Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

(Българските учебници по национална история преди и след 1944 г.)

Повод за този текст са дебатът за „мита Батак“ и откритият урок, изнесен от историка-президент в Батак по време на честванията на годишнината от Баташкото клане през 2007 г. На базата на изследвания на няколко типа учебници по история и на дискурс-анализ на този и други дебати за „нашето минало“ искам да поставя въпроса за метаморфозите на „класическата парадигма“ на националната история – монолитната националнодържавна история с нейните царе, герои, жертви, мъченици, народ („върховното същество народ“).

Една такава голяма тема предполага множество прецизни различавания (каквито не правя в тази груба схема). Предполага също и работа по въвеждане на понятията, но аз ще се опитвам да ги прояснявам чрез употребата. Общо място е, че националното чувство и националната митология са свързани, но не идентични феномени, че националната идеология не е национална митология. Националният исторически метаразказ за прогреса на нацията не е митологическият разказ за сакралното минало на нацията. Той по дефиниция е част от модерния метаразказ за универсалните права, за равенството и свободата на нациите и на техните граждани (нищо, че наши политици 140 години след Петко Славейков продължават да питат „де е тоя дзвер универсалният гражданин?“). Тоест националната идентичност е гражданска, а не „племенна“, тя е специфична форма на идентичност на индивидите като граждани на една модерна общност, с политическо съзнание за принадлежност. В този смисъл нацията не е само памет, а и „всекидневен плебисцит“, както казва в прочутата си лекция от 1891 г. „Що е нация“ Ернест Ренан[1].

Понятието „публично пространство на историята“ (тук се съдържа препратка и към Хабермасовото понятие модерна публичност) е изходно за серията от изследвания върху пренаписванията на историята, осъществени от Института за критически социални изследвания, на които се позовавам[2]. То тръгва от едно разграничение по повод на понятието „място на памет“ на Пиер Нора – а именно, че модерните места на памет са общи места на памет, но не са места на обща памет. Те са общи места на паметта, но са ничии; те са ничии, но могат да бъдат монополизирани от държавата; те са ничии, но са залог за борба на сблъскващи се интерпретации и шанс на държавата да наложи своя символен монопол върху тези интерпретации; така че неща, които се привиждат като едни и същи национални символи, не са едни и същи символи (или места на памет – Нора предпочита този израз пред „символи“, за да удържи именно историчността). Публичното пространство на историята се състои от тези места на памет, но и от места на надеждата, на проекта. То е свързано с раждането на модерната история, на модерната, не-митологическата, „не-тотемическата“, а критическа памет[3]. (Разбира се, това понятие е само един „идеален тип“ в смисъла на Макс Вебер, който ни позволява да описваме конкретната национална действителност. В нея съсъществуват различни антимодернизационни нагласи, фолклорно-митологически картини. Освен това – особени отношения на съвместимост и несъвместимост с официалната история, с „историческата докса“, с паметта на различните малцинствени групи и пр.)

Днес обаче – както показва и случаят с Батак от 2007 г. – този тип гражданска идентичност, в която гражданството е свързано с принадлежността към нацията, е в криза. Държавата става все по-неспособна да удържа своя монопол върху националните места на памет, както и монопола си върху производството на обективно историческо знание, в това число и върху учебниците, т.е. „официалния дискурс в педагогическа форма“. Живеем във времена на мобилни граници и де-териториализация, на разединяване на гражданство и националност, както и на държава и националност, на парализа на политическото (по-точно – на „представителната демокрация“) и на смислов вакуум и несигурност, на криза на старите национално-държавни институции. Но тези пост-национални промени рядко се осъзнават от политическите, научните и други елити, които са се формирали – както забелязва Улрих Бек – в „контейнера“ на нацията-държава[4].

* * *

За какъв континуитет тогава става дума при толкова много промени? Може да се твърди, че комунистическите учебници по история (или по-точно казано учебниците по история в социалистическата епоха) съдържат и „курсове“ по национално възпитание. Че те са част от един по-обхватен „режим на историчност“.

Събитията след промените от 1989 г. са свързани и с разпадането на изгражданата след 1944 г. официална памет – паметта на държаватапартия, с демонополизирането на историческата памет. Това означава и призив за „деполитизиране“ (в случая – „декомунизиране“) на учебното съдържание по история. Аналогично както в предишната революция от 9 септември 1944 г. се де-фашизира историята и задачата е, както съобщава окръжно № 5 на Министерството на народното просвещение от 1945 г., „да се очистят учебниците по история“: „когато се разглеждат обществените борби в античния свят, симпатиите ни трябва да бъдат на страната на народнодемократичните сили, на страната на робите, ... гладните, безимотни пролетарии“. Фактите са много известни[5]. (Отдел „Агитация и пропаганда“ при ЦК на БРП (к) дава мнение за предстоящата промяна в учебния материал на историята като „основен предмет за изучаване на общественото развитие“ и за „формиране на мирогледа на младежа“. Издава се „Наредба-закон за прочистване на учителския и образователен персонал в народните основни и средни училища, учителски институти и в Университета и висшите училища и академии“, постановление за изземване на 1000 книги: фашистки книги, книги срещу Съветския съюз и срещу свободолюбивите народи; възстановява се създаденият – за да централизира за първи път в новата българска държава преподаването по история – през 1897 г. Висш учебен съвет. [6])

Съвсем логично е в такъв случай днешният читател на социалистическите учебници по национална история да очаква да открие в тяхната канава прочутата Сталинова формула за „интернационализма като висша форма на патриотизъм“. Но поне учебниците по родна история разколебават подобно очакване. В споменатото изследване на учебниците от XX в. (по-точно на петте пренаписвания на учебници по история: от 1929, 1946, 1954, 1982 и от 1993 г.) се откроиха, наред с огромните разлики в пренаписванията, немалко общи наративни структури на учебниците по история от 1929 г. насам[7]. Без съмнение комунистическите учебници са пронизани от прослава на масите и описания на предателствата на националната – „шовинистична“ – буржоазия; в тях цялата история е телеологизирана и пренаписана в новия историкоматериалистически ключ – освобождението на трудовия народ. Но това още не значи триумф на интернационализма. Учебниците след 1944 г. (както и учебниците след „революцията“ от 1989 г.) са част от една по-обща парадигма, по-широка национална „историческа култура“ или по-точно национален манталитет[8], от едно доидеологическо „longue duree“ в разбирането на „народ“. И в този смисъл – и само в този смисъл – съвсем не са така далеч от представата за българското и патриотизма в буржоазната историография: каноническото структуриране на историческите събития около откриването през Възраждането на „славното минало“ на този народ, разкъсването на „националното тяло“, отнемането на „неговите чеда“, поругаването на „естествените му граници“ заради користните интереси на Великите сили... Тоест от мисленето на нацията като територия, земя, кръв, природа, принадлежност, автохтонност, естествено минало и заплашено наследство. Едно мислене твърде далеч – и преди, и след 1944 г., а и след 1989 г. – от разбирането на това, което Xабермас нарича „патриотизъм на конституцията“. То редуцира националната идентичност, т.е. модерната, гражданска идентичност, до „етническа“, акцентира върху български граждани, а не върху български граждани, изключва от националното тяло други българи (обявявайки ги за не-българи – „фашистите са небългари“)[9]. Нацията акцентира върху това, което „те“ са ни направили, а не върху това, което „ние“ сме направили на другите[10]. Тя често отказва да си спомни по сложен начин едно сложно минало и изтрива от паметта си – съзнателно или не – цели пластове история. Но, така или иначе, след идентификацията и като „ние – не-те“ разказът и за самата нея постепенно се хомогенизира и втърдява. Една отрицателна идентичност, която изключва политическия противник от „българския народ“.

В националната държава освен учебниците има несъмнено и други „идеологически държавни апарати“ (в смисъла на Алтюсер). А също и други места и източници за правене на история. Тази банална констатация ни задължава да прецизираме първоначалното си твърдение, че скритата програма дори на първите учебници по история след 1944 г. не е „интернационализмът“. (Повтарям, че имам предвид само учебниците по история на България.) Не е маловажно това, че до 1947 г. няма централизиран, общозадължителен учебник по национална история; в много училища продължава обучението по учебника на Пастухов и Стоянов, публикуван през 1929 г. и направен по изискванията на министерската програма по история от 1925 г. Но неговият контекст сега е друг.

Ето например как изглежда публичното пространство в една ключова за укрепването на институциите на държавата-партия година – 1948: В деня на националния ни празник трети март най-голямата снимка на първа страница във вестника на комунистическата партия е снимката на Сталин. В речите си Георги Димитров заявява: „който се обявява против Съветския съюз, е против собствената си страна“; „отношението към съветското пролетарско отечество е пробен камък за демократичност“; „там е нашето спасение, там е нашето щастливо бъдеще като нация“. Външният отдел на ВКП (б) е подготвил пакет от материали за „антимарксистките грешки на национално ориентираните комунисти“. Новосъздаденият Комитет за наука, изкуство и култура (КНИК) обсъжда на голямо съвещание състоянието на историческата наука[11]. То е открито от В. Червенков, който казва, че „ние не можем повече да търпим непрочистени авгиевите конюшни на буржоазната историография у нас“. Буржоазните историци са окончателно заклеймени, защото „не се интересуват от съдбата на народните маси“; защото твърдят, че Възраждането е тясно свързано с църквата; защото техният „великобългарски шовинизъм“ – доминиращо клише от онова време – е нанесъл големи поражения; защото страдат от „тежка наследствена обремененост“; защото са „псевдо-историци“, „защото са врагове на славянството“ (също доминиращо клише). Националното миналото е наистина експроприирано. Новите елити искат да се легитимират, да се впишат в историята, да се представят за законния наследник на идеалите за национално възраждане. Но голяма част от имената и датите, които са се чествали преди 1944 г., вече са отменени.

Сякаш историята е почнала отскоро: честване на три години от епичните боеве срещу германските войски, три години от Девети май, десетгодишнината от излизането на Краткия курс на Сталин, 15-годишнината от Лайпцигската реч на Г. Димитров, която „всички(?) честват“. Миналото се изтласква. И то не само чрез забрава, чрез буквалната забрана, чрез телеологизиращо пренаписване, но и чрез самото приемане на идеята за историческата целесъобразност и отъждествяването на ставащото у нас с изискванията на „хода на историята“. Така тази история наистина не е гражданска история, не е и утопия, а е по-скоро митологически разказ.

* * *

Въпреки континуитетите, не може да се говори за „комунистически свят“ и за „комунистически учебници“ в обща форма. В споменатите изследвания ние анализирахме няколко типа пренаписвания на учебниците. След първите следреволюционни учебници (които впрочем също са критикувани – един заради това, че „няма нито една снимка на Георги Димитров“, друг заради това, че не разбира въпроса за „македонската нация“ и т.н.) комунистическият разказ се отлива в учебник по история, преподаван във времето на типичния сталинизъм. После младите историциреформатори написват друг, „борещ се с догматизма“ учебник по история (1982 г.). Някои от тези историци са автори и на учебници непосредствено след 1989 г. Но наред с промените в учебниците (които са следствие от промени в политическата публичност) продължават да съществуват и старите национални идеологеми, или по-точно очевидности за националния свят, за „нашия народ“.

Ще дам пример с малките текстове в учебниците за Батак. За „клането/въстанието/трагедията“ Батак и за 5000 (според учебника от 1946 г.) или 1800 (според Никола Станев) или 4000 (според Йоно Митев) жертви, изклани („изклани безогледно“, „посечени или живи изгорени“ ) от кръвните ни врагове („кръвници“, „кръвожадни убийци на деца“, „жестоки башибозуци“, „свирепи феодали“ и пр.). „Кървавата баня в Батак“ (Н. Станев, 1928 г.) се разказва в учебника История на България за 11 клас от 1946 г.[12] с някои специфични акценти при описването на „башибозушките жестокости“: Ахмед Барутанлията със своите „банди“ и с помощта на баташките чорбаджии измамил въстаниците в селото. След това „свирепият феодал заповядал да изколят 5000 мъже, жени, деца“. В едно популярно четиво за ученици Йоно Митев – избирайки за мото на своята книга Непокорният Батак[13] текст от записките на поп Методи Драгинов за изклани българи – също обръща внимание на тези няколко чорбаджии, „доволни от натрупаното си богатство“, които „слухтят“ и не са с народа си; както също и на това, че „омразата между турци и българи беше толкова голяма, че сблъскванията ставаха на всяка стъпка“. Но същият образ на „продажните чорбаджии“, не-народните, с „жажда за богатство“, които „угаждат на турците“, го има и в учебниците отпреди 1944 г., във влиятелните учебници и методически ръководства на Никола Станев например. Книгите му за „народните възстания“ и „България подъ иго“[14] задават клишетата, които срещаме в учебниците след 1944 г. за „турското иго“: робството, тежкия и непоносим живот на раята, насилията, грабежите и неправдите, чумата. Те са въведени още в увода на книгата от 1932 г. (1928) за народните въстания. По-нататък Станев описва „кървавата баня“, „секирите които почват да вършат своята работа“ (в едно от изданията е добавено – „демонска“ работа)[15]. Текстовете за Батак не се различават съществено и в най-новите учебници по история на България. Например в този на издателство „Просвета“ от 2001 г. разказът е следният: „Жестока е съдбата на Батак. На 4 май там са изклани хиляди мъже, жени, деца, старци. „Онова, което видях там – пише американският журналист макгахан, – беше така ужасно, че човек не можеше да спре погледа си повече от един миг. Човешки скелети, по които още висеше облекло и месо, гниеха на купища, женски черепи, коси се влачеха по пепелищата, детски коси, разпилени навред. Навред ужаси, ужаси и само ужаси“[16].

Наистина много са „ужасите“. Не искам да кажа, че ги няма, а само това, че фактите в националните учебници са изложени с определена визия за „национална стратегия на обучението по история“ (или „скрита програма за национално възпитание“). За „партийна ориентировка“ на методиките на обучение апелират не само методическите ръководства от комунистическата епоха, а и тези от 1939 г. например, като произведението на Г. Христов Насоки върху националното възпитание в училищата, защото според него „училището като орган на държавата“ е „винаги на страната на нацията“ и „чувството, което трябва да доминира над всички останали е националното“[17] (тук се цитира Дора Габе: „Нашето небе е най-широко, нашите звезди са най-големи...“). Учебникът трябва да формира „афекти“, ставащи „привички, които повторени в продължение на много поколения, създават расов характер (к. м.), който никой и нищо не може да заличи“[18]. „Патриотизмът е толкова естествено чувство както и синовната обич“[19]. Затова „нишката на обучение по всички предмети – защото българската младеж е „национал-идеологична“ – трябва да бъде народностната идея“. Тя пронизва дори обучението по газова защита: „целта на газовата защита е . да запознае учениците с . и да им вдъхне упование в силата на българския народ“[20]. „Националното възпитание при математиката“ и „партийността на методиката на обучението“ не са изобретени след 1944 г. Както и това, че „основа на великобългаризма е земелюбието“, че „военолюбието е хайдушка добродетел на великобългаризма“. И още много такива схващания за нацията като земя, естествена територия и кръв. Схващания, които по-късно се модифицират, но не изчезват.

В такъв тип учебници по национална история откриваме – отвъд равнището на идеологическите послания – едно по-дълбоко равнище на манталитетни нагласи[21]. Предпредикатните логики на техните разкази си приличат. Независимо от основната им програма, независимо от това дали учебникът е ранно-буржоазен, късно-комунистически или пък ранно-посткомунистически, независимо от това дали врагът, да кажем монархията, бива разглеждан като национален враг или като класов враг[22], независимо дали Германия (Русия) е приятел, или пък противник, и т.н.

Един от парадигмалните текстове по такава национална история е учебникът по история на Лавис, историка-държавник, реформатор от Третата република (Пиер Нора го нарича „евангелие“ на малкия гражданин на републиката).

Тази парадигма – както показва Боряна Панайотова в своето изследване върху учебниците по отечествознание от 1878 до 1944 г. – изобразява народа, държавата и героя като „троица“, контакта с Другия като военен сблъсък, съседите като вредители и врагове. Например в учебниковите разкази за един от етапите на развитието на българската държава от 28-те действащи лица 18 са държавни глави, трима – книжовници, двама – религиозни дейци и петима са боляри; като 20 от героите са позитивни, а пет – негативни; с няколко вида роли: основател, освободител, цивилизатор, баща на народа, патриот-мъченик. Тук авторката има предвид представителния учебник на Иван Пастухов. В по-сетнешните етапи на българската държава тази троица се разпада, но героят Народ идва на мястото на загубената цялост. И именно този колективен персонаж преобладава в учебниците[23].

По повод на този тип български учебници възниква още един проблем. Тезата за националната идентичност като гражданска идентичност и тълкуването на т.нар. патриотизъм на конституцията изискват поставяне и на въпроса: дали разделянето на нашите, а и не само на нашите учебници по обществознание за малките граждани на две отделни части, гражданско учение и собствено исторически разказ, не е довело до това историческият разказ „да забрави“ едната „половина“ на националния метаразказ – разказа за националните институции, за обществената организация[24]? Може би поради това някои историци и до днес смятат себе си за експерти по патриотизъм и национална митология, а гражданското образование са го оставили – или прехвърлили – на други експерти? Но, за щастие, в конкретното общество нещата не са така дихотомични. В учебниците по гражданско учение също се прокрадват базовите идеологеми на авторитарния национализъм с представата му, че „най-голямата добродетел на малкия гражданин е да умре за отечеството“, т.е. за „своето голямо семейство“. И, обратно, много от учебниците по история са проникнати от либерално-модерен национализъм – авторите им смятат, че целите на историческото образование са не да търси „идеали между жалките останки на миналото величие“, не да пее „песни за победите на Крума и Симеона“, а да въведе малкия гражданин в Пантеона на човечеството[25]. но защо все пак не доминира именно този втори модел – либералният модел? (Още повече, че както показва в изследването си върху възрожденските учебници по история Д. Лилова, младата българска нация през Възраждането има пластична формула за идентичността и борави гъвкаво с представите за чуждо и свое. Тя има устойчив интерес към „человека въобще“. В „популярния протонационализъм“ на българите нацията е по-малко месианистична, по-рационална, прагматична, гъвкава. но, разбира се, това се случва в епоха на „оскъдна нормативност“[26].)

В изследваните от нас учебници по отечествена история самият авторов дискурс често носи митологични черти. Той избягва сложностите и противоречията, натурализира и очиства, лишава една част от историята от историята. На мястото на сблъсъка на гледните точки и алтернативността на интерпретациите се появяват малко на брой, но твърди опори: ние-те, агент-патриот, враг-приятел, добър-лош, освободител-поробител; като „те“ е агент, поробител, лош, „превръщащ евреите в сапун“ (в екстремалния вариант несъмнено, както е в учебник след 1944 г.). Това е модел, целящ създаване на симпатии и антипатии, които впоследствие да влизат лесно в политически употреби. В подобни текстове аргументацията често се мисли като засилване на епитетите (напр. „реакционна“, „лъженаучна“ и прочее идея, теория, идеология). Вярва се, че е възможно „да очистим учебниците по история от изкривяванията“, за да блесне „истинската история“[27]. Вярва се (но това е наистина митическо въжделение), че границите на българската нация съвпадат с „естествените граници на балканския полуостров“, че нацията има „естествени елементи“, че тя е „обединение на индивидите чрез естествени връзки“, „очертани във вечната книга на природата“ (Иван Орманджиев, преди 1944 г.). Или че българинът е „надарен с естествено практичен разум“, който го прави „прикрит враг на турската власт“ (Н. Станев, Й. Митев). Или (след 1944 г.), че „с тези фашистки похвати в обучението по история ... фашистката просветна власт можа да изкълчи съзнанието на част от школската младеж“.

Впрочем същото се казва днес за историците, опитали се да разградят „естествеността“ на националното място на памет Батак. И на националното място на надежда Европа. Онази Европа, в която ние сме „си били още от времето на цар Борис Покръстител“, както казва историкът-президент в своя открит урок за трагедията в Батак.

Откъс от сборника „История, митология, политика“,
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010
 



[1] Често припомнян днес, макар да се забравя, че според Ренан плебисцитът е само за автохтонните, само за коренното население. По същото време и Морис Барес („Земята и мъртвите“) се пита какво е нужно, за да има нация – то е „костница (гробове) и образование по история“.

[2] За двете най-важни от тях вж. Деянов, Деян. (рък.) Пренаписването на новата българска история в учебниците за гимназията, София: Институт за социална критика и МОНТ, 1995; Грекова, Майя. Националната идентичност в ситуация на криза: исторически ресурси, София: ЛИК, 1997. Вж. още Деянов, Деян. Държавата и общите места на паметта, Архив, N 3—4, 1998. Подробно съм описала теоретичните контексти на този анализ и авторите, на които се позовавам, в: Деянова, Лиляна. Очертания на мълчанието. Историческа социология на колективната памет, София: КХ, 2009.

[3] Nora, Pierre (ed.) Les lieux de memoire. T. I—III. Paris: Gallimard, 1984-1993. Hartog, F. Regimes d’historicite, Paris: Seuil, 2003. (Вж. по-подробно за тези контексти Деянова 2009, 186—199, с. 178 и сл.).

[4] Beck, Ulrich. Pouvoir et contre-pouvoir a l’ere de la mondialisation, Paris: Flammarion, 2005. Измежду многото мнения в дебата за „мита Батак“ намерих две, които илюстрират – в почти логически чист вид – двата крайни вида реакции на институционалната трансформация (или „криза“) и на промяната в режима на самото знание за миналото: „Историята трябва да се денационализира, като БТК и Соди Девня и по възможност с участие на международни стратегически партньори“ (във в. Дневник); от друга страна, авторитетни историци като директора на Института по история при БАН професор Георги Марков смятат, че „глобализацията смята, че историята пречи“. Че „глобализацията ще забрани историята“ (защото „всичко е за продан“, защото историята винаги е била обвързана с политиката.).

[5] Вж. Мутафчиева, В., В. Чичовска и др. Съдът над историцитe. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950, Том 1. София: Академично издателство „Марин Дринов“, 1995. А също и работите на Иван Еленков за институциите за производство на историческо знание (вж. напр. Даниела Колева, Иван Еленков, Промените в българската историческата наука след 1989 година. Очертания и граници, В: Мишкова, Д., съст. Балканският 19 век. Други прочити, София: Изд. Рива, 2006, 28-81.

[6] Вж. Лилова, Десислава. Възрожденски значения на националното име. София: Просвета, 2003.

[7] За тези изследвания и за „скритите учебни програми“ на различните типове учебници вж. А. Бунджулов, Д. Деянов, Н. Николова, Св. Събева, Сн. Димитрова, М. Канушев, М. Якимова, Л. Деянова в: Деянов, Пренаписванията...

[8] Това е израз и анализ на В. Оиепее, но идеята е широко споделяна. Избирам термина „манталитет“, в смисъла на школата „Анали“, той като с него се акцентира върху това, че става дума не за идеология, а за „картина на света“, свето-глед, тоест безсъзнателна представа, предпредикатна очевидност. за дълготрайността на представата за родното и неговите метаморфози вж. Кьосев, Александър. Стихосбирката „Пролетен вятър “ на Никола Фурнаджиев в художествения контекст на своето време, София: Университетско издателство, 1989; Дичев, Ивайло. От принадлежност към идентичност, София: Лик и Дойче Веле, 2001.

[9] Вж: Грекова и др. Националната идентичност..., Деянов, Пренаписванията...

[10] Вж. по този въпрос работите на Тони Джуд за следвоенна Европа. За анализа на учебниците са важни изследванията на Марк Феро Как се разказва историята за деца, Историята под надзор.

[11] Вж. Съдът над историците, 203-386. Следващите цитати са съответно от с. 209, с. 301 и др. Повече подробности вж. в Deyanova, Liliana. „Après les batailles. Les manuels d’histoire bulgares après 1944 et après 1989“, Education et Histoire, 2000, Paris, M.-El. Ducreux, Ed.

[12] История на България за 11 клас от 1946 г. , с автори А. Бурмов, Д. Косев и Хр. Христов, с. 146. Вж. Балева, Мартина, Улф Брунбауер. Батак като място на памет. Каталог. София: Изток-Запад, 2007. По въпроса за интерпретациите на трагедията в историографията вж. статията на А. Везенков в същия сборник.

[13] Митев, Йоно. Непокорният Батак, София: Издателство на националния съвет на ОФ, 1961 (Библиотека Героична летопис, книга 2).

[14] Станев, Никола. Народни възстания през 1876, София: Хемусъ АД, 1932; Станев, Никола. България под иго. Възраждание и освобождение 1393-1878. Придворна печатница, 1928. Станев, Н. История на България 1878-1928, Изд. Чипевъ, 1929, с. 6. Вж. още и Станев, Н., Цв. Стоянов. Методика за преподаване на историята в прогимназии, 1 изд., С., 1922.

[15] Вж. Станев, Народни възстания., с. 6, с. 76, с. 79; Станев, България под иго..., с. 396.

[16] История и цивилизация за 11 клас, на В. Гюзелев, Р. Гаврилова, М. Радева и др. София: Просвета 2001, с. 172. Същият цитат от Макгахан е предпочитан и в много други учебници: този на Просвета от 2000 г., в учебника за профилирана подготовка на ПланетаЗ, и др.

[17] Христов, Г. Насоки върху националното възпитание в училищата, Варна, 1939, с. 4.

[18] Пак там, с. 8, с.13.

[19] Пак там, с. 15.

[20] Пак там, с. 198, 201 и др.

[21] Което, разбира се, не е „расово“, не е природно, но е исторически произведено като „така-а-не-иначе-станало“.

[22] Например в цитирания учебник от 1946 г. монархията се описва като „гнездо на германската агентура“, повела страната по „противонароден и противоисторически път“, с. 433. Вж. също и анализите на Н. Николова в: Деянов, Пренаписванията... Свързването на проблема за предпредикатните очевидности със схващанията за практическата логика на Пиер Бурдийо, с идеите на Бурдийо за символния монопол на държавата, за невидимото символно насилие на училищните класирания на света и пр. колективът на изследването дължи на Деян Деянов. Вж. неговите интерпретации на иначе класическата за социологията на образованието категория „скрита програма“ на училищната институция в: Деянов, Пренаписванията.

[23] Тези схващания са развити в: Panayotova, Boriana. L'image de soi et de l’autre. Les Bulgares et leurs voisins dans les manuels d’histoire nationale (1878-1944). Les Presses de l’Universite Laval, Quebec, 2005. Вж. още: Образът на „другия “ в българските училища по история. Фондация „Балкански колежи“, 1998, както и статията на френския историк Кристоф Прошасон „Сбогом, Лавис. Краят на една историческа парадигма“, Социологически проблеми, № 1-2, 2009, 159-169. Критика на митологемите на самия изследователски дискурс прави Чавдар Маринов в своята дисертация и други публикации за българските и македонските историографски дебати.

[24] Такъв собствено граждански учебник за модерните институции след Освобождението е и преведената от френски читанка. Вж. Еленков, Иван. „Гражданско учение или читанка за малките граждане и гражданки от 3 и 4 отделения /Съставена според програмата от 7 септемврий 1885 от П.Н.Г.Търново, 1891 г./“, Архив, 1997, N 3-4, 84-90. Списание Архив е издание по проект за гражданско образование по история на Института за критически социални изследвания.

[25] Цитирам по: Даскалов, Румен. Българското общество 1878-1939 г., том 1 и 2, София: Гутенберг, 2005, с. 394, 396.

[26] Лилова, Възрожденските значения...

[27] Можем да си припомним ролята на този тип дискурс в създаването на истински патриоти. В автобиографията си Хитлер обяснява връзката между любимия си училищен предмет – историята, и своята революционност, национализъм. Историята всъщност е била тази, която го е превърнала от „деликатен космополит“ във „фанатичен антисемит“, довела го е до извода, че „запазването на немския дух изисква унищожаването на евреите“. Хитлер, Адолф. Моята борба. Библиотека Досие, Литературен форум, 1991, с. 24.

 
 
Лиляна Деянова
Лиляна Деянова е доцент по обща социология в Катедра „Социология“ на СУ „Св. Климент Охридски“), член на Института за критически социални изследвания, член на редколегията на сп. „Социологически проблеми“, гл. ред. на Годишник на СУ „Св. Климент Охридски“, Книга „Социология“. Автор е на редица публикации в български и чуждестранни периодични издания по теоретическа социология, по методологически проблеми на хуманитарните науки, социология на символните форми, социология на колективната памет, утопията и времевите форми на опита, историческа социология на комунизма, социология на публичността, паметта за комунизма. В момента работи по проблеми, свързани с трансформацията на социологията и социалните науки, със съдбата на критическата социология в епохата на глобалната модерност.
Други статии от този автор

Посетители

25
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 3 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 5 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 5 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 1 седмица
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици
  • Психолог писа Още
    "Браво, браво,... преди 4 седмици