Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

(Щрихи към актуалния портрет на българското „общество“)

Очевидно е, че дискусиите между „мултикултуралисти“ и „националисти“, между изповядващите гражданско-либерални, от една страна, и етнонационалистически (примордиалистки) възгледи, от друга, не са особено продуктивни, където и да се водят. Дори когато започват добронамерено, завършват ако не с кавга, то с демонстративно обръщане на гръб. Причината за това донякъде e в склонността на човека да субстанциализира рационални понятия, да отъждествява обектите на своя интерес с понятийната картина за тях. Естествено, ако не бяхме способни на такова символно поведение, не бихме могли да се организираме в общества. В основата на всички модерни общества лежи един, така да го кажем, функционален митологичен минимум, който прави възможни колективните самоидентификации. Но за да се самоуправляваме, за да не понасяме „робството“ на несъзнателни психични сили, би трябвало да ги държим под контрол. Такава сила е и „национализмът“.

Ето затова е хубаво, че има големи мислители, на чиито рамене можем да стъпим. В случая имам предвид Макс Вебер. Първата стъпка към желания контрол, според мен, е в това да подчертаем, че „национализмът“ е идеалнотипично понятие, при това, в най-висока степен. (Затова поставих кавичките.) Реално национализмите, техните специфики и механизми на възпроизвеждане са толкова, колкото са и „историческите индивиди“, самоопределящи се като нации. Следователно, когато използваме някаква дефиниция, тя ще бъде не единствената или най-правилната, а най-релевантната, най-приложимата към определен исторически „индивид“. Например Антъни Смит е по-приложим към българския национализъм, Е. Хобсбом – към македонския и т.н.

А дефиницията за национализъм на А. Смит е следната: „Национализмът е идеологическо движение за постигане и поддържане на автономията, единството и идентичността на дадено население, разглеждано от някои негови представители като реална или потенциална нация“. Бих подчертал третото понятие, идентичността. Съществува предмодерна КУЛТУРНА ИДЕНТИЧНОСТ (или предмодерно ethnie, според А. Смит), която се обвърза с модерните политически принципи, както казахме вече, по индивидуален начин, за да се образува държавата-нация.

Същото ще трябва да направим и по отношение на двата основни типа национализъм: „западен“ и „източен“ (по Х. Кон); или гражданско-териториален и етнико-генеалогичен (по А. Смит). Реалните национализми са най-общо казано, темперирани. В един типологично „граждански“ национализъм винаги има етнически и/или религиозни елементи, исторически интегрирани в националната „културна доктрина“. Изразът „англо-протестантска култура“ обозначава именно това, той е ключов в определението на Хънтингтън за американската нация: „Американците са нация от индивиди с равни права, които споделят една основна англо-протестантска култура и са лоялни към либерално-демократичните принципи на американското кредо“. (С. Хънтингтън – „Кои сме ние?“)

При това положение, към отделния случай например (българския „национализъм“), би следвало по-често да прилагаме метода на „плътното описание“. Методът е развит от Клифърд Гиърц, макар че понятието не е въведено от него и означава, грубо казано, интерпретативен подход, който се добира до актуалните смисли на културните символи в процеса на социалните взаимодействия. За да схване тези значения антропологът прави съпоставки и в широк, както синхронен, така и диахронен план. Но определящото за неговата работа е, че на пръв поглед това, с което се занимава, изглежда „дребнотемие“, както се изразяваше някога официозната литературна критика. Но дребните факти, казва Гиърц, говорят за големи проблеми. Макар да има работа с широкомащабни реалности, като тези, изграждани от историци, социолози и други, антропологът подхожда към тях откъм конкретните дребни детайли на всекидневието. По думите на самия Гиърц „характерно за антрополога е да достига до по-обобщени интерпретации и по-абстрактни анализи чрез извънредно обстойно проникване в изключително малки проблеми“.

Ето един пример за широкомащабно историко-политическо твърдение. Европейската демокрация е неотделима от национализма, понякога тя е насочена повече срещу универсалистки обоснованата теократична власт на имперския тип държави. И от самото начало мотивира широки кръгове от обществото. Според Ханс Кон началото на европейския национализъм е Английската революция.

В тази едромащабна рамка обаче се проявява и нещо, което е интересно от антропологическа гледна точка и има връзка с процеси, протичащи в нашето общество. Т. нар. „левелери“ (уравнители), които са „социалдемократи“, условно казано етнизират социално-освободителните си тежнения. Както пише Леон Поляков, те „са се осланяли… както върху Писанието, така и върху едно идеализирано англосаксонско минало. Вземайки на свой ред думата от името на цяла Англия, те се възправяли срещу едно потисничество, което са приписвали на инвазията от 1066 г., на тираните и крадците, дошли от Франция, на първо място на Вилхелм Копелето, който „заръчал да напишат законите на френски, за да бъдат клетите нещастни хорица лъгани и насилвани, съкрушени и унижавани“. (цит. по Кристофър Хил) Така Злото се оказва въплътено в една кралска власт и в една аристокрация, които не са – или вече не са – английски, а са внесени от чужбина. (Л. Поляков – „Арийският мит“, 2004 г.)

Ретроутопичната нагласа, присъща на човека, е събудила представата за „златния век“ у левелерите, които иначе са републиканци, тоест, модерни прогресисти.

Тук ще започна да очертавам нашия проблем в неговите конкретни детайли. Русия като заплаха, като фактор, застрашаващ „нашата свобода“, Русия като „враг“ (има такива буквални твърдения в Интернет) е историческа представа, която се съдържа не само във всекидневното съзнание на някои групи българи, но и в научното съзнание на някои професионални историци. (Тук няма да цитирам имена, но ще го направя, ако потрябва.)

Терминът „славянизация“ е научен инструмент, който обаче е особено еластичен, лесно се превръща в „пославянчване“. Ако „славянизацията“ е обективен трансформационен процес, то „пославянчването“ е вече акт на „чужда“ политическа воля. А след като българите са били подлагани на „славянизация“ („пославянчване“) от IХ-ти или от ХVIII в. насам, значи българското има своя „същност“, която е подменена и, следователно, подлежи на възстановяване. Възстановяването може да бъде изпълнено по модела на Раковски или на Ганчо Ценов (да ги наречем „арийски“ и „автохтонистки“); може да се изобрети и нещо трето. Тази наукообразна вяра се издига от различни медийни и социалномрежови „историци“ в ранг на доказана „историческа истина“. Изобилието и скоростта, с която се разпространяват представи и „знания“ чрез интернет намалява потребността от мислене у потребителите на информация. „Знанието“ много лесно се превръща в модерно-технологичен фолклор, който, от своя страна, подхранва по-нататъшни опити за реконструкция (по-точно, ревизия) на националната идентичност – дейност, с която, доколкото мога да знам, вече се занимават звани и незвани, включително и фирми от шивашката промишленост. Ето какво гласи, например, рекламата на кюстендилската фирма „Бурджани“: „Красиви и високи, те живеят в своята обширна империя на север. Добри войни, горди владетели и богати строители, те започват да доминират над славяни и византийци. Държавата им е Бурджан, а самите те – БУРДЖАНИ. Или поне така ги наричат арабските историци. Днес в Европа името им звучи иначе – БЪЛГАРИ. БУРДЖАНИ носи стара и горда традиция. Стара като историята и горда като бъдещето!“

Има се предвид онова, което е написал арабският историк Ал-Масуди през IХ в. в съчинението си „Златните ливади“ по времето, когато българите, по неговите думи, „са езичници и нямат свещени книги“.

Обясним е интересът към тогавашните волжки българи, особено като възможност за младите учени-историци да се изявят на научното поле в изследователски области, които са били табу, така да се каже. Но научните резултати, по силата на ирационални механизми, които ще подминем сега, експлодират и навлизат в сферата на историческото съзнание като идентификационни кодове. Хора с ислямско вероизповедание, говорещи тюркски език, с които можем да разговаряме само доколкото знаем руски и доколкото те са русифицирани, стават „нашите братя от река Волга“, част от „нашата“ група. Няма лошо, ще каже някой. Дотук – да; но, както казва Фройд: „Винаги може да има голяма група от хора, които да се обвържат с обич, стига да има други извън групата, които да поемат изблиците на агресивност“. Така че, проблемът е не в „братството“ с волжките българи, а в спекулативното конструиране на идентичности; и в последиците от това. Нататък ще насочим вниманието си към тях.

Волжките българи в други планове на национално-идеологическото конструиране са елиминирани като такива, каквито са – тюркоезични мюсюлмани – и са изведени в статуса на „арийци“. „Българин = ариец“, размива (или заличава) различията между „дунавски“ и „волжски“ българи. Тази реификация на етнонима „българи“ не би издържала на специализирана критика. Но специалистите по средновековна история (и по история на този регион) също са разделени на две „партии“ – „булгарска“ и „арийска“, а някои от тях водят яростна символна война. От името на „арийците“ д-р Живко Войников изобличава „булгаристите“ като агенти на пантюркизма, чиято идеологическа пропаганда „води до циментиране и утвърждаване на тюркската теория за произхода на прабългарите“. Това се преценява като „сериозен ущърб за всички, които подкрепят новите схващания за източно-иранския произход“.На което от „Движение „Воини на Тангра“ отговарят така: „А тия писаници по-горе произхождат от Живко Войников, виден христиен-фундаментал и нагъл ираноид. Най са ми интересни ираноидите, дето сега ни правят „иранци“!... Питам се, не са ли те много по-опасни. А Движението на Избавлението иска чисто и просто да получат правото си да се наричат българи! Ти, Войников не се ли наричаш, българин, говедо?“ (При цитирането запазвам оригиналния правопис от интернет-сайтовете. Самите сайтове ни ги цитирам: този текст не е научен труд, освен това се надявам, че си имаме доверие).

За да бъдат помирени двете партии, по-сговорчивите идеолози изобретяват някакви български особености, вписани вътре в наличните (и различни!) културно-религиозни традиции. Например, волжските българи изповядвали различен, „уравновесен и мъдър ислям“. На базата на тази морално-психологическа извисеност на „българското“ идва и следното предложение: „Историята на българската народност е толкова глобална, че не може да се свиваме в сегашните си политически и регионални граници. Дунавската клонка на българското име е една от всичките и трябва да се подава ръка на всички народи, искащи да влеят самовъзприятието си в нея“.

Давещите се в собствената си неовладяна стихия подават „спасителна“ ръка! Посочвам дребен факт, но това въобразяване на мощ чрез обединяване с различни „братя“ е типично за българския политически (и политиканстващ) елит през целия 20 в. Който има време да чете, ще намери изобилие от доказателства за това в българските вестници от времето на Балканската, Първата и Втората световни войни, завършили, както казваме обикновено, с национални катастрофи.

Ето още един пример за образуване на „група“ чрез спекулативно конструиране. Става дума за музикалния инструмент тамбура, наричан „булгария“. Авторът твърди, че този музикален инструмент българите го пренесли от Персия и той се използва само в Хърватия (според него, населена от „народ със скитско-сарматски произход, подобен на нашия“), в Македония и България. И по-нататък казва: „Интересно е, погледнато в перспектива, че България, Македония и Хърватия са разделени само от славянска Сърбия, която пречи да се оформи плътен ареал от хора, свирещи този музикален инструмент“. Политическото инструментализиране на музикалния инструмент е очевидно. Но мислите ли, че посочените народи – хървати и особено македонци – горят от желание да се обединяват в един културен „ареал“ с нас, и с това – в един потенциално политически съюз против забития между тях славянски „клин“ – сърбите? Не е нужно да се доказва, че така очертаният културен ареал (и потенциален „тамбурашки“ съюз) съществува само във въображението на неговия конструктор. Особено по отношение на македонците: те, както знаем, произвеждат много повече такива „инструменти“ от нас. Само в последно време – два забележителни паметника в Скопие, единият от които е най-грандоманският национален символ на Балканите. (Претовареното туристическо корабче, с което потънаха нашите сънародници в Охридското езеро, е по-точният символ на съседната държава.) Някои българи се възмущават от това грандоманско, високомерно, радикално негативно отношение към българското – включително и известни български историци с постоянно присъствие в публичността. Но първо трябва да си зададем въпроса не вървят ли македонците по стъпките на своя по-голям „брат“? Не прилича ли днешната „антиквизация“ на македонската национална идентичност на културно-политическия модел, разработен още от Найден Шейтанов, както и на днешните изобретения на някои български историци „националисти“? Не просто прилича – това са същите наивни проекции, които пораждат неадекватно политическо поведение, превъзбудено от имагинерно величие.

Днешните отношения между българи и македонци би трябвало да са най-убедителния за българската аудитория пример, който показва, че противопоставянето по линията на отношението ин-груп – аут-груп (У. Съмнър) не се определя от спекулативни кабинетни конструкции, а от оформени в исторически процеси (войни, въстания, всекидневен живот и свързаното с тях културно творчество) национални ценности. Казано по Маргарет Мийд, културата на всяко общество има уникални характеристики, които не могат да бъдат разбрани извън своя диахронен контекст, „без да се прибегне до позната поредица от исторически събития“. (М. Мийд – „Националният характер“.) Това, което историята е произвела може да поражда различни изблици на националното въображение; но кабинетното въображение не може да измести исторически произведените реалности. Иначе казано, Априлското въстание е основополагащо историческо събитие; то се случва не защото е гениален замисъл на гюргевските апостоли, нито по силата на „историческите закони“, а защото на Балканите е живеело население с християнско-славянска самоидентификация, което при определени условия е могло да бъде политически мобилизирано. Малко по-точно, да бъде поведено към едно клане от свои хора, нарекли се „апостоли“. А изразът „заддунайска губерния“, елемент от политическата реторика на някои от същите „апостоли“, произвеждана през 80-те години на ХIХ в., в днешната политическа конюнктура вече не върши работа, освен да си почешеш езика с него, ако те е засърбял. В същия смисъл Илинденското въстание е събитие, отключило процеса на разделение между българи и македонци. Той е циментиран с Втората световна война, завършила с поражение на хитлеристката коалиция и на българското царство като неин „верен“ съюзник (според собствения му политически език). Нищо вече не може да промени тази реалност, никакви спекулативни построения, никакви реторически оформени исторически „истини“.

В обобщение на казаното дотук ще кажа, че няма да навреди на никого, ако десните „деславянизатори“, подредени в еднопосочна индийска („арийска“) нишка, разберат разликата между политически мит и културна идентичност. Още по-добре ще бъде, ако успяват от време-навреме да обръщат острието на мисълта си и в обратната посока, към своите „светли“ политически митове.

Това е едната, външнополитическата страна на проблема. Другата беше загатната по-горе. Мисловно-психологическото конструиране на една група хора, обвързани с „обич“ е възможно, ако в същото време има „други“, които да поемат изблиците на агресивност. А тези „други“ са сегмент и от наличната българска нация. Примери има колкото искате в Интернет. „Славянин е езиково определение, не е етническо – твърди „истинският“ българин с псевдоним ArianBulgar – И всички „славянски“ езици водят началото си от прабългарския. ДНК на повечето славянски народи показват различен произход. Какво братство ви гони, скапани панславянски твари. Българите сме чист и древен арийски народ!“ Друг „идеолог“ пише: „Ние сме потомци на древните арии. Всички глупости, които пишат в учебниците за тюркския произход на прабългарите да се премахнат! Това са лъжи, насаждани от комунистите! Целта е да не си знаем арийския произход и да не се вдигаме срещу юдео-комунистическата окупация, държаща България 63 години!“ (Обърнете внимание на това, че сме още под „окупация“!) Ето още един „ариец“, който се подвизава с псевдонима Кан Ювиги: „Този въпрос (за тюрките) е въведен от руските пропагандатори и техните лакеи и пишман историци в България… За руснаците всички извън славяните са татаро-монголи и техните теории са за тяхно ползване, затова град Акраим е обявен за военна зона и само те копаят там и като изкопаят наши артефакти бързо ги заравят, сега има в руски сайтове теория, че града е на славяни-арии и те искат да са „Арии“, горките…“

Тези историографски „очерци“ понякога завършват с обобщения като това, което идеологът с псевдоним BgHitler пише, позовавайки се на историка, лансирал т. нар „памиро-хиндукушка“ етногенетична версия П. Добрев: „Това е истинското минало и родословие на Българския народ, нищо че все още е достояние на ограничен кръг будни българи. Всичко друго е плява, написана от и за начетени маймуни, както обичаше да казва един велик човек.“ Тук веднага се досещаме, че „великият човек“ е Хитлер, а „начетените маймуни“ са учителите, (включително авторът на настоящия текст). (Изразът на Хитлер „учени маймуна“ е цитиран от М. Семков в „Европа и фашизмът“.)

Накрая нещо за „десерт“. Ако горните „националисти“ се борят с конкретни „вражески елементи“, то мислителката Saradiva, политически силно мотивирана специалистка по „славянизацията“, се разправя с цялата културна и политическа система. Прави го в коментар на следния „размисъл“, развит от кореспондентката й Tili: „Така се създава и поддържа многовековна измама. И цели племена и народи се омотават в лепкавата паяжина на лъжата. И всичко това поддържано с материалната сила на необуздана имперска амбиция… (На Русия – А. К.) Не виждам изход, честно казано…“

Началните изречения на коментара пропускам, съобщавам само „исторически“ обоснования проект за бъдещето: „Честно казано, и аз не виждах изход до преди една-две години, – пише Saradiva – ама като се разчетох, а после и като започнах да споделям по форуми и „паланки“ и видях, че Работата тръгнала. А коя е Работата?

– един път си мисля – Възраждане – че вече много се срамят да се нарекат българи;

– друг път си мисля, че иде Просвещение, тъй като е назряла нуждата от тотална промяна на литературата, културата и мисленето на повечето българи + възвръщане на изконните ценности сред обществото + смяна на СИСТЕМАТА на управление; и .т.н.“

Ето какво се получава, когато някой се „разчете“ година-две…

И това съвсем не е единствения псевдоним, отдаден на радикални реформаторски проекти в името на „изконните“ ценности: в България просто бъка от реформатори. На повечето от тях обаче не им идва на ума, че трябва да са много наясно с „формите“, за да се заемат с тяхното ре-формиране.

Какви са последиците от това? Парадоксално, опитите на „правилните“ българи да заличават определени идентичностни връзки чрез понятието „славянизация“ („пославянчване“) води, както съвсем пестеливо се опитах да покажа, до партикуларизация на самите „правилни“ българи, до разделянето им на „племена“, водещи „братоубийствени“ символни схватки помежду си. (Изразът „братоубийствени схватки“ българските историци използваха за сблъсъците между ВМОК (върховистите) и ВМОРО (вътрешните) от края на ХIХ и началото на ХХ в., които се ожесточават между войните, така че жертвите в тези „схватки“ стават около 4000 души.)

В същото време исторически формираната християнско-славянско-българска идентичност (моделът на Паисий) обединява по-голямата част от гражданите на днешна България. Има ли този „етнос“ осъзната ценност или е само обект на действия, насочени към постепенната му дезинтеграция?

За да няма недоразумения след тези въпроси, ще добавя следното. Поставям „християнското“ на първо място като имам предвид, че модерните политически идеи, както и да варират в националните практики, са продукт на еволюцията на християнски идеи. Ще посоча някои от тях: идеята за равенството пред бога, трансформирана в равенство „по природа“; за Договора между бога (респ., владетеля) и народа, секуларизиран като „обществен договор“; за божия и природен закон, който у Лок вече има светско съдържание, превръщайки се в „естествени права“. И накрая, но на първо място, като ядро или централна ос, ще посоча утвърдената чрез личността на Богочовека индивидуално-човешка самоценност.

Другата последица от националното реформаторство е, че историческите представи, основани на презумпцията за нацията като природа (етнос, раса, ДНК) се мултиплицират в многобройни, дребни агресивни актове на „истинските“ българи срещу „другите“; в числото на последните влизат и конкретни българи, разпознавани като „други“, казано меко, с подходящия за случая научен евфемизъм; а иначе – скапани панславянски твари, лакеи, пишман историци, учени маймуни и пр.

Ясно е, мисля, че национално-идеологическите построения от този тип рушат гражданско-политическите връзки (доколкото ги има) или пречат на тяхното изграждане, (там, където не ги е имало). С това етнонационализмът (вече можем да използваме този термин) играе подривна роля по отношение функционирането на модерната демократична държава, основана върху принципа на равенството пред закона, който е налице само при постигнат фундаментален ценностен консенсус. А такъв няма и не може да има, първо, защото над закона стои „кръвта“, „прародината“ и „изконните ценности“; и второ, защото „културните доктрини“ са толкова, колкото групи национал-инженери има. А това е всичко друго, само не и национализъм; не само държавно-граждански, но и културен национализъм не е. „Националистите“, следователно, са всичко друго, но не и националисти.

При тези, вече ясно очертани неблагоприятни демографски тенденции (прогресивно увеличаване на малцинствата, склонни към самозатваряне пак около „изконни“ ценности, а някои групи от тях – и към драстично незачитане на законите); и социално-културни проблеми (липса на мотивация за образование, неграмотност, дори непознаване на българския език), може да се очаква, че конфликтите на етническа и религиозна основа ще се усилят. Не по вина на „национализма“, а защото безкритичното прогласяване на „супремацията“ на гражданското спрямо държавата на практика означава утвърждаване на етнически и религиозни митове, които като бурени задушават кълновете на гражданската политическа култура.

Ако някой предпочита да разглежда „националното самосъзнание“ като „изконно“ наличен културен субстрат, обособен и хомогенен, негова работа. Ако някой се самозалъгва, че като публикува своята „историческа истина“, тя тутакси ще се превърне в „национално самосъзнание“, нямам нищо против. Аз намирам за необходимо да покажа, че в „националното самосъзнание“ тече процес на „кантонизация“. И във връзка с това да поставя два въпроса, единият по-общ, другият – специален.

1) Какво означава на практика употребата на понятия като „националната идентичност“, „обществото“ и „общностите“? Ясно ли е за какво става въпрос?

2) Прогрес ли е показаното развитие на българската нация или е упадък? И какви задачи ще възложи „обществото“ на българското училище в това отношение?... Защото основният мотив на застъпника на congregational principle в образованието Джон Гатоу, (който в българска рецепция обикновено е деисторизиран и деконтекстуализиран, поради което обира овациите на либерали и млади майки), е да бъде спрян „упадъкът на нацията“ чрез радикална реформа във функциониращата образователна система, превърнала се в заплаха за „националната и индивидуална идентичност“ на американците. (Цитираните изрази са от „Училището-психопат“ и „Принципът на конгрегационализма“.)

Александър Кертин
Александър Кертин е преподавател по история във Втора английска гимназия в столицата и един от учителите с най-много зрителски номинации за конкурса на БНТ „Най-добрият учител, когото познавам“.
Други статии от този автор

Посетители

8
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Пламен писа Още
    ... преди 1 ден
  • Гост писа Още
    Седим безмълвни... преди 2 дни
  • Гост писа Още
    "Tempora mutantur, nosque mutamur in... преди 2 дни
  • Петър Петров писа Още
    Четейки текста... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Всъщност, защо да не... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Както казваше... преди 5 дни
  • Юрий Проданов писа Още
    Катя, какво търсите на... преди 5 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 5 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 5 дни
  • Катя Георгиева писа Още
    Златко Енев е пълен... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 2 седмици
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 2 седмици
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 2 седмици
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 2 седмици
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 2 седмици
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 2 седмици
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 2 седмици