Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Глава СЕДМА. Депортацията на евреите от Тракия и Македония

(София, 1991 год., стр. 43-58)

Христо Бояджиев
„Спасяването на българските евреи през Втората световна война“
София, 1991 

2012_09_spasjavane_evrei

Последствията от нацистката конференция във Ванзее скоро ще засегнат и България. Годината е 1942. Решението, взето на конференцията за физическото унищожение на евреите, включва и 48 000 български евреи. На 24 септември 1942 г. Мартин Лютер, началник на отдела за евреите при германското Министерство на външните работи, отправя вътрешна записка до Ернст фон Вайцзекер, главен секретар на същото министерство, в която му предава нареждането на Фон Рибентроп да се влезе във връзка с правителствата на България, Дания и Унгария за окончателното решение на въпроса за депортацията на евреите[1]. На 14 октомври 1942 г. Лютер нарежда на германската легация в София[2] да започне преговори с българското правителство по въпроса. „Ние сме готови да приемем евреите“, казва Лютер[3]. Което значи, че Германия е готова да унищожи в газовите камери на Треблинка мъже, жени и деца от всички възрасти. Късата фраза прикрива омразата и извратената жажда за масово убийство, непознати по сила в човешката история, с изключение на терора, проведен от Сталин и от съветските сателити, специално България, по време на утвърждаването на властта след Втората световна война.

Поредица „Антисемитизмът и България“

„Спасение“ и падение – Румен Аврамов

Усилия в търсене на истината – Ед Гафни

Холокостът и България – Любомир Марков

Евреите в българската словесност от началото на ХIX век до Освобождението – Олга Тодорова

Спасение, депортиране или Холокост? – Щефан Трьобст

България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи – Надя Данова

Българска антисемитска логика в 1940 г. и 60 години по-късно – Динчо Желязков

Кратката история на евреите в народна Република България – Улрих Бюксеншютц

Държавният антисемитизъм 1940-1944 г. – Румен Аврамов

Ти вярваш: Осем погледа върху Холокоста на Балканите – Леа Коен

Крехкостта на доброто – Цветан Тодоров

Забравено свидетелство за антисемитизма в България – Николай Поппетров

70 години война на интерпретациите – Стилиян Йотов

Четейки архивите на депортацията – Румен Аврамов

Дългата сянка на миналото – Надя Данова

За човешката цена на националния идеал – Румен Аврамов

Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина? – Александър Везенков

Забранените травми – Румен Петров

Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.) – Здравка Кръстева

През септември 1942 г., само месец по-рано, Фон Рибентроп постановява, че депортацията „може да почака“. В края на същия месец той променя становището си без особена причина, единствено подтикнат от желанието да се ликвидира еврейският въпрос колкото се може по-скоро. В нарежданията си Лютер не определя за кои точно български евреи се отнася заповедта. Той, както и всички германски органи, имат предвид депортацията на всичките 48.000 евреи.

Адолф Бекерле, германският пълномощен министър в София, не губи време и иска среща с министър-председателя Богдан Филов. За резултата от нея той изпраща на 2 ноември 1942 г. телеграма до Берлин[4], потвърдена с доклад от 16 ноември[5]. И двата документа са важни, защото показват становището на българското правителство по депортацията: предпазливо, ограничаващо и отлагащо. В основата лежи желанието да се спасят невинни хора. В телеграмата си Бекерле подчертава, че според Богдан Филов българите, както и германците имат нужда от евтина работна ръка, която в момента може да бъде само еврейска. (Германците твърдят официално, че евреите се изпращат в източните области, за да работят.) Както отбелязва Бекерле, българските евреи по думите на Филов веднъж мобилизирани, ще бъдат използвани за построяването на пътища в България. За да предразположи Бекерле, Филов добавя, че германският проект за депортацията на останалите евреи заслужава похвала. Бекерле заключава: „Липсата на работна ръка в страната пречи на Министерския съвет да реши единодушно въпроса. Аз още не съм получил окончателния отговор.“ Разговорът между двамата се смята за особено важен от правителството, което нарежда на Министерството на външните работи да го потвърди с вербална нота до германската легация. Нотата носи дата 12 ноември 1942 г. и има следното съдържание[6]:

„Българското правителство е особено радостно от обстоятелството, че неговите усилия да доведе еврейския въпрос в България до окончателно разрешение са привлекли вниманието на германското правителство. При разглеждането на този въпрос българското правителство винаги се е натъквало на трудности, тъй като нямаше възможност да изсели от България, ако не всички, то поне част от евреите. По тази причина българското правителство с голяма готовност се съгласява с предложението на германското правителство да се извърши изселването на евреите от България и от Румъния в едно и също време, без това да създаде препятствия в строителната политика на страната. С оглед на това обстоятелство българското правителство възнамерява да организира изселването на евреите от страната по начин да не се създават пречки за редовния ход на българския стопански живот. От друга страна, евреите ще бъдат използвани напълно като евтина работна ръка за направата и довършването на всички по-големи и важни пътища, чието откриване не биwа да се отлага, тъй като в настоящия момент не могат да бъдат поставени на разположение за направата на пътища земеделски работници, без да пострада чувствително земеделското стопанство. Българското правителство ще бъде благодарно, ако германското правителство му представи по-подробни планове относно изселването на румънските евреи, за да се вземат и в България необходимите мерки за основното разрешение на гореуказания въпрос. Българското правителство е съгласно по принцип да заплати една обща сума за изселените евреи, но счита исканата такса от 250 райхсмарки на човек за извънредно висока.“

Обезпокоени от приближаваща се смъртна опасност за българските евреи, международните еврейски организации бият тревога и привличат вниманието на американското правителство. В резултат на това президентът Франклин Делано Рузвелт повдига въпроса на англо-американската среща във Вашингтон през март 1943 г.[7] На срещата присъстват още английският министър на външните работи Антъни Идън, американският държавен секретар Кордел Хъл, лорд Халифакс, Хари Хопкинс. Рузвелт пита Идън какво може да се направи за спасяването на 60 000 български евреи. Идън посочва главните трудности: първо – невъзможността да се осигури по време на война необходимият тонаж за превоз. Второ – ако българските евреи получат подобно третиране, евреите от останалите страни ще искат същото. Трето – възможно е между изселените да се промъкнат германски шпиони. Въпросът остава неразрешим. Единственият практически резултат е едно писмо от Кордел Хъл до българското правителство да позволи на евреите да емигрират в една неутрална страна. Помолено да предаде това писмо в София, швейцарското правителство отказва и писмото е връчено на българския пълномощен министър в Берн Георги Кьосеиванов. То не дава резултат.

Българските евреи, живеещи извън контролираната от германците Европа, главно тези от Съединените американски щати, търсят да обърнат вниманието на международното обществено мнение в полза на техните събратя в България. Най-активен от тях е Жак Асеов, заможен в евреин, добре познат в тютюневата търговия, живеещ в Ню Йорк. На 23 март 1943 г. той влиза във връзка със Световния еврейски конгрес, който от своя страна сондира Американската организация за бежанците. В резултат на това главният равин в Швеция, старият д-р Еренпрайс, който поддържа добри връзки с владиката Стефан, поисква от него да се застъпи за евреите. През юли същата година владиката Стефан съобщава на д-р Еренпрайс, че е настъпило подобрение в режима на евреите и че цар Борис лично го е уверил, че няма да се взимат нови мерки срещу тях и всяка депортация е изключена[8]. От друга страна д-р Хаим Вайцман, равинът Вайс и съдията Прескауер[9] действат във Вашингтон и в Лондон като представители на българските евреи. Конференцията в Бермуда изготвя изложение, което да бъде представено на българското правителство чрез швейцарската легация в София. В изложението се иска разрешение да се евакуират от България в Палестина 4500 еврейски деца и 500 възрастни евреи, които да ги придружават. Чарлс Редар, швейцарският пълномощен министър в София, предава това искане на българското правителство. Богдан Филов желае първо да узнае какво е становището на германците по този въпрос. Затова германският пълномощен министър в София Адолф Бекерле изпраща на 4 февруари 1943 г. в Берлин следната телеграма[10].:

„През време на един разговор с министър-председателя той ме уведоми, че било предложено от английска страна чрез швейцарската легация да се приемат 5000 еврейски деца в Палестина.
Филов ми заяви, че засега се касаело само за едно необвързващо запитване, по което той не бил взел решение, но искал да знае мнението на легацията, когато въпросът се постави официално. Моля за указание. Засега легацията се задоволи да заяви, че ние имаме лош опит от изселванията на евреи, понеже те действат в чужбина срещу нас и се използват от неприятелската пропаганда, (п) Бекерле.“

Отговорът от Берлин пристига бързо и е предаден от Бекерле на Филов. Последният отбелязва в дневника си от 17 февруари 1943 г.[11], че бил уведомил царя как английското предложение се считало за неприемливо от Третия райх, защото служело само на английската пропаганда и можело да възбуди недоволството сРедарабите. Според дневника на 11 март същата година Филов приема отново Редар.[12] Той му показва току-що получена телеграма, предлагаща да се посочат трима евреи, които да изберат лицата, които ще се изселят. Филов отклонява предложението, запазвайки това право за българското правителство. Редар предлага също да се изселят първоначално сто еврейски деца. Всички предложения на Редар остават без последствие.

Жак Асеов от своя страна[13] отправя до всички сефардитски организации в Южна Америка молба да предприемат чрез местните католически представители акции за спасение на българските евреи. Той предлага еврейска делегация да посети турския посланик във Вашингтон и да иска улеснения за преминаването на евреи през Турция. Асеов се обръща и към Рубен Хенри Маркъм, американски журналист, писател и издател, престоял повече от 20 години в България, автор на книгата „Миит Бългериа“ (Meet Bulgaria) и създал там добри връзки с политици и интелектуалци. Асеов моли Маркъм да апелира чрез радиото за промяна на режима към евреите. Жак Асеов сондира и македонските организации в Съединените щати и ги моли и те да апелират към българския народ в същата насока. Македонците се съгласяват и отправят следното възвание[14]:

„В тези съдбоносни дни, пълни с историческо значение, чувстваме близки на сърцата ни тук, в Америка, жизнените интереси на България. Ето защо ние се обръщаме към всички българи, обичащи отечеството си, да направят всичко, което е по силите им, за осуетяване влошаването на съдбата на българския народ. Не забравяйте, че всяко сътрудничество с германците ще бъде в състояние да утежни вашата отговорност. Отменяване на противоеврейските закони, за които няма прошка и изкупление. Премахването на нечовешкия режим, на който са подложени евреите, ще смегчи твърде много вашата отговорност след свършването на войната. Не забравяйте, че само преди няколко седмици г-н Рузвелт, президент на Съединените американски щати, заяви недвусмислено, че поведението на неприятелските страни към техните еврейски малцинства ще се има предвид, когато ще се определи съдбата на неприятелите на съюзените народи. Не ще бъде взето под внимание никакво оправдание за нечовешкото третиране на еврейските малцинства.“

Друг опит бе направен в една обща англо-американска акция, изискваща от българското правителство да позволи изселването в Палестина на 30 000 евреи. Преди София да даде отговора си, акцията пропада поради отказа на Турция да осигури временното подслоняване на изселниците на нейна територия. Евреите според плана е трябвало да останат известно време в Турция, преди да продължат за Палестина[15].

В началото на 1943 г. Германия прави силен натиск над българското правителство за депортацията на евреите. На 22 януари германският пълномощен министър в София посещава министъра на вътрешните работи Петър Габровски и между другото му излага идеята за една противоеврейска изложба в София. Габровски отклонява предложението, казвайки, че е по-уместно да се устрои изложба на постиженията на националсоциализма[16]. Бекерле предава този разговор в Берлин:

„Лично аз смятам, че становището на министъра (по изложбата – б.м.) е погрешно. Българският народ не разбира еврейския проблем. Като изключим малкото богати евреи, мнозинството от българските евреи са бедни занаятчии или обикновени работници. Израсъл между гърци, арменци, турци и цигани, обикновеният българин не може да разбере борбата срещу евреите. Расовият проблем му е чужд. Министърът изрази намерението си да тласка напред еврейския въпрос до окончателното му разрешение. Той смята, че настоящата депортация ще засегне първо евреите от новоосвободените области (Тракия и Македония).“

В своя доклад Бекерле препоръчва на министерството в Берлин да разгледа идеята на Габровски за изложбата в София. След като прочита доклада на Бекерле, Адолф Айхман, началникът на еврейската секция при Гестапо, съобщава[17], че възнамерява да изпрати в София хауптщурмфюрера Теодор Данекер, експерт по еврейските въпроси. Наистина Данекер пристига в София през януари 1943 г. с поръчение от Айхман да ликвидира българските евреи, изпращайки ги в Полша. Данекер има добра практика в това отношение първо във Виена (1938) и след това в Париж (1940), където организира депортацията на местните евреи. В София той работи тясно с Александър Белев, комисаря по еврейските въпроси, чиято омраза към евреите е пословична. Относно таксата, която германците искат от българското правителство да плати за превоза на всеки евреин, Айхман заявява, че този въпрос е второстепенен за него. Ако съществуват други спорове, Айхман препоръчва да се разрешат чрез двустранни преговори.

Германците гледат на депортацията на тракийските и македонските евреи като начало на депортацията на всички евреи, живеещи в старите предели на България. За българското правителство (царя) това схващане отваря пътя за отлагане. Трябва да се избира между двете злини, царят избира по-малката.

Данекер е представен на министър Петър Габровски на 2 февруари 1943 г. Както Данекер отбелязва в доклада си до своя началник Адолф Айхман[18], разговорът се е водил около еврейския въпрос в България. Габровски изразил готовност да се депортират евреите от Тракия и Македония, но подчертал, че трябва да се изключат от депортацията евреите от старото царство, защото тези евреи щели да бъдат използвани в държавни строежи (подчертано от автора). Според Габровски депортацията от Тракия и Македония щяла да засегне от 10000 до 12000 евреи, които, добавил той, са чужди поданици.

На 16 февруари 1943 г. Данекер изпраща на Айхман втори доклад, приподписан от пълномощния министър Бекерле[19]. В него се казва, че българският Министерски съвет приел предложението на Александър Белев да се започне с депортацията от Тракия и Македония, като в същото време всичките евреи мъже от старата територия се мобилизират в трудови бригади. „За да се стигне до цифрата 20000, означена в споразумението Белев-Данекер – пише Данекер, Белев по мое внушение ще включи така наречените „нежелателни елементи“ от стара България“ (разбирай евреи саботьори, атентатори, черноборсаджии и пр. – б.м.). На 20 февруари 1943 г. Белев и Данекер подписват споразумение за депортацията на 20000 евреи. Спогодбата споменава за евреи изключително от Тракия и Македония, но Белев, знаейки, че в двете провинции не могат да се съберат толкова евреи, фалшифицира споразумението, като зачерква със същото зелено мастило, с което са написани, думите „евреи от новоосвободените области“.

С наредба № 127 от 2 март 1943 г. Министерският съвет одобрява споразумението, като казва изрично, че то засяга изключително евреите, живеещи в Тракия и Македония. За да се избегнат публични протести, споразумението не се публикува в Държавен вестник. Българското общество не знае още нищо за готвената депортация. В заседанието на Министерския съвет, одобрило споразумението, взимат участие следните министри: Богдан Филов – министър-председател и министър на външните работи, Петър Габровски – министър на вътрешните работи, Борис Йоцов – министър на просветата, Добри Божилов – министър на финансите, генерал Никола Михов – министър на войната, Никола Захариев – министър на търговията, Христо Петров – министър на земеделието, Димитър Василев – министър на благоустройството, и Васил Радославов – министър на железниците. Отсъства д-р Константин Партов, министър на правосъдието. Ето текстът на споразумението Белев–Данекер[20]:

„Споразумение по изселването най-първо на 20000 евреи (следва зачеркнатият текст: „от новите български земи Тракия и Македония – б.м.) в източните германски области, постигнато между българския комисар за еврейските въпроси г-н Александър Белев и германския пълномощник, капитан от защитните отряди (СС хауптщурмфюрер) Теодор Данекер:

1. След потвърждение от страна на Министерския съвет ще се приготвят за изселване 20000 евреи без разлика на възраст и пол. Германският райх е готов да приеме тези евреи в източните области.

2. Изходните гари, числата и броят на влаковете се установяват както следва:

а) в Скопие 5000 души с 5 влака

б) в Битоля 3000 души с 3 влака

в) в Пирот 2000 души с 2 влака

г) в Горна Джумая 3000 души с 3 влака

д) в Дупница 3000 души с 3 влака

е) в Радомир 4000 души с 4 влака

Тъй като цялостното настаняване на последните 12000 евреи в лагери е възможно само до 15 април 1943 г., то германският пълномощник ще издейства тия 12 влака, колкото това ще бъде възможно технически, да бъдат готови да заминат в периода от края на март до април 1943 г.

Така съсредоточените евреи в Скопие и Битоля ще бъдат изселени след 15 април 1943 г.

3. Българският комисариат за еврейските въпроси като орган на Министерството на вътрешните работи и народното здраве се задължава пред Германския райх да изпълни следните основни условия:

а) позволен е превозът изключително на евреи;

б) не се допускат лица от смесени бракове;

в) ако изселващите се евреи не са още лишени от поданство, това да стане при напускането им на българската територия;

г) евреи със заразителни болести да не се приемат;

д) евреите не могат да носят оръжие, отрова, девизи, скъпоценни камъни и др.

4. За всеки транспорт ще се изработи списък на лицата, влизащи в него, съдържащ име, презиме, дата и месторождение, последно местожителство и професия.

Списъкът се съставя в три екземпляра, два се предават на германците, придружаващи транспорта, и третият на германския пълномощник в София.

Българското правителство поставя на разположение хранителни припаси за 15 дни, считани от деня на заминаването на влака, както и нужното число водни бъчви.

5. Въпросът за охраната на транспортите ще се реши допълнително. Евентуално германска охранителна команда ще приеме транспортите още на изходната гара.

6.

а) Размерът на обезщетението, което България трябва да плати за всяка изселена глава, ще се реши със специално споразумение. Движението на транспортите не ще зависи от тази клауза.

б) Разноските по транспортите от изходната гара до местоназначението са в тежест на България.

7. Българските държавни железници и Германските държавни железници ще се споразумеят направо по разписанието на влаковете, както и по поставянето на разположение на транспортните средства.

8. В никой случай българското правителство няма да изисква връщането на изселени евреи.

9. Настоящето споразумение ще се изготви в два екземпляра на български и немски език, като всеки ще важи като оригинал, (п) Ал. Белев (п) Т. Данекер“

С това споразумение близо 12.000 души бяха осъдени на смърт само за това, че бяха евреи. Главният град в Западна Тракия е Солун. Той е бил духовният център на сефардитските евреи, живеещи на Балканския полуостров. Евреите процъфтяват там през вековете. Въпреки българските претенции през Втората световна война да се включи Солун в областите, окупирани от българските войски, градът остава в германски ръце до края на войната. Този факт позволява на германците да унищожат живеещите в Солун 50 000 евреи, изпращайки ги в лагерите в Полша.

Американският журналист Хенри Кам посещава Солун четиридесет години по-късно и пише в „Ню Йорк таймс“ от 6 декември 1983 г., че през 1943 т. нацистите изпращат на унищожение всичките евреи, живеещи в Солун. В 1945 г. от тях остават живи само 800, към тях могат да се прибавят още около 400 скрити от приятели или забегнали при партизаните. Това е всичко, което е спасено от 50000 евреи, живеещи в Солун преди войната. Ако желаеха, нацистите можеха лесно да включат в групата на солунските евреи и тези от Тракия и Македония. Никой не би могъл да им попречи.

В Западна Тракия през нощта на 3 март 1943 г. всички живеещи там евреи на брой 4219 са арестувани. Арестите са извършени в Гюмюрджина, Дедеагач, Кавала, Драма, Ксанти и Серес, а арестуваните са настанени в празни тютюневи складове. В тях евреите престояват един-два дни, преди да бъдат отправени за Горна Джумая и Дупница. Заедно с 7165 евреи от Македония и 186 от Пирот общият брой на депортираните възлиза на 11384[21]. Условията в складовете са непоносими. Арестуваните са изпратени там без всякакво предупреждение, не им е позволено да вземат и най-необходимите вещи, някои от тях са болни, липсва вода и храна. Всички са претърсени основно за злато и бижута. Конфискувани са оставените от евреите имоти на обща стойност около 250000 долара. След заминаването домовете са разграбени, без полицията да се намеси. Евреите от Тракия и тези от Пирот пристигат в Лом на 18 и 20 март 1943 г. Те са натоварени на шлепове с крайна цел Полша. Транспортите ще минат през Виена. Софийският Червен кръст успява да снабди групата с вода, 300 кг чай и 40 л мляко за децата.

От набелязаните македонски евреи стотина успяват да се спасят, достигайки албанската граница, където се предават на италианските власти. В Скопие са събрани 7381 евреи, от тях 546 са от Щип, 3342 – от Битоля и 3493 – от Скопие. Тяхното местоназначение е Треблинка. Те пътуват с влак на три групи на 22, 25 и 29 март през Сърбия и Унгария за Полша. Трябва да се отбележи, че неколцина тракийски евреи успяват да се спасят като работници в еврейските трудови бригади в България. Началникът им отказва да ги върне в Тракия, както е настоявал Белев. Този началник, полковникът от запаса Цветан Мумджиев, заявява през 1945 г. пред Народния съд: „След влизането в сила на Закона за защита на нацията властите събраха 10000 евреи за отбиване на трудовата повинност. Това стана под мое началство. Между събраните имаше и евреи от Тракия. През зимата на 1942 – 1943 г. евреите трудоваци бяха разпуснати да прекарат няколко месеца при семействата си до идването на пролетта. Еврейското общество в Пловдив избра делегация, която се яви пред мене и помоли да задържа в лагера евреите от Тракия и да ги използвам през зимния сезон. Приех тази молба и така се спасиха доста евреи.“[22]

Реакцията в стара България идва късно. Професор Петко Стайнов научава за депортацията и внася следната интерпелация в Народното събрание[23]:

„Без да бъдат предупредени, евреите в новоосвободените области са били арестувани и затворени в тютюневите складове в Горна Джумая и Дупница. Оттам те са били препратени в Лом, а на 24 март 1943 г. натоварени на шлепове са били изпратени в Германия. Предлагам да се постави на разискване в Народното събрание бруталното третиране на тези лица от еврейски произход, живеещи в България. Ако мярката е била основана на договор с чужда държава, то този договор е трябвало да бъде одобрен предварително от Народното събрание.“

Протестът на проф. Стайнов остава без последствие. Той даже не е поставен на разискване. В момента на арестите в Тракия и Македония са задържани и евреи от старото царство, намиращи се случайно в двете области. Освободени веднага, те се завръщат при семействата си[24].

Бениамин Ардити[25] твърди[26], че между официалния списък на депортираните и броя на тези, които действително са заминали, съществува разлика от около 900 души. Ардити предполага, че някои от тях са умрели по пътя, други са били укрити от гръцки и македонски приятели. Италианските власти снабдяват еврейски семейства с паспорти и улесняват бягството им през Албания даже без паспорти. Правителството на генерал Франсиско Франко спасява испанските евреи в Тракия. Други еврейски семейства са спасени благодарение застъпничеството на царица Йоанна чрез папския нунций в София. (За ролята на българската царица вж. книгата на Стефан Груев „Корона от тръни, царуването на цар Борис III, 1918–1943“.) Груев пише:

„Царицата се намесва дискретно в много случаи, главно чрез Ватикана и чрез италианския пълномощен министър в София. При откриването в столицата на италианска изложба за борба против малария тя се доближава до граф Мажистрати, италианския министър и шурей на министъра на външните работи граф Галеацо Чиано, пошепвайки му: „Нуждая се незабавно от италиански паспорти за някои евреи.“ Мажистрати отговаря: „Невъзможно е да се приемат евреи в Италия.“ Царицата продължава: „Мога да ви уверя, че те няма да останат в Италия, а ще продължат за Аржентина.“

На другия ден италианската легация издава необходимите визи[27]. Други евреи също са спасени от царицата чрез намесата на нунция. Децата на тези евреи са ученици в католическите училища в Драма и Кавала. Спасяват се също и евреите с турски паспорти. До падането на Мусолини евреите, живеещи в окупираните от италианците гръцки области, не са обезпокоявани. Веднага след това германците изпращат тези евреи в лагерите на смъртта.

По време на срещата на швейцарския пълномощен министър в София Чарлс Редар с министър-председателя Богдан Филов последният отбелязва в дневника си на 11 март 1943 г.:

„Относно депортацията на евреите от Тракия и Македония Редар предложи помощта си, като изпрати телеграма, настоявайки те да се приемат в Палестина. Филов му казва, че е много късно. Евреите ще отпътуват след няколко дни. „Закъде?“ – пита Редар. Отговор: „За Полша.“ „Но това означава смърт за тях“ – възрази Редар. Обясних му, че заключението му е прекалено. Те ще бъдат използвани там като работници, както това става с българските работници, които изпращаме да работят в Германия. Той отговори: „Не е същото. Евреите се третират най-безчовечно!“ Аз казах, че не може да се говори за човечност, когато мирни хора загиват при бомбардировки.“

Мнозина ще се запитат, могло ли е да се предотврати тази трагедия? Някои изтъкват, че жертвите не са били български поданици, че юрисдикцията на България над двете области е била само номинална. Македония и Тракия бяха загубени от България след балканските войни през 1912–1913 г. и след Първата световна война 1915–1918 г. След подписването на тристранния пакт във Виена на 1 март 1941 г.[28] германците разрешават на България да окупира Тракия и Македония с изключителната задача да пази реда и спокойствието там. Окончателният статут според германците щял да се реши след края на войната. Човек може да се запита дали царят, изоставяйки тракийските и македонските евреи на произвола на съдбата, не е платил цената за спасяването на българските евреи, четири пъти по-многобройни[29], и в същото време живота на хиляди български младежи, които Хитлер настояваше да бъдат изпратени на Източния фронт?

Мнозина автори изказват мнението си по този въпрос. Бениамин Ардити[30] смята, че статусът на Тракия и Македония е изиграл главна роля. Тези провинции са завоювани от германските войски, като гражданската и военната власт е предадена на българските власти. Българският суверенитет е само толериран, но никога не е признат официално от Третия райх. Д-р Хелмут Хенер коментира[31], че България е знаела добре, че окупацията на Тракия и Македония е била възможна само със съгласието на германците. Третият райх предупредил София, че окончателното приобщаване може да стане само след края на войната. „По този начин, пише д-р Хенер, България се чувства зависима от Германия и се отнася много по-строго към евреите от тези области, отколкото към тези в стара България.“ Той заключава, че в гръцките и югославските територии, окупирани от български войски, България действа под германски натиск.“ Проф. Ханс Йоаким Хоппе[32] пише, че България приема по принцип германското искане за депортация на евреите от новоосвободените области с цел да печели време. Българското правителство постоянно отлага да предаде своите евреи под предлог, че се нуждае от тях за строежа на пътища. Без съмнение в този момент животът на 8000 евреи от старите предели е сериозно застрашен.

В началото на 1989 г. авторът на настоящата книга получи следното писмо от д-р Аврам Бен Яков, литератор, бивш български поданик, сега живеещ в Ерусалим: „България трябва да бъде освободена от всякаква отговорност за предаването на тракийските и македонските евреи. Тя получи тези две области от Германия изключително за да ги администрира. Германците не подписаха и не можаха да подпишат какъвто и да е договор, установяващ окончателния статус на Тракия и Македония. Българският суверенитет никога не се разпростря над тези области. Хората, живеещи там, не добиха българско поданство.“

Един български историк и виден комунист, имащ титлата министър при Министерството на просветата, в свой доклад от 1989 г.[33] също поддържа тезата, че присъединяването на двете области към България е било временно, до подписването на мирния договор. За Волф Оклис[34] Вардарска Македония беше предадена на България като „подарък“ от военните придобивки на Германия. Това разширение на България означава увеличение на германското влияние. Оклис подчертава, че цар Борис е „играл“, за да печели време. Позволявайки на германците да задигнат тракийските и македонските евреи, той търсил да опази българските евреи. Оклис заключава: „Въпреки тези трагични мисли остава горчивото съмнение, че за спасението на българските евреи е трябвало да се пожертват тези от Тракия и Македония.“

Съгласно протоколите на Народния съд от 1945 г.[35] по делото на лицата, обвинени в насилия срещу евреите през Втората световна война, министърът на пропагандата Димо Казасов, призован като свидетел, на въпроса на защитата: „Могъл ли е българският народ да се намеси за спасението на тракийските и македонските евреи?“, отговаря: „Каквато и да е намеса беше невъзможна, защото мерките бяха взети внезапно, изненадвайки всички. Когато българският народ научи за тях, беше много късно. Специалните влакове пристигаха вече в Лом. Политическото влияние на българския народ не беше достигнало до новоосвободените области.“ Адвокатът на защитата пита: „Чия беше инициативата за тази депортация?“ Казасов: „Нямаше инициатива, депортацията беше дело на германските агенти.“ Проф. Нисан Орен писа[36]: „Тъй като на евреите в тези области не беше дадено българско поданство, българското правителство не можеше да се противопостави на германския натиск.“ Друг български политик, Григор Чешмеджиев[37], един от водачите на Социалдемократическата партия (обединена), опозиционер през време на войната, е разпитан също от Народния съд. На въпроса на председателя на съда: „Кой е бил отговорен за депортацията?“, той отговаря: „Това стана по заповед на германците.“ По време на същия процес един от обвиняемите, Христо Стоманяков, заместник в края на 1943 г. на Александър Белев като комисар за еврейските въпроси, твърди: „Сигурен съм, че нищо нямаше да се случи в Тракия и Македония, ако германците не действаха в София.“ Остава висящ въпросът, дали нещата нямаше да бъдат още по-лоши, ако царят беше действал по друг начин.

 

Източник



[1] Нюрнберг, Документ 1517, цитиран от Н. Гринберг. Цит. кн., с. 43, и от Раул Хилберг. Цит. кн., с. 480.

[2] Фредерик Чари (цит. кн., с. 42) пише, че при процеса на Бекерле през 1968 г. във Франкфурт на Майн бил разпитан като свидетел и д-р Антон Морман, дипломат от кариерата (не е нацист), служил през Втората световна война като съветник в германската легация в София. Морман казва пред съда, че в София бил предупреден от Карл Хофман, полицейско аташе при същата легация, по следния начин: „Бъдете доволен, че не сте замесен в тази афера. Това е една крайно неприятна и мръсна история.“ (Касае се за депортацията на тракийските и македонските евреи.) Яд Вашем К 207548/549.
След войната д-р Морман е назначен за германски посланик в Колумбия.

[3] Ето текста на телеграмата № 1769 на Лютер до германската легация в София: „Взимайки предвид разискването тук, нареждам да влезете във връзка с българското правителство и разговаряте по депортацията на евреите в съгласие с мерките, взети от българските власти. Ние сме готови да приемем тези евреи. Предстоящата депортация на евреите от Румъния ще улесни технически двете операции. За да се улесни законното разпореждане с имотите на депортираните евреи, препоръчва се последните да бъдат лишени от поданство. С оглед на имуществата, които евреите ще оставят в България, и големите разноски, които ще се поемат от Райха, предлага се те (българите – б. м.) да участват в разноските (по превоза – б. м.) в размер на 250 райхсмарки на човек. Според начина на реагиране към това искане можете да добавите, че ние сме готови да поставим на тяхно (българско – б. м.) разположение един от нашите специалисти по еврейските въпроси, който работи в чужбина.“ Яд Вашем К 207522/523.
Кой е Адолф Бекерле?
Бекерле е роден в 1902 г. и умира в 1974 г. на свобода.
От юни 1941 г. до септември 1944 г. той служи като германски пълномощен министър в София. Преди да бъде назначен на този пост, Бекерле е СС обергрупенфюрер и началник на полицията във Франкфурт на Майн. Ханна Арендт, авторка на книгата „Айхман в Ерусалим“, допуска, че Бекерле е допринесъл за спасяването на българските евреи!?
В заведения срещу него процес в Германия за нацистката му дейност той е оправдан. Пред съда той заявява, че цар Борис е бил съгласен с депортацията на тракийските и македонските евреи. Той бил поискал от Бекерле тайно да помогне да не се депортират от България други евреи. (За по-големи подробности вж. статията на Изидор Соломонов: „Процесът Адолф Хайнц Бекерле и някои коментари“. – Годишник. . ., т. 15, 1980, с. 158, 171). Когато Червената армия нахлува в България на 5 септември 1944 г., Бекерле се опитва да избяга в Турция, но е арестуван от съветското командване на българо-турската граница и изпратен в Съветска Русия в лагера за германски военопленници. Оттам е освободен в 1955 г. след подписването на договор от канцлера Конрад Аденауер и съветското правителство.

[4] Яд Вашем, К 207525.

[5] Пак там, К 207547.

[6] Пак там, К 207548/549.

[7] Вж. Хари Хопкинс, Роберт Шервуд. Мемориалът за Рузвелт. Париж, Плон, 1950, с. 253. „Хъл повдига въпроса за 60 000-70 000 евреи в България, застрашени от унищожение, ако не успеем да ги изселим, и поиска от Идън да намери разрешение на въпроса. Идън отговори, че целият еврейски проблем в Европа е много сложен и човек трябва да действа внимателно, когато се отнася до изселването на всички евреи от България. Ако предприемем подобна мярка, то евреите от целия свят ще поискат да постъпим по същия начин и с евреите в Полша и в Германия. Хитлер може да се съгласи веднага, защото в целия свят не съществуват достатъчно кораби, за да изпълним този проект. Идън добавя, че англичаните са готови да приемат около 60 000 нови евреи в Палестина, но проблемът за транспорта даже само от България до Палестина е труден за разрешение. От друга страна, едно преселване от този мащаб е опасно, защото германците могат да го използват и изпратят между изселените свои агенти. С тази техника те вече вкараха успешно свои агенти в Южна и Северна Америка. Идън каза, че конференцията, която ще се състои в Бермуда относно бежанците, трябва да разгледа и настоящия труден проблем. Идън очаква ние да не поемем задължения, които не ще могат да се изпълнят по липса на тонаж.“

[8] Бениамин Ардити. Видни евреи, т. 4, 1973, с. 78.

[9] Проф. Нисан Орен. Българското изключение – преоценка на спасението на еврейското общество. Яд Вашем. Проучвания, 1968, т. 7, с. 100.

[10] Давид Коен и д-р Любомир Златарев. Германски документи по депортацията на българските евреи и нейният неуспех. – Годишник. . ., т. 17, 1982, с. 315.

[11] Натан Гринберг. Хитлеристкият натиск за унищожаването на евреите в България. Тел Авив, с. 60–61.

[12] Борбата на българския народ за защитата и спасяването на евреите през Втората световна война. Цит. кн., с. 166.

[13] Буко Пити. Цит. кн., с. 83.

[14] Пак там, с. 82.

[15] Фредерик Чар и. Цит. кн., с. 136.

[16] Яд Вашем, К 207564/566.

[17] Пак там, К 207555/556.

[18] Пак там, К 207571/573.

[19] Пак там, К 207579/580.

[20] Борбата на българския народ. . . Цит. кн., с. 160.

[21] Н. Гринберг. Цит. кн., с. 74.

[22] Давид Коен. Защитата и спасението на българските евреи в показанията пред Народния съд – седми състав. – Годишник. . ., т. 21, 1986, с. 212.

[23] Борбата. . .. Цит. кн., 173–174.

[24] Б. Ардити. Ролята. . ., с. 34.

[25] Бениамин Ардити в книгата си „Ролята на цар Борис при изселването на евреите от България“ погрешно посочва, че този разговор се е водил между цар Борис и Филов. Ардити си служи с една извадка от дневника, която започва с Думата „ТОЙ“. Германските документи, които дават пълния текст от дневника, възстановяват истината.

[26] Пак там, с. 35.

[27] Стефан Груев. Корона от тръни – царуването на цар Борис 1818–1943, с. 320.

[28] Пактът е подписан във Виена на 1 март 1941 г. от министър-председателя Богдан Филов. Министърът на външните работи Иван Попов отказва да го придружи. В 1943 г. Попов е назначен за пълномощен министър в Букурещ, където служи авторът на тази книга. Попов му разправя: „Аз бях против пакта. За да не пътувам за Виена, направих се на болен и останах на легло – това във вилата си до Бояна. Царят идва три пъти да ме убеждава да променя становището си. Аз останах твърд и не заминах.“

[29] Ричард Кремтон от университета Кент (Англия), изготвящ сега издаването на архивите и спомените на бившия български дипломат Иван Станчов, близък приятел на царското семейство, предаде на автора чрез членове на семейството извадки от своя труд.
Между приятелките на Мерион Станчова, съпруга на бившия дипломат, е Митци Каракашева от София, вдовица на добре известния директор на Българските държавни железници. След смъртта на съпруга си тя поддържа добри връзки с много служители от това ведомство. Един мартенски ден в 1943 г. Каракашева е повикана по телефона от началника на гарата в Кюстендил, който крайно развълнуван й съобщава, че бил пристигнал от Солун влак със запечатани вагони, силно охраняван от германски войници. Влакът бил отведен в глуха линия недалеч от града. Не се знае местоназначението на влака, но се предполага, че той отива за Полша. Ако има съмнение за местоназначението, такова не съществува относно състава на пътниците.
Писъците и отчаяните викове на заключените евреи дават представа за товара. Тази зловеща картина предизвиква силна реакция у селяните, живеещи в близост до линията. Те пристигат въоръжени с каквото им попадне на ръка и искат да разбият вагоните и да освободят нещастниците. Германската охрана получава заповед да действа енергично. В отчаянието си началникът на гарата се обръща към Каракашева с надежда, че тя ще може да обърне вниманието на царя, за да се освободят затворените. Каракашева се обажда на Мерион Станчова, която по това време работи с царицата в благотворителни инициативи. Станчова се обажда веднага на царицата, която обещава да информира царя. На другия ден, когато Станчова посещава лятната царска резиденция Врана, царят я повиква настрана, за да й каже: „Наистина това, което става, е ужасно. Но в този случай не мога да направя нищо. Те не са мои поданици. Но това няма да се случи с нашите. Аз се грижа за това. Няма да бъде лесно и те ще страдат временно, но не ще бъдат отведени. Ще видите, че въпреки изгледите те ще бъдат спасени.“

[30] Б. Ардити. Ролята. . ., с. 36.

[31] Д-р Хелмут Хенер е германски историк в Хамбургския университет, секция за проучване правата на човека и социалните права на чужденците. „Практически въпроси по правата за обезщетение. Преследването на евреите извън страната“. Централен архив за историята на еврейския народ, папка Хаим Кашалес, с 109-112.

[32] Ханс Йоахим Хопе. България – особеният съюзник на Хитлер, 1979. Проучвания по съвременна история, с. 139.

[33] Проф. Илчо Димитров. Главният фактор – доклад, представен на симпозиума по спасението на българските евреи, състоял се в София на 16 ноември 1988 г. по случай 45 години от това спасение.

[34] Волф Оклис. България – страната без противосемитизъм. Ерланген, 77-78.

[35] Давид Коен. Защитата. . ., с. 106.

[36] Проф. Нисан Орен. Цит. кн., с. 99.

[37] Давид Коен. Цит. кн., с. 219.

 

 
Христо Бояджиев - още един автор, за когото не ми се удаде да намеря информация в мрежата. Ако някой би могъл да ми помогне, ще му бъда благодарен.

Посетители

13
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 8 часа
  • Златко писа Още
    Да, снощи ми се случи... преди 9 часа
  • Лин писа Още
    Златко,
    надявам се до... преди 9 часа
  • марин писа Още
    Силата на Златко Енев... преди 18 часа
  • Гост писа Още
    Но невинен ли е тогава... преди 3 дни
  • Л Илиева писа Още
    Много силно, много... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря ти, Серкане.... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Ти избираш

    Годината е... преди 3 дни
  • Серкан писа Още
    Прочетох наскоро една... преди 4 дни
  • Наблюдател писа Още
    Благодаря за всичко... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Сложна... преди 6 дни
  • Серкан писа Още
    Аз никога не съм си... преди 6 дни
  • Лора писа Още
    Благодаря. Страхотен... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Благодаря и на двама... преди 6 дни
  • Серкан писа Още
    Радвам се за теб,... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Кой, аз ли? Ще го... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    И пак в същия дух:... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Вярно. На Запад пък... преди 6 дни
  • Гост писа Още
    Само заглавието на... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Изля се долу-горе по... преди 6 дни
  • Лин писа Още
    Страхотен завършек на... преди 6 дни
  • Росица Гичева писа Още
    Ани писа:
    От известно време ...
    преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Здравейте, Ани!

    Не... преди 1 седмица
  • Ани писа Още
    Здравейте!

    Случайно... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Ухаа, току-що реших "да... преди 1 седмица