Дискусии – България

Дефицитите в българската партийно-политическа култура не са от вчера или днес

Най-сетне една добра новина! Народното събрание запразни и излезе в лятна ваканция. Очаква ни цял месец без парламентарни скандали, истерии и дивотии! В петък, 27 юли, се проведе последното пленарно заседание, след което депутатите отпрашиха да „ваканцуват“ с измамното и безцеремонно (за пореден път) чувство за „изпълнен“ дълг.

И как няма да са доволни, след като в заключителния си работен ден имаха възможност да посрещнат с „телешки възторг“ абсурдното решение на Конституционния съд да обяви Истанбулската конвенция за противоконституционна. Нещо повече, те успяха да си застраховат и парламентарните кресла поне до Коледната ваканция, след като премиерът Борисов нашляпа разбеснелите се коалиционни партньори по все по-смърдящите им „патрЕотични дупета“ или по-точно „задници“.

Автор(и): Аспарух Панов

Прочети още...

Предговор към „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд“

Книгата, която в момента държите в ръцете си (а всъщност четете на някакъв екран) е уникална поне в няколко отношения. За хора, толкова обръгнали на суперлативи от вида „уникално“, каквито са българските читатели, едно подобно начало е навярно заредено с подобаваща доза риск, и все пак ще си позволя да го повторя: да, това е една уникална книга. Уникална с това, че, за разлика от повечето свидетелства за българската история, в нея няма да намерите нищо, или почти нищо, възвисяващо и измиващо „срама по челото“. Напротив, това е сборник от документи, които представят една удивително не-възвисяваща, та дори силно притеснителна картина на българското национално-революционно движение, и то точно в момента, който по-късно българската историография и литература ще се опита да митологизира и промени до неузнаваемост, с ясната цел да го направи „удобен за възпяване“, тоест да го превърне в (ключова) част от програмата за национално-патриотично възпитание, която доминира националната ни парадигма и до днес. Сигурно това е и нещото, което обяснява пълната непопулярност, да не кажа неизвестност, на този сборник в масовата и не чак толкова масовата ни култура. Издаден почти по погрешка, в началото на 1950-те години, тоест в някакъв момент на пост-революционна еуфория, когато на „отговорните органи“ може и да се е струвало, че унизителната тежест на толкова много свидетелства за низост, предателство и страх не е чак толкова заплашителна за „възпитанието на нацията“, по-късно сборникът изчезва като пословичния камък в блато, без да остави никаква или почти никаква следа в оформянето и преоформянето на националния разказ от шестдесет и петте години, които ни делят от онова време. Шестдесет и пет години на мълчание и потискане, около тридесет от тях вече прекарани в „демокрация“ и „свобода“. Нормалната жалостива равносметка на българското състояние такова, каквото го познаваме всички. Нормална – но може би вече не съвсем. Дали не е крайно време да се опитаме да хвърлим един по-честен и евентуално по-задълбочен поглед към завъртулките и бакиите на българската историография?

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Вчера, днес и утре в българската политика

Колкото повече нови и нови нерешени проблеми изникват при адаптацията ни към европейската политическа култура и правилата на ЕС за разделението на властите и върховенството на закона, толкова по-често се връщам в романтичното и еуфорично начало на прехода, когато наистина си вярвахме, че „комунизмът си отива“.

Като депутат в 36-то народното събрание (от 4 ноември 1991 г. до 17 октомври 1994 г.) участвах в работата на две деликатни парламентарни комисии – по образование и наука, и по външна политика. Идвайки в парламента от академичните среди, бях направо потресен, когато видях на живо какво представляват учителките – ортодоксални комунистки и дипломатите от кариерата – съветски възпитаници.

Тогава си мислех, че всяко начало е трудно, но когато станем членове на ЕС и НАТО, всички тези „скелети от червения гардероб“ ще се радват на заслужен отдих… Каква наивност! Днес учителките комунистки пак са тук и пак са същите, плачат и протестират за по-високи заплати, но продължават да дават частни уроци, без да плащат и един лев данъци. Да не говорим за кариерните дипломати. Много от тях и днес заемат възлови външнополитически постове, след като се оказа, че освен съветски възпитаници, са били и достойни агенти на ДС.

Автор(и): Аспарух Панов

Прочети още...

Политиката на преименуване – набор от идеи

Политиката на преименуването е древна като света. Този, който владее словото, създава реалност. Като смениш името, унищожаваш старото и раждаш ново от нищото. Последният патриотичен акт на преименуване у нас беше извършен в Старозагорско, където бяха сменени 838 турско-арабски имена с български. „Сред тях са например местността Чаплака, която вече ще се казва Голото, Халваджи бунар ще е Халваджийски кладенец, Калпазан баир ще бъде Ялов рид, Бейска кория ще бъде Чорбаджийска гора, Ахмед баир – Антонов рид. Карталско дърво ще е вече Орлово дърво, Сърдаревото ще е Пъдаревото.“[1]

При превода за съжаление винаги има загуба на смисъл: едно е Калпазан баир, друго е Ялов рид. С такава подмяна за историята ще остане загадка дали на този баир са се събирали селските калпазани или просто на него нищо никога не е виреело. Вярно, това не е голям въпрос, но за краеведите всеки детайл е важен. Също така понякога се стига до парадокси – заменя се една турска дума с друга турска дума: като „чорбаджия“ на мястото на „бей“. Патриотичният ефект от подобна подмяна е скромен, но остава доброто намерение.

Автор(и): Даниел Смилов

Прочети още...

За зейналите дупки и пробойни в българската политика

На Гергьовден, за пореден път и то със специално „напудрена“ национална гордост отбелязахме „Деня на храбростта и Празника на българската армия“. Оттук нататък обаче, ще ни е нужна и значителна допълнителна доза „гражданска храброст“, за да успеем „да изтрезнеем“ от празничния възторг и да се върнем към политическите ни реалности. А те, най-често са със съвсем други, далеч по-песимистични измерения.

Някак си „на един дъх“ се изтърколи една година от поредните парламентарни избори (предсрочни, разбира се) и съставянето на новото правителство (на Бойко Борисов, разбира се, този път под номер 3)…Какво ли не се изписа и изговори през това бурно и динамично време за успехите и постиженията на управляващите, сякаш бе настъпила някаква забележителна и изненадваща политическа промяна. Но за съжаление не бе!

Наистина, последните 5 месеца от новия управленски мандат на Борисов бяха успешно подплатени от шестмесечното ни ротационно председателство на Съвета на ЕС. Като категоричен успех бяха определени действията на премиера за приобщаването на страните от региона на Западните Балкани към ЕС, както и при подготовката, и провеждането на дългоочакваната софийска среща на върха във формат „ЕС – Западни Балкани“, която се състоя на 17 май и бе второто подобно събитие след Солунската среща през 2003 г.

Автор(и): Аспарух Панов

Прочети още...

Службата е била великодушна

По каква точно причина фалшификаторите от редиците на Държавна сигурност би трябвало да се подложат на такъв сизифов труд, за да дискредитират с толкова обемисто досие една дама, която през седемдесетте години е все още до голяма степен неизвестна извън Париж? Още по-малко вероятна е втората възможност – а именно, че една историческа фалшификация с такъв обхват би могла да бъде дело на днешните служби (обвързани с НАТО и Европейския съюз). Само за да навредят на една уважавана по цял свят дама от академичните среди, с която българската държава се гордее? Друго „обяснение“ просто няма, ако човек би искал да подлага на съмнение автентичността на досиетата.

Напълно неразбираемо е защо цяла поредица от интелектуалци [както в чужбина, така и в България] днес застават зад госпожа Кръстева, без достатъчни познания в тази материя – сякаш да си работил/а за бруталния потиснически апарат на един тоталитарен режим е някаква дреболия? Юлия Кръстева е носителка на наградата Хана Арент за заслуги в областта на политическата мисъл (2006), както и наградата Вацлав Хавел (2008). Това би трябвало да задължава – както нея, така и онези, които се изказват в тази връзка – към висока мяра на политическа истинност и бдителност.

Автор(и): Илия Троянов

Прочети още...

Всички разбират от досиетата на ДС (какво бе пропуснато при прочита на делото „САБИНА“ – Юлия Кръстева)

Немалко хора побързаха да коментират казуса с досието на Юлия Кръстева без да познават практиката и скритите механизми на ДС. И без да си зададат елементарния въпрос, че преди всичко става въпрос за едно прочистено от Държавна сигурност досие с ясно определена цел да се скрие истината.

Автор(и): Христо Христов

Прочети още...

Ченгетата ни са по-добри от ченгетата ви – размисли относно досието на Юлия Кръстева и българския академичен живот

Историята начева прозаично, чак безинтересно: Миглена Николчина, професор в Софийския университет, поканила Юлия Кръстева – нейна учителка, вдъхновителка и приятелка – за член на редакционната колегия на „Литературен вестник“. Подобно на всеки кандидат за някаква публична позиция, била тя и представителна, наложи се Кръстева да бъде проверена от Комисията по досиетата (отказвам да натоваря разказа си с цялото име на институцията). Навярно мнозина очакваха, че справката ще се окаже безрезултатна, а вестникът ще се увенчае с престижно име в редколегията си.

Юлия Кръстева се оказа секретен сътрудник на Държавна сигурност. Дамата заминава за Франция със стипендия от българската държава, бидейки на 24-годишна възраст. Годината е 1965. Уточнявам, защото далеч не цялата българска научна общност е прочела всички близо 400 страници от публикуваното съвсем наскоро досие. Още тогава тя поема ангажимент „да помага“ с информация на българските тайни служби, за които Франция е предмет от особен интерес – френската компартия е една от само двете на некомунистически страни, Франция има сериозни позиции в Близкия Изток и Северна Африка, а интересите ѝ включват конфликтни точки като перманентния сблъсък, свързан с Израел и идеите за създаване на палестинска държава.

Автор(и): Димитър Атанасов

Прочети още...

Юлия Кръстева и състоянието на дискурса...

Emiliya Dvoryanova пише: „От всичко, което прочетох в първия том от досието на Юлия Кръстева, си извадих един извод: „човешко, твърде човешко“. Не мисля, че това е „сътрудничество“ в собствения смисъл на думата. Лъха единствено на желание за комфорт, колкото е възможно да я смятат за „наше момиче“, за да я посещават родителите ѝ, да не се води „невъзвращенка“ и ред други такива „удобни“ неща. Нищо повече и нищо по-малко. Топлохладно.

Ако не се беше „героизирала“ след 89-та, нямаше да заслужава никакво внимание. Обичайно тривиално.

На такова прилича. На конформизъм и опортюнизъм. Странно изглежда, че се е съгласила да сътрудничи години, след като се е „спасила“ на Запад, вече омъжена за него в лицето на Ф. Солерс, установена в академията, в Париж и в света, докато кариерата и славата ѝ шеметно вървят нагоре. За какво ѝ е било въобще да се цапа с ченгета-доносници и с ченгета-недоносчета? Заради грижите за близките? За да разчита на връзки, за да им помага при нужда; особено след като е помогнала и на сестра си да се изнесе и така родителите ѝ са останали сами? Един ще определи това като „човешко, твърде човешко“, друг ще се сети за „баналността на злото“, трети ще си припомни „Обикновен фашизъм“ на Михаил Ром и ще посочи приликите с обикновения комунизъм, от чиито пелени през 70-те Юлия Кръстева сякаш все още се измъква. Връзкарско момиче, което умее да се нагажда и да се урежда, маневрена, хлъзгава и убеглива лисана-глезана, която забравя за срещи и не спазва конспиративна дисциплина, хвали се с успехи, пътувания, почивки, ваканции. Говори с разработчиците, сякаш са нормални хора, работници на тихия фронт, с което сякаш ги легитимира, поставя им акцент на реалност, прави ги истински и достойни в собствените им очи. Не без интерес: предразполага ги, очарова ги и все иска нещо, без нищо да даде, оплакват се и доносници, и недоносчета. И през цялото време работи на сто места, преподава, пише, публикува, пътува, почива и произвежда продукция като халтава.

Автор(и): различни български интелектуалци, via Facebook

Прочети още...

Ах, ние добричките

Не изпратих SMS на „Българската Коледа“. Не гледах и концерта. Срам ме е. Срам ме е от тази приповдигнатост, с която празнуваме липсата на държава. Срам ме е от лицемерието. Срам ме е от безочието, с което държавата подвиква да им хвърлим един sms от балкона. Не, не ни подвиква, настанява се на трапезата докато вечеряме с телевизионни клипове, затъква хапките ни в гърлото, муши се в душите ни и шепне: ти си лош, ако не пратиш sms, ето, хапваш си тук спокойно, а има деца, които чакат да бъдат излекувани, ти си лош, лош си…

Автор(и): Веселина Седларска

Прочети още...

За какво говорим всъщност, когато говорим за антисемитизъм?

Замислих се, ща не ща, върху разпалените дискусии от последните дни – и онова, което постепенно се оформи пред погледа ми, започна да ме изпълва с все повече и повече неприятни въпроси, които няма как да не споделя с вас.

Поводът бяха онези сравнително раздразнени забележки, с които част от коментаторите ми посочваха усещането си, че се опитвам да оневиня антисемитизма на Димитър Камбуров. Но преди да започна да развивам мислите си, първо едно задължително уточнение: в голяма част от този текст ще говоря и ще се концентрирам върху неща, писани и мислени от Димитър Камбуров, но онова, което всъщност имам предвид е не „личността Камбуров“, а „типажът Камбуров“. С други думи, настоявам най-решително този текст да се възприема не като опит за обливане на нечия личност и поведение с телесни течности, а най-вече – и дори единствено – като опит за непредубеден и критичен поглед към националните ни идиосинкразии, към видовете агресивно-античовешко поведение, които в България са до такава степен общоприети, че дори не се възприемат като нещо особено от огромната част от „населението“. Тук искам да говоря за самите нас, а не само за един от нас, който, видите ли, бил настъпил мотиката.

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Икономика на „Възродителния процес“ (Откъси) – част 2

Двусмисленото положение от първото полугодие на 1950 г., при което българските власти издават все повече изходни визи, а турските са много умерени в разрешаването на входни, не може да продължи дълго. Сигнал от гр. Елена за хаос и възникващи проблеми с имотите във връзка със заминаването на турци е формалният повод на 19 юли Вълко Червенков да сложи резолюция „за срочно (до 25 юли) предложение по преселването на турците“ . На 3 август Политбюро одобрява нота до турското правителство, с която заявява готовност да издаде визи на 250 000 български турци, и иска ултимативно те да бъдат приети в тримесечен срок. Заявено е намерението „да се поощрява с всички средства изселването в Турция на турското население и преди всичко от Родопските гранични райони“ . Документите от този период (но и от следващи) дори не правят разлика между изселени и изселили се, употребявайки често първия термин. Отговорността за евентуален отказ се прехвърля върху турската държава.

Автор: Румен Аврамов

Прочети още...

Икономика на „Възродителния процес“ (Откъси) – част 1

Настоящата книга е самостоятелно проучване, но тя е и последната част на триптих. В края на 2008 г., след приключването на продължителен изследователски цикъл и изправяйки се пред трудния избор на нова посока, разговор с проф. Надя Данова ни отведе към периферен епизод от наскоро публикувания ми тритомник върху българското стопанско минало. Ставаше дума за опожаряването на Анхиало през 1906 г., което там е споменато накратко заедно с антисемитското законодателство от 1941 – 1944 г. и с „Възродителния процес“ в контекста на корупцията по време на етническо насилие. Въпросът на Надя защо не развия „анхиалската“ сюжетна линия, се оказа проблясък, от който се роди програма за изследване на икономиката на междуетническите конфликти в България. Работата по нея запълни седем години, като първо се върнах към гръцкия случаи , продължих с еврейския , за да стигна до турския, който се вмества между тези корици.

Автор: Румен Аврамов

Прочети още...

Илия Минев, „Власт и съпротива“, и борбата на историческите интерпретации

Публикувах текста на проф. Стилиян Йотов „За пренаписването на историята – част 3“ с пълното съзнание, че той е силно спекулативен и предизвикващ множество напълно справедливи въпроси – като се започне с непоследователностите в изложението и се завърши с ровенето в чисто лични неща като религиозните убеждения на Троянов. Публикувах го въпреки всичко това, просто защото сметнах, че в него има един все пак важен и съществен пункт, а именно – повдигането на въпроса за начините, по които се преработва миналото, ако и в този текст той да е засегнат по доста спекулативен и, бих казал, „страничен“ начин (недоразуменията между автор и преводач, дори и когато са натоварени с толкова силни политически аспекти, все пак си остават нещо много лично, много спорно, за да могат да бъдат представени като сериозен аргумент в полза на – или против – онзи вид историческа интерпретация и версия, които предлага Троянов в романа си).

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Социалноикономически предпоставки за и последици от „възродителния процес“

Въпреки че отмина повече от четвърт век от началото на масовата кампания по насилствената смяна на мюсюлманските имена на българските турци с християнски (декември 1984 – януари 1985 г.) и повече от две десетилетия от нейната отмяна (29 декември 1989 г.), проблемите, породени от това сътресение в отношенията между държавата и втората по големина етническа общност, продължават да вълнуват българското общество. Тогавашното наименование на кампанията – „възродителен процес“, днес е оценено от повечето политици и от много изследователи като цинично, но поради липса на друго то продължава да се използва, макар и поставено в кавички. Дори само този факт показва, че проблемът продължава да е важен и да се използва в практическата политика. Този извод се потвърждава и от факта, че литературата, посветена на „възродителния процес“ от годините на прехода, вече надхвърля по обем пропагандната кампания, инспирирана от периода от 1985 до 1989 г.

Автор: Искра Баева

Прочети още...

Споменът за „възродителния процес“ в България (1990–2009)

През 2005 г. група френски историци се подписват под апел със заглавие „Свобода за историята“. Те протестират срещу т. нар. закони за паметта (lois mémorielles), които регламентират оценката за определени събития. Апелът напомня, че историята е „нещо различно от паметта“ – тя „държи сметка за паметта, но не се свежда до нея“, тъй като историкът в хода на научното изследване „събира спомените на хората, сравнява ги, съпоставя ги с документи, предмети, следи и така установява фактите“. Струва ми се, че този подход е приложим и тогава, когато историкът поставя в центъра на своето изследване не дадено събитие, а паметта за него. Настоящата статия е опит да се потърси отговор на класическите за историческите изследвания въпроси кой, кога, как и защо си припомня едно важно събитие от съвременната българска история – т. нар. „възродителен процес“, т. е. събитията от втората половина на 80-те години, когато комунистическият режим на Т. Живков се опитва да промени етническото самосъзнание на българските турци чрез насилствена смяна на имената им и забрана за говорене на турски език, извършване на религиозни ритуали и носене на дрехи, типични за турската етническа общност.

Автор: Евгения Калинова

Прочети още...

По повод на едно предаване от „История.BG“, един „Възродителен процес“ и една „Голяма екскурзия“

(Или за дефицитите и СЪ-участията на една историография)

Повод за тези редове е отзивът на Златко Енев на страниците на сп. „Либерален преглед“ за излъченото на 29 май 2017 г. предаване от рубриката „История.BG“, както и една последвала го дискусия във ФБ профила на Константин Мишев. На следващите страници ще се опитам да изкажа мнението си по предложените коментари и гледна точка на Енев, след което ще потърся и по-дълбоките причини за твърде забавения и отложен безкомпромисен разговор по темата за „преработване“ на миналото в съответствие с изискванията на едно модерно, европейско, хуманно, демократично, правово, гражданско, рационално и отговорно общество.

Автор: Стефан Дечев

Прочети още...

„Възродителният процес“ и капаните на паметта

Че темата за „Възродителния процес“ е ключова, що се отнася до разбирането и преработването на тоталитарното българско минало, изглежда малко по малко започва да се превръща в един вид консенсус, поне сред научно-интелектуалните български среди. В това ме кара да вярвам едно предаване на БНТ, излъчено в поредицата „История.bg“ на 29 май тази година, и посветено изцяло на тази толкова важна тема. Думи от рода на „похвално“ биха прозвучали тъпо и назидателно; ще си позволя да кажа единствено, че самият аз не виждам алтернатива, поне ако бихме искали да запазваме някаква надежда за „поевропейчване“, в по-близко или по-далечно бъдеще. Днешна обединена Европа е място, в което под килима не се замита нищо – или поне това е идеята, с която тя е създадена. Какво и колко точно се разчиства, разбира се, е въпрос на мнение, но базисният факт си остава един: за миналото не може да се мълчи, то трябва да се преработва. Правили са го – и продължават да го правят – всички водещи членове на съюза, в който участваме; ще трябва да го правим и ние.

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Дянко Марков и битката за паметта в България

Темата за неизбежната необходимост от солидно преработване на миналото тече в това издание от години насам – с неизвестни или поне силно невидими за мен резултати. Въпреки немалкото знакови събития от онова, което може да се нарече „войната за паметта в България“ – от „Гори, гори огънче“ на Румяна Петкова и Малина Томова, през „Технология на злото“ на Татяна Ваксберг и сравнително острата дискусия около „спасяването“ на българските евреи, та чак до последното голямо научно изследване за икономиката на „възродителния процес“ от Румен Аврамов – в страната изглежда все още липсва каквото и да е по-широко осъзнаване на важността и мащабите на тази война. Поредното доказателство за това – колкото дребно и незначително на пръв поглед, толкова символично и предупредително след едно по-внимателно разглеждане – се оказва поредното дело, което бившият легионер Дянко Марков води срещу журналистката и участничка в кръга „Маргиналия“ Юлиана Методиева.

Автори: адв. Ирина Алексова, Златко Енев

Прочети още...

Луковмарш като римейк

„Национално“ и „социално“, за които се скандира днес на „Луковмарш“, са били взаимообвързани и по времето на ген. Луков. Можем да спекулираме откъде са го взели – дали защото в България има нерешен социален въпрос, или преобладава влиянието отвън, от националсоциалистическата идеология на Хитлер. Донякъде днес нещата се повтарят. Има криза, няма хляб за всички, има все по-лумпенизирани слоеве, заявява пред Портал Култура историкът Николай Поппетров.

Автор: Николай Поппетров

Прочети още...

Борис(ов) III

Третият поред кабинет с министър-председател Бойко Борисов само на пръв поглед е продължение на първите два. Припомням: Борисов І (2009-2013) беше еднопартиен, но с парламентарната подкрепа тогава на „Синята коалиция“, РЗС и „Атака“; Борисов ІІ (2014-2016) беше коалиция с Реформаторския блок, АБВ и Патриотичния фронт (ВМРО и НФСБ). Също да припомня: след изборите през 2013 г. в 42 ОНС мнозина коментатори отбелязваха патовата ситуация, при която ГЕРБ + Атака имаха 120 места, а БСП и ДПС имаха също 120 места. Това отбелязване подчертаваше най-често очакваните коалиции тогава, като имаха предвид предишни коалиции между партиите. ГЕРБ, макар и първи по броя на депутатите, останаха за кратко време в опозиция, правителството на Пламен Орешарски беше подкрепено от БСП и ДПС, със „златния пръст“ на Волен Сидеров от „Атака“. Критиците на БСП и ДПС заговориха единогласно за нова тройна коалиция на БСП, ДПС и „Атака“, макар такава формализирана коалиция да нямаше.

Автор(и): Антоний Тодоров

Прочети още...

Македония или ЕС?

„Европа на отечествата“ е Европа като една голяма Македония. Европа на Фарадж, Льо Пен и Орбан бързо ще се „македонизира“. В тази Европа колкото по-патриоти са едните, толкова повече „предатели“ и „врагове“ ще са другите. И с  вътрешните, и с външните врагове, разбира се, е нужна „твърдост“. Първо тази твърдост е вербална и се изразява в „счупването на оковите“ на политическата коректност. Което означава, че става позволено да наричаш опонентите си както си искаш, а най-вече да ги клеймиш като нечовеци (хумано-иди, соросо-иди) и най-вече като хомосексуалисти. След добиването на тази интелектуална широта на погледа вече могат да се задействат и агитки, качулки, доброволни отряди, динковци и пр., които да добавят мускул към вербалната реалност. Полита камък и удря някого, „народът“ влиза в парламента и пребива опозицията. Следващата стъпка е пукването на някоя пушка.

Автор: Даниел Смилов

Прочети още...

За травмата, мълчанията и вината от „Възродителния процес“

Средната възраст на участниците беше над 50 г. Повечето от нас се изкачиха трудно на третия етаж, по стръмните стълби. Според един от най-младите участници в разговора, годините, изминали от тези времена, са малко за да има обективна преценка на събитията. Сигурно е прав за годините, предвид времето пред него. За онези в дискусията, които са били ученици преди 40-50 години обективната оценка на насилието е винаги и субективна и горчива. Може би поколенията ще се срещнат и ще си поговорят. И обективно и субективно. Дано да имат време и дано местата на разговор (училища и университети) им съдействат. Засега те, обикновено, решително пречат.

Автори: участници в дискусията „За травмата“ на клуб „Маргиналия“

Прочети още...

Десните – делене и събиране на празни черупки?

Какво се случва с т. нар. традиционна десница и защо нито една от фракциите вдясно не успя да влезе в Народното събрание? Ще има ли свое представителство в 44-ия парламент дясно-ориентираната, непопулистка и проевропейска демократична общност в страната? Какви са причините за поредното разединение и фрагментация? На идеологическа основа ли се случиха те, от долу нагоре, или става дума за сложни лични отношения и раздори между лидерите? Това са част от въпросите, които портал „Култура“ задава на преподавателите по политология в Софийския университет Румяна Коларова и Огнян Минчев.

Автор(и): Румяна Коларова и Огнян Минчев

Прочети още...

За моя любим Фатерланд

И така, ще ми се да ви припомня една интересна и увлекателна история, тази година прави 25 години. Повечето от вас със сигурност познават известния роман на Робърт Харис „Фатерланд“, в който се представя уж-шантавата идея за една възможна Европа, в която нацизмът не е изгубил войната, ами, напротив, я е спечелил, и то не само спечелил, но и успял да заличи всички следи от най-голямото престъпление на века, Холокоста. Брилянтна идея, не ще и дума – опитайте се само да си представите една Германия, в която никой не е чувал и дума за преследването и унищожаването на евреите. (Тоест, чували са го, разбира се, всички, но за това просто не се говори, защото, първо бият и, второ, кой ти се интересува от нещо, за което не трябва и не е добре да се говори? Живеят си хората живота и това е). Всичко случило се е погребано под масивно мълчание, победителите не ги съдят. Не е за чудене, че книгата се е продала милиони пъти – в края на краищата това е една страхотна притча за естеството на модерното време и нрави. Какво е памет? Какво е история? Какво е отговорност? Един куп трудни въпроси, отговорите на които никой не знае със сигурност, но пък се знае, при това добре, едно – там, където всички мълчат, има добри причини за мълчание. Затваряй си устата, щото…

Автор: Златко Енев

Прочети още...

„Икономиката на ‚Възродителния процес‘“ е значимо изследване

На етническата политика на комунистическия режим и особено на нейната най-брутална форма, придобила известност с абсурдното название „Възродителен процес“, са посветени вече редица историографски изследвания и документални сборници. Без да бъда изчерпателен и ограничавайки се само с приноса на българската наука, ще спомена в хронологичен ред изследванията на Валери Стоянов, Ибрахим Ялъмов, Евгения Иванова, Алексей Кальонски и Михаил Груев, както и документалните сборници на Веселин Ангелов и Искра Баева и Евгения Калинова. В тази редица тези дни се нареди значимото изследване на Румен Аврамов Икономика на „Възродителния процес“.

Автор: Михаил Иванов

Прочети още...

Убиец ли е Левски?

Не остана ни един що-годе приближен до Левски съратник, който на ум или на глас да не бъде заподозрян – от историци, мемоаристи, писатели, публицисти и дори политици – за съпричастие към неговото предаване на властта. Началото слага дописка на Любен Каравелов, заклеймил поп Кръстю, а венеца – трънен! – върху неповинните глави на нашите предци възлага покойния президент Желев, обвинявайки ги във всенародно предателство. Но не поради страх – поне това не! – а от неразбиране и недостиг на достойнство.

Автор: Неда Антонова

Прочети още...

Истинското предателство към Дякона Левски

Факт е, че ние, българите, трудно постигащи съгласие и за най-елементарни неща в ежедневието, на въпроса „кой е най-великият българин“ отговаряме подозрително единодушно – Васил Левски. Той е най-чист и свят, той е №1 дори и в ТВ класацията Топ 100(!?) на велики сънародници. Историята е превърнала Васил Иванов Кунчев, от човешко същество с майка, сестри, братя и кусури, в Апостолът на Свободата. Историята го е издигнала в недосегаем мит, а образът му е инкрустиран във визуалната памет на всеки от нас. Но нека си го кажем най-сетне – фигурата на великия Левски се вкочанясва в безжизнена мумия, изоставена в мавзолея на народната ни памет. А името му ще продължава да се източва от съдържание, ако за него не се мисли, говори и действа. Левски не може да е обект единствено на научни семинари и академични публикации, четени от по осемнайсетина души, той не е само занимание за историци – Левски е разговор, който не трябва да прекъсваме.

Автор: Захари Карабашлиев

Прочети още...

Ганчо Савов – политзатворник-философ

Как става възможно за един човек да започне да гледа на дългата си присъда и на престоя като политзатворник философски?

Разговор с Ганчо Савов и проблемът за времето в гранична ситуация като политзатворничеството

Автори: Ганчо Савов, Невена Борисова

Прочети още...

Децата на ДС: гордост и несигурност

Преди няколко години установих, че в моя кръг на познати и приятели има такива, чиито родители са били в системата на Държавна сигурност – явно или под прикритие – и че моите познати по-скоро са страдали от това. Те изобщо не се вписваха в клишето „децата на ДС управляват България“. Повечето от тях упражняваха професии далеч от политиката – йога учител, архитект, режисьор…Не бих ги определила като жертви на системата, но нямах думи, с които да назова техните преживявания.

Тези откъслечни изречения и преживявания ме накараха да си задам и друг въпрос – може ли да се говори за травма и при децата, чиито родители са работили в системата на ДС?

Успях да говоря със седем души, които в момента обитават различни територии – Германия, Австрия и България. По време на социализма – заради родителите си – те са живели в Германия, Турция, Австрия и България. Паралелно с това проведох още шест разговора с деца, чиито родители са били част от партиен или друг тип държавен социалистически елит, т.нар. „големци“, „номенклатура“, някои от тях в момента на разговорите в Чехия и Русия. Струваше ми се важно децата на ДС да бъдат видени паралелно с децата на комунистическата номенклатура, а не извадени от нея.

Автор: Диана Иванова

Прочети още...

Как зад гърба на историята една партия стана „демократична“

Преди да настъпи 2017 година кабинетът в оставка реши датата 21 февруари да е ден на памет за борците срещу нацизма. Идеята бе посрещната от социалистите с раздразнение и подозрение в опортюнизъм на управляващите в оставка и персонално на министър Ненчев. Издания, спонсорирани от столетницата, омаловажиха повода за честването като незначителен, дори фалшив. Освен проява на втръсналия ни партиен егоизъм на БСП, която държи почти половин век да осребрява както може паметта за „своите“ жертви – ремсисти и партизани – въпросът защо 21 февруари да бъде паметна дата е като паднал от небето за широките маси. Непопулярен е фактът, че през 1941 година обединената опозиция се е събрала в дома на Никола Мушанов, за да обсъди как да се противопостави на присъединяването на България към Тристранния пакт. Ще рече, опитвали са да предпазят страната ни да стане про-нацистка, а гостуванията на потомъка на Кобургите при Адолф Хитлер да се сменят с политическо сътрудничество с Чърчил и страните от западния блок.

Автор: Юлиана Методиева

Прочети още...

Екзодус: човешката вълна от 1989 г.

През нито един момент от историята на комунистическа България (а и на междувоенния период) изселванията на турската общност не са достигали размаха на случилото се през 1989 г. Измерена чрез средноседмичния брой заминавания (22 814), интензивността на процеса надхвърля всичко познато дотогава. Тя е 4,3 пъти по-висока от предишния максимум (декември 1950 г. и януари 1951 г.) и многократно над средната интензивност при другите „изселнически години“: 22,7 пъти спрямо 1950 г.; 11,6 пъти спрямо 1951 г.; 17,8 пъти в сравнение с пика от 70-те години (през 1978 г.), но 58,5 пъти (!) над средното за кампанията от 1969 – 1978 г. Тези измерители са още по-впечатляващи, когато за основа на сравнението се вземе потокът през юли 1989 г., който е връх в ускоряващото се движение. 

Автор: Румен Аврамов

Прочети още...

Колко струват погромите над българските турци?

Така нареченият „Възродителен процес“ вече може не само да се илюстрира с текстове от Наказателния кодекс, но и да се пресметне в пари. В току-що излязло изследване икономистът Румен Аврамов говори за милиони левове.

Автор: Татяна Ваксберг

Прочети още...

Студентските окупации от 2013 г. във фокуса на две рационалности

Протестните движния могат да се разглеждат като неотделима част от политическата динамика на едно общество: от гледна точка на промяната в съотношението на силите между политическите партии, на разместването на пластовете на електоралните нагласи, на възникването на нови политически субекти. Но те могат да се разглеждат и като начин да придобием ново знание за обществото: за нагласите му, за предразсъдъците му, за интерпретативните му схеми. Бих искал да разгледам българските протести през 2013 г., поставяйки акцента върху студентските окупации, именно от гледна точка на знанието ни за българското общество. Какво по-конкретно ни разкриха студентските окупации за днешното му състояние? 

Автор: Боян Знеполски

Прочети още...

По стълбището надолу…

Бежанец блъсна жена по стълбите в метрото в Берлин. „Доволна ли си сега, танте Меркел, видя ли какво докара на Европа?“ Не, не бил бежанец. Българин бил. Кратка тишина, конфуз. Българинът се казва Светослав Стойков и е жител на кв. „Максуда“ във Варна. „Какъв българин, той е циганин, изверг, изрод, изчадие“ и т.н. всичко, което се сетите, пишат човек след човек в интернет. През такива фази мина общественото мнение по повод на новината. Голям зор – три пъти ни караха да се вълнуваме различно, да се позоваваме на различни части от сложната българска съвест, да се кривим във всички посоки, но винаги да оставаме верни на легендата за себе си, че сме прекрасни и прави.

Автор: Веселина Седларска

Прочети още...

Посетители: 93

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • ЧОВЕК писа Още
    Госпожата Андонова... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Всичко казано по-горе... преди 4 седмици
  • Иван. Д, писа Още
    Нормално е еврейката... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... Понеделник, 22 Октомври 2018
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018