От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2012 06 Bulg Holocaust

 

Полемиките преди и след 1989 г. относно съдбата на българските евреи по време на Втората световна война

Дори и днес много български политици, както и голяма част от обществеността, не са готови непредубедено да приемат факта, че България е съучастник в убийството на евреите от Македония и Тракия, както и че българската държава успява да спаси собствените си евреи не само поради хуманни съображения, но и от чист политически прагматизъм.

Еми Барух 2003[1]

В книгата си Аушвиц, Полша и политиката на честването Джонатан Хюнер показва важната роля, която Холокостът играе в политиките на паметта на комунистическа Полша, както и в международната пропаганда на полската комунистическа партия[2]. От 60-те години нататък образът на Аушвиц започва да се обработва все по-успешно и да оформя представянето на Полската народна република като истинска крепост на антифашизма, като прогресивна и демократична страна. За комунистическа България подобна книга все още не е написана. Тя обаче би показала как посредством изкривяване на историята режимът започва да инструментализира Холокоста от 60-те години нататък, за да подобри публичния си имидж в чужбина и по-специално на Запад – в САЩ, Франция, Германия и Израел. Създава се един образ на „спасението на българските евреи“, като това „спасение“ се приписва на българската „работническа класа“, съответно на „пролетариата“, на Комунистическата партия и дори лично на нейния генерален секретар Тодор Живков. Макар като цяло международният облик на България от времето на Студената война да се свързва главно с мрачна, сива и брутална сталинистка диктатура, образът на спасението се оказва изключително успешна конструкция – толкова успешна, че оцелява дори след политическите катаклизми от 1989 г. Едва през последните години на ХХ в. този образ започва да дава сигнали за своя разпад.

Поредица „Антисемитизмът и България“

„Спасение“ и падение – Румен Аврамов

Усилия в търсене на истината – Ед Гафни

Холокостът и България – Любомир Марков

Евреите в българската словесност от началото на ХIX век до Освобождението – Олга Тодорова

Спасение, депортиране или Холокост? – Щефан Трьобст

България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи – Надя Данова

Българска антисемитска логика в 1940 г. и 60 години по-късно – Динчо Желязков

Кратката история на евреите в народна Република България – Улрих Бюксеншютц

Държавният антисемитизъм 1940-1944 г. – Румен Аврамов

Ти вярваш: Осем погледа върху Холокоста на Балканите – Леа Коен

Крехкостта на доброто – Цветан Тодоров

Забравено свидетелство за антисемитизма в България – Николай Поппетров

70 години война на интерпретациите – Стилиян Йотов

Четейки архивите на депортацията – Румен Аврамов

Дългата сянка на миналото – Надя Данова

За човешката цена на националния идеал – Румен Аврамов

Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина? – Александър Везенков

Забранените травми – Румен Петров

Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.) – Здравка Кръстева

Темата за „спасението“ е само един от трите елемента, пропагандирани от българските правителства както преди, така и след 1989 г. и целящи да докажат пред останалия свят достойнството, древността и европейската принадлежност на България. Другите два елемента са: 1300 години държавност и представянето на двамата „най-достойни синове на българския народ“, светите братя Кирил и Методий като „славянските апостоли“[3]. След 1971 г., когато дъщерята на Т. Живков Людмила става министър на културата, международните кампании, фокусирани върху тези три елемента, започват да набират скорост и достигат своята кулминация през 1981 г. по време на масовите тържества по случай годишнината от основаването на Първата българска държава през 681 г.[4] След 1989 г. в България са рядкост обществените дискусии и критическите дебати по отношение на комунистическото наследство на държавата и осмислянето на диктаторското и минало. Изключение прави краткият период между 1991 и 1994 г., когато бившата комунистическа партия не е на власт, както и дискусиите през 1999 г.[5] по повод събарянето на мавзолея на първия комунистически вожд на България Георги Димитров. Във вътрешен план доминират дебатите по националните въпроси – положението на българските турци, помаци и другите мюсюлмани, както и вездесъщия македонски въпрос. Що се отнася до международната сцена, перспективите за присъединяването към съвета на Европа, НАТО и накрая към Европейския съюз заглушават публичното обговаряне на предимно комунистическото минало на немногобройния български политически елит. сред учените и интелектуалците обаче тече един интензивен дискурс, изследващ начините, по които българският вариант на комунизма оставя своите отпечатъци върху обществото и елита.

Образът на спасението е тясно свързан с един друг митологически образ на България – като „страна без антисемитизъм“[6]. Съгласно този образ, за разлика от другите общества в региона като например Украйна и Румъния, българите per se не са антисемити, в България не са се случвали погроми, нито пък има подигравателни названия за евреите. Пак в съответствие с този положителен стереотип, от времето на османското господство чак до победата на комунизма в България никога не са съществували антисемитски движения, личности или публикации. От само себе си се разбира, че българският антисемитизъм от XIX в. нататък не се различава съществено от този в съседните общества[7]. той се основава както на традиционни, така и на модерни стереотипи, води до множество погроми и поражда богата литература[8]. По времето на Живков митът за „страната без антисемитизъм“ се разгръща до такава степен, че показва българите като принципно имунизирани срещу всякакви расистки, ксенофобски и етноцентрични чувства. От 1990 г. нататък посткомунистическа България пропагандира на европейско равнище идеята за т.нар. български етнически модел. Съдържанието на този „модел“ можем да видим в публикувания през 2003 г. доклад на българското правителство относно изпълнението на Рамковата конвенция на Съвета на Европа за защита на националните малцинства. Там моделът е описан по следния начин:

През последните 13 години в България се наложи един успешен модел на междуетнически взаимоотношения, основан на принципите на гражданското общество и плуралистичната демокрация. Същността му се състои в решаване на проблемите на малцинствата чрез поддържане на баланс и хармония между принципа на интегриране на малцинствата в гражданското общество и принципа на защита на тяхната етническа, религиозна и езикова идентичност[9].


Small Ad GF 1

Като оставим настрана факта, че обща политика на всички български правителства след 1989 г. е да изключват малцинството на македонците от този модел, сам по себе си той изпълнява целта си да представя България като остров на междуетническа хармония в „балканското“ море от древни вражди, непрестанни етнополитически конфликти и постоянен риск от междуетнически военни сблъсъци. Този модел обаче изиграва значителна роля за приемането на страната в Европейския съюз на 1 януари 2007 г. Ето защо тук не говорим просто за битки за суверенитет над миналото, а за важен елемент от ориентираната към бъдещето политика[10]. Образът на „спасението“ и митът за „страната без антисемитизъм“ стоят в сърцевината на представата, че междуетническата хармония е най-съществената характеристика на българската история от 681 до 2009 г. и поради тази причина „българският етнически модел“ почива на солидна основа. Наложени върху съдбата на българските евреи от Втората световна война, трите термина „спасение“, „депортиране“ и „Холокост“ могат да означат и трите различни интерпретации на историческите събития или, по-точно, да осветлят трите тенденции в развитието на това историческо събитие.

Преди всичко, „спасение“ означава, че българските евреи са били заплашени от унищожение, но са били спасени благодарение на колективните усилия на деятели извън еврейската общност.

На второ място, „депортиране“ означава един от специфичните елементи на българската политика към евреите, който включва насилствено изселване на последните от градовете към селските райони – други такива елементи са конфискацията на движимо и недвижимо имущество, отнемане на граждански права, задържане в трудови лагери и т.н.

Трето, „Холокост“, разбира се, описва насилственото извозване към концентрационните лагери в основните територии на България, както и в териториите, окупирани от българската армия, и последвалото транспортиране към германските лагери на смъртта в Полша и индустриалното унищожаване чрез газ там.

Тези три интерпретации варират в много широки рамки и това е една от причините за разгърналите се след 1989 г. дебати коя от тях е „исторически правилната“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това, което следва по-долу, е описание на отношението на българските власти в периода 1939-1944 г. към евреите под тяхна юрисдикция. След това ще разгледам появата на парадигмата за „спасението“ в комунистическа България, както и чуждестранните реакции към нея. Най-накрая ще проследя как се развиват понастоящем дебатите и интерпретациите след 1989 г.

* * *

През януари 1941 г., два месеца преди България да се присъедини към Тристранния пакт, съставен от Третия райх, фашистка Италия и Япония, българският парламент приема закон за защита на нацията. Наред с многото други ограничения, наложени на „лицата от еврейски произход“, те са задължени да носят жълта звезда, лишени са от право да гласуват, възпрепятствани са да заемат служби в публичния сектор, забранено им е да се женят за етнически българи, ограничен е достъпът им до висше образование, забранено им е да купуват поземлени имоти, задължени са да платят специален двадесетпроцентен данък върху спестяванията и имуществото си и са насилствено затваряни в трудови лагери, организирани на военен принцип. През март 1941 г., непосредствено след германските атаки в Гърция и Югославия, България окупира големи територии от тези две съседни държави. Като резултат през есента на 1942 г. България анексира териториите на принадлежалата към Югославия Вардарска Македония и всички източноправославни славянски жители там са обявени за български граждани. През пролетта на 1943 г. българските войски предават евреите от този район, както и тези от окупираната Егейска Тракия на германските власти за транспортиране към Треблинка. Там една голяма част от тях – почти 11 400 души – биват избити. Но през същата 1943 г. цар Борис III, българското Комисарство по еврейските въпроси, както и правителството не изпълняват искането на Главното командване на СС да предадат и 48-те хиляди евреи, населяващи същинските български територии, на германските власти. Тези евреи също трябвало да бъдат депортирани и унищожени в лагерите на смъртта в окупирана Полша. Една от причините за този отказ е протестната резолюция, подписана от български парламентаристи и общественици на 10 март 1943 г. Друга причина е началото на отстъплението на Вермахта от съветските територии и преориентирането на България към западните съюзници[11].

През септември 1944 г., след влизането на Червената армия в София, новото комунистическо правителство на Отечествения фронт отменя цялото антиеврейско законодателство от 1941 г. При комунистическото управление събитията от 1943 г. биват инструментализирани, за да подкрепят българската позиция на Парижката мирна конференция от 1946 г. С помощта на еврейската общност българската дипломация успява да избегне териториални концесии. Горчива ирония на историята е, че по същото време в София българските евреи дават показания пред т.нар. Народен съд за жестоките условия в трудовите лагери. Документацията от тези свидетелства по-късно бива предадена на Яд Вашем. През 1948/49 г., по време на Алиаха, около 40 000 евреи, т.е. 90 % от оцелялото еврейско население на България, емигрират в Израел. Само най-тясно свързаните с комунистическата партия остават в България[12].

През 50-те години съдбата на българските евреи не представлява интерес за комунистическа България. За да направи филма си „Звезди“, българският режисьор Анжел Вагенщайн, по произход от групата на ашкеназите[13], работи заедно с колегата си от ГДР Конрад Волф и с филмовото студио ДЕФА в Потсдам близо до Берлин. Сюжетът на филма се занимава със съдбата на евреите от окупираната от България гръцка Тракия, които, преди да бъдат депортирани в Треблинка, са интернирани от българските власти в лагер в Югозападна България.

***

Ситуацията в България се променя през 1967 г., когато Хаим Оливер, приятел на партийния вожд Тодор Живков, публикува книга, озаглавена „Бяхме спасени. как българските евреи бяха опазени от лагерите на смъртта“[14]. Книгата е преведена на множество езици и е разпространена из целия свят. Наред с това в София се организира изложба на тема „Спасяването на българските евреи 1941-1944“. Самата изложба, в превод на много езици, пътува из различни европейски страни, както и отвъд океана[15]. През Втората световна война Т. Живков е оглавявал нелегална партийна клетка в софийския квартал Ючбунар, населен главно с евреи, а в последните месеци на войната е командир на партизанския отряд Чавдар, действащ в региона на София.

Успоредно с това идеята за България като „страна без антисемитизъм“ започва да се превръща в запазена марка и в международната историография. България е единственият съветски сателит, който, въпреки дирижираните от Москва антиционистки кампании, развива специални взаимоотношения с Израел. На екуменическо равнище българският патриарх поддържа контакти с израелските религиозни власти.

Макар от края на 70-те години нататък западните историци да развиват един по-диференциран подход към съдбата на евреите във военна България, сред европейската, северноамериканската и израелската общественост представата за „спасението“ на евреите от балканската държава оцелява и след 1989 г. Нещо повече, позитивният стереотип сега бива подсилен от външната културна политика на демократичните български правителства, без значение дали те са съставени от бившата антикомунистическа опозиция или от бивши комунисти. сега обаче заслугата по спасяването на българските евреи не се приписва на партията, пролетариата или народа, а на цар Борис III и/или на политици като заместник-председателя на парламента Димитър Пешев, който, по инициатива на българската политическа емиграция, още през 1973 г. е обявен от Яд Вашем за праведник (Righteous among the nations)[16]. При все това доводите относно останалите две части на страната са същите като преди 1989 г.: Вардарска Македония, откъдето почти всички евреи са депортирани и избити, е: а) окупирана, но не и анексирана, т.е. не може да се смята за част от България; б) тя само формално е окупирана от България, тъй като всъщност е под командването на германските политически и военни власти; в) тъй като евреите от вардарска Македония и Тракия не са български граждани (за разлика от евреите в същинските територии на България), не е било възможно да се направи нищо за тяхното спасение.

И преди 1989 г. обаче тези аргументи не звучат убедително, тъй като от края на 50-те години на XX в. българските историци и политици разпалено твърдят, че от историческа гледна точка от VII в. нататък Вардарска Македония е неразделна част от България и от нейната история. Нещо повече, с оглед на етничността, населението на Вардарска Македония е българско и всички твърдения, че македонците са отделен етнос и дори самостоятелна нация се дължат на югославската „антибългарска пропаганда“[17]. Така с оглед на „историята“ македонското агне е изядено от българския вълк, но все пак то трябва – и до днес дори – да си остане цяло по отношение на геноцида на евреите от Македония.

Комунистическият образ на „спасението“ достига върха си през 1986 г. във филма на Борислав Пунчев „Ешелоните на смъртта“ по сценарий на Хаим Оливер. Тук Живков е изобразен като героичен партизански командир, който лично спира влаковете, отвеждащи евреите от окупираните от България територии към лагерите на смъртта. По-късно става ясно, че филмът е част от плановете на ЦК на БКП да номинира с помощта на българските и международни еврейски организации Т. Живков за Нобелова награда за мир[18].

***

Промяната на режима в България през 1989 г. е предшествана от ожесточен етнополитически конфликт между левите и десните сегменти на националното мнозинство, от една страна, и многочисленото малцинство на българските турци, от друга. В периода от 1984 до 1989 г. комунистическото правителство се опитва насилствено да асимилира турците, а когато тези опити се оказват пълен провал, режимът предприема политика на масова емиграция. През 1989 г. около 300 000 турци (от около един милион, населяващи България) бягат в Турция. Поради политическите промени обаче значителна част от тях се връщат още през 1989 и 1990 г. Този конфликт повлиява и на останалите малцинства, по-специално на арменците и евреите, които според някои мнения подкрепят българските турци[19]. През лятото на 1990 г. филмовият продуцент Вагенщайн, по това време народен представител, е критикуван яростно от дясната преса и е обвинен в „антисемитизъм“ поради факта, че заклеймява антитурските кампании от 1984 и 1989 г.

Г-н Вагенщайн, със съжаление трябва да подчертаем, че от няколко месеца насам вие систематично и с постоянство създавате атмосфера на неприязън към българските евреи – нещо абсолютно неприемливо и нетърпимо за дълбоко демократичния дух на нашия народ. Защото, ако някъде в България съществува антисемитизъм, то това по-скоро е характерно за вас. Ето защо ви призоваваме да престанете с нелепите си опити за манипулация, чрез които се превръщате в недостоен син на своя народ – народ, с който българите винаги са живели в мир и разбирателство[20].

През 1993 г. група българи и български евреи от Калифорния отправят предложение към Националния еврейски фонд (НЕФ) в Израел за създаване на горски парк, който да възпоменава спасението на евреите от териториите на същинска България през 1943 г. Те предлагат този парк да бъде посветен на цар Борис и съпругата му Йоана. Много български евреи обаче, както и евреи от Македония и Тракия, живеещи в Израел, се противопоставят на това предложение. Като институция, отговаряща за горите и националните паркове в Израел, НЕФ решава да посвети т.нар. Българска гора не специално на българския цар, а на целия български народ. Като компромис в парка е издигнат и паметник на Борис и Йоана „в знак на признателност за приноса им в спасяването на българските евреи в мрачните години на Холокоста“. По това време в парка има и още два паметника – един в чест на българския народ, освещаващ имената на такива личности като православния митрополит Стефан и парламентариста Димитър Пешев, друг – „във вечна памет на 11 343 тракийски и македонски евреи, които загиват в концентрационните лагери на нацистка Германия през 1943 г.“[21]. Когато на 21 октомври 1996 г. „Българската гора“ най-сетне е тържествено открита, всички въвлечени в този спор страни са достигнали до разумен компромис.

През 1999 г. обаче в Израел е публикувана книгата на Михаел БарЗохар, български евреин. Преведено от иврит, заглавието гласи „Влаковете заминаха празни: героичното спасение на българските евреи“. Английската версия на книгата е озаглавена „Отвъд хватката на Хитлер: героичното спасение на българските евреи“[22]. В Израел книгата подклажда оживена обществена дискусия най-вече поради факта, че евреи от Македония и Тракия подчертават, че влаковете от Балканите към Треблинка не заминават празни. Книгата поражда множество отзиви и рецензии, писма до редакторите, дискусии по телевизията. По този повод дори се организира и среща на високопоставени експерти в Яд Вашем. В края на краищата, в началото на 2000 г. НЕф решава да излъчи специална комисия, която да проучи проблема. След шест месеца на интензивна работа комисията препоръчва името на горския парк да се запази, т.е. да остане „Българската гора“, а на мястото на трите съществуващи паметника да се постави нов, посветен на паметта на еврейските жертви от Тракия и Македония, но и на онези българи, които са помогнали за спасението на евреите от основните територии на България. Върху паметника не трябва да се изписват никакви имена, още по-малко на Борис III и Йоана. Тези препоръки са приети с широк консенсус от еврейското общество, а мерките по осъществяването на предложените промени биват незабавно предприети[23].

Паралелно с това дебатът достига и до България. Представителите на различни политически сили реагират по радикално противоположен начин: бившият антикомунистически президент Желю Желев, ученият и заместник-председател на Народното събрание Благовест Сендов, както и посткомунистическият депутат и председател на Българския антифашистки съюз Велко Вълканов приветстват премахването на паметника на цар Борис, докато депутатът от либерално-консервативния Съюз на демократичните сили Дянко Марков е против. Според него депортацията на македонските и тракийските евреи е престъпление, извършено от германските власти, за което България не може да носи никаква отговорност: „Депортацията на едно враждебно население не може да се разглежда като престъпление“[24]. Според Еми Барух „дебатът в парламента е ярка илюстрация на тенденциозната селекция на спомените и на повторението на различни версии, продиктувани от промяната на режимите и целящи създаването на една легенда, която да има своя собствена адекватност“[25]. Тази оценка се потвърждава и от резултатите от проучване на общественото мнение, цитирани от българската социоложка Лиляна Деянова:

Проучване сред ученици от средните училища, проведено в средата на 90-те години на XX в., установи, че мненията по въпроса „кой спаси българските евреи“ варират както следва: 25 % от учениците смятат, че заслугата за спасяването на българските евреи трябва да се припише на цялата „демократическа общественост“; почти същият брой ученици, 24 %, твърдят, че това е заслуга „преди всичко на цар Борис III“; едва 3 % отдават това на комунистите и 4 % на Църквата, докато 13 % смятат, че като се има предвид съдбата на евреите от новоприсъединените територии на България, не може да се говори за тяхното спасение от депортиране[26].

Въпреки това до края на 90-те години някакъв консенсус на парламентарно и правителствено равнище все пак е постигнат. През ноември 1999 г. в парка близо до сградата на Парламента е поставена паметна плоча със следния текст:

На 14 март 1943 г. протест на българската общественост, подкрепен от членове на Парламента, принуждава българското правителство да отложи депортирането на 8500 български евреи към фашистките лагери на смъртта. Този протест, както и обратът във военните действия, спасяват от смърт 49 000 български евреи. За съжаление, 11 363 евреи от Егейска Тракия и Вардарска Македония са изпратени в нацистките концентрационни лагери. Оцеляват само 12. Българският народ прекланя глава в памет на тези невинни жертви[27].

Текстът е одобрен от президента Петър Стоянов, председателя на Парламента Йордан Соколов и организацията на евреите в България „Шалом“. Като цяло по това време българският дебат за спасението на евреите започва да става по-диференциран. През 2000 г. двама български историци от сефарадски произход, Владимир Пауновски и Йосиф Илиев, публикуват на английски език монография, чието заглавие прави ясно разграничение между „Холокост“ и „спасение“ – Евреите в България между Холокоста и спасението[28], а още през 1995 г. „Шалом“ публикува документален сборник, наречен „Оцеляването“ вместо „Спасението“[29]. Роденият в България френски постмодерен философ Цветан Тодоров също интерпретира това историческо събитие като „оцеляване“. В книгата си Крехкостта на доброто: защо българските евреи оцеляват от Холокоста той използва същото понятие[30].

През 2003 г. проблемът за съдбата на българските евреи отново придобива значимост и поражда множество противоречия. Причина за това е цялостното архивно проучване, поръчано от Конференцията за еврейски материални искове срещу Германия, на жестоките условия на живот на евреите в трудовите лагери из България[31]. По случай 60-ата годишнина от инициативата на Пешев от 1943 г. Министерският съвет обявява 10 март за официален празник, „Ден на спасяването на българските евреи, жертвите на Xолокоста и престъпленията срещу човечеството“. По този повод из цялата страна се организират множество възпоменателни събития[32]. На 5 март обаче българският всекидневник Труд публикува реч, изнесена от Анжел Вагенщайн през есента на 2002 г. в Брюксел при представянето на България на фестивала на изкуствата Европалия. Там филмовият режисьор изразява три ключови съмнения по отношение на образа на „спасението“. На първо място, той смята, че евреите от основните български земи не са „спасени“, а лишени от имущество, депортирани в провинцията и затворени в трудови лагери. Второ, не части на СС или други германски подразделения арестуват евреите от Вардарска Македония и Тракия, за да ги депортират в Треблинка – това е дело на българската полиция, армия и железопътните служители. Трето, фактът, че евреите от основните български територии не са унищожени, е просто случайност, породена от преобръщането на военните действия в Сталинград, а не резултат от протестите на различни българи[33]. Наред с това Вагенщайн апелира към българската политическа класа да отправи извинение към еврейската общност в България:

Но и досега нито едно правителство през изтеклите 60 години, от нито една политическа окраска, с нито един пряк, косвен или символичен акт не се извини на българските евреи за преживените унижения и страдания, за загубените години, за погубените в изгнание близки, за жълтите звезди, за дните и нощите на тревожно очакване. Всичко бе набързо прехвърлено в моралното конто на нацистка Германия и случаят счетен за ликвидиран. Нямаше извинение, нито опит за каквито и да било компенсации за разграбените имущества и за безплатния робски труд по лагерите – каквито получиха всички пострадали евреи в цивилизована антифашистка Европа[34].

Вагенщайн се оплаква и от враждебната реакция, на която самият той се натъква:

И до днес всеки опит да се изрече цялата сложна истина, с всичките й добри, но и не толкова добри страни, среща чудовищни обвинения в национално предателство, публично оплюване от телевизионните екрани и страниците на някои вестници, яростни обвинения в липса на признателност, от които се носи тънкият мирис на неофашизъм и антисемитизъм[35].

Въпреки всичко Вагенщайн не поставя под съмнение мита за „страната без антисемитизъм“. Напротив, той дори подчертава позитивната роля, която висшият православен клир изиграва по време на Втората световна война. Все пак речта му предизвиква бурни реакции в българските медии и той отново бива очернен[36]. През следващите години дебатът за „спасението“ или „унищожението“ продължава на национално и международно равнище.

На 29 април 2004 г. в Берлин ОССЕ организира конференция, посветена на антисемитизма. На нея българският външен министър и председател на ОССЕ по това време Соломон Паси – от сефарадски произход – подарява на германския си колега, външния министър Йошка фишер, жълтата звезда, която дядото на Соломон Паси е трябвало да носи във военна България. Думите му гласят:

Дядо ми казваше, че ще дойде време, когато отново ще бъдем съюзници с германците… Тогава ще им върнем жълтите звезди. Днес съм щастлив, че мога да изпълня завета на дядо си и да върна звездата, която той е носил[37].

От историческа гледна точка този трогателен жест е, разбира се, безсмислен. През Втората световна война, както между другото и през Първата, България и Германия са съюзници. Това продължава да е истина и по време на Студената война, когато комунистическа България и ГДР са членки на Варшавския договор. Самата жълта звезда, която дядото на Паси е носил, е българска, а не германска. Година по-късно, на 21 април 2005 г., Фишер пристига в София и заедно с Паси открива изложбата „Аз помня: фотографии на еврейски семейства от България“. Говорейки за Холокоста, Фишер се обръща към образа на „спасението“:

Смелите българи, които приемат и защитават своите еврейски сънародници, заслужават нашето най-дълбоко уважение, възхищение и благодарност. (...) Тяхната морална смелост и чувство за отговорност и до ден днешен ни вменяват един неизменен дълг. Те ни задължават днес още по-решително да се противопоставяме на ксенофобията, расизма и антисемитизма[38].

Отново леко изкривяване на историята: само малка част от евреите в България са защитени и приютени от българи, по-голямата част загубват имуществото си, изгонени са от по-големите градове, а мъжкото население е задържано в трудови лагери. Фишер не споменава и съдбата на евреите от анексираната Вардарска Македония и окупираната Егейска Тракия. Въпреки всичко по време на визитата на Фишер в София образът на „спасението“ вече е започнал да се разпада.

Постепенно започва да се разгръща една по-умерена линия на аргументация, която в голяма степен следва интерпретацията на събитията, дадена върху паметната плоча от 1999 г. пред сградата на парламента – тази интерпретация приема както депортирането на евреите от анексираната от България Вардарска Македония и окупираната Егейска Тракия към лагерите на смъртта, така и „оцеляването“ на евреите от същинските български територии. Тази нова интерпретационна линия се превръща в официална политика на българската държава – по време на посещението си в Израел през март 2008 г. посткомунистическият президент на България Георги Първанов, самият той историк, специализирал по въпросите на Македония, заявява:

Когато изразяваме законна гордост от това, което сме направили, за да спасим българските евреи, не трябва също така да забравяме, че по това време в България управлява един антисемитски режим. Не можем да омаловажим отговорността си към съдбата на онези повече от 11 000 евреи, депортирани от Тракия и Македония към лагерите на смъртта[39].

От една страна, този обрат в официалната българска схема по отношение на „спасението“ е в доста по-голяма степен резултат от политически и морален натиск отвън – от македонската еврейска диаспора, от израелското общество, както и индиректно от САЩ и ЕС, отколкото ефект от протеста на български общественици като Вагенщайн. От друга страна, политическата класа и по-специално тези, които са въвлечени в политиките на история, т.е. политици, журналисти, клир, писатели и дори историци, разбират, че поддържаният от комунистическа България топос за „спасяването на българските евреи“ не може още дълго да бъде поддържан. Всичко това е резултат от един болезнен процес на осъзнаване. Съответно през 2009 г. състоянието на нещата съвсем не е еднозначно: политически коректният стил на говорене, на международно равнище поне, следва формулата на Първанов от 2008 г. Не по този начин обаче стоят нещата вътре в страната. На 26 ноември 2008 г. министърът на външните работи открива изложба, озаглавена „Силата на гражданското общество: съдбата на евреите от България“. Тази изложба приписва оцеляването на българските евреи на българското гражданско общество, докато отговорността за масовото убийство на евреите от окупираните Македония и Тракия се хвърля върху Третия райх[40]. Тази амбивалентност може да се види дори и в политиката на „Шалом“: на 9 март „Шалом“ отпразнува своя ден на спасението, последван на 10 март от пътуване на делегация на тази организация до Скопие, за да „почетем паметта на нашите 11 343 братя и сестри, загинали в лагерите на смъртта“[41].

Най-накрая нека да направим кратък преглед на разминаванията между официалните политики на историята, от една страна, и комуникативната памет, от друга. Тук, изглежда, има два момента, които са от огромно значение:

(1) По време на комунизма културата на памет в България, както и в други страни, е силно доминирана от историческата политика на партията и държавата, като партия и държава се припокриват в едно и заедно обгръщат големия разказ за нацията, като го натоварват силно идеологически. Индивидуалните, частните и семейните спомени са силно изтласкани от обхвата на публичното. По времето на Живков представата за „спасяването на българските евреи“ е продукт на партийната историческа политика. Този продукт има много малка подкрепа от страна на гражданската памет, но и мълчалива съпротива в културната сфера – например филма „Звезди“ на Вагенщайн от 1959 г.

(2) През преходния период „ленинисткият“ компонент от официалната политика на историята изчезва, но националният, разбира се, остава. Новото обаче сега е, че това поле от големия национален наратив не е приоритет единствено на държавните дейци и те вече трябва да се изправят пред конкуренция от страна на гражданската и международната сфера. А тази конкуренция може неконтролируемо да ескалира. Що се отнася до проблема за „спасяването на българските евреи“, виждаме, че предишната политика на държавата се продължава и от двата основни политически играчи (защото политическото вече не е приоритет на еднаединствена партия). Наблюдаваме също така и едно гражданско усилване на дебата – не толкова от обществеността вътре в България, колкото от диаспората в САЩ и Израел. Интересно е да се отбележи, че тази диаспора е както от южнославянски, така и от сефарадски произход. Друг важен факт, който може да се наблюдава – и това е едно ново развитие на темата – е, че в гражданската сфера се вижда прегрупиране на спомените на етническите българи и българските евреи, от една страна, и на евреите от същинските територии на България и от Македония и Тракия, от друга.

Тези нови развития са впечатляващи и могат най-добре да бъдат описани като множественост от гледни точки. Днес съдбата на българските евреи от Втората световна война не се разглежда през взаимно изключващи се модели – „спасение, депортиране или Холокост“. По-скоро става въпрос за комбинация от трите перспективи – „спасение, депортиране и Холокост“. Така топосът за „спасението“ на българските евреи по време на Втората световна война и до днес си остава сложен, объркан, екстремен и пораждащ много сблъсъци, пример за това как в Европа „комунизъм“, „Холокост“ и „демокрация“ си остават живи, взаимообвързани и влияещи си теми. В България разплитането на този сложен сюжет – поне що се отнася до публичен дискурс, политически дебати и исторически изследвания – едва започва.

Откъс от сборника „История, митология, политика“,
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2010
Превод от английски Надежда Гълъбова



[1] Barouh, Emmy. „The Convenient Clichés of Remembrance“. In: Eadem (ed). History and Memory. Bulgaria: Facing the Holocaust. Sofia 2003, pp. 33-44, here 44.

[2] Huener, Jonathan. Auschwitz, Poland, and the Politics of Commemoration, 19451979. Ohio, OH, 2003. Виж също: Woycicka, Zofia. Przerwana zatoba. Polskie spory wokot pamiqci nazistowskich obozow koncentracyjniych i zagtady 1944-1950. Warszawa 2009.

[3] Mitewa-Michalkowa, Rumjana. „Zwischen Religion und Ideologie. Kyrill und Method als Erinnerungsort in Bulgarien vor und nach 1989“. In: Kenneweg, Anne C., Stefan Troebst (eds). Marienkult, Cyrillo-Methodiana und Antemurale. Religiöse Erinnerungsorte in Ostmitteleuropa vor und nach 1989. Marburg/L. 2009, 362-385 (тематичен брой на Zeitschrift für Ostmitteleuropa-Forschung 57 [2008], no. 3).

[4] Kerov, Yordan. „Lyudmila Zhivkova – Fragments of a Portrait“. В: RFE-RL. Radio Free Europe Research. RAD Background Report/253 (Bulgaria), 27 October 1980; Nedeva Atanasova, Ivanka. „Lyudmila Zhivkova and the Paradox of Ideology and Identity in Communist Bulgaria“. In: East European Politics and Societies 18 (2004), no. 2, 278-315. Наред с това Живкова широко популяризира културната традиция на древните траки, живели на териториите, които по-късно се превръщат в Народна република България.

[5] Todorova, Maria. „The Mausoleum of Georgi Dimitrov as lieu de mémoire“. In: Journal of Modern History 78 (2006), 377-411; Meznik, Michael. „Nostalgie und Amnesie und die geschichtliche Auseinandersetzung im Postsozialismus. Das Beispiel Bulgariens in den 1990er Jahren“. In: Pänke, Julian et al. (eds). Gegenwart der Vergangenheit. Die politische Aktualität historischer Erinnerung in Mitteleuropa. Baden-Baden 2007, 3137. Cf. also Baeva, Iskra, Evgenija Kalinova, Nikolaj Poppetrov. „Die kommunistische Ära im kollektiven Gedächtnis der Bulgaren“. In: Troebst, Stefan (ed). Postdiktatorische Geschichtskulturen in Europa. Bestandsaufnahme und Forschungsperspektiven. Wroclaw 2009 (in print); Baeva, Iskra, Evgenia Kalinova. Bulgarien von Ost nach West. Zeitgeschichte ab 1939. Wien 2009; and Baeva, Iskra. „Introduction: Where and How the Historical Memory of Bulgarian Communism Is Kept“. In: Eadem, Stefan Troebst (eds): VADEMECUM Contemporary History Bulgaria. A Guide to Archives, Research Institutions, Libraries, Associations, Museums and Sites of Memory. Berlin, Sofia 2007, 7-14.

[6] Това е термин, изработен от един (западно)германски българофил и почитател на Живков. Вж. Oschlies, Wolf. Bulgarien – Land ohne Antisemitismus. Erlangen 1976.

[7] Brustein, William I., Ryan D. King. „Balkan Anti-Semitism: The Cases of Bulgaria and Romania before the Holocaust“. In: East European Politics and Societies (2004), no. 3, 43-54.

[8] Cf. Troebst, Stefan. Antisemitismus im ,Land ohne Antisemitismus“: Staat, Titularnation und jüdische Minderheit in Bulgarien 1878-1993“. In: Hausleitner, Mariana, Monika Katz (eds): Juden und Antisemitismus im östlichen Europa. Berlin 1995, 109-125; and Tamir, Vicki. Bulgaria and Her Jews. The History of a Dubious Symbiosis. New York, NY, 1970. В момента Веселина Куленска от Центъра за изучаване на антисемитизма към Техническия университет в Берлин пише докторска дисертация на тема „Антисемитизмът в България, 1879-1914“.

[9] Република България. Доклад, подаден от България в съответствие с член 25, алинея 1 от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства на Съвета на Европа, 9 април 2003. Страсбург 2003, 3. Цитирано в Rechel, Bernd. „Ethnic Diversity in Bulgaria: Institutional Arrangements and Domestic Discourse“. In: Nationalities Papers 36 (2008), no. 2 (May), 331350, here 340. Cf . also idem: „The „Bulgarian ethnic model“ reality or ideology?“ In: Europe-Asia Studies 59 (2007), 1201-1215.

[10] Повече за българската посткомунистическа политика по отношение на историята вж. Voukov, Nikolai. „Beyond the Representation of Power: Monuments of the Socialist Past in Post-1989 Bulgaria“. In: Bartetzky, Arnold, Marina Dmitrieva, Stefan Troebst (eds). Neue Staaten – neue Bilder? Visuelle Kultur im Dienst staatlicher Selbstdarstellung in Zentralund Osteuropa seit 1918. Köln, Weimar, Wien 2005, 211-219; Troebst, Stefan. „Budapest“ oder „Batak“? Varietäten südosteuropäischer Erinnerungs kulturen. Eine Einführung“. In: Brunnbauer, Ulf, Stefan Troebst (eds). Zwischen Nostalgie und Amnesie: Die Erinnerung an den Kommunismus in Südosteuropa. Köln, Weimar, Wien 2007, 15-26; idem. „Geschichtswissenschaft im postkommunistischen Ost(mittel) europa. Zwischen Vergangenheitspolitik und Erinnerungskultur“. In: DeutschlandArchiv 42 (2009), no. 1, 87-95.

[11] Основополагащо изследване на тази тема е: Chary, Frederick B. The Bulgarian Jews and the Final Solution, 1940-1944. Pittsburgh, PA, 1972. Cf. also idem. „Bulgaria“. In: Wyman, David S., Charles H. Rosenzveig (eds). The World Reacts to the Holocaust. Baltimore, MD, 1996, 256-291; Oren, Nissan. „The Bulgarian Exception: A Reassessment of the Salvation of the Jewish Community“. In: Yad Vashem Studies 8 (1968), 83-106; Hoppe, Hans-Joachim. „Bulgarien“. In: Benz, Wolfgang (ed). Dimension des Völkermords. Die Zahl der jüdischen Opfer des Nationalsozialismus. München 1996, 274-310; and Hollander, Ethan J. „The Final Solution in Bulgaria and Romania: A Comparative Perspective“. In: East European Politics and Societies 22 (2008), no. 2, 203-248.

[12] Василева, Бойка. Евреите в България 1944-1952. София, 1992. Вж. също: Шеатиел, Шломо. От родина към отечество. Емиграция и нелегална емиграция от и през България в периода 1939-1949. София, 2008.

[13] В по-голямата си част българските евреи исторически принадлежат към групата на сефарадите, които идват на Балканския полуостров през XV в. от Испания през Солун. Само малка част от българските евреи са ашкенази, преселили се от Централна Европа.

[14] Oliver, Haim. We Were Saved. How the Jews in Bulgaria Were Kept from the Death Camps. Sofia 1967 (2nd ed. 1978). Вж. също: Оливер, Хаим. Ние, спасените: или Как евреите в България бяха изтръгнати от лагерите на смъртта. Хроника от близкото минало. София, 1967; превод на немски: Wir, die Geretteten, oder: Wie die Juden in Bulgarien vor den Todeslagern bewahrt wurden. Sofia 1967.

[15] Cohen, Albert, Anri Assa (eds). Saving of the Jews of Bulgaria, 1941-1944. Sofia 1977. Cf. also Koen, Albert, Henri Assa (ed). Le Sauvetage des juifs en Bulgarie 1941-1944. Sofia 1977, and Koen, Albert, Anri Assa (eds). Die Rettung der Juden in Bulgarien 19411944. Sofia 1977. През 1984 г. изложбата е показана в Западен Берлин в Кунстхале. За каталог вж.: Ruckhaberle, Dieter, Christiane Ziesecke (eds). Rettung der bulgarischen Juden – 1943. Eine Dokumentation. Berlin (West) 1984.

Nissim, Gabriele. L“uomo che fermo Hitler. La storia di Dimitar Pesev che salvo gli ebrei di una nazione interna. Milano 1998 (German transl. Der Mann, der Hitler stoppte. Dimitär Pesev und die Rettung der bulgarischen Juden. Berlin 2000). Вж. също така и статията за Пешев на уебсайта на „Праведният сред нациите“ (URL http:// www1.yadvashem.org.il/righteous new/bulgaria/peshev.html). Въпреки всичко, трябва да отбележим, че един от най-близките съратници на Пешев, също подписал протестната резолюция от 1943 г., Владимир Куртев – е десен екстремист и дългогодишен активист на терористичната Вътрешна Македоно-одринска революционна организация (ВМРО), член на Централния комитет и като такъв, въвлечен в убийството на вътрешнопартийни опоненти, атентати срещу български политици и интелектуалци, а очевидно и в изнудване на български евреи. Според някои изследователи Куртев е масов убиец. Вж. Георгиев, Величко. Масонството в България. Проникване, организация, развитие и роля до средата на тридесетте години на XX век. Sofia 1986, с. 229 и 245; Troebst, Stefan. Mussolini, Makedonien und die Mächte 1922-1930. Die „Innere Makedonische Revolutionäre Organisation „ in der Südosteuropapolitik des faschistischen Italien. Köln, Wien 1987, 151; Ivkova, Rossitza. Rettung und Mord in genozidalen Entscheidungsprozessen: Bulgarien 19411943. Phil. Diss., Fakultät für Soziologie der Universität Bielefeld 2004, 142 (URL http:// bieson.ub.uni-bielefeld.de/volltexte/2005/702/pdf/Dissertation_Ivkova.pdf).

[17] Troebst, Stefan. Die bulgarisch-jugoslawische Kontroverse um Makedonien 19671982. München 1983.

[18] Tzvetanov, Tzvetan. „Bulgarian – Meilenstein einer kontroversen Selbstfindung“. In: Flacke, Monika (ed): Mythen der Nationen. 1945 – Arena der Einnerungen. Vol. 1, Berlin 2004, 95-116, here 110.

[19] Troebst, Stefan. „Demokratie als ethnisch geschlossene Veranstaltung“: Nationalistischer Integrationsdruck und politische Formierung der nationalen Minderheiten in Bulgarien (1989 – April 1991). In: Höpken, Wolfgang (ed). Revolution auf Raten – Bulgariens Weg zur Demokratie. München 1996, 117-172; idem. Nationalismus als Demokratisierungshemmnis in Bulgarien. Von der Verfassungsdiskussion zur Präsidentschaftswahl (Mai 1991 – Januar 1992). In: Südosteuropa 41 (1992), 188-227.

[20] „Зора“: Открита молба. В: Зора (София), год. 1, no. 10 от 10 август 1990, с. 1.

[21] Ofer, Dalia. „Tormented Memories: The Individual and the Collective“. In: Israel Studies 9 (2004), no. 3, 137-156, here 139.

[22] Bar-Zohar, Michael. Beyond Hitler“s Grasp. The Heroic Rescue of Bulgaria“s Jews. Bel Air, CA, 1998.

[23] Ofer, Tormented Memories, 140; Baruch, Nir (ed). Annihilation andSurvival in the United Bulgaria 1943 and the Conclusion of Justice Beiski“s Commission. Jerusalem 2003.

[24] Цитирано по: Dadowa, Julina, „Ocalenie bulgarskich Zydow. Pomiçdzy mitem a rzeczywistosciа“. In: Goszczynska, Joanna, Grazyna Szwat-Gylybow (red). Przemilczenie w relacjach miqdzykulturowych. Warszawa 2008, 213-228, here 217.

[25] Barouh, The Convenient Clichés., 44.

[26] Deyanova, Liliana. „Postcommunist Negationism“. In: Barouh, Emmy (ed). History and Memory. Bulgaria: Facing the Holocaust. Sofia 2003, 128-142, here 137.

[27] Ofer, Tormented Memories., 148. Виж също: „Спомени от годините на Холокоста – 1949-1943. Пета част“. В: Media Times Review [Sofia] January 2005 (URL http://mediatimesreview.com/january05/Arditti.php).

[28] Paunovski, Vladimir, Yosif Iliel. The Jews in Bulgaria between the Holocaust and the Rescue. Sofia 2000. Вж.: Българска академия на науките. Институт по история (ред). Обречени и спасени. България в антисемитската програма на Третия райх. Изследвания и документи. София, 2007.

[29] Коен, Давид (ред). Оцеляването. Сборник от документи 1940-1944 София, 1995. Макар въведението към този том да е преведено на английски, „The Survival of the Bulgarian Jews During the Second World War“, 57-98, самите документи не са.

[30] Todorov, Tzvetan. The Fragility of Goodness: Why Bulgaria“s Jews Survived the Holocaust. London 2001.

[31] За резултатите от това проучване вж. Hoppe, Jens. „Zwangsarbeit von Juden in Bulgarien während des Zweiten Weltkriegs. Die jüdischen Arbeitsbataillone 1941-1944“. In: Südost-Forschungen 63/64 (2004/2005), 311-338. Виж също idem. „Juden als Feinde Bulgariens? Zur Politik gegenüber den bulgarischen Juden in der Zwischenkriegszeit“. In: Dahlmann, Dittmar, Anke Hilbrenner (eds). Zwischen großen Erwartungen und bösem Erwachen. Juden, Politik und Antisemitismus in Ostund Südosteuropa 1918-1945. Paderborn etc. 2007, 217-252, и Luleva, Ana. „Die Zwangsarbeit in Bulgarien 1941-1944. Auf den Spuren der Erinnerungen“. В: Plato, Alexander von, Almut Leh und Christoph Thonfeld (eds). Hitlers Sklaven. Lebensgeschichtliche Analysen zur Zwangsarbeit im internationalen Vergleich. Wien, Köln, Weimar 2008, 171-183.

[32] Деянова, Лиляна. „Спасяването. 60 години по-късно. Медийните образи на едно тържество“. В: Тримесечен информационен бюлетин за антисемитизма в България 2003, no. 2, 18-32. Вж. също: Деянова, Към конструирането на евреина като враг: медийни стратегии на изобразяване на евреина като друг и „образи на врага“ през 2003-а година в България. В: Криспин, Алфред (ред). Антисемитизмът в България днес. София, 2005.

[33] Вагенщайн, Анжел. „Спаси ли България всичките си евреи? Колективната памет и „българският случай““. В: Труд от 5 март 2003 (препечатано в: mediapool.bg URL http://www.mediapool.bg/site/bulgaria/2003/03/06/13 060303bg.shtml на 6 март 2003 г.). Вж. също английския превод: Wagenstein, Angel. „Collective Memory: The Bulgarian Case“. In: Barouh, Emmy (ed). History and Memory. Bulgaria: Facing the Holocaust. Sofia 2003, 71-81.

[34] Вагенщайн, „Спаси ли…“, цитирано по: mediapool.bg URL. http://www.mediapool.bg/site/bulgaria/2003/03/06/13 060303bg.shtml – бел. ред.

[35] Пак там.

[36] Dadowa, Ocalenie bulgarskich Zydow, 222. През 2005 г. Вагенщайн отново става мишена на българските националисти и антисемити. Вж. Martens, Michael. „Keine Sternstunde Bulgariens. 50 000 Juden haben die Shoah überlebt – aber nur die eigenen Landsleute“. In: Frankfurter Allgemeine Sonntagszeitung no. 17, 1 May 2005, 11; idem. „Romantische Lüge oder Heldentat? Bulgarien debattiert über seine Rolle während des Holocaust“. In: Frankfurter Allgemeine Zeitung, no. 98, 28 April 2005, 7.

[37] Ischinger, Wolfgang. „Letter to the Editor“. In: Washington Post, 24 July 2004 (по повод статията: Krauthammer, Charles. „Travesty at The Hague“. In: Washington Post, 16 July 2004).

[38] Gruber, Ruth Ellen. „German, Bulgarian officals join to open show about Bulgarian Jews“. In: Global News Service of the Jewish People, 3 May 2005 (URL http://www.centropa.org/medien/08021413202661.pdf).

[39] Melman, Yossi. „Bulgaria accepts blame for deaths of 11,000 Jews in Shoah“. In: Haaretz, 18 April 2008 (URL http://www.haaretz.com/hasen/spages/969358.html).

[40] Изложбата е публикувана на уебстраницата на министерството. URL http://sic.mfa.bg/?act=galleries&rec=1240.

[41] Уводна статия. В: Еврейски вести. Издание на организацията на евреите в България „Шалом“, том 60, по. 6 (1598) от 21 март 2009/2 нисан 5169, 1, както и Майер, Нели. Варна: Спасените празнуват.

Щефан Трьобст (род. 1955) е професор по културни изследвания на Източно-средна Европа в университета Лайпциг. През 1998/1999 получава стипендията Хайзенберг на Немското изследователско общество.

Pin It

Прочетете още...