В края на 60-те година мултикултурните „експерименти“ на режима приключват и се разработва политика на пълна асимилация на мюсюлманите в България. Старт за това дава Тодор Живков на заседание на Политбюро, проведено на 21 ноември 1967 г., на което се обсъжда работата на Комунистическата партия сред турското население . На това заседание той формулира политиката на създаване на „комунистическа българска нация“ (впоследствие този термин е модифициран на „единна българска социалистическа нация“) и поставя задачата „да имаме втора програма, която не бива да публикуваме“.

Автор(и): Михаил Иванов

Прави впечатление, че за разлика от другите мигранти, които използват Турция като транзитна зона към страните от Западна Европа и САЩ, за преселниците от България тя е място за постоянно заселване. Почти всички български турци предпочитат да се настанят там завинаги, а не да я използват само като временно пристанище.

По време на „Голямата екскурзия“ през лятото на 1989 г. преселниците са преминали българо-турската граница единствено с малко количество дрехи и текстилни изделия: „Само дрехи и такива неща – одеяла, юргани, такива работи донесох. Текстилни работи. Не можех оттам кухненския диван да го натоваря и да го донеса. Де да знам, витрините не можех да ги донеса.

Те са били настанени в специално изградени за целта палаткови лагери или в празните през лятото училища. Но с наближаването на есента училищата е трябвало да се освободят и бежанците са били преместени в държавни летни лагери. Отделни палаткови лагери са били изградени около големите градове като Одрин, Истанбул, Бурса, Измир, Текирдаг, Ески шехир, Анкара, Балъкесир, Болу и т. н.

Автор(и): Мила Милева Маева

Както беше отбелязано в предишната глава, в началото на XIX век няма „български“ културен живот. Българите не са видими като такива в публичната сфера. Има обаче редица интелектуалци от българските земи, които са успешни сред гърците. В тази глава представям някои от тях и описвам културната атмосфера, в която са израснали. Освен това обсъждам гръцката образователна система от деветнадесети век, която се различава от онази от осемнадесети век, както беше показано в глава 3. Освен това е описан европейският дискурс за гърците през това време.

В края на осемнадесети и началото на деветнадесети век гръцките филолози са силно повлияни от идеите на европейското Просвещение и вече са възприели онова, което може да се нарече „патриотично отношение“ (в смисъла, който придава на думата [Маурицио] Вироли) . Въпреки че политическото мислене за Просвещението все още не се е укрепило на Балканите, културните и образователните му аспекти вече са много влиятелни. Съвременните науки са въведени в учебните програми на училищата и в новите списания има много дискусии около тях .

Автор(и): Жанет Сампимон

Мавзолеят беше разрушен в кратки срокове и без особени обществени дебати. Имало е предложения за превръщането му в музей на скулптурата, „пантеон на бойната слава“ и дори в клуб за техно танци, но тогавашните яростно-антикомунистически държавни служители бяха убедени, че премахването му по някакъв начин ще реши психологическите проблеми на тоталитаризма и ще бъде първата стъпка по пътя към присъединяване към света на Европейския съюз и неговите глобални пазари. Мавзолеят беше твърде чудовищен, твърде екзотичен и може би неподходящ за Макдоналдс (макар че, защо не?). Опитът да се изчисти съветското наследство от визуалната ни памет има близки паралели с усилията от XIX век да се премахнат всички свидетелства за османската история на България. В основата му сякаш се криеше [същия] комплекс за малоценност, породен от неспособността да се справим със сложния характер на балканската идентичност на страната и продължителните периоди на колониална окупация, които не са могли да не оставят отпечатък. Споменът за това, че толкова дълго време сме били тиха провинция, подложена на чуждо управление от „Изтока“ (от империи, които не са били достатъчно „цивилизовани“), трудно се съчетава с гръмките декларации за национална гордост и независимост. България никога не се е чувствала съвсем комфортно в собствената си кожа; тя никога не е приемала факта, че нейната история – както и историята на всяка друга страна – е разхвърлян палимпсест върху мръсен пергамент, а не красива калиграфия върху празен лист хартия.

Автор(и): Димитър Кенаров

Подтик да напиша тази статия ми даде отхвърлянето и фалшифицирането на посланията на Истанбулската конвенция в претендиращия за патриотичен публичен дискурс като заплашваща устоите на семейството, пропагандираща хомосексуалност, гей бракове и всичко това обобщено от плашещата дума джендър (англ. gender – род), разграничаваща биологичен пол (sex) от социален пол (gender). Джендърът разграничава социалната полова идентичност на жените и мъжете от биологичната и включва и сексуалните малцинства. Да се твърди, че чистачката и собственичката на компания поради общия си биологичен пол имат една и съща социалнополова идентичност е неоснователно, колкото и да се твърди, че жените в Саудитска Арабия и САЩ имат също еднакви полови идентичности. Поразително е, че в Конвенцията (около 30 страници) само веднъж и само в един абзац се употребяват думите „социален пол“ (gender) и „сексуална ориентация“, докато в останалата част се поставя основната цел: „Да защитава жените от всички форми на насилие, преследва и премахва насилието над жени и домашното насилие“. Конвенцията посочва уязвимите групи, които могат да са обект на социална дискриминация и насилие:

Без всякаква дискриминация, основана на пол, цвят на кожата, социален пол, раса, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национални малцинства, имуществено състояние, рождение, сексуална ориентация, идентичност, основана на пола, възраст, здравословно състояние, увреждания, семейно положение, статут на мигрант или бежанец, или на друг статут.

Никъде няма пропаганда на хомосексуалност или гей бракове, а заявка, че и хомосексуалните трябва да имат същите права на защита от насилие, както и хетеросексуалните жени. В разгорещения дебат се изтъкваше, че българските жени не са слаб пол, за да се нуждаят от специална защита, че са достатъчно еманципирани. Думата „джендър“ влезе в ежедневната реч, вече има и съдебни дела за обида с тази дума, която в масовото съзнание има мъглявото значение на ‘сексуална сбърканост, нещо между феминистка и гей’. Провокира ме въпросът защо именно в бившите комунистически страни (България, Полша, Унгария) Конвенцията предизвика такъв смут и вълна от хомофобия.

Автор(и): Петър Воденичаров

Георги Николчев е бивш мой студент, от гр. Тръстеник, Плевенско. Сега живее в Испания със съпругата си и с двете си дъщери. В България Георги завършва Начална училищна педагогика и ромски език във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Известно време работи като учител, но с по-ниска заплата, защото в дипломата му пише Начална училищна педагогика и ромски език. Тоест той не е „пълноценен“ учител. Така решила директорката на училището. Ако пишеше в дипломата му Начална училищна педагогика и английски език, тогава щеше да бъде признат за пълноценен учител.

След известно мизерстване с минимална учителска заплата, Георги и семейството му решават да заминат за Испания. Устройват се в малко градче в близост до Бургос. Георги и съпругата му работят, за да могат да припечелят добре, че имат планове – къща да купуват в България.

Децата им растат в Испания, ходят на детска градина и училище, говорят добре испански. Вкъщи с децата се говори на ромски и испански. Български децата почти не знаят. Когато се връщат в България през лятото за почивка, децата продължават да говорят помежду си на испански и не могат да говорят с баби и дядовци на български. На децата им личи, че са с ромски произход. И неведнъж Георги и съпругата му са ставали свидетели на расистко отношение към техните деца от страна на български деца, на детската площадка, когато се опитват да говорят на български с тях. Българските деца им се подиграват, че не могат да говорят добре български, защото са „цигани“, а не защото растат в Испания. Чували са какви ли не думи на присмех и подигравки от деца на етнически българи. Българчетата са жестоки в това отношение.

Автор(и): Акад. Христо Кючуков

Всички в ромския квартал в град Кюстендил го знаят като Пепи. Пепи е бивш мой студент – Петър Игов от групата на ромите йерлии. Най-напред Пепи завърши Начална училищна педагогика и ромски език във Великотърновския университет (Бакалавърска степен), след което и Военния университет „Васил Левски“, пак в Търново, с магистърска степен по Национална и регионална сигурност. Има и трета професионално-квалификационна степен като учител от Департамента за повишаване квалификацията на учителите в град Стара Загора. Работи като педагогически съветник и класен ръководител на 7 клас в 4 ОУ в ромския квартал в Кюстендил. В същото време е и председател на Народното читалище „Васил Левски“ в квартала.

Пепи е талантлив и умен млад мъж. Изключително коректен в отношенията си с хората. Владее няколко езика, освен ромски и български. Имал е много пъти шансове да напусне България и да се устрои в някоя западна страна или САЩ, но е предпочел да остане в България, в Кюстендил и то точно в ромската махала. По-големият му брат (също мой бивш студент) повече от 15 години живее в Америка и неведнъж с брат си са обсъждали идеята за напускане на България.

Няколко са причините, поради които Пепи е останал в България. На първо място фактът, че родителите му остаряват и някой трябва да бъде около тях. Втората причина са ромските ученици, с които Пепи работи. Преди да започне работа в „ромското училище“ в квартала в Кюстендил, той е работел в селско училище-интернат, недалеч от Кюстендил, където една част от ромските деца от по-бедните семейства от квартала се учат там.

За Пепи тези деца, макар и от много бедни семейства, са много човечни, готови винаги да си помагат и да го правят за всеки, който има нужда от помощ. Те са възпитани във високи човешки ценности, които понякога изненадват и самия него. За тях той е ролеви модел! Една голяма част от децата искат да станат като него като пораснат, защото в негово лице те виждат преуспелия, честния, добрия ром.

Автор(и): Акад. Христо Кючуков

Идеята за написването на тази книга се роди по много странен начин – в Брюксел, за посрещането на Новата 2020 година. Бях на гости на мой бивш студент. Първите дни след навлизането на Новата 2020 прочетох статия във Фейсбук на журналистката Мария Касимова-Моасе, озаглавена „Две кила Райчо срещу българския расизъм“, публикувана на 3.01.2020 г., в електронното списание webcafe. Статията бе посветена на Райчо – първото бебе в България за 2020 г., родено в 00:01 часа на 1 януари 2020 г. в пловдивска болница. Единственият „грях“ на Райчо още с раждането е,...че е „циганин“ и не е достатъчно бял, колкото би се искало на една част от етническите българи. Това е достатъчен повод под съобщението в социалните мрежи за първото родено бебе през Новата 2020 г., след пожеланието на майката „да му върви в училище и да завърши средно образование“, да последват много други пожелания – срамни, обидни, унизителни – от хора, определили себе си за „висша раса“ само защото са решили, че са с по-светъл цвят на кожата от тази на Райчо. Ето и част от мислите на журналистката, авторка на статията:

Едно новородено българско бебе с по-тъмен цвят на кожата тук не е просто бебе. То е мишена на дремеща бомба от злост. То е плътско измерение на дълго акумулирана обществена омраза, която иска да види ясна цел, в която да се впие. Колкото по-беззащитна е тази реална човешка мишена, толкова по-слюноотделяща е жадната за мъст публика. Затова и един Райчо с размерите на коте може да отнесе пожелание да изгори заедно с другите „по-тъмни“ като него в атомната електроцентрала.

И още:

Възрастните бели сънародници на Райчо априори няма да го харесват, ако ще утре да стане мозъчен хирург, космонавт или ректор на университет. Дори един ден да признаят талантите и приносите му, животът им да зависи от неговите умения или решения, да са респектирани от житейския му път и постижения, те пак вътре в себе си дълбоко ще го мразят. И помежду си или с други онлайн расисти ще продължават да го отличават от „правилните“ с онова „мангал“, „ром“ или „циганин“.

Уау! Звучи страшно! Силна статия, която те кара сериозно да се замислиш и те натъжава – за това, че си сънародник с хора, които мислят по този начин!

Автор(и): Акад. Христо Кючуков

В последно време метафората как медиите са „четвъртата власт“ често добива съвсем буквално значение. Вместо като коректив, пазещ критична дистанция от властта, медиите често се използват като трамплин към политическата власт. Особено когато са с патриотична окраска. Да вземем Тръмп в Америка или Берлускони в Италия. В България всички помним Барековата партия-еднодневка-ТВ-шоу „България без цензура“; предшестващата я „Атака“ на Волен Сидеров започна през телевизия, а след това и Валери Симеонов направи националистическа партия, която крепеше кабинета „Борисов 3“ заедно с ВМРО.

Поредната патриотична ТВ-партия изгря на небосклона през миналата година – формацията на Слави Трифонов. Историята на партията започва около 2016 г, когато „Шоуто на Слави“ организира референдум с шест въпроса, свързани с избирателната система. Част от въпросите от референдума на Слави бяха отхвърлени от съда, а активността при провеждането му не беше достатъчно висока, за да превърне резултата в задължителен и остави въпроса за решаване в парламента, където не се постигна консенсус. Това даде формален повод на Трифонов да основе партия, за да приложи „волята на народа“. Той и екипът му напуснаха bTV, и създадоха собствена телевизия, а след кратка съдебна сага с името на партията (първоначално „Няма такава държава“, впоследствие „Има такъв народ“) Слави Трифонов и компания официално са част от кандидатите за следващия парламент.

Автор(и): Жана Цонева

Символът „К“ замести по конюнктурни причини от издателски характер някогашното наименование на в. Култура, закрит поради липса на средства преди 2 години. Беше чест за мен да бъда негов автор. Лично търсих подкрепа и дарих пари на „К“. Със свои средства се озоваха Венелина Гочева и Светлана Джамджиева, водещи фигури в издателския бранш. Дарение направиха и Александър Андреев, Светлана Дичева, Златко Ангелов, все приятели на качествения вестник. Защото „К“ беше качествен вестник и защото в него пишеха на прекрасен език Георги Лозанов, Марин Бодаков, Амелия Личева, Виолета Дечева.

Автор(и): Юлиана Методиева

В продължение на близо пет века България е владяна от Османската империя и едва в края на 19-и век отхвърля властта на султана. В българската историография открай време се набляга твърде много на турските жестокости – повече, отколкото реалните факти предполагат. Тази тенденция е екстремно засилена по времето на комунизма, най-вече в литературата. Антон Дончев (1930), един от лансираните от това време автори, през 1964 г. публикува роман, в който централно място заема ислямисткият меч. „Време разделно“ разказва за (оспорваната от мнозина историци) насилствена ислямизация в Родопите и героичната българска съпротива срещу нея. Сред идиличните планински пейзажи се лее наистина твърде много кръв.

Мога да посоча редица достойни литературни произведения, в които България да бъде представена като съвременна европейска страна, а не като страна на хора, страдащи от исторически комплекси. И още по-лошо – от индивиди, които да генерират омраза.

Излишно е да питам защо са похарчени толкова пари на българския данъкоплатец.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

От времето на либерализацията на режима в бивша Югославия датира развитието на чалгата по шаблона на сръбския фолк. Донякъде в основата на това развитие е „черният пазар“ на пл. „Александър Невски“ и циганите, които изкупуваха и пласираха тази музика от пристигащите сръбски туристи. Българите купуваха друга музика, най-вече рок и бийт. По-нататъшното развитие на чалгата и проникването ѝ в телевизията в условията на либерализация на ефира е въпрос на време. Приносът на музикалната култура на циганите в налагането на този тип музика не е достатъчно изследван, но вероятно е значителен. Фактически няма масов жанр, в който няма цигански културен персонаж. От „вдигни телефона, ма!“ като сигнал за повикване при притежателите на мобилни телефони до речника, персонажите и акцентите, разработвани от сценаристите на популярни телевизионни предавания като „Шоуто на Слави“.

 

Автор(и): Красен Станчев

Основен проблем на днешното мислене за циганите и на политическите страсти около тях е, че почти никой не прилага „нормални“ категории за разбиране на ромската общност.

Циганите са или онеправдани, унижени и оскърбени, или „груби“, „крадливи“, „некултурни“ и „нецивилизовани“, „неподлежащи на цивилизоване“. Съответно и политиката „спрямо тях“ трябва и може да бъде такава – на „включването“, „десегрегацията“, „рехабилитацията“, „подкрепата“, „образоването“, цивилизоването“ и „защитата“.

Циганите са един вид официалните „лоши“, чиято роля е да определят по подразбиране официалните „добри“ – онези, които са призвани да ги десегрегират и цивилизоват. Едните са субект, а другите – предмет на действието, политиката и пр.

Ще се опитам да покажа, че, първо, всичко това не е истина, глупаво е и че в края на краищата циганинът (циганката) имат – както и всички останали – крайно положителна роля в българското общество. Всички останали групи в страната се схващат и като индивиди. Когато видим и ромите като отделни хора, ще разберем, че и те имат градивна роля в близката и настояща стопанска история.

Ето някои почти незаменими от тeзи на други етноси обществени функции на ромите от епохата на загниващия социализъм.

Автор(и): Красен Станчев

В края на тази година изтича срокът на действие на Национална стратегия на Република България за интегриране на ромите (2012 – 2020), накратко – НСИР. Този факт не е много известен на широката публика.

Но мнозина през октомври се възмутиха, че по време на обсъждането на върховенството на закона (а не на човека) в България депутатите от европейския парламент споменаха и положението и отношението към ромите.

Background

Уводът към НСИР посочва, че става дума за продължение на политическите замисли от Десетилетието на ромското включване (2005-2015 г.). Аз бях скептично настроен и публикувах трилогия, опитвайки се да внеса известен реализъм в политиките спрямо ромите и ролята им в съвременната история на България, анализирайки „Благодатната роля на „циганина“ във времето на късния социализъм“, приносът му за прехода към капитализъм и значението му като културтрегер и политически деятел.

Без никакъв успех.

Автор(и): Красен Станчев

Преди отделни нации да започнат да развиват профилите си, населението на Османската империя е разделено основно на две групи: мюсюлмани и немюсюлмани. В православната група преобладаващият език и култура са гръцки, точно както е било и по византийските времена. В тази глава се прави анализ на културния пейзаж на осемнадесети век и на вариантите (или липсата на такива), с които българите са разполагали, за да изразят националната си идентичност. До осемнадесети век българите са в сравнително добро положение вътре в Османската империя. Османските тефтери (записи от преброяванията) показват прираст на населението от петнадесети до осемнадесети век. Особено селата и градовете, които са освободени от определени данъци, се превръщат в процъфтяващи културни центрове.

Българите в Османската империя са част от същия милет като гърците, а интелектуалните българи възприемат себе си като част от същото „нормално общество“ като интелектуалците от други православни групи . Но, за разлика от сръбския случай, няма българска национална църква, която да предостави онова, което Хобсбаум обозначава като „протонационализъм“, например чрез култа към националните светци . До 1767 г. в Охрид, в днешна Македония, остава една архиепископия [патриаршия], която е българско по име. Но служителите на тази архиепископия също са елинизирани, висшето духовенство е изключително гръцко, в социалния, а не етнически смисъл на думата , а населението е смесено славянско-гръцко. Това архиепископия има юрисдикция над част от епархиите в югозападната част на българските земи  и относителна автономия при назначаването на свещеници и епископи и събирането на църковни данъци. Вследствие на това патриархът в Константинопол няма пряк контрол върху тези български села. Освен това (северните) западни части на България до 1766 г. се намират под юрисдикцията на Сръбската патриаршия в Печ, която до голяма степен е славянско-говореща.

Като се има предвид централното място на религията при самоопределението на хората от Османската империя, понятието националност не носи същите конотации, както днес. През двадесет и първи век понятия като „български“, „румънски“ или „гръцки“ се използват за означаване на родното място или държавата на произход на човека. В периода, който се разглежда в това изследване, чак до XIX век, понятията за националност са много по-свободни и обикновено обозначават културната сфера, с която хората са свързани. За отбелязване е, че думата „български“ съществува през шестнадесети и седемнадесети век, но само като етноним, точно като и „славянски“ . Тя е използвана от католическите мисионери. „Гръцки“, от друга страна, е обозначението на нечия религия и социален статус.

Автор(и): Жанет Сампимон

Така наречените промени, или „поврата“, както иронично се отбелязва в немския език (Wende), се осъществяват почти едновременно в бившия Източен лагер, но във всяка страна си имат своята собствена предистория, която по някакъв начин е свързана и с общата история на Студената война. И все пак на разделителната линия между външни (Перестройка или Световни заговори) и вътрешни (създаване на опозицията в България в Дома на киното, или пред „Кристал“) причини и влияния, можем със сигурност да кажем, че в България във втората половина на осемдесетте години се появяват две масови движения за граждански права, които можем да определим като граждански движения: Турското националноосвободително движение в България и Гражданските протести срещу замърсяването на въздуха в Русе от

1987-1988 година, което по-късно се превръща в Обществен комитет за екологична защита на Русе. Това са двете граждански движения, които възникват на базата на посегателство върху основни граждански права – посегателство върху идентичността и върху живота и здравето на гражданите, там, където „ножът опира до кокала“. Чувствам се задължена да отбележа именно тази „рамка“, в която се започва събуждането на гражданското съзнание като свидетел на тези времена и движения и на съпътстващите ги манипулации.

Автор(и): Пенка Ангелова

Въпреки че често се казва, че през периода на османското владичество България е била откъсната от останалата част на Европа, това не е напълно вярно. Европейските културни течения достигат и до България, особено в северозападните гранични райони. Забележителен случай е католическото влияние, идващо от и през Италия, Хърватия и Босна. В българската историография тези мисии често се игнорират или се третират накратко под името „католическа пропаганда“. Въпреки това, католическото влияние е от решаващо значение за българите, тъй като сее сред тях първите семена на национално съзнание. Тази глава се фокусира върху католическата мисия от XVII век и илирианските идеали на хабсбургските сърби от XVIII век. Тя показва как идеята за илирианството и концепцията за съществуването на отделни нации са въведени в България през XVII век.

Автор(и): Жанет Сампимон

Българското Възраждане е широко изучено от български учени. Изучаването на този период, който е решаващ в българската национална история, започва скоро след създаването на автономна българска държава, или дори преди това. Името Възраждане е дадено на този период в самото време на 1840-те, въпреки че през първите десетилетия то трябва да се конкурира с думи като просвещение, свестяване, възкресение, събуждане или съживяване, Един от първите българи, използвали термина, е Васил Априлов (вж. § 7.8), който вероятно следва примера на руснака Юрий Венелин (вж. § 7.7).

На западни езици има само малък брой изследвания и монографии, по-специално онези на Денис Хъпчик, който редактира сборника от изследвания на Джеймс Ф. Кларк за България (1988); Ричард Крамптън е написал кратко въведение към българската история (1997), както и докторската дисертация на Томас Майнингер (1987), която е посветена на българското Възраждане.

Преобладаването на български произведения създава два проблема. На първо място голяма част от творбите на български учени, написани след създаването на автономно българско княжество, са силно телеологични, тоест те са склонни да правят само изводи, които водят до [идеята за неизбежността на] създаването на България на първо място или дават обяснение на ситуацията от гледна точка на собственото си време, без да предлагат по-задълбочен анализ.

Ето защо историографията винаги е била, и все още е, важен инструмент за изграждането на нацията – един проблем, открит и добре обсъден от Румен Даскалов в неговия „Как се мисли българското възраждане“ (2002). Възраждането се разглежда като положителен период, който е пример за хората днес. „Лошите групи“, като гърци, турци или богатите – буржоазни – български чорбаджии, елитът на XIX век, се игнорират.

Автор(и): Жанет Сампимон

В медицинската практика при много случаи на рак, след дни или седмици на невъобразимо силна болка, буквално няколко часа преди настъпването на смъртта болният не само не изпитва никаква болка, но съзнанието му е напълно трезво, той разговаря спокойно и съсредоточено със заобиколилите го и дошлите да му кажат последно сбогом роднини и приятели… В случаи като този медицинското обяснение за това странно предсмъртно умиротворение е още по-тривиално и то се дължи на огромното количество морфин в кръвта на пациента.

В този текст бих искал да се опитам да потърся отговор на един въпрос, който не спира да мъчи съзнанието ми вече 20 години, а именно: „Умира ли България и коя от причините за нейната смърт е по-вероятна – загубата на кръв или наркотичното опиянение?“ За много от читателите на този текст той ще прозвучи като непристойно обвинение. На тях бих искал да кажа, че каквото и да прочетат по-долу, то със сигурност няма да е толкова обвинително и безнадеждно, колкото вече написаното от Христо Ботев или Алеко Константинов, плюс допълнителната разлика, че аз не бих си позволил квалификации като „идиоти“ или „маскари“. В този текст много често ще използвам думите „България“ и „българите“. Под „България“ ще имам пред вид страната, която около 95% от чужденците, които някога съм срещнал, не знаят къде се намира, а под „българи“ ще имам пред вид тази определена прослойка български граждани (не само в България, но и извън нея), които чрез начина си на мислене и най-вече чрез начина си на поведение са пряко отговорни за трагичното положение, в което се намира родината ни. Естествено, тези от нас, които са на мнение, че България в момента процъфтява като държава и култура, могат да спрат с четенето дотук. И най-накрая, напълно е възможно мнението ми да не е напълно обективно и безпристрастно, но то със сигурност е напълно откровено и най-важното – изпълнено с много болка.

Автор(и): Герган Ценов

Историкът Димитър Атанасов се включва в дискусията между проф. Ивайло Дичев и доц. Георги Николов, чиито тектове придобиха популярност в мрежата в последно време. Авторът начева с щрихи около несъстоялата се дискусия относно национализма у нас. Независимо от отдавна артикулираните позиции, ефективен обмен на съобщения между двата лагера няма. Това се дължи на специфичните механизми, по които работи българската академична публичност: всеки очаква услуга от всекиго, бидейки в готовност да отвърне със същото.

До днес едните говорят за версии на историята, а другите поддържат неоромантизма с настояването си върху „исторически истини“ и „лъжи“. Срещу намеренията за алтернативни подходи се възправя безкрайно клишираният „гранд наратив“ – метод, който все още подсигурява уютни службици и приличен социален престиж. Същото важи и за „робството“, чиито употреби водят до стабилизиране на статуквото в обичайните знаци на господство и подчинение дори в партийно-политически смисъл.

Историческият извор е медия, а не времеви кладенец. Самуилова България не е ханството на Аспарух и Крум, а друг политически замисъл, снабден с престиж чрез цитати от плисковско-преславската традиция. Княжество България не е пряк наследник на средновековната държавност – референцията е начин за набавяне на авторитет. Свръхакцентът върху директния континуитет явява ненаучен подход, силно обикнат от Людмила Живкова и историците на късния социализъм, в чиито трудове връзката между въстанието на Спартак и 9-и септември, е физическа. Ако повярваме на това, какво ни кара да се съмняваме в Дядо Коледа? – това са част от тезите на Д. Атанасов, разгърнати в следващите редове.

Автор(и): Димитър Атанасов

От векове някои ромски общности са изключени от обществото ни. Повечето, но не всички, живеят в обособени, отдалечени, изолирани гета, квартали, махали – и това не е по тяхно желание. От географското разделение се стига и до по-дълбокото – на „ние“ и „те“, на „наши“ и „чужди“. Да, така ще бъде, докато децата ни не започнат да играят и учат заедно, докато не започне някаква дегетоизация, докато в учебниците не се преподава история на ромите, докато безразлично приемаме обръщението между младежи „мръсен циганин“, „мангал“ и т.н. за нещо нормално, докато допускаме политици да обиждат с езика на омразата, а прокурори и съдии да ги оправдават.

Много роми в България работят, плащат данъците си, квалифицират се, образоват децата си, студентите се увеличават всяка година. Но има и социално изключени групи, които трудно оцеляват – и така е от години. Социалното приобщаване на маргинализираните групи и наблюдението на процесите на изключване присъстват в редица документи и стратегии, но на практика рядко попадат във фокуса както на местните, така и на националните институции. Няма представителни и актуални данни колко точно са маргинализираните, социално изключени групи у нас и къде се намират на географската карта, каква точно е тяхната специфика. Затова бедността и изключването у нас се унаследяват.

Автор(и) Марин Бодаков, Дора Петкова

Време за равносметка би трябвало да бъде по принцип всяко време, поне ако човек би желал да живее някакъв вид пристоен и смислен живот, направляван от усилия за непрестанна себекорекция, а не просто бутане на камък по нанагорнище. Дотук лесно, завъртях си сентенция, която евентуално мога да закача на екрана на компютъра си. А оттук нататък?

Оттук нататък започва зорът, което е очевидно. Влачим се през шибано време, пандемията на COVID-19 напряга до скъсване мишците и на обществените ни системи, и на личните ни способности да живеем като вид разумни същества, а не подплашени стада, тичащи напосоки из някакъв виртуален Серенгети. Както винаги, ситуацията на групов стрес изважда на показ както най-добрите и красиви, така и най-прашасалите, затлачени от групови страхове и несигурности страни на нещото, което по-липса на по-подходящо название сме свикнали да наричаме „човешка природа“. Забележително, наистина. Възможността да обменяме и разтръбяваме всевъзможни лични сигнали и послания в реално време, сред сравнително големи човешки групи, се превръща колкото в благословия, толкова и в бич – и това без никакво преувеличение, тъй като силата на взаимното подтикване към определени начини на възприятие, мислене и поведение, изведнъж се потенцира толкова много от ехо-ефектите на мрежата, че в някакъв момент способността ни за независимо мислене и пресяване на сигналите през филтъра на здравия човешки разум, внезапно се оказва напълно блокирана. Именно това – и нищо по-малко. Ако сте на възрастта, на която съм аз – в моменти на гняв младите хора във Фейсбук вече започват да ме наричат „старче“ – то паметта и инстинктите ви със сигурност почукват и потракват предупредително, в главата ви просветват всевъзможни червени лампички, преследват ви дифузни, неясни смесици от предусещания и спомени за вече преживени такива моменти, за подобни ситуации, които рядко са водели до нещо добро. Да. Просветват, потракват, предупреждават. Но способността ви да формулирате някакъв смислен и убедителен отговор срещу нещото, което подозрително ви прилича на масова психоза, е силно ограничена от огромния напор на колективната енергия, на масовата убеденост в липсата на алтернативи срещу избрания път. И така, поне в моя личен вариант, с неизбежност се стига до момента, в който започвате да говорите все по-нервно и по-несвързано, да се противопоставяте все по-инстинктивно и по-фалцетно срещу всяко мнение с привкус на „колективност“, в резултат на което рано или късно пропадате в дълбока, отвесна и затлачена от миазмите на гузна съвест, яма. Аман!

Автор(и): Златко Енев

През последните дни около отмяната на Луков марш отново започна да тече полемика в българското общество. Ето въпросите, които се повдигат: Бил ли е генерал Луков антисемит? Какво представлява организацията, на която той е бил начело преди да бъде убит? Каква е връзката му с Хитлерова Германия? Как се стига до символиката на „Луковмарш“ и част ли е той от свободата на изразяване в нашето общество? Нека разгледаме тези въпроси последователно.

Кой е генерал Христо Луков?

Става дума за изтъкнат български военен, артилерист и военен теоретик, взел участие в Балканската война и Първата световна война.

Като военен министър в периода 1935-1938 г. генерал Луков играе важна роля за модернизацията на армията и за извършването на първите сериозни военни маневри през 1937 г. Той изпада в тежък конфликт с вътрешния министър Иван Красновски и се разделя с правителството на Георги Кьосеиванов. Луков се пенсионира от армията и минава в запаса. Последното е резултат и от стремежа му да не се задоволява единствено с ролята си на военен експерт, а да търси удовлетворение на определени политически амбиции. Точно това през 1940 г. го отвежда при Съюза на българските национални легиони (СБНЛ). Обстоятелството, че Луков е от старото поколение и участник във войните придава определен авторитет на генерала пред предимно младата членска маса.

На 13 февруари 1943 г. Луков е убит от комунистическа бойна група, в която влизат Иван Буруджиев и Виолета Бохор Якова. Насилствената му смърт довежда до внезапен култ към него в средите на легионерското движение, както и сред по-широки крайни националистически среди, които симпатизират на Третия райх и са противници както на болшевизма, така и на западните демокрации. 

Автор(и): Стефан Дечев

Преди известно време един наш политолог (струва ми се на име Първан Симеонов) бе написал „разтревожена статия“, в която, основавайки се на неизвестно какви емпирични данни – ни „сигнализираше“, че обществото ни дълбоко се е разделило на един тънък (столичен) „елит“ (други го наричат „жълтопаветен“) и на един „народ“, разбира се, многократно числено превишаващ го, но съвсем, съвсем непознат за първия. И ето: разделението между тях било станало толкова дълбоко, че „елитът“ не просто не разбирал проблемите, които собствено вълнуват „народа“, ами вече и – истински – го презирал.

Пак казвам – не знам как емпирически бе „верифицирал“ своите катастрофични диагнози въпросният политолог, но аз имам и някои противоположни наблюдения. Така, струва ми се, че от поне три-четири години, тоест откакто на политическата сцена се появиха т. нар. „патриоти“, а в определени (всъщност интелектуално-) политически кръгове започнаха папагалски да присаждат на наша почва топосите на европейския и американския национал-популизъм от типа на Орбан, Салвини, Тръмп и прочее, в България се появи един странен идеологически стилизиран и почти „професионален“ народ, чиято основна кауза е агресивно да заявява, че не е „елит“, не е „ония интелектуалци“, не е „градските европейци“ и т. н.

Съвсем определено твърдя, че представителните групи на този „народ“ заявяват именно тези негативи. Те не заявяват нещо позитивно, не заявяват какво са, а именно – и само – какво не са (какво „ние не сме“). Вярно е, че тези хора наричат своя, по същество агресивен нихилизъм, с флуидно неопределеното понятие „българщина“, но под „българщина“ те, повтарям, разбират не нещо друго, а каскада от отрицания. Ето защо и не могат да проявят „българщината“ си иначе освен по еднообразно символичен начин. Проявяват я в местата и по темите, които – с тази „българщина“ – отричат.

Автор(и): Калин Янакиев

Юлиана Методиева: Добър ден! Поводът за това издание на клуб Маргиналия е поредното церемониално отбелязване на първи февруари – ден на почит към жертвите на комунизма. В публичните си участия десни политици, интелектуалци, граждани даваха твърде едностранна оценка за смисъла и ценността на датата, свързана с трагичното събитие – произнасяне на присъдите на Народния съд. Тревожи ме това, че малцина четат имената от паметната плоча, пред която се полагат цветя и венци. До имената на осъдените от Народния съд виновници за про-нацистката система у нас („цветът на нацията“ според десния мейнстрийм) стоят имената и на невинно избитите („жертвите на комунизма“). Виждате ли проблем в това?

Проф. Антоний Тодоров: Гледа се еднозначно, защото може би повечето политици и общественици така да са свикнали. От преди много време ние също имахме една еднозначна история, която не подлежеше на кой-знае какви нюанси или допълнения и дори спорове. Разбира се, че има проблем, веднага ще го кажа – проблемът е точно, както го формулира ти – имената върху този паметник. Не само че сред тези имена има хора, които биха се обърнали в гроба, ако видят че са се намерили на едно място. Там има дейци на Земеделския съюз, антифашисти, които са пострадали после, по времето на комунизма, които са били преследвани от същите тези, които са на същия паметник – които съжителстват със същите тези фашисти, нека ги наречем, български, които са ги преследвали тях самите. Да не говорим, че на паметника има имена на хора, които всъщност не са били убити! Така че, как да кажа, този паметник беше направен, разбира се, трябваше да има такова място, на което хората, които биха желали, ще отдадат почит на загиналите в тези репресии, но не може той да смесва толкова набързо и безкритично какви ли не имена. От друга страна можем ли да направим паметник, и как би изглеждало това в други европейски страни, на хора, които са отявлени виновници за съюза на България с нацистка Германия и за провеждането на цялата пронацистка политика в България по време на Втората световна война? Не само не е редно – не е морално. То не носи добър знак. Все едно да си представим един официален паметник на маршал Петен във Франция. Видяхме какво се случи в Испания – социалистическото правителство реши нещо, което никой не смееше да направи, а именно – да изнесе тленните останки на Франциско Франко от един мавзолей, построен в негова чест и представен като мавзолей на всички паднали в Испанската гражданска война. Направи го просто защото това беше място за поклонение пред един отявлен диктатор. Мисля, че по историята си заслужава да продължаваме да говорим, но това смесване, приплъзване, подхлъзване – всъщност има един обективен резултат, който е много лош – оневинява. Оневинява откровени виновници за репресии, преследвания – срещу евреи, срещу инакомислещи, срещу всякакви други…

Автор(и): Клуб „Маргиналия“

Усещате ли нещо общо между прокурорската атака срещу Радев, демонстративното вседържавно разфасоване на Божков и случая на наплютото от цял клас дете?

Аз – я от келешлък, я от мисирщина – усетих.

И трите теми илюстрираха с мъчителна яркост факта, че нашето общество не може да разговаря за принципи и не изглежда да има належаща нужда от тях. Ако кажеш, че прокуратурата брутално погазва редица закони и това е изключително опасно, значи си пошъл фен и върл защитник на „льотчика“ или „архимутрата“. Ако кажеш, че учителката е извършила жестоко, непрофесионално и неморално деяние спрямо цял клас деца, значи я „линчуваш“ и искаш младите да растат „с чувство на безнаказаност.“ [По този последен параграф, да, май го предпочитам пред това да растат с чувство на наказаност, ама нейсе, нека аз да съм ексцентрикът тук.] При всеки подобен спор се разделяме на племена, скупчваме се около знамето или кладата на една или друга личност и си представяме, че и околните са заети само с това: да крещят „Осанна“ или „Разпни го“. Въпросите винаги са ти кой си и кой е оня, когото браниш. Че можеш да защитаваш или критикуваш не конкретен човек, а принцип, право, дело, тенденция – отсреща сякаш не могат да си представят. Уютът е в тълпата.

Автор(и): Мария Спирова

Повод за кръглата маса „Анти-еврейското законодателство и нарушенията на Търновската конституция по време на Втората световна война“ е писмото до премиера и председателя на Народното събрание, адресиран е и БАН. Негови автори са патриотични организации. Те настояват, че „трудовите дружини са изобретени от правителството и цар Борис III като работещо средство да бъдат задържани в страната всички евреи с аргумента, че са необходими като работна ръка за строителството, от която държавата не може да се лиши“. Патриотичните организации обвиняват ОЕБ „Шалом“, инициатор на поставянето на паметни знаци за възпоменание на Холокоста в Неделино и Брезник, че „цели да се вмени на българския народ и българската държава вина и отговорности, които не са адекватни на реалностите от периода 1941 – 1944 г.“

Сдружение Маргиналия покани за дебат по темата: Борислав Дичев, историк, доц. д-р Румяна Христиди, ръководител катедра „Хебраистика“, СУ и официален представител на Българската делегация на Международната асоциация за възпоменание на Холокоста, Николай Поппетров, историк, БАН, доц. д-р Александър Оскар, председател на ОЕБ „Шалом“, Ирина Йорданова, ръководител на Програма Европа – Столична община, Румен Петров, социален психолог, НБУ, член на Сдружение „Маргиналия“, Юлиана Методиева, председател на Сдружение Маргиналия.

Автор(и): дискусионен клуб на сдружение „Маргиналия“

„За онова, за което не може да се говори, трябва да се мълчи“, беше казал един от гениите на миналия век. Предполагам, че от факта, че започвам да говоря за това тук нещо, би могло да се направи заключението, че за него трябва да се говори. Логически напълно погрешно, разбира се, но не и в други, според мен далеч по-важни смисли – политически, социални, дори чисто културни. Да, за това трябва да се говори. Нещастни, заблудени, застрашени са местата и човешките общности, в които липсва способността, готовността, та дори и просто усета, за говорене – публично говорене – по темите, свързани с уродливостта на някои от радикално-националистическите движения, младежки или не, в днешния свят. В днешна България.

Цяло щастие – и чист късмет – беше за мен срещата с този филм. Бях чувал за него, разбира се, но принципната му недостъпност беше го направила напълно невидим, така че нямах реална представа за онова, което се показва в него. Предполагам, че съдбата му е обичайната за всички филми от този остро-критичен, политически неудобен, „излагателски“ вид. Властимащите се чумерят, хората свиват рамене, пресата и медиите не успяват да открият „келепир“ в една толкова срамна и принципно неудобна тема. Европа, естествено, не успява да забележи нищо – и така историята нашенска си продължава както го е правила от веки-веков: полека-лека, „со кротце и со благо, па и с малце кьотек“. Какво пък чак толкова?

Автор(и): Златко Енев

Току-що прочетох в „Либерален преглед“ есето Майсторите на страха владеят уплашения народ от Херта Мюлер. Както всички текстове на света, и този си има своите плюсове и минуси. За мене плюсовете са много повече, може би защото 90 % от целия този наратив съм го преживял в комунистическа България и продължавам да го живея и сега в (уж) посткомунистическата си страна. А чудовищната приемственост между тези две Българии се дължи или на това, че създателите на страх и омраза са били особено ловки и находчиви, или на това, че „ядачите“ (страшно не харесвам тази дума, по-нататък я заменям с чуждицата „консуматорите“) на страха и омразата са били достатъчно страхливи и глупави, за да помагат със всички сили на техните създатели. Вероятно и двата фактора са действали едновременно, но аз ще се спра на втория, защото ми е по-интересен, а и, като част от народопсихологията, е много по-трагичен от първия. При това лъвският пай (дял) от него се пада по право на т.н. „художествено-творческа интелигенция“, която беше главният преносител на идеите на създателите на страха към все по-промитото и осакатено съзнание на консуматорите му.

Автор(и): Георги Карев

Стана така, че 1989 моето семейство посрещна новата година на едно „друго“, доста „по-различно“ място…

През лятото се бяхме изселили от България… Днес вече приемам, че и в това сме имали ИЗБОР. Опълчили сме се, а други и в него момент не са успели, макар и от „твоите“… Човек, понякога трябва да приеме „докосванията“ на онази, нежеланата, но „автентична“ елитарност. Макар и след много „патиланства“ го проумяваш…

България обаче беше в нас, не можеше да ни напусне така лесно… Сега бяхме в Турция, нашата втора родина, която макар и „бедничка“, се оказа необятна. Отвори ръце за нас. Поредните отхвърлени „нещастници“ в човешката история. Пак тук, пописвайки в историята на Балканите…

Шокът бе огромен!

Автор(и): Серкан Исмаил

Има три книги, четенето на които, някъде около десетгодишната ми възраст, е свързано със спомени за толкова непоносима скука (подсилвана до пълна нетърпимост от факта, че бяха задължителни), че се е запечатало в паметта ми с почти травматична якост, малко преди или след спомена за първия голям запек в живота ми. М-да, има много и най-различни странни, непонятни неща на тоя свят – и пътищата господни май-май не са точно най-поразителните в личните спомени на повечето от нас.

Автор(и): Златко Енев

Бях осъден на 12 години. Излежах ги. И от това нечовешко изпитание излязох човек – издържах. Тези, които наричам свои приятели, също не допуснаха компромис.

Но как и защо се случи всичко това? Защо житейския ми път пое в съвсем друга посока? Това се опитвам да си обясня през всичките изминали години. И колкото и да разглеждам и раздробявам на малки частици момента на фаталната си среща с един човек, който смея да се надявам и до днес е мой приятел, достигам до единственото заключение, че всичко беше предопределено, неизбежно, съдбоносно. Ще се опитам да разкажа историята на живота си, която е неделима част и от съдбата на много други хора.

Пиша тези редове, защото искам близките ми, близките на моето семейство и приятелите ми да се запознаят с моя живот, с моята голгота по пътя на свободата и да се поучат от него.

Някога, от опита на моите 65 години, се учудвах как 20 годишен съм решил да оставя всичко тук и да тръгна за чужбина. А днес на 73 – още повече…

Автор(и): Кирил Тонев

Затворниците в България са към 10 000 души. Това поставя страната ни на 111-о място по брой лишени от свобода в света. Сто тридесет и осем души на 100 000 в България са в затвора, сочи доклад на Международния център за изследване на затворите от 2013 г. Ние пък си знаем, че циганите сред затворниците ни са към 70%, както и че рецидивизмът е много висок (към две трети!), като това не е само българско явление. Мисля, че рехабилитационната идея губи много от моралното си основание и практическа постижимост след тези факти.

Автор(и): Румен Петров

Че Грета Тунберг – 16-годишното момиче от Швеция, което със силата на характера и решителната си непримиримост срещу „силните на деня“ вдъхнови милиони хора по света да се включат в движението за публични протести срещу настоящите политики за климата, стартирано от нея… Че това младо момиче се превърна за буквално отрицателно време в символ на сблъсъка между поколенията и повод за заемане на полярно противоположни, несъвместими публични позиции, днес вече едва ли е нещо, което може да се отрича. При това, като всеки феномен от подобен мащаб, реакциите против нея и движението в никакъв случай не могат да бъдат определени еднозначно – спектърът на противниците обхваща огромно разнообразие от отрицания, като се започне с онези на убедените противници на всякакви „климатични паникьорства“ и се свърши с хора, които реагират някак първосигнално, най-вече срещу поведението, израженията и гневното говорене на самата Грета, твърдейки заедно с това, че по принцип са „за каузата“.

Не бих искал, нито пък съм в състояние, да се опитвам да правя какъвто и да било обзор на тази мощна вълна, но пък, от друга страна, не мога да не дам израз на усещането и разбирането си, че зад нея и в нея се откриват определени, сравнително ясни за наблюдаване и описване модели на публично поведение и говорене, които, за кой ли път през последните двадесет или тридесет години, дават повод да се сравнят едни с други „Западът“ и „Изтокът“, поне що се отнася до неща като това какво може и какво не може да се говори и върши на двете „места“. Разбира се, голяма част от наблюденията и размишленията ми си остават доста спекулативни, но това едва ли ги прави по-малко важни за изказване, дори и ако те се окажат неприемливи за мнозинството читатели. В края на краищата повечето говорещи огледала на този свят рано или късно биват запокитени срещу стената. Такъв, както изглежда, е непроменливият ход на нещата човешки.

Автор(и) Златко Енев

Нашата хуманитаристика нехае за тази тъмна страна от социалната ни реалност, наречена социални политики (за хората с увреждания). Тя като една черна дупка неотклонимо привлича към себе си слабите и чрез завършена система от постоянни унижения, ограничения и ограничаване на свободния израз на преживяванията на хората в този процес, на разказ, на възражение, на гняв и на протест – изгражда идентичности на социално изключени хора. Засегнатите са много – и инвалиди, и техни близки, и стоящи наоколо – всички научават урока, че уязвимият няма шанс, освен да празнува на 3-ти декември. В Правец. С ръкоделие и песен. Най-безза- щитни са тотално зависимите – тези без родители. Сиропиталищата и техните съвременни превъплъщения – защитени жилища, центрове за настаняване, дневни центрове и др. са пълни с потисничество и затаен страх, срам и изоставеност. И дълбока изостаналост в развитието на тези хора. Около нещастието са се подредили олигархични интереси – от политически назначения на местно ниво, до апетитни поръчки за пособия (в номенклатурата на МТСП са наричани „придобивки“). Тези пособия/придобивки са често с отчайващо качество, но и също така често са изобилни и раздавани на всеки в категорията „подлежащ на помощ“, като платени с публични пари, без сметка. От употребата на третокласни инвалидни колички, които се предлагат в строга и унизителна, разбира се, процедура, които можеш да ремонтираш само веднъж на 10 години с държавни пари, тялото на инвалида става по-инвалидно, по-декубитално, а и достъпът до личния му лекар не е автоматично улеснен, защото далеч не всички лични лекари са физически достъпни за своите пациенти…

Автор(и): Румен Петров

Посетители

43

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 10 часа
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 17 часа
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 1 ден
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 2 дни
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 3 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 4 дни
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 4 дни
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 4 дни
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 6 дни
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 6 дни
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 2 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 2 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Минало, минало,... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Много интересна теза... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Всичко това е много... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    1150 000 е 50% от 2300 000, а не... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Г-н Колев,

    Съвсем не... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Би било много по...
    преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Гого писа:
    Великият историк от...
    преди 4 седмици