От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

„И така, няма по-голямо добро на тоя свят от човеческото самопознаване
и от свободата, която е следствие на самопознаването…“
Любен Каравелов

Паметникът на Съветската армия се намира в град София, но не в „градско пространство“; той е ситуиран в символичния център на националното пространство. Това прави проблема ни уникален и, за съжаление, ни лишава от възможността да си послужим с познатия от навечерието на Балканската война аргумент: „Така е в Европа“. Тогава, при гласуването на поправката в чл. 17 (юли 1911 г.), която позволява на правителството да сключва междудържавни договори без санкцията на Народното събрание, депутати питат вносителя на закона Атанас Буров как е уреден този въпрос в Европа. Той отговаря: „В Европа е така“. В крайна сметка по този „европейски път“ България стигна до първата си национална катастрофа, след като по инициатива на шепа хора напада своите съюзници Сърбия и Гърция. След това, за да се реваншира, правителството на Васил Радославов въвлича България в нова война с тях. А също и с Русия. Има ли друга нация в света, която да е възстановила своята държавност благодарение на войната, водена от единоверен и родствен в езиково-културно отношение народ, a след това да е воювала срещу същия този народ в съюз с петвековния си друговерен поробител? Това е реторичен въпрос; той обяснява защо казах, че проблемът за паметника е уникален и никакви чужди примери не биха ни дали готов отговор. Този проблем не е просто политико-ценностен и генерационен, но и проблем на КУЛТУРНО-НАЦИОНАЛНАТА НИ САМОИДЕНТИФИКАЦИЯ.

Следователно първата стъпка в търсене на решението му е постигането на яснота по въпроса как мислим нацията. Най-общо казано, нацията е исторически произведена културно-политическа реалност. Тази „реалност“ е резултат от спонтанно-прагматичната самоидентификация на българите от Х в. до средата на ХIХ в., която е християнско-славянско-българска. Днес обаче има групи българи, които мислят нацията като природа; тази „природа“ е хуно-българска, автохтонно-тракийска, арийска и пр.

За да си изясним символиката на паметника, трябва да използваме образа на матрьошката. „Ябълката на раздора“ – паметникът – е най-малката матрьошка; тя влиза в СССР (средната матрьошка), който е политическият резултат от трагичната диалектика, заложена в „руската идея“, в славянофилското понятие „народ-богоносец“, (голямата матрьошка). Тоест, историята на Съветския съюз не е история на марксизма, а история на „руската идея“ и произтичащото от нея схващане на „свобода“. Без да правят точно тези връзки, част от защитниците на паметника свързват неговата символика не толкова с комунистическия режим, колкото със своята културно-национална идентичност. И влагат в „свободата“ аналогичен, контрамодерен смисъл.

Много от тези българи, които предлагат незабавно разрушаване на паметника се обосновават със западно-либерални ценности, в името на свободата, така да се каже. Но семейно-фамилната традиция на много от тях възхожда назад към преддеветосептемврийската политическа класа. През 1941 г., когато правителството обявява война на САЩ и Великобритания, българската политическа класа, обединена около царя, не мисли с днешното понятие за свобода – целта е национално обединение в съюз с Третия райх, основан на „бойната дружба“ от Първата световна война и „изконното“ племенно „родство“ между хуно-българи и германци.


Small Ad GF 1

Всичко това подсказва, че аргументите „за“ и „против“ паметника, колкото и либерални и патриотични да изглеждат на пръв поглед, трябва да бъдат поставени под въпрос, проблематизирани.

В дискусията безапелационно се изказва мнението, че след като България не била във война със СССР, то армията на тази държава нямала работа тук. Не знам аз ли трябва да се чувствам неудобно или онези, които не са ходили редовно на училище. Ако бяха го правили щяха да знаят, че Съветската армия преминава през Източна Европа по общо политическо решение на „тримата големи“. Тази армия е част от „обединените народи“, ръководени от правителствата на САЩ, Великобритания и СССР, които разработват общи военни планове за воденето на войната. Ще цитирам само две изречения от Декларацията на трите държави, приета в Техеран. „Що се касае до войната, представителите на нашите военни щабове участваха в нашите преговори на кръглата маса и съгласувахме плановете си за унищожаваме на германските въоръжени сили. Ние постигнахме пълно съгласие относно мащаба и датите на операциите, които ще бъдат предприети от изток, запад и юг.“

С известно неудобство ще добавя – поне тези, които се виждат в ролята на „водещи интелектуалци“ и са чели много, би трябвало да си спомнят за Техеранската конференция преди да правят публични изявления. Ако те не го правят, а говорят наизуст, какво да очакваме от многобройния народ „чукча“, който не чете, но пише ли, пише. Ето какви въпроси предлага за обсъждане Чърчил още първия ден на конференцията (28. 11. 1943 г): „Как можем да заставим Турция да влезе във войната? Какво ще трябва да направи тя? Трябва ли да нападне България и да обяви война на Германия? Трябва ли да започне настъпателни операции или не бива да напредва в Тракия? Каква би била позицията на русите по отношение на българите, които все още помнят, че Русия ги е освободила от турците?…“ А на следващия ден дава следната сводка, казано на военен език: „На Балканите има 21 германски дивизии и освен това гарнизонни войски. От целия този брой, т. е. 21 дивизии, 54 хиляди германски войници са концентрирани на Егейските острови. Освен това на Балканите има също така не по-малко от 12 български дивизии. На Балканите има всичко 42 ПРОТИВНИКОВИ ДИВИЗИИ (подч. от мен – А. К.)… Аз посочих тези цифри, за да покажа грамадното значение на този фактор на Балканите, където ние нямаме намерение да изпращаме наши редовни дивизии и където смятаме да се ограничим само с нападения на комбинирани отряди. На Балканите ние нямаме нито интереси, нито честолюбиви стремежи…“ И т. н.

Както виждате, ако желанието на Чърчил се бе осъществило, чий паметник щяхме да имаме? – на турската армия-освободителка. Плюс паметници на „освободителите“ Сюлейман паша в Стара Загора и Осман паша в Плевен. А част от територията на днешна България щеше да бъде в Турция и Гърция – на Парижката мирна конференция Молотов отстоява днешната южна българска граница срещу гръцките териториални претенции като граница на съветската зона на влияние, граница между бъдещите НАТО и Варшавски договор. Не правя оценки за нещо, което не се е случило; искам да кажа, че след като си направил някакъв избор, ще имаш и резултата от него. Както казват учените хора – tertium non datur.

Освен това Съветската армия преследва нацистките окупатори на своята страна. Ако някой е забравил – това е свойствено на човека – какво са правили те там, а и на други места по света, пак трябва да си припомним. Има огромно количество литература, само документите по Нюрнбергския процес пълнят влакова композиция с километрична дължина: в хода на процеса обвинението предявява 2 630 документа, стенографският протокол съдържа 16.000 страници, 4 млн. думи; за отразяване на процеса са изразходвани 27 километра магнитофонна лента и 7.000 грамофонни плочи. Добре е да не забравяме, че описаното в тези документи е наричано в Германия „немско движение за свобода“. Негов диригент е един параноичен диктатор, който получава властта в свободни избори, успял да изкуши мнозинството германци с фикс-идеята „господарски народ“ (Herenfolk).

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

В изпълнение на общите планове над Балканите летят американски и английски самолети, които бомбардират и София. Имаме и паметник на американските летци, управлявали бомбардировачи с името „Либърейтър“. Тези самолети изсипват позиви със съдържание като това, което ще цитирам: „Българи! Вие още имате възможност да докажете, че сте на страната на свободолюбивите народи. Вдигнете се на борба срещу предателската политика на вашите управници. Те вече разбраха, че Германия е загубила войната и се готвят да бягат. Борис, Божилов и Габровски вече изпратиха парите и скъпоценностите си в Швейцария. Също както и Фердинанд, Борис ще избегне отговорността, и вие, българите, ще трябва да отговаряте за неговата престъпна политика в подкрепа на Германия – враг на всички народи.

За да избегнете тази отговорност – на борба срещу вашите германски господари! Не работете за тях! Саботирайте по всякакви начини производството!… Образувайте чети за борба срещу германските окупатори!… „ И т. н. (Позив от пролетта на 1943 г., цит. по Стоян Рачев – „Англия и съпротивителното движение на Балканите 1940-1945 г.)

Както виждате, езикът и целите, които се „спускат“ от Запад, от радиостанциите ББС, „Свободна и независима България“ и „Васил Левски“ са същите, които се „спускат“ и от Москва и радиостанция „Христо Ботев“: българите да вземат страната на „свободолюбивите народи“ в гигантската битка срещу германските нацисти, техните сателити и „пети колони“. Някои го правят, други изчакват, а властващият „елит“ прилага към първите „сурови методи на ликвидация“. (Цитирам Дочо Христов по В. Тошкова – „България – своенравният съюзник на Третия райх“.) Генерал Кочо Стоянов, например, без да се замисли „ликвидира“ даже английския офицер Франк Томпсън – на 10 юни 1944 г.!

Наблюдавайки онази България един сътрудник на американското Управление на стратегическите служби пише до свой колега: „Българите са много интересни хора. Въпреки че са наясно със своята отговорност и вина, те търсят някаква причина, извинение или поне някой, който да бъде обвиняван вместо тях за провала им“. (В. Тошкова – „България – своенравният съюзник на Третия райх“, С., 1992 г.)

Един американски сержант за две-три години разбрал това, което повечето българи за цял живот не успяват да разберат. Този сержант, който се казва Виктор Кордови, също заслужава паметник, защото ни казва една освобождаваща истина. Впрочем, как мислите, ако този паметник беше на „обединените народи“, от едната страна на съветския войник – английски боец с карабина Лий-Енфийлд, от другата – американски с М-1, дали същите хора щяха да пледират със същата енергия за неговото разрушаване? Или щяха да предложат само съветският войник за бъде отрязан – както някои жени изрязват бившите си любими от общите снимки; или както много хора изрязаха парчета от биографиите си пред последните 20 години?. . За да са „в крак с времето…“

Докато носят униформите си и гинат в тази най-страшна касапница, войниците от Съветската армия (руси, украинци, белоруси, грузинци, татари и т. н.) не са идентични на диктатора Йосиф Джугашвили, известен на света с партийния псевдоним Сталин. (Псевдонимите в партията са доста, зад голяма част от тях не стоят руснаци.) Ако приемем, че са, защото са носили военни униформи и са се сражавали по фронтовете под командването на Сталин, трябва да приемем, че проф. Пламен Цветков е идентичен на Тодор Живков, защото родителите му са били комунистически дипломати; а също и на Леонид Брежнев, защото професорът е защитил дисертация в Москва по време на неговото управление. Сакън, моля ви се!…

Докато воюват, съветските войници не знаят, че през октомври 1944 г. Чърчил ще задържи Гърция за Запада, а ще остави България на Сталин с прословутите проценти. Не го знае две години по-късно и Никола Петков, когато прави обструкции на Георги Димитров в Народното събрание, наричайки го страхливец. Не го знае дори Мейнард Барнс, американският представител в Съюзническата контролна комисия, който насърчава Никола Петков, вярвайки, че неговата велика страна – наречена от Томас Джеферсън „империя на свободата“ – ще попречи на Сталин да наложи тоталитарен контрол върху Източна Европа и в частност, върху България. Но върховните политическите интереси на САЩ и Великобритания в онзи момент не включват такъв ангажимент по отношение на България. Интересите на САЩ, и особено тези на Англия, не винаги са съвпадали с нашите. От времето на Маgna Charta историята на Англия се върти около думата свобода; но във външнополитически план това е правото на англичаните да следват своите „вечни“ интереси.

Тук можем да направим едно междинно заключение. Политическият език се променя, но всяка борба за власт се обосновава с думата „свобода“. Съдържанието на понятието се променя и винаги е смесено с илюзии. Променя се и колективната памет, която е доста „пластична“; както казва Пиер Нора, тя свободно допълва спомените, изтрива ги или ги пренарежда СПОРЕД ЗАКОНИТЕ НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО И НУЖДИТЕ НА МОМЕНТА. Но върховните национално-политически интереси са доста по-трайни, тъй като са обвързани с геополитическите позиции на отделните нации и с техните исторически роли, свързани с културната им идентичност.

Затова би било добре днес отделни групи българи да не говорят от името на „огромното мнозинство от народа“, както и да не се „освобождава“ той от нечия „пета колона“. Тези реторически хватки може би са ефикасни по отношение на отделни хора, но не издържат на политическа и социалнопсихологическа критика. Свободата не се постига с разрушаване или премахване на символи; това само реанимира символизираните ценности. (Историята на християнството и на христологичните ереси е най-силното доказателство за това.) Свободата се постига на първо място със самопознание. Така казва Любен Каравелов, един от най-големите интелектуалци на нашия ХIХ в., когото българската нация постави на 98 място в класацията на 100-те велики българи. И има защо – българите не само не обичат самопознанието, но бягат от него като дявол от тамян. И докато бягат, като вълци се хапят злобно едни други. Правят го „невинно“, защото имат къса памет.

След Втората световна война т. нар. денацификация отначало среща силна съпротива в Западна Германия. Едва по-нататък, по пътя на самопознанието, германците демократизират съзнанието си. Но не всички. Проучванията на общественото мнение тогава показват, че през 1948 г. само 14%, а през 1959 г. само 17% от германците смятат, че денацификацията е необходима. Дори пастор Мартин Нимьолер, който е изкарал цели 7 години в Дахау и е сред застъпниците на идеята за колективна вина постепенно отстъпва пред силата на солидарността с бивши нацисти. По време на процеса срещу лекарите извършвали евтаназия на „непълноценни“ индивиди Александър Мичерлих, който следи процеса, прави доклад, разпространяван сред неговите колеги лекари. Но този документ е публикуван едва през 1960 г. под заглавие „Medizin ohne Menschlichkeit“. През 1966 г. Карл Ясперс обяснява така тази „негласна солидарност“: тъй като всички се чувстват уязвими и поради това са солидарни, взима връх старата им съпричастност към режима.

Свободата не е и не може да бъде дело на избрани малцинства, наричащи се „демократи“, „истински“ българи и пр. Защото е възможно те да са носители на същата несвобода, от която освобождават другите. До такова разбиране в края на живота си стига Стефан Стамболов, чиято политическа биография е емблематична и поучителна. Нека кажа защо я определям като такава. В „Строителите …“ Симеон Радев казва за него следното: „Стамболов беше по природа мнителен. Към това се прибавяше и фактът, че с европейския дух той никога не се почувства в родство. Той се осланяше на Европа по необходимост, без да вярва в нея, без даже да я цени…По наклонностите си, по своя възглед върху живота и нещата, по впечатленията, които се натрупват у човека през юношеството му и господстват неусетно над неговото съзнание той беше славянофил – славянофил с широката душа на източен човек“. В края на живота си Стамболов казва пред фон Мах: „Не трябва да се освобождава никой народ; народите трябва да загинат или да се освободят сами. “ Тези думи са адресирани към самия него, револоюционера-разрушител, идеен ученик на Сергей Нечаев и главен организатор на цялото априлското клане (не само на Баташкото), превърнато от военната сила на Русия в политическа победа, тоест, възстановена е българската държавност. За да каже властникът Стамболов след това като истински „източен“ човек: „Аз съм спасителят и освободителят на българския народ!“

Горе-долу по същото време Симеон Радев започва да пише „Строителите…“, където определя по-радикалните съратници на Стамболов (тези около Васил Радославов) като „националистическа левица“ и ги описва така: „Крайната националистическа левица… настояваше борбата да се води неуклонно: със сурова ръка вътре в страната, с безусловен отпор спрямо Русия. Представление някакво за разрешението на кризата тя нямаше, а само една тъмна и фанатична вяра, че България няма за погине; един бурен инстинкт, който задушаваше всяко чувство на отговорност; едно упорито самовнушение, което при всяка нова опасност се екзалтираше. “ Именно този политически радикализъм с нихилистични идейни корени, е основата на русофобията от 1886/87 г., която довежда България до трите военни катастрофи, анексиите, репарациите и всякакви външни зависимости, които ожесточават българите още повече, които и без това са си „жестокички“, както го казва А. Страшимиров. .

С последните разсъждения не подкрепям становището, че паметникът трябва да остане там, непокътнат. Привеждам аргументи в защита на тезата, че никого не могат да освободят малки групи хора, сплотени около общо „вътрешно убеждение“. Не могат да направят много за свободата и други тип хора – такива които имат предимно „външни“ убеждения. Имам предвид тези, които без проблеми се вписваха в редиците на „петата колона“ когато тя съществуваше реално, а не като литературна фигура. Които правеха журналистическа или научна кариера с благословията на Партията и с партиен билет в джоба, а много от тях – и със специално картонче в ДС. Ако някой от тях ви разправя, че тогава се е бунтувал, това беше перчене с положението на бащите им.

Нямам обичая да съдя този или онзи. Знам от Бърнард Шоу, че само кравата не променя възгледите си; знам и това, че някои хора са винаги „в крак с времето“, каквото и да се случи. Такива са си по природа – роднини на един гръцки бог; казва се Протей и приема различни образи, най-често на течаща вода. Би било добре тези хора да смирят малко амбициите си. Поне дотам, да не надвишават заслугите си за наличието на политическа свобода днес. Това ще даде шанс на историята на историците. (Френският историк Пиер Нора казва, че днешната история, произвеждана от медиите, историята на журналистите – е „история без историци“). Нека миналото говори повече чрез историците. (Нямам предвид тези, които приготвят „история“ за домашна политическа употреба, подобно на домашната ракия.) И историята на историците е разноречива; но в нея има правила и процедури – на изследване, на провеждане на дискусии и т. н.

Днес от ефектна Стефанпродевска публицистика, каквато гърми от двете страни на „фронтовата“ линия, нямаме нужда. Имаме крещяща нужда от повече критическо говорене и чувство за отговорност. Проблемът, който обсъждаме, ще кажа още веднъж, е свързан с културно-националната ни идентичност. Той трябва да бъде изтръгнат от ръцете на крещящо боядисаните в „червено“ и „синьо“ гладиатори-идолопоклонници, които – аз помня това добре – бяха все благоразумни и благонадеждни момчета.

Днес имаме големи възможности да търсим широк консенсус – консенсус, при който всяка партия трябва да „загуби“ нещо. Аз лично се надявам такъв консенсус да бъде постигнат около проекта на Александър Дяков, който съдържа „препратка“ към настоящия и към диалектиката на „народа-богоносец“. И който ще напомня на минаващите край него, между другото и мисълта на Ботев: „Наистина най-голямата добродетел в света е любовта към родината, но какво ще правиш, когато са малцина ония хора, които да разберат, че тая добродетел естествено е основана на друга – на любовта към ближния“.

Нека обобщя. Първо, паметниците по етимология и по културната си функция са опори на колективната памет в цялата й противоречивост, които много сбито се опитах да представя. Без памет няма познание; има само информация, дезинформация, контрадезинформация и накрая – пълно безумие.

Второто, което искам силно да подчертая е следното. Нашата историческа памет е наситена с травматични събития, които я невротизират и пораждат упорити изтласквания на „злото“. Различните групи проектират това „зло“ в различни посоки – към руснаците, фашистите, комунистите, турците, американците, юдео-масоните. (Не мога да изброя всички „заговорници“ против България, затова спирам дотук.) Но тези „рабски работи“, както казва Раковски (в духа на Речите към германската нация на Фихте), идват все така отвън, както в неговото съзнание – с „гъркинките“ – царски съпруги, с ген Каулбарс, „фашистите“, Путин, все едно, механизмът е един и същ. Благодарение на универсалния социален отдушник интернет днес може да се види ясно каква мъка е да си българин и да не можеш да се справиш със самия себе си.

Това са двете причини, поради които проблемът с паметника на Съветската армия не трябва да бъде решен с дискусии, провеждани в тесен кръг от хора, отличаващи се с решителност, реторически талант или с градоустройствена компетентност. В този случай е необходимо повече и по-продължително критическо говорене. Ако перифразираме Бернщайн, една цел като премахване на паметника е нищо – има значение само движението на мислите ни, насочени към постигане на максимално широк консенсус като резултат от по-дълбоко саморазбиране. Което означава, че трябва да се мисли и за тези, които са живели преди нас (да не ги изкарваме пълни идиоти); и за онези, които ще ни наследят (да не вземаме окончателни решения заради тях); и доколкото е възможно – да мислим за бъдещите „преходи“, които непредсказуемата история ще ни сервира.

Александър Кертин е преподавател по история във Втора английска гимназия в столицата и един от учителите с най-много зрителски номинации за конкурса на БНТ „Най-добрият учител, когото познавам“.

Pin It

Прочетете още...

Балът на жертвите

Тони Николов 14 Сеп, 2015 Hits: 9627
Има нещо стъписващо в българския досег с…