От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

(Откъс от Алтернативния доклад на Българския хелзинкси комитет по въпроса за защитата на националните малцинства в България – 2004 г.)

В настоящата част, правителството не дава или дава недостатъчен отчет (най-малкото непропорционален по отношение на другите засегнати въпроси) за следните два чувствителни проблема: минало и настоящо (след 1989 г.) положение на помаците (български-говорящите мюсюлмани), както и настоящо (след 1989 г.) положение на българските граждани, деклариращи македонска идентичност.

Нужно е да се обърне внимание на важни събития в миналото на помашката общност[1] в България, за да може и логично да последва описание на тяхното настоящо положение. Подобно на българските граждани, самоопределящи се като македонци, на помаците в България също е отказано правото да се обособят като етническо малцинство, което накърнява правата им както индивидуално, така и групово.

През различни периоди, помашкото население е подлагано на насилствена асимилация, като част от „аксиомата“, че те са ислямизирани българи, които трябва да бъдат върнати в лоното на „българщината“ независимо по какъв начин. В периода 1878-1944 г. помаците преживяват две жестоки покръствания, които заслужават специално внимание, защото те са част от правителствената политика, подкрепяна от царя и Православната църква. Първата от двете покръстителни кампании се провежда в разгара на Балканската война през 1912-1913 г. Времето преди настъпването на мира е нарочно избрано, за да послужи като оправдание за бруталността на акцията.

Архивни документи от онова време разкриват степента на насилие прилагано спрямо помашкото население, за да бъде то покръстено. Много активни по време на акцията са членовете на крайно-националистичната и екстремистка организация по онова време – Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМРО), чийто полкове са пратени да покръстват с оръжие помашките села около Драма. Много от мюсюлманите се покръстват, за да спасят синовете, бащите или съпрузите си, които са хванати военнопленници и са заплашени от смърт. По-страшното обаче е, че помашкото население е оставено в ръцете недисциплинирани войници от армия, която изцяло е бивала изпускана от контрол по време на войната. Заедно с това, обикновени граждани от българския етнос с националистични възгледи, също взимат участие в злополучното покръстване от 1912-1913 г.


Small Ad GF 1

Веднага след приключване на формалното покръстване, Православната църква се заема да превръща всяка мизерна колибка по пътя си в църква или училище, където помаците трябва да се учат на „християнски ценности“. Обаче, докато властите и Църквата са прекомерни заети да „българизират“ мюсюлманите, те тотално пренебрегват основните нужди от храна, облекло и подслон на последните. В резултат на паленето и грабежите от домове по време на покръстването, помашкото население е оставено гладно и босо. Според документирана данни, 20 до 30 човека споделят една стая.[2]

В едно оплакване до Председателя на Народното събрание от 4 февруари 1913 г. населението на селата Ер Кюприя, Дряново и Богутево, пише: „Уважаеми г-н Данов, … Ние сме българските мюсюлмани от ... Станимашка околия[.] [У]жасът, терора, насилията и калъча над главите ни е в своя разгар, за да станем християни[.] [Т]ова мислим, нашата света конституция няма да позволи [-] да ни ругаят, бият и заплашват с цел да напуснем нашата религия … Ние сме в Стара Свободна България[3], гдето редът, законността и правдата царуват, а дали е в същност така в нашия край тия дни[?] [А]ко бихте само с ангелска сила за миг да дойдете и видите плачовете и риданията на нас беззащитните, тогаз само ще бъдете уверени че кръщаванията не са пожелание а с големи насилия[.] [Е]динствен факт на това е, че целият свят е известен, че ний ако пожелаем щяхме да се покръстим преди 35 години когато дойде Русия, а не сега когато трябваше да се наслаждаваме на свобода в прегръдките на Велика България. Уверени във Вас, че Вий ще дадете най-мощната си подкрепа за нас и нашите страдания за да почувстваме ний и целия народ, че не сме били излъгани в мисълта, с която избрахме народни представители ... [да ни управляват].“[4]

Второто насилствено покръстване на помашкото население от 1942 г. е колкото брутално, толкова и краткотрайно. Имената на помаците са възстановени веднага след идването на комунистите на власт през септември 1944 г.. В началото на 1970-те, обаче, те възобновяват асимилационните практики под мотото „възродителен процес“, като единствената разлика между новия „възродителен процес“ и старите покръствания е елементът на социални и образователни облаги за помаците.

Държавната политика по отношение на българските граждани, деклариращи македонска[5] идентичност, е била непоследователна и противоречива във времето. През 40-те и 50-те години на миналия век, Комунистическата партия не само не пречи, но и окуражава македонската идентичност сред хората от Пиринска България. В средата на 1950 г. обаче, тази политика рязко се променя и властите поемат курс към отричане на македонска идентичност не само в пределите на България, но също и в съседна югославска република Македония по това време. От 169 544 македонци от преброяването през 1946-та, остават едва 9 632 само 9 години по-късно през преброяването от 1965 г. През 60-те и 70-те години се водят многобройни политически репресии срещу хора, обвинени в „македонски национализъм“.

Сред промените през 1989 г., много хора продължават да твърдят, че са македонци, но ситуацията на враждебност и непризнаване на македонската идентичност в България продължава да бъде факт и до днес. Нито в преброяването от 1992 г. нито в това от 2001 г. .беше позволено на българските граждани, деклариращи македонска идентичност, да се самоопределят свободно и недискриминативно.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Обединената македонска организация (ОМО) „Илинден“ – ПИРИН („Партия за икономическо развитие и интеграция на населението“) – които са представители на умереното крило на Движението на българските македонци – дълго време беше възпрепятствана чрез откази да бъде регистрирана като партия. В последна сметка , ОМО „Илинден“ е регистрирана от Софийския градски съд на 12 февруари 1999 г. По-късно обаче, Централната избирателна комисия отказва да регистрира партията за участие в изборите на 25 август същата година. Това решение е отменено 5 дена по-късно от Върховния административен съд.

Най-драстичното нарушение на правата на македонското малцинство в България представлява решението на Конституционния съд от 29 февруари 2000 г. чрез което ОМО „Илинден“ е обявена за противоконституционна. Съдът обявява, че партията застрашава националната сигурност на страната с дейността си, която е сепаратистка и в нарушение на чл. 44, параграф 2 от Конституцията. Решението на Съда е в резултат на петицията на група депутати (предимно от БСП) от 1999-та, изискваща забраняване на ОМО „Илинден“. Петицията е подкрепена от редица държавни институции, включително от Министерството на външните работи, Министерството на правосъдието и Главна прокуратура. Те предоставят „доказателства“ за „сепаратистката дейност“ на партията, за които има причини да се смята, че са събрани незаконно. ОМО „Илинден“ – ПИРИН обжалва решението на Конституционния съд пред Европейския съд за човешки права в Страсбург.[6]

На 2 октомври 2001 г. Европейският съд се произнесе по делото Станков и ОМО-Илинден срещу България.[7] Съдът намери България в нарушение по 5 точки от чл. 11 на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), свързани с правото на събиране и сдружаване на македонците в България нарушени по време на възпоменателните чествания на годишна от Илинденско-преображенското възстание на гроба на Яне Сандански (близо до Роженския манастир), както и в областта Самуилова крепост (близо до Петрич). Съдът осъди България да плати обезщетение на ищците, а също така и да възстанови съдебни им разходи. Българските власти са остро критикувани за предубеденото им и репресивно отношение към македонците в България. Независимо от решението на Съда обаче, властите и до днес продължават да се отнасят враждебно към всяка публична демонстрация на македонско самосъзнание, включително и към мирни събирания на граждани, деклариращи македонска идентичност.[8]

Информация за етнодемографското състояние на страната

Основен проблем в настоящата секция на правителствения доклад е липсата на адекватен отчет за демографското положение на помашкото и македонското малцинство в България. Факт е, че официални данни за броя на помаците[9] в България отсъстват в последните две преброявания от 1992 и 2001 г. (както и в почти всички останали). Причините за това са комплексни, но основното твърдение е, че поради липса на ясно самосъзнание за етническа принадлежност, български-говорящите мюсюлмани са склонни да се само-определят като турци, и в по-малка степен – като българи. Много от тях се регистрират като „турци“, „българи“, или просто „мюсюлмани“, защото няма отделна графа индикираща тяхната етническа група в листовките за преброяване. Този факт допринася не само за изкуственото увеличаване на броя на етническите турци или българи по време на преброяването, но което е по-важно – подкопава достоверността на твърдението, че българските граждани имат право свободно да се самоопределят. Още повече, че идеята за анулиране на резултатите от последното преброяване за западните Родопи, поради „погрешна индикация на етническа принадлежност“ („турска“) сред помашкото население, беше широко лансирана и почти осъществена.

Според предварителните резултати от преброяването през 1992 г. базирано на 2% извадка, 65 546 души се регистрират като „български мюсюлмани“, като в тази цифра влизат само онези от български-говорящите мюсюлмани, които не са посочили „турска“ или „българска „ етническа принадлежност. Затова горе-посочената цифра изобщо не изчерпва нито дори приблизително отразява точния брои на помашкото население в България, тъй като той е далеч по-голям. До този момент точният му брой не е известен, поради което е нужно да се отчете поне следното: по време на преброяването от 1992 г. 70 252 помаци от Родопите са се регистрирали като „етнически българи“ с мюсюлманско вероизповедание; около 35 000 – като „турски-говорящи“; и около 70 000 – като „етнически турци“. Има и малка група, за която е известно, че са помаци, които са се регистрирали като „етнически българи“, проповядващи „православното християнство“.[10] Така, бидейки разхвърлени между различните групи, оформени от критериите – „етническа принадлежност“, „вероизповедание“ и „майчин език“, общия брой на помашкото население може да бъде само предмет на налучкване. Проблемът е, че една общност, която възприема себе си като обособена и отделена – и по-важното, е възприемана от мнозинството като такава – няма правото да се самоопредели.[11]

Дори по-остър е демографският проблем с българските граждани, деклариращи македонска[12] идентичност в България. Израз на отказа да се признае каквато и да е македонска идентичност в страната е неадекватната представеност на този етнос в резултатите от двете последни преброявания от 1992 и 2001 г. Данните от преброяването през 1992, показващи присъствие на 10 803 „етнически македонци“ в България, никога не се публикуват официално. Около 3 000 от тях дори посочват македонския като техен „майчин език“. Десет години по-късно, обаче, резултатите от последното преброяването (2001), публикувани от Националния статистически институт, показват, че броят на българските граждани, самоопределящи се като „македонци“ е намалял наполовина, т.е. те са само 5 071 души.[13] Както вече беше подчертано, това е резултат на враждебната и репресивна политика на българските власти към македонците в страната по време и на двете преброявания. През 2001 г. няколко човека дори биват заплашени, че ще бъдат криминално преследвани, ако подбуждат други да се самоопределят като македонци. При тази ситуация може да се смята, че ако в България съществуваше реална свобода на самоопределяне, броят на българските граждани, деклариращи македонска или помашка идентичност, щеше да бъде внушителен.

 
Източник



[1] Повече за помаците виж в приложение 1 (Български хелзинкски комитет, The Human Rights of Muslims in Bulgaria in Law and Politics since 1878, под част „Immigration and assimilation problems“, на английски само).

[2] Виж по-горе.

[3] „Стара България“ е наричано Княжество България. Източна Румелия, която е присъединена по-късно, е била „Нова България“.

[4] Виж по-горе.

[5] За повече подробности във връзка с македонците в България, виж Български хелзинкски комитет, Годишен доклад за човешките права в България през 1999, 2000 и 2001, на: www.bghelsinki.org, (особено под секциите Свобода на сдружаване). Виж още доклада на 1) Centre of Documentation and Information on Minorities in Europe – Southeast Europe (CEDIME-SE) за Macedonians in Bulgaria [Македонците в България], декември 1999, на: http://www.greekhelsinki.gr/english/reports/CEDIME-Reports-Minorities-in-Bulgaria.html); и 2) доклада на U.S. State Department, 2001 and 2002 Annual Reports on Human Rights Practices: Bulgaria [Годишен доклад за човешките права в България през 2001 и 2002], под секция Freedom of Peaceful Assembly and Association ([Свобода на събрания и сдружаване]), на: www.state.gov/g/drl/rls/hrrpt.

[6] За повече подробности, виж чл. 7 по-долу.

[7] Виж Станков и Обединена македонска организация „Илинден“ срещу България, Решение N 29221/95 и 29225/95 от 2 октомври 2001, на: http://hudoc.echr.coe.int/hudoc.

[8] За повече подробности около проблема за македонската и помашката идентичност в България виж годишните докладите на БХК (на: www.bghelsinki.org); докладите на CEDIME-SE за македонците и помаците в България (на: http://www.greekhelsinki.gr/pdf/cedime-se-bulgaria-macedonians.PDF), както и доклада на БХК , The Human Rights of Muslims in Bulgaria in Law and Politics since 1878 , в приложение 1 (на английски).

[9] Повече по въпроса виж в приложение 1 (Български хелзинкски комитет, The Human Rights of Muslims in Bulgaria in Law and Politics since 1878), в подсекция „Demographic data“ (на английски).

[10] Алтернативен доклад изготвен в съответствие с изискванията чл.25, ал.1 на Рамковата конвенция за защита на националните малцинтсва, изготвен от Български хелзинкски комитет, София: септември 1999 (стр. 5).

[11] Тук трябва да се припомни факта, че повече от 65 000 български-говорящи мюсюлмани са изразили желанието си да се определят като „помаци“ или „помашки мюсюлмани“ по-време на преброяването през 1992 г.

[12] Виж Алтернативен доклад изготвен в съответствие с изискванията чл.25, алинея 1 на Рамковата конвенция за защита на националните малцинтсва, изготвен от Български хелзинкски комитет от септември 1999 , секция „Демографска ситуация в България“.

[13] Данните могат да се видят на: www.nsi.bg.

Pin It

Прочетете още...