1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)
Pin It

Промени в гледната точка от средата на XIX век

Добре е още в началото да уточня два въпроса. Единият е, че целият ми опит по темата се основава на случайно прочетени неща, на донякъде инцидентни находки и не представлява част от някакво систематично проучване. Второто ми уточнение е, че напълно съм пренебрегнал българската гледна точка и изобщо българската история – както така или иначе я пренебрегват и новогръцките свидетелства, които използвам. Така че единствено благодарение на нейното настояване и на старото ни приятелство – колко години станаха вече, Надя! – преработих малко текста, който бях подготвил за научен симпозиум в Пампорово през 1984 г. (актовете от срещата в Пампорово не бяха издадени)[1].

Да минем все пак към конкретните факти. Новогръцката интелигенция открива и регистрира националните искания на българския народ за първи път, мисля, през 50-те години на ХІХ в.[2] И това изобщо не е странно. По-рано модерните гърци нямат никаква причина да забелязват ранните, а и спорадични прояви на българското национално самосъзнание, нямат следователно и причина да се страхуват, че в някакъв момент биха срещнали противници на териториалните си амбиции – нима толкова българи не се сражават рамо до рамо с тях през 1821 г.[3]? Така, когато Андреас Пападопулос-Вретос, консул на Гърция във Варна, съставя преди 1852 г. едно обширно представяне на съседния народ, не изглежда да усеща някакво противопоставяне: много показателно той споменава прочутия цар като „Калоян“, когото хронистите наричат от византийски времена „Скилоянис“[4]. Също така нарича с името „вулгарис“ говоримия в продължение на много векове народен език, онзи език, който произхожда от земите, които днес назоваваме – използвайки терминологията на древните географи – „Македония“ и „България“[5].

През 1853 г. един грък все още е в състояние да изкаже в европейски вестник мнението, че правилното и просто решение на Източния въпрос е една гръцка империя, тъй като „другите народи на Турция, до планината Хемус, клонят всички към елинизма, освен ако някой не ги откъсне насилствено. Сърбия, България, Влахия и Молдавия от много векове са свикнали да приемат като обединителен център културата и църквата на Византия. Тези четири независими народности, заобиколили Гръцкото царство със седалище Константинопол, могат да образуват една федерация, която, като заеме мястото на Турското царство, ще обнови Изтока чрез духа на елинизма“[6]. Разбира се, съставителят на писмото най-вероятно е знаел добре, че ситуацията се е променила, но се надявал, че европейските читатели все още не подозират това и че ще успее да спечели някои от тях за тази идея.

Внезапно обаче, особено след Кримската война, гърците установяват, че добрите съседи могат да станат особено опасни; те претендират за същите територии за собствената си бъдеща национална държава – изненада, която не е приятна. И особено важно за анализа, който следва, е, че изглежда гърците не притежават способностите и информацията, които биха им позволили да осъзнаят действителните измерения на това явление. Те не съумяват – или не искат – да разберат, че новото разбиране за „ние“, което се разпростира и сред съседния народ, е следствие на една по-обща паневропейска тенденция, същата тенденция, която е предизвикала зараждането на националното самосъзнание и в гръцките земи приблизително две поколения по-рано. Напротив, те възприемат българската версия на явлението като отклонение, което се дължи или на грешките на гърците, или на незаконните амбиции на външни фактори, които тласкат българите в една борба, неизгодна и за тях самите.

„И все пак, тъжно е, както и да го помислиш! – пише през 1865 г. Николаос Сариполос, либерален професор по конституционно право – че докато целият гръцки род беше поробен, на гръцка страна бяха Дунавските провинции, братска беше Сърбия, България изобщо не се колебаеше, Тракия и Македония се гордееха да се наричат чисто гръцки провинции. След освобождението си обаче тази малка Гърция се ограничи и затвори в своя кръг, обикаля в тясното поле на низките страсти, докато дръзки крадци грабят един по един диамантите на националната й корона“[7].

Ето двата елемента, които отбелязахме: първо, това са грешките на гърците, които се изтощават от „низки страсти“, а, от друга страна, „крадци“, т.е. хора без законни права, похищават гръцките диаманти. Малко по-късно, през 1877 г., Андреас Сингрос, който вече си е завоювал водеща роля в кликата на гръцките капиталисти, ще бъде по-ясен във формулировките си: „Кой българин само преди 15 години, като включваме в това число и издигнатите, би си помислил да раздели племената на българско и гръцко? И също кой от издигнатите българи не е учил и не говори гръцки? Защо се разви толкова непримиримата омраза между двете племена, от която произлезе днешната пропаст между тях? Като знаем кой е виновен: и това не е никой друг, освен чуждата ръка... и веднага щом престанат да съществуват причините за разрива, малко по малко пропастта ще се запълни и ще дойде обединението“[8]. В годините, които разделят двата текста, напрежението между двете нации вече е придобило и политическа форма: църковната схизма.

Действително, както знаем, това единство е съществувало. Или да го кажем по-точно, някои днешни различия тогава са липсвали. Основното разделение все още е било православен/мохамеданин (по-точно: неправославен) и в тази дихотомия българите и гърците са се намирали заедно на единия бряг[9]. Различията, които са съществували – езикови, културни, професионални, местни, – лесно могли да се преодолеят на общата основа на православието. И докато гръкоезичните, поради църковната йерархия, търговията, а от края на XVIII в. – и поради образователната система, са представлявали по-силният обществен слой сред раята, единството с българите и с другите балкански народи се осъществявало благодарение на „елинизацията“ на отделни хора, понякога и на цели групи население. Много българи изучавали гръцки, за да се издигнат и те в пирамидата на обществото, в което живеели. А българските селяни са наричали жителите на града „гърци“, дори и ако те изобщо не са знаели гръцки[10].

Когато след създаването на гръцката държава, но още по-интензивно след 40-те години на ХІХ в. започва да се развива българското национално самосъзнание, неговите апостоли – някои даже образовани в гръцките училища – се борят, понякога упорито, срещу тенденцията за „елинизация“ на своите сънародници. За да утвърдят националната си идентичност, българите трябва да се откъснат от гръцкото си образование. И което е още по-важно, да се откъснат по някакъв благовиден начин и от Цариградската патриаршия и да придобият собствена независима църква.

Гърците вярват, че това последното е онзи елемент, който биха могли по-лесно да отблъснат, макар че и те самите са се откъснали от Патриаршията[11]. Настояват за единството на църквата – която, както твърдят, е наднационална. Защитават също донякъде и стойността на гръцката книжовност, сама по себе си или като носител на един общочовешки идеал. Ще се спрем накратко на второто твърдение, като подхванем нишката от начало.

През 1851 г. сблъсъците между двете народности вече трайно са започнали във Филипопол или Пловдив. Учителят Георгиос Цукалас от Закинтос се опитва да укрепи гръцката общност, като съставя едно „Историко-географско описание на Филипополската епархия“, в което, като се опира главно на археологически, но също така и на съвременни етнографски факти, доказва – или по-точно опитва се да докаже, но това няма значение за нашия анализ – гръцкия характер на града и областта. В определен момент той стига до извода: „Но днешните българи, поне тези, които са имали щастието да получат гръцко възпитание и образование, представляват достойна част от Империята на Владетеля, на скиптъра на когото се подчиняват, защото, както казахме в началото, всички сме синове на един и същи отец по природа, като живеем в мир под османския скиптър“ – една изключително лукава фраза, която показва, че гърците са изплашени. Въпреки това обаче те предпочитат да пренебрегнат проблема; Цукалас решава в тази своя първа книга да понижи, доколкото е възможно, напрежението, което се е създало – всичко се дължи на недоразумение, защото по същество българи в Пловдив, казва, няма: „Трудно ще намериш във Филипопол шестдесетгодишен българин, глава на семейство, защото малцината такива, както се говори, са се установили във Филипопол по стечение на обстоятелствата около началото на настоящото столетие и се радват на същите права като местните“, и „жителите на трите хълма и вътре в оградения град са почти всички истински гърци, освен няколко български семейства, които са се преселили в този град преди няколко години от някакво градче, наречено Аврадала“, т.е. Копривщица; „от тези последните пак само половината са истински българи, защото останалите, като се смесили с местните преди няколко години, по всичко са като гърци. Защото сред тях можеш да намериш двама братя от двама бащи и една майка, от тях единият е грък по баща и по майка, вторият е от една страна грък по майка, от друга българин по баща, обаче по възпитание, език, начин на живот и поведение, по всичко това е грък“[12].

Нека разгледаме израза „глава на семейство“ и това, което се отнася до възпитанието в последния абзац: смятам, че те разкриват добре културната и особено социалната диференциация. За учителя, дошъл от Йонийските острови, но и за гърчеещите се българи, жители на града, „истинските“ българи не са глави на семейства, тоест заможни граждани, а селяни, сезонни работници или слуги. Цукалас все пак е първият, доколкото зная, който се опитва да обоснове идеята за малоценността на българите на „племенна“ основа; той я аргументира с разграничението подвижни/уседнали, което в онези години предполага непременно и социална диференциация: „Ако проследите историята от появата им в Европа, ще видите с учудване и изненада, че този род почти никога не възприема трайно и постоянно местоживеене в Европа, чак до последния му разгром от султан Мурад ІІ и сина му Баязид през 1396 г. А през скитническия си живот се е местел като номади и чергари от място на място […] възможно ли е някога този народ да запази в себе си истинска народност?“[13]

Вълненията в града обаче продължават и в хода на годините позицията и силата на гърците започват да намаляват. През 1858 г. българите успяват да отстранят митрополит Хрисант; в началото на 1859 г. Цукалас атакува отново с втора книга, този път написана с особена острота; озаглавява я: „Славянобългарската шайка и нейният триумвират“, тоест водачите на българската партия. В предговора си обаче той използва един благ тон, с който се обръща към всички българи, които не иска да идентифицира нито с „триумвирата“, нито с неговите привърженици. Започва така: „На обикновения и трудолюбив род на българите, в Христа наши възлюбени братя. На теб, трудолюбиви народе на България, посвещавам искрено и на драго сърце настоящото малко съчинение“, и т.н. И след като засвидетелства отново уважението си към султана, както и, разбира се, към Патриаршията, продължава: „Живей също със събратята си и единоверни гърци и с всички изобщо в братска любов и хармония“, „приемай с любов доброжелателите си, тези, които [ти дават] истинската просвета, и в не по-малка степен благодатните им съвети“ – тоест тези, които постоянстват в разпространението на гръцката книжнина и съхранението на гръцкия език в Църквата[14].

Ако нещо се е променило през това десетилетие, това със сигурност е новата динамика на панславизма след Кримската война; Русия, която в продължение на години е възприемана от съществена част от гърците като сила, която носи надежда, внезапно се превръща в един застрашителен противник: в нейните планове вече не са включени всички „православни“, а единствено славяните и главно българите[15]. Цукалас го намеква по всеки възможен начин: заплашителният за гърците триумвират „черпи сили“ „от повея на севера“[16].

Съчетанието на острота, любезност и мнима наивност разкрива добре безизходицата на гърците, които живеят в българска среда; подобни тревоги виждаме и в една друга войнствена брошура от 1860 г., която се разпространява анонимно – „За начина и средствата, с които Филипопол трябва да се превърне в Пловдив. От безпристрастен, който живее във Филипопол“: „Като пребивавах във Филипопол дълги години, изследвах безпристрастно борбата, която за жалост от известно време е избуяла между двата народа, гръцкия и българския. В началото на бях в състояние да разбера каква е причината за тази враждебност. С течение на времето, като навлязох по-дълбоко в нещата, като сравних ставащото във Филипопол с аналогични и подобни събития на други места, не след дълго разбрах къде се крие причината за размирието сред тези два народа, които иначе живеят в съгласие. Мълчах дотук“. За да уточни по-нататък: „... и настоящото изследване има за цел възстановяването и запазването на това съгласие“. Съставител на текста е Власиос Скорделис от Стенимахос (дн. Асеновград – б. пр.), тогава училищен директор във Филипопол[17].

Но и в по-далечните гръцки земи безпокойството е повече от видно; през 1860 г. е публикуван още един анонимен текст, „До сънародниците в Тракия и другаде, които наричат себе си българи“, в който четем: „Църквата, Родината, Езикът и Историята на нашия народ са по общо мнение голямо и неоценимо богатство и крепко здраве за тези земи. Като наши едноверци и сънародници, ако сте единородни с нас по произход, както знаем и вярваме ние, и верни на Родната Църква […] обичайте и разпространявайте навсякъде у нас усърдно изучаването и ползата от народната просвета и език, като отхвърлите отцепническите идеи и машинации и като прегърнете съгражданите и родствениците си като сънародници, с братска любов, както правехте преди, преди да бъдете съблазнени. Ако пък смятате себе си от друг произход, както и с друг език, както себично казват чужденците, пак правете това най-усърдно по най-силната и неоспорима причина за общата безопасност, както и за мира и ползата според благородния съвременен пример на братята ни от Епир, Йонийските острови, Сирос, Мала Азия, които с готовност и искрено приеха загубените блага на общата родина, а именно езика и просветата, и добродетелта на народа ни, и доброто му име, които, като предпазват Църквата и земята ни от опасностите, които ги обграждат, носят общо щастие на народите на нашия край“[18].

Точно фалшивото сладкодумие е онова нещо, което издава безпокойството; разривът вече изглежда опасен за гърците. Събитията от 1860 г. в Цариград, където българите поемат контрола над църквата „Свети Стефан“ в Балат, в която по време на службата отказват да споменат Вселенския патриарх, показват новата динамика на нещата, защото българските национални искания вече са започнали да срещат и европейска подкрепа. Великата Църква се барикадира зад старите си привилегии, но и тя се преструва, че нехае за ситуацията; в предговора на книгата, в която се излагат нейните права, главният секретар на Светия Синод Григорий се опитва да смекчи, доколкото може, тона: „някои православни синове на Църквата“ създават вълнения ­–тоест не споменават патриарха – „изобщо без да се замислят за многото и големи добрини, на които благочестивият народ на братята ни в Христа българи се е радвал от този почитан трон, а именно религия, писмена, култура и всяко друго нравствено благо, както на висок глас ни казва историята, като стоят пред отворилата се пред краката им бездна, към която ги тласкат предложенията на чужденци, коварно подхранват омразата срещу братята, като изолират църковно българския народ и се отдръпват от гръцката цялост, с която е свързан с връзки на кръв и вяра“[19]. „Предложенията на чужденци“, на руснаците или, разбирай, панславистите – такива мисли циркулират, разбира се, и в националния център, както в официалните кръгове, така и в по-широките.

Страхът от европейско разбирателство даже принуждава през 1864 г. Евстатиос Клеовулос да даде изцяло ново определение на понятието „народност“: „Където и когато двойната пропаганда на Запада вижда, че при безхитростните и невинни народи на особено религиозния Изток слабо ще се прихванат модерни учения, там идва с меден език, като змията при Ева, и им предлага, като райската ябълка, народността, за която казват, че ‘тези, които ядат (от нея), ще живеят и ще са като папищашки богове, познавайки доброто и злото’. На това изкушение са били и са изложени и сега“, и т.н., докато „малко внимание показва, че отличителен и основен белег на народността невинаги и не навсякъде са племето и езикът“.„Защото [иначе] трябва във всички изначално обитавани от гърци градове и земи, единствено от тях владени, да отнемем гръцката народност от всички, които поради обстоятелствата на епохата говорят арменски, турски, сирийски, египетски, албански, български или европейските езици, а във всяко друго отношение са истински гърци?“ „Макар че племето и езикът са елементи на народността, те не са обаче нито единствените, нито главните“. И след тези и други бележки със сходна убедителност заключава: „Това определение и умотворение е и се нарича народност, отпечатъкът на която е обществен или придобит (внесен отвън), оценяван или отхвърлян повече или по-малко, като истински или като лъжлив. Различната степен и начин на развитие правят нациите и живота им различни“. „Според това, прочее, днешната наклонност на народите към образуване на народности, стига да бъде разбирана правилно и още по-правилно прилагана, а не прибързано и вандалски, не означава връщането на даден народ към първичния и естествен начин на живот и нрави на изначалното му племе […] изисква единство в напредъка, тоест единство заради напредъка“[20]. 

Много години по-късно един роман се заема да представи образно страховете на редовните посетители на кафенетата в Атина през 1862 г. и безплодните им опити да се самозалъжат: „‘А за онзи проблем, който почна да расте там, на Балкана, какво казвате? каза. Сега и българите излязоха и искат дял’. ‘Защо не ги зарежеш мечкарите, кой им обръща внимание?’ ‘Обаче вестниците казват, че ги подстрекава Русия да искат княжество’. ‘Море откъде ще знае Русия за мизерниците’, прекъсна го запаснякът. ‘Русия е чувала само за Гърция и малко за Черна гора’“[21].

*  *  *

Естествено, нещата изобщо не са вече така. „Русия“ вече е чувала и за България; това ще го разберат по-късно и гърците, притиснати от събитията през 1878 г. Обаче още след решението на Българската църква да стане автономна, още след „схизмата“ –последен опит на Вселенската патриаршия да защити гръцките планове – гръцките интелектуалци се опитват да се задържат на същата отбранителна позиция. Така лекарят Т. Асклипиадис от Скопос в Източна Тракия през 1872 г. не вижда в българските претенции друго, освен „външната ръка“: панславистите не искат гръцките училища, защото вярват, че „народите на Изтока не трябва да придобиват идеята за свобода и равноценност; трябва само да са пропити с племенни страсти и разделения“, докато от гръцките писатели, т.е. от античните класици, българите, напротив, ще се учат на идеята за „свещена свобода и братство“. Панславистите, значи, за да ги подчинят на лукавите си планове, се мъчат с всички сили да изместят гръцкото образование[22].

Свобода, равенство, братство: общочовешките ценности. Въпреки това, само две страници по-долу, същият автор отбелязва: „и ако бяха издавани специални учебници с историческо съдържание, които да преподават гръцкия произход на жителите на тези области, смятате ли, че днес щеше да има българин, който да се гордее с татарския си произход?“[23]

Не е необходимо да се спираме специално на предполагаемото наднационално единство, което предлага Църквата; така или иначе това личи от пасажите, които разгледахме. Но дори и читателят да познава малко нещата, все пак знае, че основният аргумент на Патриаршията срещу искането на българите за автономна Църква е точно схващането, че Църквата е и е длъжна да остане наднационална. „Филетизмът“, схващането, че всяка националност може да се самоуправлява в църковно отношение, е осъден като чуждо учение[24].

*  *  *

Нека се опитаме да осмислим тези елементи. За гърците от XIX в. основен проблем е иредентизмът. Притиснати в тесните граници на Гръцкото кралство, в началото те виждат главния си противник в лицето на османците – с тях са воювали за свободата си, от тях са загубили политическата си свобода преди толкова векове. Останалите балкански народи са събратя в робството – нима не идват толкова много, за да воюват редом с тях? И докато гърците представляват основното острие срещу османците, „братските народи“, тоест за да сме точни, не като цяло, а само отделни техни представители, обаче тази частичност я осъзнаваме днес, а тогава не я забелязват – та братските народи, значи, не изглежда да имат възражения да се елинизират: трудностите са малки, защото различията са, както видяхме, предимно местни, културни, класови – както бихме ги определили най-точно днес.

Оттам идва и „изненадата“ на гърците, оттам е и затруднението им да приемат преноса на противопоставянето от традиционната основа на модерна, етническа. Едва ли обаче е само изненада; трябва да е имало и едно подсъзнателно усещане не просто за действителността, а за реалните или въображаеми опасности, които крие – едно усещане, на което обаче „националният интерес“ не позволява да намери израз.

Докато противопоставянето на християни и мюсюлмани остава основно противоречие в Източния въпрос, нещата за гърците изглеждат прости, а изходът – видим на хоризонта; вятърът издува техните платна, доколкото имат предимство в два елемента. Тяхната национална идея, първо, изглежда по-привлекателна, защото разполага с авторитета на едно древно наследство, а и на Църквата. И второ, на социално равнище те се намират в още по-добра позиция, като държат икономическата и политическата власт сред православните: търговия, църква, образование – така в градовете разширяват базата си и асимилират другоезичните в продължение на години, и то без никаква външна принуда. Следователно, появата на българските и, разбира се, на останалите балкански национални претенции усложнява нещата за тях. Тя, от една страна, ги лишава от стратегически преимущества, които те смятат за естествени. И второ, затруднява тяхната борба срещу османците. Има и един трети елемент, много по-решаващ: доколкото българите представляват част от една по-широка общност, славянската, техните претенции се свързват пряко с по-страшни опасности – пред обединените славяни, северни и южни, гърците се чувстват много слаби; би могло вече да е поставено под въпрос не само мечтаното господство на Южните Балкани, а и самото им национално съществуване.

Подразбира се, че изобщо не се опитвам да установя доколко всички тези опасности са вероятни или не, дали са обикновени фантазии или действителност; стига ми, че тогава вярват, че са истински – все пак това е история на самосъзнанията и ние само се опитваме да установим тежестта и измеренията на колективните представи и светогледи, а не да проверяваме в каква степен дадените твърдения са обикновени или зложелателни идеологеми.

Да се върнем отново към фактите. В условията на тази нова идеологическа плетеница от мощни национални самосъзнания за гърците се оказва трудно да приемат, че промяната на нещата е неизбежна. Понеже не са забелязали бавното зараждане и постепенното утвърждаване на българското национално самосъзнание, решават – както видяхме, – че то е възникнало внезапно, в пълно въоръжение, както казват реторите, като Атина от някоя глава. Едно странно раждане, значи, необяснимо, продукт на някакво отклонение, някаква грешка; следователно се налага да намерят обяснение – и те стигат до убеждението, че причината се съдържа в два фактора.

Първият и основният е външният фактор. За да изтълкуваме някое трудно обяснимо обществено явление, всички ние, както знаем добре, сме много склонни към такъв вид обяснения; ако се затрудняваме да открием вътрешните семена на една промяна, приписваме причината не на новите обществени потребности, а на външните опори, които тези семена са потърсили, за да пуснат корени и да дадат плодове. Така гърците от епохата не успяват да видят движението на славяните – или като панславизъм, или в някоя от другите му форми – като един съюзник, опора на българския национализъм; всичко това в техните очи не е нищо друго, освен една чужда интервенция, която отклонява простите, честни, работливи българи, като ги насочва в опасни и за самите тях направления. (Не споменах случайно тези епитети: гърците ги използват често, защото идентифицират – харесва им така – една етническа група с една изключително социална група: селяните.)

Втората причина е по-интересна за новогръцката история. Много гърци тогава смятат, че раждането на българското национално самосъзнание се дължи на техни пропуски. И на първо място, на самата Патриаршия. „Никаква прочее непреодолима пречка не срещаше Патриаршията в елинизацията на тези северни земи на османската държава чрез Църквата и народното образование“, пише през 1874 г. Константинос Папаригопулос. „Нещо, което беше не само необходимо, но и лесно, като тази леснота продължи на 400 години. Не казваме, че Патриаршията изобщо не разбра тази своя задача, но със сигурност не положи сериозни и целенасочени усилия за нейното изпълнение, така че в някакъв момент преди няколко години отново надигна глава племенното разделение, другоезичните българи се намериха многобройни отвъд Хемус, а и немалобройни в Северна Тракия и Северна Македония“[25]. Разбира се, това са разсъждения постфактум. Патриаршията не би могла да си представи бъдещото развитие – но Папаригопулос, като пише история, естествено прави политика. Две години по-рано Асклипиадис вярва, че и след кризата от 1860 г. съществуват възможности за някаква реакция: „Ако и след като българският въпрос беше роден, Църквата изпратеше такива проповедници“, тоест образовани и справедливи, „мъже, посветени на бащиното благочестие и добродетел, не е ли истина, че тутакси този проблем щеше да загине в зародиш като недоносен плод? Да, защото щеше да се надигне отдавна заспалото религиозно чувство“[26]. В същата 1872 година Ироклис Васиадис, който като цариградчанин трябва да служи на различни цели от Папаригопулос и знае, че противниковата партия, българите, твърдят обратното, т.е. че Патриаршията се намесва постоянно, потвърждава и той бездействието на Църквата, същевременно обаче защитава страстно благото на цивилизаторската й роля: „Най-лъжовна следователно и несправедлива е често хвърляната срещу Великата Църква клевета, че уж ‚държи българския народ в невежество и се опитва да го погърчи‘. Тези сами по себе си лъжовни твърдения се изобличават като противоречащи си едно на друго, защото, ако Църквата държи българския народ в невежество, тя не се стреми да го елинизира, ако се опитва да го елинизира, не го държи в невежество“. „Какво друго е направила Църквата чрез гръцкото образование, освен че ги просвещава в най-дълбокия мрак, или че и цивилизованите народи на Европа признават гръцкия език за основа на новото образование и ценят високо неговото изучаване? Нима и те желаят да се погърчат? Но Църквата не успя да избави повечето българи от дълбокото невежество“ по много причини, общи за всички балканци, а и защото „природата на българския народ е груба и невежа“, и т.н. Обмислен полемичен текст, насочен към всички страни на въпроса, разбираем, доколкото борбата се намира в разгара си[27].

Освен Църквата обаче, грешки прави и гръцката политика. Защото с въпроса за вътрешните и външните гърци, т.е. с разделянето на гърците на такива, които са родени в границите на свободното кралство, и останалите, охлажда елинофилските чувства на Балканите и засилва тенденциите към разделение. Като коментира атмосферата след Конституционното събрание от 1844 г., когато това разделение става и официално, Пинелопи Лидорики, придворна дама на Амалия [кралица на Гърция, съпруга на крал Отон – б. ред. Ю. К.], отбелязва много по-късно: „Това събрание не се ограничи до разделението между краля и народа, но пристъпи и към разделението на гръцкия род, като в мъдростта си създаде външните и вътрешните гърци [...] този бяс на разделението от братята ни донесе една независима България и едно силно румънско кралство. Кой българин или румънец до 1843 г. можеше да помисли, че не е грък? Смяташе се за обида, ако някой дръзнеше да го нарече негрък, а сега смята за обида, когато го наричат грък. Тогава университетът ни беше пълен с румънци и българи, а гръцкият беше езикът на управлението в техните земи“[28].

*  *  *

Това е, представена схематично, идеологическата плетеница, която възпрепятства всяка мисъл за възприемане на българската национална идея. На думи, разбира се, защото на практика отношението търпи промяна, понякога даже коренна. Катализатор естествено става кошмарният за гръцките блянове Санстефански договор – вероятното му прилагане би означавало край на експанзионистичните стремежи. Пред непосредствената опасност величествените планове са погребани временно и Мегали идея е заменена с малката си сестра[29]; предложенията за балканска федерация отново са поставени на масата[30], като същевременно се утвърждава и развива идеята, че неприкосновеността на Османската империя е желателна за гръцките интереси[31].

Мисля си сега, Надя, че доста мои сънародници ще се почувстват засегнати от този текст, ако се случи да го прочетат. По същия начин, както би засегнало доста твои сънародници едно изследване, което би потърсило причините защо „Орфей“ стана толкова любимо име у вас за театри, клубове, кина и какво ли още не. Но няма значение, стига ни, че принадлежим към лагера на тези, които вярват, че преодоляването на национализмите минава единствено през тяхното разбиране.

Текстът е публикуван първоначално в Балканите. Модернизация, идетичности, идеи. Сборник в чест на проф. Надя Данова. Институт за балканистика с Център по тракология. 2011, 339-353.

Публикува се със съгласие на автора.



[1] Първоначалният вариант на съобщението беше публикуван, но с доста грешки: Η διαφοροποίηση της ελληνικής στάσης απέναντι στους Βουλγάρους στα μέσα του 19ου αιώνα. Προβλήματα εθνικισμών. // Η Αριστερά σήμερα, 8, IX, 1984, 58–62 [= Politis, Alexis. La différenciation du comportement grec vis-à-vis des Bulgares vers le milieu du XIXe siècle. Problèmes de nationalismes. // The Historical Review, 2007, 4, 105–118].  

[2] Вж. Danova, Nadja. Les Bulgares vus par les intellectuels grecs à la fin du XVIIIe et au début du XIXe siècle. // Πνευματικές και πολιτισμικές σχέσεις Ελλήνων και Βουλγάρων από τα μέσα του ΙΕ΄ έως τα μέσα του ΙΘ΄ αιώνα. Α΄ ελληνοβουλγαρικό συμπόσιο. Θεσσαλονίκη, 1980, 157–167; Herring, Gunnar. Die Bulgaren in den Schriften griechiescher Intellektueller in den ersten Hälfte des 19. Jahrhunderts. // Münchner Zeitschrift für Balkankunde, 3, 1980, 47–66 [сега в книгата му Nostos. Gesammelte Schriften zur südosteuropäischen Geschichte. Hg. Maria A. Stassinopoulou. Frankfurt am Main: Peter Lang, 1995, 49–72 (една малка печатна грешка, пропускането на бел. 81 и 82, вероятно ще принуди читателя да прибегне и до първата публикация). Прибавям и по-старата книга на Πετρόπουλου, Δημ. Α. Πνευματικές σχέσεις Ελλήνων και Βουλγάρων τον ΙΘ΄ αιώνα. Αθήνα, 1954.

[3] Вж. например Τοντόρωφ, Ν. Η βαλκανική διάσταση της επανάστασης του 1821. Η περίπτωση των Βουλγάρων. Αθήνα, 1982.

[4] Papadopoulos-Vretos, André. La Bulgarie ancienne et moderne, sous les rapports géographique, historique, archéologique et commercial. Saint-Pétersbourg, 1856; пасажът за Калоян на с. 81; за времето на съставяне на с. 4. Не съм проучвал обаче дали по време на издаването на книгата е имало реакции от гръцка страна.

[5] Така, когато прочутият хайдутин Никоцарас предприема онзи дързък поход в Македония през 1807 г., за да стигне до фронта на руско-турската война, в песните се чува „Лани бях в България“ (Fauriel, C. Ελληνικά δημοτικά τραγούδια. Α΄. Επιμ. Αλ. Πολίτης. Ηράκλειο, 1999, 157). Също така фамилиите Вулгарис, Вулгаридис, Вулгаракис и т.н. са чести, докато тези с корен „Македон“ са редки и вероятно по-нови (не ги споменава Κουμανούδης, Α. Συναγωγή νέων λέξεων. Αθήνα, 19802; по този повод бих добавил колко много разкрива разнообразието от думи с първа съставна част „Βουλγαρο-“). По-впечатляващо свидетелство намираме в една друга народна песен: заплашен от страховита буря, един паша в първия вариант, или един евреин във втория моли за помощ християнски светци: „Помогни, свети Никола от Ханя, и света Софийо Цариградска,/ и свети Димитре Българино от Салоники“, или: „Пустиннико от Сими, и света Софийо Цариградска,/ и свети Димитре Българино от Салоники“, вж. Fauriel, II, 119; Μιχαηλίδης, Μ. Γ. Καρπαθιακά δημοτικά άσματα. Κωνσταντινούπολη, 1913, 22 [= Μιχαηλίδης Νουάρος, Μ. Γ. Δημοτικά τραγούδια Καρπάθου. Αθήνα, 1928, 216].

[6] Това писмо е изпратено от Николаос Т. Вулгарис до белгийския „Френски вестник“ и е публикувано в броя от 13.02.1853; информацията ми е от превода, публикуван у: Χρυσοβέργης, Αριστείδης. Η ελληνική επανάστασις. Ερμούπολη, 1853, 73 (достъпно, както и много от по-старите книги, които използвам тук, на сайта ΑΝΕΜΗ, http//: anemi.lib.uoc.gr/); до тази информация ме отведе Σκοπετέα, Έλλη. Το ‘Πρότυπο βασίλειο’ και η Μεγάλη Ιδέα. Αθήνα, 1988, 342. Вулгарис е последовател на „руската“ партия и е роднина на семейство Каподистрия.

[7] Σαρίπολος, Ν. Ι. Υπόμνημα περί του κατωτέρου κλήρου και περί εκπαιδεύσεως. // Τα μετά θάνατον. Αθήνα, 1890, 420.

[8] Συγγρός, Ανδρέας. Μελέτη επί της σημερινής θέσεως του Ελληνισμού. // Απομνημονεύματα (Αθήνα), Γ΄, 1908, 279. Първата публикация през 1877 г. като приложение на сп. „Εστία“ е анонимна със следната бележка: „Следващото проучване ни беше изпратено от родолюбив сънародник, който живее в чужбина. Публикува се на негови разноски, като се разпространява безплатно на подписниците на „Естия“. Да споменем само предполагаемата наивност в думите „като включваме в това число и издигнатите“: само някои „издигнати“, тоест тези, които са учили, представляват евентуално изключение сред българите – обаче петнадесет години преди 1877 г.

[9] Не съм срещал по-ясна формулировка на двузначността на думата „нация“ от тази на съставителя на един анонимен текст от 1815 г.: „Елините, българите, власите, сърбите и албанците образуват днешните нации, като всяка от тях има своя език. Всички тези народи обаче и останалите, които обитават Изтока, обединени чрез вярата и Църквата, образуват едно тяло и една нация под името гърци или ромеи. Така османското управление, когато се обръща общо към поданиците си, православни християни, ги назовава общо ромеи, а патриарха нарича винаги патриарх на ромеите; когато обаче иска да говори само на един от тези народи, тогава го разграничава с основното му име“. Вж. Απολογία ιστορική και κριτική υπέρ του ιερού κλήρου της Ανατολικής Εκκλησίας κατά των συκοφαντιών του Νεοφύτου Δούκα, συγγραφείσα υπό Κυρίλλου Κ. [Pisa], 1815, 108–109. Който и да е написал този текст, Игнатий Угровлахийски, Кирилос Ливериос или Платон Франгиадис, той се е опитал да преодолее крещящото противоречие (и една единна, и различни нации), като разграничава „елин“ от „ромей“ или „грък“; връзката на последното понятие с „ромей“ не изглежда да е невинна.

[10] Това се наблюдава около 1830 г. според свидетелството на един български преводач, записано към края на века; опирам се на свидетелството на г-жа Драгомира Вълчева: Λογοτεχνική μετάφραση και συγκρότηση εθνικής ταυτότητας. // Δ΄ πανευρωπαϊκό συνέδριο της Ευρωπαϊκής Εταιρείας Νεοελληνικών Σπουδών, „Ταυτότητες στον ελληνικό κόσμο (από το 1204 έως σήμερα)“. Γρανάδα, 9–12 Σεπτ. 2010. Също отбелязвам съответната информация на Jacques Ancel, значим географ и историк: „Древното име ‘българин’ в крайна сметка загубва етническото си значение и започва да означава вече по целия Балкански полуостров ръчния работник, дивия селянин, най-измъчения рая“ (Manuel historique de la Question d’Orient (1792–1923). Paris, 1923, 168). Мисля, че е много показателна класовата гордост на селянина, с която е пропита „Автобиографията“ на Григор Пърличев (Григориос Ставридис); интересна е и гордостта на албанеца, толкова явна в „Арматолос“ от 1860 г., но това ни води към друга тема.

[11] Въпросът е изследван изчерпателно от Ματάλας, Παρασκευάς. Έθνος και Ορθοδοξία. Οι περιπέτειες μιας σχέσης. Από το „ελλαδικό“ στο Βουλγαρικό σχίσμα. Ηράκλειο, 2002.

[12] Τσουκαλάς, Γεώργιος. Ιστοριογεωγραφική περιγραφή της επαρχίας Φιλιππουπόλεως Βιέννη, 1851 (и фототипно издание, без двете карти в оригинала: Θεσσαλονίκη, 1980). За борбата между двата национализма вж. изключително проникновените книги: Λυμπεράτος, Ανδρέας Κ. Οικονομία, πολιτική και εθνική ιδεολογία. Η διαμόρφωση των εθνικών κομμάτων στη Φιλιππούπολη του 19ου αιώνα. Ηράκλειο, 2009; Καράβας, Σπύρος. „Μακάριοι οι κατέχοντες την γην“. Γαιοκτητικοί σχεδιασμοί προς απαλλοτρίωση συνειδήσεων στη Μακεδονία (1880–1909). Αθήνα, 2010.

[13] Τσουκαλάς, Γ. Ιστοριογεωγραφική, 47.

[14] Τσουκαλάς, Γ. Η βουλγαροσλαβική συμμορία και η τριανδρία αυτής. Κωνσταντινούπολη, 1859, γ΄, δ΄; прологът е подписан „в Константинопол, 22 декември 1858 г.“ Вж. Λυμπεράτος, Α. Οικονομία, πολιτική και εθνική ιδεολογία, 445 sq. за събитията и 496–498 за реакциите, които предизвиква и сред гърците арогантният стил на памфлета.

[15] Διάλλα, Άντα. Η Ρωσία απέναντι στα Βαλκάνια. Ιδεολογία και πολιτική στο δεύτερο μισό του 19ου αιώνα. Αθήνα, 2009, 79 sq.

[16] Λυμπεράτος, Α. Οικονομία, πολιτική και εθνική ιδεολογία, 40. Вж. подробно за разместванията, които създават Кримската война и панславизмът сред представителите на гръцката интелигенция Ματάλας, Πς. Μεταξύ Δύσης και Ανατολής ή Δύσης και Βορρά; Η διαμάχη για την έννοια του Ελληνισμού στα μέσα του 19ου αιώνα. // Πρακτικά Α΄ Ευρωπαϊκού Συνεδρίου Νεοελληνικών Σπουδών. Ο ελληνικός κόσμος ανάμεσα στην Ανατολή και τη Δύση 1453–1981. Β΄. Επιμ. Αστέριος Αργυρίου κ.ά. Αθήνα, 1999, 481–493.

[17] Περί του τρόπου και των μέσων... Αθήνα, 1860, 5, 6. За биографията на Скорделис вж. некролога му в сп. Εθνική Αγωγή, 1, 1898, 268–269, подписан с „Л.“, както и малкото, което казват: Ευαγγελίδης, Τρύφων. Η παιδεία επί Τουρκοκρατίας. Α΄. Αθήνα, 1936, 81; Γεδεών, Μαν. Ι. Αποσημειώματα χρονογράφου. Αθήνα, 1932, 102–103.

[18] [Ικέσιος Λάτρις] Προς τους εν Θράκη και αλλαχού συμπατριώτας, τους καλούντας εαυτούς Βουλγάρους Επιστολή Α΄, 35 [на края:] 1 Μαΐου 1860, Τινές φιλόθρακες ομογενείς. Гедеон ни информира, че в Цариград някои предполагали, че съставител на текста бил Вл. Скорделис.

[19] Γρηγόριος, αρχιγραμματεύς της Ιεράς Συνόδου. Πραγματεία περί της κανονικής δικαιοδοσίας του Οικουμενικού πατριαρχικού θρόνου επί των εν Βουλγαρία Ορθοδόξων Εκκλησιών. Κωνσταντινούπολη, 1860, 2–3. Григорий Павлидис става по-късно митрополит на Ираклия и Родосто.

[20] Κλεόβουλος, Ευστάθιος (който се подписва с инициали Е[встатиос] а[рхимандрит] д[октор] по ф[илология]) Ο Βουλγαρισμός προ του ιστορικού, του εθνοπολιτικού και του εκκλησιαστικού βήματος. Κωνσταντινούπολη, 1864, 75–76, 78–79, 81. Същото приблизително ще повтори на следващата година и Вл. Скорделис в речта, която произнася в Гръцкото училище по случай празника на Тримата Йерарси: „Но в никакъв случай българският език не доказва, че тези, които го говорят, са българи. Езикът не винаги е сигурно доказателство за народността на някое племе“, Περί Θράκης. Κωνσταντινούπολη, 1865, 26.

[21] Κονδυλάκης, Ιωάννης. Το 62. Κάτω ο τύραννος. // Το Σκριπ, οκτ. 1895 [= Άπαντα (Αθήνα), Γ΄, 1962, 22].

[22] Ασκληπιάδης, Θ. Τα δια των Βουλγάρων εν τη Ανατολή τεκταινόμενα. Αθήνα, 1872, 86. Типографските символи в книгата ме карат да приема Атина като място на издаване, въпреки че никога не можем да бъдем сигурни. Бележката на Г. Арванитидис, собственик на екземпляра, който се е озовал в библиотеката на Критския университет, ме отведе до статията на Κωνσταντόπουλου, Ν. Κ. Εκπαιδευτικά και κοινωνικά Σκοπού Θράκης. // Αρχείον του Θρακικού Λαογραφικού και Γλωσσικού Θησαυρού, 10, 1943–1944, 83, където се споменава, че Теодорос Асклипиадис, лекар, основава в родното си място дружеството „Орфей“, а в Атина „Тракийското дружество“.

Асклипиадис не се отклонява много от линията, която следват и другите източници, на които се позовахме – най-вероятно и той самият се опира на същите извори: „Тази борба между българите и гърците, доскоро непозната на сънародниците ни в столиците на епархиите, се пренася впоследствие и в градовете, където българският език беше почти непознат за жителите. Тези нови апостоли на панславизма намериха защита при някои, които се бяха установили там преди няколко години, и помощта на тези издигнати гърци, които се срамуваха да се нарекат българи. [...] Всичко това стана в епархиите на Македония, но главно на Тракия, срещу елинизма от 1836–1852 г.“, тоест до Кримската война (22–23), и „Като изминаха една или две години от Кримската война, омразата на българите към местните гърци започна с всеки ден да нараства и дори да придобива опасен характер. Българите, дотогава съжителствали в равенство с гърците, внезапно се обърнаха срещу тях с всякакъв вид гонения“ (33).

По-близо до събитията, Ироклис Васиадис възприема директен обвинителен тон: „Какво правят първенците на българите? Обявяват непримирима война на гръцката книжовност, затварят гръцките училища в България, унищожават гръцките книги, преследват гръцкия език от страх да не би техните сънародници да се погърчат! И кои са тези? Тези, които благодарение на гръцкото си образование се отличили сред останалите си сънародници и са успели“ (Θρακικός, ήτοι περί της αρχαίας Θράκης και των λαών αυτοίς λόγος. Κωνσταντινούπολη, 1872, 60).

[23] Ασκληπιάδης, Θ. Τα δια των Βουλγάρων, 86.

[24] Έκθεσις διαφωτίζουσα την ετεροδιδασκαλίαν του εθνοφυλετισμού. // Οικουμενικόν Πατριαρχείον. Έγγραφα πατριαρχικά και συνοδικά περί του Βουλγαρικού ζητήματος (1852–1873). Επιμ. Μ. Ι. Γεδεών. Κωνσταντινούπολη, 1908, 392 sq. Срв. за „филетистката партия“: Αριστάρχης, Δημ. Το Βουλγαρικόν ζήτημα, Δ΄. Αθήνα, 1876, 72 sq., и за единната Църква: Β΄. Αθήνα, 1875, 124 sq. Все пак, както видяхме, привържениците на Патриаршията отбелязват още през 1860 г. опасностите, на които биха били изложени българите, ако се оставят да бъдат убедени от със сигурност провокираните отвън идеи за църковна автономия.

[25] Ιστορία του ελληνικού έθνους. Ε΄. Αθήνα, 1874, 540; този пасаж не е променен във второто издание на книгата (Αθήνα, 1887, 507).

[26] Ασκληπιάδης, Θ. Τα δια των Βουλγάρων, 84.

[27] Βασιάδης, Ηροκλής. Θρακικός, 59. Тук ще отбележим, че през 1814 г., т.е. когато и пътят на гърците към националното им съзнание се намира на връхната си точка, Неофитос Дукас насърчава пряко Вселенския патриарх, наред с други модерни и дръзки планове, да предприеме кампания за елинизиране на едноверците на Балканския полуостров и в Мала Азия, вж. Δούκας, Νεόφυτος. Επιστολή προς τον Παναγιώτατον Πατριάρχην Κωνσταντινουπόλεως Κύριον Κύριλλον περί εκκλησιαστικής ευταξίας. Βιέννη, 1815, 25–26. Във всеки случай в отговора на Патриаршията на предложенията и обвиненията на Дукас прозира колебливата позиция на Цариград по този въпрос, вж. Απολογία ιστορική, 85–95.  

[28] [Πηνελόπη Λιδωρίκη] Σελίδες-τινες της ιστορίας του βασιλέως Όθωνος. Αθήνα, 1898, 104–105.

[29] Καράβας, Σπύρος. Η Μεγάλη Βουλγαρία και η ‘Μικρά Ιδέα’. // „Εν έτει…“ 1878/1922 Εταιρεία Σπουδών. Αθήνα, 2008, 11–81, 143–168.

[30] Ασκληπιάδης, Θ. Τα δια των Βουλγάρων, 77: „идеята за братска федерация“ ще попречи на руснаците и на панславизма; срв. Σαρίπολος, Ν. Ι. Ιστορία του ελληνοτουρκικού ζητήματος. // Τα μετά θάνατον, 551 (статия от 1879 г.); отхвърлянето й от Роидис („от всички решения на Източния въпрос това изглежда най-невероятното“, Επιθεώρησις του έτους 1879, Άπαντα, Γ΄, επιμ. Άλκης Αγγέλου. Αθήνα, 1978, 12) показва какви мащаби е придобила идеята. Въпросът за федерацията е широк и многостранен; тук се ограничавам до старото изследване на Stavrianos, L. S. Balkan Federation. A History of the Movement towards Balkan Unity in Modern Times. Northamton Mass., 1944, 84–122, и 19642 (главата The First Balkan Alliance System 1860–1878; изследването, макар и написано през 1942 г., когато тези идеи отново са актуални, не излиза извън границите на дипломатическата история), и до по-новото на Todorov, Varban. Greek Federalism during the Nineteenth century. New York, 1995.

[31] Вж. например Αριστάρχης, Δημ. Το Βουλγαρικόν ζήτημα. Γ΄. Αθήνα, 1875, 170 sq. И тук става въпрос за една отделна тема, интересна и многостранна; вж. изследването на Αλεξανδρή, Α. Οι Έλληνες στην υπηρεσία της Οθωμανικής αυτοκρατορίας. // Δελτίνο της Ιστορικής και Εθνολογικής Εταιρείας, 23, 1980, 365–404 (особено 379 сл.).

Pin It
Алексис Политис
Алексис Политис (род. 1945) е гръцки филолог и историк, понастоящем професор в Критския университет.

Посетители

96

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Румяна Илиева писа Още
    Първи трепети,една... преди 20 часа
  • ЙК писа Още
    Много добра статия с... преди 2 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
        Четох коментара... преди 3 дни
  • Антон Миленков писа Още
    Съжалявам, но не го... преди 4 дни
  • Мартин Заимов писа Още
    Българите, имаме един... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Декарт, български... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Много ликуване -... преди 4 дни
  • Люба Александрова писа Още
    А дали изпробването... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Великолепният... преди 5 дни
  • Надежда Иванова писа Още
    Радвам се,че Албания... преди 6 дни
  • Милен Радев писа Още
    Позволявам си да... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Това което се пише е... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    М-да. Комарът, кацнал... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Изключително съм... преди 2 седмици
  • красимир митев писа Още
    много поучително... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско няколко... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, Ева! Много... преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст за... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Тръмп не е фашист и... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Все повече ме обхваща... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам тук този... преди 3 седмици
  • Божидар Спасов писа Още
    E, бих искал да взема... преди 3 седмици
  • Момчил Дойчев писа Още
    Естестествено, че... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Alexander...
    преди 3 седмици