1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)
Pin It

 

Анталия

Увлечението към космонавтика и астрономия ми е още от ученическите години. Трябва да е било през 73-та. Бил съм на 10. Брат ми, който е с 5 години по-голям от мен и другите „големи“ си опушваха стъкла, за да гледат слънчевото затъмнение (след много години, вече в епохата на интернет, проверих кога в моя град е имало слънчево затъмнение и така определих годината). Ентусиазирах се и понеже бях много отвеян (някои казват, че и сега съм) го пропуснах. Сигурно съм щял да го забравя, нали съм отвеян, но с едно приятелче – Боби, горе-долу по това време попаднахме на стар астрономически алманах. Беше с правописа от преди реформата през 1945г. Там прочетохме, че през 1999г. през територията на България ще премине пълно слънчево затъмнение. Но ще бъде пълно само в района на Добрич. Като разбрахме, че Добрич е старото име на Толбухин, разбрахме и колко е далече от нас (аз съм от Лом). След първоначалното разочарование, че няма да ни пуснат се сетихме, че тогава ще сме „големи“ и няма да има кой да ни пуска или спира. И сигурно съм се зарекъл да отида. Или поне ми е останало някъде дълбоко вътре. Щото през 99-та наистина отидох. С цялото си семейство. Макар че хич не бяхме добре с парите. Тогава купувахме апартамент и имахме само четвърт от нужните ни пари. А пък банките хич не бяха склонни да дават. Както и да е, отидохме. Беше много вълнуващо. Толкова, че след седем години, когато поредното пълно слънчево затъмнение се случи сравнително близо до България, си казахме с жена ми: Време е да видим Турция, а и Средиземно море. Едно дружество, наречено „Астрономическа асоциация – София“ организираше екскурзия до Анталия (Какъв късмет. Точно при такъв голям курортен център да мине пълната сянка на затъмнението). И ето ни на път. След повече от 24 часа и 1400 километра автобусите ни стовариха пред хотела в Белек. Градче на 50-ина километра източно от Анталия. Там ни посрещнаха две млади 20-на годишни момчета. Това, че говореха добре български не беше странно. Потомци на наши съотечественици турци, жертви на „Голямата екскурзия“ от 1989. Интересното беше, че българския им беше с подчертан руски акцент. След като си казаха нещата за реда в хотела, за възможностите, които ни предоставят да си похарчим парите и куп други неща, ни попитаха имаме ли въпроси. Аз това и чаках. От къде сте? Какви сте? Що сте? И най-вече – защо говорите български с такъв акцент. Оказа се, че когато се преселили с родителите си, са били още малки и българския им е слаб. Но вече работещи в туризма, заради близостта в езиците, а и заради изключително големия брой руски туристи, ги насочили да научат руски и да работят с руснаци. После обаче на групата ни беше даден по-опитен екскурзовод. Той беше около 30 годишен, много приятен младеж. Казвам го без ирония. Точно така изглеждаше. Като младеж. Живял е в Омуртаг. Седемнадесетгодишен е напуснал България. Някъде 93-та – 94-та. Българският му, естествено беше като моят. Понеже съм много любопитен и исках да попия от Турция колкото се може повече, когато бе възможно все бях близо до него. Така за тия три-четири дни, почти станахме приятели. Понеже допусках, че няма да имаме различия в отношението ни към т.н. „Възродителен процес“ и „Голямата екскурзия“ не се притесних да говоря с него за тях. Говорихме и бях прав да не се притеснявам. Но много се колебах, дали да му задам „оня“ въпрос. Ще се опитам да го пресъздам. Казвам му „Ахмед (не беше Ахмед – забравил съм как се казваше) аз и ти сме учили по едни и същи учебници. Преподавали са ни история и литература по един и същ начин. Аз съм българин и живи турци съм видял чак в унверситета в София и то единици. В Лом няма. На системата тогава изобщо не й е било трудно да ме накара да мразя Турция и турците. Достатъчно й е от малък да ме промиват с Батак, еничарите и „Турското робство“. А и не са само с тях. Но как са ти преподавали това на теб? Успяли ли са да те накарат да ги мразиш? Той ми отговори – Да. Мразех ги. Ченето ми висна. Опитах се да вляза в неговата кожа и да видя как ще се почувствам. Настръхнах. След време много пъти съм са връщал на този разговор. Но какво има да се чудя. Нали вече бях чел „1984-та“. Оруел го е описал. А ние живеехме в нея.

Цариброд

Военната си служба изкарах в Харманли. Между 81-ва и 83-та. Казармата беше една от най-големите в България. Намира се точно до международното шосе Истанбул – София, в края на града, веднага след моста над Харманлийска река. Високата бетонна ограда беше дълга почtи половин километър. Ние войниците обичахме да стоим на нея и да гледаме навън. А имаше какво да се гледа. По онова време, когато у нас най-хубавата кола беше Волгата, по това шосе често преминаваха чуждестранни автомобили. Едва успявахме да им се нагледаме на разните Мерцедеси, БМВ-та, Ситроени и какви ли не още. Но истинският „лов на готини коли“ беше в началото и в края на Август. Това е месецът на отпуските в Западна Европа и стотици хиляди турски гастарбайтери се отправят на пътуване от няколко хиляди километра до родните си места. Първо на изток, а след няколко седмици обратно на запад.

След години, вече семеен и със собствена кола съм ги срещал по пътищата. Не си спомням да съм ги виждал да спират. Вероятно са спирали, но бях чувал, че било опасно за тях, щото можели да ги ограбят. Не вярвах много на това. Аз колко съм карал, къде ли не, пък никой не ме е ограбил. Били ги спирали бандити преоблечени като милиционери и ги ограбвали. Вземали им пари, бижута, хубави уредби, които носели за близките си в Турция. Или пък истински милиционери ги спирали за измислени нарушения и им вземали солени „глоби“, но без да им издават никакви квитанции.

В края на 1980-те години, вече бях студент пред завършване, един колега донесе от някъде някакъв пътеводител, май беше на немски. Имахме в компанията едно момиче с немска гимназия и с нейна помощ започнахме да го разглеждаме и да четем за Западна Европа. Най-интересното бяха снимките, но в този нямаше много. В него не се рекламираха забележителности, а по-скоро се обясняваше как най-добре да се справим, ако сме тръгнали да ги посетим. За всяка страна в Европа, и то не само в Западна, се даваха съвети какво да прави пътуващия при възникване на проблеми. Къде и как да намериш бензиностанции, автосервизи и болници. Имаше сведения за местните валути (еврото още не беше и заченато тогава), курсове към останалите валути. Особености в законодателствата, а също и за местните нрави. Тогава много пътувахме „на стоп“ и веднага решихме, че това ще да е много полезно за стопаджии.

Нямаше как някой да не се сети и да каже „Абе, я да видим какво пише за България“. Намерихме я и зачетохме. Първоначално бях шокиран, а после ми стана обидно. След краткото изложение за градове като София, Пловдив, Русе, Плевен, тези по морето, както и няколко други, и то само с най-важни телефони, по-големи хотели, адреси и телефони на болници и още малко такива, следваше информация свързана с опасностите по нашите пътища. Там направо си пишеше, че ако пътуващите бъдат спрени от българската пътна милиция, таксата за да продължат е 100 западногермански марки. Без значение дали са нарушили някакви правила и закони. Ако пътуват през България транзит, най-добре е така да си планират пътуването, че да навлязат в страната рано сутринта и им се препоръчва да не замръкват в нея. В частта за България имаше и подробни описания на районите около югославския Димитровград и около Одрин. Описваха на крайпътната инфраструктура в смисъл как най-успешно да пренощуваш в и около тези градове, така че на сутринта да можеш да влезеш в България и да я преминеш още по светло. Макар вече да бях чувал, че пътищата ни не са безопасни за чужденци, не съм си мислел, че по другите страни е много по-различно. Ясно се натрапваше впечатлението, че това е едно опасно място и че само то е опасно. Около нас не е така. За Югославия как да е. Тя тогава си беше „запада“. Но нали уж Турция беше по-изостанала от нас. Как така около Одрин е толкова безопасно, че даже го използват като място където да се подготвиш за едно дълго и опасно 450 километрово пътуване. Имаше от какво да се срамувам. Ако съм в чужбина и ми го покажат, щях ли да се сетя да попитам: „А вие защо биете негрите?“.

След време го видях. Някъде в средата на 1990-те. При едно късно прибиране през Сърбия, като наближихме Цариброд (за мен сръбския Димитровград, вече беше Цариброд), видяхме невероятно струпване на леки автомобили, предимно с германска регистрация и успявахме да разберем, че са турци. Какво ти успявахме, знаехме. Беше началото на Август. И не беше колона пред граничния пункт. Ние си минавахме свободно покрай тях. Просто бяха спряли. Всичките на едно място и търпеливо чакаха да изгрее слънцето. Предстоеше им най-опасната част от пътуването.

Наскоро се сприятелих с няколко момчета и момичета от Цариброд. Веднъж с един младеж от тях се заприказваме на тази тема. И той ми разказа същото, което бях видял веднъж случайно. Но той го е гледал всяка година по едно и също време. Като някаква странна миграция, в която хора, също като птици преди да прелетят през морето, са се събрали на едно място за да се подготвят. И също като птици са се събирали на ята и са „прелитали“ през България. Защото са се научили и на друго. След като влязат в родината ми, събират се на групи от по пет до десет коли и така преминават. Спрат ли един, спират всичките. Така се надяват, че ако попаднат на бандити или рекетиращи полицаи, при толкова много свидетели ще попречат да бъдат рекетирани или ограбвани. И като си помисля, че не само аз, но и всеки който е ходил в Турция е останал с прекрасни впечатления за отношението на турците към нас. Включително и от тези, които изгонихме през 1989-та. Какво ли си мислят за нас? И не само те. Има някаква ирония във факта, че са се събирали в подготовка за най-опасната част от пътуването си точно край Цариброд. Край този бивш български град. На тези 15-ина бивши български километри преди България. Местните хора са знаели какво става. Знаели са и от собствен опит. Познавам много хора, които са ми казвали, че през комунизма, всеки път когато са идвали до София, само на 50-ина километра от границата, винаги им е струвало по 30-40 марки. Рушвет за милиционера, който ще ги спре. Пък и доста след така нареченото му „падане“. Как са се чувствали те? Как са възприемали България като родина от която са били откъснати?

И още нещо. При комунизма, с целия контрол, който са имали над обществото, нашите власти били ли са безсилни да се справят с това? Бандити с униформи. От къде са ги намирали? И самите милиционери, спиращи чужденците за рекет? Не са ли били едни и същи? Бандитите и милиционерите. А в по-ново време и полицаите. Може би, в някои периоди, това си е било и държавна политика. Но дори да не е било държавна политика, какво са си мислели всички тези хора? Какво са разказвали за нас? Ще трябва да намерим начин и да ги попитаме. Заради нас…

Pin It
Венцислав Кръстев
Венцислав Кръстев е роден в Лом, но живее и работи в София. Пише когато му остане време.

Посетители

89

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Тук още нещичко по... преди 3 дни
  • Кунев писа Още
    Моят учител за... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    За младежките... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Един напълно... преди 6 дни
  • Марина Московкина писа Още
    Наслада бе за мене да... преди 1 седмица
  • Стефан писа Още
    Приемането на исляма... преди 1 седмица
  • Кунев писа Още
    Г-н Енев, толкова... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Развълнува ме, бате... преди 2 седмици
  • Д-р Георги КАРЕВ, д.... писа Още
    Аплодисменти от... преди 2 седмици
  • Милена Бончева, Кава... писа Още
    Не искам да обиждам... преди 2 седмици
  • драган събев,търгови... писа Още
    Кво не дадах от... преди 2 седмици
  • Белия капитан писа Още
    Защо сте забравили да... преди 2 седмици
  • Пенка Ангелова писа Още
    Златко, все пак съм... преди 3 седмици
  • Песимист писа Още
    "Компирите", като и ако... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Защо Бай Тошо реши 99 %... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Из днешния „Ню Йорк... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Опитах търсачката на... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ха стига толкова, от... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    За Златко, който ни... преди 3 седмици
  • цвятко цеков писа Още
    Абе оставете най... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Още две думи:
    Не... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Във фразата „В... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Както се казва в един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Да бе, Кунчо, че и тебе... преди 4 седмици
  • Кунев писа Още
    Бях в Немско около 2... преди 4 седмици