Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Предговор

Рядко има селище в България, свързано с толкова недоразумения, заблуди и противоречия както бившето село Тъмраш, управителното средище през „турско време“ на бившата Рупчоска нахия, а след това, за известно време, и на тъй наречената „Самоволна помашка република“ в коритото на Въча.

Интересът към това среднородопско, макар и вече несъществуващо селище, идва не само от това, че в продължение на три четвърти столетие то е било административно средище на един значителен родопски район — Тъмраш прошумя главно след Априлското въстание през 1876 година, и по-точно след потушаването на бунта в Перущица, в което мрачно дело взеха, волно или неволно, участие и Тъмрашлии.

Въстанието отшумя, настъпи Освободителната война, заредиха се подир нея уж мирни години, но името на Тъмраш не слезе нито от колоните на румелийските вестници, нито от историческата сцена, защото както вече казах, то влезе в състава на отцепената от Румелия „Самоволна помашка република“ и се обремени с нови исторически конфликти.

Всъщност по този начин (като управително средище на Рупчос, като участвувало в потушаването на Априлското въстание и в състава на самоволна помашка „република") Тъмраш влезе не само в общородопската, но и в общонационалната ни история и в тоя смисъл напълно оправдан е засиленият напоследък интерес към това име и свързаните с него исторически и народоведчески стари и съвременни проблеми.

Кое е характерното в досегашните публикации за Тъмраш и за двамата негови нахийски управници Асан ага Караходжоолу и неговия старши син — Ахмед ага? Характерни са, както вече споменах, противоречията, породени в печата още през 1876 година, когато димящите пепелища в Перущица, Батак и Панагюрище привлякоха вниманието на световната общественост и се превърнаха в арена на дипломатически борби „за“ и „против“ Турция, „за“ или „против“ поробена България.

В зависимост от своите политически интереси или пък лични подбуди различните свидетели или пък изследвачи на турските зверства са давали различна информация и така около априлските събития в Перущица и участието на Тъмрашлиите, и по-точно на Ахмед ага в тях, са се натрупали много обвинителни (за Тъмрашлиите) материали, а покрай тях и сума заблуди от най-различно естество. Те след това проникнаха в художествената литература и по този начин за Тъмраш и Тъмрашлии беше утвърдена една изопачена представа с един твърде негативен за родопските българи-мохамедани политически подтекст.

Накратко казано: едни твърдяха, че Тъмрашките помаци са „съсипали, изгорили и ограбили“ Перущица, а техният предводител Ахмед ага Тъмрашки е палачът на това героично село. Други пък, главно родопските изследователи и писатели като Васил Дечев, Стою Шишков и др., застанаха на обратната позиция: че не Тъмрашлии и въобще помаците са „превзели и съкрушили“ Перущица, а редовната войска и артилерията на Рашид паша; че кланетата около Перущица са извършени не от „родопските помаци“, а от турците и черкезите; че Ахмед ага не само че не е участвувал в сраженията за Перущица, но по същото време и спасил няколко рупчоски села от издевателствата на фанатизирани башибозуци.

Спорове около Тъмраш се поведоха и в няколко други посоки: кои са Тъмрашлии, от где са, турци ли са или „изтурчени“ българи, т. е. българи мохамедани. Споровете прераснаха в истинска свада и по друг един въпрос — отцепването от Източна Румелия на двадесетте и едно села в долината на река Въча в една „самоволна помашка република“.

Едни (противниците на Ахмед ага) обясняват това с неговата зла воля, с противобългарските му наклонности, други пък (защитниците на Ахмед ага) застават на противоположната позиция, че не симпатиите и антипатиите на Ахмед ага са изтласкали „непредадените“ села от Източна Румелия, а мощни икономически пружини (угрозата от загуба на беломорските пасища); че Ахмед ага не по своя воля е станал „отцепник“, а е бил заставен към това от недалновидната политика на румелийските управници към него и т. н.

Кажи-речи цял век се говори, пише и спори по тези въпроси, но винаги откъслечно, докато най-сетне един родопчанин реши да изследва Тъмраш, както се казва, из основи и въоръжен с всичките до сега известни и неизвестни документи, да осветли неговата история цялостно от позицията на съвременното научно и политическо мислене. Това е именно авторът на настоящата книга за Тъмраш — полковник Ангел Вълчев, самият той родом от съседното на Тъмраш село Лилково. Очевидно интересите на Вълчев към Тъмраш и Тъмрашлиите не са случайно съвпадение. Бъдещият изследовател на Тъмраш много преди да се появят у него осъзнати интереси към рупчоските войводи, към техния произход и техните дела — много време, казвам, преди това, той е слушал като дете за това прочуто село, за тези всеизвестни в Родопите аги, за разни случки и събития от техния живот и живота в управляваната от тях Рупчоска нахия и тази тема е влязла, така да се каже, в кръвта му. По-късно Вълчев започва да издирва и събира материали за Тъмраш и Тъмрашлии вече с намерението да пише книга. Ето тази книга, плод на дългогодишен труд, е вече в ръцете на читателя.

Николай Хайтов

„Краят на Тъмраш“ – Ангел Вълчев

До Балканската война европейската част на Турция се простираше по целия Балкански полуостров. По силата на Берлинския договор и Топханенското споразумение голяма част от българските земи в Тракия и Македония останаха под властта на Турция. Подвластни на империята останаха и гръцки, и сръбски земи. Това доведе до известния Балкански съюз, който през 1912 година обяви война на Турция.

При създалата се политическа и военна обстановка се очертаха два основни фронта – Източен, който обхващаше Тракийския театър на военните действия, и Западен, който обхващаше главно Македония. Според общия план на съюзниците за водене на войната главните сили на българската армия се съсредоточиха на Източния фронт, срещу Одрин и Цариград, сръбските – срещу Скопие, и гръцките – в направление на Солун.

[...]

Духовете се наелектризираха. Три десетилетия в училища, в къщи, в читалища, по седенки, от книги и вестници, от сказки и речи тези български войници бяха слушали за братя и земи, останали под чуждоземно иго, които чакат от тях освобождение. Цели три десетилетия (да не говорим за преди 1878 г.) войниците бяха възпитавани за този час, за тези боеве. Сега те бяха пред тях. И те чакаха възбудени.

Но войната със своите повратности носи не само ненавист, а и смърт, разрушение, отчаяние. Понякога се налага и отстъпление, и поражение. А какво ще бъде утре, когато тръбата засвири, през тези непроходими гори и планини?

Тревогата беше обхванала и селяните от околните села. Те спяха обути, та в случай на отстъпление на българската армия да могат по-скоро да избягат. Някои натовариха съдовете и завивките на конете, овчарите прибраха стадата в селата за нощуване. Жените не замръкваха на къра. Всичко беше нащрек. Войната се приближаваше с часове.

В Тъмраш също бяха обхванати от паниката. Старите тъмрашлии още помнеха преживелиците от Освободителната война и техните разкази и спомени възбуждаха духовете у помладите. Все пак до започване на бойните действия никой не напущаше селото. Турските офицери уверяваха селяните, че имат предостатъчнс сили, че от вътрешността пристигат големи военни поделения, и ще разгромят всичко по пътя си. Всъщност с какви сили разполагаха турците?

В Тъмраш бе настанен един турски табор, който с ротите си бе заел за отбрала околните висоти. Според донесението на изпратените в тила български разузнавачи, в Михалково имаше друг турски табор. Разузнавачите пишеха дословно: „Има разквартирувани по квартирите само около 1 табор турски редовни войници, без никакъв башибозук“. Трети табор имаше в Девин. Четвърти – в Доспат. Освен това в Драма имаше три табора, а в Серес – два табора, 6 батареи и 4 ескадрона. В Неврокоп имаше цял полк. В Смолян – друг полк и т. н. Срещу частите на Родопския отряд действуваха частите на 14-та турска дивизия с щаб в Серес. Нейните 40, 41, 42-ри пехотни и 14-ти артелирийски полкове бяха заели позиция по непроходимите родопски върхове със заповед да не отстъпват ни едно било.

По височините около Тъмраш – Комаров камък, вр. Модър, Пилаф тепе и на юг, турските постове бяха усилени. На много места бяха изградени каменни и земни окопи с пълен профил. Главните сили турският командир разположи на Комаров камък и вр. Модър. Останалите разтегна по билата на Червен камък. Криви кошари, Пангарлица и Чуренската кула. Силите му не достигаха, за да прикрие плътно цялата си позиция. Турция закъсня с мобилизацията. Сред войниците имаше и някои мобилизирани от местното население, но те се брояха на пръсти и бяха предимно от най-младите запасни набори (виж схема приложение № 21).

Войната се приближаваше с часове. От двете страни войниците лежаха в окопите, насочили пушки едни срещу други.

Един заек можеше да вдигне шум, да предизвика престрелка по целия фронт и войната да започне.

[…]

А какво ставаше по това време в село Тъмраш?

Сутринта на 5 октомври тъмрашлии се разбудиха от честите пушечни изстрели, от избухването на бомби, от артилерийските гръмове и залпове. Когато започна боят по околните върхове, селото се превърна в огромен котел, който е поставен на нажежената пиростия и от всички страни го ближат огнените езици на войната. Паниката бързо обхвана малко и голямо.

След около час командирът на турския табор заповяда всички войници да се изтеглят от селото и отидат на позициите. Резервът беше насочен към казармите на Бей бунар. Това още повече разтревожи селяните, които в първия час разбраха, че турската войска не е в състояние да запази селото им. Към 8–9 часа в селото пристигнаха побелели от страх първите дезертьори от постовете на Чуренска река и Криви кошари. Те разнесоха паниката на първото поражение и разправяха, че българите „колят“ всеки срещнат мюсюлманин, макар да бяха побягнали още при първите изстрели. Озлобен, изплашен до смърт, един от самите турски командири заповяда всички тъмрашлии незабавно да напуснат селото и се изтеглят към горите на Бодлица и Бей бунар. После запали военните складове. 

За няколко минути Тъмраш беше обхванат от невиждана паника. Писък на деца, плач на жени, рев на говеда, лай на кучета и непрестанни гърмежи от всички околни върхове. Що е живо – всичко скочи да бяга. На едни качамакът остана по софрите, на други яденето продължаваше да ври на оджака, на трети питата изгоря в жарта. Но в този миг никои не .мислеше за това. Едни набързо закопаваха покъщнината в градините. Други, задъхани товареха конете, трети се задяваха и емваха на юг, към усойните пътеки на Бей бунар, след бягащите войници. Онези, които не искаха да напуснат селото, като твърдяха, че българските войници няма нищо да им сторят, бяха заставяни. Един немощен старец отказа да тръгне с отстъпващите. Но чаушът го застреля на портата. Турските командири искаха на всяка цена да вдигнат селата и накарат мъжете да се сражават на страната на турската армия. Такава беше и заповедта от Цариград.

За един час Тъмраш опустя. Селяните се натикаха като овце по горите. До обед се спотайваха по деретините на Бодлица и Бей бунар, но непрестанният натиск на българските войници по Крайще, Белия камък, Чуренската кула, приближаването на фронта и паническото бягство на турските войници доведе изплашените хора до полуда. Малко след обяд дълги върволици от хора, коне, овце, говеда започнаха да прехвърлят Маркова чука и Каракачанските мандри. Те бягаха към съседните села в коритото на Въча, където този ден не се водиха никакви боеве и беше спокойно.

Единствени турските войници и позициите при Кадиева варица и Комаров камък не отстъпваха. Те бяха добре окопани и се държаха здраво. Местността беше гола. Пожълтялата есенна трева и тук-там останалите неприбрани снопи по нивите бяха единствените укрития за настъпващите български войници. Турските войници бяха по-малко. Те нямаха и артилерия, но се държаха здраво. Патрони имаха в изобилие и някои натрупаха цели купища гилзи. Но към 16 часа, като видяха насреща по баирите кервани от тъмрашлии и те се отчаяха. Турският капитан хвърли пушката пръв. Това утрои страха на войниците и те хукнаха след него. И не толкова след него, а всеки по своя пътека, само да бъде на юг. От страх забравиха да свалят знамето от казармата на Бей бунар.

Така турският табор в Тъмраш още първия ден на войната се разпадна като войскова единица. Войниците, които бяха от съседните българо-мохамедански села, се разбягаха при семействата си, а останалите на малки групи побягнаха на юг, в посока на Девин.

На 5 октомври вечерта турските дезертьори от армията и тъмрашките бежанци дорипкаха в Михалково, Чуреково и Петвар с изскочили от страх очи. Тяхната паника се разнесе като невиждана епидемия по всички села от коритото на Въча. Още същата нощ много българи-мохамедани от тези села съ браха кой каквото можа и се приготвиха за път. А сутринта на 6 октомври, когато пушките запукаха и от съседните върхове и те емнаха на юг след бягащата армия. Керваните на бежанците бързо и непрестанно растяха.

[…]

Тъмрашката яма

Бойните действия на Родопския отряд са важен епизод не само в историята на планината, но и на цялата страна. По своите крайни резултати те са плодоносни, защото върнаха свободата на хилядното българско население и земите, които през Освободителната война 1878 година останаха под турска власт. Тук нямаме възможност да се спираме подробно на тях, затова вземаме главно онези моменти, които имат пряко отношение към историята и съдбата на Тъмраш. А сега да се върнем към летописа на самото село.

Да започнем с въпроса за участието на тъмрашлии във войната и по-специално в боевете за Тъмрашкия клин. Този въпрос и досега е намирал място в историческата литература, но мимоходом и затова е осветляван невярно. Още през трийсетте години Гашаров, като описва боя на Комаров камък, пише:

„В Балканската война около 1000 души от Тъмраш и околните села отбраняваха Турция и селата си на хребета Комаров камък. Срещу тях командващият настъпителните български войски изпрати рота войници от Перущица. Първите жертви на Балканската война бяха тук: 24 левенти момци паднаха. Неприятелят удари на бягство и понеже боят се свърши надвечер, победителите запалиха селото от всички страни, за да свети по пътя на отстъпващите, за да избегнат по-далече.“.

Приблизително същото се твърди в излязлата през 1958 г. книга „Из миналото на българите-мохамедани“, където е писано, че навсякъде българите-мохамедани захвърлили оръжието и напущали турската армия, а „само в някои тъмрашки села, където религиозният фанатизъм бил най-закоравял и където културното изоставане било най-голямо, в първите дни на войната била оказана известна съпротива на настъпващите български войски.“ 

Внимателното проучване на фактите не потвърждава казаното по-горе. И в документите от войната, и в спомените на непосредствените участници се вижда, че нещата стоят малко по-иначе. Вярно е само онова, че българите с мохамеданска вяра, макар да бяха стояли няколкостотин години под турско влияние и да бяха служили в редовната турска армия, при първите боеве хвърлиха пушките и се връщаха в селата си или при своите подведени от паниката и побягнали семейства. Що се отнася до броя на участващите и от двете страни в боевете на Комаров камък, и по-специално на тъмрашлии, работите не стояха така.

За количеството на войската, в това число и за ранените и убитите, вече се говори. А как стои въпросът с мястото на тъмрашлии? Първо, трябва да се знае, че когато войната започна, Турция не бе извършила пълна мобилизация. Даже в централните райони около Цариград полковете и дивизиите се намираха в процес на формиране, разформиране, мобилизиране и дислоциране, за което по-късно турският генерален щаб бе остро критикуван в самата турска военна литература. В страната цареше хаос. А такива отдалечени райони като Тъмраш и Смолян още не бяха получили нарежданията за всеобща мобилизация. Доколкото имаше някои мобилизирани от селата около Тъмраш, те бяха съвсем малко, и то предимно от първи призив.

След започване на войната мъжете от мохамеданските села бяха заставяни от военните власти да образуват башибозушки групи и да „отбраняват“ селата си, но никъде тези мъже не отиваха доброволно и при първата възможност наистина се разбягваха.

В първия ден на войната всъщност истински бой се води само по височините около Тъмраш. Именно това подвежда някои автори да считат, че там са били и тъмрашлии, но нещата стояха по-иначе. Да не говорим, че 1000 души не можеше да изкара село, чиито жители брояха 2–3000 души. Но Тъмраш падна още в първите часове на войната и военните власти нямаха възможност да извършат мобилизация. Самите турски редовни части се разпиляха след първите боеве, а тъмрашлии заедно със семействата си побягнаха на юг.

Ето диалога с един от онези турски войници, които са се сражавали на Комаров камък, който дава точен отговор на въпроса.

– Колко души бяхте на Комаров камък?

– Двадесет души войници. Командуваше ни един младши офицер. Имаше звезда. А капитанът беше на Бей бунар...

– Той ли командуваше всички войници?

– Абе какво командуваше, той избяга най-напред... Ние се сражавахме на Комаров камък цял ден. Бяхме залегнали един там – друг там и спирахме българската войска. Тогава беше голо, нямаше гори. Една голяма трева и голо, голо, само хвойни. Нашата тръба вика „тиии, тиии, тиии! демек „пресечи огъня“. А пък тяхната буря вика „тате, тате, тате“ – демек „напред, напред, напред“. Ние бяхме залегнали и скрити в окопите и тревата, а пък те вървят прави и затова дадоха много жертви.

– От Тъмраш имаше ли войници, запасняци или цивилни, башибозук да стрелят.

– От Тъмраш нямаше. Ние бяхме само войници. Имаше няколко души като мене запасняци, но от Тъмраш нямаше нито един.

– Да не си забравил?

– Нямаше, ти казвам, никакъв тъмрашенин нямаше там. На тъмрашене ние им станахме курбан тоя ден. Ние задържахме българската войска, та те избягаха. Ние нямахме нито топ, ни нищо. А пък българската войска имаше топ. От Чурен изкараха топ. Като дойде топът по-близо до нас, захвана да не ни хваща, ама ние побегнахме. Имахме по 1 сандък жепане (патрони). Останаха ни по 200 фишека на пояс и побегнахме. А пък тъмрашене въз Модър, въз Модър – та над наше село, над Осиково. Там има един чукан, та от там надолу минаха. Когато се разбягахме ние, имаше още един мартак (остен), докато слънцето залезе. Като видяхме, че тъмрашене бягат, тогава се изплашихме и ние и побегнахме. Ако не бяха избягали, перущенци щеше да ги изколят, врид под нож щеше да ги турят, защото едно време и те са правили пакост в Перущица. А виж от Осиково никого не побараха, ама и осиковци не са правили лоши работи, не са ходили в Перущица едно време. И затова ги не бараха.

– Ами всички ли тъмрашени бягаха?

– Врид, стари, млади, жени, мъже, деце, врид. С коне, с мулета, пеша. Врид. Кой каквото можел на бързо да грабне и бяга...

– От къде минаха?

– През Михалково.

– Ами не са ли спали в Михалково?

– Какъв ти сон, бе, спи ли се в такова време! Всичко бяга и денем и нощем. Спахме на една барчина – Мандрала. Кога отидох в Осиково – няма никого, нищо. И нашите са разбягали.

– Ами войниците?

– Какви войници, бе, всичко се разбяга, кой на къде види. И аз избягах от войската. И от там надолу, надолу, та хееее в реката от Петвар надолу стигнах баща ми и децата ми. Бях женен. И те бягат. Кози, овце, коне, – кой каквото могъл – забрал и бяга. Оти бягахме и ние не знаем, ама бягахме чак до Драма. ... 

Малко дълъг на пръв поглед, този диалог ни дава не само отговора на въпроса, дали са участвали тъмрашлии в боя на 5 октомври, но и атмосферата, настроението и духа в самата турска армия, пък и в българите с мохамеданска вяра, затова е особено полезен.

Какво ставаше през това време с тъмрашлии? Както видяхме, населението на Тъмраш още от ранни зори на 5. X. попадна в ада на войната. Околните върхове се тресяха от пушечни и оръдейни залпове. Тъмрашлии бяха обхванати от невиждана психоза. Фронтът вървеше по петите им. А те, като виждаха бягащите турски войници и офицери, тръпнеха още повече. Селото бе окончателно изоставено.

Българските войници, разположени по върховете на изток и на запад от селото, нямаха възможност да влизат в Тъмраш. Само една малка част от няколко отделения от първа гранична рота начело с капитан Спасов на 5. X следобед мина през селото със задача да обезоръжи тъмрашлии, но там граничарите не намериха никого и веднага се прибраха на Бей бунар, при останалата част на дружината. На следващия ден започна известната „тъмрашка яма“. Мъже, жени, деца, от близки и далечни села, нахълтаха в изоставеното село и започнаха да грабят. Едни мъкнеха съдове, други – храни, трети – дрехи, вълна, шаяци, лампи, захар, сапун – кой какво докачи. Момчетиите търашуваха по къщите за пищови и патрони. По-„отраканите“ старци разравяха огнищата за заровено злато и сребро. Други гледаха да хванат по-дебела крава или овца. Отначало това ставаше „скришом“, после всичко се емна в открита надпревара.

За яма дойдоха селяни от Перущица, Брестовица, Сотир, Бойково, Дедево, Ситово, Орехово. Но най-големи ямаджии бяха лилковци и чуренци, в това число и чуренските българи с мохамеданска вяра. Лилковци разтоварваха награбеното по върхове, оставяха там по един пазач и пак се връщаха, за да не изпуснат нищо ценно.

Чуренци мъкнеха към Чуренската кула. Тези два дни са запечатани в паметта на хората от всички съседни села като най-голямо събитие на века. И всеки, който е бил в Тъмраш тези дни, може да ви разказва с часове за страхотията на едно отдавна минало време.

Ето кратък разказ на Тинка Вълчанова от Брезовица, женена в Дедево:

„Някои ситовци – Божилци, Гуцови и др. – влезли в Тъмраш още след войната. Натоварили яма с коне. Но нали Ситово бе по-далече, за да не губят време, разтоваряха у дядо Гошо Аризанов в Брезовица. И пак се връщаха. Докарваха много съдове, тави, котли, сахаии. На някои имаше български надписи. От Перущица и Бойково. Те са били ограбени от тъмрашлии едно време през въстанието. Помня, че нашенци казваха: „От яма – на яма.“

Ние отидохме в Тъмраш на 7 октомври с баща ми, дядо Колю, влезохме в къщата на Атем ефенди. Но изглежда, че други вече бяха минали. Къщата беше на два ката. Всички пет-шест стаи бяха отвършени. Дюшемето беше ново, свети. Имаше вита стълба. На салона високи и хубави столове. И една голяма лампа виси. Стаите бяха измазани с шарени бои. Намерих едно гърне с мед и го нарамих. А баща ми рече: „Малко ли ти е мед у нас (ние имахме пчели), остави гърнето, та вземи този стол.“ И аз нарамих един стол. После влезохме в долните стаи. Там намерихме около 50 меха със сирене. Бито и прясно, приготвено за продан. Намерихме една мадражицка каца пълна с юфка. Много човали с вълна, с кожи, черги. Излязохме вън – навсякъде грабят. Едни излизат от една къща, други влизат в нея. Изоставено село. Пущинак. На другия ден перущенци запалиха останалото ...

Както вече казахме, още в първия ден на войната някои къщи, складове и недовършената казарма бяха запалени от самата турска войска. Ала голяма част от селото бе оцеляла. И в дните на „тъмрашката яма“ дойдоха келепирджии от близки и далечни села. Всички считаха, че войната е сложила край на Тъмраш, че стопаните на това изоставено село никога вече няма да се върнат, и всеки бързаше да завлече повече имане. Но ямаджиите от далечните села като Перущица, Брестовица, Бойково нито можеха да нарамят на гръб, нито можеха да завторят с коне, защото докато се върнат, нямаше нищо да остане. На това отгоре въглените на старата омраза от Априлското въстание още тлееха. И те драснаха кибрита на оцелелите изоставени къщи.

За няколко часа селото пламна от всички страни. Беше месец октомври. Плевните бяха претъпкани със суха слама и сено. А до плевните бяха къщите. На много места дори къщите и плевните бяха в различни етажи от една и съща постройка. Изсъхнали от години, осмолени, бориковите и елхови греди и дъски пращяха, стените се срутваха и в небесата, ведно с пушека се ройваха милиони искри. Един случаен наблюдател, дошел в селото с група перущенци, описва печалната картина така:

– Компанията мина граничните турски постове, намали един баир и Тъмраш се показа в триъгълната долина. Разположен на две рекички, обкръжен с широки ливади, високи тополи и къщи от чамови дъски, покрити с плочи забавляваха очите. Пред селото няколко петровчани (перущенци) на коне караха стадо добитък за село Чурен. Константин и Владо узнаха от тях, че Димитър е в Тъмраш. Скоро компанията влезе в улиците на Тъмраш... Жителите на селото бяха избягали, добитъкът оставен ревеше, кучета виеха, петли пееха зловещо, а слънчевите лъчи си грееха все тъй както и порано. Бяха вече в селото пред кафенетата, където петровчани си бяха навързали конете по тополите, които окрасяваха малкия площад. Слязоха, дадоха на конете да ядат жито от човал, които петровчани бяха донесли за своите коне.

Чу се от кафенето гласът на Димитър: „Тук елате, да играем на карти.“

Влязоха. Кафеджията бе избягал, а пристигналите си правеха сами кафе и играеха на карти. Тенекии със сладко и сандък с локум бяха пръснати по пода. Черпеха се един друг.

Към четири часа в кафенето бяха останали Константин, Владо и Димитър, които си говореха нещо... Останалата част, около 50 души; търашуваха из селото по къщите. Едни печеха кокошки отвън на ливадата, където бяха преместили конете, други бяха разбили дюкяните по площада и изхвърлили на улицата каси със захар, басми и прочее. Вино, въобще спиртни напитки липсваха...

– Димитре бе, защо не дойде Лулчо? – запита Владо.

– А бе толкова му била противна войната, че не можел да бъде зрител...

В това време пред вратата се изпречи момче на кон и извика:

– Заминавайте, защото запалиха Тъмраш!

– Кой го запали? – обади се Владо.

– Казват, че Чангата от Петровица, но май че и други, защото е подпален от всички страни – отговори момчето и бутна коня си напред по улицата към ливадите, гдето се бяха събрали всички.

– Гледайте, гледайте, хем наистина са го запалили, вдигат се пламъци и дим долу към реката – извика учуден Димитър.

Обърнаха се към прозореца, където се разкриваше североизточната част. Крайните къщи бяха в пламъци и дим.

– Дявол го взел и Чангата. Той прилича на Нерон – засмя се Владо. – Картината не е пълна. Ако имаше из дюкяните вино и кадъни, щеше да прилича на „Садом и Гамора“, но много помодерен, както подобава на двайсти век – отвърна спокойно Константин.

– Не направиха хубаво, дето запалиха селото – отвърна Димитър.

– Варварство, но не се безпокой, този е пътят, по който трябва да мине човечеството, я гледай каква красива картина! Как хвърчат нажежените плочи във въздуха нагоре...

– А бе, ние се забравихме – стресна се Владо. – По скоро, че ще ни загради огънят, после не ще смогнем да излезем.

– Много просто, ще останем тук на площада, догде изгори, няма да се запалим в камъните я!...

Възседнаха конете и в бърз ход взеха улиците към ливадите. Към края бе трудно да се мине от горящите къщи, от които хвърчат нажежени плочи. Стара кадъна лежеше на улицата убита, види се по-рано скрита, но излязла от пожара. Прескочиха я бегом... Не бе дълго разстоянието, улицата бе достатъчно широка и те скоро пристигнаха при компанията невредими. Останалите 50 души възседнали конете, наблюдаваха пожара. По лицата на всички се четеше възхищение и тържество...

През главата на Константин се мерна мисълта: какво ли биха правили тъмрашлии, ако наблюдаваха пожара на своето село? Навярно биха плакали не по-малко от петровчани (перущенци) при запалването на Петровица. Скоро пожарът обхвана селото. Слабият вятър, който подухваше, ускори това. Гъсти облаци дим помрачиха небосвода. Нажежени плочи хвърчаха във въздуха с чудна сила. Добитъкът, който бе останал в селото, зловещо ревеше. Кучета виеха, а гъски на стада се вдигаха нагоре във висините да изхвръкнат от ада, обаче скоро, омотани от дима, падаха в пламъците. Изгорелите крайни къщи продължаваха да димят, а опърлените тополи зловещо стърчаха...

Слънцето наваляше западните хълмове, когато кавалерията от 50 души потегли за второто превзето село – Михалкево (Махалково), а Тъмраш остана да гори отзаде им...

Като разказва по-нататък за виденото в Михалково, авторът на едно място в книгата си споменава за диалога с Чангата и казва:

– Казах му: ако запалиш и това село, ще те набием и предадем на коменданта, като пристигнем в Дьовлен. Каза, че няма да го запали. Тъмраш запалил не само той, но всички, понеже едно време и тъмрашлии запалили в Перущица ... 

Разказът на Койчо Касапов е частица от действителната картина в Тъмраш през ония дни и нощи. Подобни разкази могат да се намерят с десетки от всички околни села. Вземам този, защото е описан все още под пресните впечатления и защото все пак е документиран.

Ще бъде едностранчиво обаче впечатлението ни, ако считаме, че само перущенци са палили изоставените къщи. Една „чета“ от бойковски момчетии запалиха, по признанията на самите участници, поне двайсетина покрива. Ходиха от плевня на плевня и подаваха запалените главни. „Ние не знаехме какво вършим – разказва със съжаление днес един от участниците. – Ние знаехме, че тъмрашлии някога са палили в нашето село и това бе предостатъчно, за да палим и ние наред.“ 

Подпалвачи имаше и от Брестовица. Един от наблюдателите на техните „подвизи“ разказва как брестовичани запалили джамията с две тенекии газ. „Като пламна цялата джамия, през минарето излизаше пушек и пуфкаше като влак.“ 

И така, за две-три денонощия изоставеният Тъмраш бе превърнат в руини. Пепелищата димяха цяла неделя, докато ливна голям есенен дъжд и от пепелищата се озъбиха разрушени стени, обгорели и недогорели кощаци, овъглени купища сено и слама, огради, опържени и ожулени от пламъците дървета.

И дълги години тази зловеща картина напомняше на хората, че тук е минала най-страшната чума, която човечеството познава – ВОЙНАТА. Тя сложи край на това вековно българско село.

Стотици пъти съм бил в Тъмраш и винаги с болка съм наблюдавал руините. Беседвал съм с десетки ямаджии от различните села. Бил съм и неволен свидетел на разговори помежду ямаджии. И не съм срещал такъв, който да не съжалява за изчезването на това старо българско село. Веднаж попитах Христо Мазев от Бойково, който лично е запалил не една къща: „Защо палихте, не мислехте ли, че тъмрашлии могат да се върнат?“ „Защо ли? Защото да вземеш една сопа, че тогава да ни питаш. Верно е, че имаше омраза към тъмрашлии заради делата им в Априлското въстание. Но не беше само това.

Има неща, които човек може да върши само по време на война. И тогава бе така... Война!“

Попитах Тинка Вълчанова: „Ами ако тъмрашлии се бяха върнали, какво щяхте да правите тогава, като сте ги ограбили.

– Ами че тогава пък щеше да им даваме... – без колебание, ми отговори тя. И в уверение на това ми разказа как през зимата на 1913 година в Брезовица пристигнали по просия осиковци, които също бяха избягали и селото им също бе разграбено.

– Баща ми ги погледна, нали бяха все познати и мили, погледна ги, па рече: „Дъще, тия хора от нас теглят. Господ каил няма да стане, ами събери каквото има донесено, че им го дай“. И нареди, та изнесохме всичко на двора, пред осиковци, струпахме го накуп и рече: „То си е ваше – носете!“ И хората го взеха със сълзи от радост... Времена!... Който вземе – замине. Кой докачи – влачи! Ама на тъмрашене се струпа най-много. И те са много бели правили, ама и тях ги удари не градушка – ами гръм...

За да вникне читателят по-добре в онова състояние на мисли и разбирания на хората, нека има предвид, че ямаджии са били не само българи християни, но и българи с мохамеданска вяра от близките села. Чуренските българо-мохамедани отишли за яма в Осиково. Две жени вдигнали от една изоставена къща фасул. Било студено и те наклали огън на огнището. В стаята имало сухи кълчиша. Хвръкнала искра в тях и къщата пламнала, а чуренките помакини хукнали презглава. Къщата рухнала цяла. После пожарът прекрачил в съседните къщи. Така изгорели няколко домове в Осиково.

В някои българо-мохамедански села жителите не са избягали, макар селата им да са попаднали в района на войната. Те също са влачили яма от изоставените селища. Всички – и християни, и мохамедани, са считали, че бежанците вече няма да се върнат, а изоставеното имущество е безстопанствено, като намерено. И още нещо, в ролята на ямаджии се превърнаха самите българо-мохамедани – бежанци.

Когато жителите на Тъмраш, Брезе, Беден, Михалково бягаха през селата южно от Девин, те също грабеха каквото докачат. Всяко село пострада малко или много от бежанците. А в чифлика на Али бей край гара Бук нищо не остана. Повече от всички грабеха и самите бежанци – тъмрашлии. Те минаваха през селата денем и нощем, нахълтваха в къщите, отначало задигаха каквото им трябваше и продължаваха. А после като минаваха през Триград, Ягодина, Кестен, вече оплячкосваха каквото докачат. Мерне ли се кон – пиши го отвлечен. Времена! Война! Грабежът по онова време, бе нещо „нормално“. „Той беше проява не само и не толкова на наслоена омраза, отолкото на властвуващата военна психоза. Гледани през сегашни очила, през втората половина на 20 век, тези прояви са осъдителни и недопустими. А за онова военно време да влезеш в изоставено село и товариш яма с коне, се е считало за съвсем „морално“ дело.

Ако беше изгорен или изоставен Чурен или Лилково. тогава тъмрашлии щяха да влачат яма и палят, както влачеха и палеха в Бойково, Дедево и Перущица през 1876 г. През 1912 година Тъмраш бе изоставен и той стана плячка на ямаджиите от съседните села, а тъмрашлии следваха бягащата турска войска на юг и сами грабеха от попътните села. Времена! Война!

Справедлива или не, освен основната характеристика и целите, които преследва и постига, всяка война минава през огън и кръв, през пепелища и барут. Старите родопчани не случайно казват: „Всяка война закача цялата държава, но тежко на този, комуто се струпа“. На Тъмраш се струпа, та и преля отгоре.

[…]

По-друга е съдбата на хората от коляното па Смаил ага. След като се пресели в Смолян, Смаил ага се ожени за втори път и имаше двама сина. От първата жена – Ашим, роден още в Тъмраш, и от втората – Джелал, прероден. През 1912 година една малка група тъмрашлии, между които и някои от наследниците на Караходжовите, мина през Смолян и настояха пред Смаил ага и той да бяга със синовете си, защото „каурите“ щели да ги изколят. Но Смаил ага отсече категорично:

– Нас веднаж ни подмамиха, та бягахме, кога дойдоха русите и сбъркахме. Сега, който го е страх – да бяга. Ние няма от какво да се боим.

И наистина Смаил ага и синовете му не мръднаха и дочакаха българската войска. Работата не мина съвсем без нищо, но на Смаил ага трябва да се благодари за отказа, защото това стана причина да се разкрие и една друга история, за която толкова много се пише – за участието на самия Смаил в събитията по Априлското въстание в Перущица.

Българската войска, след като мина през Смолян – замина. В хода на войната обаче, както се видя, турците мобилизираха много българи-мохамедани и караха всички да се сражават срещу настъпващата българска войска. Това принуди българското командуване след превземането на всяко село да обезоръжава населението, където е било въоръжено, а оная част от мъжкото население, която е служила в турската армия – да взема в плен, заедно с редовните турски войници и офицери. Тази мярка трая до края на военните действия.

Когато пленниците бяха докарани в Пловдив, някои войници и офицери поставиха въпроса да се потърси отговорност от онези българи-мохамедани, които са участвували в потушението на Априлското въстание. Между пленените беше и синът на Смаил ага – Ашим. Като разбраха това, военните власти започнаха да го разпитват и за дейността на баща му, която той не познаваше. Тогава докараха и самия Смаил ага, макар да бе много стар.

В разпита Смаил ага доказва пред комисията, че тъмрашлии са невинни за потушаване на Априлското въстание. Но комисията не му вярваше. Тогава докараха един от старите перущенци, който е преживял ужасите на Априлското въстание. Изправиха двамата един срещу друг. За учудване на всички старият перущенин стисна ръката на Смаил ага и рече:

– Е, Смаил ага, то „не било тарайлен, ами сарайлен“. На времето ти се застъпи нашите деца в Перущица да не горят и умират, а сега ние ще помогнем на тебе да не теглиш.

И пред всички разказа как по време на въстанието Смаил и някои тъмрашлии спасили много перущенци.

За съжаление този диалог и показанията не са записани. По свидетелството на перущенци Смаил ага и синът му Ашим биват освободени и се завръщат в Смолян. На следващата година Смаил ага почина.

Синовете на Смаил ага – Ашим и Джелал – се ожениха и отидоха зетьове. Ашим взе жена от рода на Исакови, отиде да живе в дома на жена си. Оттогава той промени и фамилията си и от Караходжов – стана Ашим Исаков. Неговите наследници и днес живеят в Смолян с фамилното име Исакови.

Поколението на Джелал носи името на дядо си – Смаилови – живее в Смолян.

Ашим Смаилов Караходжов – Исаков след Балканската война стана касапин и повече от 25 години снабдяваше 21-ви полк с месо. Роди деца, подхвана семейните си дела като всички трудови хора, а животът постепенно наместваше „изкълчено и строшено“ в душата, лекуваше старите рани. Ашим отдавна разбра, че неговата родна планина Родопа е негова родна земя и майка и до края на живота си силно обичаше своя роден край. Той дочака и победата на Девети септември 1944 година и с очите си видя бащинското отношение на народната власт към българите с мохамеданска религия.

Ашим Смаилов почина през 1947 година и остави две дъщери и трима сина. Дъщерите Шафике и Фатма въртят и сега къщите си, а синовете Мехмедали и Смаил работят като всички трудови хора, пеят родопски песни, носят пари и радост на семействата си. И двамата са служили войници. И двамата са готови да бранят родината си като всички други български мъже за благото на новия живот, за щастието насвоите деца, които растата и крепнат с общото щастие на всички българчета като тях.

Изменчива е съдбата на третия син на Ашим – Галиб. И той расна като своите братя. И той служи войник в българската армия. И той се ожени и има две деца. Като дойде Втората световна война, отново му сложиха войнишки пагони.

От ходене запас му дойде до гуша. На всичко отгоре залюби една гъркння. И по време на войната взе, че избяга с нея и отиде в Турция. И не се върна вече. Сега работи в една тенекеджийска фабрика в Анкара, но често си въздиша по изоставената в Смолян жена и дете. Преди две години синът му ходи в Анкара и намери своя баща, но не хареса хала му.

Един от внуците на Ашим Смаилов носи пагоните на старшина от Българската народна армия. Старшина Минчо Манев – така го знаят и подчинените, и колегите му, и неговите началници. Правнукът на Смаил ага отдавна е разбрал причините за криволиците в съдбата на своите прадеди и дълбоките корени на оня вековен дъб на рода си, които смучат сокове от нетленната народност на българите. И за него социалистическа България е оная преродена, просветлена и обогатена родина като за всички нас, за която човек може да залага и труда си, и живота си.

По-друга е съдбата на Джелал Смаилов, сина на Смаил ага от втората му жена. Джелал се ожени в 1909 година за Назифе Шишманова, която и днес живее в Смолян. В 1915 година той бе мобилизиран в редовете на армията и замина по фронтовете на Първата световна война. И там остави костите си.

Той остави двама сина. Те растяха без баща в лишения и неволи. Смаил се поболя и почина много рано. А Мехмед порасна, стана мъж и се задоми. Дойде Втората световна война. И Мехмед като много българи замина войник. Отиде и на фронта. Сражава се на Драва. Той беше санитар по специалност и мъкнеше ранени бойни другари под град от куршуми и снаряди. Неговите фронтовашки приятели и другари си спомнят с умиление за него.

От войната внукът на Смаил ага заболя тежко и наскоро след това почина. Той остави един син, който за утеха на своята майка носи името на бащата. Мехмед е вече женен и като всички глави на семейства носи отговорност за благополучията на своя дом и за делото, на което посветиха своя живот неговият дядо и неговият баща.

Източник