1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

2011_03_ciganiВеднага след 9 септември 1944 година циганите[1] стават обект на етническа, религиозна и културна асимилация от страна на държавната малцинствена политика, която през различните периоди има различни форми и се провежда с различни средства. Тя се люшка между двете крайности: „И циганите са хора“ и „Няма такива хора“. Политиката на управляващата партия – БРПк, а след това БКП, цели тяхното религиозно, културно и етническо претопяване под лозунгите на „модерността“ и изграждането им като „граждани на новия социалистически живот“.

Доколко условно може да се разграничи тази политика в различни периоди и какви документи са запазени в държавните архиви от отделните периоди, е обект на друго изследване.[2]

На този етап в научната литература в България няма самостоятелно изследване в архивите, чийто обект са взаимоотношенията между държавните институции и циганите мюсюлмани.[3]

Целта ми в случая бе да открия как циганите мюсюлмани като етническо и религиозно малцинство присъстват (или отсъстват) в официалната институционална история, която се съхранява в ЦДА (според документите от фондовете на бившия Централен партиен архив)[4] и какво официално е запазено за тях, което би могло да ги направи част от националната история, свързана с така наречения „Възродителен процес“.[5]

Първоначално работата ме насочи към хипотезата, че поради липса на институции те са „отсъстващото малцинство“ в архивните документи.[6] Но отчитайки факта, че така или иначе заедно с другите малцинства те са били обект на специален партиен и държавен контрол, насочих вниманието към ЦДА в София, където се пазят партийните документи (документите на бившия Централен партиен архив). Предположих, че през комунистическия период Партията е тази, която задава и чертае най-общите и важни идеологически насоки на държавата и затова очаквах, че именно в нейните структури и звена биха могли да се открият и документи, свързани с основните насоки за работата по отношение на циганите мюсюлмани.

Отдели и звена към ЦК на БКП

Кои са тези партийни структурни звена и отдели, които се занимават с малцинствата и в частност с циганите християни и мюсюлмани?

Отдел „Масов“

Още на 17.10.1944 г. (само един месец след 9.09.1944) Политбюро взема решение за създаването на отдел „Масов“[7], като одобрява към отдела 8 комисии. Осмата е малцинствената – със задача: да наблюдава националните малцинства и разработва политиката на партията сред малцинствата в България. Във фонда на отдела има 8 архивни единици, свързани с малцинствата, и само една от тях касае циганите.[8] От архивите на фонда е видно, че акцентът е върху турците, българомохамеданите, евреите и македонската емиграция.[9] Документът, който се отнася за циганите, е част от Доклад на зав.-отдел „Масов“ до ЦК на БКП за необходимостта от създаване на организация на циганите.От него става ясно, че не циганите са инициатори за създаване на своя организация, а структурите на ЦК са инициирали нейната поява.

За тази организации може да се търсят масиви от данни само за първия период, който разкрива отношението на държавата към циганите. Този период започва веднага след 9 септември 1944 година, продължава много кратко и през 1951 г. по предложение на НС на ОФ се иска разпускане на Централния инициативен комитет и циганските организации по места. Препоръчва се това да стане на национална циганска конференция, на която да се даде разпореждане за включването на циганите в организациите на ОФ.[10]

Самата „Об­що­ци­ган­с­ка ор­га­ни­за­ция за бор­ба про­тив фа­ши­з­ма и ра­си­з­ма и за кул­тур­но­то из­ди­га­не на ци­ган­с­ко­то мал­цин­с­т­во в Бъл­га­рия“ с пре­д­се­да­тел Ша­кир Па­шов[11] се основава на 6.ІІІ.1945 г. по инициатива на ЦК на БРП/к/. Организацията по поръчка на НС на ОФ разкрива свои дружества в почти всички окръжни и регионални центрове.[12] През 1946 година за­по­ч­ва да се из­да­ва­ ве­с­т­ник „Ро­ма­но еси“ (Ци­ган­с­ки глас), чийто гла­вен ре­да­к­тор е Ша­кир Па­шов, а през 1947 година в София е създаден цигански театър «Рома».[13]

На 2-3 май 1948 се провежда и първата национална циганска конференция с делегати от цялата страна.[14] В писмо от организацията до Околийския комитет на ОФ – Горна Джумая се споменава, че през 1948 г. циганите в страната са повече от 300 000 души[15].

Взаимоотношението между циганите и официалната власт през този етап условно може да се обозначи като „насърчаване“ на тяхната циганска идентичност в противовес на процесите на „турчеене“ сред тях.[16] На пръв поглед, ако се видят правителствените постановления, може да се остане с погрешното впечатление, че тоталитарната държава: „Води политика за утвърждаване на циганите като равноправна и самобитна етническа общност в състава на българската нация, като им признават определени права и свобода на организиране. Дадена им е дори ограничена културна автономия“.[17]

Реално обаче целта на официалната власт е чрез създадените цигански организации да се „държат под око циганите“ и ограничат процесите на турчеене сред тях.[18]

Малцинствена комисия към Секретариата на ЦК на БКП

Изборите за ВНС през 1946 са спечелени от кандидатите на ОФ и комунистическата партия – над 90%. Пълната изборна победа на комунистите им дава основание веднага да започнат кадрови и административни промени. Имено във връзка с това отдел „Масов“ е разформирован през същата година и веднага на 28 май 1946 към Секретариата на ЦК се образува малцинствена комисия, която поема ръководството на работата сред националните малцинства, женските организации, съюза за закрила на децата, съюза на многодетните и т. н. Задачата е: „Да следят и подпомагат работата на тези организации в рамките на решенията и директивите на ЦК.“[19]

Веднага след това, през 1947 година държавната власт обнародва Закон за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите.[20] Чрез този закон се цели да се ангажират с общественополезен, т. е. държавен труд, всички групи от населението. Към този закон излиза и Окръжно № 2410 от 25 юли 1947 г., в което се казва: „Особено лошо впечатление прави обстоятелството, че често се забелязват здрави и работоспособни мъже и жени да подлагат ръка за милостиня, когато при днешния трудов подем във връзка с провеждането на двегодишния стопански план и другите инициативи на правителството те имат пълна възможност да вложат своите сили в производството и с честен и достоен труд да изкарват прехраната си. Ето защо, абсолютно необходимо е към такива лица да бъде прилаган Законът за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите, за да бъдат приучени към полезен труд и за да се премахне у тях привичката към просия“. За никого не е тайна, че тези хора са били цигани, които като гледачки, мечкари и дресьори на животни са си изкарвали прехраната. Просията е забранена и с Наредбата-закон за общественото подпомагане от същата година, в чийто чл. 47 пише: „Просията по цялата територия на страната под каквато и да била форма се забранява. Заловените лица в просия се въдворяват на местожителство“.[21]

Този закон също пряко касае циганите, макар че в него те не са споменати персонално. Законът и наредбите имат репресивен характер и затова санкциите на нарушителите са предоставени на местните административни и милиционерски власти и на областните началници по обществените грижи.

В докладна записка от 02.08.1952 г. до Секретариата на ЦК на БКП се споменава за повече от 10 000 цигани скитници, „които се делят на няколко групи: катунари – кошничари, занимаващи се с кошничарство, гребенарство, калайджийство; катунари – калдараши, занимаващи се кражба на коне, врачуване и просия; и хърцари – изработващи вретена, лъжици, корита и пр“.[22] И за необходимостта да се настанят на работа в производството и селското стопанство. Веднага след това Секретариатът излиза с решение [23] да се вземат необходимите мерки „За вмъкването на циганското население в производството... за включване на циганските деца в основното образование... мерки за ликвидиране на неграмотността... стипендии за младежи цигани“. И сякаш съвсем безобидно на последно място – т. 9, е решението „Съществуващите досега цигански организации и комитети да се саморазпуснат, а цялата работа сред циганското население да се извършва от другите обществени организации.“[24] 

Интересно е защо изведнъж обособените цигански организации и комитети в страната се оказват заплаха за режима и в най-бързи срокове е необходимо да се разтурят. По всяка вероятност ситуацията в страната е по-сложна. В този контекст не може да не се отчете фактът, че през 1950 -1951 г. по подписано споразумение с Турция започва изселване на част от турското население от България. С паспорти и визи се снабдяват и част от циганите, които «административно» са определени като турци. „С политиката на форсирано модернизиране на българското общество посредством колективизация и индустриализация и с издигането на Вълко Червенков на върха на партията и държавата настъпва промяна – поне временна – и в политиката спрямо малцинствата. Една от първите прояви на смяната в курса е изселването на част от турското малцинство през 1950/1951 г. Сред турските преселници тогава се намират и около 100 роми, заради които турското правителство затваря границата. Дали ромите са били принудени от българското правителство да напуснат страната, не може да се каже.“[25]

В началото на декември 1951 г. Секретариатът на ЦК издава нареждане за пресичане всякакви опити за изселване.[26] Изселването на циганите в Турция не би било реалност, ако не е била противоречивата и непоследователна политика на Партията към тях. От една страна, в протововес на тенденциите на турчеене сред тях държавата ги насърчава да поддържат циганската си идентичност, като почти насила ги кара да се включват в циганските организации по места, а от друга – през 1950 г. «административно» ги обявява за турци. „Държавата прави първи опит да се регистрират ромите с «фалшива» националност. Най-зловещата мярка от този род датира от 1950 г., когато отдел „Регистрация“ на Министерство на вътрешните работи изпраща до адресните служби писмо, в което се настоява ромите и татарите да бъдат регистрирани като турци. Около 130 000 души е вероятният брой на засегнатите. Според мен обаче това писмо и регистрацията като турци нямат нищо общо с политиката по смяна на имената. Много вероятно е по това време определени кръгове в ръководството да са имали друг план: да използват предстоящата изселническа вълна сред турското малцинство, като пратят заедно с тях и тези прясно „потурчени“ лица за Турция.“[27] Циганите по места, възползвайки се от вменената им административно[28] турска идентичност, също правят опити за изселване в Турция. Явно явлението е имало доста широк характер, защото местните партийни власти са предприели репресивни мерки за неговото ограничаване.[29] В Доклад от 5 август 1950 г. до ОК на БКП в Благоевград[30] се казва: „Настроението сред циганите в Сандански и околните села е лошо. Между тях широко се разпостранява вражеска агитация за изселването им в Турция. Много пъти са ходили делегации при турския консул, който им е обещал, че ще уреди тяхното изселване. Около 90% от циганите в Сандански и с. Джигурово са се записали за изселване, между които и членове на тяхната организация, а същевременно и членове на партията. Още по-лошо е, че това става пред ОК и той досега не е взел никакви мерки освен това, че когато искат да пътуват, милицията не им дава открити листове. Но въпреки тия мерки има случаи, когато те, идвайки до Симитли, пак отиват в София в турската легация.“[31] От документа става ясно, че в самите организации има „вражески елементи, които подстрекават другите и правят многократни опити на всяка цена да си уредят изселването в Турция. Срещу подстрекателите се вземат мерки на ниво ОК на БКП.“ Предлагам: 1. Най-късно до 5 септември ОК или ГК да изпратят другар в циганската махала, който да направи публично събрание и разобличи вражеските сили; 2. Най-късно до 5 септември да се изключат от редовете на Партията виновниците за подстрекаване на циганското малцинство за заминаване в Турция – Сюлейман Муртев, Гога Абдулов, Мехмед Юсеинов, Демир Махмудов, Динка Сулю и Алиша от с. Джигурово; 3. Добре да се проучи въпросът и ако има и други подстрекатели, и те да се изключат от Партията; 4. Да се провери и по другите села, където живеят цигани, и ако има подобни настроения, да се вземат съответни мерки и се проведе разяснителна работа.“[32]

От документите се вижда, че случаите на „турчеене“ и желание за изселване в Турция на циганите мюсюлмани от Благоевградския регион са масови и организирани. Вероятно те не са изолирано явление за страната, тъй като за подобни процеси в други райони, където живеят цигани мюсюлмани, също се споменава в документите.[33]

По интересен е фактът, че от този момент проблемите на религиозната идентичност на циганите мюсюлмани става основен проблем при работата на партията и държавата с тях. Завоалиран зад «грижите» за тяхното образование, социален и икономически статус, той присъства в множество архивни документи от този период и пронизва като червена нишка всички партийни документи, независимо от какъв характер – инструкции, решения, доклади, отчети и т. н.[34]

Може би това обяснява и факта, че малцинствената комисия работи до 1951 г., когато се създава Отдел за работа сред турското население[35] към ЦК.

Отдел „За работа сред турското население“

Създава се по решение на пленума на ЦК на БКП от 23 април 1951 г. с цел подобряване работата на партията сред турското население. С решение на Политбюро на ЦК № 103 от 26 април 1951 г. към ЦК се създава отдел, а към НС на ОФ – сектор „За работа сред турското население“. Със същото решение към ЦК на ДКМС – „За работа сред турската младеж“. Такива отдели и сектори се създават също към ОК на БКП в Шумен, Русе и Хасково. Към Женотдела при ЦК на БКП се създава сектор „За работа сред жените туркини“. При партийното издателство се създава турски отдел за печатни издания на турски език. Задачата на отдела е: партийна просвета; образование и политически школи; читателски групи към ОФ; подобряване работата в турските училища; издаване на марксистко-ленинска литература на турски език. Освен турското население обект на възпитание и превъзпитание са и циганите и българомохамеданите. Общото между трите групи е, че изповядват ислям, а голяма част от циганите и българомохамеданите се „турчеят“, което за Партията е знак за тревога.“Отделът организира партийно-политическата, културно-масовата и разяснителната работа сред турското и циганското население, а също и сред българомохамеданите, оказва помощ на ОК на БКП, ДСНМ и ОФ...; следи отблизо работата на ЦК на ДСНМ и НС на ОФ сред турското население и особено за подобряване работата сред туркините, за ликвидиране на неграмотността, с предразсъдъците и старите навици в живота. Той контролира как се изпълняват партийните и правителствените решения, отнасящи се до турското население.“[36] Във фокуса на партийната политика този път стоят и циганите.[37]

Отдел „За работа с националните малцинства“

С какво може да се обясни този интерес към циганите?

От 1957 с решение на Политбюро № 290 от 24.10.1957 г. – „Отделът за работа сред турското население“ е преустроен в „Отдел за работа сред националните малцинства“.[38] Вероятно тази промяна показва новата линия на партията и към циганите, които вече не са в една група с турците, а са разглеждани като отделно малцинство. В архива на отдела изключително много е застъпена работата с циганите по две причини:

Първата причина е свързана с „новата държавна политика“, която се обединява около идеята на така наречената „културна революция“, планираща мерки за промяна на бита и начина на живот на циганите. Във връзка с това се приема Програма за заселване, която се включва в Постановление № 1216 на Министерския съвет от 17.Х.1957 г. «За решаване въпроса с циганското малциство в България»[39], с което на практика се забранява чергарството. В дълбоката си същност това постановление е цялостна партийна Програма за въдворяване по местоживеене и месторабота на циганите чергари. По същество Програмата е отрицание на циганския традиционен начин на живот – динамизма и пътуването. Номадството е разгледано като скитничество, а то за властта е девиантно поведение и затова индивидите, които го упражняват, трябва да бъдат нормализирани и реинтегрирани към социума. Още от 1957 г. ЦК на БКП започва и провеждане на широка агитационно разяснителна работа за смяна на турско-арабските имена на циганското малцинство и подмяна на народността им от циганска на българска на различни нива.[40]

С цитираното постановление се подготвя и издаването на Постановление № 258 на Министерския съвет от 17.Х.1958 година «За уреждане въпросите на циганското население в България»[41]. С него се забранява «скитничеството и просията» и всички граждани се задължават «да се занимават с общественополезен труд и да работят според своите сили и възможности.».

В Постановлението № 1216/ 8.10.1958 г. се набелязват и конкретни мерки, които са насочени към решаване „въпросите на циганите чергари“. Не подлежи на никакво съмнение репресивният им характер. В Постановлението се предвиждат и мерки „за подобряване бита и културата на циганското население... за урегулиране, благоустрояване и хигиенизиране на циганските квартали“.[42]

Начало на „Възродителния процес“

Тази демонстрирана грижа за циганите катунари е придружена и с едно друго „добро“ дело за тях – усядайки, да си сменят турско-арабските имена и народността – от циганска в българска.[43] В партийния архив има много документи, от които се вижда, че това е най-важното, което трябва да се направи – „да се улесни процедурата за онези трудещи се цигани, които се чустват българи и искат да заменят мохамеданските си имена с български“[44]

От анализа на документите в партийния архив се вижда, че започва да се подготвя началото на процеса на преименуване на циганите и смяната на народността им от циганска в българска. На заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 31.Х.1959 г. се взима решение: „Министерството на правосъдието да внесе в едномесечен срок предложение за изменение правилника за водене на регистрите за гражданското състояние, в смисъл да се даде възможност на народните съвети да извършват промени в глава „произход“, по писмена молба на трудещите се от националните малцинства, които жеаят да се регистрират като българи.“[45] Решението е взето върху основата на внесена докладна от Иван Господинов, който е завеждащ отдел „За работа с националните малцинства“ и в която „процесът на приобщаване на циганите“ е представен като „доброволен и желан от тях“: „Много от тях са приели български имена, женят се за българи и българки, чувстват се българи... Известна част от циганите мохамедани през 1946-1947 г. се регистрираха като турци, но като се има предвид по-ниската култура на турското население... това задържа развитието на тези цигани и част от кадрите сред тази категория също поставя въпрос да се регистрират като цигани или българи... Пречка в това отношение е фактът, че промяна в гражданското състояние може да се извърши само по съдебен път.“[46] През януари 1960 г. постановлението за облекчената процедура на преименоване и смяна на народността става юридически факт.[47] През същата година и партийните органи по места „достигат до идеята“ за необходимостта от разкриване на общежития – пансиони за турчетата и циганчетата.[48]

В докладна записка до Политбюро на ЦК на БКП от 21 ноември 1961 г. от зав.-отдели „Пропаганда и агитация“ и „За работа с националните малцинства“ отново се поставя въпросът за „турчеещите“ се цигани, които са се „регистрирали“ като турци: „Само през периода от 1947 г. насам са се записали като турци над 130 000 цигани. За тази масова „промяна“ на народността на циганите до голяма степен е спомогнало писмо № 5-434 от 11.V.1950 г. на отдел „Гражданско състояние“ на МВР, което гласи, че всеки гражданин, след като удостовери с двама свидетели, че изповядва мохамеданска вяра и говори турски език, може с молба до местния народен съвет да се запише като турчин.“[49] В докладната тези факти вече се определят като „ненаучни“ и „вредни“. За първи път в документалните извори се говори открито за започналата смяна на имената и народността на циганите. „В резултат на извършващата се културна революция и сред циганите много от тях се приобщават към българската нация. Около 107 000 цигани, от които 45 000 турчеещи се доскоро, приеха български имена и българска национална принадлежност. Но на редица места все още се подценява политическото значение на това движение и не се противодейства достатъчно на тенденциите на турчеене.“[50]

Началото на Възродителния процес по отношение на циганите е определен като „културна революция“. В случая става дума не за изолирани случаи, а за масово започнало „движение“. Като резултат от внесената докладна Политбюро на ЦК на БКП излиза с Решение относно: мерките против тенденциите на турчеене на цигани, татари и българи мохамедани.[51] В Решението се подчертава фактът, че партията и народната власт ще вземат специални мерки за „бързо ликвидиране на голямата икономическа и културна изостаналост на турското и циганското население“[52] Още тук се вижда, че току що стартиралият „възродителен процес“ при циганите се „скрива“ зад социални по характера си лозунги. На „успешно осъществената културна революция“ при циганите се противопоставят някои „отрицателни тенденции“ – „Значителна част от циганите, татарите и българите мохамедани под различни форми все още се турчеят, като използват за това мохамеданска религия и турско-арабски имена... Над 130 000 цигани и десетки хиляди татари и българи мохамедани в много райони на страната са се регистрирали като турци... Това турчеене обективно се подпомагаше в някои селища от изучаването на турски език от децата цигани, татари и българи мохамедани в общи паралелки и пансиони съвместно с турчетата... Неблагоприятно се отразява върху националното и патриотичното възпитание на младежите цигани, татари и българи мохамедани и събирането им с младежите турци в общи роти и взводове на армията и Трудовата повинност.“[53]

За да се пресекат споменатите вече отрицателни тенденции на турчеене, „които по същество водят до асимилиране на българи мохамедан, цигани и татари от турцизма и за да се засили още повече патриотичното им възпитание, Политбюро на ЦК на БКП решава...“[54]

Набелязани са и конкретни мерки за изпълнение на призива за „единна нация“, които пряко засягат и циганите.

За решаване на главната задача за пресичане тенденцията на турчеене се е разчитало изключително много на: партийните комитети и организации; ДКМС, професионалните съюзи; други обществени организации; органите на министерства и ведомства, народните съвети и стопанските организации. На Министерството на правосъдието съвместно с народните съвети се вменява задача: „...да изработят инструкция за приложение на чл. 16 от Правилника за водене регистрите за гражданско състояние, като се осигури правилна регистрация на населението по национален признак.“[55]

В решението е предвидена и „широка разяснителна работа“ сред татарите, циганите и българите мохамедани, регистрирани като турци „с оглед същите да се регистрират по действителната им народностна и национална принадлежност... с изключение на случаите, регистрирани вече като българи“[56]

Предвидени са и други мерки: да не се допуска преселването на цигани и българи мохамедани в населени места с компактно турско население; да не се изучава турски език от деца на цигани; да не се назначават учители турци в училища, където преобладават деца на цигани; децата да не учат в паралелки с турчета и да живеят в общежития заедно с тях.

Освен това Министерството на народната отбрана и Главно управление на трудовата повинност получават указание да следят за разделянето на съответните етнически групи в поделенията на Строителни войски, като „осигурят благоприятни условия за правилното възпитание на младежите българи мохамедани, цигани и татари... които се турчеят“[57]

Планираната асимилация се свързва и с конкретни практически мерки.

На комитета по въпросите на българската православна църква и религиозните култове при Министерството на външните работи[58] се нарежда да вземе мерки за правилното изясняване на българомохамеданския, циганския и татарския въпрос сред духовните лица на мохамеданската църква: „...да се следи за спазване на социалистическата законност от страна на ходжите и мюфтиите и да не се позволява провеждането от тяхна страна на каквато и да било реакционна пропаганда в полза на турчеенето, особено при религиозните обреди; да не допуска назначаването на религиозни служители турци в селата с компактно циганско и татарско население и сред българите мохамедани“[59]

От особен интерес е онази част в документа, която се отнася до Българската академия на науките: „...да изпрати комплексни експедиции от историци, етнографи, филолози и други за всестранно проучване на народностния произход и принадлежност на населението в съответните райони в страната, които да установят етническия произход и народностните особености, по-специално на турци, татари, цигани, живеещи в България. Да продължи проучването на историческото минало на българите мохамедани в Родопите, Ловешки окръг и други райони на страната, с оглед да се разкрие още по-добре историческата истина за резултатите от асимилаторската политика на турските поробители, за масовите и единични помохамеданчвания. За резултатите от проучването да се внесе доклад в ЦК на БКП. Към Института по българска история при Българска академия на науките да се създаде секция за проучване на историческото минало на българите мохамедани. При отдел „Пропаганда и агитация“ на ЦК на БКП да се създаде комисия, която да изучава проблемите и разработва мероприятия за националното осъзнаване и комунистическото възпитание на българите мохамедани. За тази цел в отдела да се назначи инструктор за работа сред българите мохамедани.“[60]

Държавно насилие при смяната на имената

В то­зи пе­ри­од (1960 – 1961) за­по­ч­ват и на­сил­с­т­ве­ни дей­с­т­вия от ин­с­ти­ту­ци­и­те ци­га­ни­те мю­сюл­ма­ни да при­е­мат бъл­гар­с­ки име­на.[61]

В ЦДА (в масива от документи на бившия Централен партиен архив) – фонда на партийния архив, има няколко масива с документи, които недвусмислено доказват, че процесът на смяната на имената и народността на циганите не е бил в никакъв случай доброволен и безпроблемен за властта и хората.[62]

Най-ранният документ е от 23.06.1960 г. и е молба от двама цигани от гр. Омуртаг, които пишат до ЦК на БКП от името на съгражданите си: «Като нас има много в град Омуртаг, които ние искаме и сме натоварени да представляваме с тази си молба»[63]. В молбата на първо място те се самоопределят като турци, говорещи турски език и имащи мохамеданска вяра. Представят се и като завършили турска прогимназия и като потомци на родители турци: «Навсякъде досега сме минавали за турци, такива са и нашите бащи и пр. Казахме по-горе, че завършихме турско училище. В ГНС град Омуртаг сме записани като турци, също и бащите ни. Това се вижда и от личните ни паспорти, където също е отбелязано, че сме турци. Имаме и множество други документи.» На второ място молителите се определят като трудови хора, включени активно в мероприятията на народната власт, членове на Отечествения фронт, които активно работят в него. Оплакват се, че: «Последните няколко дена от ГНС ни се оказва давление да подадем декларации, с които да си сменим имената, собствените, от турски на български имена. Ние считаме, че това може да стане само ако ние желаем това, по наше искане. Ние сме убедени, че ще бъдем правилно разбрани, тъй като сме членове на това наше социалистическо общество и че вие ще наредите веднага на ГНС – град Омуртаг да променя имената ни само при доброволно съгласие. Молим на тази молба да ни се отговори.» Следват датата и собственоръчните подписи на двамата молители. Следващите запазени молби от този период са за времето от 8.02 до 30.07.1961 г.[64] Молбите жалби са запазени, защото по всяка вероятност са влезли в междуведомствено обръщение между приемната на Президиума на НС и ЦК на БКП, отдел «За работа с националните малцинства». В архивната единица има запазени 10 индивидуални молби и три колективни – от членовете на ХІ ОФ район в Несебър, от с. Зидарово, Бургаско и от гр. Пазарджик. Само 4 от молбите са ръкописни, а останалите са напечатани на машина и по всяка вероятност са писани с адвокатска помощ, защото са юридически обосновани – цитират се точно чл. 15 и чл. 56 от Правилника за водени на регистрите за гражданското състояние, публикувани в «Известия», бр. 2 от 05.01.1960 г., в който правилник изрично се подчертава доброволният характер на смяната на имената и народността както на децата при раждане, така и на техните родители.[65] Като цяло молбите повтарят цитирания по-горе модел, но има повече информация за начина, по който насила са сменяни имената. В едни от случаите се е използвала неграмотността на хората: „На 15.ІІ.1961 г. бях повикан от др. пълномощника на кв. «Победа» Бургас в Пълномощничеството и ми предложиха да подпиша декларация, без да ми обясняват, без да ми я прочетат, тъй като аз съм самоук. На 16-и същата година бях повикан в ГНС – Бургас, като искаха със себе си да нося и паспорта си, уж за военна справка. След като ми отнеха паспорта, ми казаха тогава за покръстването, като ме слагат в категорията на циганското малцинство... Аз заявявам, че не произхождам от циганско малцинство, а съм чист турчин, още от прадядо, което може да се удостовери от данни и официални документи, които мога да представя веднага.“[66] Много по-драстичен е случаят, който се описва от двама жители на с. Стефан Караджа, Силистренски окръг: „Жители сме на с. Стефан Караджа, Силистренски окръг, български граждани, по народност турци. В началото на този месец бяхме извикани от партийния секретар на местната първична партийна организация в селото – др. Цаньо Йорданов, който ни каза, че ако желаем, можем да си променим мюсюлманските имена с български. След като му обяснихме, че не желаем да сторим това поради обстоятелството, че за нас промяната на имената значи покръстване и че ние искаме да си запазим старите имена, той ни увери, че повече няма какво да се безпокоим по този въпрос. Непосредствено след това обаче от страна на местните органи на властта в селото бяха взети някои мерки, чрез които се цели да бъдем принудени да си променим имената. Така бяхме лишени от правото да купуваме хляб от обществената фурна в селото, да посещаваме и правим покупки от магазина в Селкоопа, като успоредно с това ни бе забранено да ходим на работа в стопанството дотогава, докато не се съгласим да си променим имената.“[67] Заплахите за изгонване от работа присъстват във всички подадени молби жалби. „След излизане на указа за сменяне на имената от цигански произход аз бях поканен да си сменя името, като си избера друго подходящо име, за което аз се противопоставих. От ГС в гр. Варна обаче бях повикан и ми се каза, че задължително следва да си подам декларация, че желая да си сменя името. Освен това съпругата ми, която работеше в отдел «Чистота», също е била викана и заставена да промени името си и когато тя не се е съгласила, й е било казано, че ще бъде отстранена от работа. Тя е продължила да отказва и е била връщана в продължение на 3 дни от работ, за които отсъствия не й е била начислена надница. Под така упражнения върху мен и съпругата ми натиск аз се видях принуден да подам декларация пред ГНС – Варна, че съм съгласен да си променя името, поради което ни бяха отнети паспортите, за да се издадат нови, след като се установим на името, което ще си избереме.“[68]

В някои от молбите драматично са описани мъките на хората, които са принудени да си сменят имената. „Знаете ли, че нашите жени и деца плачат денем и нощем... разбрахме, тази работа се отнася само за тези, които не знаят откъде са и нямат работа... спряха парите на старите хора, за да станат българи наложително... хората плачат като деца... И ние не можим доживя, тъй като ни тормозят защо не ставаме българи и ние мислехме какво да направим... И седнахме колективно едно оплакване да напишем... Очакваме всеки момент и всеки час за отговор.“ Следват подписите на 7 души.[69]

Във всички молби сторената по отношение на тях несправедливост приемат като недоразумение или грешка на общинските управи по места, като същевременно подкрепят партийната идея за промяната: „Това като идея е много добро... прекрасно. Ние и лично аз не правим никаква критика на това законно положение, но ние заявяваме, че поне засега не желаем да изменяваме както имената си, така и религията си, вярата си, разните адети, които имаме и които са ни останали от нашите родители, деди и прадеди.“[70] Молят да им се върнат насила написаните молби за смяна на името и вероизповеданието и да не се поставя повече пред тях този въпрос, като в замяна обещават и в бъдеще да служат на народната власт.[71] Молбите са изпълнени с приветствия към властта. „Другарю Живков, в навечерието на Първи май – бойния празник на труда на всички прогресивни народи от целия свят, ние, турското население, живеещи в гр. Несебър, тази новина не можахме да я посрещнем с радостни сърца. Понеже накърнен е нашият национален престиж от местните наши ръководители на града ни. И Първи май ще посрещнем така, понеже акцията не е спряна още. Ние не сме цигани и не желаем да ни сменят родните имена. Бяхме изпратили делегация от трима души на 14.04.1961 г. и ... до ден-днешен никакъв отговор не сме получили.“ Следват няколко лозунга и другарски поздрав до Т. Живков от „Единадесети ОФ район при турското население в гр. Несебър“.[72] И от другите молби се вижда, че те са носени лично в Президиума на НС в София, тъй като датите на завеждане на документите съвпада по време с тяхното получаване, а при колективните молби са изпращани „делегации“, които са изчаквали отговор на място (т. е. в София). Разбира се, такъв те не са получавали, което по-късно е отчетено като слабост на работата сред тях.[73] В същата архивна единица са запазени писмата и на ОК на партията в Сливен, с. Келифарево, Великотърновско, и Пазарджик до ЦК на БКП, отдел „За работа с националните малцинства“, в които се искат подробни указания за процедурата около циганските малциства по места. „Интересува ни как бихме постъпили и може ли в съвета при раждането на деца от този произход да пишем турски цигани или каквото пожелаят родителите. И на второ място, можем ли в регистрите да коригираме и как въобще да постъпим за узаконяване истинския им произход?“[74] Завеждащият отдела „За работа сред националните малцинства“ по това време Иван Господинов им отговаря с общи фрази, като ги отпраща към писмо № 809 от 17.06.1958 г. на ЦК на БКП: „Неправилни са тенденциите на част от циганите мохамедани да се турчеят. Неправилно е обособяването на циганското население в отделни квартали и махали... Трябва да се води системна и убедителна политическа работа сред циганското население за неправилността на турчеенето и по доброволен път да се регистрират като българи и да записват новородените си деца като българи.“[75] Доколко процесът е доброволен, личи и от писмо на ОК на БКП в Сливен, в което се казва: „Другари, в Нова Загора няма изволнени работници от циганското население поради това, че не приемат български имена. Случаят с Е. Юмеров е следният. Същият е направил опит да излъже директора на СП „Комунални услуги“, че не е циганин, а е турчин и не може да приеме българско име. Директорът на предприятието му отговаря, че не иска работници да го лъжат.“ Така или иначе, случаят не е изяснен, но малко след това в писмото (за първи път срещано в документи) се говори за унищожаване на цигански гробища: „Гробището на циганското население се намира в съседство с животновъдната ферма на Селскостопански техникум – гр. Нова Загора. По решение на сесията на ГНС гробището се предава на техникума за ползване, обаче същото не е изместено още...“[76]

Репресивната малцинствена политика по отношение на ромите за смяна на техните имена и народност – започнала 1958 г. с единични случаи на насилствена смяна на турско-арабските имена на циганите – с пълна сила продължава и в началото на 60-те години. Държавата тръгва към открита асимилационна политика. Именно във връзка с нея съществуващият отдел „За работа с националните малцинства“ се закрива и цялата дейност на 26.11.1962 по решение на Политбюро № 327 преминава към отдел „Пропаганда и агитация“ като сектор „За работа сред националните малцинства“. По места работата се води от същите отдели, но ситуирани към ОК на БКП по места.[77]

Информационно-социологически център на ЦК на БКП

По отношение „Възродителния процес“ сред циганите в Партийния архив е запазен и друг голям масив от данни, свързан с работата на Информационно-социологическия център на ЦК на БКП.[78]

За нуждите на ЦК на БКП през 1971 г. Центърът прави социологическо проучване на циганите по населени места.[79] Между многото информация, която се обработва и предоставя, е и броят на преименуваните и непреименуваните цигани по окръжни центрове. В материал от 1973 г. Центърът докладва: „Налице са данни за турчеене сред една част от циганското население особено в окръзите, където преобладава население от турски произход (Разградски, Търговишки, Шуменски, Варненски и др.). Причините са много и най-различни: понякога циганите се срамуват да се наричат цигани; другаде често срещат трудности при обслужването в търговията, транспорта, гражданските служби или пък просто изпадат под влияние на заобикалящите ги традиции, обичаи и бит на населението от турски произход.“[80]

Видимо за период от 12-13 години държавата и партията не са успели да приключат успешно „Възродителния процес“ сред циганите, тъй като в предоставена карта на страната от 1976 г. от Информационно-социологическия център на ЦК на БКП се вижда, че в повече от половината от окръзите в страната циганското население е склонно към турчеене (запазили са си имената и религията).[81] Подобни данни има и в по-късните отчети.[82] През 1980 г. към Информационно-статистическия център на ЦК на БКП се сформира група, която има за задача да проведе изследване по проект на тема: „Утвърждаване на социалистическия начин на живот сред българските граждани от цигански произход.[83] В Доклада на групата се посочва, че 31% от изследваната съвкупност посочват, че не принадлежат към никоя религия. Констатирана е и висока непосещаемост на църкви и джамии (80,94%). Религиозните обреди са силно съкратени, като по-голяма консервативност и устойчивост показват обичаите при погребение. „От останалите обреди голяма устойчивост проявява обрязването, спазвано сред циганското население, изповядващо ислямската религия“[84] Резултатите от изследването, които отчитат силно намаляване на религиозноста на циганите, влизат в противоречие с два основни документа девет години след това.[85]

Резултати от „Възродителния процес“

Близо 30 години след началото на „Възродителния процес“ сред циганите в официални документи се посочва: „…около 44%-45% от българските цигани официално принадлежат към мюсюлманството... като цяло са слабо религиозни... Не е правилно да се смята, че всички цигани мюсюлмани се турчеят. Турчеят се част от тях... В новите условия на работа (приключило преименуване на помаците – 1972-1974 и на турците – 1984 г., бел. А. П) следва да се отчитат някои обстоятелства, характерни за циганите, които се турчеят... Турчеенето им има не политически характер – влиянието на анкарската пропаганда..., а в основата си има емоционален характер: циганите мюсюлмани, приели с религията и съответните арабски имена, искат да се регистрират турци, а не цигани, защото терминът „цигани“ е синоним на нещо обидно, оскърбително, срамно. Бягство от обидното и оскърбително „цигани“ има и сред част от циганите християни, особено тези с високо образование и култура, които се „българеят“ – срамуват се да обявят циганския си произход и търсят начини да се регистрират като българи.“ Какъв цинизъм по отношение на тези хора, като се има предвид фактът, че официалната партийна политика през целия период е насочена към религиозната и народностна асимилация на тези хора! В документ от 1982 година по окръзи се прави справка за циганите с нови имена и паспорти.[86] От справката се вижда, че на насилствена политика на смяна на имената и народността са подложени 217 651 души – обозначени като български цигани със стари имена. Отчита се, че са сменени имената на 208 208 души, или това са 95,66% от циганите с турско-арабски имена. В справката е отчетен и броят на хората със сменени паспорти – 100 933.[87] През 1989 г. продължава да се отчита фактът, че: „В България има значителна група българско население от цигански произход. Нашата партия винаги е полагала грижи и внимание към това население. В последните години има редица партийни и държавни документи за работата сред българските цигани. След решението на Секретариата на ЦК на БКП № 1360 от октомври 1978 (става въпрос за решение преди 10 години) и след подмяната на турско-арабските имена се извърши немалко работа и се постигнаха значителни изменения сред това българско население.“[88]

В документа, който има характер на партийна директива – недвусмислено е посочена целта на работата с циганите: приобщаване към българския народ и формиране у тях на национално българско съзнание. Отчитат се новите условия и постановки „за единение на българския народ и нация“. Отчитат се и допуснатите грешки, които трябва да се коригират. „С тревога следва да се отбележи, че в последните години голямата и сложна работа по Възродителния процес се отрази неблагоприятно в работата на партията с българските цигани, в смисъл, че цялото ни внимание беше насочено към потомците на ислямизираните българи и практически с циганите престанахме да работим... Следва да отбележим и факта, че много държавни и партийни организации в център и по място недооценяват проблема на българските цигани. В решението на ПБ на ЦК на БКП за единението на българската нация въпросът за циганите има своето място. Той е сложен въпрос и с всяка измината година все повече ще се усложнява, защото броят на това население непрекъснато и бързо расте. Преди 10 години българските цигани бяха 6%, от цялото население, а сега са над 7%.“[89]

Подробно цитирах част от документа по две причини:

На първо място, наложената в научната литература идея, че „...не религиозният маркер е най-определящ за мерките спрямо тази общност, а етнокултурната специфика в този случай ( с циганите) най-често се поставя във връзка с опитите за решаване или просто игнорирането на определен кръг от остри социални проблеми.“[90] Част от цитираните документи от партийния архив доказва точно обратната теза.[91] Ромите в България са част от националната история, свързана с така наречения „Възродителен процес“, който в научната литература се разглежда най-вече свързан с турците и помаците, а по отношение на ромите бегло се определят като решаване на социални проблеми.

На второ място, смятам, че не е редно когато става въпрос за религиозната – мюсюлманска идентичност, на толкова много хора в страната – 208 208 и за политиките към тях на комунистическата власт, които политики трайно променят живота и съдбата им, да се гледа на тях „отвисоко“ и религиозните им проблеми да се „подменят“ със социални.

В заключение бих искала да подчертая, че целта на разработката е да посочи част от документите, които се съхраняват в ЦДА (ЦК на БКП) и които по някакъв, макар и косвен начин, са свързани с различните моменти и етапи на отношение на комунистическата власт към ромите мюсюлмани в България в периода 1944-1989 г.

Смяната на имената на ромите мюсюлмани в началото на 60-те години е първата стъпка на комунистическата власт за осъществяване идеята за „единна нация“. Чрез нея се цели тяхната религиозна и етническа асимилация. Както се вижда от документите, този процес не е бил „доброволен и безпроблемен“ за хората, които са били негови жертви..[92]

В заключение може да се обобщи, че политиката на тоталитарната държава към ромите свързана с промяната на тяхната мюсюлманска идентичност е важен за държавата експеримент, който след това ще се пренесе и интитуционализира и по отношение на други две етнорелигиозни общности – помаци и турци.



[1] В историческия контект на разработката (периода от 9 септември 1944 до 1989 година) използвам термина „цигани“ за общностното наименование на етнокултурната група, която изследвам. Отчитам факта,че самият термин е пейоративен (т. е. с обидна насоченост), но именно това отразява всички стереотипи, свързани с отрицателната нагласа към тези хора през време на комунистическото управление. При анализа използвам термина „цигани“ в позитивен контекст, като изцяло се разграничавам от смисъла, който се влага в него в цитираните в работата правителствени и партийни решения. Като цигани мюсюлмани обозначавам всички, които изповядват ислям, като отчитам факта, че една част от тях са с преферирано турско самосъзнание. Вж. Й. Нунев, Нормативни аспекти на образователната интеграция на децата и учениците на българските граждани с етнокултурни различия в контекста на интеркултурното образование и възпитание, с. 9-26, Сб. Многообразие без граници, С., 2008.

[2] Пашова, Ан. Политики на тоталитарната власт към ромите в България. В: Обществено подпомагане и социалната работа в България, Благоевград, 2005. Предложената в статията периодизация е условна и почти наложила се в научната литература (Марушиакова, Попов. Циганите в България, С. 1993; Бюксеншютц. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци 1944-1989, С., 2000), тъй като все пак се основава на реални изменения на властовите отношения на официалната власт към циганите.

[3] Има само едно регионално частично изследвание (Деян Колев, Теодора Крумова. Между Сцила и Харибда – за идентичността на миллета. В. Търново, 2005), в което са разгледани малцинствените училища и архивите на Търновската митрополия и са изнесени случаите на приемане на християнството от иноверци, в това число и цигани. В научната литература по проблемите на циганите има изнесени частично сведения от архивни документи, но те са по-скоро в подкрепа на една или друга теза. Вж. Марушиакова, Ел., В. Попов. Циганите в България, С., 1993.

[4] Първоначално идеята ми бе да посоча всички възможни масиви от данни, които пазят дакументи за държавната политика спрямо циганите, но с оглед на огромното количество материали, които се откриха в ЦДА (ф. 1Б – Партиен архив), сведох анализираните документи само до тези, които са свързани с етническата и религиозната им принадлежност. В изследването не са включени документите, свързани с малцинствените училища, социалната работа и културно-просветната дейност на партията с тези хора.

[5] В статията терминът „Възродителен процес“ е използван в по-широкия му контекст – „като процес на смяна на имената и заличаване на груповата идентичност“. Вж. Груев, М., Ал. Кальонски. Възродителният процес (Мюсюлманските общности и комунистическият режим), С., 2008, с.11. Вж. Е. Иванова, Отхвърлените „приобщени“ (или процеса, наречен „възродителен“ /1912 – 1989/), С., 2002.

[6] В сайта по проекта www.histori/ aso.swu.bg има само два фонда, които пряко се отнасят до циганите (ЦДА, ф. 1304 – Цигански театър „Рома“ /1951-1960/, с 15 а. е. и едно циганско начално училище в село Върбица Шуменско: ДА – Шумен, ф. 268 (1950 –1958), с 18 а. е.

[7] ЦДА, ф. 1Б, оп. 25, ЦК на БРП /к/ – 1944 -1948, Отдел „Масов“.

[8] ЦДА, ф. 1Б, оп. 25, а. е. 71 – Доклад на зав.-отдела и изложения от еврейската комисия при отдела за положението на евреите в България и дейността на партията сред тях. За борба между евреите комунисти и ционисти; за създаване организация на циганите, 1945 г. (23 л.);

[9] ЦДА, ф. 1Б, оп. 25, а. е. 68, л. 1-5 Доклад на масовия отдел при ЦК „Нашата работа всред малцинствата“.

[10] ЦДА, ф. 1Б, оп. 27, а. е. 6, л. 1-2.

[11] Документите за организацията са във фонда на ОФ, тъй като самата организация е ситуирана там. В ДА – Благоевград е запазена към фонда на ОФ една архивна единица, свързана със създаването и дейността на местното циганско дружество. За съжаление информацията е изключително оскъдна, като се има предвид, че целият запазен архив на дружеството е 8 листа – ф. 109, оп. 1, а. е. 42 Образуването на циганското културно-просветно дружество в Горна Джумая – 1949 година. Създадени са и регионални организации в Сандански и Петрич: ДА – Благоевград, ф. 2Б, оп. 1, а. е. 3, л. 549 /roma.swu.bg*

[12] ДА – Благоевград, ф. 2Б, оп. 1, а. е. 3, л. 548-549; ДА – Монтана, ф. 611, оп. 1, а. е. 55, л. 3. Вероятно има запазена информация за циганските културно-просветни дружества и в другите окръжни ДА.

[13] ЦДА, ф. 1304 – Цигански театър „Рома“ (1951-1960). Това е една от двете ромски инстутуции, които имат фонд в ЦДА. Фондът съдържа 15 а. е.

[14] ДА – Благоевград, ф. 109, оп. 1, а. е.42, л. 1.

[15] ДА – Благоевград, ф. 109, а. е. 42, оп. 1, л. 1.

[16] Вж. Улрих Бюксеншютц, Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци, С., 2000.

[17] Улрих Бюксеншютц, Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци, С., 2000, с. 22.

[18] ЦДА, Ф. 1Б, оп. 25, а.е. 71, л. 7

[19] ЦДА, Ф 1Б, оп. 25 Въведение, В. Пълова, л.1 С., 1975. Може само да се гадае какво е наложило тази промяна, като се има предвид, че само месеци делят страната от две големи събития – Референдум за премахване на монархията – 08.09.1945 г. и избори за VI ВНС – 27.10.1946 г.

[20] Закон за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите, ДВ / 08. 10. 1946 В: „Народна демокрация или диктатура“, съставители: Л. Огнянов, М. Димова, М. Лалков, С., 1992;

[21] Окръжно № 2410 от 25 юли 1947 г.

[22] ЦДА, ф. 1Б, оп. 27, а. е. 20, л. 1.

[23] ЦДА, ф. 1Б, оп. 27, а. е. 20, л. 2-3.

[24] ЦДА, ф. 1Б, оп. 27, а. е. 20, л. 3.

[25] Growe: НIstori, 22 По Улрих Бюксеншютц, Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989), С., 2000, с. 4

[26] ЦДА, ф. 1Б, оп. 27, а. е. 2, л. 8.

[27] Улрих Бюксеншютц. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989), С., 2000, с. 34.

[28] „Според Главна дирекция на статистиката и съгласно чл. 1, ал. 3 от Правилника за водене на регистрите за населението народните съвети могат да поправят служебно сведенията, дадени от главите на домакинствата и домакинските листове или в регистрите на населението, ако констатират, че те са непълни или погрешни, но само въз основа на документи или след провеждане на анкета“. ЦДА, ф. 1Б, оп. 27, а. е. 2, л. 5.

[29] ЦДА, ф. 1Б, оп. 27, а. е. 2, л. 1-9.

[30] ДА – Благоевград, ф. 2Б, оп. 1, а. е. 3, л. 548.

[31] ДА – Благоевград, ф.2Б, оп. 1, а. е. 3, л. 548.

[32] Пак там.

[33] ЦДА, ф. 1Б, оп.28, а. е. 23, л. 1-39. Подобни данни навярно има и във всички териториални държавни архиви в страната.

[34] ЦДА, ф. 1Б, оп. 27, а. е. 2; а. е. 6, 20.

[35] ЦДА, ф. 1Б, оп. 27.

[36] ЦДА, ф. 1Б, оп. 27, Въведение, В. Пълова, л. 1 С., 1975.

[37] ЦДА, ф. 1Б, оп. 27, а. е 2, 6, 20.

[38] ЦДА, ф. 1Б, оп. 28

[39] Постановление № 1216 на Министерския съвет от 17.Х.1957 г. «За решаване въпроса с циганското малциство в България».

[40] ЦДА, ф. 1Б, оп. 5, а. е. 420, л. 1-57 – Протокол от съвещание на отдел „За работа с националните малцинства“ на ЦК на БКП с наблюдаващите работата по пропагандата и агитацията и отговорниците за работата сред националните малцинства при ОК на БКП, ОФ и Комсомола., 25.ІІІ.1960 г.

[41] Постановление № 258 на Министерския съвет от 17.Х.1958 г. «За уреждане въпросите на циганското население в България“.

[42] По повод на постановлението в Партийния архив са запазени молби от цигани, които искат да започнат уседнал живот и работа, но местното население не желае това – ЦДА, ф. 1Б, оп. 28, а. е. 1, л. 1-15. Постановлението е повод и уседналите цигани чрез ГК на БКП по места да имат искания за по-висок бюджет за благоустройство на циганските квартали – ЦДА, ф. 1Б, оп. 28, а. е. 1, л. 5-6; ЦДА, ф. 1Б, оп. 28, а. е. 6, л. 10; ЦДА, ф. 1Б, оп. 28, а. е. 15, л. 1-8. По места партията е провокирала самите цигани да „приветстват“ постановлението – Доклад от Шакир Пашов, представител на културния комитет на циганското население в кв. „Емил Марков“ в София до ЦК на БКП, 21.VІ.1959 г.: ЦДА, ф. 1Б, оп. 28, а. е. 6, л. 5-9.

[43] ЦДА, ф. 1Б, оп. 28, а. е. 15, л. 9.

[44] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 4034, л. 1 – Протокол от заседание на Политбюро на ЦК на БКП.

[45] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 4034, л. 2.

[46] ЦДА, ф. 1Б, оп. 6, а. е. 4034, л. 48.

[47] В. „Известия“, 5.І.1960 г. Напечатани са бланкови молби от името на желаещите да променят имената и народността си до Председателя на ГОНС по местожителство. ДА – Монтана, ф. 2, оп. 3, а. е. 66, л. 340.

[48] ЦДА, ф. 1Б, оп. 29, а. е. 20, л. 2 – Докладна от ГК на БКП, ГОНС и отдел „Просвета и култура“ – Коларовград, до ЦК на БКП, от 22.ХІІ.1960 г.

[49] ЦДА, ф. 1Б, оп. 15, а. е. 765, л. 2.

[50] Пак там, л. 3.

[51] ЦДА, ф. 1Б, оп. 15, а. е. 765, л. 8-13.

[52] ЦДА, ф. 1Б, оп. 15, а. е. 765, л. 8.

[53] Пак там, л. 9.

[54] ЦДА, ф. 1Б, оп. 15, а. е. 765, л. 10.

[55] Пак там, л. 10.

[56] Пак там, л.11.

[57] Пак там, л.12.

[58] Подробно съм изброила всички институции, които са натоварени със задачи по отношение на „Възродителния процес“ при циганите, тъй като в архивите на съответните ведомства от този период биха могли също да се открият архивни документи, свързани с циганите.

[59] ЦДА, ф. 1Б, оп. 15, а. е. 765, л. 12.

[60] ЦДА, ф. 1Б, оп. 15, а. е. 765, л. 12-13.

[61] Отношението на циганите към смяната на имената и покръстването им не са били обект на специално изследване, освен в контекста на по-общи исторически проучвания. (Вж. М. Груев, 2003). В. Пелова (2004) изследва архивните документи за приемане на християнството от ромите във Врачанска епархия от сравнително ранен исторически период – първите години след Освобождението до 1948 година, като анализира мотивите за този акт така, както са отразени в приписките на Врачанската Митрополия.

[62] ЦДА, ф. 1Б, оп. 28, а. е. 24 – Писма от Президиума на НС, ГК на БКП в Пазарджик и изложения от турци, цигани и българомохамедани до ЦК на БКП във връзка с промяната на турските им имена с български (06.02.1961 – 10.06.1961).

[63] ЦДА, ф. 1Б, оп. 28, а. е. 15, л. 9.

[64] ЦДА, ф. 1Б, оп. 28, а. е. 23 – Писма от Президиума на НС, ГК на БКП – Падарджик и изложения от цигани до ЦК на БКП във връзка със смяната на турските им имена с български.

[65] ЦДА, ф. 1Б, оп. 28, а. е. 23, л. 17. Текстовете от Правилника в молбата са цитирани дословно и написани с големи букви.

[66] Пак там – л. 10 от молбата, се вижда, че е заведена веднъж още на 22.12.1960 г. и резолюцията е: „Относно смята на името му“.

[67] Пак там, л. 5-7.

[68] Пак там. л. 20-21.

[69] Пак там, л. 36-37.

[70] Пак там, л. 17.

[71] Пак там, л. 18.

[72] Пак там, л. 30-31.

[73] ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а. е. 1341, л. 9. „Много често техните молби и жалби не се удовлетворяват и това дава много лошо отражение в съзнанието на тези молители.“

[74] ЦДА, ф. 1Б, оп. 28, а. е. 23, л. 2-3.

[75] Пак там, л. 5.

[76] Пак там, л. 1.

[77] ДА – Благоевград, ф. 2Б, оп.12, а.е.41, л.124.

[78] ЦДА, ф. 1б, оп. 55Настоящият инвентарен опис съдържа 1368 (хиляда триста и шестдесет и осем) архивни единици. Януари 2006 г. гр. София Съставил(Ст. Цветански)

 

[79] ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а. е. 1341.

[80] Пак там, л. 8.

[81] Пак там, л. 12.

[82] ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а. е. 1341 и 1344 – Някои проблеми на работата сред циганското население у нас (1976).

[83] ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а. е. 1348 – Доклад на групата до отдел „Пропаганда и агитация“. Докладът е предшестван от Проект за емпирическо социологическо изследване, С., 1977 г. – ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а. е. 1347; разработката е от колектив с ръководител к.ф.н. Д. Димитров. Пълните резултати от изследването са публикувани в колективна монография (същия колектив) – ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а. е. 1349, в обем от 225 листа. Самият доклад е отпечатан само в 10 екземпляра и изпратен в ЦК като „строго поверителен“.

[84] Пак там, л. 19.

[85] ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а. е. 1350, л. 1-4 – За някои особености в идейновъзпитателната работа на партийните органи и организации, народните съвети и обществените органи и организации с българските цигани, които се турчеят; ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а. е. 1351, л. 1-5 – Някои въпроси за работата с българските цигани. И двата документа носят една и съща дата – 17.Х.1989 г.

[86] ДА – Благоевград, ф. 2Б, оп. 12, а. е. 41, л. 118 – Резултати от извършената политическа работа за смяната на турско-арабските имена на българските цигани, от 14.06.1982 г. (Строго поверително). Вж. и други архивни документи от ДА – Благоевград на сайта roma.swu.bg.

[87] Пак там, л. 118.

[88] ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а. е. 1351, л. 1.

[89] ЦДА, ф. 1Б, оп. 55, а. е. 1351, л. 5.

[90] Груев, М., Ал. Кальонски. Възродителният процес (Мюсюлманските общности и комунистическият режим). С., 2008, с. 9.

[91] В изследването са използвани само част от достъпните на автора документи, като подробното им излагане е обект на друга разработка. Пълният текст на някои от документите от ДА – Благоевград, които не са цитирани тук, могат да се видят на сайта roma.swu.bg.

[92] Имам много събрани разкази на хора от различни региони на страната, които разказват за „Възродителния процес“ от които се вижда, че това е травмиращото колективно място на паметта за циганите мюсюлмани..

Pin It
Анастасия Пашова
Анастасия Пашова е преподавателка в Югозападен Университет„Неофит Рилски“.
Други статии от този автор

Посетители

65

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Марина Московкина писа Още
    Наслада бе за мене да... преди 1 ден
  • Стефан писа Още
    Приемането на исляма... преди 2 дни
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, толкова... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Развълнува ме, бате... преди 5 дни
  • Д-р Георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Аплодисменти от... преди 5 дни
  • Милена Бончева, Кава... писа Още
    Не искам да обиждам... преди 6 дни
  • драган събев,търгови... писа Още
    Кво не дадах от... преди 6 дни
  • Белия капитан писа Още
    Защо сте забравили да... преди 1 седмица
  • Пенка Ангелова писа Още
    Златко, все пак съм... преди 2 седмици
  • Песимист писа Още
    "Компирите", като и ако... преди 2 седмици
  • Кунев писа Още
    Защо Бай Тошо реши 99 %... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Из днешния „Ню Йорк... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Опитах търсачката на... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ха стига толкова, от... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    За Златко, който ни... преди 2 седмици
  • цвятко цеков писа Още
    Абе оставете най... преди 2 седмици
  • Пендо писа Още
    Още две думи:
    Не... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Във фразата „В... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Както се казва в един... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Да бе, Кунчо, че и тебе... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско около 2... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    В нашето всекидневие... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Филмът е кич.... преди 3 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Откривам този текст с... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Има сериозни... преди 3 седмици