...“

А и хората се „сещат“ лесно за тях. В ситуация на криза подобни рефрени „хващат“ масите, завладяват, изместват по-трудното и по-сложното подреждане на действителността. Статията в „Сега“, в която се показва връзката на еврейския фундаментализъм, еврейското лоби и войната в Ирак е предизвикала 186 реплики във форума на вестника. Става дума за статията на Димитър Иванов и репликите за „избрания народ“. („Ето защо в света юдофобията нараства с всеки изминал ден. В основата на всяка претенция за национално превъзходство, за ремонт на човечеството, наричан в Кабалата „тикун олам“ и за световен диктат се открива Талмудистката вяра в мита за избрания народ“.)

Отзвукът от подобни реплики за избрания народ във форума не е за пренебрегване. Макар, че те сами по себе си не са доказателство за антисемитизъм. Освен това, няма пряка връзка, а понякога няма и никаква, между дадена статия и „основното чувство“ или „извода“ в Интернет репликата („всички юдеи са такива“, „Хитлер беше прав“, „масонските ложи са подчинени на тайно централно управление“ и пр.). Езикът на подозрението, ненавистническото слово, заглавията във „високата преса“ рефлектират и в „популярната националистическа преса“. (Тук заглавията са още по- „хард“ – „пирът на юдите свърши“ /заглавие в Нова зораземя?/, „Сюлейман Нагълродник“, „Адовите порти на Сорос“, „Чорбата на Сорос“, Румен Воденичаровото „Джордж Сорос – гангстер или филантроп“ /пак там/. Тези слова участват във формирането на същински комплекс, на един манталитет, на един душевен строй, който другаде нарекох „негационизъм в широк смисъл“. Имам предвид това, че много четива във високата партийна преса, която анализирахме в периода 1990- 1995 година (в рамките на изследването „Националната идентичност в ситуация на криза“, с ръководител М. Грекова), колкото и да са различни по своите идеологически послания имат сходства на равнището на предпредикатната структура на нарацията, на менталността, на равнището на т.наречената картина на света. В тях схемата е не-сложна, не-трудна, избягваща напрегнатите въпроси, аналитичното артикулиране, сблъсъка на гледните точки, алтернативните тълкувания. Тя има неразбиваеми твърди опори: ние – те, агент – патриот, враг – приятел, добър – лош, освободител – поробител, като „те“ е агент, лош, поробител, превръщащ хората в сапун (или превърнат в сапун), в екстремалния вариант, несъмнено... Накратко, разказът в следреволюционната преса (а и в следреволюционните учебници по история дори) е по модела създаване на симпатии и антипатии, които впоследствие да влязат в политически употреби. Затова дълго след 1989 година продължаваха да печелят изборите онези политически сили, които се идентифицират негативно, чрез „образа на врага“. (Това съм се опитала да проследя в рамките на едно отделно изследване и то може да бъде видяно в аргументацията и резултатите на изследването на предизборната пропаганда през месеците, предшестващи парламентарните избори 1991 и 1992, публикувани в два тома под ред. на проф. Петър-Емил Митев.)

Във въпросната партийна преса в дълго продължилите спорове за „комунистическия геноцид“, по-точно за това кой от двата геноцида е по-голям, кой е „по-страшен“, Гулаг или Аушвиц, всъщност лесно можеше да се забележи и една елиминационна логика – свидетелствата на жертвите бяха квалифицирани като „лъжа“, свидетелствата на палачите бяха смятани за невалидни (доколкото са били изтръгвани с насилие, или пък фалшифицирани от техните обвинители ).. „Палачи“ и „жертви“ в разказите на двете основни спорещи страни сменяха местата си, но логиката бе все същата, твърде напомняща логиката на „класическите негационисти“: Всяко пряко свидетелство на оцелял евреин се обявява за лъжа, или басня ; всички самопризнания на нацистките свидетели по време на юридическите процеси са елиминирани, защото се смята, че са направени под заплаха; всяко свидетелство преди освобождението от лагерите се смята за фалшиво или се третира като „слух“; всеки нацистки документ оттогава, съдържащ пряко признание е елиминиран – например свидетелството от дневника на Гьобелс през май 1943: „за модерните народи няма никакво друго решение освен екстерминирането на евреите“ .... Негационистите елиминират от разказите си и всички факти, които могат да покажат логиката на масовото изтребление – в техните текстове не се говори за масовото унищожение на душевно болните и за това, че някои от изпълнителите на тази специална „операция“ са приложили таланта си в Треблинка, не се говори за елиминирането на циганите и т.н.. В този смисъл елиминирането на документи, елиминирането на една огромна маса от необорими доказателства (необорими именнно защото са цялост, а не наръч от отделни листчета подчертава Видал-Наке , на когото дължим анализа на тези механизми на негационистката логика ), „елиминирането на хартия“, е не по-малко опасно. А подобна опасност застрашава не само свидетелствата за Холокоста. Това имам предвид когато се опитвам да аргументирам по-горе изказаното предположение, че не антисемитизмът, а негационизмът в широк смисъл е тревожното явление в България след 1989 година.

IV.

От тази гледна точка бяха обезпокоителни тълкуванията на Холокоста и актуализираните спорове между жертвите и палачи около дните на честването на 60 годишнината на спасяването на българските евреи от лагерите на смъртта. Групата по антисемитизма специално изследва всички публикации във времето на това тържество.*15

Малко на брой – разбира се както можеше да се очаква, кръгът около „Монитор“ – видяха в решението на Министерски съвет за обявяване на 10 март за „Ден на спасяването на българските евреи, на жертвите от Холокоста и престъпленията срещу човечеството“ „натрапването на един чужд, небългарски празник“ и конспирация срещу националния ни празник, който сме били „претупали“. Но много бяха онези, които за пореден път се вкопчиха в спора между жертвите и палачите, „комунистите“ и „фашистите“, червените и сините, в почти племенните битки – за това кой е спасил българските евреи, защо не са спасени евреите в новите земи, и дали в такъв случай може да се гордеем със „спасяването“ и изобщо да говорим за „спасяване“ а не за „оцеляване“ на българските евреи по време на Втората световна война. И тъкмо аргументите в този спор, а не антисемитизмът, който се „възраждал“ според интервюто на председателя на организационния комитет на честването Гиньо Ганев (Новинар, 6 март) са това, което според мен е истински тревожното.

Разбира се тук почеркът „Монитор“ (употребявам „почерк“ в смисъла на Р. Барт – Г. Лозанов – вж. сб. Медии и преход) се яви и може да се види в пълния си блясък. „Монитор“ се възползва от ситуацията, за да обясни на читателите си колко неблагодарни са спасените евреи – те не „ни върнаха жеста“, а „ни“ пратиха Зееви и атлантици; европрепредприемачите (а да не забравяме че според този вестник международните организации са пълни с евреи...) се държат с нас като каторжници, а иракската криза събуждала „неподозирана войнственост в част от българските евреи, които довчера сладкодумно ни разказваха за ужасите на Холокоста (к.м. Л.Д.)“ Пак в статиите от същите дни „Монитор“ разказва за другата част от евреите в България които били лентяи и партийни секретари – „наследници на екзекуторите на Държавна сигурност Зеев и Главинчев, унищожили стотици човешки съдби... Идеолози като Нико Яхиел, които обслужваха грандоманските видения на Тодор Живков и едновременно с това донасяха на Мосад срещу прилично заплащане... Комлинатори като Нисим Коен, които издаваха многобройните томове на вожда и не пропускаха да намажат и собствения си джоб от щедрите парични потоци отпускани за тази буземна дейност“ (Това е статия в рубриката „Анализи“ на вестника, в броя от 17 март, написана от Стефан Солаков ...) На 11 март „Монитор“ свързва „безсмисленото“ празнуване на Деня на Холокоста с участието на Израел в планирания военен удар срещу Ирак и нарича българските политици „слуги на свръхедрийя еврейски капитал“. Ако се съди по интернет репликите през тези дни във форума на „Монитор“, то може да се твърди и за наличието на една напълно целенасоена кампания, целяща да бойкотира празнуването на 60 годишнината от спасяването на българските евреи. Например в броя от 9 март форумът ни дава възможност да четем дълги приложения от специално подготвени негационистки пасажи: голям откъс от книгата на Ричард Харууд „Измамата за шестте милиона“. В самия празничен ден – 10 март – има откъси от различни фашистоидни издания, „Митът за израиля“ и др. И т.н. Пасажите са сума, смислова система, а не спонтанни месажи, „хайл“. Те са опити за разширяване на аудиторията на тези обяснителни модели на света, намиране на патриотите, базиращи национализма си върху тезите за еврейството, масонството и друго подобно зло, враг на православието.

По-шокиращ е масовият дискурс за неблагодарните евреи по повод на изваждането на нюансите и модусите на „спасяването“ – фокусирането върху разликите между „спасени“ или „оцелели“, „спасихме ги“ или „успяхме да оцелеем“, както и ключовата за тази сюжет тема за действията на българската държава в новите и старите цеми на Царство България. Повод бяха публикуваните в „Труд“ спомени на Анжел Вагейнщайн – преценени от едната част на нацията като „кощунство“, „безсрамие“, „фарс“, „плюене“ или поне „обидна некоректност“, а от другата част като „справедливо отношение към историческите факти“, като „опит, освен за спасените, да се говори и за неспасените евреи“. „Труд“ се възползва от спора или скандала между патриотите и предателите. В този вестник, броят от 8 март, можехме да прочетем, че ако не бяха българските елити и „нашия народ“, Вагенщайн „отдавна щеше да бъде парче сапун“. не бяхме свидетели на урок по толерантност. А дебатът отново открои един дълбок национален травматизъм, един синдром, една невъзможна обща памет за миналото, за до-комунистическото и комунистическото минало. И невъзможност да стигнем до общото, до универсалното. Невъзможност паметта за спасяването на евреите да бъде интегрирана в актуалния опит, да бъде механизъм, който – както казва Цветан Тодоров – да регулира способността ни да управляваме настоящето, да споделяме Универсалните ценности, за които събитието Холокост дава повод да говорим. Въпреки че в тези дни на националното честване на годишнината, имаше и много опити да се внуши, че „можем да се опълчим срещу злото“ (много съществени крачки бяха направени в усилието да се педагогизира Холокоста – чрез специалния урок в училищата и др.), както и опити да се внуши, че в българските земи антисемитизмът не е пускал дълбоки корени – една теза, която според проф. Марков е „доказана“.

Спомените на Вагенщайн, опитът му да говори и за неспасените евреи и за акта на спасението – „такъв какъвто го е запомнил“ – бяха наречени „лъжи“. С аргументите, че „ако не са спасени, а са оцелели, тях нямаше да ги има“, че българският фашизъм е измислица на комунистите и „гръмко название на шумкарството срещу властта“. че „единствено българският народ не е изцапал ръцете си с еврейска кръв“, че другарите на Вагенщайн „са разбили България“ . А Вагенщайн, „него го интересува само болшевизмът“ и той е „антинационалист“ , „не знае какво е жертва като смърт в защита на децата си, народа си, на България“ (виж по-подробно контекстите и допълни аргументи в в бюлетин 2). Накратко казано, „пристрастният“ Вагенщайн и неговите привърженици отричали спасяването на българските евреи, обявявали този факт за случайност; отричали толерантността на българския народ и я наричали „мит“, отричали ролята на българските институци (макар и да признавали ролята на отделни „личности“) и обвинявалибългарската държава „и българите въобще“ за факта на депортирането на евреите от Новите земи. (Виж напр. статията „Извинявайте че ви спасихме“ на Н. Чалъкова, Култура, 9 май 2003.) В уж сериозни статии се внушаваше, че Вагенщайн „плюе“, защото „на Партията му бе отказана ролята на спасител“. И току що цитираните думи продължаваха с въздишка колко лошо е „когато евреин стане комунист“. Още по-тревожно зазвучава тази реплика, когато се проумее факта, че това не е реплика от Интернет форумите, че не е реплика от „Нова зора“ или друго подобно издание, не е реплика на Дянко Марков, който каза в българския парламент в наши дни, по повод на неспасените евреи от Новите земи, че „депортирането на едно вражеско население не е престъпление“, а в своя вестник пише стихове за „Дрезденските майки“; че не е дума не случайна в „Монитор“ дори, а е реплика изказана във вестник „Дневник“.

При все това мисля, че е погрешно да се смята, че позициите, изразени в този дебат и цялото организиране на честването на 60 одишнината от спасяването на българските евреи са дали някакви допълнителни основания за поява, укрeпване или усилване на антисемитски настроения. В България наистина не се ражда антисемитизъм в посочените вече смисли.

V

Вероятно точно тук трябва да се каже и още нещо по повод на „антисемитизма в България“. Говоренето „изобщо“ за България и „българите“ и т.н. е опасно. Биха били голяма социологическа грешка неразличавания на различните социални групи, поколения, епохи. Затова искам да подчертая, че в описанията на тази тенденция, в България след 1989 година, която наричам „негационистка“ (има и други тенденции, по-позитивни) трябва да се различава ординерния негационизъм, смътен, размит, дифузен, fuzzy, епизодичен, но заразителен , от така да се каже един концентриран негационизъм. Концентрираният негационизъм, както и концентрираният антисемитизъм, или на друго равнище (на равнището не на възгледите и пропагандата) – юдеофобия, съществува. Съществува наистина в маргинални издания и маргинални среди – като вестник „Борба“ от една страна и вестник „Жарава“ от друга страна. /например в „Борба“ вестника на бившите легионери, БНФ, издаван в началото на прехода в Чикаго. (В „Борба“ напр. може да се видят статии като „Бухенвалд – надгробна плоча на социализма“, на социализма, а не на фашизма, защото социалистите били използвали лагера Бухенвалд и след войната и там убитите значително превишавали убитите от нацистките ръководители на лагера). На свой ред „Жарава“, вестник на съюза на антифашистите, публикува множество снимки за насилия преди 1944, което опозицията отрича, обявявайки множество документи за фалшификати (по логиката „тези отрязани и експонирани на площада глави на партизани, които виждате на снимката не са дело на жандармерията, а на самите комунисти“ ).

Бихме могли да направим по-детайлен анализ на антисемитския дискурс в различните издания, да го опишем по различни признаци, в зависимост от масираността или организираността на въздействието. Да го проследим в различните социални срезове на българското общество. Говорих вече за разликата между „високата преса“ и „таблоида“, между таблоида и жълтата преса и т.н. Но това не ще бъде направено на този етап.

Но има нещо от тези детайли, което искам да спомена, защото лично за мен то ми се наби на очи и беше ново, неочаквано. Наред с примитивния ропот срещу „еврейското“ фиксиране върху Холокоста и нискочелите реплики срещу „техните“ книги, филми и пр. пропаганда, в някои от текстове в българския печат от последно време съвсем смътно започва да се усеща едно настроение, което бих нарекла може-би-умора от масовите културни продукти за Холокоста, от инструментализирането на Холокоста, даже от „индустрията Холокост“ (ако използвамем формулата на прочутата книга на Н. Финкелщайн, която получи толкова остра критика от демократичната обществност и сериозните коментатори, като Пиер Видал-Наке във Франция). Доколкото има хора, които са я превърнали в бизнес и още толкова, които политичесски я употребяват и инструментализират, превръщат в проект. Има нещо, което Жан-Мишел Шомон в едноименната и също толкова оспорвана (например в „Debat“ от 1998 година, книга нарича „ La concurence des victimes, Състезанието на жертвите“. Трудно ми е да формулирам това, което се прокрадва и в българската преса, а и да избера подходящ пример, защото става дума по-скоро за смътно настроение отколкото реплики. Трудно ми е обаче да повярвам, че само случайност и непохватност са реплики като тази, която може да се прочете във вестник „Сега“ от януари 2004: „Драмите за Холокоста. не ви ли се струват повече отколкото тестото може да поеме? „офанзивата не спира“... „Както вече стана дума – писнало ни е от филми за евреите по време на Втората световна [война], но пък на фона на традицонния буламач във видеотеките...“ /вестник „Сега“ 17 януари 2004/

Централните всекидневници, които изследвахме са доста различни в интерпретирането на темата „еврейство“. Освен по масовост на негативните и критичните към еврейството статии, за които стана дума, те се различават и по своя стил, или „почерк“. Има такива, които са ориентирани не към „добре ивформирания гражданин“ (това, което в известната противоположност социологът Алфред Шютц нарича „добре информирания гражданин“), а към „човека от улицата“. Такъв е вестник „24 часа“. Достатъчно е да видим няколко негови типични заглавия през месец март 2003: „Дейзи Паси, лелята на Соломон Паси: Никой не забравя кошмара“; „Кисинджър ни хвали за спасяването на евреите“, „НДСВ похвали Борис за спасението“, „Съпругата на американски посланик гледа детски рисунки“ /за Холокоста/. Журналистите не само от този вестник предпочитат да разказват за събитията на честванията на 60 годишнината политико-центрирано, извеждайки в заглавие политиците (или поне „жена на...“ или „леля на...“), които са посетили едно или друго събитие. Детските рисунки за Холокоста, изложени в Народното събрание са важни не със своето послание, а с това, че Кати Пардю, жената на посланика, ги е посетила.

Или за събития като тези се разказва чрез външни и съвсем незначителни реалии – чрез „безпрецедентните мерки за сигурност“, с „посещението на ресторанти“ („Експрезидент (на Израел б.м.) хапна млечна баница“. Не за първи път 24 часа акцентира върху сензационното – там се обявиха „Свастики за деня на Холокоста в Пловдив и Кюстендил“ (за които свастики кюстендилска учителка каза, че „никой не ги е видял“, но това беше в радиопредаването „Добрата новина“.)

Това е доста дълготрайна особеност на запомнящия се почерк на вестника. Още от преди години там рубрика „геноцид“ ни информира за факти като: „израелец пада върху съседско куче, убива го“ (6.02.1995г.); а на разказ за едно от трагичните и емблематични произведения на литературата за Холокоста – дневника на Ане Франк – вестникът избира заглавие „Сексблянове мъчели девойчето в нелегалност“ (8.02.1997). Съвсем не е случайно, че съобщението за възмутен консул на Израел в далечния Изток при вида на търговия на модни дрехи изпъстрени с нацистки символи, е в рубриката „Светска суматоха“. Почеркът „24 часа“, която е имала в началото обновителна сила за новия печат очевидно вече е на изчерпване, особено в такива зони, където той е неуместен. Заглавията „ООН хока Израел за Сирия“ след толкова много „ни хока“ (или „ни хвали“) даже не се и забелязват.

„Монитор“ продължава своя твърд курс на борба срещу световното еврейство, ционизма и империализма, манипулирайки не само с коментарите си в рубриката „Анализи“, за което вече доста говорих, а и с най-обикновените съобщения за събитията през март 2003, когато се навършиха 60 години от спасавянето на евреите : „2000 сребърни „еврейки“ пусна БНБ“. Съобщение.

Неговите издатели енергично отричат да са антисемитски настроени. В интервю Петър Блъсков пряко нарича подозренията в антисемитизъм „клакьорски тези, при това на бивши ДС“. Според него във вестника има просто патриоти, които се борят за „почтен национализъм“. В „Етническата истерия е политическа кампания срещу българската нация“ (30 юни) Илия Илиев развива тезата, че у нас мнозинството е ощетено от малцинството, че, въпреки липсата на антисемитизъм, организацията „Шалом“ го е измислила и приписала на вестник „Монитор“ -“ето защо дори антисемитизмът да го няма, както е у нас, например, задължително еврейската организация „Шалом“ трябва да го измисли и припише някому. на вестник „Монитор“ например“. Монитор обича – но не само той – кванторите за всеобщност – всички, всяко, всеки: „отвън ни диктуват ВСИЧКО, независимо колко е вредно за нас, налагат ни тяхното законодателство, техните правила, тяхната култура“, културата на долара....Стана дума за митологията на тоталната свързаност – (от евреи се преминава към САЩ – еврейското лоби -оттук през ЦРУ към Мосад, после Цион, а оттам Шалом, BG. Всичко се явява „знак божи“, не е пощаден дори и –наистина, каква човешка примитивна агресия, мислеща себе си (цитирам не форума, а интелектуалците-журналисти) за „почтен национализъм“ и „доброномарен патриотизъм“, „несправедливо набеждаван…“! – наскоро загиналия израелски космонавт : катастрофата със совалката „Колумбия“ била „знак божи“, а американецът израелецът и индусът – „троица на злото“.

Може би е нужно да се дадат примери, илюстриращи политиката на вестника и спрямо други важни за отношението към еврейството през 2003 година пунктове: отразяването на войните в Близкия изток, както и един друг „невралгичен пункт“ – случаят с израелския предприемач Царфати, „евреина“, който превръща българските работници в Израел в „роби“, „изтезава българи“, действа не без знание на израелските дипломати у нас, създава – както пише „Новинар“ – „концлагер“ . (Този случай в голяма степен в много голям брой от големия брой публикации – сякаш няма и други излъгани работници по света и у нас – изяви опозицията „евреи“ – „ние, българи“, а не израелски и български граждани, а не непочтени предприемачи – ощетени работници). Гледната точка към израело-палестинския конфликт е видима в заглавия като: „Паси (напомняме, че той преобладаващо в този вестник се мисли, се предицира като – както показахме по-горе – „ хем българин , хем не съвсем „) взе външната ни политика под аренда“; „Израел уби бременна в Газа“ (4 март); „Израел уби в Газа 8 палестинци“, „Палестинка насилена да пие химикал“; „Израел лиши 1500 палестинци от дом“ (без да се спомене за палестинския атентат в Хайфа, убил 19 души“; има изключения в съобщенията за палестинските инициативи, разбира се). И още евреи – „Заради евреите Сенатът клъцна парите на Махатир“, „Израел продава на свои работници противогази с изтекъл срок, а на своите дава безплатни“. *17 

Така журналистът-патриот – или по думите на Блъсков „почтен националист“ – следи неравенствата, действителните неравенства (които съвсем не намаляват в съвременния свят) и не му липсва наблюдателност. Макар да ги мисли като „природа“. Но затова пък, а и вероятно поради това, гледната му точка е кохерентна. Прост свят, който има „ядро“ и не обича противоречията. Митологията произвежда разнообразни факти. Стига да знаеш нейния пораждащ принцип. Остава да се изследва самото й въздействие върху читателите. Нещо, за което, за съжаление, нямаме теоретични инструменти в това изследване. Но няма съмнение, че то подготвя тяхното създаване. Едва тогава ще можем да отговорим на въпросите за антисемитските настроения в България днес, да докажем или отхвърлим някои от хипотезите, които водят анализа на събрания тук огромен емпиричен материал. И го подреждат. Но – надяваме се – във форми, които не са „природа“ и които позволяват сблъсъка на интерпретации.

*15. Виж Л. Деянова „Спасяването. 60 години по-късно. Медийните образи на едно тържество.“ В „Тримесечен информационен бюлетин за антисемитизма в България.“, № 2, Изд. на Български Хелзински Комитет, ОЕБ „Шалом“, и Фондация „Отворено общество“, стр. 18 – 32.

*16. Анализ на стила на този масов вестник, неговата адресираност не към „добре информирания гражданин“, а към „човека от улицата“ (разграничението е на Алфред Шютц) съм направила в сб. под ред. на О. Спасов, Г. Лозанов, Р. Янков, ИК „Труд“, София, 2001.

*17 За „ Монитор“ „главната причина“ за разбиването на българската държавност са политиците, които сътрудничат на „поръчан отвън процес“, с основен механизъм – „формиране на етнополитически юмруци“. Според И Илиев и др. автори „изостреното национално чувство“ е нужно; то напр. предпазвало френските учени и политици от това да не видят „че се опитват чрез етническите групи да им вкарат таралеж в гащите“, да не видят следователно, че етническото измерение „противоречи на демокрацията“; съзнателното „нагнетяване на етническата истерия“е „за да се разкъса отвътре българското нациоанално тяло“.“България е разградена кошара където кучетата /службите/ вместо да пазят стоката въртят опашка пред апашите“. „Из делниците на един луд“ е посветена на Паси. И още: евреите „заливат света с пари без покритие“; руските евреи-милионери печелят от инвалиди и укриване на данъци“. „Монитор“ се сеща и за историята : „Къде е паметникът на 2000 убити от САЩ българи“ (става дума за бомбардировките над София 1944 г., но и за американския агресор-евреин). „Монитор“ търси и друг вид аргументи, за да разнообрази изтъркания си репертоар – Труман не харесвал евреите, израелската държава е репресивна спрямо младите израелци, които искат да емигрират. Цитира се даже „евреина“ Марсел Леви, който признал, че БНФ – на Иван Дочев – е „дълбоко патриотична организация“. „ Специална е стратегията срещу Сорос, която се комбинира с други издания : „докато на всяка побеляла българска глава се падат много квадратни метри мизерия …натрупал милиони от предателство на сънародници“ (Ч. Добрев).

Антисемитизъм в България днес (2004), стр. 47-78

Цитирана литература:

Грекова М. Малцинство. София, ИК „Критика и хуманизъм“, 2003.

Данова, Надя. 1995. Образът на „другия“ в българските учебници през Възраждането. – Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. С. МЦПМКВ, с.232-238.;

Еленков И, Румен Даскалов /съст./. Христоматия „Защо сме такива. В търсене на българската културна идентичност“, София, Просвета 1994

Етнокултурната ситуация в България, София, 1992 /Ж.Георгиев, Кр. Кънев,, М. Грекова, И. Томова, изследване/

Казаков, Георги. „Образът на Другия“ в българските учебници по история. Летература, № 19, 1998, стр.3-7;

Лозанов Г., Л. Деянова и О. Спасов, съст. Медии и преход, Център за развитие на медиите, София, 2000

Панайотова, Б. Образът на „другите“ в учебниците по история през 20-те и 50-те години на ХХ век- Връзки на съвместимост и несъвместимост между християни и мюсюлмани в България. С. МЦПМКВ, с.239-241

Якимова М. и др. Образът на съседите в учебниците по история. В сп. Социологически проблеми №3

Antifeujs. le Livre blanc des violences ANTISEMITES DEPUIS SEPTEMBRE 2000. Le Monde dipolomatique, mai 2002

Barouh, Е. ed. History and Memory. Bulgaria: Facing the Holocaust. Sofia, Open Society Foundation, 200

Comission nationale consultative des droits de l’homme, 2002: La lutte contre le racisme et la xenofobie, Rapport d’activite, La Documentation francaise, Paris, 2003, nombre de pages 617/4.

Deyanova, Liliana. 1997. The Battles for the Mausoleums. Traumatic places of collective memory, in: Jacques Coenen-Huther, ed., Bulgaria at the Crossroads, Nova Scientia Publishing House: New York,1997Rousso, Henry. 1990. Le syndrome de Vichy /de 1944 a nos jours/. Seuil, coll. Histoire, Paris Todorov, Tzvetan. Fragilite du bien. Paris, 1999 Albin Michel.

Тodorov, Tzvetan. 1995. Les abus de la memoire. Arlea- Le Seuil, Paris.

Vidal Dominique. Violences antisemites. Le Monde dipolomatique, avril 2003

Rousso, Henry. 1990. Le syndrome de Vichy /de 1944 a nos jours/. Seuil, coll. Histoire, Paris.



[1] Става дума за онези съчинения, които не просто омаловажават страданието и унищожаването на евреите, а отричат Холокоста, обявяват го за „лъжа“. Например в претърпялата поне две издания у нас книга на Юрген Граф „Лъжата Холокауст“ тезите са класическите негазионистки тези: газовите камери и геноцидът са две страни на една и съща „измама“; прочутият газ Zyklon B е инсектоцид, използван не само за обезпаразитивяне на лагерниците, но и срещу бяс, и при „опушване на лисичи бърлоги“; според него т.нар. „окончателно решение [final solution] на еврейския въпрос“ е измислица (освен ако под това не се разбира прогонване на евреите в посока изток, т.е. емиграция, а не ликвидация); Хитлер не е издавал заповеди за убиване на хора заради тяхната религиозна или расова принадлежност; не само Германия трябва да носи отговорността за Втората световна война, евреите не са по-малко отговорни; основният враг на човешкия род не е бил Хитлер, а Сталин, и по-голямата част от евреите, които са били жертва на различни погроми, са загинали на контролираните от Съветския съюз територии; геноцидът е творение на ционистката пропаганда, нужно за изграждането и финансовото укрепване на новата израелска държава, на която Германия заплаща огромни обезщетения; лъжата Холокоста се поддържа от огромен медиен и политически апарат, който пречи на всякаква свобода на словото. Тези и други негационистки аргументи са дискутирани напр. във: Pierre Vidal-Naquet Les assassins de la memoire Ed. de la Decouverte, 1987; Nadine Fresco. Fabrication d’un antisemite, Seuil, 1999; Henry Rousso. Le syndrome de Vichy de 1944 a nos jours. Seuil, 1990. Виж и Peter Novick, L’Holocauste dans la vie americaine, Gallimard, 2001. Глава 17 от европейската конвенция по правата на човека: отричането на Холокоста като ясен исторически факт е невярно твърдение.

[2] В България няма изследвания, систематични изследвания днес, по въпроса за това как в настоящата ситуация се възприема различието на евреите от останалите групи български граждани. Във Франция почти 90 процента смятат че френските евреи са французи като всички останали, 87 приципно одобряват идеята за връщането на техните блага, иззети по време на Втората световна; а на въпроса дали се говори „доста, прекалено много, за екстерминацията на евреите от нацистите само 17 процента отговарят с „да“, а 80 процента смятат че се говори колкото трябва или не достатъчно. По данни на CEVIPOF – известен авторитетен френски академичен институт за сондажи, нивото на антисемитизма във Франция, независимо от увеличаването на отделните антисемитски и пр актове остава стабилно в годиите между 1988 и 2002, около 10 процента според изследователката от този институт Нона Майер. Но същата изследователка установява и известно разкрепостяване на словото, на антисемитското слово, сякаш взривната ситуация в Близкия изток се отразява негативно на образа на евреите. В България също има нещо подобно, като тенденция, ако се съди по публикациите в иначе сериозния вестник „Сега“. Във Франция изследователи (вж Vidal D. 2003; Comission Nationale…2003) подчертават и друго – че антисемитските действия напоследък не разпалват класическия антисемитизъм. Антисемитската нагласа не идва от крайната десница, има спад на атаките на нейните членове срещу имигрантите. Младите магребинци, арабите от Северна африка, имигрирали в Франция, отхвърлят антисемитизма, точно колкото техните връстници кореняци французи. Въпреки че е факт, че големите взривове на антисемитски действия почват в края на 2000 година, след избухването на втората Интифада, по време на операцията на израелската армия срещу автономните териториии. Във Франция много млади хора се идентифицират с палестинците – изключени от обществото точно като самите тях, неинтегрирани като самите тях. Действията им по форма антисемитски приличат на класическите градски насилия. Младите хора – според същите социолози , цитирани в статията на Видал – са неподатливи на всякакви идеологии, и следователно са неподатливи и на пропагандата на радикалните ислямисти в Западна Европа. (Виж статията на Доминик Видал в „Льа Монд дипломатик“).

[3] Статията е в „Обектив“, 1998 г., Х . Авторът много точно забелязва нещо важно – фиксацията в събитието „спасение на българските евреи“, това че реториката на спасението толкова е завладяла съзнанието ни, че „антисемитските прояви остават на заден план“.

[4] Медийните интелектуалци като например прочутия Бернар Анри Леви – „Великият Всекоментатор“ – имат според Дельоз следната особеност (Дельоз има предвид „новите философи“): „Тяхното мислене е кухо (pensee nulle). Има две причини за тази кухост. Първо те си служат с големи концепти, големи колкото дупки на проядени зъби – Законът, Властта, Господарят, Света, Бунта, Вярата и т. н. И с тях те могат да правят гротескни смесици, къси, сбити сдвоявания, Законът и Бунтът, Властта и Ангелът...“

[5] Събраният масив от данни е доста богат и в него могат да се намерят доста неща. Но това може да бъде и опасно. Опасно , ако нещата се бриколират, без да си даваме сметка да ограниченията на тази техника. Искам да подчертая, че приведените в този увод мнения, макар и схващания на известни интелектуалци, нямат строго аргументативна, научна стойност. Защото аз, цитирайки ги повърхностно, ги изтръгвам от контекста, времето и повода, по който са казани. Но все пак мисля, че подобни илюстрации не са излишни. Те очертават една картина, която е видима в българското общество след 1989 година, която става „факт“, а за някои – и обяснителен модел, митология на социалния свят. Обяснителен модел, който е седиментация на бриколирани мнения, самите те бриколиращи мнения, предразсъдъци на т.нар. здравия разум, и т.н. . (Тук трябва да се припомни, че митът работи на принципа на „бриколажа“, според Леви-Строс в „Дивото мислене“. Но това е вече друга тема.)

Възможно е да се направи систематично изследване в събрания от нас материал именно в този разрез – какви са утаените в самите медии гледни точки към съществуването или несъществуването на антисемитизъм у нас. Темата е интересна и си струва да се развие, доколкото, както казах, самите представи и мнения на интелектуалци, експерти, автори на „сондажи“ и пр. произвеждат реалност, която става онтология на нашия социален свят и част от т.нар. „преход“ след 1989 година. Много интересни мнения бяха изказани от организираната от Алберт Бенбесат дискусия „За ползата и вредата от издаването на националсоциалистическа литература“. (Литературен вестник, април 2002). (Водещият припомни, че девизът на Льо Пен е „Франция над всичко“. Едно от мненията изказани там (на Ю. Методиева) беше, например, че българският антисемитизъм днес не е масов, той е неспособен да е интелектуално влиятелен, но „изтощава волята за познание, като го заменя с омраза.“)

Не мога да не цитирам двата типа антисемитизъм във „времето на новото Просвещение“, за които говори Емил Кало (в списание ...“Плейбой“) – неинформираният и „параноичният“, който според него има „много развита социална база“ (? -к.м. Л.Д.).***бележка за Доминик Видал и т.н. Виж инф в Монд за тази среща в Берлин бел* „Стената се вижда от тях – стената между палестинските територии и Израел като нещо срамно, а не удобно нещо което да попречи на атентатите“

[6] Виж Vidal 2003 и бележка 2 по-горе. Интересни тези са изказани на конференцията за антисемитизма в Берлин, организирана от фондация „Хайнрих Бьол“ и открита от Министъра на външните работи Й. Фишер. Някои от данните цитираме по публикация в Льо Монд на 31 януари 2004 г. Цитатите от Финкелкрот – също. За него стената „на Шарон“ е не нещо срамно, а нещо удобно, което да попречи на атентатите.

[7] Това е мнение например на Антони Лерман, член на британския форум за правосъдие и права на човека. „Истинският чернозем на това насилие са гетата с тяхната безработица и безперсктивност и една част от младежите от простолюдието“, от по-долните социални слоеве, или както се казва сега, „произлизащите от имиграцията“ /issus de l’immigration“/. По този въпрос цитирам Монд от 31 01. Виж и Доминик Видал. За необходимостта от съдебно разследване за извършилите антисемитските актове, но и усилието да се вземат мерки младежите да се интегрират (но и „трябва да сме бдителни към расистките дегенерации, особено към антисемитските реакции, защото в общата манифестация срещу Шарон в Париж младите участници от еврейски произход са били малтретирани“)

[8] Вж. Олга Тодорова. Образът на „нечестивия евреин“ в българската книжнина от 18 и началото на 19 век, и във фолклора. – Български фолклор, 1994, № 3.

[9] Това разбира се трябва да се изследва. Нужно е да се разбере с други методи, способни да уловят днешните нагласи на българските граждани към съгражданите им от еврейски произход. Така както във Франция, в цитирания тип институти, които събират такива данни. Как наистина те – ако използваме една вече използвана фраза – „от съседи стават евреи“. Виж също „Етнокултурната ситуация в България“, София 1992, изследване от колектив Ж. Георгиев, Кр. Кънев, М. Грекова, И. Томова и др. Вж. Кр. Кънев в настоящия том. М. Грекова 2003.

[10] Доста след „Монитор“ (този вестник има 50 процента от негативните публикации) е вестник „Сега“, където от общо по темата 296 публикации негативните са 22, критичните – 66, позитивните – 8, а неутралните 19/7?/9. В „Труд“ 7 негативни и ? са критични, от общо 234. В „Стандарт“ от 319 публикации 6 са негативни и 9 критични. Вж. Алфред Криспин, Увод.

[11] Вж. по този въпрос отново А. Криспин (Става дума за авторите Волен Сидеров със седем негативни публикации, за Илия Илиев с пет, Ст. Солаков – 4, Т. Шишманова -3. С прицели Соломон Паси – 106, Чорни -18, Вагенщайн – 11, Сорос – 4, Кало – 4, Отворено общество – 5, еврйското лоби – 11, „Шалом“ – 4.)

[12] Става дума за серия от изследвания на Института за критически социални изследвания върху пренаписването на учебниците по история; също и върху разказа за национални исторически събития във вестниците на комунистическата партия и на опозицията./вж. Пренаписванията на новата българска история в учебниците за гимназията./Деян Деянов под ред на/ С. Министерство на образованието, 1995;и М. Грекова и други. „Националната идентичност в ситуацията на криза: исторически ресурси“ С. Минерва, 1997 В тях беше показано разграждането на фундаментални структури и на „публичното пространство на историята“. (Неговото съществуване се предполага в модерното, гражданското общество – то се състои не от „места на обща памет“, а от „общи места на паметта“; тези общи места са ничии, но са достъпни за всички и за всекиго, място за сблъсък и диалог на интерпретациите относно миналото и тяхното обективно йерархизиране). Затова, както ще стане дума по-подробно нататък, дебатът за спасяването на евреите ( който се актуализира и тази година по повод на честването на 60 годишнината) с неочакваните си и на пръв поглед странни антиеврейски настроения, показа как се разпада самата възможност за комуникация между различните колективни памети за това събитие, за „диалог“ на различните разкази за местата на българската национална памет.

[13] След което ги поставят на правилното място до шефката на МВФ Ан Розенфелд, а не както я знае българският читател Ан Макгърк ( А „международните организации са пълни с евреи“). И тъй като в този тип митологическо мислене всякакви връзки са възможни – се стига и до пар екселанс еврейската фамилия Ротшилд – „чейнчаджии“ от 1560 година; „Ротшилд спечели пари дори от Ватерлоо“. Но за това ще стане дума и нататък.

[14] Начините, по които класифицира околния свят Илия Илиев са зашеметяващи: „партизани като Джуров и Семерджиев, Също и кванторите за всеобщност – целият ни елит е боклук, няма нито един национално-отговорен българин по върховете на властта, всички политици слугуват, и т.н. до всички комунисти са родоотстъпници и пр.

Лиляна Деянова
Лиляна Деянова е доцент по обща социология в Катедра „Социология“ на СУ „Св. Климент Охридски“), член на Института за критически социални изследвания, член на редколегията на сп. „Социологически проблеми“, гл. ред. на Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“, Книга „Социология“. Автор е на редица публикации в български и чуждестранни периодични издания по теоретическа социология, по методологически проблеми на хуманитарните науки, социология на символните форми, социология на колективната памет, утопията и времевите форми на опита, историческа социология на комунизма, социология на публичността, паметта за комунизма. В момента работи по проблеми, свързани с трансформацията на социологията и социалните науки, със съдбата на критическата социология в епохата на глобалната модерност.
Други статии от този автор

support

Посетители: 30

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Петров писа Още
    Малко допълнение към... преди 2 часа
  • Възражение! писа Още
    Наистина,Господин... преди 3 дни
  • Николай Колев писа Още
    Имам чувството, че... преди 4 дни
  • Петров писа Още
    Калин Ангелов е прав. ... преди 6 дни
  • Калин Ангелов писа Още
    Докато няма научни... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, научих... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Бай Броди, ако не те... преди 1 седмица
  • Палмзонтаг писа Още
    "Палмова неделя" на... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
                         ... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Към широкото и... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    За съжаление подобни... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
                           ... преди 1 седмица
  • Смайли писа Още
    Много ще обругаят... преди 1 седмица
  • Петров писа Още
    Дължа да се извиня, за... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Толкова много се пише... преди 2 седмици
  • Беласишки мравояд писа Още
    При 3 коментара без... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Искам да добавя една... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Като говоря за стени,... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Сухиванов, наистина... преди 2 седмици
  • Пирински лъв писа Още
    ха какви стени,
    при... преди 2 седмици
  • сухи писа Още
    "Недопустимо", "здрав... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Полека, ей,... преди 2 седмици
  • Шаман от Шумен писа Още
    Без коментар. За нищо... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Алекс Холонд се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още

    И още: с или без... преди 2 седмици