1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

Изграждане на единна цензурна система в България

Историята на Главното управление по въпросите на литературата и издателствата (Главлит) е твърде важна от научна гледна точка. Тя дава възможност да се очертаят условията, при които протича културният живот в страната. Нейното осветляване допринася да се вникне в механизма, да се анализират причините и да се проследят етапите за изграждане на единна цензурна система в България от съветски тип.

За историята ни това е една нова тема, чието разработване години наред е осуетявано от официалната теза, че след 9 септември 1944 г. в България липсват цензурни ограничения, а политическият контрол бил „насочван само срещу онази „свобода“, която увреждала българските интереси“ и „пренасяла ерозиращото влияние на буржоазната идеология“[1]. Дейността на Главлит и преди години би могла, макар и изолирано от обществения фон, да бъде проследена като един от примерите за тежката атмосфера на времето, което за дълго най-общо се характеризира от хуманитарните науки като „период на култа към личността“. Убедена съм, че дори и подобно повърхностно представяне на институцията, т. е. без да се търси обяснение на нейната същност в порядките на обществената система, пак би било изключително полезно и би довело читателя до много сериозни размисли. Но тук изследователските намерения се сблъскваха с трудност от чисто професионален характер – липсата на какъвто и да е достъп до архивни източници, отразяващи дейността на Главлит. Разкритите през последната година, макар и частично, фондове от архива на Българската комунистическа партия, вече съхраняван в Централния държавен архив (фондове с индекс „Б“), от бившия поверителен отдел на Централния държавен архив на Република България (ЦДА), както и на отделни колекции от Архива на Министерството на външните работи (АМВнР) дават възможност да се очертаят (все още по-общо заради недостъпността на документите от МВР) основните моменти във формирането на цензурна система у нас от 9 септември 1944 г. до организирането на Главлит. Специалното проучване на това учреждение показва устойчивостта на създадените от него принципи и контролни механизми, запазили действието си до края на 80-те години, т. е. повече от три десетилетия след разформироването на Главлит.

През последните месеци в разгорещената полемика по проблемите на културата у нас всяка от политическите сили употребява определението „главлитовски“ като синоним на мракобесен, диктаторски подход към творческия живот и свободата на личността. Публикуват се и отделни документи, издадени от Главлит – например „списъци за вредна литература“[2]. Никъде обаче институцията, превърнала се в символ за насилие в културата, не е цялостно характеризирана. Дешифрирането на понятията в актуалния политически език, разбира се, не е аргумент за научно изследване. Интересът ми към Главлит е отдавнашен и научно обусловен. В продължителната ми работа по проблемите на образователната система нееднократно съм се сблъсквала с нелепи разпореждания по отношение на учебници, учебни програми, съдържание на детско-юношески периодични издания, дадени от Главлит, без обаче желанието да разбера какво се крие по същество зад това наименование да е било удовлетворено в нужната степен – документално, категорично.

Материалите, с които се запознах, ми дадоха възможност да осъзная значимостта на темата, чието проучване, макар и съсредоточено към цензурата, дава възможност да се направят и известни изводи за влиянието на външните и вътрешните фактори, довели до създаване на тоталитарната система у нас. Така че темата за Главлит има своите по-широки измерения в стремежа за вникване в сложните процеси в развитието на българското общество след Втората световна война.

Анализът на историята на Главлит изправя изследователя пред някои все още слабо проучени проблеми от новата ни политическа история. Единият от тях се отнася до традициите в цензурната политика и до системата на ограничаване на личната и творческата свобода през първата половина на XX в. и особено от 20-те години до 9 септември 1944 г. Писаното в десетки разработки е повече в декларативен, а не в научен тон. То не засяга въпроси, свързани с механизмите и принципите на организиране и осъществяване на цензурната политика. Това са трудности, отнасящи се до отсъствие на методика на изследването. Но те от своя страна също допират до практически неблагоприятни моменти, определени от липсата на достъп до документите от Архива на Министерство на вътрешните работи. Оттук пък идват и пречките да се правят разсъждения в сравнителен аспект и да се отговори категорично на въпроса, доколкото в цензурната политика от 50-те години е намерила отражение някаква българска традиция и доколко ѝ е оказал влияние съветският образец. Някои от достъпните източници са достатъчно важни по съдържание, за да се правят въз основа на тях опити за заключение и в тази насока.

Проблемът за цензурата допира до многоплановата и сложна тема за процеса на съветизация на България след Втората световна война. Поради обективни политически трудности, съществуващи до неотдавна, тази интересна и важна проблематика не е специално разработена в историографията ни. Но редица важни аспекти от нея – ликвидирането на политическия и идейния плурализъм в българското общество, абсолютното налагане на държавното начало в стопанския и културния живот, международната изолация на страната от края на 40-те години, предизвикана от съсредоточаване на задграничните ѝ контакти строго в рамките на съветския блок – са разгледани в редица научни изследвания на български автори. Те са цитирани в хода на настоящото изложение.

Цензурните ограничения като момент от процеса на съветизацията в България вярно са отбелязани в книгата на видния български юрист проф. H. Долапчиев, който, след като напуска поста български пълномощен министър в Лондон през 1948 г., живее във Великобритания като политически емигрант. В монографията твърде точно са очертани първите етапи (до 1948 г.) от процеса на съветизация на България, чиято съдба на съветски сателит, както вярно посочва авторът, е предрешена от Великите сили още в началото на 1945 г.[3] Лишен обаче от непосредствени впечатления, а също и от меродавни за изследователя източници за развоя на българската политика, Н. Долапчиев не е доловил настъпилите нюанси в процеса на съветизация на страната в началото на 50-те години, когато българската активност за копиране на съветската политическа практика води до съществени промени в политическия живот.

Целта на настоящата статия не се ограничава само с очертаване на основните моменти в политическите функции на Главлит. Анализът на дейността на тази институция дава възможност да се търси балансът във влиянието на вътрешните и международните фактори, допринесли за утвърждаването на съветския модел в обществено-политическото развитие на България. Историята на Главлит разширява представите за тежката атмосфера на подозрителност и страх, при които е принудена да работи българската интелигенция в процеса на утвърждаването по болшевишки образец на идеологическия диктат на Комунистическата партия в културния живот.

* * *

Изграждането на единна цензурна система е важен елемент от утвърждаване на съветския модел в националното ни развитие. То, както и цялостният процес на съветизацията, преминава през отделни етапи, всеки от които има свои специфики, очертани от действието на вътрешни и външни фактори. Непознаването на документалните материали от Архива на Министерство на вътрешните работи не дава възможност да се очертае по-релефно безспорно голямото място на тази репресивна институция във формирането на цензурната система на България от септември 1944 до началото на 50-те години. Косвени източници обаче дават основание да се предполага активната намеса на министерството и особено на Дирекцията за държавна сигурност (ДС) в дейността за политическия контрол върху всички прояви от националния ни живот. Механизмът на този контрол обаче се променя под влияние на вътрешните и най-вече на международните фактори. Те са особено силни и разнопосочни, тъй като до 1947 г. България няма подписан мирен договор, а след това все по-осезателно чувства съветската активност за формирането на т. нар. „Източен блок“[4].

Веднага след 9 септември 1944 г. до сключване на Съглашението за примирие с Великите сили от антихитлеристката коалиция функциите на цензурата се изпълняват от създадената към Министерството на пропагандата служба „Проучване на пропагандни материали у нас и в чужбина“. Тази дейност се наблюдава от Министерския съвет (МС) и от Националния комитет на ОФ, в които са представени четири политически сили БКП, БЗНС, БРСДП, НС „Звено“ и групата на независимите интелектуалци. Важно е да се отбележи, че без каквото и да е външно внушение всички участници в отечественофронтовската коалиция са единодушни, че положението на България на съюзник на хитлеристка Германия до 6 септември 1944 г. налага в културата да се осъществят цензурни акции, но при ясно определени критерии, въз основа на които ще се оценяват културните прояви, книгите и периодичните издания и т. н.[5] Тези инициативи не са свързани с разгърналия се в страната през първите седмици след 9 септември 1944 г. терор срещу отделни личности и групи от интелигенцията.

Според Съглашението за примирие от началото на ноември в България действа Съюзна контролна комисия (СКК), в която са включени мисии на Великобритания, СССР и САЩ, работещи под ръководството на Съветското главно командване. Комисията контролира целия национален живот – политически, стопански и културен, както и международни прояви. В ръцете на СКК по силата на получените пълномощия се съсредоточават и функциите на цензурата, за чиято реализация от българска страна следи учреденото към Министерството на външните работи Комисарство за изпълнение на Съглашението за примирие[6]. Пълномощията на съветската мисия в СКК ѝ дават възможност да налага свои критерии при определяне на съдържанието на дейността на цензурните органи, работещи към двете културни министерства – на народната просвета и на пропагандата, а също така и към комитетите на Отечествения фронт. Съветските изисквания не срещат отпор от страна на другите две секции в комисията, тъй като представителите на Великобритания и САЩ първоначално не проявяват интерес към въпроси, невлизащи пряко в кръга на обсъжданията на СКК[7]. В резултат на наложените от съветските представители критерии, поддържани от определени леви среди в БКП, както и от някои представители на интелигенцията от некомунистическите партии в ОФ, до лятото на 1945 г., са забранени и унищожени от органите на МВР книги и периодични издания, чието съдържание изобщо не е фашистко. Репресирани са културни дейци, чиято професионална дейност, политическо и гражданско поведение са окачествени като фашистки. В случая става дума за политически натиск, който, аргументиран с борбата срещу фашизма, се упражнява срещу демократични идеи и прояви, полемични на марксизма. Позицията на съветската мисия в СКК обективно допринася в условията на политическия плурализъм, съществуващ в рамките на Отечествения фронт, да се налага идеологията на една от политическите сили – на БКП. Тази подкрепа дава възможност на Комунистическата партия да възприеме една много ефективна за нея при конкретните политически условия тактика, при която под лозунга за изкореняване на фашизма да се противопоставя на демократични по същност идеи, но алтернативни на ленинизма[8]. Освен това съветските интереси получават допълнителна закрила и своеобразен монопол в българската пропаганда въпреки поетото задължение България да осигурява равни възможности за проникване на информация и за трите държави в СКК. Съветската мисия обаче успява да наложи принцип, според който разпространяваните у нас материали, посветени на СССР, а също и на Русия и на руската култура, да бъдат единствено от съветски източник. Този принцип с малки изключения остава в сила у нас до средата на 80-те години[9].

Откриването на многопартийната система след излизането в опозиция на части от съюзниците на БКП в Отечествения фронт – от БЗНС, БРСДП, и след възстановяването на Демократическата партия, налага промени и в цензурната политика на България. Разрешено от СКК е обнародването на органи на опозиционните политически сили, разширено е присъствието на чужди кореспонденти у нас, чиито гледища за политическата обстановка в страната са твърде разнообразни. Много скоро обаче съветската мисия в СКК успява да наложи в българската политика една доста благовидна формула за ограничаване на свободата на печата, а тя е – да не се допуска под различни форми на пропаганда „да бъдат злепоставяни интересите на България“, тъй като скоро предстояло обсъждането на нейното положение на Парижката мирна конференция и отстояването на легитимността на управляващата групировка било задължително. Ето защо XXVI ОНС, в което не участват опозиционните партии поради възприетата от тях бойкотска тактика, гласува допълнение към Закона за печата[10]. По силата на този законодателен член през 1946 и 1947 г. са спирани както отделни материали, така и цели броеве от опозиционните вестници – еднократно или за по-продължителен период. Тази част от Закона за печата е използвана за откриване на съдебни дела срещу лидери и изтъкнати журналисти от опозицията – Кр. Пастухов, Цв. Иванов, Тр. Кунев и др. Последният от тези процеси е проведен през 1948 г. срещу журналисти, публикували във в. „Свободен народ“. За отбелязване е, че във всички случаи обвиненията са отправяни не по Закона за печата, а за антидържавна дейност – по членове от приетия през март 1945 г. Закон за защита на народната власт[11]. В научната литература тази цензурна политика доскоро е оценявана като израз на силните позиции, които БКП успява да получи още от края на 1944 г. в сферата на ръководството на информационните средства. Някои материали обаче от съветските архиви показват, че допълнението към Закона за печата от април 1946 г. е направено по внушение от Съветската легация в София, която преценява тази мярка като първа стъпка към ликвидиране на опозиционните вестници[12].

Мерките срещу опозиционния печат, както и срещу цялата дейност на опозицията, са насочени срещу публичната изява на идеи, оспорващи политическата и теоретическата платформа на БКП. Това е и главната насока на цензурната политика през 1945 до 1947 г., когато опозицията е разгромена. В цензурния контрол обаче се прилагат и форми за обезличаване на политическата пропаганда на партиите, запазили своя съюз с БКП в Отечествения фронт. Най-строги по отношение на отечественофронтовския печат са санкциите към в. „Изгрев“ – орган на НС „Звено“.

Общо от есента на 1945 до лятото на 1947 г. цензурните мерки са в областта на политическата пропаганда. Твърде интересна и несъответна на логиката на развитието на политическия натиск е възприетата и следвана от БКП линия в отделните културни сфери и по-специално към публичните изяви на творческите организации на интелигенцията. В стремежа си да разсее страха, настъпил от уличните саморазправи и терор през първите седмици след 9 септември, и да успокои широките среди от интелигенцията, които в огромната си част са безпартийни, БКП, колкото и странно да изглежда с оглед на познатите от по-късно действия, в продължение на около две години се въздържа да се намесва открито в културния живот и провежда своята линия само чрез Отечествения фронт. Тогава е издигнат призивът да се създава истински демократична, национална култура чрез активността на всички естетически и научни школи, при пълна независимост на интелектуалния труд и културно общуване с близки и далечни народи. Нещо повече, от името на ръководството на БКП авторитетно се заявява, че творческата свобода няма да бъде ограничена от идейни препоръки. Заявено е, че „марксистката методология в науката и социалистическият реализъм в литературата и изкуството няма да бъдат налагани по административен и политически път, а трябва да изявят своите предимства в честно състезание с другите естетически и научни школи, както и с идейни течения“[13]. Тази тактика се налага въпреки сериозните възражения срещу нея във висшите среди на ръководството на БКП. Причините за допускането ѝ трябва да се търсят в сложната вътрешнополитическа и международна обстановка, в която се намира България като бивш съюзник на хитлеристка Германия. Те карат правителството да търси по-реалистични пътища за излизане от международната изолация, което може да стане единствено със съгласието на всички сили от антихитлеристката коалиция. Настъпилата политическа конфронтация сред великите държави от антихитлеристката коалиция не дават особени предимства за уреждане на българския въпрос чрез представяне било на едната, било на другата от борещите се в страната политически формации. Българското стопанство, пострадало от войната, при липсата на политически гаранции и при провеждането в световен мащаб на дискриминационни мерки по отношение на хитлеристка Германия и нейните сателити, също не е в състояние да съдейства за уреждане на международното ни положение. Това определя важната роля на международната активност на интелигенцията или по-точно на среди и дейци от нея, различни в професионалната си и политическата си ориентация, но достойно представяли в недалечното минало българската култура зад граница, на първо място, това са учени, музиканти, художници и др.

Важно е да се отбележи, че при неуреденото международно положение на страната културният обмен с чужбина се осъществява не от държавни или политически институции, а благодарение на усилията на организациите на интелигенцията; на частните фирми в издателското и филмовото дело, на автономните научни средища, каквито са БАН и Софийският университет, и чрез личните контакти и престиж в странство на редица изтъкнати български интелектуалци. Някои от тях, като д-р Н. Меворах, проф. H. Долапчиев, П. Увалиев, Ст. Симов, В. Петров, Д. Габе, В. Юруков и др., се изявяват и на дипломатическото поприще. Когато В. Коларов става министър на външните работи, една част от тези дипломати са безцеремонно върнати в България, а други отказват да изпълнят разпорежданията на министерството и остават в емиграция. В края на 40-те години заслугите на българската интелигенция за подобряване на международното положение на страната са отминати с неблагодарност и в началото на 50-те години някои културни дейци, радващи се на уважение в чужбина, са обявени за политически неблагонадеждни[14].

Редица събития до края на 1947 година (ратификацията на мирния договор, разгромът на опозицията, насоките, които дава създаденото през септември Коминформбюро за развитието на държавите от формиращия се съветски блок) допринасят за коренна промяна в тактиката на БКП към интелигенцията. Цензурният контрол от политическата сфера, при който вече е осуетена каквато и да е възможност за лансиране на опозиционни на БКП гледища, се насочва към културната област. Със създаването си Комитетът за наука, изкуство и култура (КНИК), начело на който застава членът на ПБ на ЦК на БКП В. Червенков, поставя и в областта на културата начало на срастването на органите на държавата и на Комунистическата партия.

Непознаването на материалите от архива на МВР не дава възможност пълно да се очертае механизмът на действие на цензурата. Може да се предположи обаче, че три са центровете, които следят и преценяват културната дейност – поелият функциите си от 1 януари 1948 г. КНИК, отделът „Агитация и пропаганда“ при ЦК на БКП и Министерството на вътрешните работи. Политиката на БКП в културата се осъществява чрез КНИК. МВР санкционира проявите, определени от ЦК на БКП и КНИК като антинародни, политически вредни и т. н.

В съответствие с политическата линия на Комунистическата партия КНИК внася, а Великото народно събрание приема закони за ликвидиране на частната инициатива в културната дейност, допринесла през изминалите десетилетия след Освобождението за духовното издигане на нацията. Въведен е държавен монопол в книгоиздаването и кинематографията. Чрез прилагането на закони от 1947 и чрез Закона за висшето образование от 1948 г. КНИК прекратява и последните автономни прояви на БАН, Софийския университет и останалите висши училища. Това подпомага упражняването на политически контрол върху литературата, изкуството, науката, образованието, вноса на филми, кинопроизводството, представено тогава от кинодокументалистиката и седмичната кинохроника.

Засилват се административната и политическата зависимост на организациите на интелигенцията от държавните и политическите органи. Този процес се реализира по две линии – първо, чрез анкети и политически проверки за минали и актуални изяви на членовете на творческите съюзи и, второ, чрез разширяване на материалната зависимост на интелигенцията от държавата, респективно от отделите при ЦК на БКП, които наблюдават културния живот. От КНИК зависи какво и от кой автор може да се издава, чии картини и на какви теми могат да се експонират и кои от тях да се откупуват (откупките са изключително държавни)[15], какво да произвежда документалното кино и какво не, какви музикални и театрални формирования да се субсидират.

Материалната зависимост добре си свършва работата. Тя повече от каквито и да е политически забрани допринася за ликвидиране на творческата свобода. Идеята на Камарата на народната култура чрез разумно материално насърчение да бъде запазено достойнството на творците, привлякла усилията на Ал. Обретенов, К. Константинов, Л. Пипков, Г. Попов (Джон), Н. Балкански, проф. H. Михов, Л. Тенев, Г. Гочев и др., е грубо прекъсната със създаването на КНИК[16]. Оставени са безвъзвратно в миналото творческите формирования – дружества, съюзи, в които интелектуалците се обединяват по естетически и професионални предпочитания, а не по политически признак и чрез административен диктат. Опитът през 1946–1947 г. да се възстанови атмосферата на толерантност и взаимно уважение, царила сред културните среди през 20-те и 30-те години, е прекъснат с бруталността, позната от грубата намеса на ръководството на БКП през 1936 г. в кормиловския спор, когато са наказани сурово културни дейци комунисти не заради политическа дейност, а за естетически възгледи и творчески предпочитания[17]. Срещу тази линия, възродена от КНИК и ЦК на БКП в края на 40-те години, отправят протести изявени интелектуалци комунисти. Обяснимо е, че възраженията срещу идеологическия диктат идват именно от средите на БКП. Споменът за революционната ярост, за чистките от първите месеци след 9 септември 1944 г. са силни и всяват страх сред широките среди от интелигенцията извън Комунистическата партия. Той не може да бъде отстранен нито от дейността на Камарата на народната култура, нито от официалните изявления на ръководството на БКП до края на 1947 г. за ненамеса на политическите фактори в културната дейност. Нещо повече, за неговото засилване допринасят тежките наказания на интелектуалци демократи – Тр. Кунев, Цв. Иванов, д-р Т. Чичовски, Р. Боналов и др., осъдени единствено за журналистическа дейност.

Но възраженията на изявени културни дейци комунисти срещу политическия натиск на БКП върху творческата свобода са обречени на неуспех независимо от доблестната гражданска позиция, големия революционен актив в миналото и безспорния професионален престиж на протестиращите, сред които са Ал. Жендов, Ст. Сотиров, Б. Дановски, Л. Пипков, проф. H. Меворах, проф. Т. Владигеров и др. Трагедията на тези интелектуалци се корени в убеждението им, че нещата са объркани единствено у нас, на българска почва, от развихрилата се активност на амбициозния и властен В. Червенков, както и от обградилата го група на кариеристи и необразовани функционери. Те не могат да допуснат, че нещата са по-тежки, че председателят на КНИК не нарушава, а точно следва болшевишките принципи в културната политика. Заблудата им се корени в обстоятелството, че те (с изключение донякъде на Ал. Жендов) изобщо не познават съветската действителност и съдят за нея по един измамен, пропаганден образ. Години наред управляващите в СССР организират за външния свят блестяща фалшива витрина, зад която скриват една жестока и мизерна действителност. Но това е трагедията на цялата лява интелигенция, която живее с измамната илюзия за справедливостта на съветското общество, създавана от ВКП(б) и Коминтерна. Този недействителен образ за страната на диктатурата на пролетариата се допълва, доукрасява от най-видни интелектуалци от Западна Европа, от САЩ, от Латинска Америка, които заради заблудата и чистия си идеализъм десетилетия наред крачат „във възторжения строй на приятелите на СССР“[18]. Голямата заблуда предопределя и трагичната развръзка за опонентите на В. Червенков, които са сред най-силните по духовно присъствие и най-ярките по професионална дейност интелектуалци в БКП.

Спорът между В. Червенков и част от културните среди в БКП започва непосредствено след 9 септември 1944 г. Напуснал рано страната, без образование и без да познава нейния културен живот, В. Червенков се обучава в Института за червена професура в Москва, където по-късно е и преподавател. Той се завръща в България със самочувствието на най-солидно идеологически подготвен деец от сталински тип, „необременен от тесняшкото минало“ и овладял болшевишката теория. Скромното му място сред емигрантските среди го е лишило от международни контакти и европейски пътувания, макар и само на коминтерновска основа, каквато са имали други дейци на БКП. Възпитан в херметизираното съветско общество, той не познава европейската култура, но не съзнава този голям недостатък. В България В. Червенков среща интелигенция, която е приобщена към европейския културен живот, освободена е от провинциални комплекси и идеологически схеми, получила е чрез свои утвърдени представители признание зад граница. Това обаче не създава у него чувство за непълноценност, а го изпълва със съзнанието за идеологическо превъзходство. Той смело произнася своите идеологически присъди – нарича познаването на западната култура низкопоклонничество, а творческите търсения на българските интелектуалци – подражателство, формализъм, изпадане в „плен на гнилата западна култура“. Според него малка и бедна България имала в сравнение с другите страни, особено със Съветския съюз – жалко и бледо културно битие[19].

В. Червенков пристига в България с мащабни лидерски амбиции. Но непосредствената им реализация на политическото поприще е осуетена от присъствието на дейци, много по-популярни в собствената им партия и в международното комунистическо движение, като Г. Димитров, В. Коларов, Тр. Костов. Това го насочва към ръководството на културния живот. Но и в тази сфера водаческите му намерения първоначално се оказват твърде крайни и прибързани с оглед на тактиката, която по вътрешнополитически и международни съображения БКП е принудена да следва по отношение на интелигенцията. Неговите възгледи срещат неодобрение не само от идейно нескованите среди от интелигенцията в БКП, които са верни на разбиранията си за свобода на културния живот със задължителните за това естетически и идеен плурализъм и толерантност, но и в част от Политбюро и до голяма степен от Георги Димитров. Причината за това е преценката, че червенковската амбиция за незабавно и безкомпромисно налагане на ленинизма е прибързана, нереалистична и излишно „пренатяга тетивата“ в и без това сложните отношения с интелигенцията, от чиято подкрепа властта се нуждае.

Времето на В. Червенков настъпва веднага след формирането на Коминформбюро през есента на 1947 г. Наложеният от ВКП(б) курс е за бързо идеологическо преустройство в т. нар. „нов тип демокрации“ и отрича тактиката, допускаща за определен преходен етап културен плурализъм и лоялно културно общуване със западните страни. Той открива път за разгръщането на болшевишка безкомпромисност в настъплението срещу идеи и естетически платформи, несъответстващи на политическия подход към културната дейност, назован в СССР социалистически реализъм в литературата и изкуството и марксистко-ленинска методология в науката. Този процес на настъпление на Комунистическата партия в културната сфера, осъществен първоначално от дейността на КНИК, а по-късно и чрез системата на строг политически контрол, оформена след Петия конгрес на БКП, поставя под ударите на цензурата цялата интелигенция, включително и от средите на Комунистическата партия. Това е един от белезите за напредналия стадий на съветизация на източноевропейските страни, при който в тактиката на ръководствата на комунистическите партии спрямо интелигенцията са изоставени всички междинни, компромисни варианти[20].

Доскоро политическите условия не допускаха кратко и точно да се назоват причините за т. нар. „еволюция към откритите карти“ в отношението на БКП към културните среди. Промените на политиката в културната област в края на 40-те години настъпват не поради по-активната намеса на В. Червенков в културния живот, а поради пълното утвърждаване на една обществена система, която не допуска свободно протичане на духовните процеси с присъщите за това индивидуалност, идейно и естетическо многозвучие и пъстрота. Сам В. Червенков играе огромна роля и носи голяма отговорност за окончателното налагане на диктаторския стил на ръководство на културата. Но неговата дейност не само е обективно подпомогната, но и е адекватна на политическата ситуация, наложена от Съветския съюз в източноевропейските страни, при която е ликвидирана каквато и да е възможност за алтернативни на официалната идеология гледища не само в политиката, но и в културата. Редица допълнителни фактори допринасят за бързото налагане на В. Червенков в политическия живот. Два от тях са от особено значение – първо, жестоката разправа с Тр. Костов, изповядващ един по-разумен в сравнение с бившите емигранти в СССР интернационализъм, второ, съпруг на Ел. Димитрова, В. Червенков е член на семейството на Г. Димитров.

Някои събития в края на 40-те години допринасят за утвърждаване на нови тематични сфери в цензурната политика на България. Под ударите на цензурата попадат личности и прояви, които първите години след 9 септември 1944 г. са били не само строго защитаван обект, но и деен субект на пропагандата на БКП. Проследени в хронологичен ред, по-важните от тези събития са: влошаването на отношенията между Югославия и държавите от съветския блок, създаването на СИВ, процесът срещу Трайчо Костов. Разногласията между Й. В. Сталин и Й. Б. Тито, довели през лятото на 1948 г. до изключване на ЮКП от Коминформбюро, налагат в България (подобно на всички източноевропейски страни) строго ограничаване на връзките със западната ѝ съседка и стриктен контрол върху всички културни и политически прояви, свързани с Югославия[21]. По съветски образец цензурата насочва своята активност и в ретроспективен план.

Започва акция за прочистване на библиотеките, издателствата и книжарниците от литература, обявявана в продължение на повече от три години за политически важна и изключително ценна. Под ударите на цензурата попадат не само книги за Тито, за ЮКП и Югославия след Втората световна война, но и издания от различните югославски автори от 30-те и 40-те години.

Въвеждането на цензурни ограничения в тематиката за Югославия е направено от официалните среди в България само в рамките на внушеното и разрешеното от СССР, макар че БКП има сериозни, собствени основания да осъди хегемонистичната, националистическа позиция на ЮКП, изявила се в трактовката на проблема за мястото на населението в Македония в историческото и културното развитие на българския народ. Официалните среди в България след лятото на 1948 г. дори не отменят цензурните забрани, наложени от формулата „прояви с великобългарски шовинизъм“, под ударите на която несправедливо попадат научни и художествени произведения и културни дейци, заели в творчеството си исторически верни позиции по македонския въпрос, по българо-сръбските и българо-югославските отношения[22]. Наложените в края на 1948 г. политически ограничения по представяне на югославската проблематика не са израз на освобождаването на БКП от националния нихилизъм и подронващия националното ни достойнство криворазбран интернационализъм. Те отричат правото на Югославия да прояви несъгласие и да се противопостави на намесата на ВКП(б) и на Й. Сталин във вътрешните ѝ работи. В същото време БКП не оспорва грубите, неоправдани претенции на Югославия срещу обективното представяне на суверенно български проблеми.

Създаването на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) през януари 1949 г.[23] поставя пред всяка от страните участнички нов тип строги цензурни ограничения, наложени от внушения от съветската страна страх от „изтичане на информация“ до западните държави. В СИВ се налагат железните съветски принципи за секретност, тъй като самата организация е формирана с цел да изолира държавите участнички от икономически контакти със западните страни. Задълженията за поверителност се обуславят и от разширяващата се обвързаност на икономиките на отделните държави и засилващата се зависимост на всяка от тях от Съветския съюз. Така че всеки пропуск на която и да е от участничките крие опасност от най-строги санкции от съветските репресивни институции. Учредяването на СИВ успоредно с икономическите последици засилва насажданите методично от СССР шпиономания и страх от диверсия сред политическите и държавните институции в страните от съветския блок.

Процесът срещу Трайчо Костов заедно с подобните наказателни акции в другите източноевропейски страни[24] засилва аргументите в полза на формирането у нас на единна цензурна система. Направените на януарския пленум на ЦК на БКП през 1950 г. изводи са изцяло пронизани с болшевишка подозрителност към интелигенцията и със страха от врага с партиен билет. По думите на В. Червенков, след като в страната вече нямало открита опозиция, то Комунистическата партия служела за надеждно прикритие на „оръдията на англо-американския империализъм“. Процесите в София и в Будапеща според него показали, че на „старата“ интелигенция, формирана в миналото, не можело да се вярва и трябвало бързо да се обучат кадри от средата на работническата класа и трудещите се селяни[25].

Засилването на бдителността и политическия контрол Политбюро свързва с по-цялостно изучаване на съветския опит в тази насока. Процесът срещу Тр. Костов убеждава ръководните среди в БКП колко жестоко се наказва всяко съмнение в неискреност към Съветския съюз. Това поражда у тях комплекс „от изоставане от съветския начин на управление“ и от евентуално допускане на някаква българска специфика било в политическия, било в стопанския или културния живот на страната. Този страх става движещата сила в управляващите държавата и БКП среди.

Без съмнение внушенията за изравняване на методите на ръководство, за преодоляване на „изоставането“ идват и от съветска страна. Достъпните ми документи обаче засега представят главно българската позиция, а тя в началото на 50-те години се отличава с изключително усърдие и инициативност за въвеждане на съветските образци в културния живот.

От 1950 до 1952 г. е извършена пълна реорганизация на всички степени на образователната система от първоначалното до висшето училище. Въведени са основните елементи на учебните програми, направо са преведени по редица предмети от различните образователни степени съветски учебници. Наложено е единното училище. Това нарушава традиционната структура на учебния процес, като съкращава един от концентричните кръгове в преподаването на учебния материал. Въведена е съветската петобална оценъчна система. Наложен е постоянен цензурен контрол върху учебниците. Висшите училища, наречени по съветски стил заведения (ВУЗ), са лишени от преподаването на редица научни дисциплини, определени като „чиста“ наука или идеализъм. Дори тактичният опит на авторитетни педагози комунисти да се противопоставят на тези съсипващи образователната система промени са определени в Политбюро и Секретариата на ЦК на БКП като антисъветски и са строго наказани[26].

Направена е последната, решителна стъпка към изравняване на дейността на съдилищата и прокуратурата у нас и в Съветския съюз. Това е сложен процес, преминал през различни моменти, важна част от който е постепенното обезличаване още от 1945 до практическото социално изолиране на адвокатската професия през 1952 г. Въз основа на съветския опит се твърди, че адвокатурата е излишна в новото общество, при което хората все по-рядко ще прибягват до съдебна процедура в битов план, където проблемите щели да се решават от т. нар. „другарски съдилища“. Що се отнася до политическите процеси, то при тях по съветски образец се приема, че задачата на адвоката защитник е само формална[27]. И така, през 1952 г. в съдебната система са въведени промени, крайно реакционни по своя смисъл – за приравняване на процедурата в гражданските и военните съдилища, за съкращаване на адвокатските колегии като остатък от миналото, за приемането на високия процент на осъдените като критерий за ефективна работа на съдилищата[28]. Измененията в съдебната система са свързани с цензурния контрол, тъй като винаги съществува опасност случаите, засегнати от него, да станат обект на наказателно дело.

В резултат на засиления политически контрол преминава вълна от репресии срещу интелектуалци, дръзнали да изкажат независими от официалното гледище мнения по чисто професионални въпроси – научни, театрални, образователни, художествени. Като се започне с дискусията за състоянието на биологическата наука, състояла се в БАН през пролетта на 1949 г., и се стигне до скандалната разправа в Народния театър през 1952 г. с Г. Стаматов, осмелил се да изрази несъгласие с бездарния режисьорски стил на командирования у нас съветски театрал Б. Бабочкин – във всички случаи са наказани видни културни дейци, даващи облика и определящи нивото на съвременната българска култура – акад. Д. Костов, акад. M. Попов, акад. Ив. Буреш, проф. Ив. Странски, Ал. Жендов, С. Попов, Н. Райнов, проф. Н. Меворах и др. Техните чисто професионални мнения са оценявани ту като идеалистически, ту като формалистични, ту като ненаучни или недостатъчно художествени, но задължително във всички случаи като антисъветски, тъй като се отличавали от официалните съветски гледища. А това през 50-те години е най-тежко политическо прегрешение[29].

Съветската схема за социалната структура на държавата на диктатурата на пролетариата не отрежда самостоятелно място на интелигенцията. По аналогия на нея през 1952 г. Политбюро на ЦК на БКП взема решение, че по социално положение населението в страната се разделя на три категории – работници, селяни и служещи[30]. Това е мястото, което съветската обществена система, приета за образец от БКП, отрежда на образованата, създаваща духовния облик на нацията част от населението. И така – интелигентът не твори, не изследва, не лекува, не обучава, не създава материални и духовни блага – той служи. Той е зависим от държавата, от Комунистическата партия – постоянно е противопоставян заради „нетрудовите“ си занимания („нито оре, нито тъче“) на останалите категории от населението. Всички тези заимствания от съветската политика вероятно са препоръчвани от ВКП (б). Меродавна документация по въпроса все още липсва на изследователя. Източниците обаче убедително показват инициативността на управляващите политически органи у нас за унищожаване на всяка национална специфика и за утвърждаване в България на елементите на съветския модел в обществената система.

Процесът на пълното подчинение на интелектуалната дейност от политиката изисква и усъвършенстване на идеологически контрол. В средата на октомври 1952 г. Политбюро на ЦК на БКП възлага на комисия в състав Енчо Стайков, Рубен Леви (Аврамов), Карло Луканов, Георги Михайлов и Георги Кумбилиев да подготви проект за учредяване на централизирана цензурна институция по подобие на съветския Главлит[31]. Самата процедура отговаря на установената тоталитарна практика – всички въпроси да се обсъждат в Политбюро и оттам да се дават готови решения в Министерския съвет. В персонално отношение съставът и на двата органа – ПБ на БКП и МС – в общи линии е един и същ. Това също е един от белезите на пълно срастване на ръководните органи на Комунистическата партия и държавна власт. В този дух е и внесеният десетина дни по-късно проект за окончателно приемане в Политбюро, според който към Министерския съвет се Създава Главно управление по въпросите на литературата и издателствата (Главлит), „което работи под непосредственото ръководство на ЦК на БКП, като всички по-важни негови политически инструкции и нареждания се утвърждават от ЦК“[32]. Фактически новото учреждение има само един ръководител – В. Червенков, който тогава е председател на МС и генерален секретар на ЦК на БКП.

Твърде повърхностен и неубедителен би бил опитът Главлит да се разглежда като институция, създадена и действаща единствено по волята на В. Червенков. За необходимостта от нейното формиране се изказва цялото Политбюро, в случая не е изключено да е имало и директни внушения от съветска страна, за което обаче няма конкретни данни в достъпната ми документация. Но от това учреждение има полза целият кръг управляващи, тъй като системата от ограничения спуска защитна завеса около тяхната дейност, освобождава ги от страничен контрол, прави ги свободни от отговорност – в крайна сметка неподсъдни.

Още при приемането на проекта ПБ определя и началника на Главлит. Това е Елена Гаврилова. Веднага след 9 септември тя е сред най-младите сътрудници в отдел „Агитация и пропаганда“ при ЦК на БКП, а след 1948 г. в качеството си на главен секретар на КНИК е най-довереното лице и пръв помощник на В. Червенков[33]. Още оттогава Ел. Гаврилова неизменно присъства във всички анкетни комисии за политически проучвания и за установяване на системен контрол в средите на интелигенцията. Макар и прикрита зад мощната фигура на В. Червенков, нейната инициативност и вина за предприетите по различно време преследвания срещу изтъкнати дейци на българската култура, като П. Владигеров, Ил. Бешков, С. Попов, Г. Стаматов, Б. Дановски, Ст. Сърчаджиев, К. Константинов, Ал. Данчев, Т. Владигеров, В. Петров и др., са несъмнени. Безспорна е и голямата ѝ отговорност за жестоката разправа на В. Червенков с Ал. Жендов и за трудната творческа съдба през 50-те години на художници като Б. Ангелушев, Г. Попов (Джон), Б. Обрешков[34].

Окончателният вариант на постановлението за създаване на Главлит, приет на 20 декември 1952 г. от МС, е подготвен от министъра на вътрешните работи Г. Цанков, от министъра на финансите К. Лазаров при най-дейното участие на Ел. Гаврилова. В него се определя, че управлението се ползва с правата на министерство, а началникът му – с ранг на министър. Като основен аргумент за учредяване на институцията са страхът, шпиономанията, които вече не просто идват у нас от СССР, но и определено са станали присъщи на целия лидерски състав на БКП и се внушават систематично, упорито чрез различни форми и средства на цялата ѝ членска маса.

Основните задачи на Главлит, формулирани твърде обстоятелствено, са определени в две насоки – първо, борба срещу всевъзможните прояви на буржоазна идеология, изброени най-широко, от „национализъм, шовинизъм, космополитизъм, расизъм до троцкизъм – стар и нов – титовизъм и трайчокостовщина“. Заедно с това на управлението се възлагат и т. нар. „позитивни задачи“ – „да утвърждава марксизма-ленинизма“ във всички сфери на националния ни живот[35]. Тази формулировка неимоверно разширява наказателните възможности на институцията, тъй като чрез нея могат да бъдат спрени и прояви, които са преценени като недостатъчно утвърждаващи.

Втората група отговорности на Главлит се смята като „жизнено важна за социалистическата държава“. Тя трябва да осуетява „разгласяването на държавна тайна в печата чрез други видове публикации и информации“. Това определение също е твърде общо и то засяга широк кръг институции – печат, радио, издателства, изложби (особено фото-), учебни програми, учебници и т. н. Оказва се обаче, че в страната няма все още достатъчно опит за изпълнението на тази задача и се препоръчва при помощта на съветски инструктор да бъде изработен списък на темите и данните, представляващи държавна тайна не само за България, но и за „братските страни, с които поддържаме връзка, и на първо място за Съветския съюз“[36].

От момента на приемане на постановлението – на 20 декември 1952 г., до закриването на Главлит, тази цензурна институция се ползва с изключителното благоволение на В. Червенков, който, както сочат източниците, се отнася към съратниците си в ЦК на БКП с изключителна строгост и високомерие[37]. Съвсем различно е обаче отношението му към началничката на Главлит, която определено е фаворизирана от генералния секретар.

До края на декември в Главлит са назначени първата група сътрудници, наречени политредактори. Те „не са хора случайни“. Изборът им е направен от Секретариата на ЦК на БКП, а кандидатурата на всеки е одобрена лично от В. Червенков. Това доверие, а и високите заплати изпълват избраниците, както те по-късно признават, с огромно самочувствие[38].

Какви са хората, избрани лично от генералния секретар? Те, както личи от документите, в огромната си част са млади, работили са в МВР, във в. „Работническо дело“, в БТА и в отдели на ЦК на БКП. Ел. Гаврилова ги определя като „най-голямото богатство на Главлит“ и гаранция за изграждане на „сериозно политическо учреждение“[39]. Сред недостатъците им, които тя определя като не особено съществени, са: липсата на обща култура и точни знания, на висше образование, дори и отсъствие на марксистко-ленинска подготовка. Но те били млади, подлежали на развитие и били във всяко отношение за предпочитане пред хората със солидно образование и продължително членство в БКП. Последните според Ел. Гаврилова, а това отразява становището на В. Червенков и на мнозинството от висшия ръководен екип в БКП, били дори опасни, защото „имали самочувствие да взимат решение“ на своя глава, без да се съветват с ръководството. Това показва страха, вселил се у ръководителите от всички степени на йерархията в БКП към интелигенцията като цяло, и специално към хората от собствената им партия, които са образовани, самостоятелни в решенията си и не приемат нелепи диктаторски схеми. Ел. Гаврилова със задоволство отбелязва усърдието на новоназначените, които, „паникьосани от липса на опит“, се стремят да овладеят „спецификата на главлитовската работа“ и на всяка стъпка се съветват, без да се решават да предприемат нещо на своя глава. Те са много изпълнителни, твърдо спазват изискването „да не бъбрят за естеството на своята дейност“ и да не поставят никакви лични интереси над служебните дори когато става дума за най-тежки случаи – болест на дете например. Всяко нарушаване на дисциплината в Главлит се наказва строго[40].

Дори и неволният пропуск в служебните задължения може да доведе до търсене на съдебна отговорност, при което „наказателната давност за обикновено служебно престъпление е пет години, а за квалифицирано – безсрочна“. И логично изниква въпросът, кое кара млади хора да се насочат към една толкова рискована и заплашваща със сурови санкции работа? Едва ли отговорът за всеки е един и същ. Не е изключено някои да са привлечени от високите заплати, други пък от идеен фанатизъм и убеденост, че служат на своята партия „в борбата срещу врага“. Във всички случаи обаче особена роля изиграва и допълнителен момент – голямата неограничена власт. На новопостъпващите, както отбелязва Ел. Гаврилова, се внушава чувство за превъзходство заради заеманата от тях длъжност – „те са номенклатурни работници на ЦК на БКП, на които се дават съответните звания и чинове по линията на запаса на Държавна сигурност и на Народната отбрана“[41]. Още при назначаването на политредакторите е внушено, че политическите качества, партийният подход, предаността към БКП и към нейния ръководител са много по-важни в конкретния момент от образованието и професионалната компетентност. У тях се създава подозрителност към интелигенцията и липса на респект към нейния труд. И това става главният им стимул за служебно старание. За разгръщането на активността на политредакторите допринасят и мотиви от психологичен характер. Разпъвани между страха от наказание (дори от съдебна отговорност) и възможността да се издигат в служебната и партийната йерархия, те се стремят да изпълняват старателно задълженията си. Нещо повече, за тях е по-безопасно да спират материали, да издевателстват над наблюдаваните, отколкото да бъдат обвинявани или пък да проявяват широта в идеологическите си преценки. Освен това служебният ред не дава никаква възможност да им се иска отговорност за необективни и немотивирани решения, защото те не само че не са задължени, но и нямат право да аргументират своите забрани, да оставят бележки по проверяваните текстове или да разговарят с авторите. Те действат строго секретно и дават нарежданията си да бъде спрян даден материал или част от него само на най-отговорното лице в наблюдаваната институция – „директор, главен редактор или в най-краен случай на техните заместници“. Ако заповедите им не са изпълнени или пък ако им се възрази, те не влизат в преговори, а чрез началника на Главлит информират за непокорството съответния отдел на ЦК, Секретариата на ЦК и дори Държавна сигурност[42]. Така е изградена една безкомпромисна, строга цензурна система от тоталитарен тип[43]. В лицето на политредакторите управляващите в Комунистическата партия имат своите верни „доминиканци“ – екзалтирани, дебнещи. Амбицията на Политбюро на БКП е това учреждение и по мащаби да бъде като своя първообраз – Главлит на СССР, и в него да работят 200–300 цензори[44].

* * *

Първите стъпки на новото учреждение преминават под строгия поглед на командирования у нас заместник-началник на Главлит в СССР Виктор Владимирович Катишев[45]. С това име историята ни ще свързва въвеждането в България на най-ефикасните форми на сталинисткия морален терор над интелектуалния труд, организираните погроми над огнищата на националното ни книжовно богатство (от Народна библиотека в София до селските читалища) и рязкото прекъсване на културния обмен и информация от страните извън съветския блок[46].

Със съдействието на В. Катишев е оформена структурата на Главлит, в който са включени седем отдела – „Контрол на централните софийски вестници, радиопредавания и фотоинформация“, „Контрол на книги и списания“, „Контрол на библиотеки, музеи и изложби“, „Ръководство на местните органи“ с представители на Главлит на щат или на хонорар в 15 града, „Внос и износ на литература“ (включително и книгообменните връзки на СУ, БАН и Народната библиотека в София); „Кадри“, „Административно-финансов отдел“. Съветският инструктор определя и етапите в дейността на Главлит. Първоначално под контрола на политредакторите попадат всички централни ежедневници, радиопредавания, цялата продукция на издателство „Народна просвета“ и три от редакциите на БТА – информация за чужбина, вътрешна информация с пресфото и пресбюро. Като втори етап се предвижда контролът на седмичници като „Литературен фронт“, „Стършел“ до постепенното обхващане на всички периодични органи и на издателствата. По отношение на религиозната литература В. Катишев дава един съвет, изцяло издържан в духа на демагогията и желязната безкомпромисност на сталинизма. От една страна, съветва той, Главлит няма да се занимава със съдържанието на религиозната литература, защото, както е известно, „в социалистическата държава има свобода на вероизповеданието“. От друга страна обаче, според категоричното му твърдение Главлит, не бива да допуска изобщо разпространението на религиозна книжнина[47]. Втората група институции, чиято дейност трябва да обхване цензурата, са библиотеките и музеите, а третата са отделите при пощата и граничните пунктове, чрез които се осъществяват вносът и износът на чужда литература.

Сътрудниците на Главлит не приемат предложението на В. Катишев да се наричат подобно на колегите си в СССР „цензори“, каквито в действителност са[48]. Те настояват и на по-неутралното „политредактори“, тъй като се съобразяват с обществената неприязън към цензорската институция, активно подхранвана в миналото и от БКП. В случая обаче не се възразява срещу естеството на работата, а само срещу наименованието, което ѝ се дава.

От своя страна пък В. Катишев още при обсъждането на принципните моменти в работата на Главлит не е склонен да отговаря на по-конкретни въпроси, навлизащи в „кухнята“ на съветската цензура. Това е една особеност, засягаща принципни позиции на Съветския съюз в отношенията с т. нар. „братски страни“. Въпреки разточителните декларации за равноправие за съветските политици всички държави от източния блок си остават „зад граница“, лишени от правото да имат тайни от „големия покровител“. Но нито една от тези държави не може да иска от СССР това и по отношение за себе си. Ето защо В. Катишев, макар и рядко, изоставя следваната вежливост и нервно отговаря, че в неговата страна цензорите били компетентни и сами търсели решения на своите проблеми[49]. Материалите на Главлит показват, че високомерието неизменно прозвучава в тона на съветските инструктори, когато в диалога се засегне проблем, простиращ се извън онова, което в чужбина може да се знае за СССР.

Сами ревниво пазещи своите секрети, съветските представители са главните фигури, които определят въпросите, представляващи държавна тайна във всяка от страните на Източния блок. Формирането на Главлит е причина през 1953 г. в България за пръв път да се изработи цялостен списък на проблемите и данните, които са държавна тайна. В неговото съставяне участват Ел. Гаврилова, В. Катишев, представители на Държавна сигурност и на Министерство на народната отбрана[50]. Той обхваща няколко големи тематични групи. На първо място, в него са въпросите от икономически характер. Забраните се отнасят до всички стопански области: а) за промишлеността – производствени мощности, планове, резултатите от тяхното изпълнение в абсолютни и ценови изражения, брой на заетите работници и научно-технически специалисти, техническо оборудване, строителство на цехове – независимо дали са за чугун, за медикаменти или за консерви, обекти на електрическата, химическата, тежката, леката индустрия, всички рационализаторски предложения[51], резултати от геоложки проучвания и местонахождения на полезни изкопаеми и т. н.; б) селско стопанство – данните в абсолютни цифри или проценти (в сравнение с миналото, за което има вече обнародвани сведения) за засетите площи и реалния добив за всички видове култури, реалните показатели за развитие на животновъдството, за болести по животните и пр.; в) строителство на транспортна мрежа, на язовири (особено височина на язовирната стена, вместимост); г) международни стопански връзки – валутни фондове, дългосрочни кредити; д) национална финансова система – парично обръщение и парични знаци, влогове в ДСК и др.[52] Излишно е да се обяснява, че тази секретност, въведена по съветски модел уж в името на национални интереси и интернационални задължения спрямо държавите от съветския блок, в действителност осигурява безотговорност и неподсъдност на тесния кръг на управляващите. Ето защо принципите на държавна тайна, внесени у нас от Съветския съюз, са желани от ръководните среди в Комунистическата партия и държавата, тъй като им развързват ръцете за самоволно разпореждане във всички сфери на националния живот. Те осигуряват власт не на компетентните, а на политически силните, което също е елемент от утвърждаващата се тоталитарна система.

Втората голяма група въпроси, обявени за държавна тайна, осигурява отнемането на личните свободи на гражданите и техните елементарни човешки права. За абсолютно поверително са обявени функционирането на следствените и съдебните органи, дейността на репресивните институции, местонахождението и броят на затворите и трудововъзпитателните общежития (лагерите), както и числото на онези, които изтърпяват наказания. Допуска се публикуването само на данни за нашумели съдебни процеси, чрез които се разпалва класова омраза в името на уж накърнени национални интереси. Строго се забранява оповестяването на данни за размерите, причините и евентуалните опасни последици за населението от производствени аварии, катастрофи, пожари, а също така и за жертвите и опустошенията от природни бедствия[53]. Ясно е, че гражданите остават безправни не само в социален и политически план, но са им отнети най-елементарните възможности за самозащита и самосъхранение при стихийни бедствия. Системата за държавна тайна в тази област с антихуманността си и с пълното обезличаване на живота на обикновения гражданин гарантира в тоталитарното общество спокойствието на властващия елит. Тази особеност на съветската система се възприема като особено полезна от управляващите у нас.

Третата група проблеми, най-строго охранявани от правилника за държавна тайна, е свързана с дейността на секретните институции – Министерство на вътрешните работи, Министерство на народната отбрана. Държавна сигурност и Главлит[54]. Това ясно очертава мястото на цензурното учреждение сред органите, които съставляват гръбнака на тоталитарната система и налагат насилието като основен двигател в държавния живот.

Когато се приема списъка за държавната тайна, Ел. Гаврилова проявява неприсъща за началническия ѝ подход „разкрепостеност“. Тя смята, че не бивало да се робува на догми и схеми. За цензурата според нея „калъпи нямало“, а сътрудниците на Главлит трябвало да растат заедно с работата си и да обогатяват, разширяват създадения списък, т. е. да затягат цензурните изисквания. Затова сътрудниците трябвало по съветите на началничката да посветят цялото си свободно време на усъвършенстването на главлитовските си способности[55].

Приложението на списъка за държавна тайна се осъществява от политредакторите, прикрепени към редакциите на вестници, списания, издателства, радиото и т. н. За всеки род дейност има специфични изисквания. Важно обаче е, че всеки цензор носи лична отговорност за публикуваните материали. Той ги изчита многократно от ръкописа до коректурата. Всяка проверка е отбелязана със специален триъгълен печат, в който е отбелязан номерът на цензора. Тогава в редакторското каре на книгата се появява надписът „подписано за печат“ (останал и до днес, но вече според уверенията на редакторите е загубил значението, което е имал в миналото). При излезли от печат книги последното задължение на цензора е да сложи върху сигналния екземпляр печат с надпис „за разпространение“. При материалите за радиото печатът за разрешение се поставя задължително върху окончателния вариант на текста, който се излъчва в ефир[56]. Емисиите на чужди езици се следят в българския вариант, излъчването им се следи вероятно от служби при МВР или МВнР.

Политредакторският контрол е в две насоки – идеологическа и за опазване на държавната тайна. В първия случай цензорите избират един сигурен път. Те дават ход на материали по различни проблеми – политически, стопански, културни, международни, които са намерили място в съветските информационни източници, т. е. преминали са през ситното сито на съветския Главлит. А съветската цензурна политика е крайно строга. Тя е формирана в продължение на десетилетия и непрекъснато се обогатява с нови средства за контрол. Право на публична дейност имат само културни дейци и среди, приети от официалната политика. Твърде суров е и режимът за популяризиране в СССР на представители на задграничните интелектуалци. След края на Втората световна война съветската цензурна политика обрича на забвение имена като Ъ. Хемингуей, Г. Грос, Ф. Мазарел, У. Фокнър, а малко по-късно Л. Арагон, П. Елюар, Е. Триоле, А. Малро, А. Матис, а Пикасо „е само частично реабилитиран, заради гълъба на мира“[57]. А критериите на съветския Главлит са неотменен закон за българската цензура. Ел. Гаврилова фанатизирано вярва в тях, както и в единственото авторитетно за нея мнение на В. Червенков, че българската интелигенция, включително и марксистката ѝ част, не е дорасла да има собствени критерии. В духа на това становище всичко, писано от български автори – литература, наука и пр. – трябва строго да следва съветските схеми, дори непрекъснато в материалите да се изтъква заимстването на съветските идеологически форми.

Връзките, разгърнали се по линията на Главлит между България и СССР, влияят политически върху равнището на българо-съветския културен обмен – тенденция, която започва непосредствено след 9 септември 1944 г., засилва се в края на 40-те години и се налага окончателно през първата половина на 50-те години. У нас се представя репрезентативно руската литература и изкуство и се популяризира изключително официозната, фаворизирана от сталинизма съветска култура, която с прекомерната си идеологизация, схематизъм и посредствено художествено ниво (обусловено уж в името на „култура понятна на народа“) представя изопачено действителното равнище на интелектуалния живот в СССР. Така че цензурата оказва своето крайно отрицателно отражение и върху българо-съветския културен обмен[58].

Втората насока в работата на българските цензори е ориентирана към опазването на държавната тайна. Приложението на правилника дава широки възможности за развихряне на подозрителността. Тя довежда шпиономанията на стреснатите от евентуални наказания политредактори до неподозирани форми. Лично началничката втълпява на своите подчинени колко „коварен и хитър е врагът“, колко многобройни са институтите във „вражеските страни“, които се занимават със СССР и дружеските му държави, които обработват и техния печат „с шпионски цели, съпоставяйки, пресмятайки, изчислявайки в продължителен срок от време различни данни, публикувани по различно време“[59].

Главлит организира курсове за квалификация на политредакторите. Четат се лекции и се водят разисквания по теми „Съвременните антикомунистически теории в областта на науката и изкуството“, „Как врагът използва и обработва печата в своето разузнаване“. По първата тема се развихрят активни дискусии по това, кое е идеологически вредно, кое – лъженаучно, кое е държавна тайна. Разсъждава се в един твърде принизен план, свойствен на хора, които са лишени от системни задълбочени знания. В разговорите витаят подозрителността и сковаващият страх от врага, а и от санкциите на собствената партия в случай, че се допусне грешка. По втората тема безрезервно се приема съветското становище, че най-полезни за врага са количествените характеристики от всички сфери на националния ни живот – икономика, образование, здравеопазване и пр. Такива данни били най-опасни за разкриване на тайни от висш национален интерес. Но пък не били по-малко опасни и процентите, ако са съпоставени с ретроспективни сведения за определени години, дадени в абсолютни числа[60].

По повод на тези разисквания Ел. Гаврилова се консултира с В. Червенков, доколко има опасност въпреки взетите строги мерки държавната тайна да се установи по косвен път. Отговорът на министър-председателя е категоричен: „Държавната тайна не бива да се открива по никакъв – нито по пряк, нито по косвен път!“ На този най-общ отговор началничката на Главлит пита допълнително с надежда, че нещата ще се изяснят при конкретен пример: „За Бухово, например, всички знаят, но едва ли трябва да се заостря вниманието чрез печата.“ В. Червенков отсича: „Печатът няма работа да се занимава с Бухово от никакво гледище“[61]. Тази рязка реакция е предизвикана от засягането на една от най-секретните теми, свързана с добива на урана и голямата българска жертва в името на съветските интереси. Изобщо от кореспонденцията се очертават някои абсолютно забранени зони с оглед на държавната тайна. Една от тях са местонахождението на полезни изкопаеми, геоложките проучвания и рудодобивът. Секретността в тези случаи се обяснява и с неотменните задължения на България „към СССР и съюзните държави“. Явно е, че всяко нарушение от българска страна би довело до най-тежки съветски санкции. Но в пазенето на т. нар. „секрети“ Съветският съюз не спазва никаква реципрочност. Цензурата на СССР без каквито и да е консултации с България дава данни, определени от българския Главлит (друг е въпросът, че не е основателно, но и цялата цензурна система, наложена от СССР, е нелепа) като строго поверителни. Така например в българската практика по инструкции от СССР се пази пълна тайна за евентуалните находища на нефт. За изненада на Главлит у нас обаче в СССР е публикувана карта, в която е отбелязано, че проучванията се правят край Шабла. Мнението на члена на ПБ на ЦК Ив. Михайлов е, че щом съветската страна е допуснала оповестяването на тази „тайна“, то България не би трябвало да има никакви възражения[62]. Вижда се, че по въпросите за държавната тайна последната, решаващата дума имат съветските органи за безопасност, и твърдението, че Главлит служи на висши национални интереси, е чиста демагогия. Цялата цензурна система у нас през 50-те години използва съветски критерии и подчинява своята дейност на инструкции от СССР. С други думи, Главлит е институция директно утвърждаваща процеса на съветизация на България. С това обаче ни най-малко не следва да се намали отговорността на управляващите среди. Нещо повече, тяхната огромна вина е, че приемат за ръководно начало при определяне на принципите на националната сигурност разпоредбите на друга държава.

Според съвета на В. Катишев цензорите нямало особено да сбъркат, ако неоснователно спрат някой материал. Но тежко престъпление би било разгласяването на държавната тайна. Ето защо политредакторите на Главлит ежедневно налагат дребнави забрани, аргументирани със служба на висши държавни цели. Спират се дописки, от които можело да се установи (чрез невероятни изчисления, разбира се) средната заплата на работещите във варниците или пък по косвен път да се узнае цената на гвоздеите в България. Забранява се да се съобщава колко въглища се изразходват годишно в топлоелектроцентралите у нас, защото пък, ако било вече съобщено или пък ако след време се оповести каква е калоричността на въглищата, можело да се открие мощността на ТЕЦ-овете. Ако пък се обнародвал общият разход на вода и това се съчетаело с данни за атмосферното налягане – то щели да станат известни „големи“ тайни за водноелектрическите централи. С нелепите ограничения, наложени от списъка за държавна тайна, могат да се изпълнят десетки страници. Но като приемат забраните като нещо не само разумно, но и крайно необходимо, пропагандните звена на Комунистическата партия задават на Политбюро и пряко на В. Червенков въпроса, какво трябва да се направи „за отразяване на грандиозността на нашите социалистически строежи, без да се засяга държавната сигурност и отбрана?“[63] Решението пропагандата да се води с относителни числа и проценти, предизвиква дълги и тревожни умувания около това, дали „чрез съпоставяне, изчисление и сравнение“ не с какви да е материали, а с публикувани документи на БКП – отчетни доклади от конгреси, пленуми, речи на генералния секретар и др., могат да се разкрият секретни сведения. В отговор на тези съмнения В. Червенков дава нареждане документите на БКП, които са били официално оповестени, да не се цитират в по-късно съставени материали, тъй като съдържащите се в тях сведения могат да разкрият важни държавни тайни. Следователно генералният секретар се страхува дори от документите, съставени от неговата партия, и то при прякото му участие[64]. Това илюстрира една особеност в теоретическата и практическата дейност на всяка партия от болшевишки тип, която, от една страна, скована от догми, робува на железни принципи, а от друга – с лека ръка, светкавично прави преоценка на основни моменти от своето минало и настояще, на събития и личности.

В хода на разискванията с генералния секретар за обсега на държавната тайна Главлит допира до науката, образованието и отбраната. Политредакторите определят като особено опасни и претенциозни исканията на учените от различни области – икономика, техника, селско стопанство, дори история и география, за използване на данни в ретроспективен или актуален план. Учените, както твърдят цензорите, убеждавали, че при изключване на количествените характеристики, а и на други данни от стопански, демографски, социален и пр. характер се губел смисълът на научната им работа. На тези аргументи Главлит отговаря с реторичния въпрос: „А кое е по-важно – науката или държавата?“[65] И така в разсъжденията на цензорите намират отражение високомерието и подозрението, с които управляващите среди в Комунистическата партия по съветски маниер започват да гледат на научната дейност.

Изследователският труд става обект на наблюдение и изпада във все по-голяма зависимост от хора, които според признанието на самата Ел. Гаврилова, са без професионална подготовка и точни знания, дори без обща култура. Този факт е едно от доказателствата за унизителното положение, в което тоталитарната власт поставя научната интелигенция. В. Червенков насърчава цензорите, в съветите му към тях проличава голямата грижа да се прикрие невежеството им, да се защитят безотговорните им некомпетентни действия. Той изрично забранява политредакторите да дават съвети за корекция на текстове или да влизат в контакти със зависимите от тях учени. „Прекратете това. Това е опасно. Не редактирайте, не е ваша работа. Откъде е дадено, че главлитовските работници всичко знаят“ – заявява той[66]. От задължение да аргументират своите становища се освобождават цензорите, които наблюдават учебниците. Формите, съдържанието и резултатите от този контрол биха могли да бъдат предмет на самостоятелно изследване. В случая се налага да се споменат само някои принципни положения, въведени по цензурни съображения. Така например, за да се избегнат евентуални идеологически грешки, се възприема практиката по препоръка на Главлит и на министъра на просветата Д. Янев да бъдат преведени колкото се може повече съветски учебници. В учебните помагала по чисто българска проблематика – история, география, литература, се следват строго съветските изисквания. В учебниците по география по стратегически съображения не се допуска публикуването на панорамни снимки на градове, язовири и пр. (това строго се спазва и в печата, и във филмовото изкуство), не се посочват точно местонахожденията на полезни изкопаеми и точни данни по стопанска история – в актуален и ретроспективен план. С други думи, в името на висши държавни интереси учениците се обременяват с полузнания, с неточни сведения в момент, когато с голяма тревога се коментира въпросът за застрашаващата здравето им претрупаност – вечният проблем в образователната ни система след 1945 г.

Смайващи са идеологическите критерии, приложени към обучението по литература. По съветски образец, горещо защитен от В. Катишев, се определя, че главният показател за добре свършена работа при съставяне на христоматии и литературни помагала трябва да бъде отговорът, дали те внушават убедително марксистко-ленински мироглед. Художествените качества не били толкова важни, защото зависели от индивидуалните естетически предпочитания, докато идеологическите принципи трябвало да бъдат еднакви и задължителни за всички[67].

Първоначално Главлит не наблюдава изданията на Министерство на народната отбрана. В. Катишев смята, че гражданската цензура не може да се занимава с всички въпроси. Мнението на В. Червенков обаче е, че изданията на МНО не бива да правят изключение и да остават извън вниманието на Главлит[68]. Това показва, че за председателя на МС Главлит е най-вдъхващата доверие цензурна институция. От друга страна, включването на военните издания под контрола на гражданска цензура не е признак на либерализация, а на затягане на контрола. Това води до изтриване на границата между военна и гражданска тайна и до уеднаквяване на санкциите за двата вида нарушения. Така че разширяването на функциите на Главлит е дълбоко реакционно по своята същност.

Констатациите, които още В. Катишев прави по време на обиколката си с Ел. Гаврилова из културните институции в страната, са най-сурови по отношение на попълването, съхранението и разпространението на книги у нас. Дейността на осемнадесетте частни антикварни книжарници, фондовете на библиотеките (независимо че са многократно „прочиствани“ през 1944–1945, 1947–1948 и през 1949 г.), както и мащабите на вноса на чужда литература, го кара да заяви, че такива груби идеологически нарушения са невъзможни в СССР. Началничката на Главлит с чувство на огромна вина споделя с председателя на МС изводите на съветския пратеник, като същевременно докладва и за спешно взетите мерки. Според съвета, даден от В. Катишев, първият удар е нанесен върху антикварните магазини, съхранили в складовете си от години грижливо събирани книги, които Ел. Гаврилова определя като „купища вредна литература от български и чужди автори“. Тяхната съдба по съвета на съветския инструктор е решена безшумно и експедитивно. С използваната от съветските идеологически институции йезуитщина срещу антикварните книжарници не са предприети административни мерки, а просто заради някакви неотложни държавни нужди са отчуждени магазинчетата и складовете им, а на техните собственици не е издадено разрешение за амбулантна търговия. Собствениците са принудени да предадат своите книжни колекции[69] на няколкото създадени и строго контролирани от Главлит и МВР държавни книжарници. Оттам пък спешно със съдействието на цензорите цялата „книжна наличност“ – чужди издания и продукция „на бившите частни издателства, е предадена в книжните фабрики за претопяване“[70]. Така е унищожена с един удар една благородна културна дейност, високо уважавана във всички културни страни и давала своя безспорен принос в продължение на десетилетия за обогатяване на националния ни духовен живот.

По-продължителна се оказва опустошителната дейност на цензорите в библиотечното дело. Писмата, с които Ел. Гаврилова осведомява В. Червенков за направеното, са едно от най-тъжните свидетелства за голямото бедствие, сполетяло българската култура – с нея се разпореждат груби, фанатизирани, духовно осакатени хора, движени не от любов към знанието, а от класова омраза, призвани не да събират и опазват, а да „обезвредяват“ и унищожават натрупаното от десетилетия книжовно богатство. „Вредна“ книга, това е едно от най-абсурдните понятия на сталинизма, въведено твърдо в културната политика на Комунистическата партия чрез дейността на Главлит[71]. Унищожителни са наблюденията, които Ел. Гаврилова има за дейността на библиотеките. Тя е поразена от „огромния брой стара и престара книжнина на български и всевъзможни чужди езици“ и сравнително малкия брой на българска и съветска литература – „съотношението е 10:1, а някъде по-лошо“[72].

Началничката на Главлит, която по силата на политически заслуги е издигната от БКП да се разпорежда в културния ни живот още от 9 септември, приема тези „ужасяващи“ пропуски едва ли не като лична вина. Тя търси обяснение за „несвършената работа“[73]. Нейните подробни бележки за съдържанието на библиотечните фондове през 1953 г. са много съществени за изследователя. Те свидетелстват за едно – въпреки опустошителните няколкократни чистки – книжното богатство на България до голяма степен е запазено. Много са причините, обясняващи този факт. Част от тях допират до външнополитически фактори (например взаимоотношенията между мисиите в СКК), други – до вътрешнополитически. Те обаче излизат извън рамките на осветляваната тема. Бих искала обаче да спомена една, която има особено важно значение – това е независимата позиция на огромната част от българските книжовници, които проявяват изключителна гражданска смелост и поемайки големи рискове, успяват да спасят от унищожение значителен брой книги. И доблестните вдъхновители през 40-те години на това твърде опасно, но високопатриотично и културно дело са двама видни български библиографи – проф. H. Михов и проф. Т. Боров[74].Тежки загуби понасят през 1953–1955 г. фондовете на редица големи извънстолични библиотеки в Пловдив, Варна, Русе и т. н. Сътрудниците на Главлит тълкуват в най-примитивен план с оглед на своите ценностни критерии най-извисени по своя характер жестове. За тях ценни са не книгите, а стелажите. Всъщност нищо не може да бъде по-изобличаващо невежеството, царящо в Главлит, от точното цитиране на пасажи от писмо на Ел. Гаврилова до В. Червенков: „Напоследък разни генералски и други семейни библиотеки са се освободили от неудобни за тях томове“, като са ги прехвърлили в „народните хранилища“. Голямата част от тази литература според началничката била „политически вредна, пропагандна, фашистка“. Тя се подкрепя и с „убедителни“ примери. Така например „наследниците на царски генерал“ подарили (а не продали) на Пловдивската библиотека „библиографски обработени турски, английски, френски периодични издания, алманаси… от края на миналия и началото на настоящия век“. В Университетската библиотека в София в общодостъпния каталог (специално се отбелязва, че в общодостъпния) „са намерили място 6 сандъчета с общо 6000 заглавия – всякакви евангелия, животоописание на светии, монографии за църкви, манастири“, цялата тази религиозна литература запълвала „чудесните стелажи“ и Ел. Гаврилова иронично пита „кому са нужни тези издания, дали Университетската библиотека не е създадена за българските попове и църковни служители“.

Главлит оценява като подронващо престижа на библиотечното ни дело обстоятелството, че подръчните фондове на всички библиотеки били запълнени със стари енциклопедии, речници, много хранилища били „претъпкани с никому ненужната, при това в пълни течения буржоазна и фашистка периодика до 9 септември 1944 г.“[75] Излишно е да се обяснява колко страшно е, че съдбата на българските библиотеки е поверена не на учени, а на невежи партийни функционери, които обаче в своята гибелна за културата активност се радват на безрезервната подкрепа на В. Червенков. В писмо до него от Главлит се изразява благодарност, че отново министър-председателят е одобрил мнението им, че ако „енциклопедиите и речниците, в които се срещат най-фантастични термини и реакционни определения, се изземат“, щяло да се освободи място „за стотиците томове действително подръчна съвременна научно-справочна литература“[76].

От Катишев пък в Главлит са усвоили една неповторима по чудовищност идея за отстраняване на „вредни пасажи от иначе ценни книги“, издадени през XVIII и началото на XX в., книги, които във всяко цивилизовано общество се пазят най-грижливо. В такива случаи, за да се запазят все пак редките и ценни книги се препоръчва „вредните пасажи“ да се подлепват или пък просто страниците с тях да се откъсват. Косвени източници сочат, че българските библиотекари, за чиято доблестна позиция ще стане дума, не са позволили подобен срамен произвол с книжното ни богатство. Най-традиционният, одобрен от В. Червенков, начин за освобождаване от „вредна“ литература се оказва унищожението на всички екземпляри от инкриминираните от цензорите книги, като една от тях остава да се пази в т. нар. „спецфонд“ (такъв фонд съществуваше доскоро) в Народната библиотека в София[77]. От съветския Главлит е възприета изключително широка дефиниция за „вредна литература“, според която „вредни са всички книги, в които се възхваляват буржоазният морал, частната собственост и се споменава господа“[78]. Специално трябва да се отбележи, че става дума дори само за споменаване.

След тези уточнения голяма група от сътрудници в Главлит започват работа във всички столични и провинциални библиотеки. Въз основа на работата им се съставят периодически обнародваните „Списък на вредната литература“. След чистките до края на 40-те години цензорите посягат на книги, към които дори във времето на революционна ярост е проявено повече обективност. Многобройни са рецензиите, в които цензорите на Главлит правят дребнав анализ, изпълнен с необосновани подозрения за евентуалната политическа опасност, която представлява една или друга книга. Най-често забраните са насочени към книги, в които се изразяват обективни гледища по националния въпрос. Заради твърденията, че преобладаващата част от населението в Македония е българско или че: „Македония е най-българската част от общото българско отечество“, са спрени книгите на К. Бобчев „Войната, мирът, стопанските интереси“. С., 1940; А. Тошев „Бегли спомени“. С., 1930; Н. Джеров „Далечна земя“. С., 1942; Л. Станчев „Българска олимпиада“ и др.[79]

Другата причина за изземване на книги от библиотеките е всяко най-бегло споменаване на монархическия институт дори и когато то не носи оценъчен характер. Така например цензорите Ив. Лазаров и Д. Симеонов предлагат да се инкриминират всички книжки от XVIII годишнина (1912) на списанието на Българската инженерно-архитектурна камара, защото в две от тях се споменавали имената на българските царе – „на цар Фердинанд за участието му сред покровителите на международна изложба по строителство“ и на „цар Борис III по повод на пълнолетието му“. По същите причини е спряна книгата на Д. Бойдев „Пътят към богатството“, която иначе според цензора Ир. Цонкова била много хубава, тъй като разкривала корупцията в буржоазното общество[80].

Третото основание да бъдат включени книги в списъците за вредна литература е заради техните автори или пък за споменаване на лица, заклеймени от пропагандата на Комунистическата партия като врагове. Списъкът е невероятно широк – като се започне с имената на царската фамилия, министър-председателите на България от 20-те години до 9 септември 1944 г. и свърши с Тр. Костов. Той постоянно се попълва по силата на бързите преоценки, присъщи на партиите от болшевишки тип, при които довчерашният заслужил другар и съратник става презрян шпионин, оръдие на врага и т. н.

Тази склонност към бърза промяна в становищата показва колко непостоянен и подлежащ на корекции може да бъде препоръчваният от Ел. Гаврилова фонд от „съвременна, стабилна научно-справочна литература“[81].

В мненията, изказани от Главлит, първото нещо, което бие на очи, това са железните идеологически критерии и невежеството на цензорите. В подкрепа могат да се цитират примери буквално от всяка рецензия. Особено впечатлява едно от възраженията на политредактора В. Илчев към книгата на Хр. Бързицов „Когато те говореха“, съдържаща интервюта със заслужили дейци за развитието на българската култура, сред които се споменава и името проф. Михаил Драгоманов – виден украински историк, етнограф и преподавател в Софийския университет през 1885–1895 г. „Кой може да е този проф. Мих. Драгоманов – пита авторът и сам отговаря, – това вероятно е някой белогвардеец или най-малкото украински националист“[82].

И накрая като неподходящи за ползване се обявяват книги с чисто научен характер от известни български изследователи, посветени на развитието на селското стопанство и промишлеността в страната в периода след Освобождението до началото на 40-те години. Причината те да бъдат включени в спецфонда е, че чрез съдържащите се в тях ретроспективни данни можело да се открият „поверителни показатели за икономическото развитие на съвременна България“[83].

Цензурната проверка в българските библиотеки през 1953–1954 г. е най-мащабната, най-опасната за книжовното ни богатство от всички чистки, проведени след 9 септември 1944 г. Предшествалите я акции, колкото и лишени от критерии и настъпателни по революционност да са, имат все пак кампаниен характер. През 1953 г. Главлит изпраща в библиотеките свои постоянни цензори, чиято главна задача е систематично да контролират съдържанието на библиотечните фондове. И ако все пак тази дейност не достига крайните си опустошителни цели, то това се дължи на гражданската доблест и смелост на десетки просветени българи, посветили се на библиотечното поприще, които съумяват въпреки строгите заповеди и контрол да укрият и спасят от унищожение значителен брой книги. В случая немалка роля изиграва личният пример на директора на Българския библиографски институт проф. Тодор Боров, който, поемайки огромен риск, често успява да не се подчини на строгите заповеди на Главлит, като се позовава на спецификите на библиографската дейност[84].

Колкото повече се задълбочава дейността на политредакторите в библиотеките, толкова повече се разширява кръгът на изданията, които по една или друга причина са обявени за „вредна“ литература. И внезапно самият В. Червенков попада под ударите на цензурата. Новината за престъпленията на Л. Берия налага незабавно от библиотеките да се изземат книгите, в които се споменава името му или има цитати от него. По силата на това разпореждане зам.-началникът на Главлит Ив. Александров отправя през август запитване до Секретариата на ЦК на БКП, дали не е подходящо да се изземе от книжарниците и библиотеките брошурата с доклада на В. Червенков пред Третия конгрес на Отечествения фронт, тъй като в него е цитиран Л. Берия[85]. Тази постъпка вбесява В. Червенков, още повече, че тя е предшествана от крайно неприятни за него събития. В резултат на промените, които бавно настъпват в СССР след смъртта на Й. Сталин и за които твърде малко се знае дори по върховете на комунистическите партии от държавите на съветския блок, от Москва е наредено в България да се проведе, както свидетелстват документите, формално отделяне на държавната от политическата власт. Постът генерален секретар е трансформиран в първи секретар, на който на януарския пленум на ЦК на БКП е поставен Тодор Живков. Тази смяна по принцип е формална. Посочил сам за свой заместник най-безличния от секретарите на ЦК, В. Червенков си запазва министърпредседателското място и правото да отговаря за работата на Политбюро. По думите на подчинените му той пак продължава да бъде кумир, на който „цялото ръководство на БКП се кланя“[86]. Но бившият генерален секретар е твърде честолюбив и подозрителен, за да приеме спокойно промяната[87]. Ето защо въпросът до Секретариата за съдбата на брошурата с неговия доклад го кара да мисли, че зам.-началникът на Главлит „пукнат мангър не дава за това“, кой е авторът на доклада. Извън рамките на статията е проследяването на бурната реакция на В. Червенков, макар че тя е много съществена като свидетелство не само за личните му качества, но и за манталитета на водачите на Комунистическата партия, за дълбоко залегналото вече у тях чувство, че никой и при никакви условия няма право дори да им отправя упрек. „Не е важно дали има грешка, а кой е направил грешката“ – твърди в писмото си В. Червенков. Това чувство за собствено място в БКП е резултат на погазването на елементарната демокрация в Комунистическата партия. В. Червенков бързо намира аргументи в съветската практика срещу опитите да бъде иззета неговата брошура. „Но какво ще каже уважаемият зам.-началник за голямата съветска енциклопедия, дето беше поместена биографията на Берия?“[88] Съветският пример, съветската практика са били винаги най-силният аргумент, когато В. Червенков защитава личната си власт. Той е политик от сталински, от съветски тип и всяка критика срещу него според мнението му е проява на антисъветизъм, което не е нищо друго, освен смъртен политически грях[89].

На гневното обръщение на В. Червенков Ел. Гаврилова отговаря с изпълнено с разкаяние послание за „ужасно лошото, неправилно“ разпореждане на нейния заместник. Тя провежда дълго съвещание, на което всички цензори в духа на червенковските изисквания си правят безпощадна самокритика, говорят за своето главозамайване, за неоправдано високото си самочувствие, което впрочем е единствената истина, произнесена изобщо от сътрудниците на Главлит. Между другото в този драматичен момент на пълно откровение докрай е разнищен механизмът на цензурната система, която е подчинена пряко на ЦК на БКП, „който решава, а Главлит изпълнява“, и че в една народнодемократична държава не може да има учреждение, което да е над партията“[90].

Цялата акция, проведена блестящо и светкавично, ми дава основания да мисля, че Ел. Гаврилова единствена сред висшите партийни функционери е в състояние „да усмирява звяра в душата на вожда“. Успокоен, В. Червенков съветва началничката да изпълнява само „нарежданията на прякото си началство“, т. е. на него[91]. Той дава и конкретни указания, според които вместо да се нанася удар върху авторитета на партийния ръководител, като се изземва брошурата от продажба, редно било тя да се издаде „вече без цитата“, това трябвало да направи зам.-началникът на Главлит, „а не да се втелява, да пита и да разпитва, технико-материалните интереси да поставя над политическите“[92]. Оттук следва и конкретна препоръка, която е много важна за доверието на историка изследовател към отделните източници. „В отделни случаи, съветва В. Червенков, може да се препоръча второ издание, в което могат да се избегнат остарелите места. А останалите брошури да се предадат за преработка като макулатура.“[93] Струва си да се отбележи и една промяна в речника на бившия генерален секретар, която показва, че внимателно подбира думите си, когато нещата допират до него. Цитатите от Берия за всеки друг биха били политическа грешка, за него обаче са „остарели места“.

Като доказателство, че нищо не се е променило и че Червенков е единственият ръководител, на когото Главлит разчита и се подчинява, Ел. Гаврилова още в изпълненото си с извинения писмо поставя и делови въпроси. Според нея трябвало най-накрая да се активизира дейността на отдела „Внос на чуждестранна литература“. Всъщност става дума за налагане на пълен контрол върху книгообмена ни с държави извън съветския блок. Благодарение на традициите, създадени в периода между двете световни войни, тази дейност успешно се подновява и през втората половина на 40-те години допринася за оживление на международните културни връзки на България[94]. Този вид културен обмен по принцип е твърде независим от влиянието на политически фактори и промените, настъпили в културния живот на страната в края на 40-те години, първоначално не му оказват отрицателно въздействие. В. Катишев, който е представител на държава, ограничила до минимум дори и своите официални книгообменни контакти (книгите от чужбина в СССР по правило до 50-те години се завеждат само в спецфондове), е крайно удивен от развитието на тази форма на международно общуване в България. Особено силни са възраженията срещу все още неограничената възможност на български граждани да получават и изпращат книги в чужбина – дейност, която в СССР може да доведе до най-тежки политически репресии.

Главлит започва контрола върху книгообменните си връзки една година по-късно от другите си дейности. Главната причина за това е обстоятелството, че е необходимо за тази работа да се съберат политредактори, владеещи чужди езици, а към тази категория интелектуалци от края на 40-те години ръководните среди в БКП се отнасят с все по-голямо недоверие[95].

След като цензорският екип е формиран, се налага известно време той да овладее функциите си. От есента на 1954 г. целият внос на литература в България, както и изпращането на български книги в чужбина се контролира. Всъщност за втората част от тази дейност първоначално отговарят политредакторите, които правят чистките в българските библиотеки и в своята работа се ръководят от същите критерии, съгласно които определят т. нар. „вредни книги“. В резултат на тяхното идеологическо усърдие изпращането на български книги в чужбина се свежда до минимум. Всеки отказ се мотивира с познатите от библиотечните чистки примитивни съображения. Например, че от книги, съдържащи данни за развитието на българското стопанство в миналото, можели да се разкрият „държавни тайни за социалистическа България и нейните съюзници“. Или пък, че някоя книга можела за злепостави българските културни среди и дейци, чието минало не било от гледна точка на цензорите безупречно. Така например на конгресната библиотека във Вашингтон е отказано да бъде изпратена книгата на големия български артист Иван Попов „Миналото на българския театър“, тъй като според политредактора Л. Ханджиев в първия том се споменавало, макар и мимоходом, за цар Фердинанд, за раждането на Борис и всичко това можело да създаде впечатление у чуждия читател, че един артист, „честван в България наскоро като заслужил и народен“, проявява симпатии към монархическия институт, а пък този факт би могъл да се „изтълкува умело от някой западен пропагандист“[96]. Общото заключение на Главлит е, че Българският библиографски институт „Елин Пелин“, Народната библиотека в София, както и библиотеките при Софийския университет и БАН изпращат в чужбина много „ненужни, стари книги“ и книгообменът им би трябвало да се ограничи до минимум[97].

По предложение на министъра на външната търговия Живко Живков и началничката на Главлит Елена Гаврилова Министерският съвет приема през 1954 г. едно твърде реакционно от културна гледна точка постановление за забрана на книгообмена. Според него към забраните за вноса и износа на валутни ценности – банкноти, златни и сребърни монети, сребро, злато и платина, както и санитарни, ветеринарни и други стоки се прибавя и забраната „за вноса от чужбина и износа от HP България на печатни произведения и други материали“[98].

Макар и по-образовани от колегите си, цензорите, наблюдаващи вноса на чужда литература, проявяват също изключителна строгост и невежествени претенции. Те са подозрителни към периодичните научни издания, органи на авторитетни изследователски центрове по славистика и източноевропейски проучвания от САЩ, Великобритания, Франция, Швейцария и др. Тези списания и тематични поредици се включват в рубриката „Псевдонаучна и пропагандна литература“ и много често изобщо не достигат дори и до спецфонда на Народната библиотека или пък, ако все пак преминават през бариерата на строгата цензура, то е с печат „само за лично, служебно ползване“. И тази мярка се приема с одобрение от В. Червенков[99].

Цензурата спира почти цялата техническа литература, рекламни проспекти, които се изпращат за България от частни фирми, от научни центрове и международни асоциации от Западна Европа, САЩ, Канада и др. Напълно в духа на международния обмен е тези материали да бъдат адресирани до частни лица, още повече, че 50-те години са време на активизиране на деловите контакти в превъзмогналия икономическите поражения от войната свят. В България обаче на тези връзки се гледа твърде подозрително. Ел. Гаврилова съобщава на министър-председателя, че за всички пратки от подобен характер незабавно уведомява Ж. Живков. В. Червенков обаче поставя резолюция „Копие от всички тези писма (а по-добре оригиналите!!!) изпращайте в Държавна сигурност!!!“[100] Така България напълно затваря вратите си за техническите новости в света и още по-здраво се сраства с дирижираните от СССР икономики на държавите от Източния блок. И ако тази изолация води до изключително тежки последици за развитието на нейното стопанство, то пълното прекъсване на притока на медицински списания е дълбоко антихуманно по своята същност.

Ел. Гаврилова съобщава на В. Червенков, че по указание на министъра на народното здраве д-р П. Коларов нито една книга, списание или проспект, които България получава от реномирани клиники и фармацевтични фирми, като Байер, Рош, Циба-Гайге, не стига до българските лекари и аптечни предприятия. Същата е съдбата на рекламните проспекти за медицинска апаратура, изпращани у нас от Швейцария и Западна Германия[101]. Всъщност това е един от безбройните грехове на сина на В. Коларов – д-р Петър Коларов, довел с некомпетентното си ръководство до първото голямо съсипване на здравното ни дело чрез внезапното откъсване от световната медицинска наука и практика и влошаването на условията за квалификация на лекарите – професия, ползвала се до 40-те години с оправдан обществен престиж у нас и зад граница[102].

С намесата на Главлит почти е прекратен обменът на литература между български граждани и частни лица. Цензорите във всички случаи четат книгите, рецензират ги и винаги намират причини да не ги допуснат до получателя. Аргументите за това са, общо взето, едни и същи – в произведенията се съдържат реакционни, упадъчни, формалистични и други идеи. Политредакторите на отдела за внос на литература са особено стреснати от книгата на Симон дьо Бовоар „Мандарините“, получила през 1954 г. наградата Гонкур. В нея се описва животът на интелектуалците в следвоенна Франция и между другото се споменава как те приемат първите сведения за лагерите в СССР. Тази книга става причина Главлит обстойно да проучва онези граждани, които получават книги от чужбина, и те стават обект на наблюдение и от страна на репресивните институции[103].

Само за около осем-девет месеца през 1954 г. в резултат на дейността на Главлит България напълно прекъсва книгообмена на своите граждани със западните държави. Тя се превръща подобно на СССР в херметически затворена страна, до която по линията на размяната на книги, най-традиционната и демократична форма на културно общуване, не може да проникне никаква информация извън държавите от Източния блок. За степента на тази изолация свидетелства не само фактът, че от април до декември 1954 г. са задържани от органите на Главлит 7463 пратки, съдържащи над 20 000 екземпляра, но и това, че цензорите имат крайно малкия, точен списък на гражданите, които получават по абонамент списания от Запад. В него фигурират: художничката Мария Костадинова, която получава с разрешение на Министерството на културата[104] едно графично списание от Франция, нейните колеги Б. Ангелушев – едно списание от Швейцария, В. Стайков – едно от Западна Германия и от Франция – инж. Мутафчиев от Централния съвет на трудовопроизводителните кооперации. За последните трима е ходатайствал лично началникът на Управление на пощите С. Байкушев. Следват и три абонамента в областта на медицината: за Ц. Драгойчева (явно за нуждите на сина ѝ, който следва медицина), за проф. Т. Томов – от Франция, и за проф. Пашев – от Холандия. За строгостта на контрола говори и обстоятелството, че последният от абонатите е съветският посланик у нас Ю. Приходов, който получава „Таймс“ и „още два прогресивни западни вестника“[105]. Следователно Главлит следи не само българските граждани, но и дипломатите от източноевропейските страни, включително и от СССР. Вероятно между цензурните служби на страните от Източния блок съществуват преки връзки, за които все още няма категорични доказателства в достъпните документални източници.

От началото на 1955 г. сред широката общественост у нас започват почти шепнешком да се коментират новините за някакви намерения на съветското ръководство за промени в управляващите екипи на източноевропейските страни. В. Червенков запазва пълно спокойствие. Видимото хладнокръвие вече е станало неизменна част от поведението на управляващия елит в Комунистическите партии от т. нар. „народнодемократични държави“. Като се надява, че ще излезе сух от водата и ще продължи да диктува положението както в БКП, така и в правителството, Червенков държи твърде обстоятелствена реч срещу култа към личността пред столичните журналисти. Величаенето на една личност според него било грешно, защото се подценявала партията, а тя била „вечната, мъдрата, силната“. Култът към личността нямал нищо общо с марксизма и не бивало да се допуска дори по отношение на такива личности като Г. Димитров и Ал. Стамболийски. Интересен момент е споменаването на водача на БЗНС, чието име по принцип започва усилено да се цитира от лидерите на БКП при всички трудни за тях политически моменти. Така в името на заветите на Ал. Стамболийски през 1945–1947 г. се води борба с опозицията в БЗНС, а през 1955 г., когато желае да освободи себе си и собствената си партия от пълната отговорност за установяването на култа към личността (т. е. за необуздания диктат на водача на Комунистическата партия), В. Червенков споменава и името на всенародно почитания земеделски вожд. Това обаче е много съществено за цензорите от Главлит. Занапред те трябва да спазват следните строги изисквания: Първо – да не се пише „ЦК на БКП начело с В. Червенков“, „Както каза др. В. Червенков“, защото, „ако го нямало Червенков, нямало ли да има партия“. Пък и нямало ръководители по думите на бившия генерален секретар, равни по авторитет и качества на Сталин. Така че речта на В. Червенков си остава издържана в сталински дух и цензорите са предупредени да не се отнасят критично към материали за Й. Сталин. Второ – настъпва промяна в отношението към Ал. Стамболийски и изобщо към втората от управляващите партии – за нея трябва да се пише по-често, макар и „да не се забравя БКП, която е над всичко“. Трето – все пак В. Червенков не се примирява с мисълта да бъде напълно пренебрегнат от печата. В заключение на речта си той напомня на журналистите, че „народната любов за всеки ръководител е необходима като въздуха и водата“[106].

Твърде смущаващи за целия състав на ръководството на БКП са препоръките на Москва за промяна на линията спрямо Югославия, тъй като КПСС е поела пътя към затопляне на отношенията с ЮКП. Българската страна, която, вярна на сталинските препоръки от 1948 г., е стигнала твърде далеч в конфликта с управляващите в западната ѝ съседка, е смутена и от друг факт. Промяната на позицията към ЮКП вероятно би довела до реабилитация на Тр. Костов, а не само В. Червенков, но и огромната част от членовете на ПБ и на ЦК на БКП са ангажирани през 1949 г. с процеса и не са склонни да направят тази стъпка. Те се надяват, че въпросът за Тр. Костов е решен веднъж завинаги. Сред тези партийни функционери е и Ел. Гаврилова[107]. Препоръките на КПСС за подобряване на отношенията с Югославия налагат нови цензурни инструкции за пропускането на новините от БТА на югославска тема. През 1948–1955 г. нещата са твърде прости – всичко, отнасящо се до Югославия, отива в т. нар. „поверителен бюлетин на БТА“, а югославската тема се представя само дотолкова, доколкото това прави ТАСС. Изискваната корекция в отношенията не допуска задържане на информация за Югославия и редакторите в БТА са длъжни да внимават хем да не допускат до информационните средства всички новини на ТАНЮГ (така, както правят по отношение на телеграфните агенции от „братските държави“), но все пак и да не задържат цялата информация, идваща от Югославия. И в случая е необходим не само строг контрол от страна на Главлит, а здрава ръка в самото ръководство на БТА. Ето защо за главен директор на агенцията е назначена Ел. Гаврилова, чиято строгост и умение да се разпорежда са качества, високо оценени под влияние на В. Червенков от всички членове на Политбюро. Мястото ѝ в Главлит е заето от Кр. Стойчев, който също е успял да докаже способностите си на строг ръководител[108].

Едно от потвържденията, че мълвата за известно „отваряне на СССР“ по отношение на съюзните държави има някакво основание, е фактът, че през 1955 г. в Москва е допусната за пръв път делегация на Главлит, която да се запознае с дейността на подобната цензурна институция в СССР. Онова, което Кр. Стойчев и придружаващите го научават от съветските си колеги, не се отличава съществено от препоръките на В. Катишев. Разликата е само, че вече не се инкриминира литература за Югославия, ЮКП и Тито, но не е ясно дали единствените екземпляри, пазени в спецфондовете, трябва да се извадят оттам. (Съветските политици тогава, както и съветската историография до днес, нямат позиция за причините и виновните за съветско-югославския конфликт от 1948 г.) Така че в съветския Главлит югославската литература пак остава, макар и негласно, „на особено съхранение“. Тази новина внася успокоение сред ръководния елит в София – значи и по въпроса за Тр. Костов може да не се бърза. Дори нещо повече – в началото на 1956 г. в инструкцията, заради кои автори трябва да се изземва литература, се казва: „Берия, автори изтъкнати фашисти-главорези, врагове на народната власт (Тр. Костов), на осъдени от Народния съд“[109].

Нарежданията от Главлит в СССР обаче са да се изземе антиюгославската, антититовска литература. Към тази акция българските цензори се устремяват с особен ентусиазъм, но не заради Югославия, ЮКП и Тито, не в името на добрите ни отношения със съседната ни славянска държава, а главно да се настъпи срещу среди от българската интелигенция – писатели, художници, писали фейлетони, рисували карикатури на югославска тема. Това е един от изпитаните вече методи на комунистическите партии от болшевишки тип. Всяка основна промяна в официалната партийна линия (а такива промени стават често) не поставя дори на морално порицание онези, които са определили тази линия. Във всички случаи обаче пропагандата на Комунистическата партия отправя остри стрели срещу интелигенцията, даже когато тя не е била съгласна и не е подкрепяла отречената вече политика.

Другата важна препоръка от Москва до българския Главлит е, че в съветските библиотеки вече не се подлепвали „вредните“ пасажи и не се късали страници от иначе ценни стари издания. Но можело да се помисли някои от тях да минат в спецфондовете, тъй като основните критерии за „вредност“ (а става дума за книги от XIX в. – началото на XX в.) си остава „възхвала на частната собственост и споменаване на господа“. Оказва се, че Главлит в СССР едва през 1955 г. въвел практиката, използвана от цензорите у нас, контролиращи вноса на. литература. А тя е, че до 1955 г. всички пратки от чужбина за съветските библиотеки (за частни лица в СССР не става дума) се преглеждали и от съветския Главлит, и от органите за безопасност, сега това правели само цензорите. У нас нещата явно още през 1954 г. са поставени по-различно, но не толкова заради либерализма на ръководството на БКП, а заради голямото доверие на В. Червенков, с което се ползва Главлит[110]. Заключението, което се прави след визитата в СССР и остава в сила до пролетта на 1956 г., е, че Главлит работи добре и той трябва да бъде самостоятелно учреждение. Съветският опит не налага някаква либерализация на упражнявания цензурен контрол.

Нещата обаче се променят с онази внезапност, характерна за обратите в политиката на източноевропейските страни, управлявани от комунистически партии, които пък се ръководят от КПСС. Двадесетият конгрес на КПСС се посреща с огромен интерес от цялата световна общественост. Той намира широк, макар и далеч нееднозначен, отзвук в международното комунистическо движение.

В реакцията, последвала след конгреса в страните от съветския блок, има общи моменти и съществени различия. Общите моменти са в позициите на ръководствата на комунистическите партии, които желаят да се разграничат от сталинизма, без обаче това да се отрази на заеманото от тях господстващо положение в политическите и държавните институции. Разликата е в реакцията на обществеността, отбелязваща две полярни точки. Първата е унгарският опит да се отхвърли по революционен път тоталитарната система, веднага смазан от съветската военна машина, с което се доказва, че по същество нищо в съветската блокова политика не се е променяло. Вторият полюс е еволюционният път, по който се ориентира българската обществена реакция. Тези събития са все още слабо проучени, за тях липсват документи – най-вече от архивите на другите страни, и затова няма база за сравнение. Не бих могла да твърдя, че българският път е най-яркият пример за ориентиране към еволюционното русло, но ми се струва, че в него се крие не толкова страх, колкото обществен стремеж за самосъхранение от ударната вълна на съветската ответна реакция. Безспорен е фактът, че управляващите среди в БКП, вече напълно откъснати от членската си маса, успяват чрез различни форми – от демагогия до репресии – да овладеят или дори да дадат вид, че са адекватни в действията си на широкия обществен подем в полза на демократизацията. В този процес на привидно отказване на управляващите от сталинизма, което по същество е само маневра за овладяване на антисталинисткия и антидиктаторския обществен порив, важно място заема пленумът на ЦК на БКП от април 1956 г.

Това събитие години наред намира отражение в историческите изследвания, а и в разработките на другите хуманитарни науки, без обаче научните работници да са запознати документално или поне от някои по-общи, но меродавни източници с естеството на неговите разисквания.

Стенограмата от този пленум, която съвсем неотдавна стана достояние на историците, очертава една твърде интересна и абсолютно различна картина от очакването, че в ЦК на БКП тогава са били направени по-сериозни оценки за стила и методите на работа, за връзката между ръководството и членската маса, за демократизирането на взаимоотношенията в Комунистическата партия. Единственото, което съвпада с очакванията, е, че действително на пленума основателно остро е критикуван В. Червенков, при което не са разобличени неговите постъпки, които са следствие от налагането на една недемократична система, а обратно – погазването на демокрацията се обяснява единствено с характера и диктаторските амбиции на В. Червенков. Следователно в сила е широко декларираната теза за непогрешимостта на партията, чиито методи при всички обстоятелства са правилни, а всичко порочно в действията ѝ е „резултат на култа към личността“. В този дух впрочем са изцяло и обсъжданията на XX конгрес на КПСС. Дори нещо повече, на пленума не само че не се разглеждат проблемите за демократизиране на партията, а още по-малко пък на обществената система, но и ярко се изявява чувството на целия ЦК, че само в този състав са хората, достойни да напътстват, да направляват, т. е. да останат на власт. Всеобщо е желанието всички разисквания да се запазват в абсолютна тайна. На втория ден от заседанията Мл. Стоянов предупреждава „другарите, които ядат кокоши крака, трябва да отчетат тази работа и трябва да се предупредят по този въпрос. Сега ще ни раздрънкат по улицата“, „Нашата партия не е сборище от дребнобуржоазни елементи“ – твърди Югов (по-късно „дребнобуржоазни елементи“ ще стане основната политическа квалификация, с която висшето партийно ръководство окачествява всеки критичен глас в БКП). „Нужно е да запазим самообладание“, съветва Цола Драгойчева, или пък „тук да бъдем единни“ – призовава Д. Дичев, на което глас от залата добавя „да не позволим на улицата да ни съдят“[111]. С явно негодувание участващите в пленума приемат недоверието на редовите членове към ръководството. Те не са съгласни с изразените мнения от „недоволните, недоверчивите“, че ако не се „изметат четири-пет души от Политбюро – работата няма как да се оправи“[112]. Напротив, лансира се мнението, че Политбюро не може да се преустрои „без Югов, Чанков, Цанков“, някой допълва „Тодор Живков“, друг се обажда – „всичките“. Много са гласовете, „че Червенков може да се поправи“, „че е най-подготвеният теоретически в партията и т. н.“[113] Единствените критични изказвания са направени от Й. Панов и частично от д-р К. Драмалиев, но те стават обект на всеобщо разобличение като проява на лични амбиции. Извън задачата ми е да анализирам съдържанието на разискванията на пленума. Спирам се само на някои моменти от тях, от които личи всеобщото желание за пълна секретност, за запазване на строга тайна вътре във висшето ръководство, т. е. тонът е съзвучен с целите и задачите на Главлит.

Има и друга особеност, която би могла да се приеме в полза на запазването на Главлит – за ролята на Съветския съюз и на КПСС се говори твърде пестеливо – само дотолкова, доколкото култът не бил българско явление, или във връзка с присъствието на представители на НКВД до 1951 г. у нас. Тази сдържаност е напълно обяснима, като се има предвид, че докладът на Т. Живков е подготвен с участието на съветския посланик Юри Приходов[114].

На пленума се споменава също, че съветската страна, която на предварителна среща инструктира част от членовете на ПБ, как да протекат обсъжданията, препоръчвала „въпросите да се решават мъдро, правилно, да не се допускат увлечения“. М. Суслов пък казал, че не е правилно да се разискват въпросите за арестите – „ние се безпокоим, че без наша помощ няма да вземете правилно решение“[115].

Следователно основният критерий за правилността на решенията според членовете на ЦК на БКП, които са вече един абсолютно затворен и независим от своята партия кръг, не е отношението на членския състав към взетите решения (той е оставен в пълно неведение и никой не смята да го информира), а одобрението или пък порицанието на „съветските другари“. Следователно на пленума няма условия да се коментира дали е подходящо или не в България да се създават политически и военни структури от съветски тип. Разискванията следват строго съветския ход на нещата. В СССР е разобличен Сталин, а не сталинската система. В България също В. Червенков трябва да бъде порицан, отхвърлен на по-заден план (до окончателното му превръщане в единствена изкупителна жертва от целия ръководен състав на БКП ще са необходими още шест години).

В хода на обсъжданията обаче съвсем ненадейно е поставен въпросът за Главлит. М. Николов, като критикува маниера на В. Червенков „за маймунско копиране на съветския опит“, отбелязва – „преди три години се създаде у нас Главлит – някаква организация за свръхцензура, обаче не се казваше, че това е цензура, а някакъв държавен орган“[116]. Интересно е поставен въпросът – не като критика на съветската цензурна система, въведена у нас, а само като „маймунско копиране“ и при това характерно единствено за В. Червенков. Главлит попада под обстрела на критиката по две причини – първо, защото харчел много пари, и, второ, защото, както действително е, В. Червенков през изминалите години не е допускал нито един член на ПБ до работите на това учреждение. „Главлит изпълнява нарежданията само на своя пряк началник“ – това е червеноковската дума. И така, на априлския пленум е решено по принцип да се прекрати съществуването на Главлит, но не защото той е институция недемократична, нанесла тежки удари върху културния живот, а защото е учреждение, създадено от В. Червенков и благоговеещо пред В. Червенков.

На 14 април 1956 г. Министерският съвет преразглежда списъка за държавна тайна и смята, че някои от неговите пунктове трябва да отпаднат. По принцип обаче нанесените поправки са незначителни. Кр. Стойчев спешно внася докладна записка, с която аргументира необходимостта от запазване на управлението. Тя обаче е оставена без внимание. На 21 юли 1956 г. Министерският съвет под ръководството на новия министър-председател А. Югов гласува постановление за закриване на Главлит[117].

Този акт обаче не може да се приема като стъпка към демократизация. Съдбата на Главлит е решена заради факта, че той е червенковско учреждение и като структура, която е изпълнява волята на бившия генерален секретар и на бившия министър-председател, а това не желаят нито Т. Живков, нито А. Югов. Същевременно тази стъпка дава основание за демагогски твърдения, че България вече вървяла по свой независим път, че не следвала съветските структури. Такива прояви на външно отличие за пред света определено се насърчават и от ръководството на КПСС, което твърди, че бил настъпил нов етап на демократизиране и усъвършенстване в институционален план на отношенията между „СССР и братските страни“.

Всъщност Главлит оставя своето наследство в политическия и културния живот на страната. Най-обученият и старателен състав от цензурите, макар и разпръснат, продължава да прилага своите „изключителни“ умения. Неслучайно той е обект на особени грижи. През лятото на 1956 г. въпреки настъпилата голяма безработица сред интелигенцията са отпуснати щатни бройки за значителна част от най-изявените главлитовски сътрудници в Министерство на културата, в Министерство на пощите, телеграфите и телефоните, в БТА, в редакциите на някои вестници, в радиото.

Остава в сила приетият от Главлит правилник за държавна тайна, нещо, в което ни убеждават всички събития до края на 1989 г. – от пълно мълчание за действителното състояние на икономиката на страната, за взаимоотношенията ѝ с другите държави до абсолютното неведение на гражданите за последиците от природни бедствия и катастрофи. Запазен е по принцип и механизмът на действието на единната цензурна система: Политбюро (или отдел на ЦК на БКП) – цензори – репресивни институции. Всъщност за уточняването на този механизъм са необходими друг кръг документални материали. През 1952–1956 г. Главлит изиграва голяма роля за изграждане на единна цензурна система в България, а след това отпада като междинна институция, първо, защото по принцип си е свършил работата и, второ, за да остане закриването му сред малкото факти, чрез които обявилото се за обновено ръководство на БКП ще доказва през следващите три десетилетия своите „действителни“ стъпки към демократизацията.

Със специална благодарност към проф. Надя Данова!



[1] Българската комунистическа партия и културата, С., 1983, 273–275.

[2] Демократична седмица, бр. 1 от 30 май 1990; Дума, бр. 205 от 10 окт. 1990; Влахов-Mицов, Ст. Книжовният ГУЛаг. – Всяка неделя, бр. 5 от 18 ян. 1991, 13–14. Публикацията на Светлев, Н. Мастодонтът „Главлит“. – Работническо дело, бр. 77 от 18 март 1990, представя проблемите в рамките на комичното и сензационното, без да очертае мракобесната същност на институцията, както и да обясни причините, които са довели до формирането ѝ.

[3] Dolapchiev, N. Bulgaria the Making of a Satelelite. Analysis of the Historical Developments 1944–1953. Foyer Bulgar. Bulgarian Historical Institute, 1971. 215 p.

[4] Dolapchiev, N. Op. cit., 39–40, 100–114, 195–201.

[5] ЦДА, ф. 2, оп. 1, а. е. 5, л. 114–116, 172; а. е. 20, л. 80; а. е. 9, л. 185; а. е. 92, л. 47. До декември 1948 г. комунистическата партия се нарича БРП(к). За по-голяма яснота в изложението навсякъде за времето септември 1944 – декември 1948 г. тя е отбелязана като БКП.

[6] Външната политика на Народна република България. Т. 1. 1044–1962. С., 1970, 15–17.

[7] Пинтев, Ст. Начална дейност на Съюзната контролна комисия в България (октомври 1944 – януари 1945). – Исторически преглед, 1979, кн. 4–5, 198–201.

[8] Čičоvska, V. The Character of Cultural Policy in Bulgaria. – Etudes historiques, 13, 1985, 228–229, 233–235.

[9] От втората половина на 50-те години се правят изключения, но и тогава се допуска популяризирането само на материали от чужди автори, които не оспорват, а подкрепят официалната съветска пропаганда.

[10] Čičovska, V. Op. cit., 244–246.

[11] Xpистова, H. Пропаганда и политика (1944–1947) –В: Страници от българската история. Събития, размисли, личности. С., 1993, 154.; Материали от документалната колекция на д-р Й. Руменова и д-р Ив. Руменов. – ЦДА (фонд на Цв. Иванов – необработен).

[12] Кьосева, Цв. От информационен към директивен печат (Някои аспекта на съветското влияние върху българския печат 1944–1949 г.). – Исторически преглед, 1991, кн. 4.

[13] Čičovska, V. Op. cit., 251–252.

[14] АМВнР, папка 47, оп. 1, а. е. 51, л. 30, фонд „Ненко Чендов“, л. 27–30. Тази дискриминация не е направена по партиен признак. В. Коларов отстранява всички, които с активността си, със самостоятелните си решения, с предаността си към България, а не към висшите чиновници, се отличават от създадените у него в СССР представи за „дипломат от социалистически тип“.

[15] Средите, които в миналото са купували художествени произведения – те са главно от интелигенцията, – вече нямат материални възможности. Издигащата се партократска прослойка няма духовно влечение към подобен вид дейност, а и доста презрително се отнася към художниците, които „изоставали от живота“ или „живели с мъртвите надежди на Жендов“. ЦДА, ф. 525, оп. 1, а. е. 919, л. 1–3.

[16] Чичовска, В. Председателят на Камарата на народната култура. – Исторически преглед, 1985, кн. 3.

[17] Литературен форум, бр. 33 от 16 авг. 1990; Колева, В. Дружеството на новите художници 1934 –1944 и културната политика на БКП (непубл. канд. дис.). С., 1990.

[18] Bloor, El. We are many. London, 1941.

[19] Ново време, 1953, кн. 2, 5–12.

[20] Čičоvska, V. Op. cit., 253–255.

[21] Тодорова, Р. Външната политика на България 1947–1949 (непубл. канд. дис.). С., 1976, 112–113; Autу, Рh. Tito. A Biography. London, 1974, 293–298, 313.

[22] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 12, л. 5, 226; а. е. 13, л. 144–150.

[23] За принципите, залегнали във формирането на СИВ, вж. Hикова, Г. Съветът за икономическа взаимопомощ и България 1949–1960. С., 1989, 5–25, 120–124, 325–335.

[24] Исусов, М. Последната година на Трайчо Костов. С., 1990, 21–90.

[25] Народна просвета, 1951, кн. 7, 1–3.

[26] ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 196, л. 366–367; оп. 6, а. е. 1535, л. 17–19; а. е. 1565, л. 7–24; Поптомов, Вл. Заключително слово на националното съвещание на народната просвета. – Народна просвета, 1951, кн. 6, 34–35.

[27] През 1948 г. видният юрист д-р Н. Меворах се обръща до Секретариата на ЦК на БКП за защита на адвокатската професия, която по думите му във всяка демократична държава е коректив на управлението и гаранция за защита на правата на гражданите. Мнението на Секретариата е, че това е теза „в духа на буржоазния хуманизъм“ и че новото общество у нас се нуждае от съветския тип адвокатура, при която задачите на защитата съвпадат със задачите на обвинението.

[28] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 1602, л. 98–100.

[29] ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 196, л. 365–366, 541–544; оп. 6, а. е. 1489, л. 2; а. е. 1535, л. 11, 26; а. е. 1670, л. 7; а. е. 1700, л. 5.

[30] Пак там, оп. 6, а. е. 1535, л. 54. В тази категоризация се допуска съществуването и на една отбелязана като „допълнителна“ група – „занаятчии, дребни търговци, граждани със свободни професии и без професии“, гледани с подозрение от управляващите и обречени от тях на социална изолация или пък на трансформация.

[31] Пак там, а. е. 1680, л. 28–30.

[32] Пак там, 78–80.

[33] Чичовска, В. Международна културна…, с. 318, 353.

[34] Ново време, 1950, кн. 3, 25–29.

[35] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 2, л. 2.

[36] Пак там, а. е. 1, л. 1–2.

[37] ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 196, л. 160.

[38] При средна месечна заплата в страната 450–500 лв. сътрудниците на Главлит получават през 1953–1954 г. – началникът от 1500 до 1700 плюс 500 лв. представителни, заместник-началникът 1500 лв., а политредакторите в зависимост от категорията, на която са назначени, от 900 до 1200 лв. През 1955–1956 г. заплатите на всички се увеличават средно от 360 до 500 лв. – ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 3, л. 69.

[39] Пак там, а. е. 30, л. 40, 59–60; а. е. 35, л. 30. По повод на първата група назначени Ел. Гаврилова изпраща и първото си писмо до В. Червенков, тонът на което остава неизменен за цялата ѝ по-нататъшна кореспонденция: „Дълбоко, дълбоко съм Ви благодарна… , за интереса и грижите, които полагате…, и си позволявам да Ви пожелая гранитно здраве, за да прибавите още една щастлива и плодоносна година в новото леточисление на нашата Родина“. – Пак там, л. 61.

[40] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 7, л. 4; а. е. 9, л. 18; а. е. 11, л. 48; а. е. 35, л. 30.

[41] Пак там, а. е. 1, л. 2–4.

[42] Пак там, л. 10–11; а. е. 28, л. 1; а. е. 30, л. 33, 35.

[43] Пак там, а. е. 1, л. 6–7.

[44] Явно цифрата е прекомерна – до 1956 г., когато Главлит е разформирован, в него работят общо 137 души, включително технически, административен персонал и политредактори в провинцията на хонорар.

[45] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 35, л. 17.

[46] Пак там, а. е. 35, л. 18. Ел. Гаврилова пише на В. Червенков: „… горещо, горещо Ви благодарим за голямата подкрепа, която ние чувствуваме и особено за това, че при нас дойде съветски другар, който оказа на всички ни такава помощ“.

[47] Пак там, л. 13–17; а. е. 36, л. 25–56.

[48] Пак там, а. е. 36, л. 24.

[49] Пак там, а. е. 34, л. 8. При тази първа среща с представител на съветския Главлит, станала през 1953 г., не се предвижда българска делегация да посети СССР за обмяна. На сондажите по този въпрос от страна на Ел. Гаврилова Катишев отговаря уклончиво: „По-нататък този въпрос ще възникне от само себе си… .“

[50] В познатите ми документи имената на участниците от тези институции не се споменават.

[51] Въпросът за реалната стойност на тези рационализации е много спорен, още повече, че те са най-често дело не на инженери, а на работници, обявявани за самородни таланти, толерирани дори от системата за държавна тайна. Все още науката трябва да отговори на два въпроса – първо, не е ли това начин да се обезличава и професионално да се унижава техническата интелигенция чрез природната надареност на класата хегемон, второ, след 1947 г. та до наши дни не е ли създадена работническа аристокрация, която стана трансмисия на властвуващия елит за управляване на работниците.

[52] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 6, л. 18; а. е. 5, л. 2.

[53] Пак там, л. 27.

[54] Пак там, л. 29.

[55] Пак там, а. е. 7, л. 1–3.

[56] Пак там, а. е. 1, л. 12.

[57] Еренбург, Ил. Хора, години, живот. Кн. първа-втора. С., 1966, 215–222; Кн. пета–шеста. С., 1969, 324–344.

[58] Същите особености се налагат и при представянето на българската култура в СССР, то обаче по принцип не е твърде активно още от 1944–1948 г. не само заради строгите идеологически критерии, но и заради високомерното отношение на съветската страна към културите на зависимите от нея, особено към малките държави. В. Чичовска. Международна културна дейност… , 334–338.

[59] ЦДА, ф. 1Б, оп. 16, а. е. 46, л. 8; ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 9, л. 9.

[60] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 3, л. 18.

[61] Пак там, а. е. 36, л. 48.

[62] Пак там, а. е. 9, л. 5–6, 9, 12; ЦДА, ф. 1Б, оп. 16, а. е. 46, л. 11.

[63] ЦДА, ф. 112, оп. 1, л. 56.

[64] ЦДА, ф. 1Б, оп. 16, л. 46, л. 9.

[65] Пак там, а. е. 28, л. 1, 4–5.

[66] Пак там, а. е. 30, л. 3–6; а. е. 34, л. 15–16.

[67] Пак там, а. е. 30, л. 3–6; а. е. 34, л. 15–16.

[68] Пак там, а. е. 30, л. 13–14.

[69] В документите не личи как те са оценени и изобщо дали са заплатени.

[70] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 29, л. 7–8.

[71] При серията унищожителни чистки, проведени след 9 септември 1944 г., се инкриминират книги с „фашистко съдържание“, по-късно след процесите срещу опозицията и Тр. Костов – „с реакционно съдържание“. Терминът „вредна литература“ е още по-широк и по-неясен. Неговото приложение е реална заплаха за цялото ни библиотечно богатство.

[72] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 29, л. 1–2.

[73] Пак там, л. 3.

[74] Чичовска, В. Международна културна дейност…, с. 142.

[75] ЦДА, пак там, ф. 112, а. е. 29, л. 3–5.

[76] Пак там, л. 6.

[77] Пак там, а. е. 36, л. 33.

[78] Пак там, а. е. 12, л. 116.

[79] Пак там, а. е. 11, л. 226; а. е. 12, л. 5; а. е. 13, л. 83–84; а. е. 15, л. 3.

[80] Пак там, а. е. 13, л. 30–34; а. е. 16, л. 86.

[81] Пак там, а. е. 36, л. 33–34.

[82] Пак там, а. е. 13, л. 6.

[83] Пак там, л. 18.

[84] Пак там, а. е. 36, л. 16. Всъщност това не убягва от строгия поглед на Ел. Гаврилова, но тя смята, че става дума не за неподчинение, а за неекспедитивност (а. е. 29, л. 4). В случая определена роля изиграва високомерието, обзело висшия апарат на БКП. Началничката на Главлит не предполага дори, че могат да не ѝ се подчиняват „някакви библиотекари“, стараещи се да запазят мизерните си заплати.

[85] Пак там, а. е. 10, л. 2.

[86] И след смъртта на Й. Сталин в КПСС по стара болшевишка традиция промените се извършват с един удар – по ленинската максима от октомври 1917 г. „вчера беше рано, утре късно, значи днес“. Внезапните решения на ВКП(б) (КПСС) удивляват света, без той десетилетия след това да узнае причините за тях.

[87] ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 196, л. 291.

[88] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 10, л. 2–3.

[89] Ненапразно на пленума през април 1956 г. Т. Черноколев отбелязва, че за утвърждаване на култа към В. Червенков не толкова решаващи са личните му качества – „властолюбив характер и диктаторски стремежи“, а фактът, че „той всичко аргументира с любовта си към СССР“ (ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 196, л. 115). Тези думи засягат важен, но за съжаление излизащ извън темата аспект от връзката между процеса на съветизацията и изграждането на тоталитарната система в Източна Европа.

[90] Тези твърдения са подкрепени патетично от изказванията на всички политредактори – от новоназначения зам.-началник на Главлит Кр. Стойчев, от Йордан Беливанов, от Весела Малеева, от Ада Захариева, от Васил Илчев и др. Всички са на мнение, че трябва строго да се следват „ленинско-сталинският стил и метод на работа“. – ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 30, л. 39.

[91] Пак там, л. 2.

[92] Пак там, а. е. 10, л. 3.

[93] Пак там, а. е. 30, л. 32. Макулатура (рус. ез.) – хартия за претопяване. Следователно онзи, който се заема с проучвания по най-нова българска история, трябва да бъде много внимателен към публикуваните източници. Мнението ми е, че от края на 40-те та до 80-те години у нас подобно на практиката в СССР от 30-те години, за да се пази авторитетът на водачите в Комунистическата партия, се изземват първите издания и вместо тях се обнародват вече редактирани, т. е. фалшифицирани текстове.

[94] Чичовска, В. Международна културна дейност…, 340–341, 358–375.

[95] До края на 40-те години подобно отношение не се наблюдава. Редица български интелектуалци са привлечени към активна международна дейност или пък на дипломатическото поприще заради владеенето на езици – П. Увалиев, Ас. Георгиев, Д. Гaбe, В. Петров, В. Измирлиев, Ст. Гечев, Ч. Кюранов, Г. Паунчев и др.

[96] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 13, л. 144–149.

[97] Пак там, а. е. 30, л. 51–52.

[98] Пак там, а. е. 35, л. 40–41.

[99] Пак там, а. е. 33, л. 95; ЦДА, ф. 1Б, оп. 16, а. е. 46, л. 13–14.

[100] ЦДА, ф. 1Б, оп. 16, а. е. 46, л. 15. Удивителните са в оригинала.

[101] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 13, л. 53.

[102] Чичовска, В. Международна културна дейност…, с. 275, 374–375.

[103] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 13, л. 55. Специално книгата на Симон дьо Бовоар е изпратена на изтъкнатия литератор и талантлив преводач Н. Дончев. Главлит специално обръща внимание на неговите контакти с чужбина и едва ли през следващите години той е получавал изпратените му книги.

[104] От 1954 г. КНИК се трансформира в Министерство на културата.

[105] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 12, л. 108–114.

[106] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 30, л. 70.

[107] М. Исусов. Цит. съч., с. 120.

[108] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 3, л. 30, 32.

[109] ЦДА, пак там, а. е. 36, л. 53.

[110] Пак там, а. е. 36, л. 36–45.

[111] ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 196, л. 285–286.

[112] Пак там, а. е. 300.

[113] Пак там, л. 262–266а.

[114] Исусов, М. Цит. съч. с. 120.

[115] ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 196, л. 296–299.

[116] Пак там, л. 167. Главлит явно е независим от ЦК, никога не се е отчитал пред него и е обяснимо, че М. Николов твърди, че е създаден преди „три години“.

[117] ЦДА, ф. 112, оп. 1, а. е. 4, л. 4.

Pin It
Весела Чичовска е българска историчка, изследователка на наследството на тоталитаризма.

Посетители

78

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Румяна Илиева писа Още
    Първи трепети,една... преди 1 ден
  • ЙК писа Още
    Много добра статия с... преди 3 дни
  • Татяна Ангелова писа Още
        Четох коментара... преди 3 дни
  • Антон Миленков писа Още
    Съжалявам, но не го... преди 4 дни
  • Мартин Заимов писа Още
    Българите, имаме един... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Декарт, български... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Много ликуване -... преди 4 дни
  • Люба Александрова писа Още
    А дали изпробването... преди 4 дни
  • Пендо писа Още
    Великолепният... преди 6 дни
  • Надежда Иванова писа Още
    Радвам се,че Албания... преди 6 дни
  • Милен Радев писа Още
    Позволявам си да... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Това което се пише е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    М-да. Комарът, кацнал... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Изключително съм... преди 2 седмици
  • красимир митев писа Още
    много поучително... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско няколко... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря, Ева! Много... преди 2 седмици
  • Евдокия писа Още
    Великолепен текст за... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Тръмп не е фашист и... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Все повече ме обхваща... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Надявам се да не... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Публикувам тук този... преди 3 седмици
  • Божидар Спасов писа Още
    E, бих искал да взема... преди 3 седмици
  • Момчил Дойчев писа Още
    Естестествено, че... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    Alexander...
    преди 3 седмици