Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

Започвам поредния си кратък текст със смесеното предусещане както на удоволствие, така и на – вероятно неизбежно – напрежение. Удоволствие, защото дискусиите, които се завързват тук, колкото и недоносени, колкото и недовършени да си остават, все пак са една от малкото реални награди за работата покрай правенето на това списание. И напрежение, защото те рядко протичат в тон на разбирателство, или дори някакво, каквото и да е, взаимно уважение… Впрочем, достатъчно. Работата е по-важна от емоциите, дори когато същността й се изразява в някакъв вид пердашене по вятърни мелници, какъвто изглежда е случаят с нашего брата, поне по тези европейски височини. И така – напред към текста, който всъщност не е нищо повече от коментар към много по-големия и несравнимо по-важен текст на Ноам Чомски, „Отговорността на интелектуалците, отново“.

Отговорността на интелектуалците. Отговорността изобщо. Трудна, неприятна тема – може би защото тя винаги ни изправя пред един вид неизбежна конфронтация със самите себе си, със собствените ни съвести, която след това пак по неизбежност се превръща в конфронтация на някакви „нас“ с някакви „тях“ (другото изглежда все пак си остава прекалено болезнено и неприятно). И така, какво ни казва мъдрецът от Бостън в този текст? Просто: че реалната отговорност на интелектуалците винаги се състои в това да насочват обществения поглед (моля да ми простят онези сред вас, които виждат в подобни метафори ненужни и контрапродуктивни обобщения)… да насочват, значи, обществения поглед не навън, не към чуждата чиния, както добре го е казала старата нашенска мъдрост, а навътре, към самите нас, към собствената ни отговорност, към собственото ни участие в нещата, които определят и оформят света, в който в края на краищата живеем. И тук някак по неизбежност, още от самото начало се изправям пред основната и поне досега оставаща си напълно непреодолима трудност в повечето разговори между мен и сънародниците ми – защото всичките ми досегашни опити да насоча този тъй премрежен, кой знае от какво, нашенски „обществен поглед“ не навън, не към някои други, които, то се знае, носят отговорността за тежкия ни хал (в историческа, хронологична последователност: византийци, турци, фашисти, комунисти, руснаци, а напоследък просто всички, които по някакъв начин се различават от сивотата на усредненото българско съществуване, тоест всички чужди и различни, били те хомосексуални мъже, етнически малцинства или – о, кеф! – властимащите и по-добруващите, тяхната мамка, защото, това си го знаем всички, ония са от маскари нагоре, братко, и няма как да има други отговорни за хала ни!)… та всички опити да насоча, значи, този поглед навътре, към самите нас, към собствената ни отговорност за това как живеем, кои сме, откъде идваме и накъде отиваме, си остават напълно, еднозначно и мълчаливо-намусено, отхвърлени, отритнати, или просто осъдени по седенките на събратята по съдба. Българите. Ние, нас, самите.

На няколко пъти правих опити за започване на разговор по въпроса за собствената ни отговорност във връзка с най-новата ни история. Не отговорността на комунистите, забележете. А собствената ни, онази на хората, които си мълчаха и потриваха ръце, потайно. И които направиха така, че нацията беше безвъзвратно разделена на два лагера (най-малко на два; всъщност те са много повече, и комай се роят с всеки изминат ден, в този наш най-съвършен от всички възможни светове, в непрестанната хобсова борба на всички срещу всички, само че без неговия Левиатан). В момента, при поредното търсене на виновници и отговорници, при това във възможно най-малко продуктивната от всички възможни посоки (хайде накъм катунаааа, всички!), отново се опитвам да подскажа, вече далеч по-сдържано, че за пореден път гледаме накъм погрешните хора, защото няма как да се реже клона, на който се седи (ромите са нашето бъдеще – забележете, това не съм го казал аз, а Харалан Александров – един човек, който познава обстановката в България далеч по-добре от мен)… та, значи, няма как да се реже клона, на който се седи, и да се търси вината за това у самия клон. Няма как, просто няма. Забележете, моля, че ако преди около стотина и по-малко години някой би се осмелил да каже открито, че евреите – като някакъв елит например – са, или биха били, представителни за бъдещето на която и да е от големите нации, с всички произтичащи от това последствия, включително и едно напълно несъкрушимо лоби, защищаващо яростно интересите им, то реакцията към това изказване едва ли би била по-различна от нашата, когато Харалан или някой друг ни казва, че бъдещето ни, това са ромите. Не че не виждам повече от ясно разликите между евреите и ромите, опазил ме Господ от празнодумие. Но по онова време, така поне изглежда, ако човек се поразрови малко из книгите, тя комай не е била чак толкова гигантска, колкото ни изглежда днес. Защото евреите и тяхната култура, тяхната интелектуална и практическа мощ, са били повече или по-малко невидими, тогава. Също както е при ромите днес. Така изглежда, ако човек се вгледа по-внимателно. А аз познавам поне няколко истински интелигентни, интелектуално и практически мощни роми. Познавам, ей Богу! И даже имам среща с един такъв, с двоен докторат от американски университети, ром, който междувременно преподава тук в Берлин, в Свободния (западно)берлински университет, едно от най-престижните учебни заведения в съвременна Германия.

Но нека се върнем отново към темата за собствената отговорност и различията в оптиката, когато се опитваме да преценяваме нейната стойност по отношение на другите, различните от нас, веднъж, и самите себе си, друг път. Наскоро, в една от недоносените тукашни дискусии, предпазливо се опитах да подам въпроса за това как ли, всъщност, би трябвало да се разглежда въпроса за отговорността на братята-сърби по отношение на техните собствени най-нови проблеми (за братята-македонци и албанците пък съвсем няма да подхващам, защото тогава работата, то се знае, начаса ще стане неспасяемо дебела). Не получих отговор, но въпреки това няма да се посвеня да направя тук поредното контрапродуктивно обобщение, а именно, че по въпроса за отговорността на братята-сърби у нас цари по-голямо или по-малко единодушие: сами са си виновни, разбира се, кой ги беше карал така стръвно да… И така нататък, не искам да подхващам тук една песен, от която се опитвам по принцип да се държа настрана… (Защото моята тема, както вече казах, е онази за собствената чиния. Когато става дума за чуждите, с удоволствие отстъпвам думата на други, по-гласовити оратори).

Но какво става, когато отправим същия въпрос към темата за собствената си настояща съдба и отговорните за нея? Тозчас оптиката се преобръща с главата надолу и всичко си застава на (нашенското му) място. Кой носи отговорността за това, че изкопахме между себе си и повечето малцинства в тази страна комай непреодолима пропаст? Не сме ние, разбира се! Комунистите са. Ние инак много си ги тачим, това малцинствата, и не даваме дума да се каже срещу тях, ка’ щяло! А сега, понеже вече си нямаме комунисти, отговорни са други: управляващите, щото те ги развратиха и им напълниха гушите с каймета, за едните им пикливи гласове, или каквото там било. Изобщо, каквото и да става в тази страна, тя винаги, по някаква космическа неизбежност, е разделена на два лагера – „нас“, добрите, отговорните хора (ама не за това, за друго), и „тях“ – виновниците на месеца, или дори на седмицата, в зависимост от тиража на по-големите ни ежедневници. Лошите. Другите. Не-ние. Ония, дето ни развалят пейзажа, дето са грозни, голи и боси, устите им смърдят отдалеч и ние с удоволствие ги портретираме по разните социални сайтове, под формата на олигавени, омерзени не-човеци, които да служат за пример и назидание за всички ни, че, ако не внимаваме и не ги държим настрана от себе си, ей това ни чака и нас. Защото разликата между тях и нас, то се знае, е… Каква е тази разлика, ха кажете ми. „Остържете малко руснака“, беше казал на времето Достоевски – „и отдолу тозчас лъсва татаринът“. А какво лъсва отдолу, когато поостържем малко българина? Какво, може ли да ми каже някой? И дали е случайно това, че всеки път, когато някой чужд фотограф насочи камерата си към малцинствата, които, по някаква си тяхна чужбинска логика, им изглеждат много по-интересни от „нас“, всички ние тозчас рипваме обидено: „Ееее, това ли е всичко, което успя да откриеш в България? Това не сме ние, разбира се. Това са другите, грозните, дивите, различните. А ние, ние сме нещо съвсем друго...“ И защо тогава се засягаме така дълбоко, като сме нещо съвсем друго?

Отговорността, скъпи ми сънародници, у нас е по-тежка от пословичния горещ картоф, тя е нещо, което никой тук не носи, нито пък желае да се докосва до него. Сигурно защото, за да поемеш отговорност, винаги и с неизбежност ти се налага да започнеш от отправната точка на всеки от нас в този единствено познат на всички ни свят: самия себе си, „аз“-а, „ние“-то, собствената вина, собственото покаяние, собствените опити за промяна, за започване на нещо ново, непознато по този места, нещо гледащо накъм себе си, а не към вечния български виновник, другия. Да, ако се съди по думите на американеца, ситуацията не е кой знае колко по-различна и там, нито пък е била някога, навсякъде и винаги. Всъщност, днес получих точно един такъв коментар: „Та само ние ли сме националисти? Ами я погледнете тия. Ами ония, ами третите?“ След което, напълно неволно, си припомних оная хубава песничка на Тодор Колев, „Как ще ги настигнем, американците?“ Как, наистина, ако от всички възможни примери на живот и поведение, които стигат до нас откъм техните земи, ние отново и отново, с неизбежната провинциална упоритост на хора, които си знаят своето, каквото и да става, ние винаги избираме нещата, които сме правили открай време, и без примера на американците?

Как, кажете ми!

 

Златко Енев
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011), както и есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.
Други статии от този автор

Посетители

5
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 дни
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 4 дни
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 1 седмица
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 2 седмици
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици