Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Учебникът е онази книга, която институционално, т.е. законово представя официозна философия за определена наука, за модела й, който трябва да се внедри в обществото. Учебникът е фундамент, внедрен в културното съзнание на една държава, която чрез него гради глобалната визия за собствената си идентичност. В културата на всеки народ основополагащо значение имат учебниците по литература и история, те обобщават, есенциализират и връщат като готов модел поведенчески, психологически и етнокултурни рефлекси. Литературата е поле, което надстроечно „оглежда“ обществото, но и лъже за реалния живот по начин, по който всяко историческо време иска да лъже за живота.

За българите учебникарството започва с „Рибния буквар“ на д-р Петър Берон, за когото всички изследователи употребяват думата „модерно“. Налице е авангардно съчетание на енциклопедичност, на прилагане на знанието в практиката, на социално обслужване нуждите на обществото. „Рибният буквар“ е социален и педагогически феномен, напредничаво предлагащ най-актуалните научни и педагогически форми на Европа в патриархалната, поробена, но природно любознателна България. Във възрожденско време букварът е преиздаван шест пъти и чрез него се постига светско, демократично, достъпно и практично образование, което ще бъде педагогически модел в нова и най-нова България. Широката основа на осведоменост изисква от българските учебници по литература идея за историчност, за традиция, за континюитет, за образцово представяне на автори и произведения – с други думи енциклопедичност; националната идеология от ХІХ век пестеливо допуска в учебниците ниския език на българското, за сметка на героически модели, на описания на „земята-рай“ с неземните природни красоти; знанието е концентрирано предимно в своя патетичен вид, затова и знанието се предава, без да се оспорва. Един бегъл преглед на педагогическите списания от края на ХІХ до средата на ХХ век показва, че „образованието се определя като жизнена необходимост и когато е преднамерено, е едно съзнателно и разумно организирано насочване на развитието на младите с оглед най-доброто нагаждане към една жизнена среда, която възрастите считат за най-добра.“[1]. Доста по-непопулярни са педагогическите модели, които са „в духа на свободното възпитание“, а това значи едно: учебниците ни по литература, както и всички други учебници, априори приемат идеята, че знанието е констатно, че то се внушава, възприема без оспорване, знанието се обяснява, после учениците го научават, възпроизвеждат и от тях не искат, а често пъти и не им позволяват, да го подлагат на съмнение, ирония, несъгласие, т.е. на деконструкция. Затова, до средата на миналия век, в учебниците по литература преобладават патриотичният и цялостен патос на българското, в чийто образ фигурират предимно героическите текстове на националната идеология за сметка на опакото на българското, регистрирано чрез пародии, гротески, хумор или мизантропии. На повърхността е жизненото, здравото, устойчивото, патриархалното, според които категории децата унаследяват родителите си и конфликт не може да има. Културната памет се реализира като общи места на памет, в които възпитателният ефект е родовият, т.е. детето се полага в български свят, защитно-осигуряващ битие чрез патриотизма. В антологичния подбор на автори и произведения, залегнали в учебниците, налице е националният и социалният патос, като това са водещи възпитателни теми, емоции и внушения въобще за българската литература. Набляга се върху естетическото и емоционално внушение на избраните текстове, отколкото да се оформят теоретични знания за школи, естетики, историчност на литературата.

Така, до 50-те години на ХХ век, когато държава, идеология, администрация и институции стават тотално единни във всички официални сфери на обществото, в това число и в образованието. Фактът, че средното образование е задължително и гарантирано от държавата, прави така, че знанието става всеобщо и еднакво, поколение след поколение излизат от училище без избор. Литературата за тях е това, което учителят по програма преподава. Програмите пък са огледало на официозни визии за изкуството, които, особено през първите две социалистически десетилетия, са манипулирани до задължителна дефиниция. Още през 1945 г. Георги Димитров адресира към българските писатели писмо, в което вменява основните задачи на литературата ни:

– „... да се създава една истинска народна художествена литература с дълбока правдивост и висока емоционалност“;

– Тази литература трябва „да развива преданост и любов към народ и родина“, да вдъхновява за „героични подвизи“;

– „да възпитава чувство на славянско единство, на международна солидарност и вечна дружба с нашия освободител, великия съветски народ“;

– „да бичува всичко гнило и разлагащо здравия народен организъм (паразитизма, вулгарния кариеризъм и дребното егоистично политиканство)“;

– „да очиства българския въздух от миризмите на великобългарския шовинизъм и на всяко мракобесие“.

Георги Димитров задължава СБП „да поощрява всячески действителните таланти“ и чрез „...здравата литературна критика да чисти българската литературна нива от зловредни плевели, да чисти редовете на българските писатели от некадърници, бездарници и всякакъв вид литературни търгаши“ (Литературен фронт, бр. 29, 25.5.1945).“[2].

Ето тази генерална директива веднага отива и в образованието и през 1962 г. в „Методика на обучението по литература“ от Лозан Ницолов четем идентичното съждение“: „Днес творчеството на Ботев, Вазов, Смирненски, Елин Пелин, Вапцаров и други наши класици възпитава у нашите ученици патриотизъм, пролетарски интернационализъм, класова ненавист към буржоазно-капиталистическия строй и преданост към социалистическия, любов към свободата, правдата и потиснатите народи в целия свят“[3]. Преподаването и придобиването на знанието следва традиционния модел, още от Възраждането, когато учителят синтезира и внушава, а ученикът усвоява и възпроизвежда. Съмнението не е особен фактор в училищната стая, поне в рамките на урока. Този културен модел донякъде улеснява схемата на социализма, където учителят „трябва да се съобразява и с ДКМС“, „с изискванията на общественообразователния и възпитателен процес“, да „популяризира положителния си опит“[4]. Положителният пък опит се защитава от нравствено, естетическо, патриотично и атеистично възпитание. Учителят е длъжен да предоставя предизвестено знание, което макар и понякога да стига до абсурд, е одържавено и неоспоримо. Ето директива, която не търпи коректив, даже и в интерпретацията на конкретните си детайли: „...е необходимо да се разкрива вредната роля на религията за прогресивното развитие на човечеството и на нашия народ, затова, че е насаждала фанатизъм ( „Бог дал, бог взел“), проповядвала е лъжлива правда („Бог не наказва, когото мрази“), поддържала е господстващата класа („Един бог на небето и един цар на земята“), укротявала е справедливия гнет на ограбените и онеправданите, като е насаждала робска психика („Бой се от бога, почитай царя“), посочвала е идеал на смъртните в „задгробното царство“ – небесния рай. Като е въвеждала в дълбок мистицизъм някои податливи на нейното влияние хора, тя унищожила много измежду тях и дори някои таланти като Гогол....“)[5].

По това време литературата е „отражение на живота“, тя се преподава емоционално, най-добре чрез „изразително четене“, реализмът е предпочитаната естетика, защото той типизира и ясно представя живота, откроява социални проблеми и социални типажи. В държавните програми за учебниците по литература за горен курс фигурира цялата българска литература, представена в различните си периоди избирателно, според нуждите на социалистическото общество, руска класическа и съветска литература, антична и западноевропейска литература, като тук също рецепцията е всъщност цензура. Почти 40-сет години учебниците рядко сменят автори, произведения, но не и културни модели, интерпретират доста сходно в годините, но... пропуснатите литературно-исторически полета (главно модернистичните течения) плахо и демагогски-изкривено се добавят в програмите. Учебникарският канон е най-мощният по време на социализма, тъй като официозният литературен език се сдобива с явна кулоарна алтернатива едва през 80- те години на ХХ век, но тя, разбира се, не може да се провре в учебниците. Изследвайки механизмите на създаване, тълкуване и разпространение, Александър Кьосев прави в генерален поглед извод: „Гръбнакът на българската литература е политически“[6]. Всъщност политическото става релефно, когато реалното историческо време е разбунено и провокира създаване и тълкуване на литературата. През 50-те години политическото е предзададен хомот, който в учебниците фигурира буквално като изнасилвач. Ето пример: „В „История славяноболгарская“ се подчертава благотворното руско културно влияние у нас и постепенно укрепващата вяра в Русия като наша закрилница“[7]. Или в началото на 60-те: „Религиозният, суеверният, като вярва, че го управляват външни сили, лесно се примирява с тежкото си положение и не търси причините за своето нещастие там, където те действително се намират („По жицата“ от Й. Йовков). Такъв човек не може да бъде творец, да покорява природата, да я изменя, да проправя пътя на прогреса“[8].

Политическото е изцяло в антологичния подбор на автори и произведения в училищния канон. Последният тематично и емоционално се определя от произведения и автори, които не влизат в особен конфликт със социализма, който пък „задължава“ към измислената от него естетика на социалистическия реализъм. Ето всъщност канонно обяснение на соцреализма: „Писателят социалистически реалист е длъжен да намери типичното за дадена действителност и да го възпроизведе художествено, а типичното е тъкмо онова отбрано, което най-добре изразява характерното за дадено явление“[9]. Този цитат на Червенков е коментиран от Пламен Дойнов добре: „Пропъждането на сянката на един възможен „обективен“ реализъм отново се извършва с инструментите на „типичното“ и „желаното“ – съзнателно „отбраното“ от реалността“[10]. Учебникарският канон по социалистическо време ползва редуцирания и цензуриран принцип на антологичното, като отбира удобното, пригаждащото се, услужливото от културните традиции и го моделира като атеистично, социално, антибуржоазно, където може – революционно-отричащо всякакъв вид владетели. Както пак уточнява Червенков: „Под маската на свободата на творчеството могат да се промъкнат формализмът и разни други форми на упадъчното изкуство“[11].

В гимназиалния курс българските ученици влизат, закърмени с националната идеология и с комунистическата идеология, като комунистическата идеология използва националната идеология по следния начин: Родината преди социализма е била зле, бедна и експлоататорска, но след съдбовната дата 09.09.1944 г. Родината попада в абсолюта на щастието и хармонията. Ако преди границата Родината е имала право да създава разнопосочни неща, то след границата и литературата става монолитна, неконфликтна, предана на властващата идеология. На метатекстово ниво учебниците и методиките по литература постигат това. Антологичният избор също всякак се мъчи да постигне това. В подбора заляга тезата: „След като се основават на здравата традиция от миналото, истинските художници на словото завинаги внасят от себе си нещо ново“[12]. Традицията е „здрава“, когато не напряга социалистическата доктрина и нейното производно – разбирането й за изкуство. „Здрава“ е, когато предварително е избрано какво да се представи и как критически да се прочете. „Здрава“ е, когато разкрива националния манталитет, когато идеологизира „народ“ до компактното възрожденско „славно минало“ или „жертва на обществото, разбира се, онези общества, преди границата от 1944 година. „Народът“ приоритетно са само българите, почти винаги бедните, а богатите или буржоазните – те също са българи, но критически трябва да се изучават от децата като безвъзвъзратно отминали като явление и същност. Всъщност интернационализмът е позиция на критическите текстове в учебниците, а не на антологично представените текстове в учебниците. Те далеч, да не кажем изцяло, са повече ангажирани с българското като идеология. . Нито учителят, нито знанието са либерални, обратното – те са конформни, предзададени, напълно очаквани като изява.

Античната литература открива гимназиалния курс, като антологичността се спира на „Илиада“, старогръцка лирика, „Прикованият Прометей“ от Есхил и „Антигона“ от Софокъл. Римският период липсва. Рецепцията пропуска световни автори и творби като Еврипид, и най-вече „Едип цар“ от Софокъл, чиято липса ще е очебийна почти до самия край на миналия век. „Едип цар“ е свързан с „упадъчния“ фройдизъм, за който най-удобно е да не се говори, защото „да осигурят правилната политическа и идейна насоченост на литературата и изкуството – това е била и е главната грижа на партията и нейния Централен комитет“[13]. От 60-те години нататък учебниците се правят от първите умове на науката в България. Но до началото на 80-те години все пак държавната нормативност съблюдава всички изучаеми художествени текстове да се „проврат“ през естетическата теория на класово-партийната идеология. Особено смешно това е при тълкуването на старогръцката литература, ето един много популярен и конвертируем пример от учебника за ІХ клас: „...протестът на Терсит придобива значение на протест срещу родовата аристокрация, сред която действат безогледни и алчни вождове“; „В епизода с Терсит личи стремежът на вождовете да пренебрегнат, да заглушат гласа на народа“[14]. От отрицание на древния идеал за човек Терсит се превръща в положителния социален герой, защитаващ едва ли не пролетарската идеология за равенство, братство и свобода. Боговете също са „сгащени“ в руслото на соцвремето. Зевс е „с качества и власт на типичен родов старейшина“; „...боговете помагат на онези от смъртните, на които симпатизират, и вредят на онези, които мразят. Симпатията и враждебността им зависи често от най-низки съображения“[15]. А това, например, че Антигона плаче преди да умре, е обяснено така: „Конкретното драматично положение, полът, възрастта и плачевната й участ обосновават и правят разбираемо нейното поведение“[16]. Героическото не бива да се накърнява.

Старата българска литература хронологично-логично следва античната. Официозно подбраните текстове са далеч по-приложими в соцпростанството, най-вече с патриотичната тема, много важна за действащата тогава национална идея. Активно са включени и апокрифите, чиято ерес е „израз на класовата борба през Средновековието“[17]. Интересна е антологията на западно-европейската литература, която представя два културни модела – ренесанс и критически реализъм. Изчезнали са Средновековие, Просвещение, Класицизъм, Романтизъм, Модернизъм и т.н. Прочее Класицизмът е легитимиран от „Тартюф“ от Молиер, без обаче да се обяснява теоретично класицистичната норма. Същото се случва и с Просвещението, представено от „Фауст“ от Гьоте. Балзак пък с „Евгения Гранде“ е определен като критически реалист. Ренесансът е видян чрез бездънните „Хамлет“ и „Дон Кихот“, анализирани през 70-те много адекватно, научно-коректно, но все пак... Властовата идеология дърпа изречения от рода: „Бокачо е автор на сборник от сто разказа под заглавие „Декамерон“. В тях той отрича аскетизма и възвеличава дейния човек.“ ; „Драматургията на Шекспир е едно от най-големите постижения на реалистичната литература през епохата на ренесанса.“[18]. Всички световни културни модели се трансформират по някакъв начин така, че да обслужат „прогреса“ към социалната утопия, наречена социализъм. Каквито и естетически и социални норми да следва човечеството, то трябва да се бори чрез атеизъм, класова идеология, реализъм срещу всичко, което е било преди соцлагера. Соцдоктрината през 50-те години повече блокира историческото и естетическо развитие на Европа и българската литература, а от 70-те нататък доктрината се мъчи да коригира, но вече научно признава многобройните си алтернативи в културния космос .

Руската класическа и съветска литература също участват с важни бестселъри, с максимално представителни имена, чиято естетическа престижност не може да се оспори. Пушкин, Гогол, Лев Н. Толстой присъстват с екзистенциалните си и панорамни творби като „Евгени Онегин“, „Мъртви души“ и „Война и мир“, разбира се, пренебрегнати са Чехов, Лермонтов, да не говорим за руските символисти. Тургенев е предпочетен с угодно за доктрината произведение – „В навечерието“. Не толкова българската тема, колкото революционният утопичен устрем са продиктували антологичния избор, защитен чрез непоклатима в избора си кауза, героизъм и себежертва. Не толкова удобен е Толстой, но и неговата вселенска бездна е „сгащена“ в границите на доктираната: „Хората от средите на първата категория дворяни не страдат от сложни размисли, не търсят пътища за личното си нравствено усъвършенстване, не се интересуват от дълбокия смисъл на човешкото и на собственото си битие, от съдбата на народа. Те живеят празно, вяло и вредно като духовни пустоцвети.“[19]. Съветската литература е абсолютно официозна: „Майка“ от Горки, „Разораната целина“ от Шолохов и „Млада гвардия“ от Александър Фадеев. Последната е сложена в единадесети, последен клас като окончателен завършек на соцкултурата, достигнала до финала на прогреса. Особено „Млада гвардия“ е символът на победилото ново, „младо“ борбено начало, безкомпромисно ликвидиращо ретроградното по пътя. Ето така трябва да завърши един гимназиален курс по литература.

И стигаме до новата и най-новата българска литература, видяна в учебниците като контюинитет, като история, в която хронологията пак води до прогреса и неговия финал, изразен като абсолютното време на социализма. У нас идеята за история на литературата е актуална още от края на ХІХ век, но най-съвременната й концепция дава Светлозар Игов. Ето, например, как се тълкува неговата идея от Пламен Антов: „Основното достойнство на труда е, че мисли националната литература като непрекъснат процес със собствена иманентна каузалност; доминиращият досега биографично-очерков, външно детерминиран модел, сегментиращ литературния процес, е преодолян. Литературната парадигма е видяна като саморазвиваща се система, чието равновесие се поддържа от специфична вътрешна динамика - пулсацията между лирико-поетическа и епико-прозаическа жанрова формация. Телеологично-прогресисткото мислене, провиждащо устременост на литературата към някакъв (реалистичен) край, е заменено с визията за „синхронната“ самоценност на всички жанрове, школи, направления, течения.“[20]. Но почти до средата на 80-те години на отминалия век подобна философия за история на литературата е невъзможна за учебниците ни. Налице е строг подбор на автори, биографии и произведения, в които националната идеология и националната революция са неоспорими. Учебниците представят по-скоро тяхната история, отколкото да дават обективна визия за плуралистичност, различни културни езици, жанрове, естетически модели. В учебника по литература от 1973 година възрожденските автори се изчерпват с Любен Каравелов и неговите „Българи от старо време“ и Ботевата поезия. Ако първото произведение е сатирично и говори на ниския език за българското, то Ботевите творби реализират „героиката на национално-освободителната борба“, изразяват „социално-революционни мотиви“. Т.е. високия език на българското. Естествено, пропуснати са творби като „Гергьовден“, „Странник“, защото тук различният е сам, а идеологията на соцобществото иска типичният да е масов, всеобщ, задължителен. Иска оптимизъм, а не отчаяние. Високото и ниското са тълкувани почти еднозначно, за да обслужат идеята за прогреса. За „Българи от старо време“ четем: „Хуморът е основното средство, чрез което Каравелов осъществява своето хумористично отношение към отмиращия свят на старото.... Този характер на смеха не намалява изобличителния патос на произведението.“ Писателят е длъжен да изобличава, а изобличавано може да бъда само „старото“, предишното, там има негативи, но в еволюцията на българското, на социалното, на историческото тези рецидиви се изкореняват, а времето се движи напред към съвършенството на социализма. Едва през 80-те години възрожденският контекст ще се разшири с по-либерално тълкуване на „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски, с „Житие и страдания на грешния Софроний“ от Софроний Врачански, с няколко стихотворения от Чинтулов, с елегиите и „Изворът на белоногата“ от П.Р. Славейков, с „Черен арап и Хайдут Сидер“ от Н. Козлев, с „Криворазбраната цивилизация“ от Д. Войников, с „Иванко, убиецът на Асеня“ от Васил Друмев. Този път не националната революция е водеща, а националната идеология, която се гледа вече и чрез героичното, и чрез битово-принизеното, и чрез добродетелите, и чрез пороците в българския манталитет. Започнало е вече да се говори за „стилово богатство“ и за „национална специфика“ на социалистическия реализъм, а това няма как да не обогати погледа към предходните литературни традиции. Процесът на допускане и разширяване е отлично обяснен от Пламен Дойнов: „Всички останали почерци и явления, които не оспорват открито доминацията на соцреализма, критиката е склонна да усвои чрез усвояване на стилистичните регистри на „единния метод“, чрез въвличането им в традиционните политически коректни тематични кръгове (например т. нар. патриотична тема), чрез включването на авторите им в утвърдените социални йерархии...“[21].

„История славяноболгарская“ закономерно и исторически-хронологично, и философски въвежда учениците в националната идеология. Ако в началото на 60-те четем, че е „писателят по-близо до народа, до неговия живот и въжделения – такъв е заветът му според Историята, който оставя той“[22], то в края на режима вече Историята внушава „..представа – за една обща родина, за една скъпа прадедна земя“, а това „става основната съставка на националното съзнание“[23]. „Човекът от народа“ е формула-основа още от Възраждането ни, прочее много удобна по време на социализма, който възвестява „народността“ като мяра за справедливост. Пренебрегва се разбирането за народността като масовост, задължителен колектив с общи, унифицирани норми на мислене и поведение, егалитарност и т.н. Ето защо Историята нито за миг не може да отсъства от училищния канон и е употребявана от комунистическата идеология за подчертаване на националната идеология, в смисъл такъв, че комунистическата идеология абсорбира националната, представя я като част от себе си, и едва тогава започва да говори за интернационалност на пролетарската идея, съставена от множество мини-, етнолокални социдеи.

Българската литература от края на ХІХ до средата на ХХ век е положена в канон, който десетилетия наред не се поклаща, оспорва или провокира. Редицата от имена започва от Вазов и спира до Вапцаров, съвременната литература се предлага обзорно, предимно като изброяване, присъстват административно подплътените автори и имена, които не са конфликтни с доктрината. Този канон е приложим и в днешно време, нещо, което провокира Александър Кьосев да напише специална статия[24], в която изброява липсите в канона, т.е. онези автори и естетически полета, които също биха могли да присъстват в масовото ни културно съзнание като национална идентичност. Литературата се гледа хронологично-еволюционно, като прогрес на идеите и обществата, миналото регистрира и крититува несъвършенствата у човека и социума и всъщност... това е възпитателният ценз на канона. В сърцето му доминиращо място се дава на националната революция и националната идеология, които „ощипват“ дори модерните П.П. Славейков и Димчо Дебелянов. Даже и за Христо Ботев е отредена специална глава под надслов „Партийност и народност“, в която е обяснено „партийността, както казва Ленин, се появява през периоди на силно изострени класови борби“[25]. От средата на 60-те години основните модерни направления като индивидуализъм и символизъм са коректно споменати в общото русло на литературата ни до Първата световна война. Но и те са подчинени на общия патос на четене на националния (официозен) канон. Индивидуализмът е определен като „идеалистично, реакционно учение“. Авторите, които го споделят, за да влязат в канона, трябва да се оправдаят: „Но творчеството на нашите писатели, изпитали неговото влияние, съвсем не се изчерпва с изразените индивидуалистични принципи. Те са характерни за една малка част от произведенията им, или пък са усвоени по своеобразен начин като протест против една подтискаща и принизяваща обществена действителност.“[26]. Символизмът е „упадъчен“, но редица поети го „възприемат като израз на протест срещу обществените условия и на лична независимост. В някои техни произведения личи връзка с живота.“[27]. „Символизмът е отдавна изживян. Цялата септемврийска поезия е отрицание на каноните, на догмите на символизма.“, но поетите символисти „въведоха свободния стих, обогатиха литературата с асонанси, с богата асоциативност на образите, с много нюанси на чувствата, с образи и мотиви, които тласнаха напред нашата поезия“[28]. Символизмът е отчетено, но грешно минало, което бавно си пробива път в канона, като трябва да си посипе с пепел главата, заради отсъствието на революционната и националната идеология.

Всъщност думата модернизъм не се споменава никъде с положителен смисъл в учебниците по литература, защото двете понятия – „критически реализъм“ и „социалистически реализъм“ изчерпват ХХ век. Нито Елин Пелин, нито септемврийските автори, Смирненски или Й. Йовков са положени в регистъра на разнообразни модернистични естетики, избухнали в началото на ХХ век и днес обобщени като авангарда на българската литература, като най-европейското време на културната ни енергия. Изобщо европейският контекст (с изключение на руския) е почти невидим в метатекстовете на учебниците. За сметка на това пък Смирненски е началото на социалистическия реализъм, той пък е изворът на социалната и естетическа хармония, изригнала от СССР и променила окончателно и завинаги света. Соцреализмът може да се развива, останалите естетически течения са свършени и пресушени, в подводните води на българската литература те са музейни експонати на често случили се заблуждения. Но тъкмо затова идва революцията от 1917 г., за да заличи отклоненията. Учебниците до края на 1989 г. не отчитат кризите в социалистическото общество, бавните промени в естетическото и критическо осмисляне на литературата ни, все по-разширяващото се гърло на соцреализма, което приобщава, приобщава и приобщава, докато накрая остане само името, а вътре, в соцреализма всъщност разцъфтяват прекрасни и разнообразни културни възможности.

Пламен Дойнов дава основните параметри на соцлитературната нормативност, която не чрез текстовете, а чрез метатекстовете присъства в учебниците:

1. Партийност

2. Народност

3. Героичност

4. Исторически оптимизъм

5. Социалистически хуманизъм[29].

В антологичния избор на училищния канон присъстват и творби, които могат да бъдат насилени само чрез интерпретация на социалната тема. Идеални в това отношение са „Гераците“ от Елин Пелин и „Снаха“ от Г. Караславов, които също са тълкувани с оглед на тъмно и жестоко минало, което не може повече да се повтори в българския социален и художествен контекст.

През 1984 г. излиза нов учебник по литература за Х клас, написан от едни най-авторитетните критици в България по това време. За него и масмедиите, и мълвата говорят, че нещо ново се е случило в учебникарския канон, респективно в освобождаването на литературата от догмите на идеологията. Учебникът започва с предговор от Любомир Левчев, който по това време е председател на Съюза на българските писатели, т.е. висша институционална фигура, изповядваща и поведение, и творчество, съобразени с властовите изисквания на социалистическото общество. Но предговора на Левчев е напълно освободен от вякакви идеологии и акцентува на мъдростта, която литературата носи. Учебникът, казва той, е книга, която дава знание, „но също и мъдрост“[30]. Всички конфликти или кризи в българската литература са „мъдро“ туширани: „Българската литература – прекрасното тържество на българския език – има много върхове като Старопланинската верига. Понякога със своите пристрастия ние спорим за тях, но те никога не спорят помежду си, изрязани върху небосклона на историята“[31]. След това учебникът продължава с прекрасна антология на българската поезия, в нея канонът е спазен, но естетическата стойност на произведенията и днес е образцов списък на националната литература. След антологията пък следва откъс от книгата на Тодор Живков, генералният секретар на ЦК на БКП, вождът, „Тодор Живков за литературата“, който предговор обаче коригира твърде освободеният Левчев. Откъсът недвусмислено полага българската литература в „правилните линии“. Пишейки за Йовков, Т. Живков идентифицира неговия свят със света на „реалния социализъм, светът на комунизма. Ето защо Йовков – човекът, патриотът, хуманистът, писателят-сърцевед, е обичан и ценен от нас, гражданите на социалистическа България.“[32]. Така, на ръба между правоверното и естествено-историческо и естетическото, е положен учебникарският разказ за българската литература от края на ХІХ до средата на ХХ век.

На символизма, например, е отделена специална глава, а като символисти вече са посочени и анализирани Димитър Бояджиев, Теодор Траянов, Христо Ясенов, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов. Застраховано, в духа на конюнктурата, в уводната глава символизмът е определен като „упадъчен“, „декадентски“, „миньорен“, но под застраховката е вече видим новият историко-континуитален и естетически поглед към важен период в литературата ни, който оттук нататък не може да бъде пренебрегван.

В историко-естетическия обзор през 20-те години за пръв път самостоятелно се появяват имената на Елисавета Багряна, Атанас Далчев и Стоян Загорчинов. Дългогодишният „враг“ на соцреализма Далчев е безспорно реабилитиран, макар и присвоен под канона на „Представители на реалистично-демократичната литература“. За авангард през 20-те години на ХХ век в училищния канон все още не се говори, макар в офциалното литературознание, в университетските лекции за дадения период нещата да са вече далеч, далеч по-обективни и идеологически-разкрепостени. В исторически план малко остава още на социализма, но все пак учениците трябва да знаят, че всяко модернистично течение в нашата литература се появява под приоритетния напор на социалните размисли за бедни и експлоатотори. „Парижките“ стихотворения на Далчев, например, са се появили защото „В страната, в която той е дошъл да черпи знания и култура, вижда безправието, унижението на бедните и отритнатите от обществото носачи на реклами...“[33].

В последния клас на гимназията, като обзорна тематика, се преподава и съвременна българска литература, организирана предимно като редица от изброени имена. Отделни анализи са посветени на творчеството на Пеньо Пенев, който е „барабанчик в марша на трудовите хора“ и на „Балада за комуниста“ от Веселин Андреев. Прозата е почетена като анализирани творби на Георги Караславов – „Обикновени хора“, Емилиян Станев „Иван Кондарев“ (нито дума за философската му проза през 70-те години), Павел Вежинов „Втора рота“. Точно при съвременната литература учебниците не предлагат никаква методика на преподаването, което кара учителите по това време сериозно да пренебрегват този исторически период, заради почти насипното му състояние, с което е легитимиран в учебниците. Хватка на идеологията, която предпочита да спре литературата до удобни, вече вкаменени исторически отрязъци. Точно чрез успокоеното време на традицията се изгражда националната стратегия за възприемане и тълкуване на българската и световната литература, за националната идентичност, която до края на ХХ век в училищния канон е представена като етноидентичност.



[1] Кацаров, Д. Теория на образованието, С. 1947

[2] Цитатът е по Здравка Ракова Съюзът на българските писатели: страници от историята му (1945 – 1948) – в: Електронно издателство LiterNet,12.07.2004 Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.

[3] Ницолов, Л. Методика на обучението по литература, 1962, с. 43

[4] Иванов, М. С. Николов Извънкласната работа по литература, С. 1965, с.8

[5] Ницолов, Л. Методика на обучението по литература, 1962, с. 65 – 66

[6] Кьосев, А. Следговор. АНТИ-КАМБУРОВ или „Гръбнакът на българската литература е политически“. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. Съст.: Александър Кьосев. София: Департамент „Нова българистика“ (НБУ), ИК „Александър Панов“, 1998, с. 233-271.

[7] Зарев, П., Н. Драганов, Ив. Тодорова, Ст. Иванова Литература. Учебник за първи курс на промишлените училища, С., 1959

[8] Ницолов, Л. Методика на обучението по литература, 1962, с. 65

[9] Червенков, В. Реч пред събранието на писателите – членова на Българската комунистическа партия, произнесена на 28 декември 1955 г. – Септември, кн. 3/1956, с. 17

[10] Дойнов, Пл. Българският соцреализъм 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ, Сиела, 2011, с. 125 – 126

[11] Червенков, В. Реч пред събранието на писателите – членова на Българската комунистическа партия, произнесена на 28 декември 1955 г. – Септември, кн. 3/1956, с. 12

[12] Стефанов, Ч., Л. Георгиев, Вл. Филипов, Хр. Тодоров, Р. Ликова Литература. Допълнителен материал за програмата за Х клас на базовите общообразователни трудово-политехнически училища, С. 1969, с. 13

[13] Живков, Т. Повече между народа, по-близо до живота – в: Тодор Живков Изкуството, науката и културата в служба на народа. Т. 1. С, 1965, с. 197

[14] Ничев, А., А. Пешев, Д. Петканова, А. Младенов Литература за девети клас, С., 1974, с. 12 – 13

[15] Пак там, с. 21

[16] Пак там, с. 41

[17] Пак там, с. 66

[18] Пак там, с. 80, 141

[19] Германов, Г., П. Зарев, Л. Георгиев, С. Филипова, Л. Велчева, Св. Цонев Литература за Х-ти клас на общообразователните трудово-политехнически училища, С., 1973, с. 63

[20] Антов, Пл. Историята: литература, мит, роман – в: Литературен вестник, 2002, бр. 6

[21] Дойнов, Пл. Цит. кн., с. 78

[22] Джамбазки, Хр., Н. Чалъкова, Цв. Минков, Ст. Иванова, М. Цветанов, И. Котова литература за Х клас, С., 1962, с. 210

[23] Германов, Г., Н. Драгова, А. Михайлова, Л. Стефанова, К. Топалов, С. Хаджикосев Литература за 9. клас на средното олщообразователно училище, С., 1992, с. 28, второ препаботено издание

[24] Кьосев, А. Списъци на отсъстващото. В: Българският канон? Кризата на литературното наследство. ИК „Александър Панов“. София, 1998.

[25] Германов, Г., П. Зарев, Л. Георгиев, С. Филипова, Л. Велчева, Св. Цонев Литература за Х-ти клас на общообразователните трудово-политехнически училища, С., 1973, с. 159

[26] Пак там, с. 166

[27] Пак там, с. 167

[28] Стефанов, Ч., Л. Георгиев, Вл. Филипов, Хр. Тодоров, Р. Ликова Литература. Допълнителен материал за програмата за Х клас на базовите общообразователни трудово-политехнически училища, С. 1969, с. 123

[29] Дойнов, Пл. Българският соцреализъм 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ, Сиела, 2011, с. 40 – 41

[30] Цанева, М. Е. Каранфилов, Т. Жечев, Св. Игов, Ст. Коларов, И. Цветков, С. Гьорова Литература за 10. клас, С., 1984, с. 6

[31] Пак там

[32] Пак там, с. 35

[33] Пак там, с. 269