1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)
Pin It

 

2016 05 Voting

 

Авторката е активна участничка в кампанията на българи от чужбина срещу ограниченията за гласуване извън България в новия Изборен кодекс, живее в Оксфорд, редакторка е в издателство и журналистка на свободна практика.

Променяйки Изборния кодекс с произволни ограничения в достъпа до изборни секции в чужбина и поразително пренебрежение към публично достъпни факти, депутатите на 43-то Народно събрание и подопечното им коалиционно правителство не очакваха граждански отпор. Не го очакваха, защото за тях демокрацията започва и свършва в урна, пълна с предвидими и стройно организирани вотове.

Протестните гласове срещу Изборния кодекс се надигнаха с въпроса има ли някой в бялата сграда, поне минимално квалифициран да взима решения за настоящето и бъдещето на държавата? Съграждани от цял свят не можаха да се примирят с народни представители, които демонстрират стряскащо невежество по изборния процес, шокираща правна и статистическа неграмотност и грубо незачитане на свободната изборна активност на българската диаспора. Но тези недостатъци днес изглеждат безобидни на фона на колективната алергична реакция на управляващите към самите понятия за демокрация и правов ред, кулминирала в отхвърлянето на президентското вето.

Точно както при хистаминен шок, българската държава се задушава, защото собствената ѝ Конституция се оказа остър алерген за клелите се да я спазват.

В новия Изборен кодекс българските граждани са просто реквизит

в законодателните халюцинации на парламент, който се ужасява от факта, че е избираем. В края на краищата, тези от нас, които живеят зад граница, се оказаха заложници на крайните партийни страсти у хора, възкликващи „Стига с тази демокрация“ в национален ефир. Основният аргумент на властта се оказа сталинистки: смятаме, че имаме проблем с честността на изборите в една съседна държава и го разрешаваме, като правим гласоподаването физически невъзможно навсякъде по света. Няма избирател, няма проблем. Като да лекуваш въшки с гилотина.

Само дето управляващите съвсем не се тревожат за гласовете от Турция. От 2009 насам, те не стигат за повече от 5 от общо 240-те мандата в Народно събрание. Ако формалната партийна принадлежност в парламента изобщо значеше нещо, то тяхното влияние, колкото и злокобно да се обрисува, би било напълно пренебрежимо.

Управляващите се страхуват от бъдещето

Уплаши ги изборната активност зад граница пред 2014 г., която в Европа и Америка отбеляза скок от над 60 %. Тогава на българските общности бе даден законов шанс да се самоорганизират при откриването на местни секции. Същият този шанс им се отнема от новите поправки, защото партиите в България се боят от трудния за овладяване и повлияване вот в чужбина. Както изтъкна в стенограмата на срама от 26 април един от знаменосците на злополучните промени – Красимир Каракачанов от ВМРО/Патриотичен Фронт: „В район „Чужбина“ няма как да правиш предизборна кампания.“ Явно е така, след като дори в близката на каузата му Македония, от 60 000 души с български паспорт едва 262 гласуваха за неговата партия (впрочем, по Нова телевизия той ги представи като 2000, в красноречива илюстрация на факта, че депутатите не комуникират с ЦИК и предпочитат да законодателстват според фантазиите си).

Сред динамично развиващата и подмладяваща се демография на диаспората, дори досегашният фаворит ГЕРБ скоро ще започне да губи позиции – след фиаското на Бойко Борисов в лондонското посолство стана ясно, че статуквото не издържа на граждански натиск и изглежда гротескно, гледано отвън. В Лондон премиерът бе гневно критикуван от хора, многократно гласували за него. Дали той се погледна в прословутото огледало не стана ясно, но със сигурност погледна в кристална топка.

Активните българи в чужбина се увеличават

Те са по-склонни да дадат гласа си на нови, либерални политически проекти. Черпейки опит от управлението на страните-домакини, те не се гнусят от политиката като такава и са мотивирани да търсят пътища за позитвина промяна. Ако бъдат оставени да се самоорганизират, и особено ако получат многомандатен избирателен район /МИР/ „Чужбина“ и депутати, които да ги представляват директно (както например е уреден въпросът в Румъния и резултатите там са всеизвестни), българите зад граница ще се превърнат в незаобиколим обществен фактор.

Политическата класа съзнава това и панически се обедини около скалъпването на Изборен кодекс, целящ да срине политическата активност на диаспората. Затова партиите не се и опитаха да отговорят по същество на критиките към закона, а създадоха мощен публичен дискурс на разделението. Редица депутати, забравили, че партиите им са в парламента и благодарение на гласове от чужбина, охулиха българите в чужбина пред хората в България като тълпа родоостъпници, капризни и големеещи се на сороски заплати. Рециклирането на опорката от жълтите павета – „те не са едни от нас“ отново се наложи като единствена възможност за заглушаване на автентичните и обосновани изисквания на неудобни избиратели.

Ако не успее да разедини българските граждани на избягали предатели и изоставени в калта, статуквото ще продължава да чува все по-силни, обединени гласове, настояващи за прозрачност и демокрация. А няма може да ги неутрализира, тъй като подвластните му механизми за натиск и принуда не работят зад граница. Тъкмо затова като актуален се наложи лозунгът „Върни се или млъкни“. Не става ясно каква мотивация могат да имат емигрантите да се завърнат, след като току що им бе отнета практическата възможност да участват в най-значимия процес за изграждането на бъдещето на България.

Ето затова вече цял месец от #ИскамДаГласувам „врякаме“ и се „моатем в краката“ на едно правителство, което избра коалицията на позора пред Конституцията на родината. Скандалът около Изборния кодекс се оказа просто casus belli /повод за война/ в една отдавна тлееща схватка между две имагинерни Българии. Както наскоро писа Ивайло Дичев, сабите бяха изтеглени. Дебатът дали сме българи по света или само у нас тепърва ще трябва да се изстрада. Окопите са зейнали и ще се налага да ги запълваме с пръст от шест континента.

Но до какво доведе тази коварна игра на кльонове?

Разболя обществото ни. Боледуваме от

напреднал стадий на патриопатия и начален стадий на референдумания

Патриопатията се разпознава по фетишисткото вкопчване в граничната бразда, отвъд която всички са врагове: българите мюсюлмани, турската държава, бежанците, емигрантите, Европейския съюз… Вилнее инстиктът към изолация, ограждане, капсулиране и потапяне във формалдехид на всички символи на българщината – било самата земя чрез телени огради, било трактовката на миналото чрез фиксация в жертвения статут на народа като вечен роб, или пък въвеждане на задължителни народни танци като детски ритуал за замразяване на хода на времето.

Патриопатията е хипреактивност в имунната система на един народ, при която националистическите чувства ескалират в ужас от промяна и развитие, в ирационален отпор срещу неизбежната глобализация. Навсякъде по света тя води до политически катастрофи – издигането на Доналд Тръмп в САЩ, Брекзит движението във Великобритания.

За патриопатите неизбежният враг е чужденецът – в българския случай, понеже няма как да се сложи телена ограда около терминал 1 и 2, имаме проблем със заминаващите, а не с прииждащите. Затова те, веднъж озовали се зад граница, се превръщат във враждебния чужд, който нахално се опитва да задава дневния ред. Съвсем по фройдистки, българските политици се опитват маскират всички свои недъзи чрез проекцията им върху немлъкващите емигранти: арогантността, родоостъпничеството и пълното самозабравяне бяха очевидни във всеки политически ход около Изборния кодекс, но именно българите зад граница бяха наречени безродни предатели и слуги на чужди интереси.

Тази седмица, напук на Конституцията и всяко човешко приличие, безпринципно коалирани партии, отчаяно впити във властта, правиха седенки и сключваха

сделки с разменна монета – правата на гражданите

Направиха го съвсем отявлено, с потресаващо дебелоочие. И със самодоволни усмивчици съобщиха пред медиите нещо такова: „Метнахме ви, но няма да ви кажем как. Ще траете, докато разиграем театрото в пленарна зала.“ А и без пленарна зала бе ясно, че в България отсъства легитимен политически процес, за да се гласува смислен изборен или пък антикорупционен, или пък здравен закон. В организиран опит да ни разсеят от тази истина, политиците настоятелно ни внушават, че помежду ни има разделение на красиви и грозни, гласуващи и гладуващи, пасуващи и псуващи. Естествено, обществото ни, макар и разделено от манипулации и предразсъдъци, усеща истинското ценностно разделение – между избиращите и избраните, купените и прЕдадените. Всички се чувстваме принудени да сме граждани въпреки държавата, а не чрез нея.

Оттам и другата болест – референдуманията, като изнервен опит за ампутация на гангренясалата политическа класа. Обществото ни е достигнало такава степен на недоверие към държавните институции, че иска да им изземе и най-тривиалните правомощия в едно хаотично изригване на пряка демокрация. В една функционираща правова държава обаче референдумите са рядко събитие, целящо да определи висши ценностни или стратегически приоритети на нацията, не да разнищва битови въпроси за аптеки и горива или да се опитва да наказва политическата класа с рязане партийни субсидии, брой депутати в парламента и прочее. За да продължим медицинската метафора, българското общество е на път да употреби референдумите като антибиотик при настинка – хем няма да помогне, хем организмът ще развие резистентност.

Защо статуквото тъй кротко се съгласи на толкова референдуми?

Защото планира да изтощи обществото. Парламентът затръшна вратата на родния дом в лицето на всички българи в чужбина, защото знаеше, че те са по-свежи в тази борба и няма да се демотивират толкова лесно. Съгражданите в страната ще бъдат неутрализирани чрез свръхгласуване – задължително, поголовно, наесен. Президентски избори и един или два референдума в един и същи ден, с общо 11 въпроса. Никой няма капацитет за подобна оргия пред урните – нито ЦИК, нито избирателите в България, нито дипломатическите представителства по света. Ако консервативно приемем, че всеки избирател ще прекара средно 5 минути в тъмната стаичка, борейки се с три топа бюлетини, за да гласуват в Лондон същият брой избиратели като през 2014 – но по новото законодателство – посолството ни, където физически могат да се разкрият 4 секции, ще трябва да оперира без прекъсване не един изборен ден, а цяла изборна седмица. Представете си: седем дни опашки, с палатков лагер в дъжда посред Риджънтс парк. Именно към такъв фарсов срив в системата се стремят управляващите – за да се научим веднъж за винаги, че от нас нищо не зависи. И да се откажем.

В Народното събрание интересите на статуквото удържаха пирова победа над здравия разум. Няма да е нито за първи, нито за последен път, но

и дума не може става за изгубена битка

Просто преживяхме още една от мъчителните контракции в трудното раждането на българското гражданско общество. Станахме свидетели на немислими допреди три години пробиви в пустинната тишина на статуквото. Горещи публични дебати между обикновени хора и овластени хора. Избиратели, държащи сметка на избранниците си с непреклонно постоянство.

Президент, на когото му писна от трикове

За много българи зад граница #ИскамДаГласувам не е само протест срещу един невеж и несправедлив закон, начин да стопим пространствата, да прекрачим границите и да напомним, че сме едно. Че където и да сме по света, с нас са езикът, културата ни и милеенето. Неслучайно българските училища по света реагираха остро срещу инсинуациите на властта, че децата на емигрантите не говорели български, затова те нямали право да искат да гласуват. Общата декларация на българските училища в чужбина – организирани доброволно от общностите ни из цял свят и често напълно неглижирани от държавата – доказва, че да си българин по кръв означава и да си гражданин по дух. Затова българите в чужбина отварят училища и избирателни секции с един и същ ентусиазъм, като израз на едно и също, неотчуждимо чувство на принадлежност. Та, ако ви е писнало да слушате „протестъри“, чуйте училищата – най-българските места от Възраждането насам.

Впрочем, през Възраждането всички българи са живели в чужда държава.

Публикация на в. „Дневник“

Източник

Pin It
Мария Спирова
Мария Спирова работи като редактор в юридическо издателство в Лондон. Има над 10 години журналистически опит в България и чужбина и е носител на международни награди за репортажи и анализи на български и английски език.
Други статии от този автор

Посетители

55

support

Последните най...


Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
     Две различни... преди 6 часа
  • Ели писа Още
    Статията е... преди 7 часа
  • Кунев писа Още
    По-важно е не да си... преди 10 часа
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Чудесен текст! преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Благодаря ви,... преди 1 ден
  • Лъчезар Лозанов писа Още
    Митко Кенаров е... преди 1 ден
  • Въжарова писа Още
    Напълно съм съгласна... преди 1 ден
  • Пендо писа Още
    Едно малко... преди 4 дни
  • Кунев писа Още
    Четох едни "писания"... преди 1 седмица
  • Пендо писа Още
    Не мога да разбера... преди 1 седмица
  • Български офицер писа Още
    " TIMEO DANAOS et  DONA  FERENTES ! " преди 1 седмица
  • Надежда Александрова... писа Още
    Много ценно... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Първи впечатления от... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Завиждам на страната... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Коментарът Ви какво... преди 3 седмици
  • хелена писа Още
    Казвате, че западната... преди 3 седмици
  • Кунев писа Още
    Западът 5 века е... преди 3 седмици
  • АННА писа Още
    Върнах се в детството... преди 4 седмици
  • Гео Милев писа Още
    След всяка карикатура... преди 4 седмици
  • Кунев писа Още
    "Казване на истината":... преди 4 седмици
  • борислав гърдев писа Още
    Да уточмним все пак -... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още

    През м.октомври т.г. в... преди 4 седмици
  • Емил Войников писа Още
    Беше лятото на 1984... Петък, 30 Октомври 2020
  • Valpet писа Още
    Благодарности към г-н... Петък, 30 Октомври 2020
  • Благо писа Още
    Освен "Адът - това са... Петък, 23 Октомври 2020