Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Чета в. Култура, бр. 7 от тази година. В един момент долавям някаква далечна, но определено неприятна миризма. Не идва от краката ми – човек не усеща миризмата на собствените си крака, само на чуждите. Миризмата е смесена: на сяра; и на катран…

Ето в какъв ред четох. Първо, обзорната статия на Т. Георгиева относно критериите за групиране на агентите, вербувани от бившата ДС, предложени от Александър Кьосев. После практическото й приложение от Емил Григоров по отношение на Богдан Богданов. Тук редът малко ми се обърква. Със сигурност мога да кажа, че интервюто на Копринка Червенкова и Христо Буцев с Александър Леви оставих за накрая. В общото българско меню – нещо френско за десерт.

От Александър Леви, (чието име, впрочем, срещам за пръв път) научих нещо, което и преди съм си знаел. Популизмът, който, разбира се, е нещо лошо, съвсем случайно се срещал и на Запад. Но тук щял да се задържи задълго. От само себе си се разбира защо – защото което е френско, е универсално; а което е източно е популизъм; ако пък е „бугр“-ско, това си е направо простотия. (С българското етническо име от 13 в. се обозначава дуалистичната ерес на френските катари. В следващите векове то натрупва само негативни конотации. По време на Френската революция радикалният якобинец Жак Ебер преобръща смисъла на думата „бугр“ – в редактирания от него вестник „Льо Пер Дюшен“ тя вече е натоварена с положителен знак в съответствие със съотношението на силите в борбата за власт, както показва Ролан Барт в „Нулева степен на почерка“. В съвременния френски език думата се употребява със значения, близки до българската дума с която най-често се обиждаме един друг самите ние – „боклук“.)

„От само себе си“ ще рече: когато се гледа през „очилата“ на културните стереотипи. Дали и доколко те биват сваляни, когато се прави наука? Корените на популизма французите обикновено откриват в Русия, при руските народници. Така го обясняваше преди време пак във в. Култура (2007 г.) известният френски социолог Мишел Виевиорка. Като споменава бегло американската Народна партия, отива в Русия и коментира надълго и нашироко руските народници. За Франция изобщо не става дума в това интервю. Макар че пак надълго и нашироко се говори за съвременни политически практики, за стратегии на печелене и упражняване на власт и в тази връзка – за Саркози.

Но руските народници никога не са участвали в избори, камо ли пък да управляват. Избори, конституирането на определени форми на власт с участието на „народа“, тоест, чрез всеобщото тайно и пряко гласоподаване във времето на руските народници, има само във Франция. Якобинците въвеждат всеобщото избирателно право, макар и тяхната конституция да не влиза в сила. След революцията от 1848 г. Луи Бонапарт се явява на избори отново в условията на всеобщо избирателно право. И ги печели благодарение на френските селяни и дребни градски собственици, тоест, на „народа“. Превратът от декември 1852 г. е узаконен с плебисцит. Луи Бонапарт е динамичен политик, пътува из страната и държи много речи, които допадат на народа. Защото неговите изказвания са борбени. (Изказванията на Саркози също са „борбени“, той също се явява „говорител на народа“.) вж. Серж Алими – Монд Дипломатик, юни 2007 г. бр. 6)

Луи Бонапарт използва и политическия ресурс, произвеждан от католическата църква: ултрамонтанистката политика на папа Пий IX (проект за реставриране на традиционния ред) по думите на Рене Ремон „се докосва до тълпите и притежава истинско народно измерение… говори на сърцето, както и на разума. Целият народ е завладян от високотиражната преса, участва в поклоненията и се моли в големите храмове. “ („Религия и общество в Европа“)

Император Наполеон Трети не отменя suffrage universel – то остава да действа до края на управлението му. „Императорството“ съжителства безпроблемно с всеобщото избирателно право! На пръв поглед парадоксално, но разбираемо в идеологическата перспектива на Френската революция.

Едновременно с това във Втората империя се утвърждава властта на малкото хора с многото пари, наричана „плутокрация“. Пуританското схващане за икономически успех като умножаване на божията слава в света се изживява даже и в Англия. А във Франция и не го е имало. В този момент на преден план излизат хората, които прилагат борсовите спекулации – учителите на днешните „спекулативни играчи“, които ни докараха финансово-икономическата криза. Класическият пример тук е хитрината на Натан Ротшилд, приложена след битката при Ватерлоо. Точно по време на революцията от 1848/49 г. Херцен по неволя се запознава с неговия брат, парижкия банкер Джеймс Ротшилд. Този случай е описан в много интересната 39 глава на „Минало и размисъл“ с още по интересното заглавие: „Пари и полиция. Императорът Джеймс Ротшилд и банкерът Николай Романов. Полиция и пари“. С една смесица от ирония и симпатия заради помощта, която банкерът му оказва, за да си върне блокираните от Николай Първи пари, Херцен пише: „След месец и нещо тежкият на плащане търговец от I-ва гилдия Николай Романов, сплашен с фалит и с публикуване във „Ведомости“, плати по височайшата повеля на Ротшилд незаконно задържаните пари с лихвите и лихви върху лихвите, като се оправдаваше с непознаване на законите, които той действително не можеше да знае поради общественото си положение.

Оттогава ние с Ротшилд бяхме в най-добри отношения; в мое лице той обичаше полесражението, на което би Николая, аз бях за него нещо като Маренго или Аустерлиц и той няколко пъти разказваше в мое присъствие подробности по работата, леко усмихнат, но великодушно щадейки бития противник“.

Малко по-нататък Херцен добавя едно много съществено наблюдение: „ Във Франция, казва той, „полицията е най-народното учреждение; каквото правителство и да вземе властта в ръцете си, полицията му е готова, част от населението ще й помага с фанатизъм и увлечение… ще му помага при това с всичките страшни средства на частните хора, каквито за полицията са невъзможни.“… И още по-нататък обяснява какви са условията, които правят възможна ефикасността на полицейското шпиониране. Ще го цитирам, въпреки че съм противник на мисленето по аналогия. Обяснението според Херцен трябва да включва „онова нравствено равнодушие, оная колебливост на мненията, които останаха като утайка от редуващите се революции и реставрации. Хората свикнаха да смятат днес за героизъм и добродетел онова, за което утре пращат на каторга; лавровият венец и клеймото на палача се сменяха по няколко пъти на една и съща глава. Когато свикнаха с това, нацията от шпиони бе готова“ . (Минало и размисъл, т. 2)

По това време дори мощният папа Пий IХ, който се противопоставя радикално на модерното „зло“ забравя едно традиционно зло, срещу което е проповядвала векове наред християнската църква – лихварството; по-точно, изкусно го заобикаля. Този национал-популизъм е подчинен на идеята за „добрата“ нация – добра, защото което е френско, то е универсално. Но в строгия поглед на учения-социолог картината изглежда по-сложна. В една лекция със заглавие „Историческото образование“ Емил Дюркем казва, че основна черта на френския национален характер е универсализмът, но веднага след това нюансира това твърдение със следните думи: „В известен смисъл ние сме универсалисти по-скоро в идеите, отколкото в постъпките. Ние може би повече мислим, отколкото правим за човечеството. И всъщност не без основание често сме били упреквани в шовинизъм. Този ни противоречив характер… прави така, че докато в моралните и в политическите си понятия се абстрахираме от всяка национална разлика, то в същото време демонстрираме едно крайно подозрително национално самолюбие“.

И аз така мисля. Защото в средата на 19 в., века на национализма, Франция разработва и внедрява в Османската империя проект за обединяване на мюсюлмани и православни християни в единна „османска нация“ от граждански, тоест, модерно-универсалистки тип. А в настоящия момент, във века на глобализацията, Марин льо Пен има най-голяма електорална подкрепа и току-виж станала и президент на Франция.

Ето че можем да мислим популизма и като роден в „люпилнята на революцията“ според израза на фон Гнайзенау. Той се проявява най-напред като масова национална мобилизация по време на Наполеоновите войни, разпространява се на изток, в Германия и все пó на Изток (в културния смисъл на понятието). Но и на Запад. През 60-те години на 19 в. английските либерали подготвят нов избирателен закон. За част от партията той се оказва твърде радикален и поради това, неприемлив. Разцеплението в партията предизвиква оставката на Джон Ръсел. На власт идва консервативно правителство, начело с престарелия граф Дерби (със „севастополската костурка“). Фактическият ръководител на правителството е добре известният на всички българи Бенджамин Дизраели. Той бързо схваща, че едно разширяване на избирателните права ще включи в електоралната маса граждански единици, обединени в градски и селски общности с консервативни ценностни нагласи. Избирателната реформа, която провеждат консерваторите, дава избирателни права на близо два пъти повече англичани, огромна част от тях са „пролетариите“ на Маркс. Този „аристократически популизъм“ е различен от френския.

Още по-различен е американският. През осемдесетте години на 19. век в САЩ се появява партия с името „народна“, наричана също така и популистка (Populist party). Само че тя обединява хора, които искат да останат верни на Джеферсъновите идеали. Днес в интернет някои цитират следната негова мисъл: „Аз вярвам, че банковите институции са по-опасни за нашите права и свободи, отколкото въоръжените армии. Ако американците някога позволят на частните банки да контролират парите в обръщение първо чрез инфлация, после чрез дефлация, банките и корпорациите около тези банки ще отнемат цялата лична собственост на хората. И един ден децата ще се събудят бездомни на континент, завладян от техните бащи“.

Не знам в какъв контекст е казал тези думи, затова няма да ги коментирам в духа на днешното всенародно „разбирачество“ (с тази дума самите „разбирачи“ се иронизират един друг). Факт е обаче, че хиляди американци загубиха жилищата си от началото на кризата. И то след като механизмът на нейното предизвикване бе описван още през 2007 г. Статията на Фредерик Лордон в Монд дипломатик, например, започва със следните изречения: „Бурята, която днес се разразява на финансовите пазари, ще се отрази на световния икономически растеж, смята заместник-генералния директор на Международния валутен фонд (МВФ) Джон Липски. Правителствата на САЩ, европейските държави и Япония, които много по-силно от него искат да успокоят общественото мнение (и инвеститорите), твърдят, че колебанията на борсата са само малко облаче в безоблачното небе. Поводът за това безпокойство е фалитът на американския пазар за недвижими имоти, пренаситен с безогледно отпускани кредити; сумата на ипотекираните вземания само за т. нар. високорискови кредити ще достигне 1 300 милиарда долара; между един и три милиона американци могат да се окажат принудени да продадат жилищата си“ (Монд дипломатик, септември 2007 г. бр. 9).

По-важно за нашата тема обаче е това, което Джеферсън казва в писмото си до полк. Карингтън (1787 г.) по повод въстанието на дребните фермери – че ако народът, хората, бъдат пренебрегнати, ако бъдат отблъснати от публичните дела, то управниците ще се превърнат във вълци.

В края на 19 век много американци са вярвали в идеалите на Томас Джеферсън. Американският историк Ричард Хофстадтър дори смята, че в прогресивизма се проявява и старата англосаксонска протестантска традиция, моралният идеализъм, който идва от старата Англия и се развива по-късно в американската Нова Англия. Един от тези американци е Хенри Демарест Лойд, сочен за „бащата“ на „журналистите-боклукчии“. В своите книги „История на големите монополи“ (1881 г.) и „Богатството срещу общото благо“ (1894 г.) Лойд проследява процеса на концентрация на капиталите в САЩ и конкретно „пазарните“ трикове на Джон Рокфелер, с които довежда до фалит по-малките рафинерии, преди да ги погълне „октоподът“ Стандарт Ойл . За да направи обобщението: „Свободата създава богатството, богатството разрушава свободата“.

Критиците на монополизма дават началния тласък на движението за ред и реформи с името прогресивизъм. То е насочено на първо място към корпоративните плутократи, които корумпират държавните институции, превръщайки ги в „политическа машина“ за узаконяване на своите частни интереси. Прогресивистките идеолози настояват институциите да бъдат върнати в ръцете на гражданите, а законите – да гарантират равни възможности за различните икономически субекти.

Някои наричат идеалите на Лойд и първите прогресивисти „утопия“, други – социаллиберализъм, трети – либерализъм, който си спомнил своите религиозни корени. Все едно, това е същността на американския „популизъм“, който частично постига своите цели. В същото време протестантско-еврейският алианс, който управлява едрия капитал и е по-прагматичен, намира средния път: тръстовете биват разделени на разумни и неразумни, „добри“ и „лоши“ (според добрата стара манихейска традиция.) „Добрите“ на практика подкрепят гражданските инициативи на прогресивистите против корупцията, за въвеждане на правов ред и засилване влиянието на президента в качеството му арбитър. Някои историци изтъкват тук ролята на Дж. П. Морган, който по време финансовата криза (паниката) през 1907 г. действа като финансов министър с извънредни пълномощия – заключва нюйоркските банкери в библиотеката си докато разберат, че трябва да се бръкнат по-дълбоко в джобовете, за да не се срине Нюйоркската фонодова борса.

Общата „национална“ платформа на всички „добри“ е световната мисия на американците, ангажирани със свободата.

Общата платформа, на която стъпва „популистът“ Бойко Борисов бих определил като културноисторическа. Нейните строители са много, но на първото място трябва да поставим Бенковски, който в Оборищенското събрание взема на едно „невинно парче хартия“ пълномощно да се разпорежда със съдбата на българския народ. Всички знаем как той сърцераздирателно призовава на помощ селяните от село Мечка, („мечени с мечкарските шишанета“), за да се справи с опозицията в лицето на Иван Соколов и другите „философи“ и „даскали“ в Оборищенското събрание. Речта, която Бенковски произнася след този „плебисцит“ е направо смразяваща. Да си припомним думите на Захари Стоянов: „Лицето на Бенковски светна от радост. Той изгледа диктаторски на послушните представители; хвърли тържествующ поглед на опозицията, която и така беше вече поражена, защото едно махване на Бенковски можеше да ги погуби; на първите каза „благодаря за предаността“, а вторите (опозицията) покани иронически да пристъпят вече към вишегласието, защото било време“. Казано по-наукообразно, тук действа фигурата на „апостола“, който обаче не е в мистична връзка с трансцендентния Бог, а с една земна, политическа Сила.

Горе-долу в същото русло тече и „свободуването“ (Хр. Гандев) в автономното българско княжество. Макар че по инерция продължаваме да славим Търновската конституция като „една от най-демократичните“ в света, знаем много добре, че тя най-често е била само фасада на лични режими и диктатури – от такава история е моделирана българската политическа култура.

По-конкретната, социалнопсихологическа „платформа“ на която стои Бойко Борисов е едно достатъчно ясно изкристализирало чувство – чувството за непоносимост. Непоносимост към Партията, упражнявала в миналото неограничена власт, смесица от най-безочлива демагогия и най-груба полицейщина. Непоносимост към лицата с партийно-полицейска самоличност, доколкото самоличността се определя от личната биография, а не от субективното самопреживяване или от скалъпения по чужди модели „имидж“. Лицата с такава самоличност са не само Румен Петков и Михаил Миков, а и синът на комунистическия функционер от „висшия ешалон“ Димитър Станишев, наричан Сергей Дмитриевич. Така го наричат не само партийните опоненти, а и най-обикновени хора, които се чувстват два пъти излъгани от едни и същи хора: първо със „светлото“ комунистическо бъдеще и втори път със социалистическия характер на „реформираната“ партия, управлявана от новоизпечени плутократи – чиста проба плутократи, които директно и с банкови трикове заграбиха всички пари в държавата, включително спестяванията ни. (Впрочем, защо трябва да имаме ефективно училищно образование (учебни програми, учебници и добре подготвени учители), ако заемането на високи позиции в държавата става единствено по партийно благоволение и ако пред очите на всички министър-председателства знакова личност – син на висш партиен функционер от епохата на комунистическата диктатура???)

Най-важното, което искам да кажа е, че тези хора, техните бащи, чичовци и т. н. с една дума – Партията – са причината десетки хиляди българи днес да бъдат наричани „доносници“ (поставям думата в кавички заради тяхната все по-усложняваща се типология, с която А. Кьосев може би се оправя, но аз – не). И с всяка нова порция отворени досиета тези хора продължават да подхранват нашият стар национален махмурлук, колективната невроза, която се излива в патриотарски декларации, гневна моралистика и злорадо шегобийство. За мен най-непоносимото е, че тези хора имат наглостта да ни учат на социална етика като застават в позата на образцови демократи. Сякаш нямат нищо общо с това, което се обозначава с думата „полицейщина“! Приличат ми на оня наш човек, който се мъчел да си спомни един американски град с нещо съветско в името си и накрая се сетил – ставало дума за ЧеКаго! Само че номерът на нашите „образцови“ демократи от ЧеКаго този път няма да мине. Днес, в условията на формална демокрация България не може да бъде полицейска държава, защото българите не са склонни да сътрудничат на държавата, да подкрепят закона и служителите на реда. Това всеки българин го знае – от университетските професори до контрольорите в градския транспорт. Ако го правят, то е от страх; а днес българите се страхуват повече от мутрите, отколкото от служителите на реда; и когато имат пари, въобще не им пука от така наречения съд.

Бойко Борисов може и да е популист, но най-малкото чувствата, които поражда са по-разнообразни. Може да ни разсмива, например. Понякога изглежда като Христо Стоичков, когато вкара гола на Гърция на световното първенство – небръснат, предизвикателно и страшно ококорен – човекът вкарал гол на най-старите ни врагове! Шегувам се, разбира се. Признавам, обаче, че както съм се радвал на някои голове на Стоичков, така мога да се зарадвам и някоя Бойкова реплика. Но това не значи, че съм прост човек, поне според мен. Значи, че притежавам това, което се нарича „колективна идентичност“. Значи, че и аз съм човешко същество и нищо човешко не ми е чуждо. В този смисъл значи, че макар скрито да цитирам Маркс, нямам никакви връзки с Партията и с трудно определимата в политологически и в каквито и да е термини група хора, свързани с нея и помежду си като „жабешки яйца“, както би казал Томас Мюнцер. Национално съгласие – да, необходимо е; но днес то не може да бъде постигнато чрез тази „жаба“ и с главната роля на „жабешките яйца“! Освен това въпросът е не около кого, а около какво може да бъде постигнато. Ще видим…

Впрочем, между „колективна идентичност“ и „типичен българин“ (имам предвид текста на анонимния „народопсихолог“ от „Либерален преглед“) има разлика. Колективната идентичност има равнища и специфики от социокултурен характер, както и индивидуално-психически въплъщения; докато понятието „типичен българин“, може да бъде изработено по „типично български“ начин, познат още на Петко Славейков. В статията си „Оправдание и свестявание“ той пише следното: „…Българинът не гледа и не показва освен опаката страна на сънародника си и съотечественика си, не мисли освен с недоверие за добрите му разположения и ако е дотолкова скромен, щото да не му приписува злонамереност, то все пак усеща наслаждение някакво да слуша да говорят хули и укори за брата му, за ближният и като че се радува да го види охулен и унизен. От що произхожда това? Не е ли от злъчният призм, през който съзира той предметите?“

В края си позволявам да отправя едно послание към българските – направо ме е страх да кажа думата „интелектуалци“! – пишещи хора „отляво“ и „отдясно“, които се тревожат за демократичните ценности, застрашени от популизма на Бойко Борисов. Нека пренасочат част от амбициите си от властта към най-важния проблем, който е на дневен ред през последните години – реформата в образованието. По него може да се работи независимо от това какво е правителството и кой е министър-председателят. Защото е фундаментален и дългосрочен национален проблем: българската нация е родена в училището, там може и да загине! Доброто, което би могло да се случи в него е: с прецизно подбрано учебно съдържание през следващите две десетилетия училището да обучава българчетата в такава култура, която постепенно ще разглобява „злъчния призм“ у нас и ще ни помага да се издърпваме едни други от казана.

Александър Кертин
Александър Кертин е преподавател по история във Втора английска гимназия в столицата и един от учителите с най-много зрителски номинации за конкурса на БНТ „Най-добрият учител, когото познавам“.
Други статии от този автор

Посетители

8
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 дни
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 4 дни
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 1 седмица
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 2 седмици
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици