Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Новата роля на българския „град“

Проблемът, който ще бъде обсъден в тази глава е свързан не толкова с учебниците по история, колкото с посредническата културна сфера – тази на медиите. През последните години нацията като единно комуникационно пространство функционира в условията на безпрецедентен технологически напредък, на културна „демократизация“. В тези условия медиите перманентно изтласкват, маргинализират професионалната академична историография. Това накара Пиер Нора да направи песимистичното изявление, че съвременната историография е историография без историци.

Медийните популяризации на исторически образи и сюжети имат различни качества: често привилегироват една или друга хипотеза, понякога търсят сензацията или се произвеждат с някаква „възпитателна“ цел, като най-важното им качество е, че не се подчиняват на правила за реконструиране, предпазващи миналото от явни политически употреби. Във всички случаи обаче, те се размножават по технически път – колкото повече медии и медийно време, толкова повече „исторически продукт“. Така расте и тяхната роля в задоволяването на потребността от колективна самоидентификация. В този смисъл ще използвам като пример и отправна точка следното. В сутрешния блок на БТВ (26.VIII.2008 г.) един млад журналист в продължение на половин час задаваше на прочулия се с памиро-хиндукушката версия за произхода на прабългарите проф. Петър Добрев въпроси в първо лице, множествено число, един от които гласеше: „Българите номади ли сме или сме имали градове?“ Самата форма на въпроса показва, че той не е просто историко-познавателен. В този случай „градът“ има символична функция, той е един от компонентите на периодично преизгражданата национална идентичност. След промяната през 1989 г. „градът“ бе натоварен с важна роля в този процес на реконструкция.

Преди да продължим, за сведение на всички журналисти-популяризатори на исторически знания и национални инженери ще добавя още един пример на използване/манипулиране на историческите извори. Информацията за „градовете“ се извличат от фрагменти като този на сирийския историк от V-VI в. Захарий Ретор:

„Безгун е земя със (свой език), която се допира и простира до Каспийските врати и до морето, намиращи се в хунските предели. Отвъд вратите (живеят) бургарите със (свой) език, народ езически и варварски; те имат градове; и аланите – те имат пет града… Авнагур (е) народ, който живее в палатки. Авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хазар, дирмар, сирургур, буграсик, кулас, абдел, ефталит – тези тринадесет народа живеят в палатки, препитават се с месо на животни и риби, с диви зверове и чрез оръжието.“[1].

Като оставяме настрана семантиката на думата „град“ (в този контекст думата най-вероятно означава крепост, укрепление), този ниско информативен и очевидно противоречив документ позволява да се направят два противоположни и почти еднакво верни извода, ако не се премълчава втората половина от текста, която, впрочем, подкрепя тезата на Съсълов за „препитанието“ на древните българи. Бедата е там, че вероятно най-често употребяваната историографска операция в българската медиевистика е „реставрацията“, чиято цел е върху основата на извори като горния да представи ясна и непротиворечива картина на „славното минало“. В тази работа недостижим си остава Божидар Димитров.

За медийния сектор на информационната сфера това е по-скоро правило. През последните години различни „публицисти“ произвеждат исторически представи, свързани с българския град, които често клонят към ретроутопия, към неумерено идеализиране на „модерния“ български град, на градските съсловия, и преди всичко на „предприемчивата“ българската буржоазия. Понякога и образовани хора, пишещи в авторитетни издания задават такъв тон.

„В новото си битие на граждани те (мигрантите от селата – А. К.) виждаха израстване на социалния си статус. Но градът неизменно ги объркваше. Той ги омагьосваше с възможностите си, които им разкриваше и същевременно ги изпълваше с омраза, защото тези възможности оставаха непостижими за много от тях. Техните навици, ценности, начин на живот, влизаха в драстично противоречие с изискванията на градския живот… Тези хора ненавиждаха градските традиции и с това спомогнаха за разрушаването на гражданското общество, на гражданските добродетели и морал.“[2]

За автора на този текст изразите „градски живот“ и „градски традиции“ са съдържателно еквивалентни на „гражданско общество“, „граждански добродетели и морал“; а те по презумпция са били налице в преддеветосептемврийска България. Медийните исторически популяризации от тогава до днес предоставят изобилие от такива примери.

По същото време някои наблюдатели на обществения живот забелязват този светъл оптимизъм по отношение на миналото и предлагат по-реалистичен поглед към него и към проблемите на демократизацията. Пак в списание „Избор“ Румен Даскалов пише: „Малко хора… съзнават, че демократичните институции и законодателството изискват определена обществена среда и политическа култура. Именно тук за нашата новородена демокрация възникват особени трудности. Ако установяването на демократичните институции и законодателството може да стане сравнително бързо, то при липсата на съответната обществена среда и култура това все още не гарантира гладкото им функциониране и може да деформира изцяло техния смисъл.“ Но–нататък авторът описва негативния ефект от пълното одържавяване на собственост, социални и културни дейности по времето на тоталитарния социализъм, но обръща внимание и на развитието на демокрацията от Освобождението до 1944 г. Той констатира, че тя е имала „твърде деформиран, а понякога уродлив и карикатурен характер“ и посочва следните негативни черти на политическия живот от този период: безпардонни лични нападки и очерняне на политическите дейци, котерийност и безпринципност на политическите борби, насилие над политическите противници, партизанщина (т.е. назначаване на свои хора на държавни постове), възползване от управлението за пладнешки грабеж на държавната хазна, персонализиране на политическия живот и т.н. [3]

По-късно, в солидния си историографски труд „Българското общество 1878-1939 г.“, Р. Даскалов отделя един параграф на тази тема. Систематизирайки прецизно проявите на „партизанщина“, той се позовава на някои критици на политическия живот от началото на ХХ в., които задължително трябва да чуем тук. Първият е радикалдемократът Стефан Гидиков, чиито наблюдения Даскалов предава така: „Според едно метафорично пресилено наблюдение на положението през 1905 г. смяната на властта у нас представлявала „масово сменяване на грабителски котерии върху държавната трапеза“, „същинско масово окупиране държавната трапеза от организирани разбойнически банди“, „хунхузко нашествие в страната на гладници-службогонци“.[4] Другият автор, цитиран от Даскалов, е Иван Михайлов, който в статията си „Психология на българските политически партии“ (1900) пише следното: „Всички очакваме поминъка си от политиката, от партизанството, като захванете от селската община, че свършите с народното представителство и министерствата. Тя е станала една кърмачка и ний го ударихме на държавен социализъм и прехрана чрез държавни средства“. В цитираните фрагменти ще отбележа като ключови изразите „хунхузко нашествие“ и „държавен социализъм“; те биха могли да се използват за описване на социални нагласи с много дълбоки исторически корени. Ще си позволя и едно допускане: възможно е тезата на Р. Рашев, че в Българското ханство народът бил ирански, а управляващите – хуни – да е в някаква степен проекции на знанието, което авторът има за следосвобожденската ни история.

В първите години на българския „демократичен преход“ едно от най-популярните предавания по телевизията беше: „Кога ще ги стигнем американците?“ на Тодор Колев. То бе хумористично, но самото наименование показва откъде се поражда хуморът: той идва от сравнението. Различни социологически агенции и редовно ни предлагат едни или други „сравнителни“ класации в постоянната рубрика: „Къде сме ние?“ Според едно социологическо измерване на „Галъп Интернешънъл“ (2005) само 22% от българите одобряват функционирането на демокрацията, най- нисък процент в Европа. Положителна промяна оттогава няма, тъкмо обратното – доверието в държавните институции и в партиите намалява. Като цяло неудовлетвореността на българите си остава константна величина. Защото сравненията с новите страни-членки на ЕС не говорят в наша полза – другите са по-напред от нас. А повечето от тези „други“ също бяха в съветската тоталитарна система, толкова дълго, колкото и ние. Разбира се и тези нации се съизмерват със Запада в „движението“ си към него. Но изглежда ние в най-висока степен мислим проблемите си в линейни и количествени схеми; и търсим тяхното разрешаване в скоростта, с която се „движим“ по „пътя“ към някакви обективно наблюдаеми цели, без да мислим много за „качеството“ на движещия се субект. Но как да измерим чувството на задоволство/неудовлетвореност от живота си в своята собствена национално-политическа общност, когато въпреки „бързината“ неудовлетвореността ни нараства? Как да разберем навреме дали бързото изпълнение на политически изисквания по формални показатели – с което изпреварвахме Румъния в предприсъединителния период – води към стабилност на демократичните институции? Този въпрос поражда друг: дали начините, по които компенсираме своята неудовлетвореност са продуктивни сами по себе си. Ако, например, използваме „миналото“ като фактор, който трябва да стимулира ускореното развитие на обществото и за целта го идеализираме, а понякога – и фалшифицираме – това води ли ни към целта, която сме си поставили?

„Народната“ употреба на демокрацията

Горният въпрос може да бъде зададен и съвсем конкретно: ако акцентираме на това, че в Търновското учредително събрание е приета „една от най-демократичните конституции на Балканите и в Европа“, дали това повишава стабилността на действащите днес политически институции? И ако от този „факт“ правим извода, че българите са „демократичен народ“, подпомага ли това утвърждаването на правова държава? Проблемите, които пораждат засилващо се чувство на песимизъм и политическа индиферентност, изискват да си задаваме тези и подобни въпроси. Нужно е да преформулираме и някои вече задавани въпроси. Например така: по демократичен начин ли е приета Търновската конституция, окачествена от Л. Владикин като „най-демократичната конституция в света по време на нейното приемане“? Това е – и би трябвало да бъде – „общо място“ в историческото знание на българите, най-малкото поради популярността на „Строителите на съвременна България“.

Известно е, че дебатът относно проектирания сенат внезапно прераства в скандал, потушен силово от Драган Цанков, и в отсъствие на много от депутатите. Димитър Маринов описва този изключително важен момент от историята ни така:

„Всички викаха, станали на крака, а по някои места се дадоха и по някоя плесница. Групата на „старите“ намери за добре да напусне заседанието, като се силеха отделни лица да повлекат след себе си и другите депутати… Самият Лукиянов бе станал и стоеше настрана, като гледаше тая вихрушка от страсти с удивление. Всеки беше убеден, че заседанието тоя ден да се продължи беше невъзможно и готов беше да излезе. Ако заседанието се продължи, както се вижда от протокола, и свърши мирно, това се дължи единствено на дядо Цанкова. Аз бях на чина до него и помня всичко живо. В момента, когато покойния архиерей излизаше и канеше и селените депутати да излезнат, дядо Цанков хвана високопреосвещения владика отзаде под мишците, тласна го по стълбата и оттамо го бутна надолу и затвори вратата. С издигната плесница, с огнено светнали очи, той викна: „Всички на местата си!“ Тоя негов глас, пълен с мощ и угроза, повлия на всички… всичко утихна, като че нищо не е бивало. Славейков сред тая тишина продължи и свърши своята реч и разискванията се продължиха. Когато въпросът се счете за ясен и се направи предложение да бъдат прекратени дебатите и да се гласоподава, тогава Греков направи предложение да се отложи гласоподаването. Това предложение се не взе под внимание и гласоподаването започна“.[5]

Свидетелството на Димитър Маринов се потвърждава с приблизително същите оценки и от други депутати: Търновската конституция, обявена по-късно за „светиня“, в този пункт е гласувана по скандален начин, сприхаво и необмислено. А нищо не предвещава такъв развой на дебата – двамата докладчици, които се познават много добре, си били разменили докладите и всеки знаел доводите на другия предварително, за да може да обмисли своите контрааргументи. Защо се е случило това? Закъде е трябвало да бързат депутатите?

Димитър Маринов обяснява случилото се с изключително важни последици за българската история културно-психологически – виновен бил „инатът“. „Младите“ разсъждавали така: сенатът се предлага от „старите“ ( „чорбаджиите“ – А.К.), следователно, ако бъде приет, те са победили. От своя срана „старите“, въпреки прозвището си, не проявили очакваното от тях търпение, хладнокръвие и такт. Без да отхвърляме неговата интерпретация, нека вземем предвид и друга, по-обща характеристика на обществените настроения в последните десетилетия на възрожденската епоха, които се усилват постепенно до Априлското въстание и Руско-турската война. Това е атмосфера на амбивалентно настроение: от една страна, усещане за изостаналост, и от друга – на засилваща се вяра, че е възможно другите да бъдат „догонени“ чрез „ускорено развитие“ (Г.Гачев) Стихийният прогресизъм на нашите възрожденци само донякъде се основава на общоевропейските си философски източници от Аристотел до мислителите на Просвещението; той е повече културна (християнско-есхатологична) и етнопсихологическа характеристика на българите още от Средновековието. В епохата на Възраждането се изявява чрез просветителите-еволюционисти като Петко Славейков, Гаврил Кръстевич, Марко Балабанов и др. Сред революционерите отвъд Дунав го изповядва Любен Каравелов. Той смята, че колкото е по-голямо „неудоволствието“ у един народ, толкова повече може да се очаква от него. Схваща това състояние като „трескаво“, като „болезнено настроение“, но намира тази „болест“ за „утешително явление, ако и то да има лошави страни“[6]. („Лошавите страни“, сънародниците на Каравелов скоро ще започнат да изтърпяват, но понеже ценят повече „юнаците“, отколкото интелектуалци като него, така и няма да ги разберат.) Ботев, както знаем, е привърженик на „радикалния преврат“. Неговият утопичен идеал за обществено устройство е идентичен с този на руските народници. В основата му стои желанието да бъде съкратен „пътят“ към обществото на свободни стокопроизводители като се пропусне западния капиталистически „завой“, тоест, като бъде съкратено времето за производство на свободното общество. Тези, които са повлияни по-силно от немския романтичен национализъм свързват напредъка с качествата на събудения „народен дух“ – водени от него, българите ще възвърнат своята „прадедна свобода“, своето „историческо право“, а това е достатъчна гаранция за бъдещия просперитет на нацията. (Г. Раковски).

Наблюдавайки българите по време на църковно-националното движение, К. Леонтиев стига до важни заключения, на които по-късно в „Българският Великден“ се позовава Т. Жечев. Макар че българската нация още не се е организирала в държава, констатира руският радикален консерватор, политическите и социални контури на тази нация вече се провиждат. Нейната физиономия е крайно демократична; привичките и идеалите й – крайно еманципаторски. „Да стане от най-изостанала, най-напредничава нация на Изток – е мечтата на най-смелите, даровити и енергични българи!“. Впечатленията на Леонтиев са почерпени главно от писанията на най-активните участници в църковно-народната борба, а един от тях е П. Славейков. Темата за „нашето напредвание“ е централна за него. Той я обсъжда страстно, понякога с горест и винаги с прословутото си чувство за хумор. С горест, защото си спомня времето, когато българинът е трябвало със страх и срам да изговаря името си, мислейки, че то му докарва смеха, омразата и презрението на „по-горните от него“. Затова настоява да се бърза с работата. И нарича българите „пъплатоювци“, защото, „ние не вървим, – казва той, – ами пъплим, че и като пъплим, барим да пъпляхме на въз една страна, и то би било нещо, ами щъкаме и пълзим като раки един напред, други назад, и тъй сичката ни работа неразбрано отива и нищо не ни поспорява“[7]. Антон Страшимиров твърди, че „динамиката на нашето освободително движение е чувството на обида, на дълбока обида от съзнавана племенна закъснялост“. И цитира К. Величков, който обяснява причината за Априлското въстание така: „Не можеше вече да се търпи; нищо не ни правеха турците, но не можехме вече да ги търпим! Гледаш „мамалигарина“ влах, „свинаря“ сърбин, и „пъзлювеца“ грък са постигнали своето, а теб още ти е господар „Кел Хасан“. Това беше – и нищо друго: не можеше повече да се търпи“[8].

Това общо умонастроение се запазва и в първите десетилетия на автономно политическо съществуване, като акцентът се премества върху непостигнатото национално обединение. По правило тази епоха е представяна в учебниците в оптимистична тоналност. Естествено, това е епохата на държавно и национално строителство, на цялостно развитие на българската нация. Но знаем също така, че това е епохата на писателя Алеко Константинов и на неговия емблематичен герой, чиято „природа“ – социална или национална, е обсъждана многократно. Социален или национален тип е бай Ганьо? Или е конкретно-историческо проявление на национални (групови) характеристики, които реално могат да бъдат мислени само в социологически план. Именно така го разглежда Атанас Илиев в статията си „Бай Ганю“ като обществен тип“[9]. Отправната точка в статията на Атанас Илиев е горната констатация – за необходимостта от „догонване“ на другите. Тази мотивация обаче води до вътрешно, социално-културно диференциране, до отчуждение между „интелигенция“ и „народ“ – тема, силно актуална в епохата между двете войни. Това е и една от основните теми в художествената ни литература. Къде в този процес е мястото на бай Ганю? Как е възникнал той като тип и каква роля е играл в живота на българското общество? – пита Атанас Илиев. И продължава разсъжденията си, позовавайки се в един момент на „бащата“ на модерния европейски песимизъм – Артур Шопенхауер. Според него във всяко общество с културни традиции новите културни ценности слизат от върховете до низините на обществото по стъпалата на някаква стълба. Представете си един гениален творец, попаднал случайно сред народните маси: той наподобява владетел, чието лице е непознато за неговите поданици. Културният живот, продължава той, в известно отношение наподобява административната съподчиненост на държавните служители: всеки познава подписа на прекия си началник. За да слезе една културна ценностност от висините на нейния създател и до равнището на народната маса, тя трябва да мине през множество инстанции, трябва да се възприеме и „преподпише“ от наредените в низходяща линия културни дейци, докато най-после стигне до онзи, чийто подпис е познат на народните маси. В културния живот на България през разглежданата епоха – пише Атанас Илиев – липсваше тази „стълба“ на културно влияние. Интелигенцията не познаваше народа, народът не познаваше интелигенцията. И все пак между тях трябваше да има някаква връзка – иначе не би бил възможен обществения живот.

Тази връзка, макар и чисто външна, се осъществява с появата на бай Ганю – „самозван интелектуалец и самозван човек от народа, сред народа интелектуалец, сред интелектуалците човек от народа, най-добрият интелектуалец между хората от народа и най-добрият човек от народа между интелектуалците, посредник между двете взаимно непознаващи се групировки, декласиран тип, ни рак, ни риба, обществен паразит“.

Още във влака на път за изложението в Прага той снове между интелектуалците и народа. След като е гощаван от хората от народа минава в първокласното купе, възхищава се на една сребърна табакера, за да си изпроси цигара. Изтяга се на канапето, като обяснява, че оттатък при „простите хорица“ нямало място, пък и нямало какво да си приказва с тях. Но като разбира, че не ще може да окупира цялото канапе, взема си втора цигара и отива при „простите хорица“, където се нахвърля срещу „учените“. „Страшни диванета са туй, учените“, чува се от съседното отделение, „аз не зная как ги търпят такива на служба; ама чакай, ще се върне бай ти Ганю в България, та виде-щем кой кум, кой сват“. Не е ли това карикатурен щрих представящ типична особеност на българския обществено-политически живот изобщо? Тук би следвало да си спомним многобройните иронии на Захари Стоянов, отправени към „учените“. Донякъде той взема пример от своя главен герой – Бенковски. Знаем какво е отношението на Бенковски към „философите“, както той нарича по-образованите депутати в Оборищенското събрание. Той ги елиминира – тях, привържениците на „вишегласието“, като привиква „простите хорица“ от Мухово и Мечка („муховци с мечкарските шишанета“). С „народната“ помощ той пръв в „демократичната“ история на България получава „извънредни пълномощия“, след което хвърля тържествуващ поглед към опозицията с ироничната покана: „Свободни сте, господа учени, да подложите въпроса на вишегласие“. Да си спомним също така, че другарят на литературния гений Христо Ботев – Стефан Стамболов, се радва на по-голяма популярност като поет и не някаква „песен“ на Ботев, а неговите стихове „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ се пеят от хъшовете, тоест, превръщат се в „народна“ песен. В първото избрано Народно събрание „народният либерал“ Стефан Стамболов впряга цялата си енергия да бъдат касирани като депутати „чорбаджиите“ Евлоги Георгиев и Димитър Греков. Първият е бил руски поданик, следователно е „чужденец“; а за втория, както пише Иречек в своя „Български дневник“, Стамболов казал, че „България не му е майка“. Още в края на 1879 г. либералната опозиция в Търново пуснала за него слух, че той именно „разделил България на две!“ В крайна сметка и двамата са касирани – „народът“ така искал! Не помага дори подкрепата за Евлоги Георгиев от страна на Славейков, Каравелов и група либерали около тях. (По време на Втората световна война Евлоги Георгиев е „касиран“ за втори път – тогава улицата, носеща неговото име, е преименувана на Адолф Хитлер.) „Явно е, че Стамболов владее камарата – коментира Иречек действията на видния наш „апостол“. – Позор за държавата – Евлогий е дипломатически агент в Румъния, министърът на външните работи не присъстваше и не се застъпи…“[10]

Така хъшовете, представители на „народа“, веднъж получили власт, бързо придобиват „презряното“ богатство и се превръщат в „чорбаджии“. Стамболов на първо място – той купува няколко чифлика в Бургаско – с пари, които е спечелил като адвокат, макар че никога не е учил право. (Само чифликът Архиянли – дн. Твърдица – е 30 хил. декара.)

„Опредметяване“ на националния идеал

Как след Освобождението се стига до властта, която се трансформира в материално богатство? Независимо от това кой какви реални заслуги е имал и кой впоследствие се е присъединил към заслужилите, пътят към властта по принцип е вече отворен за всеки, а ключът към политическото издигане е „националният идеал“, с други думи, политическата спекула или политиканството. Иречек може и да пресилва малко, но не можем да пренебрегнем неговата преценка за политическия живот в свободна България: „Хората са готови с вътрешен бяс да хвърлят камъни върху всекиго безразсъдно; без ентусиазъм, без патриотизъм, само спекулация; никакъв смисъл за наука; глупост и недоученост; никакво уважение към местните заслужили хора…“[11]

Спекулирайки с „националния идеал“ печелят предимство партиите на избори, така печелят вътрешнопартийни позиции и техните функционери. В действителност който се старае най-много в налагане волята на партийния шеф, той печели високи позиции във властта. Такъв е, например Д. Мантов от Русе, който се прочува с жестокостта си при потушаването на русофилския бунт, и е наречен заради това Мантов Гробницата. По-късно, когато упрекват Стамболов затова, че се е заобикалял с такива хора, той отговаря: „Но те бяха българи!“… Аргументът е, така да се каже, „железен“, защото се основава на разбирането, че свободата и абсолютния суверенитет на държавата-нация са едно и също нещо. Който подкрепя този суверенитет, той е „българин“; останалите са слуги на „чужда сила“. По време на кризата 1886/87 г., стамболовисткият в. „Независимост“ в антируската пропаганда си служи с език, в който постоянно се повтаря думата „чужд“ – чужда окупация“, „чуждо порабощение“ и пр.[12] След победата на изборите за Пето ОНС (1887 г.) Захари Стоянов пише: „…никакво съмнение няма вече, че българите не са ташкенци, бухарци и мингрелийци, те не искат да се продават на казаците…“ В търсене на максимален диалог с българите при обосноваване на антируската политика, русофобската пропаганда прибягва до представянето на „отечеството“ като „къща“ и „семейство“, отбелязва Стефан Дечев. И в своя дневник, когато пише формално за себе си, Стамболов използва този език: „ Като разбрахме, че Россия иска да унищожи Царството ни, да грабне земята ни, и да се намести в къщата ни, ние се сепнахме…“[13] Но тук фолклорно-материалистическата метафорика прикрива факта, че става дума за държавата и за връзката между власт и собственост. Тъкмо казаците на „Белия цар“ прогонват турците, собственици на земя, която преминава в ръцете на българи още преди да се конституира „царството ни“. По време на войната и непосредствено след нея се извършва прехвърляне на собственост в огромен мащаб. Доскоро историците наричаха този процес „аграрен преврат“. Следващият текст е от учебник от 1996 г.

„До освобождението турските бейове и чифликчии разполагат с голяма част от най-плодородните земи. Войната внася сериозни корекции в това положение. Десетки хиляди турци бягат пред настъпващите руски войски. Българските селяни заемат повечето от изоставените земи. На места този процес добива формите на стихийно аграрно революционно движение. Неговите източници не са еднозначни. Стремежът на българските селяни към земята е естествен и оправдан. От тяхното притежание зависи тяхната прехрана и благоденствие. Едрите турски земевладелци са главните организатори на кланетата и погромите през Априлското въстание и по време на самата война. Наред със земите на онези, които са участвали в изстъпленията, обект на аграрното движение стават и имотите на някои бедни турски селяни. Засегнати са и някои гръкомани, известни като съучастници в насилията на турските власти. В повечето случаи българското население си възвръща земи, които са му ограбени през годините на турското владичество“.[14]

Отминавам твърдението, че едрите турски земевладелци били главните организатори на кланетата, като че ли те не са очаквания резултат от въстанието, организирано от гюргевските апостоли. Има и една друга квалификация за тези процеси: руско-турската война изиграва ролята на буржоазнодемократична революция. „Аграрен преврат“ и „буржоазнодемократична революция“ са понятия, изработени за означаване на политически процеси, протичащи в границите на вече съществуващи държави на определен етап от тяхното икономическо и социално-съсловно развитие. Водещата роля в тях играе не „чужда“ войска, с чиято сила тепърва ще се гради държавата, а градската буржоазия, градът. Проф. Христо Гандев е категоричен, че през епохата на възраждането в България няма нито голям град, нито дори „истински градски живот в малки размери“. По своя патриархален бит, по културните си особености и по характера на стопанската инициатива нашите градове, според него, почти не са се отличават от селата. Нашите „граждани“ се препитават изключително от едно „първобитно земеделие“, а занаятчиите и търговците успяват да съвместят „също така първобитни занаяти и търговия с експлоатирането на земеделски обекти, за да могат да уравновесят домашния си бюджет“. В същата статия Христо Гандев прави известното обобщение, че в новосъздадената българска държава демокрацията се изразявала в „свободуване“ без оглед на нещо друго“, включително и без ясна взаимовръзка между политическите институции и ред, от една страна, и равнището на стопанския живот и структурата на собствеността, от друга.[15] У Хр. Гандев липсва акцента, който сега ще поставим. „Свободуването без оглед на нещо друго“ означава и без оглед на „исторически извлечени идеи и ценности“ (А. Крьобер, Клайд Клъкхън). Тъкмо Стамболов е най-яркото въплъщение на един типичен периферен феномен – прозападна външнополитическа ориентация, без нейните носители да са въплъщение на ценности, които мислим като западни. Не друг, а Симеон Радев ни е оставил едно ясно формулирано разбиране за този парадокс.

„Стамболов беше по природа мнителен. Към това се прибавяше и фактът, че с европейския дух той никога не се почувства в родство. Той се осланяше на Европа по необходимост, без да вярва в нея, без даже да я цени… По наклонностите си, по своя възглед върху живота и нещата, по впечатленията, които се натрупват у човека в юношеството му и господстват неусетно над неговото съзнание, той бе славянофил – един славянофил с широка душа на източен човек“[16].

И след Стамболовия режим животът на българското общество продължава да се „движи“ по същите релси: в доминирания от княза национално-политически живот се смесват в неравностойни пропорции рационалността и низките политически страсти, идеализмът и нагонът за разбогатяване. Все под знака на „националните идеали“. Има икономически напредък, благотворно се отразяват протекционистките закони от 1895 и 1905 г. Но партизанщината хищно подяжда общественото благо. Това се признава даже и от водещи политици. През 1889 г. бъдещият водач на Народната партия Иван Гешов пише: „Всяка партия влече подир себе си 20-25 хиляди гладници, кандидати за служби, така че при четири партии 75 хиляди души чакаха своя ред на държавната трапеза.“ Тези хора, според Гешов, били най-голямата грижа на партийните водачи; рядкост били тези, които са могли „да мислят за по-възвишени интереси, когато имаха толкова гърла да наситят, толкова охоти да удовлетворят“[17]. Цялата ни литература – художествена и тази, която наричаме „народопсихологическа“, сочи партизанщината и партийната корупция като първостепенно социално зло. „Партизанщината уби почитта на българина към българската държава, към творческите личности, към ценностите на народния дух. Тя узакони бюрократизма, щом взе под своя закрила чиновниците и то за да ги опартизани. От архиваря тя направи културтрегер, а от писателя, учения, художника – „държавен храненик“. (Държавният социализъм доведе този процес до границата на абсурда като произведе толкова много „хора на изкуството“, че дори на Любомир Левчев му стана неудобно и той призна, че „надстройката“ станала по-тежка от „базата“).

За да „догони“ другите, по-западните в културно отношение нации, на един българин от началото на века му е необходимо, например, пиано. Днес някои хора си спомнят с умиление пианото, което стояло в хола на тяхната баба и екстраполират свободно и еднозначно неговото присъствие в българското – не само културно, но и политическо – пространство. Само че и пианото в България има своята политикоикономическа история. Тоест, нужен е социално-икономическият статус, който позволява то да бъде закупено А рязкото социално-имуществено диференциране в България, с малки изключения, е производно на позицията във властта. Понякога, в екстремни ситуации нейната роля се проявява и така, както разказва Антон Страшимиров в спомените си. Като военен кореспондент той следва армията отблизо и наблюдава неща, които не вижда за пръв път.

„А все пак не можех да повярвам на това, което заварих. – споделя той. – Педя земя – три градовца – набъкани с няколко десятки хиляди бежанци от Македония, от Одринско, от Добруджа… И върху всичко там – върху местни жители и върху бежанци – са се нахвърлили, като грабливи птици, сума тъмни хора с бомбета – облечени в явна или тайна власт.

В късо време и бежанците, и туземците се притиснаха о мене: спасете!

Донесох всичко на централната комисия за настаняване на бежанците в София. Демонстрирах открито с телеграми. Интересно, хората от комисията са правили донесенията ми достояние на цяла София… и все пак не можеха да помогнат! Обърнах се към самия министър на вътрешните дела. Никакъв резултат, нито даже отговор.

А грабежът се превърна в пладнешки. По цели нощи се обираха домовете на местните богаташи и всичко се пренасяше – на обозен добитък и през планините (даже клавири!) – в стара България…

И всичко това се вършеше, след трагичен погром, пред очите на десятки чужди агенти – представители на американски, германски, испански тютюневи къщи.

Така прибегнах до последното средство, което ми още оставаше: с открита телеграма до министерския съвет заявих, че ще се обърна към европейския печат, ако не се прекрати онова, което ставаше.

Пратиха ми веднага държавна анкета начело с генерал Кутинчев. (Същият ген. Кутинчев, когото споменахме във втора глава – А. К.) Анкетьорите взеха под стража комай всичките началници на учреждения (включително и бригадния командир) и ги отведоха в София.“[18]

Ето и едно свидетелство от същата книга, което силно напомня за днешния ни ден. Страшимиров пише: „София се строеше: къщи, къщи… И току се пълнеха затворите от хора, които строяха къщи – било, че злоупотребили, било че фалираха…“ Има само една, но съществена разлика – днес никой „злоупотребил“ не е влязъл в затвора, нито е фалирал…

Избирам свидетелства, описващи явления с еднозначен смисъл, които не се нуждаят от коментар. Има и други такива, читателят може сам да ги потърси – днес имаме възможност да стигнем до някои от тях от дома си. От прочутата афера „Шарл и Жан“ (кодови имена на генералите Рачо Петров и Михаил Савов) до последните шрапнели на Първата световна война „битките за освобождението на „брата-роб“ са съпроводени с корупция – нека използваме това „цивилизовано“ понятие, макар че понякога става дума за „пладнешки грабеж“. Както от спомените на по-низшите военни, така и от тези на офицери с най-висок чин или длъжност (от. ген. Иван Фичев, ген. Сава Савов, адютанта на ген. Жеков – Лука Малеев, полк. Д. Азманов, до Ст. Величков, автор на книга с непретенциозното заглавие „Спомени на един човек“) научаваме все едно и също – жертвоготовността, стотиците хиляди покосени животи и неизмеримите страдания на „простите хорица“ не засрамват властогонците, решили да забогатяват чрез властта, която им е делегирана за други цели. През 1917 г. споменатият във втора глава Александър Протогеров ръководи потушаването на Топличкото въстание в Поморавието. За сръбските историци то е съпротива срещу окупаторите. За българските е обединение на български земи. Но има и една трета гледна точка – правната. По време на тригодишното управление на Поморавието за корупция, (облагодетелстване чрез властта) са дадени на съд 13 окръжни и 100 околийски управители – българи, поставили себе си уж в служба на отечеството.[19]

По време на Втората световна война историята се повтаря. Любомир Лулчев настоятелно съветва царя да направи всичко възможно за пресичане на злоупотребите с власт в Македония, вярвайки – може би повече от царя – че това е единственото, което може да попречи на българската национална кауза. Напразно, обогатяването чрез власт продължава, въпреки декларациите в учебниците по история, че българите се ръководят от „дух на безкористие към цяла Македония“ и „чисти подбуждения да се помогне на брата-роб“. Дори „царят-обединител“ се оказва безсилен пред това явление. През януари 1944 г служителите от Управлението на стратегическите служби на САЩ Удроф и Арбютъс пишат в донесение до американската легация в Кайро: „Македонците в България и на други места ще издигнат лозунга за автономия веднага след като стане ясно, че войната приближава своя край. В самата Македония хората са разочаровани или дори по-разочаровани от българското управление, отколкото са били при югославското“.[20] По-късно американската историчка Барбара Йелавич обобщава:

„Окупацията първоначално също била посрещната с одобрение от мнозина в Македония, където бившата доминирана от сърбите югославска администрация породила силна опозиция. Както по-късно коментирал един жител: „Разбира се, че се радвахме, нямаше начин да знаем тогава, че българите просто ще повторят всички грешки, които допуснаха сърбите“. Всъщност и за нещастие на българските интереси местното население скоро изгубило симпатиите си към окупационните войски, чиито лидери действали като завоеватели и които често се оказвали корумпирани и некомпетентни администратори“.[21]

Дали обаче всичко това е било просто „пладнешки грабеж“? Дали тези хора не са носели в себе си, в своята менталност някакви „принципни“ оправдания, някакви „смекчаващи вината“ обстоятелства? Целта ни тук е не да съдим, а да разберем. За да отговорим на този въпрос, би следвало да се запитаме, например, защо „патриархът“ на българския национализъм в неговата немско-романтическа версия е съчинил „песен“ като тази, която ще цитирам в цялост, за да няма съмнения, че е използвана преднамерено. Тя е публикувана през 1857 г. в „Дунавски лебед“ като уж записана от Раковски „народна“ песен. През 1917 г. текстът е включен и коментиран от А. П. Стоилов в книга, посветена на 50-годишнината от смъртта на Раковски.[22]

Цар Симеон пред стените на Цариград

Син мами си дума, стани, мале, стани
Рано извади ми войскарска премяна.
Да ся пременя наряда и обуръжъ,
Белонога коня да възседна да прескоча
Да посрещна, мале моя, мекушави гърци.
Ей! Семо! Семо! Български царю!

Българи славни, Моравци, Кучени и Тучени!
Хубаво се пременете, юнашки обуръжете
Рядом се рядете! Сулици подигнете!
Сема да посрещнем, здравица да викнем!
Здравица Семо! Здравица български юначе!
Ей, Семо! Семо! Български царю!

Здравица юнаци! Здравица българи!
Кой е юнак на юнака с мене да върви
Грди да си турими, Цариград да земими!
Отмяни златни, венци и кошули бели.
Говори ся изговори, Едрене ся подади,
Ей! Семо! Семо! Български царю!

Констандинов град наближиха, рядом вървяха,
Семо махна стрели фръкнаха, Гърци падаха.
Кучени! Тучени! Що стоите гледате, сулици гответе!
Ами вие Моравци! Отзад с тяжки сопаци
Грци си кладете къту жърварски снопи!
Ей! Семо! Семо!Български царю!

Прящи! Плющи! Боян напред върви!
Клин си върти, път прави, Златни врата гледа!
Семо грци троши, над глава му орле фърчи!
Кон му скача, от ноги у искри фърчат!
Та уплаши мекушави Грци, тии назад бягат!
Ей! Семо! Семо! Български царю!

Цариградски стени Грци скриват
Злато, сребро фърлят и гъркини дават!
Земайте юнаци, злато, сребро и златно обуръжье
Извийте венци и съшийте кошули!
У дома да пойдими, с песен да ни срещнат,
Ей! Семо! Семо! Български царю!

Тяшко имане дигнахми и песен пеехми:
Връщайте се юнаци Българи в България!
Грци уплашихми имот им зехми!
Срещайте ни девици! Сему венец уплетете!
Пътища постелете и с песен венец подайте!
Ей! Семо! Семо! Български царю!

Във всяка варварска война ограбването на победения е израз на силата на победителя и мощта на неговите богове. После част от ограбеното може да бъде разпиляно, за да се покаже, че племето не е воювало за материални притежания, а за своята „чест“.Това е обичаят, наречен „потлач“. Но има още нещо, което не е просто култура, а е по-дълбоко внедрено у българите като преживян социален опит, като памет и манталитет. Какво знаят съвременниците на Раковски за своето минало? Те помнят „кърджалийското време“; следователно, знаят, че в империята царува грабежът и беззаконието – такива са представите им за това време. Няма история и учебници, от които да научат, че по време на страшните и продължителни религиозни войни в Европа, във вътрешността на Османската империя се поддържа относителна стабилност: бойните полета и т.нар „военна граница“ са далеч на Запад, не се случва и нищо подобно на двете големи сръбски преселения под водачеството на патриарсите Арсений III и Арсений IV. Българите си имат своите родови предания и песни, своите приписки по стари книги, които говорят за потурчвания, за отвличания на деца, за погроми над манастири. Френският османист Бернар Лори пише:

„Историята ни дава множество примери за това как човечеството успява да преживее войни, траещи една, три, пет или дори десет години. Затова пък примерите за продължилите дълго кризи са много редки. Трудно можем да си представим какво означават цели тридесет години на безредици, беззаконие, глад и несигурност, на непрекъснато насилие. Цяло поколение израства и се формира в контекста на постоянни размирици. Насилието вече не е кратък епизод от живота, а става градивен елемент на мирозданието“[23].

И това, което се бе определяно като „аграрен преврат“ по време на руско-турската война е грабеж; но грабеж, който е отговор на многобройни насилия и грабежи, продължили цели пет века, според българските представи. Това е – да го кажем с езика на Маркс – „експроприация на експроприаторите“. В традиционно-българските представи това е възстановяване на справедливостта. Не са ли османците завладели териториите на българските средновековни държави със силата на меча? Не са ли подлагали на поголовно клане и грабеж населените места, оказали съпротива? Отговорът може да бъде само положителен и еднозначен – както тогава, така и сега. И ако мотивите на завоевателите са да „изправят“ вероизповеданието на покорените, да им наложат със силата на меча „истинския закон“, за последните тези мотиви са невалидни. През тези векове и едноверните йерарси-фанариоти също са се превърнали в олицетворение на грабежа, но в по-цивилизованата му форма, наричана корупция. Във всеки случай, с категорията „справедливост“ у нас се обосновават всички национално политически начинания. Докато „договорът“ винаги противоречи на „справедливостта“, той е „чужда“ дума в българския език, съмнително понятие, инструмент на нечия чужда власт – „диктат“, както наричаме Ньойския договор. И ако си подписал договор да отидеш на арбитраж при руския цар или да затвориш два блока на електроцентрала, това е само краткосрочен тактически ход. Така е, защото историята на понятието договор при нас е кратка и проблематична, докато грабежът има дълга история.

Когато грабежът е просто и само грабеж, това може да е остър проблем за полицията. Но когато един човек знае, че „народната“ власт е експроприирала („ограбила“) имуществото на дядо му; и че, идвайки на власт, той трябва си го върне с лихвите, това вече е проблем на цялото общество. Когато умонастроението, синтезирано с изразите: „Обичам страната – мразя държавата“ и „Те ни лъжат, че ни плащат – ние ги лъжем, че работим“ е повсеместно, това вече е проблем за цялата нация като историческо формирование. Можем да мислим това умонастроение като наследство от „турско робство“. Това е наследството от вековете, когато моралните ценности са били свързвани с един бог, а върховната власт, тоест, правото на суверенно легитимно насилие е обосновавано с друг бог. Това откъсване на моралното от политическото е „турското робство в нас“, постоянно възпроизвеждано от нас самите и преди всичко от тези, които най-често употребяват израза „турско робство“. Защото с това те отключват афективни процеси, които блокират мисленето.



[1] Христоматия по история на България, т.1, 1978, превод: Васил Гюзелев

[2] Иван Ефтимов – „Провинция България“, сп. „Избор“, 1991

[3] Р. Даскалов – „Демокрацията като цивилизация“, сп. Избор“, 1990

[4] Р. Даскалов – „Българското общество 1878-1939, С., 2005

[5] Спомени за Учредителното събрание“, С.,1979

[6] „Криворазбраната цивилизация“ В: „Народопсихология на българите“ 1984 г.

[7] П.Р. Славейков – „Политическа сгледа“, В: „Избрани произведения“, С.,1955

[8] цит. по Антон Страшимиров – „Народ и поет“ С., 1922

[9] сп.“Просвета“, 3/1941

[10] К.Иречек – „Български дневник 1879-1884 г.“, т.1, Пловдив-София, 1930

[11] К. Иречек – „Български дневник1879-1884 г.“, т.1 Пловдив-София, 1930

[12] Стефан Гечев – „Два проекта за българска национална идентичност от края на Х!Х в.“, В: „Балканският ХIХ в.“ 2006

[13] Ст. Стамболов – „Дневник“, С., 1991

[14] История на България за ХI Клас, изд. „Отворено общество“, С., 1996

[15] Хр. Гандев – „За обществените условия след освобождението“,сп. „Просвета“, 1937 г.

[16] С. Радев – „Строителите на съвременна България“, С., 1990

[17] цит. по Иван Кацарски – „Към характеристиката на политическите партии в България“, В: „Универсално и национално в българската култура“, С., 1996

[18] А. Сташимиров – „Творчество и живот. Автобиографични страници“, С., 1931

[19] Д. Азманов – „Урокът от Добро поле“, С., 1936

[20] „България – своенравният съюзник на Третия райх“, съст. Тошкова, Витка, Николай Котев, Николай Стоименов, Румен Николов, Стилиян Нойков, С., 1992 г.

[21] Б. Йелавич – „История на Балканите ХХ в.“, С., 20…

[22] „Г.С. Раковски. По случай петдесетгодишнината от смъртта му“, С., 1917

[23] Б. Лори – „Разсъждения върху историческия мит „пет века ни клаха“, В: сп.Историческо бъдеще, С.,1997

Александър Кертин
Александър Кертин е преподавател по история във Втора английска гимназия в столицата и един от учителите с най-много зрителски номинации за конкурса на БНТ „Най-добрият учител, когото познавам“.
Други статии от този автор

Посетители

9
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Юрий Проданов писа Още
    Страхотна писателка!... преди 3 дни
  • Анти-анти писа Още
    Колкото и клакьорите... преди 4 дни
  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 1 седмица
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 1 седмица
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 1 седмица
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 2 седмици
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 2 седмици
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 2 седмици
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 3 седмици