Дискусии – България

Морален ли е затворът (български)?

Затворниците в България са към 10 000 души. Това поставя страната ни на 111-о място по брой лишени от свобода в света. Сто тридесет и осем души на 100 000 в България са в затвора, сочи доклад на Международния център за изследване на затворите от 2013 г. Ние пък си знаем, че циганите сред затворниците ни са към 70%, както и че рецидивизмът е много висок (към две трети!), като това не е само българско явление. Мисля, че рехабилитационната идея губи много от моралното си основание и практическа постижимост след тези факти.

Автор(и): Румен Петров

Прочети още...

Феноменът Грета Тунберг и традициите на българското публично мислене и говорене

Че Грета Тунберг – 16-годишното момиче от Швеция, което със силата на характера и решителната си непримиримост срещу „силните на деня“ вдъхнови милиони хора по света да се включат в движението за публични протести срещу настоящите политики за климата, стартирано от нея… Че това младо момиче се превърна за буквално отрицателно време в символ на сблъсъка между поколенията и повод за заемане на полярно противоположни, несъвместими публични позиции, днес вече едва ли е нещо, което може да се отрича. При това, като всеки феномен от подобен мащаб, реакциите против нея и движението в никакъв случай не могат да бъдат определени еднозначно – спектърът на противниците обхваща огромно разнообразие от отрицания, като се започне с онези на убедените противници на всякакви „климатични паникьорства“ и се свърши с хора, които реагират някак първосигнално, най-вече срещу поведението, израженията и гневното говорене на самата Грета, твърдейки заедно с това, че по принцип са „за каузата“.

Не бих искал, нито пък съм в състояние, да се опитвам да правя какъвто и да било обзор на тази мощна вълна, но пък, от друга страна, не мога да не дам израз на усещането и разбирането си, че зад нея и в нея се откриват определени, сравнително ясни за наблюдаване и описване модели на публично поведение и говорене, които, за кой ли път през последните двадесет или тридесет години, дават повод да се сравнят едни с други „Западът“ и „Изтокът“, поне що се отнася до неща като това какво може и какво не може да се говори и върши на двете „места“. Разбира се, голяма част от наблюденията и размишленията ми си остават доста спекулативни, но това едва ли ги прави по-малко важни за изказване, дори и ако те се окажат неприемливи за мнозинството читатели. В края на краищата повечето говорещи огледала на този свят рано или късно биват запокитени срещу стената. Такъв, както изглежда, е непроменливият ход на нещата човешки.

Автор(и) Златко Енев

Прочети още...

Животът на инвалидите в България. Различни форми на отсъствия

Нашата хуманитаристика нехае за тази тъмна страна от социалната ни реалност, наречена социални политики (за хората с увреждания). Тя като една черна дупка неотклонимо привлича към себе си слабите и чрез завършена система от постоянни унижения, ограничения и ограничаване на свободния израз на преживяванията на хората в този процес, на разказ, на възражение, на гняв и на протест – изгражда идентичности на социално изключени хора. Засегнатите са много – и инвалиди, и техни близки, и стоящи наоколо – всички научават урока, че уязвимият няма шанс, освен да празнува на 3-ти декември. В Правец. С ръкоделие и песен. Най-безза- щитни са тотално зависимите – тези без родители. Сиропиталищата и техните съвременни превъплъщения – защитени жилища, центрове за настаняване, дневни центрове и др. са пълни с потисничество и затаен страх, срам и изоставеност. И дълбока изостаналост в развитието на тези хора. Около нещастието са се подредили олигархични интереси – от политически назначения на местно ниво, до апетитни поръчки за пособия (в номенклатурата на МТСП са наричани „придобивки“). Тези пособия/придобивки са често с отчайващо качество, но и също така често са изобилни и раздавани на всеки в категорията „подлежащ на помощ“, като платени с публични пари, без сметка. От употребата на третокласни инвалидни колички, които се предлагат в строга и унизителна, разбира се, процедура, които можеш да ремонтираш само веднъж на 10 години с държавни пари, тялото на инвалида става по-инвалидно, по-декубитално, а и достъпът до личния му лекар не е автоматично улеснен, защото далеч не всички лични лекари са физически достъпни за своите пациенти…

Автор(и): Румен Петров

Прочети още...

Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци – част 5

С идването си на власт Отечественият фронт наследява от своите предшественици освен всичко друго и частните турски училища, чийто характеристики преди 1944 г. вече разгледах накратко по-горе. За новите управници сигурно е било като трън в очите ниското образователно равнище и религиозно ориентираните училища на това малцинство. И двата факта противостоят на волята за дълбоко преобразуване на обществото – ниското образователно ниво спъва усилията за модернизиране, а влиянието на ислямското духовенство пречи на налагането на новата идеология и новата ценностна система. Освен това, подобренията в образователния сектор за най-голямото малцинство предлагат на политически още неукрепналото правителство на ОФ един шанс да спечели нови привърженици в страната, а също така да набере допълнителни плюсове в предстоящите мирни преговори.

Тъкмо бъдещето на „собственото“ училищно дело представлява и важен въпрос за самите турци в България, както показва активното им участие в дискусията за по- нататъшното развитие. Още в края на декември 1944 г. турски активисти на ОФ повдигат редица искания пред правителството, в центъра на които стои държавната поддръжка на съществуващите, но силно ограничени вследствие на отчуждаването по време на личната диктатура на царя частни турски училища.

Автор(и): Улрих Бюксеншютц

Прочети още...

Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци – част 4

В литературата, посветена на турските малцинства в държавите от югоизточна Европа, въпросът за етничността на тези групи от населението най-често набързо се подминава. Изглежда мълчаливо се приема, че като турци се определят сами единствено тези лица, които рекламират за себе си двете категории, смятани за главни елементи на турската етничност, а именно – турския майчин език и ислямската религия. Тук обаче възниква въпросът, дали самоидентификацията „турчин“ кореспондира и с приписваната отвън категория „турчин“. От изложеното дотук за политиката на БКП спрямо ромите и помаците става ясно, че именно това припокриване на самоидентификация и приписвана отвън идентичност не винаги е налице при част от ромите и помаците. Както вече споменах в съответните глави, към положителните критерии език и религия се прибавят и отрицателни критерии: „турчин“ не е (поне от една външна гледна точка) някой, който „всъщност“ е ром, татарин или помак. От друга страна, двата положителни критерия език и религия дълго време с готовност се приемат от властите като елементи на турската етничност, защото те съвпадат с критериите за българска етничност – български майчин език и православно- християнско вероизповедание.

Автор(и): Улрих Бюксеншютц

Прочети още...

Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци – част 3

Помаците са една група от населението в югоизточна Европа, която представлява част от историческото наследство на Османската империя. По всяка вероятност те са потомци на онова население на южния Балкански полуостров, което по различни причини в хода на многовековното османско господство преминава към ислямското вероизповедание като запазва обаче части от първоначалната си култура и говори днес на един български диалект. Дискусията за техния етнически произход е силно политизирана поради две основни причини. Първо, защото помаци има не само в България, но и в Гърция, в Република Македония и в Турция. Второ, въпросът за техния произход играе важна роля и вътре в България, когато става дума за определяне на официалната политика спрямо това малцинство.

Названията на помаците в отделните страни са различни. Докато в Македония се срещат названията торбеши и аповци, в Гърция те се наричат pomakoi. В България се добавят още и названията ахряни, потурнаци, ерули, чараклии, и българи-мохамедани, съотв. българомохамедани, като при израза „българомохамедани“ става дума за една приписана отвън идентичност, целяща да подчертае принадлежността на помаците към българската нация. В настоящото изследване понятията „помаци“ и „български мюсюлмани“ се употребяват като синоними, без да се влага в тях по този начин някаква оценка.

Автор(и): Улрих Бюксеншютц

Прочети още...

Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989) – част 2

Ако проследим преброяванията на населението през последните петдесет години (Табл. 5) прави впечатление, че общият брой на хората, смятащи се за цигани, се колебае между 170 011 (през 1946 г.) и 313 396 (през 1992 г.). В таблицата не са отбелязани резултатите от 1975 г., които в това отношение са особено изненадващи: тогава в графата „цигани“ попадат само 18 323 души.  Според едно изследване, поръчано от ЦК на БКП през 1989 г.  в момента в България живеят между 577 000 и 600 000 роми (срв. също табл. 6).  Тези цифри са в пълно противоречие с официалните резултати от последното преброяване на населението през 1992 г., които посочват една два пъти по-малка цифра. Данните изглеждат особено неправдоподобни, ако си припомним, че в последните години към България се стичат роми от други страни, най-вече от Румъния.  Съотношението между градски и селски жители при ромите, 52 на 48 процента през 1992 г., е доста равномерно, за разлика от данните за българската част от населението, където делът на градските жители е значително по-голям – 72 процента.  Интересна е и възрастовата структура през 1992 г. - 66% от ромите са под 30 години, 28,9% са между 31 и 59 и само 5,1 на сто са по-възрастни от 60 години. За другите две големи етнически групи цифрите са както следва: турци - 51,4% / 37,0% / 11,6%, българи – 37,3% / 40,5% / 22,2%. Виждаме, че възрастовата структура на ромите ясно се различава от тази на другите две групи. Томова посочва в тази връзка, че ромите имат „типична прединдустриална възрастова структура“, отличаваща се с висока раждаемост и кратка продъжителност на живота.

Автор(и): Улрих Бюксеншютц

Прочети още...

Битката „ЗА“ и „ПРОТИВ“ АЕЦ „Белене“ тепърва ще се разгаря

Колкото и да се опитваме да не губим чувството си за хумор и ирония, няма никакво съмнение, че „най-горещите“ и решаващи дебати по темата АЕЦ „Белене“ тепърва предстоят. Затова си позволявам да предложа отново на вниманието ви с известни допълнения статията от блога си „Политическите драми около АЕЦ „Белене“! (Статия от събрани през годините цитати по темата)“, която публикувах преди по-малко от два месеца, на 28 юни т.г.

И нека, когато дискутираме по темата, никога да не забравяме, че централата я „строим“ дори отпреди аварията в Чернобил, строежът ѝ е одобрен през 1981 година. От тогава са изминали четири десетилетия. За какво ни е нова АЕЦ днес? „Да бъде“ или „да не бъде“, това е въпросът…

Автор(и): Аспарух Панов

Прочети още...

Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989) – част 1

В настоящата работа ще разгледам основните черти на политиката спрямо етническите и религиозни малцинства в България след Втората световна война. В центъра на изследването обаче стоят не толкова назованите от бившия държавен глава тези, колкото практическите последици от тях. Особено внимание ще бъде отделено на усилията за социално уеднаквяване, които ще анализирам с помощта на факторите, общоприети в изследванията на модернизационните процеси. Към тях спадат образователното ниво, демографската и социална структура, както и урбанизацията на отделните малцинства. Освен това ще се спра на някои особености на българската малцинствена политика, които могат да бъдат разбрани само от гледна точка на тази тенденция към хомогенизиране и в крайна сметка – към асимилация.

Тази книга се занимава така подробно с усилията за модернизиране като средство на малцинствената политика предимно затова, защото по време на управлението си Българската комунистическа партия поставя тъкмо тези мероприятия в центъра на политиката спрямо националностите. В много изследвания на тази тема, публикувани в България след края на 50-те години, се изтъква именно този аспект. В опростен вид рецептата гласи следното: „Чрез преодоляване на социалните различия етническите и национални разлики също загубват своето значение.“ Тази опираща се първоначално на Маркс идея за това, как може да се постигне едно общество без класи и без нации, не винаги обаче е валидна в Народна Република България, както ще се опитам да покажа по- долу.

Автор(и): Улрих Бюксеншютц

Прочети още...

За учебниците и пристрастията

През 2010 година направихме изследването „Топоси на историческата памет“, в което се опитахме да разберем какво помнят хората от историята, в кои периоди е съсредоточена най-много памет и кои са основните източници за генериране на тази памет.

Като основни източници – противно на очакванията ни – бяха посочени училището и учебниците (почти 60%). На съвсем заден план останаха литературата, медиите и дори интернет. Училището се оказа най-важният генератор на памет.

Затова пък резултатите от периодизацията на паметта бяха съвсем очаквани: най-много топоси (половината) се струпаха в т.нар. комитетско десетилетие (1867-1878) от националноосвободителните борби. Сравнително добре бяха „запомнени“ Средновековието и Античността. Съвсем бегло бяха представени периодите на комунизма и посткомунизма, а османският период (в който влизаше всичко до 1867, т.е. и Паисий, и Софроний, и Раковски) събра под 1%.

Автор(и): Евгения Иванова

Прочети още...

За фалшификатите, историографията, насилието и „разделните“ времена в науката – част 2

През 1973 г. се препечатва самото произведение на Стефан Захариев във фототипно издание с коментар. То е дело на Окръжния исторически музей в Пазарджик. Още в предговора на двамата съставители се казва как книгата е оценена високо още на времето от Константин Иречек. Изтъква се наличието на съдържаща се важна информация в нея и още на първата страница в уводните „Няколко думи за книгата и изданието“ се казва по този повод следното: Такива например са сведенията в летописния разказ на поп Методий Драгинов за насилственото помохамеданчване на чепинските българи. И в последващите книгата обяснителни бележки, вече облягайки се върху авторитета на Марин Дринов (1882) и П. Петров (1965) се внушава по отношение на разказа, „чийто оригинал, за съжаление е изгубен“, следното: Изследванията върху този паметник показват, че поп Методий Драгинов е описал действително станали събития и не може да има съмнение в автентичността на разказа му. Добавя се и следното: Видни наши учени и специалисти по история на българския език като М. Дринов, Б. Цонев, Й. Иванов, Р. Чолаков и К. Мирчев са единодушни, че разказът е написан на новобългарски народен език от XVII век.

Автор(и): Стефан Дечев

Прочети още...

Отворено писмо от проф. Д-р. Евгения Иванова до министъра на образованието г-н Красимир Вълчев

Уважаеми г-н Вълчев,

Бих искала да взема отношение към един проблем от интерпретациите на периода 1944-1989 в учебниците по история и цивилизации за 10 клас: асимилацията на мюсюлмани, наречена от режима „възродителен процес“ – понятие, което и досега продължаваме да повтаряме, включително – в учебниците. Това е проблем, по който се считам компетентна, тъй като съм провела множество изследвания както на самия процес, така и на травматичната памет за него.

Асимилацията на българските мюсюлмани във въпросния период – едно от най-големите престъпления на режима – е представена различно в учебниците, в повечето случаи – твърде бегло. Засегнати са основно събитията от 1984-1985 – преименуването на турците, без да са споменати дори (със съвсем малки изключения) периодичните смени на имената, извършени с българи и роми мюсюлмани и татари.

Бих искала да обърна специално вниманието Ви върху учебника на издателство „Домино“, където на „възродителния процес“ (отново само при турците) са отделени цели три страници (267-269). Урокът представлява упражнение и на учениците е препоръчано сами – въз основа на документи – да дадат „своята оценка за събитията“, които се оказват „най-дискутираните в съвременната история на България“.

Автор(и): Евгения Иванова

Прочети още...

Медийна демокрация на две скорости: Българската преса след падането на режима

В медиен аспект началото на прехода, видян през анализ на новия, демократичен печат, е белязан с остър дефицит на реално познание за размера и същината на престъпленията срещу турци и помаци. Трудно е да се очаква термини като „етническо прочистване“, с които в по-късните години ще бъде описвана „Голямата екскурзия“, или като „първата масова депортация след Втората световна война“, да бъдат използвани в политическия понятиен апарат. Същото се отнася и за понятието „асимилация“, което обозначава насилственото преименуване на малцинствените групи с мюсюлманско самосъзнание. Езикът на политиците още се намира във фазата на своето демократическо „непълнолетие“. Журналистическите материали от десния спектър, посветени на „възродителния процес“ са доминирани от емоционални нотки на състрадание към преживяното от етническите турци. Липсва цялостна концепция за издирване фактологията на репресията както от 70-те години, така и по време на „възродителния процес“, стартиран от ЦК на БКП през 1984 година. По всичко личи, че през първите години на демокрация медиите не само не съзнават размера на дискриминацията, прераснала в същинска трагедията на хората с мюсюлманско вероизповедание. В социален и политически аспект, те не притежават капацитет да идентифицират най-бруталните черти присъщи на комунистическия режим в България.

Автор(и): Юлиана Методиева

Прочети още...

Турското малцинство при комунистическа България – политика на етничност и власт

[Идеологическата] основа за „Възродителния процес“ е подготвена от националистическите комунистически историографи, които твърдят, че България е била и си остава хомогенна нация.  Освен това той е повлиян и от негативните стереотипи за българските турци като „чуждестранен враг“ – подривни съюзници на ислямска Турция и традиционен враг. Използването на сила по време на кампанията за преименуване изостря етническите граници и противопоставя двете общности една на друга. Но това е и началото на организираното дисидентско движение в България. Най-важното е, че вместо да възстанови легитимността на българския комунистически режим и да обедини страната, процесът задълбочава кризата на правителството и улеснява промените от 1989 г., които са последвани от възраждане на националистическите проблеми.

Автор(и): Милена Махон

Прочети още...

За фалшификатите, историографията, насилието и „разделните“ времена в науката – част 1

През юни 2015 г., цели тридесет години след насилствената кампания за смяната на имената на турците в България от 1984–1985 г., „Време разделно“ беше избран от зрителите на БНТ за „филм на всички времена“. Продукцията е екранизация по едноименния роман на писателя Антон Дончев и дело на режисьора Людмил Стайков. И каквото и да говорим за романа, за филма, за посланията или за актьорската игра, трудно можем да се освободим от усещането, че все пак става дума за поръчкова книга и поръчков филм, част от политическа кампания на режима на Тодор Живков за асимилация на мюсюлманите и турците в България, създадени с изцяло пропагандни и политически мотиви. Те са базирани върху отдавна доказани летописи-фалшификати от XIX в., сътворени с цел да обслужат тогавашната борба за църковна самостоятелност, както и да намерят обяснение в извършено преди векове насилие за религиозното обръщенство на християни в исляма. Но и писателят Антон Дончев, и създателите на филма по едноименната книга могат спокойно да се опрат върху авторитета на текстове, писани от професионални историци, както и върху внушенията в тях. И всичко това базирано единствено върху несигурни и съмнителни извори като фолклор, летописни бележки, легенди и т.н. Но внушенията на професионалистите-историци от своя страна стават основа за учебниците по история в училище, където допълнително се уголемява ефектът от създадената от фалшификатите история на „насилственото помохамеданчване“. Произведената емоционална картина се вписва в представата за „турското робство“, а десетилетните усилия на някои професионалисти-историци – къде по-открити, къде по-умерени – да наложат една по-правдива и по-балансирана картина на Османската империя, завършват без особени резултати.

Автор(и): Стефан Дечев

Прочети още...

Отново за учебниците или „кой кого манипулира?“

Трябва да се промени процедурата по одобряване на учебниците.

След което вече пред очите ми светва. Разбира се, че от една такава гледна точка именно по-бедният, по-опростеният, съдържащият далеч повече „идеологически правилни изводи“ учебник е по-добрият. А и как иначе? Та нали той е далеч по-подходящият от двата за целите на една класическа политпросвета. Всичко това ни е толкова добре познато от времената на най-близкото минало – времената на спуснатите отгоре директиви и линии, на пълен бюрократичен контрол и недопускане на каквито и да е отклонения от „правилната интерпретация“. В някакъв смисъл всичко това – целият „обществен дебат“, откритата авторитарност на защитаваните от чиновниците мнения, неспособността на обществеността да прозре очевидните опасности, с които то е свързано – напомня до болка за дните на близкото минало. В учебника на „Булвест“, писан от авторки, добре известни с левите си политически убеждения, се откриват прекалено много възможности за сравнения и съпоставяния. Там, не дай си Боже, дори се дава възможност за изграждане на собствено мнение и собствено мислене, различно от еднозначното отрицание. Комунизмът не е осъден достатъчно рязко и еднозначно, представени са прекалено много информации, които показват следвоенното политическо развитие (например) като резултат от реални борби и геополитически обстоятелства, вместо непрекъснато да се втълпява, че това е дело на една партия, една клика, една шепа хора, поддържани и направлявани отвън, без каквато и да е поддръжка от страна на населението. Достатъчно е просто да заявим, че всичко това е било дело на някакви тъмни и мрачни сили, че самите ние или родителите ни не са имали нищо общо с него – и всичко си идва на мястото. Отговорността за миналото не е наш проблем, нашата единствена задача е да го осъдим и посочим виновниците, след което всички въпроси, свързани с опасността от неговото повторение, изчезват от само себе си. Та нали вече сме го осъдили, нали сме се дистанцирали и отблъснали от него? За каква собствена отговорност, за каква собствена връзка с това минало, може в такъв случай да става дума?

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

На какво трябва да учим децата –да разбират фактите, или да ги индоктринираме?

Юлиана МетодиеваГоспода, добре дошли в клуб „Маргиналия“! Редакционният ни екип определи за тема на днешната дискусия острото обсъждане на новите учебници за 10 клас по история. Тези учебници преди няколко дни бяха изтеглени за „поправка“ от министъра на образованието Красимир Вълчев. По медиите се чуват основно тезите и аргументите на проф. Евелина Келбечева и Христо Христов от активистите на Фондация „Истина и паметт“. Чуваме и засегнатата страна – авторите на от учебниците проф. Искра Баева, проф. Евгения Калинова. Обвиненията на тези обозначаващи себе си като представители на „дясното,“ се концентрираха върху измеренията на социализма/комунизма в България след 1944г. до 1989 г. които едва ли не „реставрирали“ режима на Тодор Живков и насърчавали носталгиците по онова време. Разпознахме чисто политически основания в тези подозрения към авторите, затова и определихме темата „Спорът за учебниците – научен или политически“.

Антоний Тодоров: Изчетох най-оспорвания учебник на издателството Булвест. В текста не намерих нито една причина за неговото спиране!

Ю.М. Да започнем с началото на комунистическия режим от съветски тип в България. Как са описани бурните времена след 9 септември 1944 г.? Всички знаем, че това са били времена на мъст, насилие, саморазправа. Какви са изнесените факти за жертвите без съд и присъда? Няма ли проблем в отделеното им място?

А.Т. В учебника се съдържа достатъчно много информация за убитите без съд и присъда. За преследвани по политически причини. За лагери. Отваряни и затваряни лагери. За горяните. Искам да кажа, че текстът по никакъв начин не можем да го свържем с критиките, които отправиха към него, че представял комунизмът в положителни краски!

Автор(и): Антони Тодоров, Румен Петров, Юлиана Методиева

Прочети още...

И отново за учебниците, „историята“ и нещата, на които трябва да учим децата си…

Именно така, според мен, би трябвало да изглежда един опит за по-съдържателно представяне на темата и различните позиции, застъпвани в нея. Както можете да видите сами, двете страни разполагат с различни важни и съдържателни аргументи. Коя от двете позиции е „по-правилна“ е трудно да се каже, дори и след прочита на всички аргументи. Текстът на този учебник, във всеки случай, според мен не дава основания за вида унищожителна критика, на която го поставят авторите на петицията, а аргументите на авторките му звучат професионално и убедително. При всички различия в разбиранията ни относно темата за преработването на близкото минало (виж например текста „Възродителният процес и капаните на паметта“), в случая аз не мога да застана на позицията на еднозначните отрицатели.

Далеч по-ясно в случая ми се струва едно: начините, по които българските медии все още продължават да осветляват и отразяват подобни дискусии, изглеждат силно неадекватни и недостатъчни. Невъзможно е да се говори за създаване на някакво стабилно, просветено, информирано гражданско общество там, където „четвъртата власт“ просто не си върши работата. Искрено се надявам да греша, но поне онова, което мога да открия в Интернет, си остава много далеч от някаква подобна цел.

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Румен Аврамов: Бруталността на „възродителния процес“ деформира прехода след 1989

След като няма никакви съдебни последици за престъпление от мащаба на „възродителния процес“, какво да говорим за гражданско-правни спорове, каквито сега искат да възобновят уж в името на справедливостта. У нас справедливост очевидно се въздава трудно не само текущо, но и ретроспективно, с някакво отдалечение във времето. Това прави бутафорни конюнктурните лозунги за „ревизия“ на раздържавяването. Преходът не е съдебна процедура а социален процес: случило се е така, защото конфигурацията на обществените и политическите сили е била именно такава. Тя е давала предимства на една група актьори, от което те естествено са се възползвали. Друг е въпросът защо са имали по-добри стартови позиции. Добре е да се поровим, за да разберем. Но пост-фактум да се разиграват с лека ръка алтернативи и да се твърди, че с юридически инструменти може да се коригира една обществена стихия е евтина, заинтересована манипулация.

Автор(и): Румен Аврамов, Илия Вълков

Прочети още...

Нова година на Черни връх

Уморени от тежки софри и леки наркотици, от пиратки и президенти, от развалени ремонти и невъзможен за дишане въздух, решихме с трима приятели, сродни души, да изкачим Черни връх навръх Нова година. Не ми беше за пръв път: посрещнах 2017-та пак там, на 2290 метра, сред сняг и звезди, на покрива на заслона-чайна „Черни връх“, откъдето безшумните взривове над София, Перник и Дупница приличаха на светкавици на далечни фотоапарати. Бях нещо като анонимен актьор на огромна, много висока сцена и тази година нямах търпение да повторя спомена.

В ранните вечерни часове на 31-ви декември, след консултация с няколко сайта за прогноза на времето (разкъсана облачност; относително лек за Витоша вятър; ниски, но не прекалено ниски температури), потеглихме с кола към Алеко. Всички бяхме добре екипирани, в добра кондиция и не съвсем незапознати с екстремни климатични условия: сред членовете на групата ни бяха Владо Донков, професионален фотограф и полярен изследовател, както и Стефания Каменова, еколог, изучаващ популацията на северни елени в Скандинавия и Русия. Джоуди Хилтън, американски фоторепортер, живеещ в България, беше прекарала немалка част от живота си по планините на Колорадо и Юта; а аз, макар и най-обикновен писател-журналист, имах нелош тридесетгодишен опит в зимните спортове. Общо взето все хора с афинитет към снега и студа.

Автор(и): Димитър Кенаров

Прочети още...

„С най-благородни подбуди“

Изглежда, изминалите последни шест години на отбелязване на участието на България в Балканските войни (1912-1913 г.) и Първата световна война (1915-1918 г.) така и не стигнаха, за да се проведе истински нужният разговор за тези събития и тяхното отразяване в съвременната българска историография и медийното пространство.

На практика почти нито едно от многобройните предавания в популярната телевизионна поредица „История.BG“ не засегна редица неудобни и премълчавани истини. Продължи да господства безразделно един разказ за войните, наложил се постепенно след края на 70-те години и утвърдил се от началото на 90-те насетне. В немалка степен той оставя България да навлезе и в третото десетилетие на 21-ото столетие със схващанията за тези събития от междувоенния период на XX в. Честванията от 2012 до 2018 г. единствено допълнително преутвърдиха съмнителния консенсус сред професионалисти и работещи в медиите относно „войните за национално обединение“.

Автор(и): Стефан Дечев

Прочети още...

Дефицитите в българската партийно-политическа култура не са от вчера или днес

Най-сетне една добра новина! Народното събрание запразни и излезе в лятна ваканция. Очаква ни цял месец без парламентарни скандали, истерии и дивотии! В петък, 27 юли, се проведе последното пленарно заседание, след което депутатите отпрашиха да „ваканцуват“ с измамното и безцеремонно (за пореден път) чувство за „изпълнен“ дълг.

И как няма да са доволни, след като в заключителния си работен ден имаха възможност да посрещнат с „телешки възторг“ абсурдното решение на Конституционния съд да обяви Истанбулската конвенция за противоконституционна. Нещо повече, те успяха да си застраховат и парламентарните кресла поне до Коледната ваканция, след като премиерът Борисов нашляпа разбеснелите се коалиционни партньори по все по-смърдящите им „патрЕотични дупета“ или по-точно „задници“.

Автор(и): Аспарух Панов

Прочети още...

Предговор към „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд“

Книгата, която в момента държите в ръцете си (а всъщност четете на някакъв екран) е уникална поне в няколко отношения. За хора, толкова обръгнали на суперлативи от вида „уникално“, каквито са българските читатели, едно подобно начало е навярно заредено с подобаваща доза риск, и все пак ще си позволя да го повторя: да, това е една уникална книга. Уникална с това, че, за разлика от повечето свидетелства за българската история, в нея няма да намерите нищо, или почти нищо, възвисяващо и измиващо „срама по челото“. Напротив, това е сборник от документи, които представят една удивително не-възвисяваща, та дори силно притеснителна картина на българското национално-революционно движение, и то точно в момента, който по-късно българската историография и литература ще се опита да митологизира и промени до неузнаваемост, с ясната цел да го направи „удобен за възпяване“, тоест да го превърне в (ключова) част от програмата за национално-патриотично възпитание, която доминира националната ни парадигма и до днес. Сигурно това е и нещото, което обяснява пълната непопулярност, да не кажа неизвестност, на този сборник в масовата и не чак толкова масовата ни култура. Издаден почти по погрешка, в началото на 1950-те години, тоест в някакъв момент на пост-революционна еуфория, когато на „отговорните органи“ може и да се е струвало, че унизителната тежест на толкова много свидетелства за низост, предателство и страх не е чак толкова заплашителна за „възпитанието на нацията“, по-късно сборникът изчезва като пословичния камък в блато, без да остави никаква или почти никаква следа в оформянето и преоформянето на националния разказ от шестдесет и петте години, които ни делят от онова време. Шестдесет и пет години на мълчание и потискане, около тридесет от тях вече прекарани в „демокрация“ и „свобода“. Нормалната жалостива равносметка на българското състояние такова, каквото го познаваме всички. Нормална – но може би вече не съвсем. Дали не е крайно време да се опитаме да хвърлим един по-честен и евентуално по-задълбочен поглед към завъртулките и бакиите на българската историография?

Автор(и): Златко Енев

Прочети още...

Вчера, днес и утре в българската политика

Колкото повече нови и нови нерешени проблеми изникват при адаптацията ни към европейската политическа култура и правилата на ЕС за разделението на властите и върховенството на закона, толкова по-често се връщам в романтичното и еуфорично начало на прехода, когато наистина си вярвахме, че „комунизмът си отива“.

Като депутат в 36-то народното събрание (от 4 ноември 1991 г. до 17 октомври 1994 г.) участвах в работата на две деликатни парламентарни комисии – по образование и наука, и по външна политика. Идвайки в парламента от академичните среди, бях направо потресен, когато видях на живо какво представляват учителките – ортодоксални комунистки и дипломатите от кариерата – съветски възпитаници.

Тогава си мислех, че всяко начало е трудно, но когато станем членове на ЕС и НАТО, всички тези „скелети от червения гардероб“ ще се радват на заслужен отдих… Каква наивност! Днес учителките комунистки пак са тук и пак са същите, плачат и протестират за по-високи заплати, но продължават да дават частни уроци, без да плащат и един лев данъци. Да не говорим за кариерните дипломати. Много от тях и днес заемат възлови външнополитически постове, след като се оказа, че освен съветски възпитаници, са били и достойни агенти на ДС.

Автор(и): Аспарух Панов

Прочети още...

Политиката на преименуване – набор от идеи

Политиката на преименуването е древна като света. Този, който владее словото, създава реалност. Като смениш името, унищожаваш старото и раждаш ново от нищото. Последният патриотичен акт на преименуване у нас беше извършен в Старозагорско, където бяха сменени 838 турско-арабски имена с български. „Сред тях са например местността Чаплака, която вече ще се казва Голото, Халваджи бунар ще е Халваджийски кладенец, Калпазан баир ще бъде Ялов рид, Бейска кория ще бъде Чорбаджийска гора, Ахмед баир – Антонов рид. Карталско дърво ще е вече Орлово дърво, Сърдаревото ще е Пъдаревото.“[1]

При превода за съжаление винаги има загуба на смисъл: едно е Калпазан баир, друго е Ялов рид. С такава подмяна за историята ще остане загадка дали на този баир са се събирали селските калпазани или просто на него нищо никога не е виреело. Вярно, това не е голям въпрос, но за краеведите всеки детайл е важен. Също така понякога се стига до парадокси – заменя се една турска дума с друга турска дума: като „чорбаджия“ на мястото на „бей“. Патриотичният ефект от подобна подмяна е скромен, но остава доброто намерение.

Автор(и): Даниел Смилов

Прочети още...

За зейналите дупки и пробойни в българската политика

На Гергьовден, за пореден път и то със специално „напудрена“ национална гордост отбелязахме „Деня на храбростта и Празника на българската армия“. Оттук нататък обаче, ще ни е нужна и значителна допълнителна доза „гражданска храброст“, за да успеем „да изтрезнеем“ от празничния възторг и да се върнем към политическите ни реалности. А те, най-често са със съвсем други, далеч по-песимистични измерения.

Някак си „на един дъх“ се изтърколи една година от поредните парламентарни избори (предсрочни, разбира се) и съставянето на новото правителство (на Бойко Борисов, разбира се, този път под номер 3)…Какво ли не се изписа и изговори през това бурно и динамично време за успехите и постиженията на управляващите, сякаш бе настъпила някаква забележителна и изненадваща политическа промяна. Но за съжаление не бе!

Наистина, последните 5 месеца от новия управленски мандат на Борисов бяха успешно подплатени от шестмесечното ни ротационно председателство на Съвета на ЕС. Като категоричен успех бяха определени действията на премиера за приобщаването на страните от региона на Западните Балкани към ЕС, както и при подготовката, и провеждането на дългоочакваната софийска среща на върха във формат „ЕС – Западни Балкани“, която се състоя на 17 май и бе второто подобно събитие след Солунската среща през 2003 г.

Автор(и): Аспарух Панов

Прочети още...

Службата е била великодушна

По каква точно причина фалшификаторите от редиците на Държавна сигурност би трябвало да се подложат на такъв сизифов труд, за да дискредитират с толкова обемисто досие една дама, която през седемдесетте години е все още до голяма степен неизвестна извън Париж? Още по-малко вероятна е втората възможност – а именно, че една историческа фалшификация с такъв обхват би могла да бъде дело на днешните служби (обвързани с НАТО и Европейския съюз). Само за да навредят на една уважавана по цял свят дама от академичните среди, с която българската държава се гордее? Друго „обяснение“ просто няма, ако човек би искал да подлага на съмнение автентичността на досиетата.

Напълно неразбираемо е защо цяла поредица от интелектуалци [както в чужбина, така и в България] днес застават зад госпожа Кръстева, без достатъчни познания в тази материя – сякаш да си работил/а за бруталния потиснически апарат на един тоталитарен режим е някаква дреболия? Юлия Кръстева е носителка на наградата Хана Арент за заслуги в областта на политическата мисъл (2006), както и наградата Вацлав Хавел (2008). Това би трябвало да задължава – както нея, така и онези, които се изказват в тази връзка – към висока мяра на политическа истинност и бдителност.

Автор(и): Илия Троянов

Прочети още...

Всички разбират от досиетата на ДС (какво бе пропуснато при прочита на делото „САБИНА“ – Юлия Кръстева)

Немалко хора побързаха да коментират казуса с досието на Юлия Кръстева без да познават практиката и скритите механизми на ДС. И без да си зададат елементарния въпрос, че преди всичко става въпрос за едно прочистено от Държавна сигурност досие с ясно определена цел да се скрие истината.

Автор(и): Христо Христов

Прочети още...

Ченгетата ни са по-добри от ченгетата ви – размисли относно досието на Юлия Кръстева и българския академичен живот

Историята начева прозаично, чак безинтересно: Миглена Николчина, професор в Софийския университет, поканила Юлия Кръстева – нейна учителка, вдъхновителка и приятелка – за член на редакционната колегия на „Литературен вестник“. Подобно на всеки кандидат за някаква публична позиция, била тя и представителна, наложи се Кръстева да бъде проверена от Комисията по досиетата (отказвам да натоваря разказа си с цялото име на институцията). Навярно мнозина очакваха, че справката ще се окаже безрезултатна, а вестникът ще се увенчае с престижно име в редколегията си.

Юлия Кръстева се оказа секретен сътрудник на Държавна сигурност. Дамата заминава за Франция със стипендия от българската държава, бидейки на 24-годишна възраст. Годината е 1965. Уточнявам, защото далеч не цялата българска научна общност е прочела всички близо 400 страници от публикуваното съвсем наскоро досие. Още тогава тя поема ангажимент „да помага“ с информация на българските тайни служби, за които Франция е предмет от особен интерес – френската компартия е една от само двете на некомунистически страни, Франция има сериозни позиции в Близкия Изток и Северна Африка, а интересите ѝ включват конфликтни точки като перманентния сблъсък, свързан с Израел и идеите за създаване на палестинска държава.

Автор(и): Димитър Атанасов

Прочети още...

Юлия Кръстева и състоянието на дискурса...

Emiliya Dvoryanova пише: „От всичко, което прочетох в първия том от досието на Юлия Кръстева, си извадих един извод: „човешко, твърде човешко“. Не мисля, че това е „сътрудничество“ в собствения смисъл на думата. Лъха единствено на желание за комфорт, колкото е възможно да я смятат за „наше момиче“, за да я посещават родителите ѝ, да не се води „невъзвращенка“ и ред други такива „удобни“ неща. Нищо повече и нищо по-малко. Топлохладно.

Ако не се беше „героизирала“ след 89-та, нямаше да заслужава никакво внимание. Обичайно тривиално.

На такова прилича. На конформизъм и опортюнизъм. Странно изглежда, че се е съгласила да сътрудничи години, след като се е „спасила“ на Запад, вече омъжена за него в лицето на Ф. Солерс, установена в академията, в Париж и в света, докато кариерата и славата ѝ шеметно вървят нагоре. За какво ѝ е било въобще да се цапа с ченгета-доносници и с ченгета-недоносчета? Заради грижите за близките? За да разчита на връзки, за да им помага при нужда; особено след като е помогнала и на сестра си да се изнесе и така родителите ѝ са останали сами? Един ще определи това като „човешко, твърде човешко“, друг ще се сети за „баналността на злото“, трети ще си припомни „Обикновен фашизъм“ на Михаил Ром и ще посочи приликите с обикновения комунизъм, от чиито пелени през 70-те Юлия Кръстева сякаш все още се измъква. Връзкарско момиче, което умее да се нагажда и да се урежда, маневрена, хлъзгава и убеглива лисана-глезана, която забравя за срещи и не спазва конспиративна дисциплина, хвали се с успехи, пътувания, почивки, ваканции. Говори с разработчиците, сякаш са нормални хора, работници на тихия фронт, с което сякаш ги легитимира, поставя им акцент на реалност, прави ги истински и достойни в собствените им очи. Не без интерес: предразполага ги, очарова ги и все иска нещо, без нищо да даде, оплакват се и доносници, и недоносчета. И през цялото време работи на сто места, преподава, пише, публикува, пътува, почива и произвежда продукция като халтава.

Автор(и): различни български интелектуалци, via Facebook

Прочети още...

Ах, ние добричките

Не изпратих SMS на „Българската Коледа“. Не гледах и концерта. Срам ме е. Срам ме е от тази приповдигнатост, с която празнуваме липсата на държава. Срам ме е от лицемерието. Срам ме е от безочието, с което държавата подвиква да им хвърлим един sms от балкона. Не, не ни подвиква, настанява се на трапезата докато вечеряме с телевизионни клипове, затъква хапките ни в гърлото, муши се в душите ни и шепне: ти си лош, ако не пратиш sms, ето, хапваш си тук спокойно, а има деца, които чакат да бъдат излекувани, ти си лош, лош си…

Автор(и): Веселина Седларска

Прочети още...

За какво говорим всъщност, когато говорим за антисемитизъм?

Замислих се, ща не ща, върху разпалените дискусии от последните дни – и онова, което постепенно се оформи пред погледа ми, започна да ме изпълва с все повече и повече неприятни въпроси, които няма как да не споделя с вас.

Поводът бяха онези сравнително раздразнени забележки, с които част от коментаторите ми посочваха усещането си, че се опитвам да оневиня антисемитизма на Димитър Камбуров. Но преди да започна да развивам мислите си, първо едно задължително уточнение: в голяма част от този текст ще говоря и ще се концентрирам върху неща, писани и мислени от Димитър Камбуров, но онова, което всъщност имам предвид е не „личността Камбуров“, а „типажът Камбуров“. С други думи, настоявам най-решително този текст да се възприема не като опит за обливане на нечия личност и поведение с телесни течности, а най-вече – и дори единствено – като опит за непредубеден и критичен поглед към националните ни идиосинкразии, към видовете агресивно-античовешко поведение, които в България са до такава степен общоприети, че дори не се възприемат като нещо особено от огромната част от „населението“. Тук искам да говоря за самите нас, а не само за един от нас, който, видите ли, бил настъпил мотиката.

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Икономика на „Възродителния процес“ (Откъси) – част 2

Двусмисленото положение от първото полугодие на 1950 г., при което българските власти издават все повече изходни визи, а турските са много умерени в разрешаването на входни, не може да продължи дълго. Сигнал от гр. Елена за хаос и възникващи проблеми с имотите във връзка със заминаването на турци е формалният повод на 19 юли Вълко Червенков да сложи резолюция „за срочно (до 25 юли) предложение по преселването на турците“ . На 3 август Политбюро одобрява нота до турското правителство, с която заявява готовност да издаде визи на 250 000 български турци, и иска ултимативно те да бъдат приети в тримесечен срок. Заявено е намерението „да се поощрява с всички средства изселването в Турция на турското население и преди всичко от Родопските гранични райони“ . Документите от този период (но и от следващи) дори не правят разлика между изселени и изселили се, употребявайки често първия термин. Отговорността за евентуален отказ се прехвърля върху турската държава.

Автор: Румен Аврамов

Прочети още...

Икономика на „Възродителния процес“ (Откъси) – част 1

Настоящата книга е самостоятелно проучване, но тя е и последната част на триптих. В края на 2008 г., след приключването на продължителен изследователски цикъл и изправяйки се пред трудния избор на нова посока, разговор с проф. Надя Данова ни отведе към периферен епизод от наскоро публикувания ми тритомник върху българското стопанско минало. Ставаше дума за опожаряването на Анхиало през 1906 г., което там е споменато накратко заедно с антисемитското законодателство от 1941 – 1944 г. и с „Възродителния процес“ в контекста на корупцията по време на етническо насилие. Въпросът на Надя защо не развия „анхиалската“ сюжетна линия, се оказа проблясък, от който се роди програма за изследване на икономиката на междуетническите конфликти в България. Работата по нея запълни седем години, като първо се върнах към гръцкия случаи , продължих с еврейския , за да стигна до турския, който се вмества между тези корици.

Автор: Румен Аврамов

Прочети още...

Илия Минев, „Власт и съпротива“, и борбата на историческите интерпретации

Публикувах текста на проф. Стилиян Йотов „За пренаписването на историята – част 3“ с пълното съзнание, че той е силно спекулативен и предизвикващ множество напълно справедливи въпроси – като се започне с непоследователностите в изложението и се завърши с ровенето в чисто лични неща като религиозните убеждения на Троянов. Публикувах го въпреки всичко това, просто защото сметнах, че в него има един все пак важен и съществен пункт, а именно – повдигането на въпроса за начините, по които се преработва миналото, ако и в този текст той да е засегнат по доста спекулативен и, бих казал, „страничен“ начин (недоразуменията между автор и преводач, дори и когато са натоварени с толкова силни политически аспекти, все пак си остават нещо много лично, много спорно, за да могат да бъдат представени като сериозен аргумент в полза на – или против – онзи вид историческа интерпретация и версия, които предлага Троянов в романа си).

Автор: Златко Енев

Прочети още...

Посетители

21
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Anastasiya писа Още
    Голяма Писателка! На... преди 2 дни
  • М. Кесякяков писа Още
    Някой помни ли "бай... преди 4 дни
  • Сънуващ писа Още
    Усеща се доста завист... преди 4 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Напълно разбирам... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    При Хандке, мисля си,... преди 5 дни
  • Димитър Кенаров писа Още
    Не е рядко явлението... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Откъм Фейсбук:
    Petya...
    преди 5 дни
  • проф. Боян Дуранкев писа Още
    Глобалният капитал... преди 1 седмица
  • гост писа Още
    забранено е да се... преди 1 седмица
  • Ирина Апостолова писа Още
    Доста по-късно... преди 2 седмици
  • Питащият писа Още
    Чиста проба завист  у... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нещата, които се... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Един разговор откъм... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Изкоментирайте... преди 2 седмици
  • Георги Симидчиев писа Още
    Какво да му... преди 2 седмици
  • Николай писа Още
    Без прецизни... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Международната... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    С цялото ми уважение... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Ако намерите у себе си... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    При цялото дължимо... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Грета, е едно блно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    А инак, че Грета е... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Нищо лично, господин... преди 2 седмици
  • Николай Колев писа Още
    Нищо лично, г-н Енев!... преди 2 седмици
  • Весела Йорданова писа Още
    Обикновено гневът,... преди 3 седмици