Дискусии – България

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

 

РЕИНТЕРПРЕТАЦИИ НА ВОЕННИЯ МИТ В „ЕПОХАТА НА КРАЙНОСТИТЕ“

Но политическата конюнктура се изменя твърде бързо. В Италия Мусолини установява еднопартийна диктатура. Германската националсоциалистическа партия печели изборите и получава от Райхстага извънредни пълномощия. В СССР тоталитарният вожд вече е смачкал главните си опоненти. Европа навлиза в „епохата на крайностите“ според израза на Е. Хобсбом. И някак логично се появяват промени в някои български учебници. В учебник по „Обща и българска история за трети клас на прогимназиите“ от 1932 г. Иван и Вана Кепови пишат за Междусъюзническата война: „Обиколена по тоя начин с врагове от всички страни, България била принудена да спре военните действия…“; но шест години по-късно (в изданието от 1938 г.) е прибавено следното: „Това ограбване на България станало със съгласие на всички европейски велики държави. Нито една от тях не дигнала глас да защити България…“[1] През 1943 г. в учебник на Н. Шейтанов и Б. Божиков се казва: „Тъй България била ограбена и лишена от придобивките, които извоювала с толкова усилия и скъпи жертви. Българската войска, огорчена, но непобедена, свила бойните знамена за по-добри дни.“ (пак там) В този момент „по-добрите дни“ са се настанили като че ли за вечни времена. Българският държавен елит, обединен около монарха, има съюзник в лицето на големи държави с мощни армии. Децата в българските училища пеят:

„Рим, Берлин и Токио, верни във борбата,
скоро ще наложат нов ред на земята…
Българийо, Българийо, щастлива си сега.
В ръцете ти, в ръцете ти, са всичките блага.“

И пак характеристики на конкретна родово-племенна общност, обвързани с неповторимия контекст на отдалечени исторически епохи се влагат енергично в проекта за „истинската“ българска нация – логично е правнуците на Атила да всяват „паника в Америка“, както твърди една тогавашна песен. Това се прави от някои „меродавни“ кръгове и публични институции; чрез учебници и различни публикации в списания и вестници; с амбициозни националноидеологически трудове (като тези на Т. Панов, Я. Янев, Д. Съсълов, Н. Станишев и др.), чрез различни военни и граждански ритуали, някои от които са запечатани на филмова лента.

Наистина, по същото време Найден Шейтанов прави опит за културен синтез, като съчетава културно-исторически символи от всички епохи в един цялостен и, според него, непротиворечив „български светоглед“.[2] Следващият по-долу текст дава представа за мисловните операции на самия синтез, осъществяван с думите „български“ и „народни“ като основни синтезни средства:

„Симеон зае духа на времето от Византия, ала го съчета с български държавно-народни начала. Богомил се повлия от Изтока, но създаде чисто наша верова и социалнополитична система. Ботьов се вдъхнови от социализма на времето си, ала спои тоя дух с народните ни завети и пожертвува живота си за България. Раковски зае идеи от Европа, от Гарибалди напр., от съседите ни, ала ги свърза с народната ни митология и създаде системата на чисто наш светоглед“[3].

Този синтез остава политически нефункционален, няма и време да се развива като културен проект. Доколкото все пак е имал някакъв краткотраен ефект, то е чрез връзката му с учебника от 1943 г., който изтъква „факта“, че българската армия, останала непобедена, свила знамената за по-добри дни. И доколкото е възприеман като идеология на държавната младежка организация „Бранник“. През 1941 г. Н. Шейтанов издава в съавторство с Н. Памукчиев книга със заглавие „Великобългарска младеж“ с предговор на министър-председателя Б. Филов. Книгата включва целия закон за организиране на българската младеж от 29.ХII.1940 г., с който се създава новата организация „Бранник“. В нея най-съществените начала на националния светоглед се определят така: 1. Основа на великобългаризма е земелюбието. 2. Народолюбието е национална основа на великобългаризма. 3.Държаволюбието е творческа основа на великобългаризма. 4. Войнолюбието е хайдушка добродетел на великобългаризма. 5. Културолюбието е вълшебна струна на великобългаризма.

От всички тези пет „начала“ войнолюбието, макар и определено тук като „хайдушка“ добродетел, както видяхме, е исторически най-старото. Независимо от културния синтез на Шейтанов, то е свързано с „хунския“ културно-идентификационен проект, който става политически функционален през 40-те години. Един от неговите защитници е Т. Панов, за когото нацията е биологическа категория. У съвременните българи според него „тече кръвта на техните първи азиатски прародители – хуните, с твърде незначителен принос от славянска кръв“. До него непосредствено трябва да поставим Янко Янев. В доста по-богатата му, оплодена от немско-романтически визии и изразност стилистика, намира място фундаменталния символ на българското – мечът. Той придава необходимата яснота на неговата понякога мъглява философско-публицистична проза и отчетливост на основната му философско-политическа концепция, която всъщност принадлежи на Ницше – нашият философ повтаря след него, че „религията на меча“ трябва да отхвърли „религията на кръста“ като отслабващо, демобилизиращо инстинктивно-животинско начало. В „Героичният човек“ Я. Янев развива идеята за „вожда“, който „изхожда и ще изхожда винаги от бездната“; който „има връзка с небето“ ; и се ползва с „доброволното подчинение“ на своите следовници, обзети от „чувство на безусловна зависимост“. Съвсем справедливо в рецензия за книгата Д. П. Иванчев първо обръща внимание на „смешението на философски езици“ в мисленето на Янев и след това отбелязва, че текстът „иска да бъде и апология на новото националсоциалистическо течение в политиката“[4]. В ядрото на т. нар. „българизъм“ – понятие, което Раковски употребява пръв в контекста на движението за независима църква (в статията „Българските искания се основават на стари права“) – сега се вписват символът на меча и образът на варварина. Дали ще казваме, заедно с вулгарномаркистката историография, че това е „фашизъм“, или ще настояваме, че е „десен проект“. (Ив. Еленков – „Родно и дясно“, С., 1998) е второстепенен въпрос. Защото както „фашизъм“ и „националсоциализъм“ са понятия, „принадлежащи на небългарски културни контексти“ (тук Еленков е прав, така мислят и „звенарите“ през 30-те години), така и терминът „десен проект“ е произведен в небългарска научно-интерпретативна традиция; а самият термин „дясно“ възниква като знак за теократичния възглед за света и властта, чиито носители във френското Учредително събрание са аристокрацията и католическото духовенство. (Би могло да се твърди дори, че в някои случаи „ляво“ и „дясно“ са евфемизми. Въобще ние живеем в „евфемистична“ епоха, в която се измислят нови думи и начини на означаване, в много случаи за да се властва по начин, който не е достатъчно опознат. Казват ни, например, че еди-кой си бил „прострелян“; и добавят, че „вероятно става дума за бизнес-интереси“. Вече почти няма убийци; има само убити по причина на „бизнес-интереси“. Убийството е „бизнес“, и лека-полека свикваме да говорим с езика на мафията. А „бизнесът“ е най-похвалната човешка дейност, знак за цивилизовано състояние на обществото, за разлика от „труда“ – понятие, идеологически натоварено през епохата на класовите борби.)

„Дясно“ в политическия контекст на България непосредствено преди войната означава „радикално-националистическо“; дори да е било умерено преди това, по време на самата война то еволюира, радикализира се. Неговата радикалност е зададена от начина, по който исторически се произвежда националната идентичност – с „национализирането“ на религията и „одържавяването“ на църквата на първо място. Превръщането на християнството в политическа религия вече е напълно завършено, както показва следната символна конструкция, (текстът е посветен на народните будители):

„Народните будители са по-велики от гениите световни. Гениите пленяваха умове, принудиха не е едно съзнание към вглъбен размисъл, но те не заплениха ни една воля, те не възродиха ни един народ… Но само историйцата на отца Паисия възкреси цял народ… Това, което сме, дължим го на народните будители. Това, което ще бъдем, зависи от верността ни на народните будители. Не са нужни нови идеали. Необходима е само нова изява, все по-вглъбено и все по всестранно оделотворяване на идеите и идеалите на народните будители… Любовта към родината у всеки българин трябва да става все по-беззаветна, просветата на ума – все по-заглъбена, волята – все по годна за чист подвиг. Сърцето да се къпе все по-дейно в стихията на родната православна църква. Това е волята на Бога.“ [5]

Обръщал съм вниманието на тези, които говорят за християнски традиции в близкото ни минало върху израза „родната православна църква“, подчертавам го и сега. Той означава възможност църква и държава да се мислят за аспекти на едно и също нещо. Това се вижда най-добре по времето на Втората световна война. В книгата си „Православието на война“ Светлозар Елдъров показва в детайли „резките“ промени, които настъпват в българската богословско-публицистична мисъл след присъединяването на България към Тристранния пакт. Редица църковни дейци провиждат в този акт „пръста на Провидението“. Германският народ бил призван да създаде нов световен ред, а следователно пътят с Германия е единствено правилният и спасителен път, който България трябва да следва. Дори софийският митрополит Стефан е завладян от еуфорията, предизвикана от „обединението“. „Навлизането на българските войски в Македония – пише Светлозар Елдъров – кара Видинския митрополит Неофит да търси аналогия между цар Александър II Освободител и Адолф Хитлер – и двамата били избрани от Провидението да възстановят правдата и справедливостта за българския народ. Така статията на наместник-председателя на Св. Синод, отпечатана в „Църковен вестник“ под заглавие „Да въздадем богу благодарност за неговата милост“, успява да осъществи идеала на байганьовата геополитика – България да върви хем с руснаците, хем с германците“[6].

Същественото в тази проблем е, че става дума не за религия, а за идеология в широкия смисъл на понятието. Следвайки Жорж Дюби, ще разбираме понятието „идеология“ като система от представи (образи, митове и понятия), които свързват миналото, настоящето и бъдещето на едно общество, представяйки го интегрирано в една цялостна картина на света. Тази „широка“ идеология е символен контекст и постоянен фон на „тесните“ партийнополитически идеологии. Ето един публицистичен фрагмент, в който „широкият“ идеологически фон е експлициран, вграден в текста:

„Българската история през царуването на Петра, на Самуила и наследниците му, Иван Александра и наследниците му е пълна с поуки. България тогава се е раздирала и разкъсвала от съдбоносни партизански борби, раздухвани от вътрешни и външни врагове, докато най-сетне обезумелите й водачи я тласнаха под две дълги и срамни робства… Крум спаси еднаж България от гибел поради нравствена развала. Днес ще има ли някой да я спаси от подобна разруха? Не ще ли вземем поне еднаж поука от миналото си? Няма ли да се засрамим от другите народи, че ние имаме вече трето българско царство?…“[7]

Как се обвързват „десните“ партийнополитическите идеологии с „широката“ българска идеология („българизма“), зависи от конкретната политическа ситуация. Обобщавайки основните тенденции в българското историческо образование от Освобождението до 1944 г. Мария Радева пише:

„В българската публичност има видима двойственост. От една страна, на ниво методика на обучението се обосновава и отстоява прагматичният и нетенденциозен, лишен от агресивни националистически внушения и стереотипи, стил на историческа образованост. От друга страна, под влияние на усилващите се периодично (по време на четирите войни и в историческата пропаганда) в обществото вълни на национализъм, тяхната интерференция в отделни учебни текстове не може да се отрече. Това се свързва с проявите на усилена идеологизация на училището през втората половина на 30-те години, която насърчава идеологическите протуберанси на общественото съзнание. Емоцията на национализма, вкл. със „скрити програми“, остава в общественото историческо съзнание, откъдето прониква, вероятно, и в обучението по история.“ [8]

Бих добавил, че тъкмо краят на 30-те и периодът на войната показват как социалният натиск и държавната принуда могат да смачкат умерения, либерално-националистически конструктивизъм на водещите историци-методисти. В една или друга степен у нас това се случва винаги. Комунистическата тоталитарна държава само доведе тези тенденции до завършеност. А днес може да срещнете немалко хора, които смятат, че в България трябва да бъдат въведени „крумовите закони“. Ще си позволя да цитирам фрагмент от конкурсно ученическо есе, в което тази идея е само по-отчетливо представена, отколкото в много други подобни есета, написани в щедро оценяваната и награждавана у нас „патриотична“ тоналност. „Доказано е, че при твърдо държавно управление сме живели най-щастливите си години, било под управлението на езическия хан Крум, или на християнските царе Симеон и Иван-Асен Втори… Защо да не обърнем внимание на Стефан Стамболов, който въпреки тираничното си управление превръща София в „малката Виена“?

Както разбирате, това е идеология, за която жълтите павета са по-важни от човека-гражданин. Това е идеология, която обосновава и оправдава насилието на едни българи срещу други; онова насилие, извършвано от „националновъзпитания елит“, присвоил си привилегията да разпознава „истинските“ българи, а другите да наказва. Оттук идва особеното в модерната история на България – малцинствените етнически групи не са били преследвани така, както едни българи са преследвали и унищожавали други българи. Този факт се обуславя не толкова от прословутата ни толерантност, (която съществува, разбира се), колкото от насочеността на „прочистващите“ действия. Такава „политика“ провеждат „михайловистите“ след убийството на Т. Александров по време на т. нар. Горноджумайски събития през септември 1924 г. Преди да бъдат изпратени в „село Неврагово“, те са наречени „федералисти-болшевики“ и „комунистващи сандинисти“. Тоест, те са неистински българи. (А „истинските“ българи са произведени от „истинската българска история“, както неуморно повтаря и днес един пловдивски телевизионен журналист.) Същите „прочистващи“ действия провежда и т. нар. „ескадрон“ след атентата в църквата „Св. Неделя“, когато стотици предварително набелязани българи са избити или удушени с примки. Тези събития са аналогични на „кристалната нощ“ в хитлеристка Германия: едно престъпление, извършено от евреин в Париж, става повод за предварително подготвени – не само организационно, но и със съответната пропаганда – действия срещу евреите изобщо в цяла Германия. Идеологическите основания за „прочистването“ след 9 септември несъмнено имат значение, но мащабите на насилието се определят много повече от действителната история на ХХ в. и от „историята“, тоест, от начина на конструиране на миналото, който възпроизвежда определен политически манталитет. С монополизирането на властта от Комунистическата партия този манталитет придобива смазваща политическа тежест и се превръща в псевдоидеологически повсеместен терор срещу „народните врагове“. (Членовете на Комунистическата пария (БРП) през 1939 г. са само 8 хиляди, (в Чехословакия те са десет пъти повече), а през 1950 г . партията наброява вече 460 хиляди души. Нейният Пети конгрес отчита, че 52% от членовете й са неграмотни или имат четвъртокласно образование, а 30% са с прогимназиално образование – откъдето и да погледнеш, това е „истинския народ“. При толкова много неграмотни и полуграмотни за какъв марксизъм може да се говори? Не идеологическите мотиви, а политическият манталитет определя характера и действията на властта. Особено показателен за този политически манталитет е начинът, по който партията се разправя с марксиста-„народен враг“ Трайчо Костов.)

Днес, двадесет години след началото на демократичните промени интернет-форумите са пълни с нестихващо невротично изтласкване – прехвърляне на извършваното зло върху „другите“: от „фашистите“, върху „комунистите“ и от „комунистите“ – върху „фашистите“. Докога ще продължи това? Ще стигнем ли някога да необходимия за функционирането на гражданското общество фундаментален консенсус? Не бих могъл да кажа – до второто пришествие, когато става дума за народ, чиито отношения с християнството са били толкова проблематични.

ВАРВАРСКО-ВОЖДИСТКА ПОЛИТИЧЕСКА КУЛТУРА

„Българската“ идеология, която в последните две десетилетия се възражда, възпроизвежда българската патриархално-поданическа политическа култура.Това понятие на Г. Алмънд и С. Верба трябва да преведем на „великобългарски“ (Н. Шейтанов) като варварско-вождистка политическа култура. Следващият по-надолу текст по моя преценка е подходяща негова илюстрация и може да се приеме като представителен за политическия аспект на „десния проект“ от епохата на Втората световна война. Негов автор е един от най-блестящите и влиятелни представители на политическото „дясно“ Любомир Владикин.

„И по-рано политическият индивидуализъм е бил отричан… Но никога политическият индивидуализъм не е бил така стремително и планомерно атакуван, нито така основно и НАУЧНО НЕОПРОВЕРЖИМО (подч. от мен – А. К.) отречен, както в наше време, от новите учения за държава и общество – Националсоциализмът и Фашизмът. Тези две нови и младежко-могъщи учения подкрепиха своята спекулативна логика с логиката на действителния живот. Те бързо и основно преустроиха стария строй и, създавайки върху неговите развалини една ПО-ДОБРА ДЪРЖАВА (подч. от мен – А.К.), доказаха на дело своето превъзходство. Новата политическа философия бе бляскаво осъществена и въздействието на историческата действителност стана непреодолимо“[9].

Самият Л. Владикин дава своя „научен“ принос към разкриване лъжовността на либералната демокрация, като в същата статия обявява естественото право, неотнимаемите права, обществения договор и общата воля за „произволни, митично-метафизични“ постулати, „които нямат нищо общо с позитивната наука“.

Така „научно неопровержимо“ и с доказателства „на дело“ се обосновава насилието – насилие колкото държавноправно и физическо, толкова и символно-политическо. То започва още в автономното княжество: с дресировка във войската не Негово Величество, съпровождана със сурови физически наказания и символно подчиняване. В изследването си за ролята на училището и казармата за националното възпитание Наум Кайчев описва театрална постановка, в която България е представена като жена-вдовица в черни дрехи, очакваща своето спасение от българския войник[10]. Внедряването на такива и други подобни представи в съзнанието на българския войник означава не само неговото „национализиране“ – то може да се прави по различни начини – но и подготовка за използване на „легитимно“ насилие всеки път, когато поискат отгоре неговите „водачи“ или „национално възпитаният елит“. Така в края на Първата световна война се стига до погрома над въстаналите войници, извършен от специални юнкерски части под командването на Александър Протогеров. В същата ситуация, след провала на малоазийската военна кампания в Гърция са осъдени на смърт петима министри и двама генерали. В България „народните“ водачи, които са призовали към война, които са я подготвили с пропаганда и атентати, които са „спасявали България както намерят за добре“ (изявление на Т. Александров) наказват онези, които са потърсили сметка за погрешно направени оценки, струваща стотици хиляди човешки животи и втора национална катастрофа. Имайки „естественото“ право на това, те не биха могли да го практикуват по законите на държавата. По законите на държавата обаче, може да бъде вкаран в затвора за „държавна измяна“, по-точно, за участието си в т. нар. Деклозиерова афера Н. Генадиев. Преди това той е бил изпратен в Западна Европа, за да проучи възможните развития на световната война. Изводът, до който стига Генадиев е, че Антантата не може да загуби, защото разполага с по-големи икономически и човешки ресурси. И политиците от „либералната концентрация“ са могли да знаят, че войната вече не е толкова дрънкане на саби, колкото въпрос на икономически потенциал. Но на Радославовите либерали им прави много по-голямо впечатление военната мощ на германците. Те печелят битката при Дарданелите и Радославов решава, че ще победят и във войната – самият той признава това в спомените си. Такова признание прави и ген. М. Савов: „Моето око на военен виждаше Германия като победителка. Краят опроверга убеждението ми, но аз не мога да не призная моята тогавашна, макар и погрешна оценка“[11].

Вярата в „непобедимото германското оръжие“ натежава и при вземането на съдбоносното решение за присъединяване на България към Тристранния пакт. След англо-американския десант в Северна Африка един от многото политически наблюдатели изразява типичната за определени среди вяра, че той ще бъде безуспешен; достатъчно било „да се вникне малко по-внимателно в същината на работите в Африка, за да се разбере, че фантастичните планове, с които сега живеят страните от демократическия лагер, са практически невъзможни.“ Осъществяването на плановете, замислени от „някои разпалени американски и английски глави – продължава авторът – би могло да стане само ако… нападателите в Северна Африка не биха имали срещу себе си един жилав и изпитан противник, какъвто представляват германо-италианските сили. А тези сили тепърва сега ще имат възможност да проявят своите качества и бойни способности“[12]. Този фрагмент прави между другото видима и една конкретна политическа особеност на „дясната“ политическа култура – англофобията (стара традиция от времето на Берлинския конгрес) и американофобията (по-ново, актуално явление). Съчетани в едно, те се явяват в „десните“ публицистични текстове като „англоамериканския империализъм“, враг номер едно на малките народи, стремящи се към национално обединение.

По време на Втората световна война „варварско-вождистката“ политическа култура се доближава съвсем близо до своя идеален тип. Ще я дефинираме (по Г. Алмънд) като мрежа от субективни ориентации към политиката, в чиито чувствени, познавателни и оценъчни компоненти се установява неразбиране или особено отношение към универсалното като „чуждо“, поради което схващането за свобода се отъждествява с абсолютния суверенитет на етнически дефинираната нация и с постигането на „националния идеал“, олицетворяван от „народния вожд“. Ще илюстрирам тази дефиниция с текст на Л. Владикин. Описвайки впечатленията от едно посещение в Хърватската държава през 1943 г. той разказва на читателите следното:

„След тържеството Заповедникът на младежта проф. Оршанич, ни покани на кратък излет на хълма Слйеме, който се издига на хиляда метра височина, току над самия град. Към средата на обеда, терасата пред хижата се изпълни с младежи и девойки, които, пригласяни от любителски инструменти, почнаха да пеят усташки песни, една след друга, неуморно. Какъв беше този неочакван концерт? – Работници и работнички, организирани в националистичните редици, бяха узнали случайно, че техният главен Заповедник се намира в хижата. И дошли да му попеят, докато той се храни с гостите си! И не престанаха, докато той не излезе на терасата да им благодари и да им каже няколко думи.

След обеда, излязохме да се поразходим… Насреща се издигаше голям туристически и почивен дом, сега предназначен за болни или нуждающи се от почивка работници.

Щом познаха Заповедника си, работници и работнички се стекоха към него, без някой да ги повика, или да ги насочи. В скоро време се насъбра пъстра дружина от около стотина души. Без да заговорят на заповедника си, те почнаха да му пеят любимите усташки и народни песни. Заобиколиха го, гледайки го с искрена любов. За да ги отпрати деликатно, Оршанич им каза няколко думи и после поиска да види, как в стройна колона и с песни ще се отправят към поляната, за да продължат игрите си.“[13]

На друго място или в друго време професорът по общо държавно право Л. Владикин би бил първокласен интелектуалец от просвещенски тип. Но на това място и в това време той смята за свой „дълг“ да опише тази трогателна, идилична хармония между народ и вождове, между работниците, работничките и техния Заповедник. Дали е видял точно това е второстепенен въпрос, от значение е внушението, адресирано специално към читателите на сп. „Просвета“, а това са различни просветни работници, на първо място – българските учители, които възпитават българските деца. Това не е някакво случайно гостуване на проф. Владикин в публицистичното поле на сп. „Просвета“. Такава е политиката на Министерството на образованието. „През втората половина на 30-те години и през войната държавният апарат и особено министерството на образованието, което играе ролята на негов идеологически орган, мобилизират Възраждането и неговите дейци за свои цели и специално за утвърждаване на авторитарната власт и засилването на монархизма“ – пише Румен Даскалов в книгата си „Как се мисли Българското Възраждане“; и по-нататък цитира няколко речи на министъра проф. Борис Йоцов. В реч на деня на отец Паисий министърът казва: „В националния патос на Паисия Хилендарски блестят три политически идеи – за народа, за държавата и за историческата личност… Сред тия личности Паисий слага на челно място личността на царя. За него царската власт има висше проявление, тя е предопределена в историческото развитие на българския народ. Затова отечеството му може да бъде само царство, с наследствен владетел. Царският институт, църквата и духовният елит са най-главните опори на държавата. Обаче най-голяма сила й дава войнството – то е необходимо в дни на спокойствие и в дни на национална борба. Така чрез историята отец Паисий осветява бъдещето развитие на българския народ.“ (Р. Даскалов – „Как се мисли Българското Възраждане“, С. 2002 г.)

Разбира се, това е политика, на която е подчинен целия духовен елит. След „обединението“ през април 1941 г., по инициатива на министър-председателя Б.Филов, българските писатели изработват „позив“ към учителите и учениците в България, с който изразяват готовността си да работят за издигане „величавата духовна сграда на обединената Българска държава“. В него се твърди, че „никога славата на миналото не е озарявала с по-голям блясък възхода на нашия утрешен ден“, което пък изисква „сцепление“, „сплотеност на духовните сили“, за да бъдат опазени младите от „зловредни влияния“. „Наш повелителен дълг е“ – се казва в „позива“ към българските учители – „в този решителен час за бъдещето на България, да влеем в техните пламенни сърца най-светли родолюбиви чувства, бащински да разсеем колебанията от техните души, да ги изцерим от всяко съмнение, да ги научим да се вслушват в повелите на нашия народ, да вярват в неговите народни водачи, в неговата щастлива звезда“. „Позивът“ към учениците завършва с твърдението: „Единни, сплотени – вие лесно ще изградите делото на една нова, на една възродена България. Вам е отредено да я видите отново обединена, велика и могъща!“ В отговор на „позива“, ученици от различни училища в страната изпращат писма до своите „духовни водачи“, както са наречени те в едно от писмата. Списание „Училищен преглед“ публикува някои от тях през 1942 г. От писмото на ученичката Пенка Ст. Рачева е напечатан следния откъс:

„Нашата мечта, лелеяна от векове, се сбъдна, разкъсаха се робските вериги. Сега преди всичко България – тая майка, която ни роди – да й служим с цялото си сърце и душа, да се борим до последна капка кръв! И на вас, български просветители, пращам хиляди поздрави, изтръгнати от най-скъпия кът на сърцето ми. Нека Бог благослови велика България и славния трон на героичните наши царе, които са живели и ще живеят, дор българско сърце тупти. Да живее нашият прелюбим цар Борис III и нашата светла Родина.“

А това са редове от писмото на ученика Христо П. Ванков:

„Да живеем и мрем за България! Ето лозунга на всички младежи днес – лозунг, който никога не ще заглъхне. От вашите хубави разкази и стихове ние сме твърдо убедени, че няма нещо по-ценно и велико от това, да служиш на Родината, че няма нещо по-човечно от това – да живееш, работиш и умреш за преуспяването на народа си. Днес България се възродява, днес тя скъсва веригите на Ньой, благодарение на мъдро водената политика на многообичания от всички наш цар Негово Величество Борис III – обединителят на българите“[14].

Това са извадки от писма, писани от ученици от третите (седмите) класове на прогимназията „Княз Симеон Търновски“ от гр. Севлиево. Някои от тези ученици, по-неискрените, след 9.IХ.1944 г. просто са сменили обекта на своето „обожание“. Други, доживели до „промяната“ през 1989 г., вероятно са били в първите редици на възторженото множество, посрещнало „Негово Величество Симеон Втори“, доведен тук от своята „носталгия“ по рилските гори. Сигурно има и такива, които са заживели във вътрешна емиграция, съхранявайки териториално-политическия образ на „мечтата, лелеяна от векове“…

Насилието, което следва около и след 9.IХ.1944 г., също е „научно неопровержимо“, както добре знаем. Извършва се също в условията на трогателно единство между „народа“ и „вождовете“. Променил се е само геополитическия контекст, който позволява тотализиращите усилия, съществуващи и преди, да се увенчаят с успех; и мащабите на насилието да се разширят и усъвършенстват със „специалното“ участие на многобройна армия от тайни държавни служители, които неправилно наричаме „ченгета“ – дума с твърде широка употреба, включваща и някои филмови герои на Ален Делон. По този въпрос и във връзка с досиетата почти всичко е казано. Но не е отговорено на въпроса защо на „демократичните сили“, които се самоопределиха като „десни“ не им достигнаха силите да отворят навреме архива на тайните служби, въпреки че зад тях стоеше НАТО и ЕС. Изводът, който се налага в тази връзка е, че и „левите“, и „десните“ в България с подкрепа на „великото германско оръжие“ или на „непобедимата Червена армия“ могат да реализират максимално своето тоталитарно влечение; но когато трябва да се развива демократично гражданско общество и да се строи правова държава, собственият ни потенциал е недостатъчен, а помощта отвън – неефективна, понякога и с обратен ефект. (т. нар. „приватизация“ доведе до олигархизиране на властовата система, до една несистемна, „мека“ реставрация, което значи, че независимо от конструираната формално-демократична система реално властта е у онези, които бяха – и си остават – „по-равни“.)

Налага се, значи, да признаем, че тоталитарното насилие след 9. IХ.1944 г. има своята българска специфика, която произтича от условията и особеностите на производство на „националното“ в предишните епохи. Историческото съдържание на „националното“ се прелива като в система от скачени съдове, понякога се слива, смесва се на ментално ниво, без да се променя характерът на политическите действия. Ако решим с днешна дата да персонализираме това твърдение, можем да го видим в симбиозата между „десния“ Бойко Борисов, чийто дядо е убит от комунистите като „народен враг“, (както твърди самият той); и „левият“ Божидар Димитров, сътрудничил на държавните органи, по-начало специализирани в различни видове „борби“ срещу „народни врагове“. Основа на това всъщност политическо приятелство е не само умението на Божидар Димитров да се сближава с властта, каквато и да е тя. Върху това приятелство хвърля светлина фактът, че агентурните имена, които си е избрал известният национален идеолог са Кардам, Телериг и Тервел. Разбира се, не мисля, че всичко е предопределено. Но има нещо безспорно важно и то е, че след като горния факт стана известен, Божидар Димитров бързо се легитимира като министър в очите на българите с описваната тук политическа култура. Как иначе, след като новото министерство ще функционира като някогашната Екзархия, само че секуларизирана; значи, става дума за спасяване на „целокупното“ отечество в лицето на „външните“ българи. Нищо че българите, които живеят в собствената си държава не са гарантирали нито правата си, нито достойнството си, а още влачат „турското“ робство на своите родни мутри. Което и направи стотици хиляди българи „външни“ през последните години.

Въпреки новостта на идеологически акценти, спекулациите, които обобщават и оправдават политическите действия след 1944 г. са традиционни. Това е необходимостта да бъде „очистена“ нацията от онези, които искат да върнат „мрачното“ минало и да отклонят България от „правилния път“. Да бъде постигнато новото „сцепление“, новата „духовна сплотеност“, която включва и реконструкция на „етническото ядро“ на нацията. Тоталитарното насилие в България, характерът и широките му мащаби, са били възможни, защото българското „гражданско общество“, – тук терминът е изцяло условен – е лишено от исторически изграден имунитет, от вътрешни съпротивителни сили срещу насилието само по себе си, каквото и да е то. Този „имунитет“ се придобива в продължение на столетия и се предава от родители на деца в символни, тоест, културни форми. В съответствие със символния порядък функционира и система от принципи и институции, които възпират и ограничават, най-малкото – не стимулират склонността към насилие. А, както казва Антон Страшимиров, за съжаление случаят не е такъв у нас. Тук не се е развивало разбирането за несъвпадане на обществото-църква и държавата-власт, като в страните с католическа религиозно-политическа история. Не се е развивал и протестантският тип религиозно-политическо мислене, което отхвърля централистично-йерархичнния принцип на властта, и следователно отхвърля концентрирането на власт у „добрия цар“ и у „добрия“, (или „истинския“) народ. Защото „добрите“ и „истинските“ често прибягват до „възпитателно“ и „спасително“ за нацията насилие; и си присвояват „правото“ да проливат кръв, която „измива срама от челата“ и освещава „пътя“ към „светлото бъдеще“. (Достатъчно е да се прочетат няколко броя на в. „Работническо дело“ от решаващата 1946 г. Веднага се набива в очи пропагандната схема: срам от „черното и позорно“ минало, ярост по отношение на тези, които искат да „върнат“ страната „назад“ и възторг, породен от настъпващата „нова ера в нашата история“.) При народ с такава политическа култура безличният закон не намира достатъчна подкрепа; за да има някаква подкрепа, законът трябва да се възприема чрез личната воля на „народния“ водач. (Тази нагласа днес сигнализира за себе си в изречения от типа на: „Айде да видим сега Бойко ще ни оправи ли“.) Разбира се, днес културният климат и политическият ред в Европа и света са противоположни на такива тежнения. Остава обаче нерешен един сериозен проблем: как политическата енергия, която се акумулира по този начин, да бъде рационално контролирана и насочвана към добри цели. Затова е необходима и политическа система, адекватна на преобладаващата политическа култура, но с този проблем тук няма да се занимаваме повече.

Тази политическа култура може да се възпроизвежда днес по различни начини – и без заявени националноидеологически намерения, с претенцията за научност, бих казал, почти несъзнателно. В „История на България“, писана от колектив историци в началото на „прехода“ (1993 г.) проф. Иван Божилов започва частта, посветена на Средновековието с две заглавия. Първото е: „България 681-864: държава от „варварски“ тип, а второто: „Корените: българите“ . И под линия дава следното обяснение:

„На читателя вероятно ще направи впечатление, че тук и по-нататък употребявам понятието българи вместо наложилите се пра/първо/българи. Обяснението, което дължа, е следното: На всички е добре известно, че изворите предлагат едно-единствено име и то е българи…; добре е известно и още нещо – понятието пра/първо/българи има научен произход. То се появява непосредствено преди Втората световна война, но се налага категорично веднага след нея от марксистката историография с идеята, че така се разграничават българите от формиралата се по-късно българска народност. Подобен подход, освен че противоречи на нашите извори, е и ненаучен. Това, че името е винаги едно и също…, а съдържанието му до известна степен се променя, не е никакво основание за посегателство от съвременната наука. Крайно време е да възстановим историческата реалност и да отхвърлим една безспорна историческа несправедливост.“[15]

В тази кратка теоретична бележка са кодирани два лайтмотива на българската историческа наука – за историческата справедливост, която при всяка политическа промяна историците възстановяват (като най-често тъкмо тези, които са служили на „несправедливостта“ веднага след промяната стават първите справедливци); и второ, „научно“ е онова, което служи по-добре на нацията, а това го разбират най-добре историците, които се мислят за „втори ешелон“ на властта. За мен е по-ясно, когато Райнхард Козелек обяснява, че методите са интегрална част на опита, който включва и интелектуалната дейност, отнесена към опита като преживяна действителност; че „опит“ и „метод“ се съотнасят взаимно, така че „историята и познанието за историята, действителността и нейното съзнателно преработване винаги са във взаимна зависимост и в крайна сметка се обосновават взаимно, БЕЗ ОБАЧЕ ДА Е ВЪЗМОЖНО ЕДНОТО ИЗЦЯЛО ДА БЪДЕ ИЗВЕДЕНО ОТ ДРУГОТО“. (подч. от мен – А.К.) [16]

А това, че историкът „възстановява реалност“, и то историческа, е много сериозен въпрос. Да криеш разбирането си за условността на твоите реконструкции и да ги предлагаш като „реалност“ никак не е научно; нещо повече – това е проблем на науките, които се занимават със символните форми на властта. Една от тези форми, както говорихме вече, е реификацията. Тя е психическа дейност, която субстанциализира абстрактни построения, превръщайки ги в „реалност“ и заедно с това – в инструмент на властта. Реификация е да мислим държавата като „дом“ и „къща“, а нацията като „род“ и „семейството“, (като установяваме едни или други политико-конюнктурни „роднинства“); да разказваме за родината истории като за страдаща жена-вдовица (като малтретираме с чиста съвест „лошите“ й деца) и пр. Реификацията е „топлата връзка“, чрез която различни национални „спасители“ вливат съдържания от миналото в настоящето както им се благовиди. Аз ще се позова тук на Майкъл Хърцфелд, който изследва начините, по които държавата използва реификацията, за да постигне илюзията за стабилност на социалния ред.

„За да постигне поне илюзията за стабилност тя (държавата – А.К.) трябва да ангажира обикновените хора, а обикновените хора от всички времена и всички страни реифицират. Те също се позовават на фиксирани веднъж завинаги истории и откриват в официалната митология някои аспекти, които биха служили на техните частни цели. Не само жителите на постколониалните страни могат, както посочва Мбембе, „да постигнат компромиси с корумпирания контрол, който държавната власт се стреми да осъществява на всички равнища на всекидневието…и да потвърждават, че този контрол стои над всяко съмнение, но именно с цел да го манипулират и да го променят при първа възможност“[17].

Не може да има никакви съмнения, че това не се отнася само до класическите постколониални страни – сигурно няма друга страна в ЕС, чието настояще да е така системно насищано с исторически митове, които пораждат постоянна готовност за „борба“. Какво може да направи учителят днес, в условията на потискащо надмощие на медиите, на глобалната информационна мрежа, които позволяват на огромен брой хора да се занимават с реанимиране на исторически митове и ретроутопии?… Задавам този въпрос, защото има вероятност тези негативи, които приписваме на партиите и държавните институции, да са симптом на бавно, почти незабележимо разпадане на националното общество като следствие от национално инженерство, дестабилизиращо националната идентичност, упражнявано от хора звани и незвани, включително и от „историци“, произведени в комсомолски бюра и полицейски школи.

Днес, тук и сега, е видно и с просто око, че съществуват конфликтни точки между „духа на времето“ и „духа на нацията“. Тази втора част от настоящия текст заостря вниманието върху една такава точка. На пръв поглед България е формална демокрация с парламентарен режим. И е част от Европейския съюз. Нещо повече – при всеки повод ние твърдим, че „България винаги е била в Европа“. От „птичи поглед“ изглеждаме вече отворени, по-рационални и цивилизовани. Но в същото време животът ни е просмукан от мирновременен милитаристичен дух – овсекидневен, просташки, низък: убийства и побоища, включително на деца от техните родители и на родители от техните деца; война по пътищата (най-голям брой загинали в ЕС, според последните статистики.); полицейско, охранително и детско насилие; трудно контролируемо насилие в училищата; стотици момичета са принуждавани с бой да проституират и тези „бели робини“ са продавани от българи. Най-обичайното, което дори не прави впечатление у нас, са постоянните закани за физическа разправа. Даже веселието на този вечно „онеправдан“ народ е войнствено. Месец преди Нова година заехтяват канонади от разнокалибрени пиратки: щурат се невръстни български дечица из междублоковите пространства и гърмят ли, гърмят, а „тежката артилерия“ на бащите им стреля направо от панелните „крепости“. Някои бащи притежават истински крепости, построени в кичозен средновековен стил, но с какво стрелят оттам, даже полицията не знае. Пукотевичната „епопея“ стихва чак към средата на януари. Народът преживява отново и отново победните си войни от миналото! В есето „Психология на българина“ Константин Гълъбов пише: „Никъде в България хората не живеят тъй настръхнали един срещу друг, както в София“. И малко по-нататък прозорливо прогнозира: „И понеже европеизирането на нашата бедна страна ще продължава да бъде все тъй трудно, затова борбата на всеки против всеки, загрубяването на душите ще продължава още дълго“. Днес можем само да добавим, че тази „настръхналост“ вече има общоевропейски измерения. Най-добрата илюстрация на това твърдение бе свирепата словесна канонада, която наши сънародници изсипаха по адрес на Мартина Балева и Улф Брунбауер, автори на един обикновен, стандартен научен проект. Съвременни българи с университетски дипломи нарекоха двамата учени „башибозук с германски ботуш“, направиха обобщението, че „оскотели учени се продават на всеки“ и дори поискаха затвор за „гаври“ с историята. С това те показаха, че едно наблюдение на Антон Страшимиров върху публичното поведение на българите е все още валидно. „Правото на критикарството – свободата на словото, гласното мнение – у нашия народ е осветено от неписан закон. Разбира се, то не е осъзнато свободолюбие, а е по-скоро хлевоуста дързост… Така критикарството е основна черта на българската гражданственост. И кога повече, кога по-малко на лице в обществения живот у нас – на „мегданя“ – са ако не най-хлевоустите дърдорковци, то поне най-крайните такива по мисли и изрази. А това бие особено в очи, когато се размърдат големите градове и най-вече София“[18]. Няма какво повече да се добави. Освен, че инфантилния и смешен бабаитлък по отношение на Мартина Балева бе напълно ненужен. Защото проф. Иван Илчев вече бе направил необходимата коректна критика на въпросния проект. Предстоящата конференцията щеше да коригира тенденциозността на някои интерпретации според действащите в научната общност правила, а това отговаря на националния интерес много повече, отколкото истерията на „родолюбците“. Такава е, обаче, логиката на историческата „памет българска“, дирижирана от „флагмана“ на българската историческа наука Божидар Димитров! Такова е разбирането за „свобода“ и „национално достойнство“, произтичащо от тази „памет“. И по този начин винаги е било използвано то от властващите „бащи на Отечеството“, които си отглеждат и своите хлевоусти дърдорковци и доносници-манипулатори. За съжаление, животът ни продължава да се движи по неписани, културно-исторически въплътени в манталитет „правила“ зад „гърба“ на писаните закони и на гръмогласно декларирания „цивилизационен избор“, на неговите ценности и принципи. Предполагам, че освен синхронните външни културни въздействия (телевизия, кино, интернет, които буквално задръстват културното пространство с естетизирано насилие) свой дял имат и представите, които имаме за самите себе си, а оттук – желанието (или нежеланието) за самопознание, което би променило тези представи. Тъкмо от това зависи и образователното съдържание, което предлагаме в учебниците. Аз лично смятам, че след като сме дали възможност на младите българчета да се запознаят с лозунга на Раковски „Мечом са българите своя свобода изгубили, мечом пак трябва да добият“, трябва да я балансираме със следната мисъл на Любен Каравелов:

„И така, няма по-голямо добро на тоя свят от човеческото самопознаване, и от свободата, която е следствие на самопознаването, а така също няма по-голямо зло от невежеството и от робството, защото свободата опитомява човека и накарва го да бъде човек и да познава себе си, а робството убива в него и най-святото нещо, т.е. неговото човеческо достойнство“ [19]



[1] цит. по Светослав Будинов – „Балканските войни“, С., 1912-1913

[2] „Великобългарски светоглед“, 1940 г.

[3] Шейтанов – „Български светоглед“, сп. „Просвета“, 4/1942

[4] сп. „Философски преглед“, 3-4/1934

[5] А. Цветков – Сп. „Училищен преглед“, 1941 г.

[6] Светлозар Елдъров – „Православието на война“ С. 2004 г.

[7] сп. „Звено“ ,1932 г.

[8] М.Радева – „Училищното историческо образование в България“ (1878-1944/

[9] Л.Владикин – „Основни причини на кризата на демокрацията“ сп. „Просвета“ 1941 г.

[10] Н. Кайчев – „Македонийо възжелана. Армията, училището и градежът на нацията в Сърбия и България 1878-1912 г.“ С., 2003

[11] цит. по Л. Малеев – „ Принос към истината за катастрофата на България през септември 1918 г.“ С., 1921

[12] А. Николов – „След англо-американската авантюра“ сп. „Просвета“, 2/1942

[13] Л. Владикин – сп. „Просвета“, 10/1943

[14] „Позивите на българските писатели към учителите и учениците“, сп. „Училищен преглед“, 1/1942

[15] Божилов, Иван, Вера Мутафчиева, Константин Косев, Андрей Пантев, Стойчо Грънчаров – История на България, С., 1993

[16] Р. Козелек – „Пластовете на времето“, С., 2003

[17] М. Хърцфелд – „Културната интимност“, С., 2007

[18] А. Страшимиров – „Диктаторът“ (Стефан Стамболов), 1935 г.

[19] Л. Каравелов – „Български глас“, 1870

Александър Кертин
Александър Кертин е преподавател по история във Втора английска гимназия в столицата и един от учителите с най-много зрителски номинации за конкурса на БНТ „Най-добрият учител, когото познавам“.
Други статии от този автор

Посетители

28
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    В съвременния... преди 3 дни
  • Гост писа Още
    А за мюждето разбрах... преди 3 дни
  • Златко писа Още
    LOL (също без превод)... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    "Радке, дай мюждето!" -... преди 4 дни
  • Мария писа Още
    Въпросът е в калпавия... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    За мен важна е липсата... преди 4 дни
  • Серкан писа Още
    Магия, жива магия...
    ...... преди 5 дни
  • Пенчо. писа Още
    Тя работата ясна.... преди 5 дни
  • Цончо писа Още
    Ако ще се заменят... преди 5 дни
  • Valpet писа Още
    Хайде и вие, г-н... преди 5 дни
  • Станой Станоев писа Още
    Само не ми стана ясно... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:

    George...
    преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Хората винаги... преди 6 дни
  • Иванка Петрова писа Още
    Прочетох последната... преди 6 дни
  • Златко писа Още
    Харесва ми това... преди 6 дни
  • Дарина писа Още
    този неграмотен човек... преди 6 дни
  • Красимира писа Още
    Историята е... преди 6 дни
  • Мариета писа Още
    Благодаря Ви за тези... преди 1 седмица
  • Николай Колев писа Още
    Дано никога не се... преди 1 седмица
  • Златко писа Още

    Здравейте, Росица, и... преди 1 седмица
  • Росица Гичева писа Още
    Здравейте, г-н Енев,... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Започвам... преди 1 седмица
  • Георги Гочев писа Още
    Жестока истина! И - без... преди 2 седмици
  • Серкан писа Още
    Imagine Dragons - Natural
    NATURAL преди 2 седмици
  • Нери Терзиева писа Още
    Благодаря доземи,... преди 2 седмици