Дискусии

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)

 

2019 05 Wole Soyinka

 

Следващият разговор между харвардския професор-африканист Хенри Луис Гейтс и нигерийския писател Уоле Шоинка, носител на Нобелова награда, се е състоял в Кеймбридж, Масачузетс, през ноември 2018 година.

Хенри Луис Гейтс младши: Уоле, какво е мнението ти за влиянието на Доналд Тръмп върху Африка? Как се възприема той в Африка?

Уоле Шоинка: О, това е изключително важен въпрос. Позволи ми да го кажа съвсем открито. Той се възприема като тиктакаща адска машина, която освобождава дълбоко прикрити нагласи, расови нагласи, ксенофобски нагласи.

Гейтс: Има ли причинно-следствена връзка между факта, че в продължение на осем години Белият дом беше заеман от чернокож човек, а след беше избрана неговата противоположност?

Шоинка: Тръмп се появи върху платформата на политическа, расова и идеологическа омраза към Обама. Той дори не се опитваше да прикрива мисията си да демонтира наследството на този чернокож човек.

Гейтс: И според моя опит e безпрецедентно един политик да каже: „Главният ми фокус ще бъде върху отмяната на политиката на човека, който ме предшестваше“.

Шоинка: Да, това е необичайно. В Нигерия и на други места, когато чуете как някой президент или губернатор идва и започва да ругае политиките, постиженията или дейностите на своя предшественик, обикновено зад всичко това има само една цел. Отменяш това, анулираш онова, така че можеш да започнеш всичко отначало и да си направиш собствени пари. С други думи, корупцията често е единственото нещо зад всичко това. [Смее се] Това е първият път, когато съм виждал един иконоборчески подход, чиста негативност сама по себе си като цел, като идеология на бъдещия президент. Това е като да казваш на американците: „Ехей, продали са ви марионетка. Аз съм истинският американец и затова мога да правя каквото си поискам.“

Гейтс: Точно ли е да се каже, че Доналд Тръмп е расист?

Шоинка: О, да, така смятам. Знам, че политиците могат да казват или правят какво ли не, но в същото време намирам за напълно дяволска работа, че може да се използва такова опасно оръжие като расизма, за да се издигне човек до тази служба. Политическият расизъм е разделителен. Той се използва като оръжие умишлено, за да се изправи едната страна срещу другата. Всеки държавен глава, дори и някой по-дребен изборен служител, който може да си позволи изявления като „лайняни страни [shithole countries]“ – и действително да ги назове! – и който казва: „Но от друга страна, вземете синеоките норвежци. Нямам нищо против те да идват в страната ни.“ [Смях] Колко повече расист можеш да станеш? И колко по-близо до пагубната доктрина на синеокия арийски идеал за човечеството?

Гейтс: Скъсал си зелената си карта, когато си чул, че Тръмп е бил избран за президент. Защо го направи?

Шоинка: Защото видях какво се случва. И много хора не знаят колко емоционално, а не просто исторически или интелектуално, аз съм свързан с нашата диаспора.

Гейтс: С африканската диаспора?

Шоинка: Да, абсолютно, с африканската диаспора, независимо дали в Съединените щати, в Карибите или дори в Ирак, където открихме Зандж[1]. Един от малко известните факти за мен е, че имам собствен дребен принос към десегрегацията на Америка, който е, че лично десегрегирах един плувен басейн в Атланта по време на конференция там в началото на 60-те години. Вълнението от това, че един чернокож човек се изкачи до най-високото, президентско място в тази нация на робска култура, беше за мен толкова голямо, колкото да наблюдавам излитането на ракета в космоса. И така, когато видях онова, което приличаше на пълно преобръщане с главата надолу на печалбите на черната диаспора, аз бях силно обезпокоен. По някакъв начин го предусещах, и си казах: „Ако американците позволят това да се случи, този човек, който сипе разединяваща и расистка реторика [да се издигне до президентския пост], то ще намаля статуса на връзката си с тази нация.“ С други думи, не казвам, че изцяло ще обърна гръб на Съединените щати. Това беше изявление за начина, по който се чувствах. В допълнение към прерязването на картата, отидох и в посолството.

Гейтс: Ти я преряза?

Шоинка: Ами, беше трудно да се скъса. [Смях] Не знаех как да я разкъсам. Прерязах я. Нося я като талисман, така че ако някога ми бъде отказано да вляза в Съединените щати, просто ще кажа: „Добре, знам защо го правите. Искате ли сувенири? Ще ви дам едно парче.“ Така че отидох в посолството, защото освен това трябваше и да оформя цялата работа официално.

Гейтс: Значи подписа отказа. Не се опита да се отметнеш?

Шоинка: Ще разгледам възможността да я приема обратно [зелената карта], когато вие се отървете от Тръмп.

Гейтс: Ти си лауреат на Нобелова награда. Спомням си, че много хора бяха изненадани – някои въодушевени, някои шокирани – когато комисията даде на Обама Нобелова награда за мир малко след като беше избран. Какво мислиш за това?

Шоинка: Мога да ти кажа откровено, че не считам това за положителен жест. Държавните ръководители рано или късно се оказват принудени да предприемат драстични действия, или някакъв вид действия, които не могат да бъдат разглеждани като мир, но това може да бъде оправдано от обстоятелствата – имам предвид, например, ако ви нападнат. Ако дойдете да атакувате дори моята така наречена Нигерия без никаква причина и държавният глава не предприема подходящи действия, то аз ще бъда начело на онези, които искат да го изхвърлят от служба. И вярвам, че хората в подобна позиция, където трябва да се вземат трудни решения, не трябва да бъдат окичвани с награда, наречена Награда за мир. След като е слязъл от длъжността, можете да прегледате целия му принос и да видите дали наистина са били въведени някои политики или предприети действия, които са допринесли за мирния процес. Защото за мен мирът не е тривиална добродетел. Това е нещо, за което рано или късно жадува цялата вселена. Човек не трябва да живее за някаква награда. Наградата трябва да бъде post facto. Това е единствената причина, поради която бях против тази награда.

Гейтс: Как оценяваш наследството на Обама като президент?

Шоинка: От начина, по който нещата ме засягаха лично, когато бях притежател на зелена карта, постоянно пребиваващ на това място, мога само да благодаря на Бога за реформата на здравната политика, която се оказа изключително важна в критични за семейството ми моменти. Така че познавам от опит стойността на всичко това. Знам и значението му за обикновените хора. И ако някой се заеме да го отменя, за мен това е престъпление срещу човечеството.

По отношение на външната политика Обама очевидно беше твърд, когато това беше необходимо. Спомням си първите му декларации, след като стана президент: „Ние предлагаме отворена ръка на приятелство, но в същото време сме готови и с юмрука на съпротивата.“ Някои хора смятаха, че той е предпазлив до степен на плахост. Аз съм изцяло несъгласен с това. Разпространението на оръжия за масово унищожение дава възможност да се започне трета световна война ей така. Живеем в много променлив свят, който изисква баланс и предпазливост.

Той демонстрира [решителността си] с това невероятно дело, хващането на Осама бин Ладен. Нужен е хладен, принципен и ангажиран лидер, който да разреши такъв вид операция като сигнал към света, че не можете да извършвате такива зверства, без да очаквате последици. За такова решение беше необходима смелост. Някои хора изказват аргумента, че това било извънсъдебно убийство. Намирам такива приказки много забавни. Това беше глобално престъпление и Обама предприе действия.

Едновременно с това обаче, нека го наречем така, екуменизмът на Обама, тоест неговото чувство за ангажираност с равнопоставеността на културите, понякога го водеше по грешен път. Неговото изявление в Кайро, например, според мен е катастрофа от гледна точка на освобождението на човечеството. Имам предвид, когато той говореше за собственото си, не съвсем одобрение, но поне съгласие с правото на която и да е култура да принуждава жените да бъдат забулвани. Този вид речи правят хуманността относително понятие. За мен има само една хуманност – или няма никаква. Нито една култура няма право да деградира женствеността. Дори и да не можете да направите нищо по въпроса, най-малкото никога не трябва да правите изявление, което да подкрепя някаква представа за културен релативизъм, не и когато става въпрос за достойнството и основните права на човечеството.

А освен това мисля, че Обама отиде твърде далеч в дистанцирането си от чернокожата общност. За мен това беше нещо много тревожно. Докато не се установи пълно расово равенство – което няма да стане през живота ми, вероятно не и в твоя – като един вид напълно несъзнателно, неформално съвместно съществуване, винаги ще трябва се обръща малко по-специално внимание на групата в неравностойно положение, независимо дали говорим за равенството на половете или онова на расите. И аз вярвам, че Обама обърна гръб на едно такова внимание.

Мисля, че това са основните проблеми, които имах с Обама. Иначе смятам, че неговият беше един от най-прогресивните мандати в Белия дом и мисля, че американците имат право да се оплакват от решението си при последните избори. [Смях]

Гейтс: Всеки път, когато посещавам Южна Африка, аз съм шокиран от класовото ѝ разделение. След края на апартейда там е възникнала малка група от чернокожи милиардери. (Любопитно е, че трима от десетте най-богати мъже в страната са били в затвора по време на апартейда.) Но както и да е, класовото разделение сред черната общност в Южна Африка е огромно. Виждаш ли признаци на промяна в това?

Шоинка: Вярвам, че постепенно ще се промени. Точно сега, човек гледа на това с изненада по една причина. Партията, която в крайна сметка дойде на власт, АНК, е част от тъканта на южноафриканската политика и движеща сила от самото начало на чернокожата борба – като морална, политическа, идеологическа сила. Тя определено беше социалистическа. Западните сили, разбира се, настояваха, че това било комунизъм, комунизмът идва да поеме властта и т.н. Но социализмът беше водещият принцип на АНК.

Честно казано, очаквах далеч по-радикална трансформация в Южна Африка. Нещата не вървят толкова бързо, колкото се очакваше, и това е разочароващо. Някои от факторите [за забавянето] могат да бъдат проследени отново до това чудовище на върха, корупцията. И това е наистина разочароващо, защото с нетърпение очаквахме да посочим Южна Африка като модел за бърза реформа, за по-егалитарно политическо съзнание след десетилетия, векове на потисничество от страна на едно малцинство. И за нас е просто катастрофално, че тази „революция“ се разнищва пред очите ни.

Наблюдаваме внимателно смяната на властта от Джейкъб Зума към Сирил Рамафоса. Познавам Рамафоса лично. Като бизнесмен, преди да стане президент, той се възползва от съгласуваните усилия да се прехвърли търговската власт в ръцете на чернокожите. Той спечели много от това; същото направиха и много, много други. Сега остава да се види дали ще се опита да разпространи, да го кажем така, късмета, и до останалите, особено до бедното чернокожо население.

Гейтс: Къде се обърка Южна Африка? Още при Мандела ли започна това или след като той предаде президентството на Табо Мбеки?

Шоинка: Не, не мисля, че може и за момент да се приписва това на Мандела. Прехвърлянето на власт – ние говорим за икономическа и политическа власт – винаги е много деликатен проблем, във всяко общество, което току-що излиза от някаква особено пагубна социално-политическа уредба. Южна Африка не е уникална в това отношение. Видяхме това и в Съветския съюз. Но темпото е бавно. В Южна Африка богатството принадлежеше почти изцяло на съвсем дребно малцинство. Този преходен процес е проблемът сега.

Виждал съм например усилия за справяне с въпроса за жилищното настаняване, да  се преместят хората от старите им къщички в благоприлични, достойни и евтини жилища  – и това са положителни стъпки. Собствеността върху земята е въпрос, който трябва да се преодолее при възможно най-голяма чувствителност, но в същото време да се решава скоро[2]. Може да дойде време, когато правителството, особено ако е истински силно и стане наистина разно-расово, каквато самата Южна Африка става бързо, ще трябва да каже на поземлените монополисти: „Слушайте, вървим към нова експлозия. Нека седнем да поговорим и наистина да приемем политика, която изисква жертви, която изисква да се откажем от някои материални предимства.“ Ако това се случи, то мисля, че ще можем да видим по-бързо подобрение на условията в Южна Африка.

Гейтс: Как изглежда всичко това в сравнение с все по-увеличаващото се в Нигерия класово разделение?

Шоинка: Вероятно са на едно и също ниво. Разликата в Нигерия, разбира се, е, че тя не е белязана от расовия проблем, така че противоречията не са толкова явни като в Южна Африка. Създадохме – както в Южна Африка – нова класа милионери от военните среди и сътрудниците им в цивилното общество. Нефтеното богатство беше просто иззето. Ето защо всеки държавен глава иска да бъде министър на петрола, защото имаме моно-икономика. Всички пари идват от само един източник. И след като придобиете машината, за да го извличате [петрола], което гарантира поне определено ниво на заетост, започвате да пренебрегвате алтернативните, някога незаменими източници на доход. Така че става изключително важно за някой президент или друг човек от привилегированите класи, който е добил власт, да седи върху това съкровище, а след това да го третира като въпрос на лична щедрост, просто да го раздава както си поиска, вместо да го използва конструктивно за цялостната трансформация на обществото. Това е алчност и похот за власт. Защото докато разполагате с ресурси, те ще ви гарантират лоялност. Това е, което забавя напредъка на Нигерия.

Гейтс: Как виждаш бъдещето на Нигерия? Имаше моменти, в които се питаше дали Нигерия наистина трябва да бъде нация.

Шоинка: О, да, разбира се, непрекъснато. Ние преследваме политики на централизирана, свръхцентрализирана система на управление – и въпреки това твърдим, че упражняваме „американска форма“ на републиканство, демокрация и т.н.[3] Но това е просто изопачаване на нещата. Така че днес в Нигерия навсякъде чувате думата преструктуриране, преструктуриране, преструктуриране. Позволете на отделните щати да създават свое собствено богатство и да използват това богатство в съответствие със собствените си приоритети, които се различават от щат до щат. Но ако всички ресурси отиват в центъра, а след това той раздава възможно най-малкия минимум, който се изисква по конституция (която сама по себе си се нуждае от промяна), то значи центърът може да използва останалите в ръцете му ресурси, за да подкрепя безполезни, непродуктивни и корумпирани щати. И това се случва от толкова години.

Викът днес е, „нека децентрализираме“. Нека всеки щат или да стъпи на краката си, или да се слее с други щати. Откажете се от раздутата бюрокрация. Откажете се от раздутите законодателни органи, които в много случаи консумират над 50% от ресурсите на всеки щат. Какъв тип общество е това, в което всеки лидер може да създава проекти, които нямат каквото и да е значение за хората? Те са просто източници за теглене на проценти, крадене и пълно пренебрегване на развитието, като едва се изплащат заплати. Очевидно е, че системата не работи.

Гейтс: Помогни ни да разберем ролята на религиозния фундаментализъм в Нигерия, особено на ислямския и християнско-евангеликанския.

Шоинка: Той идва в различни форми и хората си мислят, че е разумно да бъдат безпристрастни, но когато си имаме работа със стотици убийства, понякога при най-ужасяващи обстоятелства, то трябва да сме много откровени. Има благороден и маловажен религиозен фундаментализъм, има зъл и порочен фундаментализъм. И за съжаление именно ислямската религия произвежда този наистина корозивен и разрушителен вид фундаментализъм. Или поне онези, които извършват тези престъпления срещу човечеството, твърдят, че са мюсюлмани. И не е достатъчно за лидерите, особено със закъснение, да продължават да казват: „Това не е ислям.“ Всички знаем, че това не е ислям. Важното, критично важното е, че именно привържениците на „автентичния ислям“ – според самите тях – извършват тези престъпления срещу общността. В началото те бяха коткани. Бяха глезени. Правителството се скъса от усукване, за да игнорира крайностите им. Собствените им религиозни лидери продължиха да мълчат много дълго време, докато самите те се превърнаха в мишени.

Разбира се, имаше изключения, аз винаги подчертавам това. Слава богу, наистина имаше изключения, които още от самото начало крещяха на висок глас: „Това не сме ние. Това не е нашата религия. Тези хора са ренегати. Те са психопати. Не искаме да имаме нищо общо с тях.“ Но по политически причини правителството отказваше да приеме на сериозно това малцинство чак до последно време, докато се случиха срамни епизоди като отвличането на ученичките, които бяха отмъкнати в джунглата и държани в продължение на години, травмирани, обезчовечени. Едно зверство след друго.

В крайна сметка това е въпрос на безнаказаност. Или имате конституция, или не. Или имате закони, или не. Ако имате закони и група хора настояват да ги пренебрегват, твърдейки, че са упълномощени от религиозните си писания да извършват престъпления, то те не са част от общото държавно устройство.

Първата ответна реакция трябваше да се получи, когато щатът Замфара реши да приеме шериата като собствена правна система. Казахме на висок глас, че това е против конституцията. Конституцията не позволява съществуването на теократични щати. Въпреки това, както обикновено при тези въпроси, тогавашният президент Олусегун Обасанджо, който се надяваше да се увековечи на власт, възприе политика на „умиротворение“. И ние му казахме, „Трябва да предприемете действия.“ Но той ухажваше именно тези хора и търсеше тяхната подкрепа, за да удължи престоя си на поста. И така безнаказаността царуваше. Едно нещо следваше друго, както в големи, така и в дребни мащаби. Правата на човека станаха нещо второстепенно, ако изобщо имаше такива. Бяха приети всякакви видове наказания, включително и такива, които не са в конституцията, в положенията на закона, като например отсичане на ръка заради дребна кражба. Да, поне веднъж това наистина се е случило, преди международният натиск да накара това щатско правителство да му сложи край. Но поне в един случай то наистина е било извършено, а други хора са били заплашвани [с подобни наказания] по това време.

Спомняш ли си прословутия случай с жената, която трябваше да бъде убита с камъни[4]? Попита ме по-рано, не се ли чувствам понякога така, сякаш Нигерия не заслужава да оцелее? Бях решил, че ако тази присъда бъде изпълнена, ще скъсам нигерийския си паспорт. Не можех да си представя да живея в нация, да наричам себе си гражданин на някаква нация, която допуска подобна жестокост, да се зарови една жена до врата, а след това главата ѝ да се размаже на каша. Не може да бъде аргумент, че такива неща може би се вършат в Саудитска Арабия или в Афганистан.

Ето така на религиозния фундаментализъм беше позволено да се утвърди. А той можеше и да бъде спрян. Можеше да бъде поставен на полагащото му се място. Религията си е ваша лична работа. Искате да се организирате, да се кланяте заедно? Конституцията го позволява. Ако желаете да приемете някаква култура, която не засяга правата на другите, култура, която се диктува от религия, то аз не мисля, че някой ще ви пречи. Искате да се покриете от главата до петите? Може да ми се струва отвратително да ви гледам, но няма да скъсам хиджаба ви. Но не можете да пренебрегвате конституцията по начин, който засяга правата на други части от общността, не можете да налагате на другите задължително спазване на вашите религиозни закони.

Гейтс: Пол Кагаме, президент на Руанда, често е хвален в Съединените щати, особено от тамошните филантропи. Как самият ти виждаш Кагаме и Руанда?

Шоинка: Правителството на Кагаме започва да се приплъзва в противоречията, които той толкова смело искаше да елиминира в началото. Все още съм много положително настроен към Кагаме и правителството му. Вярвам, че той е направил много за тази нация, като се има предвид нейната най-нова история и наистина мрачната социално-политическа реалност, която е наследил. Като знаем за огромното престъпление, което тази нация извърши срещу себе си – нека го наречем с точното име, геноцид – аз съм склонен да давам на Кагаме един вид карт-бланш. Но освен това смятам, че в областта на човешките права нещата там изискват много сериозно внимание. Той трябва да обнови правителствените си агенции, особено службите за сигурност и т.н.

Бих предпочел конституцията да не беше променена, за да се удължи мандата му. Мога да разбера, но само веднъж, възможното оправдание с недовършена работа. В края на краищата, той възстановяваше едно общество, и то не от нула, а от още по-ниско ниво. Но все още мисля, че би било чудесен подарък за целия континент, ако след тази херкулесова задача за преобразуване на нацията, той беше се подчинил по обичайния начин на онова, което се предписва от конституцията, вместо да я променя.

Гейтс: Има ли в Африка нация, в която да виждаш надежда за постигане на демокрация, за икономическа справедливост?

Шоинка: Вече не използвам думата „надежда“. Просто наблюдавам резултатите, постигнатите неща и доказателствата за искреност в политиките, които са били поставени. Надежда, отчаяние и пр. – вече съм напълно отвъд подобни неща.

Не съм бил там от доста време насам, но от доклади и сравнителни проучвания бих казал, че Малави изглежда така, сякаш, след като се отърва от президента Хейстингс Банда, страната напредва почти непрекъснато. Впрочем, ако не сте посетили страната и не сте имали директен контакт с хората там, е опасно да се произнасят заключения. Но от малкото, което знам, бих казал, че Малави може да бъде – по един тих, не сензационен, не ефектен или драматичен начин – пример за нация, която напредва с темпо, което би могло да поддържа модерно демократично общество.

Гейтс: По време на социални катаклизми и несправедливост писателите често прибягват до алегории, за да отправят най-мощните си призиви към изобразяването на свободата. Сега, като майстор на магическия начин на разказване, как самият ти виждаш ролята на днешния писател/активист в света, който описваш?

Шоинка: Едно от нещата, които обичам да подчертавам, когато съм изправен пред този въпрос е, че човек винаги трябва да отнема тази тематика от сегашните времена, така че да се разбира, че във всички общества и винаги е имало хора на съвестта, понякога структурирани по ритуален начин. Имаме го в чернокожата си култура. Знам, че го има и в етиопската култура. Следи от нещо такова има в обществата, където се отбелязва Деня на глупаците – наричан с различни имена на различни места – и в които се чува алтернативният глас, пряко или чрез художествени измислици, в пиеси, в маскаради, бурлески, в които се дава глас на алтернативата. Така че, когато говорим за ролята на днешния активист и писател, това не е новост. В Африка и така наречените развиващи се страни, тя е нечестно позиционирана като някаква западна идея. Намирам, че това е не просто сквернословие, но и престъпно сквернословие. Така че за мен не се е променило нищо. Просто използваме нови инструменти. Използваме карикатури, които са забележителна черта на много общества. Използваме пиеси, скечове, партизански театър, жив театър. И музика, разбира се.

Става дума за континуум. Винаги искам да подчертая това; не се случва нищо истински новаторско. Просто сега разполагаме със средство за комуникация, което подчертава тежкото положение на писателите, които участват в този вид дейност. Тя е присъща на социалния темперамент, който никога не е монолитен. Иначе човечеството би било мъртво, а то не обича да умира. То просто продължава да се съживява, да се променя по много начини и да се приспособява към специфични условия.

Каква е разликата между напълно непознатия млад мъж, който се е запалил в Тунис – който е започнал Арабската пролет в тази конкретна нация, където дисидентството е започнало по-рано – и жената в Египет, която в знак на протест оголи гърдите си в Интернет? Египетската жена казваше: „Добре, вие казвате, че имало освобождение, но ние, жените, не го чувстваме. Ние все още сме подложени на тези дискриминационни и унизителни условия като човешки същества.“ И така, тя оголи всичко, поне до кръста, и го публикува умишлено в Интернет. Това е нейната форма на протест. Другият се запали. По времето на борбата на суфражетките[5], жените се оковавали сами за перилата пред Уестминстър. Обществото винаги намира начин, дори и при най-грубите, най-херметичните му затваряния, да каже, че има алтернативи. Така че не виждам никаква разлика в начина, по който днешният писател се сблъсква с неприемливи ситуации в неговото или нейно собствено общество.

Гейтс: Какво е обяснението ти за внезапния творчески изблик сред африканските жени-писателки? В някакъв ренесанс ли се намираме?

Шоинка: Това е феномен. Наистина е много вълнуващо. Но нека ти разкажа нещо, което се е случило в Нигерия. Няколко години след гражданската война някой ми каза, че имало среща на представители от етническата група Игбо, наречена „Оханезе“, на която било взето решение как да се промени живота на хората от Игбо, така че да им се даде възможност да се възстановят от травмата и опустошенията на войната – накратко, да бъдат катапултирани отново към водещата позиция, която някога са имали в нацията. И те решили, че ще се концентрират върху образованието на жените си, и като част от промяната, мъжете ще трябва да се грижат за икономическото благосъстояние на Игбо. Те трябвало да излязат навън и да търгуват, да правят бизнес, да набират средства за това икономическо възраждане, а жените им трябвало да ходят на училище; с други думи, традиционната ситуация [на половете в Нигерия] била обърната с главата надолу.

Сега, всичко това ми беше разказано поверително от един много надежден Игбо-мъж. Жените, които традиционно са заемали по-ниските стъпала в обществото, изведнъж се почувствали интелектуално заредени, изпълнени с творческа енергия.

Именно това, предполагам, е нещото, което по-късно е създало един вид специфично съревнование между жените от това поколение в Нигерия, особено на запад. Това е единственото обяснение, което имам. Ето защо съм склонен да вярвам на тази история, на взрива в женското творчество, културното предприемачество – във визуалните изкуства, списанията, стартирани от жените на Игбо, и така нататък. Имаше и някои романи с много добро качество.

Гейтс: Имаш ли фаворити?

Шоинка: Едно от нещата, на които ме е научил опитът, особено в тази страна, наречена Нигерия, е никога не е да споменавам фаворити.

Гейтс: Знаех, че ще кажеш това. [Смях] Но тяхната енергия ми напомня за енергията на твоето поколение по време на борбата за независимост.

Шоинка: Да, това е подобен изблик на творческа енергия.

Гейтс: Беше ли изненадан, когато Шведската академия избра Боб Дилън за лауреат?

Шоинка: Да, бях изненадан и в началото имах нещо като смесена реакция към това решение. След това обаче започнах все по-твърдо да заставам на страната на отрицанието.

На първо място, в сравнение с музикалната индустрия, според мен литературата е много ограничена по отношение на достъпа до средства, до популярното признание. Нека си го кажем: литературният работник трябва да работи два пъти по-здраво от музикалния, особено онзи от областта на поп музиката. Не говоря за класическата музика, за тежките неща. Възприех всичко това като един от онези жестове: „Нека да разчупим шаблона в името на разчупването на шаблона.“ Изобщо не бях впечатлен. Дори и да направите нещо такова, то ще трябва да продължите по обичайния начин, както го правите в литературата. Искате да извадите текстовете от музиката и да кажете, че това е литература, въпреки че е в музикален режим? Тогава трябва да приложите същите строги критерии – и аз не вярвам, че тези критерии са били приложени. Поглеждам към списъка на поетите, които са били номинирани в миналото. Сравнявам работите им с текстовете на Боб Дилън, и нещата ми изглеждат просто смехотворни.

Гейтс: Посещаваш Съединените щати почти от шестдесет години насам. Преживявал ли си тук расизъм?

Шоинка: Аз съм до голяма степен защитен. Хората в нашата позиция, мисля, са до голяма степен защитени от него [расизма], но все още се сблъскваме с разкази за продължаващи расизъм. От време на време го чувстваме и сами. Неотдавна разговарях с бившия генерален секретар на Британската общност, който ми напомни някои подробности от собствения ми опит, които бях забравил, собствената ми борба срещу расизма. Напомни ми за обстоятелствата, при които в крайна сметка бях интегрирал онзи плувен басейн в Атланта – някъде около 1962. Мисля, че мотелът се нарича „Атланта Американа“. Това беше доста бурна конфронтация и аз сравнявам този личен опит с днешната социология на расизма в Съединените щати. Няма съмнение, че са направени огромни крачки.

Чернокожата революция не е била всуе, и аз не искам хората да бъдат чак толкова негативни, но винаги е шок, когато човек стане свидетел на едно американско общество, което се поддава на опити да възстанови този ужасен манталитет. Броят на невъоръжените чернокожи мъже, застреляни от полицията, поколението „не мога да дишам“, стрелбата по онова младо момче, Трайвон Мартин, убиецът оправдан в съда. Налице е определено придвижване – мразя да използвам тази дума, но, съжалявам – това наистина е определено придвижване обратно към дните на линча, само че по друга методология. Именно в този контекст на най-високата длъжност в САЩ бе избран такъв кандидат, въпреки расистката му реторика.

Гейтс: Тоест онова, което казваш е, че Америка е избрала Обама в най-добрата си форма, но по някакъв начин реакцията срещу всичко това е била да се избере Америка в най-лошата ѝ форма?

Шоинка: Точно така. Искам да кажа, не очаквах нищо друго и бях просто изненадан, че американският електорат не изглежда готов за това – и затова всеки ден има някакъв нов шок. Всеки ден нова аларма. И знам, че дори онези, които са избрали Тръмп, сигурно вече се питат „какво, по дяволите, си мислехме, че вършим?“ Съжалявам, но няма да предлагам решения, защото нямам такива.

Гейтс: А какво според теб е това очарование на Тръмп от Путин? Как си обясняваш това?

Шоинка: Нямам представа. Всичко, което знам, е, че зад всичко това със сигурност има някаква история, и някой ден, доколкото познавам Съединените американски щати, тази тайна ще излезе наяве. [Смях]

Гейтс: Значи сега Путин е най-могъщият човек на света?

Шоинка: Всичко, което мога да кажа е, че като лидер дори Путин е по-правдоподобен от Доналд Тръмп.


Източник

[1] Названието, с което средновековните мюсюлмански географи са наричали части от югоизточна Африка. Бел. пр.

[2] Както изглежда, в това отношение нещата в Южна Африка са силно неясни и варират от популистка готовност „да се експроприира земята“ до опити за разумно компенсиране на бившите собственици. Виж в тази връзка силно информативната статия „Кой притежава Южна Африка?“ от списание New Yorker, 6.5.2019 (Who Owns South Africa?). Бел. пр.

[3] Нигерия, също като Съединените щати, е федерална система, тоест е съставена от щати. Всъщност, може би поради огромната бедност в страната, това много често води до произвол в отделните географски и културни области, както ще стане ясно по-късно в интервюто. Бел. пр.

[4] За щастие „присъдата“ не е била изпълнена, поради международния натиск. Бел. пр.

[5] Борбата за право на гласуване на жените във Великобритания от началото на 20. Век. Бел. пр.

 

Уоле Шоинка

Уоле Шоинка е нигерийски драматург, поет, писател и критик. Носител на Нобелова награда за литература за 1986 г. Автор е на множество романи, пиеси, есета, поетически произведения и мемоари, отчасти преведени и на български език.

Посетители

88
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 5 часа
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 4 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 6 дни
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 6 дни
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 2 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 3 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 3 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 3 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... преди 4 седмици
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    П.С.
    А какво щеше да... преди 4 седмици
  • Горски пътник писа Още
    Много емоции - малко... преди 4 седмици