1 1 1 1 1 Оценка 100% (4 гласувания)
Pin It

 

2022 04 UKR Partizani

 

Ритуалната фабула – проверки на терена на историята

След 1989 г. вакуумът, създаден от комунистическата цензура, е обилно запълнен от спомени, разсекретени архиви, дневници, записки „от чекмеджетата“ и др. Заслужават внимание редица издателски и писателски инициативи, чрез които са интервюирани живите ветерани от „Отечествената война“, наред с пострадалите от репресиите на комунистическия режим или техните наследници. За естеството на „организираното всенародно въстание“ през последните три десетилетия се открояват значителен брой материали и изследвания, сред които и едно от последните – публикуваният в том IV на поредицата „Това е моето минало“ (2021) спомен на Ангел Шишков „Животът на комуниста като млад“[1], представящ абсолютно негероични сцени, събития и картини.

Това дава възможност за по-плътни съпоставки за достоверността на изходния материал, от който се оформя героическият исторически дискурс, залегнал в ритуалната фабула. Без да целим градация на несъответствията, нека посочим само няколко изолирани примера в максимално стесненото време от 8 до 12 септември 1944 г., като ги огледаме през оптиките на разказаното преди и след 10 ноември 1989 г.

Първият е от 12 септември. Описан е от Красимира Узунова и илюстрира „революционната стихия“ в дните около смяната на властта в Хасковска околия. Докато официалната комунистическа история твърди, че властта там е взета най-късно в България и след ожесточени сблъсъци, фактите говорят, че в Хасково малочислената партизанска група по време на съпротивата има предимно организационна дейност – т.е. през 1943 г. и 1944 г. няма никакви партизански прояви, което не предизвиква противодействие от страна на местните органи на реда и армията[2]. До 12 септември партизаните се крият в отдалечен зимник. Те разбират за смяната на властта от специален пратеник, който е притеснен, че в Хасково не идват партизани за радостните тържества, при това военният гарнизон предварително е уговорен да приеме героите в помещенията на казармата и да им зачисли храна, а командващият поделението полковник Маринов изпраща камиони, с които те да бъдат извозени до града. Инсцениран е многолюден митинг в казармата с тържествен ритуал на „побратимяване“ между войска и партизани. Мнителността на партизаните обаче сгъстява въздуха, те започват да се строяват в боен ред, чуват се команди за атака. Под претекст, че поканата към партизаните е клопка, започват спонтанни арести на военнослужещи. В суматохата е произведен изстрел, който дава сигнал за стрелба от двете страни, при която загиват шестима офицери и двама партизани. А в последвалите десетилетия местните „борци против фашизма“ се надпреварват да описват спомените си от въоръжената борба по превземането на властта, по думите на бившия поручик Николай Русев[3], който издава своите мемоари през 2009 година[4].

Вторият случай е от 8 септември. Той е описан в спомените на Коста Ламбрев, началник-щаб на Първа средногорска бригада „Христо Ботев“, публикувани още през ранната 1952 г. Ламбрев разказва как партизаните от отряда поемат инициативата и започват онова изтребване на хора, на което Народният съд скоро ще даде законна форма. Претенции да са първи инициатори на организирани масови убийства има и друг мемоар – „Без фронт и тил“ (1947)[5] на Кирил Горов. Не ми е известно комунистическата наука да е решила спора, но мемоарът на Ламбрев държи първенство по веселяшкия хумор, с който са представени разпитите на обвинените и сякаш на шега убити селяни. По-късно, в началото на 60-те, когато назрява нуждата партизаните да се представят не от гранит и стомана, а като живи хора, ще излезе и специален тематичен сборник със спомени на антифашисти, издание на в. „Стършел“, озаглавен „В борбата и шегата помага“ (1969)[6], но в началото на 50-те, описаното от Ламбрев не звучи като проява на партизанския характер, в който е вкоренена неговата жизненост и дълбоко чувство за хумор, което не го напуска пред лицето на смъртта[7]. Най-малко защото тук партизаните са самото лице на смъртта и добродушната маска на тази смърт още повече ужасява.

С подчертано весело настроение в книгата на Ламбрев е описан съдебният процес на 8 септември 1944 г. в гората до с. Розовец. Обявен е съставът на обвинителите, предадени са показанията на обвинените, прекъсвани с весел смях от публиката, изблиците на ядосани свидетели, гласуването и четенето на обвинителен акт, изпълнението на смъртните присъди. Няма агресия и хаос, а цари добродушие и ред, като така Ламбрев внушава идеята за справедливост, защото писан закон партизанският съд нямаше, той съдеше по революционния морал и народната съвест. [8]

Съденето започва в 8 ч. сутринта на неголяма площадка, обградена със зелена горичка, където около петстотин партизани са заобиколили четирима души. Първият, 59-годишен земеделец, си признава, че е демократ и сговорист, но съдиите остро го поправят – жандарин, фашист, предател, нали? Вторият подсъдим е 42-годишен демократ, сговорист, което съдиите „превеждат“ като отявлен фашист и сътрудник на фашистката власт. Обвинението към третия обвиняем се изчерпва с прочитане на служебното му положение и партийна принадлежност – 47-годишен, финансов пристав и цанковист[9]. Най-невинен изглежда последният подсъдим, срещу него обаче се изказват най-много свидетели, а в добавка Коста Ламбрев предава как той сам свидетелства срещу себе си. Цвятко Чехларов от с. Розовец е 38-годишен, беден работник, но и типичен лакей на всички властници и сляпо оръдие на богатите, преминал през всички партии. Обвинен е като платен агент на полицията. Протестите му, че от осем месеца е четник и комунист са приети с буен смях. В отговор Цвятко с готовност утежнява положението си и уставно признава, че е водил полиция и войска по следите на отряда, вземал дрехи от убити другари, рязал глави на разстреляни партизани. Обаче на фона на тези обвинения, които само след месец ще станат номенклатурна форма на самопризнание, прозвучава трогателната и беззащитна изповед на бедния работник от Розовец, който е в неведение, че всичко е наистина: Сега много ми тежи на съвестта, дето взех навущата на този другар, убития, и закърпих самара на магарето… Затова съм много виновен и заслужавам наказание… Ще ми теглите един лобут, ама така, да мяза… за да мога да си отида до село.[10] Това трогателно в наивността си допускане, че ще се отърве само с един лобут за пред хората и ще го пуснат, от душа развеселява публиката[11].

Можем само да предполагаме как е звучал целият този „добродушен“ хумор за ухото на човека от онова време – като започнем с държанието на Цвятко, който през осеммесечния си партизански стаж явно е свикнал много неща да мязат, т.е. да са наужким, за пред публика, и свършим с веселото описание на процеса. А в добавка – за да е издържан жанрът на битовата хумореска, след като бригадният съд оповестява, че присъдите са окончателни и следва да се извършат веднага, повествованието деликатно се отдръпва от тях и се насочва към широката зелена полянка. Там се втурват селяните от Розовец – изкусен кавалджия извива кръшно народно хоро, партизани и народ, млади и стари, с пламък в очи, се провикват – „Иха-ха!…Уха-хаа!“[12].

Третият случай се развива близо до с. Розовец, но е описан документално чак след 10 ноември 1989 г., въпреки че литературни следи към него откриваме през 1950 г. в повестта „Нашата сила“ на Павел Вежинов, публикувана в сп. „Септември“. Докато партизаните на Ламбрев се веселят край Розовец в близкото село Стряма партизаните на легендарния (във всякакъв смисъл) водач Леваневски изнудват народа и избиват 57 селяни. Спомените за тези кървави изблици, които трудно биха развеселили някого, обаче не излизат в мемоар нито през 1952, нито през 1962, а са потулвани до 2009 г., когато е публикувана книгата на Надежда Любенова „Стряма – вторият Батак – 1944 г.“, сборник със спомени на живи свидетели и с архивни документи. В един от разговорите, които е провела Любенова, Коста Ламбрев се мярка като дясната ръка на Леваневски[13], въпреки че в мемоара си Ламбрев твърди, че по това време е на манифестации в Пловдив, а няколко десетки страници по-рано се е разграничил рязко от бойния си другар като от прикрит вътрешен враг. Писан през 1952 г., споменът на Ламбрев изразява отношението на партията към Леваневски, който през декември 1944 г. по обвинение в неподчинение и превишаване на власт е арестуван, а през 1945 г. е убит без съд и присъда в Софийските гробища. По-късно, през 1977 г., благодарение на усилията на Давид Овадия е реабилитиран.

Опитите да му се даде гласност на четвъртия случай са може би най-плътният подривен летопис за героическото партизанско движение. Ярък пример за произвол, разгул и жестокост в партизанските чети, потулван в продължение на десетилетия, е случилото се в родопския партизански отряд „Антон Иванов“, след като командир става авторитарния и циничен в отношенията си с партизаните Георги Ликин – Дед. Преминал през партийната школа в СССР, присвоил партизанското име на загинал другар – „подводничар“ от групата, с която пристига в България, необразован и примитивен, той се възползва от позициите си, за да създаде система от привилегии, безмилостни наказания, унижения и убийства, чрез които да държи в страх и подчинение членовете на отряда. Сформиран е специален щаб за ликвидиране на тези, които му противоречат, както и на онези, които са в тежест на отряда или обмислят да се предадат на полицията. Неговото безпринципно поведение и съмнителен морал се израждат във вакханалия по думите на партизанката Макри Гюлева – Катя, която обмисля самоубийство, след като шпицкомандата на Дет убива бащата на детето й[14]. Изповедта на Макри Гюлева е подкрепена от обемистите мемоари на нейния съратник Христо Чобанов (Бай Ганчо),[15] който пише: „В отряда беше установен страшен терор. Никой не смееше да си каже открито мнението“. Тези спомени, записани през 60-те г. на ХХ в., потъват в Пловдивския архив, където са депозирани, за да бъдат издадени едва през 2021 година.

Първият опит да бъде повдигнато булото над този срамен епизод от партизанското минало е очеркът „Дойчин“ на Давид Овадия, отпечатан в „Литературен фронт“ (бр. 44, 29.10 и бр. 45, 5.11.1981) и книгата му „Дед или Разгромът“, събираща спомени на малцината оцелели участници в родопския партизански отряд „Антон Иванов“, която обаче излиза едва през 1990 г., въпреки че още през 1981 г. е била готова за публикуване и разпространена в средите на бившите партизани, вече с високи постове като „борци против фашизма“. Обемиста папка по случая, съдръжаща „писма, интервюта и други материали във връзка с книгата на Давид Овадия за разгрома на отряд „Антон Иванов“ е постъпила в ЦДА през 1982 г. (намира се във фонда на Милко Балев)[16]. Тя съдържа секретни сведения за отделни личности, дали гласност на зверствата, подписка против публикуването на книгата на по-голямата част от интервюираните антонивановци, писма и брожения до Т. Живков срещу Овадия, откъси от интервютата с подчертани неудобни и разминаващи се с официалната история пасажи и др.

Оказва се обаче, че първата публична регистрация на почти същите партизански нрави е от много по-ранна година. Това е разказът[17] „Нашата сила“ на Павел Вежинов, в който партизанският командир е представен като мнителен тиранин. Отрядът, държан в подчинение чрез създадена от командира Чорни щпицкоманда, е описан като разбойническа банда. Този разказ е публикуван сп. „Септември“ (кн. 5, ноември 1950), нo когато е депозиран в издателство „Български писател“ през 1951 г. за отпечатване в книжно тяло е отхвърлен в предложения вид като уронващ престижа на партизаните. Въпреки че главният герой на Вежинов сърцераздирателно се разкайва за отклоненията си от партийните принципи, а патосът на повествованието нараства именно по тази линия – превъзпитание на каещ се грешник, повестта е отхвърлена за печат и излиза в книжно тяло едва през 1957 г. Според вътрешния рецензент Веселин Андреев прототип на централния герой в повестта е партизанинът Леваневски. Но също толкова вероятно е прототип да е Дед, а да е отнесен към Леваневски, защото жестокостта на безразсъдно смелия Леваневски е публично разкрита, а тази на Дед се разпространява само на четири очи, неговата примитивност е засекретена до края на комунистическия режим.

Сериозните възражения срещу „Нашата сила“ през 1951 г., провокиращи апела да се даде по-широка помощ на автора, за да се спаси „много ценен материал“ от основната му грешка, наречена слабост на зачатието, с които Веселин Андреев на практика спира издаването на повестта, са осветяването на извращенията в партизанските среди и отклоненията от партийната линия като основен повествователен конфликт, а не някъде по периферията на сюжета.

„Човекът, бил той най-способен, най-смел, най-силен, може да прояви тия си качества само в отряда, само изпълнявайки нарежданията на Партията. Излезе ли от колектива, партизанинът се превръща в „кокошкар и безпомощен човек“. Голямата грешка, будеща сериозни възражения, слабост на зачатието, е извеждането на такъв конфликт като основен: Проявите на Чорни, заграбване на властта в четата и бягството му от отряда – характерно, типично явление ли е за нашето партизанско движение? Според мен – не, макар авторът да се позовава на случая с Леваневски, разказан от Коста Ламбрев. […] Такъв проблем спокойно би могъл да се третира в една по-голяма работа (роман, повест, драма) и то като вторична, не основна линия на развитие. Поради тая основна грешка на моменти партизанската чета се чувства като разбойническа банда. Като се вземе предвид и малката още литература за партизанското движение, третирането точно на тоя проблем, тъкмо в такава светлина, е малко неуместно. Ако все пак се приеме за основа тоя сюжет, във втората редакция на разказа трябва да бъдат внесени съществени поправки: да се доуясни и „поочисти“ образа на Чорни – сега той на места изглежда като враг; да се премахне или смекчи дружбата му с Юрдека; да се мотивира (или изобщо премахне) арестуването на Чорни от четата; да се доизяснят и разрешат правилно някои положения, свързани със сражението; да се премахне или разреши по друг начин мъкненето на Чорни и Юрдека като завързани чували при сражението; да се избегнат някои изрази, термини и пр., които не са характерни за партизански отред и му придават характер на войскова част.“[18]

За сравнение, мемоарната книга на Коста Ламбрев „Средногорски партизани“, която излиза през 1948 г. и подсказва сюжета на „Нашата сила“, по отношение на Леваневски следва здравата партийна линия на изобличаване на вътрешния враг, която идейно не се различава от Павел-Вежиновата, но случаят не е изведен като типизиращ партизанските нрави, а като случайна проява на стихийност, на вкоренени в личността криминални инстинкти, които партията не е успяла да облагороди. Именно по оста стихийност – съзнателност, на която е основана ритуалната фабула в соцреалистическите романи, са разположени съперниците за командни позиции Македонски и Леваневски. Двама си съперничат за властта над средногорския отряд, кроят планове заедно с приближените си как да се избият, а кръвожадната им вражда води до фракционерство и терор над членове от отряда. Доколкото методите за овладяване на властта над средногорския отряд на двамата не се различават, Ламбрев разполага характерите им полюсно, описвайки първия като недисциплиниран, буен, непокорен, с неудържим стремеж за властване и водачество, мразещ пълномощниците на централния щаб, които само разбъркват главите на партизаните, а втория като израстващ и самокритичен комунист, който иска да си остане дисциплиниран партиец, признава се за виновен, заявява че се поставя на разположение на централното командване, в чието лице вижда и признава Партията, и призовава да бъде съден и ако трябва разстрелян.[19]

Мемоарите на Ламбрев от 1948 г. до 1954 г. имат 4 издания, а след реабилитирането на Леваневски през 1977 г. бюрото на Централната ревизионна комисия излиза с решение при ново издаване на книгите „В огъня“[20] и „Средногорски партизани“ пасажите за Леваневски да бъдат коригирани с оглед на реабилитацията му[21]. Книгата на Коста Ламбрев обаче не излиза в друга версия. По времето след реабилитацията на Леваневски Ламбрев се радва на активен пенсионерски живот и като бивш посланик и бивш пълномощен министър в Мавриция се изказва в пресата предимно по международни въпроси. Заминава си от този свят на 89 години, отрупан с почести и ордени. Няма документирани свидетелства за догадките на набожния старец бай Христо от с. Стряма, че Ламбрев в последните си дни страдал от безсъние, стряскал се като от ужас, и умира, защото сърцето му не издържа под ударите на съвестта[22].

Другата, спомената в решението за реабилитация на Леваневски от 1977 г., мемоарна книга „В огъня“ (1960) на генерал-майор Слави Чакъров, през 1989 г. излиза с леки козметични редакции, в които отпадат само крайните квалификации. Сътрудникът на щаба на Втора Пловдивска въстаническа оперативна зона Чакъров е трябвало да наказва, омиротворява, сдобрява и запознава с решенията на централния щаб цялата партизанска мрежа в Средногорието. Именно това го прави свидетел на множество прояви на неподчинение, ропот, раздори, вражди, наказания, убийства, несъгласия с партийния курс, брожения, кавги и подобни, които Чакъров критикува, но не премълчава през 1960 г. и не съкращава през 1989 г. Едва ли има друг мемоар, който – предимно между редове си – да дава толкова пространен обзор на преодолените от партията грешки.

Но нека се върнем към аргументите, с които първото художествено произведение, поставило разобличен от партията партизанин в основата на сюжета си, е отхвърлено с вътрешна рецензия от издателство „Български писател“, за да добавим, че „В полето“, другата партизанска повест, депозирана от Павел Вежинов за преиздаване през същата година, в която не са използвани прототипи, продукт на творческото въображение и ритуалната фабула, е приета с въодушевление. Според рецензията, разказът „Нашата сила“ е по-сложен, по-напрегнат, по-добре написан, а образите са по-задълбочени, по-завършени и героите в тях се чувстват като наистина живи хора, но в този си вид не може да бъде издаден[23]. А „В полето“ е придвижена към публикуване, въпреки че за отстраняването от нея на технически и стратегически недоразумения е потърсен военен експерт:

„В полето“ има едно основно достойнство – разкрива могъщата морално-политическа, а от там и боева сила на партизанското движение… Разказът има възпитателно въздействие, буди любов към партизаните и преклонение пред техните подвизи… Специално за действията на войската срещу партизаните трябва да се вземе военен специалист.“[24]

Към примерите, които разгледахме, ще прибавя и отстраняването на сюжетна линия, представяща партизански командир като внедрен от фашистите агент, неразкрит през всички години на съществуването на отряда. Тя е лансирана в депозирания от Величко Нешков в издателство „Български писател“ през 1952 г. ръкопис на роман в три части, озаглавен „Победители“, замислен като продължение на дебютния роман на писателя „Изпитание“ (1949). В ролята си на рецензент безпартийният писател Стоян Загорчинов не скрива изумлението си от художествените слабости на разказвача, но и от включването в героичната историята на сюжет за партизански командир, който се оказва фашистки агент, а след Девети се превръща в престъпник и убиец, за да заличи следите си:

„Динев, началник-щаба на партизанския отряд с партизанско име Свилен, се явява на 29-та страница и на 71, във втората част на романа. След като новата власт е установена той убива бившия началник на Държавната сигурност Цветан Ангелов, за да бъде запазена тайната, че е бил секретен сътрудник на ДС при фашистите. В партизански отряд се говори често, че в отряда им има предател. Възможно ли е до края на романа да не бъде разкрито неговото двуличие и той да остане ненаказан?“[25]

Поради съмнения, че са агенти на западните държави и превратаджии, в чистката сред „враговете с партиен билет“ точно през тези години са репресирани множество комунисти. Мнителността и подозренията за преврати и конспирации владее и В. Червенков, и Сталин и тяхното обкръжение. Както показват редица историци и като мироглед, и като практика тоталитарните режими са конспирация, която възприема всичко и навсякъде като друг вид конспирация[26].

Случаят с книгата на Нешков ясно показва, че въпреки безпределната мнителност на властта, разгръщането на конспиративните теории, които може да понесе литературата има предел, а границите, в които може да се разгръща писателското въображение са ясно очертани. Показателно е и това, че един истински реалист (Стоян Загорчинов) изобщо не може да допусне, че социалистическият реалист В. Нешков ще насили докрай нормата за правдоподобие на партизанския наратив. В резултат – соцреалистът редактира творбата си в коментираните пунктове, но роман със заглавие „Победители“ от Величко Нешков не е отпечатан от издателство „Български писател“. През 1956 и 1958 г. във Военно издателство излизат две книжки на роман, озаглавен „Настъпление“, които изглежда да са обещаното продължение на „Изпитание“. Сравнявайки подробния преразказ на ръкописа „Победители“, който Ст. Загорчинов прави в своята рецензия, с текста на издадения роман „Настъпление“, можем да допуснем, че запазвайки основната сюжетна линия и персонажна система, Нешков премахва от основния сюжет второстепенната история с командира агент на полицията, както и други от отбелязаните в рецензията нарушения на нормата[27].

Но преди да се откаже да публикува в „Български писател“ напористият Величко Нешков на 6 април 1952 г. пише престорено „благодарствено“ писмо до директора на издателството. Цитирайки статията срещу злополучните критици, Нешков на свой ред „рецензира“ втория отрицателен отзив за неговата книга, подписан от Розалия Ликова. Писмото започва в регистрите на жалбата – писателят скърби за причинените му маловерие и угнетеност. Превръща се в другарска критика – другарката Ликова не е изпълнила задачата си докрай, като не е наблегнала на положителните страни на романа. И завършва с (зле) прикрита заплаха – др. Розалия Ликова е сред онези критици, порицани от др. Вълко Червенков, които не полагат никакви грижи да тласнат на по-високо стъпало развитието на нашата художествена литература[28].

За чест на ескадрилата, военното издателство скоро отваря широко врати пред обезверения военен писател, но него ще го привлече театъра, сцената, драмата. Това е картина от друга пиеса.

Герои-грешници и абсолютни врагове

Спряхме се на тези няколко случая, не за да изградим цялостен контекст на случилото се преди и след Девети, а за да илюстрираме защо трябва да бъде изграден митът за зрелостта и мъдростта на комунистическата партия, който да замести спомена за провалите, за хаотичните и зле организирани действия, в които, без особена полза и ефективност към делото през 1943–1944 г. загиват стотици; да набави мотиви за оправдание на грешките – т.е. да посочи като виновници определени, промъкнали се в състава на ръководството „типични“ сектанти, привърженици на „стари разбирания“ и нрави. Когато това са редови партизани, те са описвани като стихийни елементи, бунтуващи се да утвърдят собствената си личност. Когато провалът е толкова голям, че не няма как да бъде причинен от „единици“, са обвинявани „обективните обстоятелства“. Но всичко това се описва като „детски залитания“ към нездрави идеи, остатъци ту от тесняшки, ту от социалдемократически идеи[29], които комунистическата партия своевременно е изкоренила с укази и чрез конгреси и неуморно воюва до тяхното пълно премахване от сърцата и умовете. Поради това литературата също трябва да изтъква изчерпателно и подробно тези „обективни причини“ и пречки, които писателите изучават списъчно в кръжоците по марксизъм-ленинизъм. Изказано с думите на Орлин Василев:

„За нашия преглед на антифашистката въоръжена борба в България не е толкова и важно подробното изтъкване на грешките и слабостите, показани при организирането и осъществяването на въстанието. Спираме се на тях само за да посочим, как чрез преодоляването на тия грешки се стигна по-късно до победата. По-важно за това наше изследване е да изтъкнем самия факт на вдигнатото под ръководството на Комунистическата партия масово всенародно въстание срещу фашизма, да покажем колко далечни и дълбоки са корените, от които се разрасна то.“[30]

В отговор литературата произвежда мита за укрепващите грешки, като склонността да се греши и да се рискува се героизира чрез противопоставяне на „мъдруването“, спотайването, пресметливостта – атрибути на хленчещия, колеблив, мекушав, сантиментален, „дребнобуржоазен“ интелигент. В книгата „В Лопянската гора“ (1947), която описва подвизите на отряда „Чавдар“, Веселин Андреев създава галерия от подобни герои като неудържимо честния Орлин например:

„Не един път Орлин е гонил полицаите с открити гърди, без да заляга – би казал човек, неблагоразумно. Но в боя „благоразумните“ не ги бива. Със своето „неблагоразумие“ той запалваше и другите и те се хвърляха след него… С високото чело, буйна коса, умни очи, в които имаше проницателност и острота, в своята напета юнашка форма той беше същински Ботев… И в смъртта си беше така красив. Дори някаква изтънчена дама забелязала: „Какъв фин човек!“[31]

Ето в какво пък се състои примерът, който дава червеноармеецът Ванюша. Особено надарен с удивителни умения, той респектира с боен опит и голяма храброст, която отново се изразява в това да върви срещу врага в цял ръст, с гневни очи, разгорещен от боя, рецитирайки – „Аз съм червеноармеец! Червената армия ме е възпитала да вървя прав срещу врага. Уплашен ли е, не му позволявай да се опомни!…“[32]. За сравнение, Добри Жотев запомня при престоя си при югославските партизани, че подобно поведение предизвиква презрение и горчива подигравка у партизанския командир:

„А по-нагоре, спомням си, един партизанин застана на една врата – двукрила, трябва да беше някакъв богаташки дом, и викна: „Ако има хора вътре, горе ръцете!“ Отвътре гръмнаха и го убиха. На тоя същият сърбин, командирът, излиза и казва с едно спокойствие, на което тогава не бях свикнал и което ме удиви, и малко с яд така: „Добро. Тако. Добро. Колико пути съм причал, таков героизм излишен.“ Недоволен от непредпазливостта на убития. След това самият той отиде до вратата, прикри се и хвърли бомба.“[33]

Пример за предпазливо и разумно поведение на партизани, описано в ранните комунистически години, ще намерим в разказа „В скривалището“ на Емилиян Станев, публикуван в „Литературен фронт“ през 1950 г. В бележка под линия редакцията твърди, че това е откъс от повестта „Последния отред“, върху която сега работи Е. Станев, и има за сюжет историята на един партизански отряд, неговото разбиване и възстановяването му[34]. В откъса е уловено напрежението между демагог и склонен към критично мислене комунист. Станев пресъздава безсъбитиен епизод, в който трима оцелели партизани от разгромения партизански отряд „Народен гняв“ се крият девет дена в тесен зимник и, за да минава спрялото време, си разказват истории от бъдещето, в което се мяркат колхози, совхози, военноморски флот, обединен със съветския, и други кадри от рекламния социализъм, преплетени с инфантилно-кръвожадни блянове за възмездие:

„Кадри трябват, работа иска, на старите не можеш да разчиташ… На кого, на капитан Христакиев ли, или на мичман Жеков, неговата мамица фашистка, на една платноходка ще го закача, да служи за мишена! – извиши глас Чеката, като си спомни за своя бивш началник.“[35]

Един от партизаните обаче е склонен да мисли, а не да мечтае, да помни грешките и да тъгува за загиналите, а не да визионерства и да демагогства, затова критикува провеждането на акцията, в която загиват две трети от членовете на отряда, повдигайки въпроси за тактическите грешки и за лошото въоръжение. Освен това, като бивш войник, той преценява риска от бомбите, които другарите му нареждат на входа и прави опит да обезопаси скривалището. Това поведение очаквано е санкционирано от каления в битки ветеран, неслучайно наречен Чека[36]:

„Слушай – изръмжа морякът – млъкни. Какво си заопявал. С такъв глас, сякаш литургия правиш. Казано е, не може без грешки, учи се от грешките, не хленчи! […] Сега на мен ми трябват мечти, разбираш ли човешки какво ти казвам. Опело не ща. Ще дойде време и за другарите. Пък ако щеш да си спомняш за тях, по друг начин, не с такъв бабешки глас.“ [37]

Показателен е случаят и с ръкописа на „Първата бразда“ – тъжна повест из живота на народа след девети септември и печално недоразумение[38], както я определя рецензентът, депозирана от Йово Камберски в издателство „Български писател“ през 1951 г. Книгата не стига до печат нито през 1951-а, нито през следващите десетилетия. В нея всички грешки са отдадени на партийното ръководство, описано, според рецензията, като безхаберна и лекомислена група от пияници. И въпреки че никъде не са забелязани художествени слабости (безпрецедентна рядкост при критически погром на абсолютен дебютант) и дори на места да разказва образно, неговата книга не може да бъде наречена белетристично произведение[39].

За сравнение следващата рецензия на ръкопис от млад автор през същата 1951 г. е за повест от 175 страници озаглавена „Млади сърца“ от Георги Марков. Тя е посветена на израстването на техническата младеж. В рецензията на Георги Константинов са оправени само суперлативи и само в идеен план. Здрава партийна основа, ръководна роля на партията, строителен ентусиазъм, красив младежки живот, очароваща духовна сила, другарски чувства, героична обич към труда – по много от всичко, което иска партията има там. Но, заради липсата на всякаква писателска опитност, заради сухия, без образен и резоньорски език, Г. Константинов горещо препоръчва, авторът да се свърже с някой писател, за да спасят изключително ценния материал[40]. Днес знаем какво предстои за Марков. Помним пътя, който талантливо изминава през нашата литература, преди да намери истинския си глас. Но автор с името Йово Камберски никога няма да премине през издателства, списанията, енциклопедии или речниците на българската литература.

През 1974 г. в Дружеството на македонските писатели е приет сценарист и режисьор с това име, като за негова физиономична творба се смята романа му „Присъда“ от 1975 г., с централен конфликт – преследване и опит за ликвидиране от ръководството на отряда на невинен партизанин. По аргументите, с които книгата „Първата бразда“ е отхвърлена, и вероятно дебютът на 28-годишния автор е отложен с повече от двадесет години, можем да съставим подробен каталог на прегрешенията пред природата на соцреалистическата художественост (романът е наречен антихудожествен), пред режима на затъмнение на истината и деформациите на реалистичната перспектива: системата от грешки веднага след девети не са оправдани с обективни причини, а са отдадени изцяло на партийното ръководство; в романа няма герои, макар да има много лица; обезценил решаващата роля на комунистическата партия и народа при вземането на властта; посрещането на тялото на убит партизанин предизвиква потресно чувство и натурализъм; народът не се интересува от събитията на фронта[41] и още. Заслужава си да ги прочетем в оригиналния им вид:

„Камберски е обезценил и оставил без всяко значение в своята книга такива нови и решаващи факти, каквито са например фактите за завземането на политическата власт от народа и ръководната роля на комунистическата партия. Поради всичко това роман напомня някаква тъжна повест от живота на народа, а описваните от него първи опити от социалистическото строителство на село – някакво печално недоразумение. […] Не вижда грешките в липсата на собствен опит и нуждата от усвояване на съветския, а са сведени в система от грешки на местните партийни ръководители. Още по-печално в нея е това, че тази система от грешки авторът ни рисува като някакъв затворен кръг, в който не може да бъде намерен никакъв изход. […] Местните и околийски партийни ръководители са представени като закоравели бюрократи, пияници и лекомислени, безхарактерни хора. Всички те, наред с цялата партийна и безпартийна маса, проявяват пълна незаинтересованост към работите на стопанството.[…] Всичко това не е случайно. То се дължи на недостатъчната незаинтересованост на самия автор от своите герои. Той се интересува от своите герои и се занимава с тях само когато те грешат или трябва да извършат грешки. […] Въпреки че авторът на „Първа бразда“ говори за събитията на фронта, в неговото произведение от нищо не личи дълбока заинтересованост на народа от собственото му участие във войната. Събитията на фронта намират отражение сред селяните в село Каменово единствено чрез тъжната вест за загиналия партизанин. Импровизираното символично погребение на партизанина създава по-скоро потресно чувство. Самото погребение е нарисувано от автора натуралистично и антихудожествено. […] В романа няма герои, макар в него да има много лица.“[42]

Освен мотиви на оправданието, литературата и мемоаристиката трябва да набавят аргументи, подкрепящи обвинението към „враговете на народа“, бившата политическа класа, която трябва да бъде колкото превъзпитана и инкорпорирана в новото общество, толкова и ликвидирана, заличена. И тук има предписания от действия, социални принадлежности и политически обвързаности, но се допуска голямо разнообразие в системата на извращения и на индивидуални отклонения от мярата на човешкото. Изказано с думите на Камен Калчев от романа „Живите помнят“, който от 1950 г. до 1984 г. има осем издания – враговете съчетават в себе си примитивна кръвожадност с модерен садизъм, но всеки един е профилиран чрез определен порок, като например тайният сътрудник на полицията Чернев от същия роман:

„Любопитството и човеконенавистничеството у него приемаха такива размери, че той системно шпионираше и собствената си жена… Понякога той, като се взираше през тясната дупка на ключалката, виждаше полуголата си жена да се грее на топлата печка и да маже лицето и гърдите си с някаква помада“.[43]

Всички отрицателни герои или техните бащи са представители на едрата буржоазия и на гравитиращите около нея кръгове и обслужващи структури, което автоматично ги превръща в извратени и покварени хора, подбирани чрез отрицателна селекция на качества. Когато не преследват партизаните и не кроят планове за поробване на човечеството, те се занимават с черноборсаджийство, спекула, безчовечна експлоатация на труда, водят заседнал нетрудов живот, угаждайки на чувствеността си, търсят изтънченост, сладникавост и прекаленост. Тази типизация на отрицателните герои, с генеалогия в партизанската литература, плъзва в нефикционалната проза, влияе върху късната мемоаристика, в която почти факултативно, с едри щрихи се мултиплицира познатия модел, както е в спомените на Никола Петров за пребиваването му в хасковския затвор, публикувани в „Бронирана вяра“ (1970):

„Директорът на затвора Павел Вълчев беше добре подбрано и вярно на фашистката власт псе. А какви послушни маши имаше церберът на затвора! Всички до един бяха специално подготвени и избрани от полицията побойници, наречени с българската дума надзиратели. За политзатворниците тази дума беше символ на дива, животинска омраза към бореца за свобода. […] Може някой да помисли, че десетте надзиратели представляват десет отделни типа, десет различаващи се един от друг характера. Нищо подобно. Всички поразително си приличаха. Всички заедно участваха и се надпреварваха в кражбите, провокациите и побоищата. […] Справедливо е обаче наложително да се каже, че особено див, жесток и вулгарен беше главният надзирател Иван Черния – слаб, винаги озлобен, лишен от нормална човешка реч“.[44]

Освен чрез поведенчески девиации или сексуални парафилии, тази класа е обобщена и чрез хладното понятие „бивши хора“ – заемка от френския барикаден език, превърнато през 1917 г. в заглавие на книга от Максим Горки, в която бившите обаче са обект на състрадание. През 1935 г. НКВД, без каквото и да било състрадание, провежда операция „Бивши хора“, по време на която само от Ленинград са изселени повече от 20 000 души, а на 11 октомври 1939 г. с указ № 001223 въвежда понятието в административно-бюрократична употреба в следния обем: „бившата царска и белогвардейска администрация, бившите дворяни, помешчици, прекупвачи, търговци, използващи наемен труд, собственици на предприятия и др.“. В подобен вид и обем, въпреки че нямаме дворяни и помешчици, понятието е внедрено в публична употреба и у нас, както освен контингент на специално звено в ДС, те стават и типични герои-вредители на литературата и специално на производствения роман и на романа за колективизацията[45].

Интересно е да прочетем проекта за книга със заглавие „Бившите хора“[46], която през 1960 г. решава да напише Христо Бръзицов, който е задържан и осъден от Народния съд именно като бивш човек, а неговите „мемоари“, писани в следствения арест, са използвани като улики по време на делата над бившите хора и са публикувани в пропагандната преса през 1944/1945 г. Бръзицов получава доживотна присъда, помилван е на осмата година, като през затворническите си години също пише мемоар, който излиза посмъртно през 1991 г. със заглавие „3000 нощи в затвора“[47]. През 60-те и 70-те Бръзицов се адаптира сравнително добре към битността на превъзпитан и инкорпориран в новото общество писател. Публикува и препубликува множество мемоарни книги, летописи и обемни портрети на бележити личности. Но в средите на пострадалите от Народния съд „недопревъзпитани“ хора името му, свързвано със сведенията по време на процесите, става обект на епиграми, а образът му е възприеман като карикатурен[48].

За да изчисти името си, в лично писмо до Лука Малеев от 1970 г. Бръзицов описва принудата да сътвори тези мемоари-улики, оправдавайки се, че пише, за да отложи екзекуцията си, сравнявайки се с Шехерезада, която разказва, за да спаси живота си. Според казаното в писмото, Бръзицов не черни никого, а хитрува като описва в подробности истината за престъпленията само на важните хора, които и без това няма да бъдат пощадени, а за малките хора решава или да не пише нищо или да ги представи в благоприятна светлина. Четейки между редовете на писмото, ще разберем и това, че именно следователят Данон в заплахите си подсказва идеята за употребата на мемоара като художествено алиби при продуцирането на улики:

„Със същото онова перо, с което писахте против народа… ще напишете всичко, което знаете за политическите комбинации и разни моменти от близкото минало. Само така ще спасите живота си. Иначе, уверявам ви, че и вие ще отидете при Данаил Крапчев. Аз днес се връщам от Горна Джумая, където той се самообесил в затвора […]. Вместо показания, кой сте, къде сте роден и прочее празни приказки, ще опишете във форма на мемоари вашите впечатления от политическата действителност в България през Втората световна война […] само така ще заслужите живота си, който иначе е сто на сто загубен, уверявам ви [Подч. мое – М. А.]“.[49]

Проектът за книгата „Бившите хора“ по обясними причини не вижда бял свят. Той е предаден в държавния архив след смъртта на писателя заедно с множество оригинали на публикувани книги, статии, брошури, жалби, квитанции и писма. За разлика от мемоарите-улики, писани под заплаха от екзекуция, записките и портретите в проектокнигата „Бившите хора“ са писани без видима принуда. Описано е времето след затвора, през втората половина на 50-те години, когато писателят е принуден да се препитава като машинописец в средите на бившите хора. Без емпатия са предадени интимни подробности от мизерния живот на унижените детронирани големци. Описанията са пропити от миазмена образност, фокусирани около долното, извратеното, болестното. Можем да кажем, че Бръзицов открива нови възможности на споменния наратив да твори разобличителни биографеми, доближаващи недовършения му ръкопис до жанра на спомена-донос. Прави чест на автора, че потулва проектокнигата си в архива, защото публикуването ѝ едва ли би прибавило много към вече унищожените съдби на „бившите хора“, но би затвърдило образа му на приспособенец[50], с който той битува в средите на недопревъзпитаните буржоа [51]. Вероятно реваншизмът на Бръзицов е обострен от това, че въпреки уликите, които предоставя в следствения арест през 1944/1945 г., той получава по-тежка присъда от други, които описва в благоприятна светлина и излежава по-голям срок от някои от тях. Това донякъде обяснява озлоблението му към по-хитрите, по-лукавите и по-мошеници от него.

В проектокнигата на Бръзицов са нахвърлени множество пиперливи детайли от сферата на частното живеене на бившите величия. От писмото му до Лука Малеев[52] разбираме, че Бръзицов е научил за почин да се съберат спомените на оцелелите, съдени от Народния съд общественици и политици, съдбата на част от които вероятно е била утежнена от свидетелските му летописи. В тази призма импулсът да напише и публикува „контра“ роман може да бъде тълкуван като реваншистки. Какви задръжки са спрели изобличителния романов устрем на писателя можем само да предполагаме, но конспектираното в проектокнигата показва всеобхватността на рефлекса да се произвеждат абсолютни врагове и бивши хора, дори от членове на техните среди[53].

Разчовечаването на враговете в художествената и мемоарната литература представя злото като един завършен антисвят, който трябва да бъде ликвидиран. Те обичайно са наричани вампири, гадове, влечуги, вредители, паразити, изверги, а могат да бъдат свеждани и до неодушевена тъмна материя, която символизира злото.

Табуиране на човешкото

За целта и в художествените, и в нефикционалните жанрове при нормативното, „типично“ представяне на героите изчезва антропологическия план и се възцарява идеологическия: личността се превръща в съсъд на свръхмощни идеи и представи, заети от марксизма-ленинизма. Точно това ни убеждават и думите на представителите на есеистичната критика, като тези на Тончо Жечев, коментиращи „Обикновени хора“ на Георги Караславов – марксическото учение е дошло да създаде системата, да даде обяснението, да оформи и целенасочи емоциите и собствения душевен опит. Критикът вижда соцреалистическия епос именно като съвпадение на чувство и учение, на гражданска повеля и интимни подбуди[54].

В подобни произведения персонажите или са оформени в парадигмата на свръхчовека, който е в състояние да преодолее всички препятствия и обективни граници, или са герои функции на диалектическите идеи. Образец за първата повествователна ситуация e картечарят от разказа „Блатото“ на Павел Вежинов, стрелящ до последния удар на сърцето си, въпреки че е потънал целият като обелиск в калта. Симптоматично е, че при подготовката за публикуване на книгата с военни разкази на Вежинов през 1951 г. издателство „Български писател“ се принуждава да поиска услугите на военен експерт, за да отстрани различни технически и тактически абсурди, допуснати в стремежа на автора да поантира и легендаризира героизма. Бележките на военния експерт са почти 30 страници, прецизно групирани по раздели, като конкретно за разказа „Блатото“ на опитния специалист му се струва абсолютно невъзможна позата на стрелеца, тъй като за да се стреля с тежка картечница погледът трябва да е на нивото на мерника, а за тежестта на оръжието и на сандъка с муниции трябва твърда почва. Посочено е също, че цената на живота на един опитен офицер е твърде висока, за да бъде жертван без видима полза.[55] Едва ли на Вежинов, който е бил на фронта като журналист, подобни детайли са му неизвестни. По-скоро той се съобразява с принципа, че онова, което подлежи на мимезис, не е видимата „външна“ действителност, а моделът на утопичната реалност, която волево трябва да бъде изградена от художника. Създадените по този начин герои имат неограничени възможности да преодоляват всякакви обективни граници и препятствия в името на Делото. Това извежда мотива за преодоляване на природата като водещ принцип в сюжетостроенето, което е характерно за писането на Вежинов, изразяващо готовност да се реализира художественият идеал в действителността.

При втората повествователна ситуация героизмът е скромен, обикновен, обичаен, по образец на сборника „Ленинградски разкази“ на Николай Тихонов, преведен на български през 1945 г. като „Черти на съветския човек. Ленинградски разкази“, или както в разказа на Михаил Шолохов, написан в разгара на Втората световна война (1942) с красноречиво заглавие „Науката на омразата“, по-късно, през 1956 г., доразвит в повестта „Съдбата на човека“. Целта на дегероизираната саможертва е класовият подвиг да се представи като съкровено, натурално, естествено състояние на човека. Именно това е изтъкнато и като завоевание на съветската литература в есеистичните размишления на Ефрем Карамфилов, отнесени към главния герой на Шолохов:

„Съзнателно и обмислено, тук всичко е обикновено. Героите са най-обикновени, думите са обикновени, строежът на речта е обикновена. […] Речта тече естествено, както народните приказки и сказания… В живота на Соколов няма нищо необикновено, сензационно. Никаква ярка багра не пробягва през потока на дните му… Тук липсват философски разсъждения, игра на асоциациите, преливане на подсъзнателното в съзнателно, фройдистки анализи на характерите. Като че липсва и онова широко епическо платно, познато ни от „Тихият Дон“ и „Разораната целина“. Животът е уловен и ограничен в една човешка съдба. И в човешката съдба се е претопило самото изкуство, изчезнало е заедно с автора, разтворено в трагичната сила на фактите.“[56]

Сходни са разсъжденията на Т. Жечев за Караславовия маниер, демонстриран в „Обикновени хора“, като тук обект на апологетика е въздържанието от митологизиране и символизиране, за сметка на строго придържане към реалната история и натуралните форми на модела и натурата:

„Караславов нарочно подчертава „обикновеността“ на героите, събитията, жизненото пълноводие в подбора на героите, а самият маниер на разказа подчертава документалността, автентичността. Това подчертаване трябва да напомни за типичността, неизключителността на всичко, което става тук, че то е взето от живота на средно село, на едно типично и разпространено семейство, че героите са от народните низини и олицетворяват съдбата на обикновените хора, на българския народ и т.н.“[57]

Представянето на произведения като „Обикновени хора“ за крупна ерупция на дълго проверяван, доказван, обогатяван повествователно-епичен талант[58], претенциите за реализъм, затвърдени чрез свидетелства на Караславов за косвени биографични и дори метеорологични прилики (предал е впечатленията от собственото си селско детство, при писането на романа е сверявал метеорологичните особености на времето, преглеждайки вестници от 20-те и 30-те години), не отдалечават произведението от приказната постановка на героите и акордирането на конфликт, изправящ един срещу друг членовете на едно семейство.

Това именно е дълбинното значение на ритуалната фабула на соцреализма, описано от Евгений Добренко като своеобразна „социобалистика[59], както вече посочихме в предишната глава. Табуирането на човешкото е в ход. Ярък пример в това отношение ни дава и партизанската повест „В полето“ на Павел Вежинов, която според цитираната по-горе рецензия има възпитателно въздействие, буди любов към партизаните и преклонение пред техните подвизи. В повестта ще видим как обикновен човек от народа, след като тръгва с отряда и проглежда за идеите на комунизма, не е против ликвидирането на сина си, защото той постъпил на работа в полицията. Още повече – бай Атанас изповядва, че изоставил сина си, дори на човек не приличал, душата му била черна, башибозушка, не поглеждал селска работа, да не си изцапа ръцете. Налага се командирът Тимошкин да успокоява кръвожадния баща с примера на Тарас Булба, чийто син също е предател. Симптоматично е, че точно тази типизация през 1951 г. е отчетена като пресилена в редакцията на „Български писател“, докато по-късно в лиризиращата се проза и драматургия ще се тълкува като романтизиране на образите. В рецензията си В. Андреев недоумява: „Защо поручик Черкезов непременно трябва да бъде син на мандраджията – никакво следствие няма от завързването на тоя възел?[60]

За сметка на това, когато ерозията в семейството е поднесена с повече сетивен и умствен опит (Т. Жечев), чрез дълго проверяван и обогатяван епически талант (Иван Спасов), както в „Обикновени хора“, тя се превръща в елемент на епическата конфликтност, синтезиращ цялостната проблематика на епопеята; в основа на реализма, който не се заплита в колесата на натурализма и безкрилия битовизъм, реализъм, далеч от маниловското мечтание, реализъм, вдъхновен от анализа на действителността, от научната прозорливост на марксистко-ленинската идеология. И още: сила на истината, могъща и жизнена перспектива на социалистическия ангажимент, с която се воюва за голямата художествена действителност[61].

„Емоционално и идейно, със сърцето и ума еднакво, Караславов е бил подготвен за отрицанието на целия стар ред на нещата, в неговия сетивен и умствен опит живо присъства цялата проблематика на епопеята, която се свежда към това: от къде и как се появява, набира скорост, расте отрицанието на стария свят, прояжда семейните и родовите връзки, създава нови привързаности и нови идеи, изправя брат срещу брата и довежда до цялостно олевяване на селото. […] Трайната караславовска тема за разслоението и поляризацията на селото, за навлизането на политиката с всичките ѝ „страсти-мордасти“ в душите, семействата, в роднинските отношения, в любовта дори, затова как политиката застава между братята.“[62]

Характерно за мимикрията на мотива през времето на зрелия социализъм е, че той се извисява или баладизира в контраст с предходния период, през който набавя реализъм и се домогва до „голата истина“. Готовността на героите да жертват най-близките си набавя на партизанските сюжети романтическа уголеменост, според думите на Чавдар Добрев, с които тълкува готовността на ятачка да посече рожбата си пред въоръжените войници, описана в пиесата на Кольо Георгиев „Завръщане към бъдещето“ (1976). Този истеричен акт на отдаденост към комунистическата идея е посочен едновременно като пример за перспективите пред запазването на личността, преодоляваща елементарното в биологията, и като изява на поетическа сила, и като сливане на правдоподобност и драматургична условност при постигането на романтична уголеменост. Доколкото текстовете на Добрев са представителна за времето си извадка за дълбока аналитичност и задълбоченост, активно защитаваща марксистко-ленинските позиции[63], ще приведем дословно казаното за готовността на ятачката Добрана да убие детето си:

„Проверка на това, кое ще бъде по перспективно за запазване на личността – елементарното в биологията или придобитото чрез социален опит… Правдоподобието от сцената тук се съюзява със зрима обобщеност, условност при формиране на драматургичните образи, писателят преодолява камерния психологизъм, дребните, макар и изтънчени чувства, „обикновеността“, за да бъде извисен облика на героите, а техния емоционален живот да придобие поетическа сила и романтическа уголеменост.“[64]

Подобни перспективи пред запазване на личността, предлагащи да се преодолее биологията, освен че са пряка заемка от приказните сюжети, в които изпитанието е да се жертва най-милото (брат, дете, любим), не могат да бъдат представени без това, което Иля Кукулин нарича риторическа редукция на субекта [65]. Тя се стреми освен друго да изличи в езиковата тъкан на положителния герой неговата психологически обратна страна, неговия личен „друг“ (семейство, любим), наред с всички неконтролируеми и непредсказуеми преживявания като страх, физически и психологически дискомфорт, колебание, съмнения, чувство на изгубеност и безпомощност, агресивно проявление на животинското начало в екстремни обстоятелства, скепсис, апатия, депресия, отказ да се живее. Доколкото са засегнати в отделните творби, техни носители могат да бъдат само отрицателните герои. Изключенията в българската литература от този период са много редки. Това са сборникът „Боеве“ (1946) на Йордан Вълчев, разгромен от новата соцреалистическа критика, новелата „В тиха вечер“ (1948) на Емилиян Станев, характерна по-скоро като намерение за ревизиране на почерка в нормите на соцреализма, и разказът/повестта „Нашата сила“ на Павел Вежинов. Трябва да отбележим обаче, че описаните правдоподобни характери и взаимоотношения в произведението на Вежинов, напомнящи тези в отряда, ръководен от Дед, са подчинени на соцреалистическата идея за превъзпитанието. Използвана е ритуалната фабула за израстващия герой, който преодолява необуздания си първичен и стихиен егоизъм, наречен моята сила, основен източник на пороците и извращенията в отряда, и се превръща в идеален колективен субект – част от нашата сила, на която са отдадени успехите и победите на отряда. Потресният момент на осъзнаването е изпълнен в нормите на библейско откровение, като е прибавен драматургичния ефект на катарзис. Символичното умиране на старата личност и възкръсването ѝ на транссубективно ниво, захранвано от партията, е назовано пряко:

„Сърцето му бе празно, очите му не виждаха нито ярката светлина на слънцето, нито свежите, опръскани с кръв цветя – нищо! Изведнъж той изхриптя страшно, хвърли се на земята, пръстите му се впиха конвулсивно във влажната пръст – ридаеше беззвучно, дъвчеше между яките си зъби треви и цветя, стенеше. Но това трая само къса минутка. След това той се обърна по гръб и очите му се изпълниха със синята, бездънна дълбочина на небето. Отначало умът му бе празен, сърцето пусто и мъртво, после от потиснатите спомени дума по дума започна да изниква неговият последен разговор с политическия комисар – същият този разговор, който душата му бе потъпквала навътре, в забрава. Той разбра ясно – за всичко е виновен сам. За всичко – и за раздорите в четата, и за отдръпването на партизаните, и за ужасната смърт на най-близкия си човек – виновен е само той и никой друг. Това е, защото допусна в сърцето си празната гордост, омразната лъжа за своята собствена непобедима сила. Това е, защото забрави другите, защото в месеците на слепота не виждаше нищо друго освен соята воля. Това бе забравил и по-горчиво, по-скъпо от другите бе платил.“[66]

От значение е и фигурата на политическия комисар, който е в ролята на приказен наставник, и въплъщава идеята, че без партийно ръководство проглеждането за комунистическите ценности е невъзможно:

„– Виждам, Чорни, че добре си разбрал това, за което говорихме миналия път… Лошо е, когато човек си въобрази, че сам той е единствения източник на власт и сила… Естествено, не може нашата огромна сила да бъде сбор от нули, от безсилия… Това е по-лошо от всичко друго… Никой не иска да смачка твоята сила… Но въпросът е най-напред – кому тя служи… И освен това въпросът е да не си въобразиш, че нашата обща сила е лично твоя или дори само лично наша… Аз ти казах от къде ние черпим силата си.“[67]

В тази перспектива на риторическа редукция на субекта човекът е обезсилен. И нищо, че понякога може да се чуе заклинанието: Нека силата бъде с теб! То остава само идеологическа парола и по-скоро означава: Нека силата на Партията е с теб!

Дълг и мазохизъм

За да бъде означен като положителен, героят на соцреалистическия роман трябва да има съзнание за своята греховност. Съзнанието за човешкото несъвършенство е обединителен мотив при създаването на колективната личност и способства за подчинението пред висшата инстанция. В характера на каещия се грешник забелязваме положителна стихийност, която го превръща в човек на риска. Това е характерно за новата героическа романтика, която не страни от социалния живот, а го променя в благоприятна посока. Готовността да се сгреши се тълкува като готовност за саможертва. Именно „грешниците“ са традиционни любимци на ритуализираните наративи. Тяхното „пречистване“ участва в основополагащата фабула за израстването на новия човек чрез взаимодействие със средата. За разлика от него образът на страдащия праведник е трагично обвинение към средата, обкръжението и доминиращите обществени нагласи.

Патосът на публичното унижение и самоунижение, колкото и парадоксално да звучи, става последен бастион на самочувствието в неговия травмиран вариант. В греховността героите са сами със себе си, без подкрепа на колектива и на Партията. Личността е представена като нездраво или наранено, но необходимо човешко измерение, което, подобно на кутията на Пандора, става вместилище на разнородни грехове. Освен това личната греховност е в диалектическо единство с партийната непогрешимост и подчертава нищожността на отделния човек в сравнение с колективната мощ.

Редица съвременни изследователи поставят проблема в руслото на една релефно проявена култура на мазохизма в соцреалистическата литература. На първо място ще посочим изследването на Игор Смирнов „Психодиахронологика“[68]. Частта, занимаваща се с периода, който ни интересува, е озаглавена „Тоталитарна култура или мазохизъм“, а разделите в нея звучат така: Scriptum sub specie sovietica; Шизоидност или мазохизъм; Идейната ценност на самоотрицанието: дадена и създадена; Кенозис; Поражението на садиста; Мазохистката социалност; Снемането на противоречието; Сталинската литература в системата на социалната комуникация. Смирнов говори открито за „култура на мазохизма“, „мазохистки идеали“ и „кенозис“, отразени в прозата на социалистическия реализъм. Според него в сталинската култура героите често са изпълнени в мазохистичен психотип, където мазохистът придобива идентичност в процеса на разрушаване на своето „аз“. Парадигмата на „нащърбване“ или „нараняване“ на „аз-а“ определя висока степен на самореализация за подобни герои. Те напълно потискат своята личност, отдавайки претенцията си за „правене на свят“ на исторически сили или директно на вожда. Техният героизъм не е плод на трагичен избор, а изпълнение на план, изпратен отгоре.

Подобни идеи развива и Михаил Риклин в монографията си „Терорологика“[69], но под влияние на теорията на Жан Бодрияр, вместо психоаналитични термини, използва постмодернистки образи и понятия. Използвайки Московското метро като метафора на сталинската култура, наречена от него метродискурс[70], той изследва тоталитарната грандомания, отразена в изкуството, и описва иконографията на сталинската епоха, като невменяема природа на колективния субект, смачкан от тържествуващото тоталитарно пространство[71]. Чрез семиотичен анализ на скулптираните човешки фигури в Московското метро Риклин извежда общовалиден колективен образ, с който работи културата на сталинизма:

„Чувството за принадлежност към колектива води до отказ лицето да се възприема и изобразява като обект на съзерцание и по-общо – до дискредитация на акта на съзерцание. Погледът на тези същества е антибиологиен, в смисъл на това, че утвърждава неизбежността на съществуването и е вгледан отвъд/извън пределите на живота. Колективната личност е отразена в тези погледи с изтрита личностна субстанция, отказващи пластическа репрезентация. […] Устремът към колективна идентичност превръща техните образи в симулакър: на тези екстазни отливки не може да се вмени никаква себерефлексия и заедно с това те не рефлектират нищо извън себе си. В този контекст и по отношение на картините, и по отношение на цялата образност в епохата на Големия терор имаме работа не с обичайни пластични образи, а със зомбита, акумулиращи в себе си смърт и по силата на това – абсолютно живи. За разлика от класическите образи, наподобяващи прототипното изображение, „зомбираните“ образи унищожават всяка възможност за прототипиране. С това е свързана тяхната неинтересност, препълненост с извънхудожествена енергия, агресивност по отношение на какъвто и да било професионализъм и виртуозност. Самата им колективна видимост е равносилна на десакрализация. Тя настоява, да не се гледат нещата по отделно и да не се обръща внимание на несводимостта на единичните телесните явления едно към друго.“[72]

Интерес предизвиква и анализът на специфичните изображения на деформираната телесност, в теорията, предложена от И. Сандомирская в монографията „Блокадата в словото“. Авторката, повлияна от статията на Риклин „Тялото на терора“[73], чрез инструментариума на негативната антропология изследва биополитиките на речта по времето на Сталин. Според Сандомирская през този период и в художествените, и в публицистичните, и във философско-теоретичните, и във официално-идеологическите, и в автобиографичните текстове могат да бъдат открити следи от терор, глад и мащабни административни манипулации, които са негативно (изобличително) огледало на пропагандирания колективизъм, защото също свързват и колективизират хората, но по признак – измъченост и покорност[74].

Катерина Кларк също описва подобни модели в романите от периода на сталинизма, но вместо психоаналитични, постмодерни или биополитически термини, използва антропологични образи. Много герои в литературата на социалистическия реализъм преминават през това, което Кларк нарича „традиционен ритуал на посвещение“ – осакатяване, изпитание или жертвоприношение. В хода на този ритуал героят умира, в буквален или преносен смисъл, а резултат от тази смърт е сливането на личността с класата / партията / комунистическата идея: когато героят напусне индивидуалистичното си аз, той умира като личност и се преражда като част от колектива.

Освен това соцреализмът плътно застава зад идеята, застъпена и в класическия възпитателен роман, че удоволствието води до престъпление. Човешкото съзнание, със способността си за раздвояване, със силата на необузданото си въображение, се осмисля като източник на ужас. Това личи още в отношението на Горки към традицията, в рязкото осъждане на автори като Тик, Новалис, Шлегел, Шатобриан, Верлен, Метерлинк и Рембо, които в своето творчество стигат до разрушаване на личността.

Подмяната на личното щастие с обществения интерес в литературата на соцреализма намира оправдание в мотивите за нестихващата борба и се характеризира с готовност за служене и за изпълнение на заповеди. Част от героите са изначално носители на идеята, че дългът доминира над чувствата – това са старите комунисти и калените в битки партизани. В техните образи е отразена идеята за конструиране на общество от свръхчовеци. Втора група герои са осъзнаващите се – те се колебаят, но накрая избират дълга. Това са новоприетите комунисти, младежите от селата или книжните интелигенти, заблудени от индивидуалистични буржоазни идеи. Динамиката в техните образи е свързана с преодоляване на вътрешните граници, на емоционално афективната стихия на чувствата. В техните образи е изразена идеята за конструиране на общество от хора-функции.

Осъзнаващият се герой е най-обремененият персонаж в литературата на социалистическия реализъм. В неговия образ властта легитимира историческата си мисия, движението от мрак към светлина, от стихийност към ред от нов порядък, от политическа немотивираност към свръхмотивираност на процесите с оглед на историческия прогрес по пътя към комунизма. На нивото на персонажите се снемат категориите на учението на марксизма и ленинизма, а в най-устойчивия мит за великото семейство се разрешават междуличностните напрежения. Критиката в своите рецензии и анотации ограничава изискванията си към романите до това персонажите да отговарят на предварителната номенклатура на образа на комуниста и кодекса на неговия морал и поведение.

Заедно с изчезването на ирационалната субектност на персонажите, литературата стеснява арената за поява на живи, пълнокръвни герои. Смъртта се описва само като висока, трагична жертва, самоубийството – като дълг към другарите, отнемането на живот – като акт, извършен в името на народа, болката – като изпитание, което трябва да се преодолее. Всяко преживяване, свързано с „ежедневна“ телестност (грижа за живота, за прехраната, за здравето, предпазване от риск и т.н.) е атрибут на отрицателните герои. Това изискване в изобразяването на новите хора засяга всички речеви жанрове – от художествените, мемоарните, публицистичните и епистоларните форми в пресата до публичните речи, които в своята синхронност монументализират класовия субект.

Победа без бой

Безсилието на соцреалистическата литература от този период да произведе рафинирана художествена условност с партизанска тематика може да се конкурира само с нежеланието ѝ да проблематизира тази условност чрез документални пластове и автентични свидетелства. Пропорционално на снижаването на документалната стойност на литературата обаче, расте паратекстовата легитимация на приказните сюжети, които са декорирани като бележници, тетрадки, дневници, записки, писма, спомени. Подобни опаковки се срещат често в заглавия, подзаглавия, посвещения, предисловия на лирически книги, романи, сборници с разкази както на утвърдени соцреалисти, така и на „инцидентни“ начинаещи кандидат-писатели и графомани.

Ярък пример е книгата „По пътя на победата“ с подзаглавие – „Записките на един загинал на фронта помощник-командир“, излязла през 1947 г. в десетхиляден тираж, чийто автор, бившият партизанин Станислав Вихров, участник в сформираните веднага след 9 септември 1944 г. специални „ударни групи“ за избиване без съд и присъда на набелязани „врагове на народа“, не оставя и най-слаба следа в литературната история. „Записките“, както можем да предположим, не изобилстват от непосредствени впечатления, конкретни факти или събития, а съдържат декорирани като мисли идеологически клишета: Най-особен интерес младежите проявиха, когато им говорех за хубавите реформи, които правителството е започнало да прилага. Думите ми те поглъщаха със сияещи от радост очи, както ожъднял пътник поглъща бистрата студена вода през летните горещини. [75]А отношението на фиктивния герой към убийството странно резонира на славата на главорез и зъл гений на литературното отмъщение (подгонил да убива Елин Пелин, собственоръчно ликвидирал хумориста Борю Зевзека[76]), която си спечелва неговият автор: Неприятно чувство изпитва човек, след като е убил и яростта е преминала. Не е леко, когато се размислиш, че си отнел човешки живот. Но аз го повалих със сабята си в момента, когато той насочваше шмайзера си в мене.[77] Истинските жертви на Вихров в България обаче не са имали шмайзер, а демократични идеи и полемичен талант. И макар, че под претекст „недостиг на хартия“ цензурата да спира редица опозиционни периодични издания, Станислав Вихров издава в двадесетхиляден тираж книгата „Бъди“ (1945).

Въпреки това, неговите литературни опити не получават критическа рецепция и не се радват на читателски интерес. Сред многото причини ще изтъкнем една, която по отношение на цялостно изследване на партизанската литература има определена тежест – в тях не е проявен художествен усет към ритуалната фабула, прикрита зад перипетиен героичен сюжет, която, кога примитивно в художествено отношение, кога с по-висока степен на ловкост, доставя читателски атракции и мощно люлее соцрелистическата литература, в опитите ѝ да събори устоите на буржоазното мислене и писане.

Показателно днес цялостният спомен за тази литература оставя привкуса на еднотипни, лесни, по детски наивни решения на конфликтните ситуации. Казаното в блога „Градината“ на столичния психиатър Александър Хаджигеоргиев изразява преобладаващото иронично отношение на днешния читател към литературата на отминалия период:

„Колко е жалко, че изчезна цял един пласт от фикшъна, наречен „партизанска литература“. Там си имаше своите достижения, своите терипратчети и изящни, афористични сюжети. Пример: партизаните нападат казарма на вътрешни войски (жандармерия). Сварват ги по бели гащи (ония, понеже олигофрени – ни караул сложили, ни дявол). Взимат им оръжието, казват им кой е Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин-Димитров, карат ги да обещаят, че няма повече да правят така (т.е., че ще подадат молба за напускане в РПУ-то) и айде обратно в гората. Един жандармерист обърква психозата си със сатори и тръгва с партизаните.“[78]

Точно в това русло се развиват случките в спомените на Веселин Андреев от партизанския живот, събрани във вече отбелязаната тук книга „В Лопянската гора“ (1947). В разказа „В непознато село“ живописно е описано обезоръжаването на полицията, която е сварена по бели гащи, доброволното сдаване на оръжието от селския патрул, приканването на обезоръжените да тръгнат с партизаните, за да не им нашарят задниците:

„Щурмоваците измамили полицаите, че са селяни – уж някъде станала кражба, та ги викат бързо – и ония, сънливи, разкиснати, им отворили. Отворили и замръзнали. Дигнали само по една ръка, с другата придържали гащите си… А били приготвени за тежко сражение: край леглата им – пушките, пистолетите, много патрони, бомби. Но нашите нахлули внезапно, преди храбрите защитници да успеят да нахлузят бричовете си, а тъй по бели гащи, очевидно им липсвал нужният боен дух…“[79]

В отделна сцена е обособено изтръгването на обещание от кмета, жълтясал като папурник, целия втасал, жив-умрял, с треперещ гласец, да не краде от дажбите на народа и да не събира реквизиции:

„Кметът се сили, ама гласецът му хич го няма – като на престаряла коза: „Обещавам, кай, братя селяни…“. Море-е, дала бих му аз едно „братя селяни“, та да ме запомни, ама хайде… То и това му стига и хартисва. Че накрая командирът ви пак му рече: „Па внимавай, клетва си дал пред народа. Научим ли нещо лошо за тебе, милост не чакай. Де и да се криеш, през куминя ще те измъкнем, по бели гащи, като сега, па и без гащи…“ Хем така му го рече… Цялото село се смя…“[80]

В разказа за посрещането на партизаните в с. Смолско, озаглавен „В дружба с народа“, шегите от регистъра на човешката долница, задаващи основното весело чувство във „В непознатото село“, са заменени от подчертано културни, вежливи, другарски отношения, за да не остане съмнение в партизанските нрави. Кметът е спокоен, усмихнат, ръкува се другарски с командира и комисаря на четата, улеснява претърсването на общината, изгарянето на данъчните книги, реквизирането на оръжието. Речта на комисаря пред селяните хваща хората за сърцето, жени и момичета кичат пушките с цветя, народът се отприщя, пълни торбите с храна и дрехи – „пъшкането беше голямо, раниците тежаха от храна, носехме доста трофеи“[81].

Доколкото в подобни описания идилията преобладава над героичните акции, а Веселин Андреев, като съставител на една от първите книги с партизански спомени „Ние бяхме партизани“ през 1949 г., е наясно, че преди всичко трябва да изобрази героизма, той с лекота снабдява идиличните сюжети с неочаквани опасности: Трябваше да се изтеглим, но ние бяхме окрилени от народната радост. Влязохме в селото без бой, а ни се искаше да дадем добър урок на полицията. Планът узря бързо: ще я примамим и ще ѝ устроим засада.[82] Затраква шмайзер, зло и припряно, заговарят жандарските пушки, един полицай е убит, друг тежко ранен, останалите бягат като пилци, изплашени и поразени. За финал, след весел другарски спор, партизаните решават отново да се върнат в селото, където ехти нескончаемо ура, децата хвърлят шапките си нагоре, неописуема радост е обхванала всички, като че свободата окончателно е дошла.[83]

Така победата идва някак леко, без бой, а свободата пристига преждевременно – сякаш е вече тук. Дошло е бъдещето.

За „мекия модел“ на фашизма

Да се върнем към една по-ранна дата, февруари 1945 г., когато малко след изпълнението на първите смъртни присъди, издадени от Народния съд, новата политическа номенклатура вече кове подходящата риторика, избистря конкурентни понятия и намира монолитен и митологичен публичен образ на комунистите, който ще остане почти неприкосновен до края на режима – те са ония, които в борбата за свободата на народа хванаха Балкана, макар че знаеха какви свръхчовешки изпитания и лишения ги чакат; ония, които в тъмни нощи скачаха с парашути в бездната на неизвестността; ония, които барикадирани и обградени от жандармерия, изгаряха живи с пени на уста; ония, които в затвора с ръце късаха собствените си черва, за да избягнат принуждението да станат предатели на своите другари и на Партията, по думите на командира на Първа българска армия генерал-лейтенант Владимир Стойчев[84].

Интересно е, че в публикуваните през първите години след 9 септември 1944 г. мемоарни книги ужасът на фашистките затвори не е монументализиран, дори напротив. Това е в синхрон с инструкцията, която Георги Димитров изпраща на 4 ноември 1944 г. на Трайчо Костов по повод разпределянето на кадрите в управлението. В нея вождът на БРП (к) настоява да не се издигат в култ партизаните и антифашистите като цяло, а да се подхожда индивидуално: т.е. да се прецени кой трябва да се подложи на допълнително изпитание, за да докаже предаността си, кой има кариеристични стремежи, кой се е спотайвал и т.н.[85]

В картините на затворническия и лагерния живот, изобразени в мемоарните книги на бившите политзатворници Емил Манов „Пленено ято“ (1945) и „Каторгата на фашизма“ (1945) на Кръстьо Белев, няма да открием свистене на куршуми, плющене на бичове[86] и комунисти, които късат червата си. Книгите излизат непосредствено след Девети и в тях са описани сравнително достоверни човешки характери и взаимоотношения, ужасът не е монументализиран, а героизмът е приглушен. Още повече – в „Каторгата на фашизма“ Кръстьо Белев изповядва надълго и нашироко как в лагерите Гонда вода и Кръсто поле диктува на писар творбите си (самият той се отъждествява с Балзак и Горки), рисува с маслени бои, обграден от вдъхновяващи природни картини, а славата му се носи от уста на уста. Не скрива, че разполага с достатъчно средства, за да си организира едно сравнително спокойно затворническо ежедневие. Книгата получава тревожна отрицателна рецензия в „Литературен фронт“ и е дадена за пример как не трябва да се пише мемоар защото гради мек модел на фашизма[87].

Спомените на Емил Манов не получават критически нападки, те представляват своеобразен затворнически албум, снабден с очерци за знакови фигури и картини на организиран затворнически бит, посветен на просветна дейност, подведен в колективен режим и изпълнен с комунистически морал. В него обаче надзирателите и затворническата управа не са описани като зверове и садисти, а по-скоро снизходително, като хора от простолюдието, примитивни и лишени от високи стремежи. Също така, проследявайки последните часове на осъден на смърт политзатворник, Емил Манов не премълчава проявеното от жертвата малодушие, страх и отчаяние.

През 1947 г. Тодор Павлов също публикува документална книга – „Лъчи в преизподнята. Писма из затвора. 1923–1929“, в която описва централния софийски затвор като своеобразна творческа лаборатория:

„Споменах по-горе, че ние тук се занимаваме дори с най-отвлечените, най-тънките теоретически, научни и философски въпроси. Освен „Спинозизъм и диалектически материализъм“, аз бях нахвърлил тука и няколко други очерци, между тях „Диалектически материализъм и теорията за образите“. Прочетох го на група другари и почнахме в килията спор, какъв чуден спор по най-дълбоките гносеологически въпроси започнахме ние! В килиите на централния затвор! […] Друг път намирам в една килия няколко комсомолци – с Дарвина и с Енгелсовата „Диалектика на природата“ върху масата […] Едва не подскочих от възторг. Вчерашни деца, а ето, бъркат в раната на най-дълбоките и интересни проблеми! […] Друг път сме се изтегнали на двора. Небето е бездънно синьо и тихо, малките облачета са копринено бели, а слънцето вълшебно свети и топли […] Приказвахме си, не си спомням сега какво, смеехме се, а някой свиреше на цигулка […] Ние тук, в затворите на фашистка България, също се стараем да бъдем активни агитатори и борци против империалистическата антисъветска война. Младежите – затворници (войници или новобранци), осъдени от военните съдилища, са обект на специално внимание и обработване от наша страна, но ние не се отказваме от антимилитаристична работа и сред „углавните“ затворници [Подч. мое – М. А.]“.[88]

Писмата на Тодор Павлов, изпълнени с идилични картини и описания, наистина трудно биха подкрепили мита за средновековния ад, номиниран в заглавието като „преизподня“, но марксическият философ, като признат майстор на засуканата диалектическа фраза, която изглажда противоречия от всякакъв характер, снабдява сборника си с предговор, в който настойчиво имплицира ужаса като дълбок подразбиращ се мотив и среда, сред която се разгръщат идиличните съдържания, като вменява на историята и литературата дълг да експлицират тези смразяващи кръвта планове. Освен това стоическото премълчаване на ужаса набавя героизъм на идиличните съдържания, които ритуално са показани като преодоляване на средата:

„Читателят, още след първото прелистване на тия няколко писма навярно ще забележи, че главната цел на автора не е да даде подробна, изчерпателна картина на оная фашистка инквизиция, която царуваше в затворите и особено пък в инквизиционните кабинети на Дирекцията на полицията, а също във военните и гражданските съдилища. Българската история и литература все още чакат майсторите на подобни описания на тая инквизиция, която, понятно е, не би трябвало да се забравя от днешното и градущите поколения. Ала колкото и да беше и да си остава важна тая задача, авторът на предлаганите тук писма още на времето, докато ги пишеше (често пъти в карцерите, както беше случаят например с „Дино Едноокия“, „Смях“ и др.) се бе съблазнил от друга една идея: да се докаже и най-конкретно покаже, че тогавашните политически затворници, даже когато биваха хвърляни в най-дълбоките бездни на фашистката преизподня и даже когато смъртта докосваше с ледената си коса самите им чела, даже и тогава, в такива условия, нито за момент, общо взето, не губеха безкрайната си вяра в исторически необходимата победа на своя велик идеал, в тържеството на човешката истина, правда и красота. […] Слънчеви лъчи – сред адския мрак на фашистката преизподня. Смях и песни – сред страхотното пищене на куршуми и свистене на бичове. Окови – и цветя. Сватба в затвора – и извършването на най-великия акт в живота: раждането на нов човек (детето на Цола Драгойчева) сред ужаса на надвисналата над родилката бесилка. Липса на най-елементарни условия за научна и художествена работа – и въпреки това чудни полети на нашата творческа комунистическа мисъл. Стихията на сляпата природа – и стихиите на човешкото сърце, на човешката солидарност, на човешкото творческо съзнание… Ето, това беше, това е основната „тема“ и основния „тон“ на тия писма. Това е тяхната научна и публицистична „тенденция“. И това е, струва ми се, което прави възможно и наложително тяхното публикуване в настоящия сборник [Подч. мое – М. А.].“[89]

Формулата „слънчеви лъчи, сред адския мрак на преизподнята“, предложена от Тодор Павлов, е подхваната и от други автори. В по-късните десетилетия на комунистическия режим обаче тя става факултативна, подразбираща се, често пришита като кръпка, и дава простор за изобразяването на умилителни или простодушни въздишки на старите ветерани по ремсистката им младост, изпълнена не само с мрачни преследвания и килии, но и с масови екскурзии от по 200–300 младежи, с хора, декламации и веселие. От спомените на Никола Петров например, анотирани в издателското каре като образец на непоклатима вяра, невероятен стоицизъм и революционен ентусиазъм, можем да разберем, че не друго, а въпросът за свободната любов става повод за най-масовата младежка екскурзия в Бургас през 30-те години. Разбира се, проблемът е разясняван в неговата актуализирана (обуржавена) сталинска версия от 30-те години, а не в духа на 20-те, зададен от (уж) пуритана Ленин, който според Клара Цеткин[90] изповядва, че трябва да се разобличи фалшивия буржоазен полов морал, а в областта на брака и половите отношения наближава революция, съзвучна с пролетарската[91]:

„Същото лято [1934 г. – Бел. моя – М. А.] беше възложено на Петьо Йорданов, който неотдавна си беше излязъл от затвора, да подготви доклад за отношенията между нашите младежи и девойки. Отидохме пак на „Капчето“. Този въпрос, или както се казваше, въпросът за свободната любов, интересуваше всички. Дойдоха много хора, по-масова екскурзия не бяхме организирали дотогава. Петьо говори за чистотата на отношенията между младежите и девойките, за онова, което създава здравите другарски връзки и идейна дружба. Поставени му бяха много въпроси. Станаха интересни разисквания, след което всички насядахме на традиционната обща трапеза. И пак хора, декламации и веселие. Колко хубави чувства!… Какво другарство! […] Такова беше времето тогава. Полицията ни биеше и преследваше. Пращаше ни в мрачните килии на затворите. Стреляше по нас. Но вярата ни във великите комунистически идеи тя не можеше да разстреля!“[92]

За „твърдия модел“ на антифашизма

Но появата на подобни спомени, разколебаващи мита за средновековния ужас във фашистките затвори и за свръхчовешката твърдост на комуниста, проявява нуждата от специална охрана в публичността, не само чрез официалната цензура и писателския съюз, а и чрез специални структури като отдел „Пропаганда и агитация“ на Съюза на антифашистите, които събират и проверяват всеки спомен. Така, както вече споменахме, е съставена книгата „Партизаните разказват. Сборник от партизански спомени“, събрани и преработени от Димитър Хаджилиев.

Но преди това, заради мирната конференция в Париж и договарянето на по-изгодни условия за България от тези след Първата световна война, назрява нуждата от спешно изграждане на крупен и многосъставен образ на съпротивата, в който да се открои България като страна на ожесточени и кървави сблъсъци между народа и прогерманското правителство, организирани от вътрешна антихитлеристка сила. Тази отговорна политическа задача е поверена на писателя с антифашистко минало Орлин Василев, който по това време е директор на радиото. Той се настанява във вила в Чамкория, където заедно с бившия партизанин от отряда „Чавдар“ и политкомисар на отряда „Васил Левски“ Александър Гетман, който по това време е инструктор в Политическия отдел и в отдел „Печат“ при Министерството на народната отбрана, проучват донесените им с охранявани камиони полицейски архиви, за да оформят лицето на ужаса в смразяващ кръвта опус на гаврите на фашистите и героизма на комунистите, озаглавен „Въоръжената съпротива срещу фашизма в България 1923–1944 г. (Очерки и документи)“.

През луксозния хол на чамкорийската вила с камина като в романите на Голзуърди и грамадна мечешка кожа, както е описана в спомените на Орлин Орлинов, син на Орлин Василев, минават почти всички министри от правителството на Кимон Георгиев, а също Трайчо Костов, Антон Югов, командири на партизански отряди лъхащи още на гора и барут[93], с които се уточняват факти, цифри, идеи и послания, а след написването на всяка глава, тя е преглеждана от Георги Димитров в Москва, където той нанася бележки и връща обратно ръкописите за преработка. Предговорът е написан от Трайчо Костов, тогава политически секретар на ЦК на БКП.

В спомените на Орлинов е цитирана репликата на Трайчо Костов, чрез която той предава на Василев нареждането на Г. Димитров документите да бъдат оформени именно писателски. Това едва ли е провокирано от изискване за оригинален авторов стил, въпреки синовната възхита пред оригиналното писателско слово, писано с любов и жар, разкриващо заводските способности на О. Василев, неуморен като тунелджия[94]. Да се оформи писателски книгата по-скоро задължава използването на соцреалистически наратив, който да организира лесно и бързо мозайката от разнородни съдържания около ритуалната фабула по оста зло–добро. Също така шаблонната техника улеснява установяването на колективно авторство, при което решаваща дума има вожда. В късния спомен на писателския син е предадена топла, почти „семейна“ атмосфера в екипа, съставящ книгата. Ето как Трайчо Костов организира работата на тази височайша писателска бригада:

„- Орлине, обади се бай Георги от Москва и нареди да се напише и издаде в най-къси срокове книга за съпротивата на българския народ, като се акцентира на хилядата дни въоръжена борба срещу фашизма. Книгата трябва да се напише писателски. Решението на ЦК е с тази работа да се заемеш ти. Бай Георги заръча, още щом се приготвят шестдесет страници, да му се изпращат със самолет. Той ще ги връща със свои бележки. Книгата е безкрайно необходима за преговорите при сключване на мирния договор. Трябва да я сложим на масата като документ, който ще защитава българската кауза… – Помълчал малко и добавил: – Решено е предговорът на книгата да напиша аз, а ти имаш специални поздрави от другаря Димитров.“[95]

Но със сключването и ратификацията на Парижкия мирен договор отпада необходимостта да се имитира плурализъм, опозицията бързо е ликвидирана, а много от земеделците, социалдемократите и дори част от комунистите са обявени за предатели и осъдени на смърт, като кулминация на терора са дирижираните процеси срещу опозиционера Никола Петков и „врага с партиен билет“ Трайчо Костов, които синтезират представата за тоталитарната природа на режима.

Първото издание на „Въоръжената съпротива“, в което присъстват портрети и описания на героизма на много от станалите вече неудобни политически фигури, обаче неочаквано е иззето доста преди процеса срещу Трайчо Костов – през май 1946 г., малко преди началото на Мирната конференция в Париж, за която е предназначено. Съвсем скоро книгата отново се появява като първо издание, преведена е на руски, френски и английски, представена и разпространена е на конференцията. Макар че не успява да убеди комисията България да бъде призната за член на антихитлеристката коалиция във Втората световна война, скрупульозното представяне на партизанското движение смекчава отношението към страната ни, или, по думите на О. Орлинов, помага да се надвият западните опити да бъдем изкарани прости съюзници на Германия, а не народ, вдигнал пушката срещу й[96].

Интересно е, че мотивите за изземването през 1946 г. остават мъгливи, неясни, сякаш е действано тихомълком. Неясно е също дали изданието е било преработено в краткото време между първото изземване и последвалото връщане в публичното пространство. Дали причините са политически, насочени директно срещу Трайчо Костов и други лица, или са по-скоро изява на някакво напрежение във властовите структури – и на БРП (к), и на писателския съюз. В дневника си на 3 май 1946 г. Борис Делчев записва следното:

„В петък, противно на нрава си, Гьончо Белев ми говори доста развълнувано за изземването на книгата „Въоръжената съпротива“. Той смята това за оскърбление на писателите. Ето неговите думи: „Отговорните партийни хора не познават и не ценят нашите писатели. Затова се спират на тези, които им се навират в очите. Ако върви така, един ден мога да им кажа – ето ви моето членство“. После, като се разделихме добави: „Помни от мене, че това ще ни доведе такива неща – Караславов да стане член на Централния комитет!“ Споделих тези думи с Барух. Той остана доста загрижен.“[97]

Второто, вече окончателно и официално, изземване на книгата става по време на цензурата върху трайчокостовска литература, когато за читателите е отрязан изцяло достъпа до „опортюнистична, троцкистка и трайчо-костовска литература“[98]. През 1952 г., три години след като авторът на предговора е показно ликвидиран, откриваме изданието в „I списък на фашистка, упадъчна, религиозна, опортюнистическа, реакционна и малоценна забранената литература, издадена в периода от 1944 до 1951 г., подлежаща на изземване“[99], където за автор е посочен Трайчо Костов.

Изданието и до днес не е налично в нито една библиотека в България, включена в каталога на Cobiss, освен в тази на БАН, макар че все още се намира по някои антикварни щандове. По времето на НРБ книгата е съхранявана в специалните „секретни“ фондове (в каталога на секретния фонд в Народна библиотека „Иван Вазов“, Пловдив, изданието е вписано под номер 245), чиято цел е „да се ограничи ползуването на инкриминирани и други вредни печатни произведения само за научни цели и за служебни справки от определен кръг читатели, за да се осигури контрол върху опазването и ползуването на тези печатни произведения и да се разграничи тази дейност от общата работа на библиотеките“.[100]

Освен това, в ожесточените обследвания на враговете с партиен билет през 1949 г. попада и самият Орлин Василев, който – в опита си да оцелее в чистката – моли СБП да приеме от него като подарък дворно място в Горна баня, върху което да се построи почивен дом за писателите. Стреснатият писател си прави и надлежна самокритика[101]. Той не е предложен за изключване от редовете на партията като чужд елемент, каквото наказание е поискано за Иван Мешеков, Петър Славински, Тодор Боров, Ат. Душков, Тодор Генов, Стефан Марков, Панчо Михайлов и Бончо х. Бонев, а е наказан само с „порицание пред партийната организация“ (заедно с Ст. Ц. Даскалов, Св. Минков, Г. Крънзов и Бончо Несторов), макар че към него, освен обвиненията, че чрез книгите си „В сенките на Пирина“ и „Рицарите на Грал“ е обслужвал фашистката пропаганда, са изразени съмнения и за почти криминални деяния – злоупотреба с пари след 9 септември 1944 г, а също – алчност, стремеж да грабне лъвския пай, увлечение по разкоша и по блестящото положение, злоупотреба с името на партията, конюнктурно писане[102].

Изказванията срещу Орлин Василев на заседанията на 6 и 7 април 1950 г. са показателни за духа на взаимна мнителност сред писателските среди. В отговор на обвиненията Орлин Василев най-настойчиво от всички иска от организацията да му разреши да си направи системна и цялостна самокритика, моли да му се кажат всички неща, изповядва, че голям негов недостатък е, че се е врял в много области, но това е вършил не от кариеристични подбуди, а от желанието да бъде там, където се готви манджата, като и той да помогне с нещо[103]. Прекаленото усърдие в самобичуването, избликнало дори на партийното събрание, свикано през 1952 г. за отмяната на наказанията, където Орлин Василев е единственият, който намира, че отмяната на наказанието му е преждевременна[104], показва колко застрашен се е чувствал авторът на „Въоръжената съпротива“, като зад кухненската метафора с готвенето на манджата и многото места, където се е врял, вероятно стои и проучването на документалните източници, до които е имал достъп, и информацията за участието или неучастието в съпротивата на всеки комунистически функционер – знания, които от конвертируема валута се превръщат в мотив за преследване[105].

По-късно историята почти се повтаря, макар и в по-мека форма, при написването на пиесата „Комунисти“ от Георги Марков – отново произведение, базирано на документално проучване на исторически източници (със специално осигурен достъп на автора до полицейските архиви), обаче изградено извън мярката на романтичния героизъм, с подчертан трагизъм в осмислянето на съдбата на жертвите. Но нито усетът за трагедия, нито автентичният почерк са приемливи форми за изображения на основополагащите комунистически митове както в края на 60-те години, когато пиесата, посветена на 25-годишнината от Девети не стига до премиера, така и в периода 1946–1956 г.

И все пак „Въоръжената съпротива“ е книгата, задаваща официалната комунистическа ретроспекция на събитията, изградила пантеона на великите мъченици, илюстрирана с героични предсмъртни писма, снимки на избити партизани и на отрязани партизански глави. Неудобна я правят конкретните имена и участието им в документираните събития, не селекцията на героични сюжети и смразяващи кръвта картини. Именно затова в първите години на комунистическата диктатура властта се стреми не толкова да архивира, колкото да легендаризира миналото, да представи историята като ритуал, мобилизирайки литературата в тази задача. Играта с фикционалните употреби на факти, документи и исторически извори стига до там, че романите, повестите, разказите, изпълнени в нормата на соцреализма, да се сочат за най-важни документи на времето и епохата.

Залезът на трагедията I: „Оставете мен… спасете апарата!“

„Никой не е блажен преди смъртта си!“ е заглавие на 24-та глава от наградения с Димитровска награда през 1952 г. роман на Петър Славински „Последният щурм“, редактиран от Георги Караславов, чието първо издание от 1951 г. е последвано от издателска канонада: 1952, 1955, 1964, 1969 и 1984 г. Книгата на П. Славински е разграфена чрез разточително обяснителни подзаглавия, придаващи ѝ облик на възрожденско четиво („Комунистът е реален политик, когато може да мечтае – колкото може повече да мечтае!“), някои от които на руски („Мы в битвах решаем судьбу поколений“). Впечатляват и афористичните номинации като това, откриващо книгата: „Най-добре живее този, който е готов да умре“. Сред останалите подзаглавия се открояват привидно загадъчното „Оставете мен… спасете апарата!“, както и максимата „По-добре ужасен край, отколкото ужас без край“[106].

По същество и в посланията си книгата не се отличава от награждаваната продукция през периода, макар че писатели като П. Вежинов, Ив. Мартинов, Ем. Коралов, Ем. Манов и др. се стараят да не оголват толкова преднамерено комунистическите клишета. И въпреки че в идеен план при изобразяването на героичната смърт те не стигат много по-далеко от „Оставете мен… спасете апарата!“, използването на ритуализиращи техники, легендаризиращи наратива за героичната смърт, или изпълнени в духа на мелодрамата, допадат повече на широките читателски маси в Народната република.

Показателно е критичното отношение към изумително правдоподобната[107] книга на Константин Константинов „Птица над пожарищата“ (1946), в която има смърт и разрушения, но няма шмайзери и пистолети. Според рецензията на Емил Петров, подобна естетска и импресионистична призма към съдбовната, тревожна, изпълнена със страдания и кървави жертви действителност, която не прониква в противоречията и в диалектиката на борбата е чисто пилеене на творческите сили: Авторът се е отклонил в крайно импресионистични, условни и спорни асоциации и разсъждения, които са му попречили да даде една издържана, последователно реалистична картина на живота през дните на бомбардировките над София. Порицано е изобразяването на разрушена София чрез контрапункта на халюцинацията: самоцелна „естетизация“ на разрушенията и в стремежа да се придаде на тия дни и на самите бомбардировки характер на нещо нереално, облик на недействителност и халюцинация. И още: опозицията живот/смърт не е прагматично и действено усвоена, а е естетизирана, разрушенията и просветленията не са класово закрепени, надеждата и покълването на живота върху пепелта на разрушенията се случва безславно, без героични жертви – надеждата, изразена в символа на заглавието, е абстрактна, оптимизмът идва от абстрактно отношение към живота, което вижда само неговата биологична страна, неговото иманентно надмощие над смъртта, а не по пътя на едно проникване в противоречията.[108]

Залезът на трагедията II: Възвишеното

Независимо, че най-ярките противоречия в културата от този период са тези между действителността и епистоларния образ на света, между символическата възвисеност и прагматическата принизеност в употребата на героичната смърт, между обезценяването на живота и идеологическата принуда да не бъде експлициран негативен или трагичен опит, вникването в противоречията, за което настоява Е. Петров, има друг произход и трябва да се възприема не толкова в категориите на диалектическия материализъм, колкото чрез образния потенциал на възвишеното – замесено в едно амбивалентно чувство, което съчетава ако не страх и трепет, то страхопочитание и възторг. Обектите на възвишеното са двойнствени – възприемането на прекрасното, доброто, порядъка, свещеното (бъдещето), заедно с преживяваните страдание, насилие, унижение, ужас (миналото), спасява от разпад и възнася личността над травматичното битие (настоящето), от това духът би трябвало да изпитва величествена мощ, попадайки в областта на трансцендентното (свръхнаселена с възнесени герои висша реалност).

Удивително е, че в културата от сталински тип, независимо от ужасите и страданията, се осъществява възврат именно към категориите на възвишеното. Те, според тезата на Наталия Кнехт от изследването ѝ върху негативната антропология на сталинизма, структурират тропи и наративи и роят своеобразни епифании, откровения, озарения и подобни съприкосновения с трансцендентното, което в ерата на сталинизма функционира като възвишено – основна функционално натоварена категория, която задава тон на наративните стратегии за представяне на властта на Сталин. Онтологизирането (натурализацията) на грандиозната сила на лидера се основава именно на присвояването на образния потенциал на възвишеното.[109] Цитирайки характеристиките на Тери Игълтън за епохата на сталинизма като време на безнадежден кошмар, когато самият ум изпада в лудост, а ужасът и страхопочитанието се превръщат в основните характеристики на емоционалното състояние, Кнехт твърди, че съветският народ едновременно изпитва страхопочитание от всемогъществото и недостъпността на лидера и страх от постоянната опасност да попадне под маховика на адската машина за тотални арести. Фигурата на човека изглежда все по-незначителна пред лицето на Абсолюта – невидима и неизбежна сила, внезапно изпреварваща и спираща дъха – заключава авторката[110].

А в предговора към „Пламък“ (1946) – първият сборник с художествени разкази, посветен на партизаните, издаден от хасковския литературен кръг, Петър Маймунков написва дословно следното:

„Бъдният четец на творения като тези, през кошмара на тъмното и мрачно минало ще прозре светлите образи на героите-мъченици […] С двойно чувство – на отвращение и възторг – четецът ще затвори книгата и пренесе духовния си поглед към днешните дни ще иска да проумее много загадки на живота.“[111]

В композицията на сборника на хасковските писатели наистина откриваме една търсена ескалация на будещите отвращение сцени. Александър Загорски описва в „Тъжна пролет“ тъмна злокобна нощ в комендантството през април 1943 г., изпълнена със зверски мъчения и плющене на бичове: „Зъбите ще ти избия, душата ти ще изкарам! Говори! Мълчиш! Ще проговориш ти, но късно! Електрическата машинка ще те оправи. На ток ще те загоря, ще те опека, хубаво да знаеш! […] Пущай ток, силно, върти!“ – крещи палачът, вбесен от твърдата воля на Кочо[112]. След това Иван Г. Пеневски също описва мрачните килии в подземията на новото масивно околийско здание в разказа си „В ръцете на палачите“. Мирише на замърсен въздух, на застояла прах, на гангренясала рана. В стаята на инквизицията – плесници, бой с гума, ритници, припадъци, амоняк.[113]

Но истински потрес и кулминация на ужаса е разказът „Погребение“ на Танчо Топузов, който, разбираме от рецензията на Делчо Василев, използва за прототип на героя си убития Коста Марков. След като прочетем финала, няма как да не се съгласим с Василев, че човек трябва да има каменно сърце, за да не се развълнува дълбоко, да не се покърти и възмути срещу палачите-фашисти, които така безпощадно са отнели младостта, таланта и живота на отличния народен борец и син на борческото трудово Хасково[114]:

„Коста отдавна бе престанал да вика. Само глухо стенеше. Гол, проснат по очи в избата на полицейското комендантство, с разчорлена, оскубана коса, окървавени разкъсани ходила, посинял почти черен гръб. От бутовете му протичаха тънки струйки кръв. Едва помръдваше. Но палачите не преставаха. Два тънки бича изсвистяваха като змии във въздуха и се впиваха в врата, в гърба, в бедрата […]. Искаха да каже, къде са партизаните.“[115]

Потресаващата сцена с погребението на партизанина, когато палачите решават да закопаят трупа, но изкопават къс гроб, е без аналог в нашата литература. Първо започват да секат тялото с копач, удрят врата, но понеже нямат брадва, не им спори и се сменят – копачът реже врата и се забива в земята, но главата упорито се държи за трупа; един от униформените стъпва здраво с два крака на трупа, друг замахва несръчно и разсича самата глава[116]. Случайно минаваща кола хвърля светлина върху следната сцена:

„Мозъкът бе потекъл от разцепената глава. Мозък, кръв, кал и коса се бяха смесили […]. Един от копачите се вбеси, с две ръце хвана косата и задърпа с все сила. Накълцаният врат се разтегна, проточи се и главата се откъсна. Трупа потъна в гроба. Набързо го затъпкаха, а главата зариха от другия край на моста. […] Агентите „търсеха“ партизанина Коста, а за него се носеха легенди. Тук го видели, там се мярнал, на трети се обадил. Славата на Коста се носеше из нашия край. Всички си го представяха – хубав, строен, в спретната школническа униформа. След девети три дни Трайко и другите „гробари“ търсеха гроба. Най-после мотиката удари в труп. Разровиха го. Полуразложен. Главата не намериха.“[117]

Регистри на оплакваческия жанр

В трагичното личността е по-широко понятие от класовата идентификация, а трагическият избор се намира в дисхармония с предопределения исторически избор и социална роля и има ореола на гордо самотничество, затова при соцреализма се наблюдават оптимистични ритуални лиризации на смъртта и траура, които избликват ту в бодро нелепи, ту във фолклорно-баладични мотиви, а също и в ударни афористични поанти като в „Балада за комуниста“ на Веселин Андреев или в „Добрия ученик“ на Веселин Ханчев.

Интересни наблюдения върху трансформациите на жанра плач в културата на сталинската епоха, ще открием в статията на Ирина Конирева, която изследва авторския фолклор, свързан с оплакването на мъртвите, създаван първо от оплакващи самодейци, които обаче скоро са привикани за равноправни членове в Съюза на съветските писатели. Доколкото техните текстове, създавани по повод важни смъртници, не се различават драстично от тези на болшинството български поети от периода, а изводите на Конирева се разпростират не само върху поезията, а върху цялата траурна култура на периода, ще конспектираме някои от нейните тези:

  • Оплакваческите песни от нов тип се градят върху антитезата, разгърната между бедственото положение в дореволюционна Русия и щастливия живот в СССР. Тази антитеза става доминираща във всички съветски плачове. През 40-те вече са създадени плачове по Ленин, С. М. Киров, А. М. Горки. Н. Крупская, по летците Чкалов, Леваневски, Серов и Осипенко.
  • Наред с традиционните ритуално клиширани форми, които кратко изброяват достойнствата, новият плач реконструира чрез лирическо повествование живота на умрелия и цели да създаде повести за доблестния му живот, изпъстрени с множество обстоятелства и произшествия.
  • Възникват нови мотиви и детайли – вестоносците на смъртта, които обичайно са птици, сега са вестниците и радиото.
  • По пътя към отвъдното се отразяват актуалните събития – колективизация, електрифициране, гражданската война в Испания и т.н.
  • Докато традиционно структурата се гради върху безответни въпроси, сега се появяват отговори на въпросите, които дава самият Сталин.
  • За разлика от традиционния траур, в който близките се кълнат във вечна скръб, сега оплаквачите от името на роднините се радват, че живеят в СССР и скърбят за това, че умрелият не е доживял такова щастие – да види как хубаво живее народа при Сталин.
  • В ролята на оплаквачи влизат приоритетно мъжете и техният плач се превръща в производствен лозунг, изразяващ възторга и гордостта за постигнатите успехи.
  • Подчертано е отношението между образа на умрелия и неговия заместител – вожда, партията. Плачът в този случай става отчетливо пропаганден, пълен с вестникарска лексика, своеобразен панегирик на партията-майка и вожда.[118]

Изобразителният план на соцреалистическата култура на смъртта включва и други фолклорни мотиви, които създават специална митология, присъща на всеки отделен период от време. Редица примери в българската литература показват оформянето на дуалистичния възглед за смъртта на враг и герой през първите години след Девети, чрез преплитането на прометеевски и вулканични културни кодове. Понякога се оформят близки символични комплекси крео и крематориум, като две форми на пречистване от телесното чрез огън и лед, които образуват единно културно поле. В други случаи в едната половина, от към героите и вождовете, е огънят като добрата вечност, изразена с вечен огън, безкрайно горене, и от друга страна – вледенената природа на врага-кръвопиец, който е „жив труп“, хванат в капана на лошата вечност. Създава се и опозицията тлен–нетленност, като партизаните са сеферически-обезтелесени, а враговете са миязмено представени чрез изобилие от плът, която е в процес на гниене и разлагане.

Чрез подобни космически опозиции се имплицира посмъртна символическа същност на героичната борба в късния социалистически реализъм и се завоалират икономическите ползи от телесните аскези и отказ от материалното, презентирани чрез производствения роман – преизпълнения на нормите и денонощен труд като изплащане на дълг към мъртвите. Срещу настъпващото еснафско равнодушие тръгва поход от символично възкресени мъртъвци, които стават нравствени и идейни доминанти на новите хора в конюнктурни и (не само) произведения на социалистическия реализъм от 60-те и 70-те години, когато груповият ентусиазъм рязко се охлажда и се възражда тягата към материални придобивки и стимули. Образите на загиналите партизани са използвани за изграждане на парадигмата на тъждеството при изобразяването на новите герои – служителите в МВР, ДС и Гранична милиция – във „ведомствената“ лирика. Зачестяват случаи на открадната смърт в криминалната проза, когато престъпленията и злоупотребата с власт са дело на „някой мъртъв“, който се преструва на „жив“ („Вълчи капан“ на Ат. Мандаджиев). Дори и проблемите в изоставането на селското стопанство и колективизацията са свързвани с ограбеното право на героична смърт – както ни показва, чрез криминален сюжет Бончо Несторов в „Тъмни огньове“. В неговия разказ див, примитивен и стихиен овчар, противник на общото, през 1943 г. изнасилва природената си дъщеря – партизанка. Заключва я в кошара, а на 9 септември я обявява за геройски загинала и задържа смъртта ѝ цели 20 години. Селяните ѝ построяват дори паметник. „Нито жива, нито мъртва“ е наречена главата, в която читателите научават истината. Тържественото погребение на издъхналото в момента на узнаването на истината момиче е епилог на романа, представящ тържествен празник, оформен с чувство на бодрост от възстановения порядък на света и от подема в стопанските дела.

Имплантиране на ритуалната фабула

Катерина Кларк показва, че ако историите в соцреалистическите романи се разглеждат като основани на частни мотиви, разликите между тях най-често имат повърхностен характер, повлиян от последните укази на партийното ръководство, от жанровите и стилови доминации на периода. Проявеното разнообразие в този смисъл се основава на преходен материал, докато дълбоко залегналият сюжет обикновено не е нито ефимерен, нито актуален. Романът на Бончо Несторов може да ни убеди, че ритуалната фабула може лесно да бъде инкрустирана във всеки готов сензационен, приключенски, криминален или авантюрен сюжет.

Така се случва с множеството инструкции за редакции през този период, най-известните от които са тези към първото издание на „Тютюн“ на Д. Димов. И ако Димов добавя глави, герои и страници, без да акордира изцяло романа си, много други директно заличават индивидуалностите на героите си и ги заменят с комунистически типове.

Образцов пример е подготовката на второто издание на романа за софийските гаврошовци „Деца на улицата“ от Георги Пенджерков, който получава от Максим Наимович подробни инструкции как да внедри ритуалната фабула в своята книга, обличайки криминално-авантюристичния сюжет в героично-ритуална форма, превръщайки „абстрактния“ романтичен импулс на безпризорните деца да се обединят в несретата си, в организирана от комунистическата партията група за антифашистка съпротивителна борба, която те постепенно осъзнават и приемат[119]. В отговор Пенджерков обещава да действа със замах:

„С някои нови глави ще преплета нелегалната борба на Партията през засегнатия период. Павел, сега даден в доста романтичен вид, ще го уточня като представител на борещата се наша Партия в конкретната обстановка на нелегалната дейност. Също така и двете деца, за които сега в този вид на романа е само загатнато за участието им в нелегалната борба, ще ги свържа с Павел и с множество епизоди ще покажа как те постепенно осъзнават пътя на борбата срещу робския капиталистически свят, причина за тяхното несретническо положение. По указание на художествения съвет при издателството на Съюза съгласен съм да поправя и други, допуснати в романа грешки, несъобразности и празноти.“ [Подч. мое – М. А.]“[120]

В друга рецензия, този път за романа „Стачка“ на Спас Кралевски, личи раздразнението на редактора от козметичните и повърхностни поправки, още повече, че събитията въвличат в действието „великия син на народа ни“ Георги Димитров:

„Авторът на повестта „Стачка“ Спас Кралевски трябва да преработи основно произведението си, за да може значителното съдържание да получи въздействаща художествена форма. Тази преработка не трябва да се ограничи с заменяне на две-три страници и със зачеркване на десетина реда. […] Преди всичко трябва да се задълбочи типизацията на отделни образи. Недопустимо е Кралевски да заменя думичката „оратора“ с „Георги Димитров“ и да счита, че с това е дал образа на великия син на народа ни, организатор на стачката, която е описал в повестта. Ролята на партията не се изтъква тук-таме с вмъкването на думичката „организация“. Повестта трябва се обогати с реалистични, изобличителни описания на работническия живот под игото на капитализма.“[121]

В произведенията, които стигат до печат през тези години, комунистите неизменно тържествуват в смъртта си над палачите, както в разказа „Писмо“ на Емилиян Станев, в който след садистично умъртвяване на ятак, полицейският капитан изверг „с обезумели очи“ изпада в изстъпление, крещейки патетично „Фанатици, безбожници, предатели, но хора скали! Кой ви е дал тая сила? Кой?“[122].

Саможертвата – нежната смърт

В литературата от това време функционира и една специфична разновидност на саможертвата, свързана с участието на жените в нелегалния живот, която предоставя чрез капитала на моминската чест непреодолимо предимство на жените, които по правило притежават наред с това и мъжествен стоицизъм пред мъченията и смъртта. Пример за това е ремсистката Димка от романа на Емил Коралов „Каблешково гори“ (1949). Ето накратко основните линии на сюжета: Когато момичето разбира, че най-скъпият ѝ другар е агент провокатор, той на секундата се превръща за нея в чудовище. Но когато за предателството научава баща ѝ, Димка му става още по-мила и той я насърчава да бъде мъжествена, да е силна и да продължи другарските срещи. Да продължи връзката си директно ѝ нарежда и нелегалният партиен деец Киров, който обяснява моминските притеснения с погрешен буржоазен морал. Наставникът представя близостта с провокатора като изпитание, през което всеки комунист трябва да премине, за да укрепне за великите задачи, които поставя партията. След изпитанието ремсистката е обезвъзмездена с възвишена, далеч от плътското дружба, свързана чрез партизанска клетва, с политическия комисар на отряда Атанас. Но скоро той геройски се самоубива, за да не попадне жив в ръцете на палачите. Симптоматично трагичните нотки от вестта за смъртта му са заглушени. Когато в деня на свободата народът отдава велика почит на загиналите, бащата на героя преминава през скръбта и достига до нова обич към света, която огрява мислите му[123].

Подобна ситуацията ни описва и романът „Инквизицията“ на Георги Пенджерков, посветен на „светлата памет на Ана Драгиева – Анушка – умъртвена в дирекцията на полицията“, в който героинята е ръководител на градска бойна група за ликвидиране на врагове на народа. Това е роман, в който перипетийните сюжети остават под сянката на мощната ритуална фабула, превръщаща историята на комунистическото движение в демиургичен мит, а смъртта на героинята – в балада.

Съзнанието на героинята е изградено в парадигмата на нащърбване на Аз-а, а всички страници са заети от идеята за подвига, с апостолическо страстно преследване на смъртта, с ожесточено себеизмъчване при всяка проява на самосъхранение. Кулминацията на романа представляват дългите дни на инквизиция в дирекцията на полицията в ръцете на следователя Гешев, където опразнената от антропологическо съдържание личност се слива с митологичния си образ чрез бавна и мъчителна смърт:

„Решението бе взето, обстоятелствата го наложиха със своите железни закони и сега на нея не ѝ оставаше нищо друго, освен да загине като достоен комунист. Трябва! Спокойно е съзнанието ѝ, сърцето – пулсира отмерено. Толкова естествено е да осмисли делото си със своята саможертва! („Моя Партио, ти на всичко ме научи, дори спокойно да посрещна смъртта, когато трябва, да, когато трябва! Ти ми даде най-светлите мечти, без които светът би бил токова нелеп и немислим! Ти ми даде сили и моята дотогава слаба и безпомощна женска ръка стана мощен чук, стоварващ се върху врага. Аз съм неделима от теб частица, защото ти си запълнила цялото ми същество, всички мои мисли и чувства, винаги устремени напред – и нагоре! Сега трябва да загина, но – нали? – пак ще продължавам да членувам в тебе със своето дело?“)“[124]

Симптоматично е, че дори импулсът да съкрати болката чрез самоубийство е показан като накърняващ великата идея, защото, освен съзнанието, и тялото не принадлежи на личността, неговото измъчване, разкъсване или разчленяване трябва да онагледи идеята, да подпомогне изображението на принципно безкраен ужас като в прометеевския мит, завладял комунистическата символика:

„Само за една частица от секундата като някакъв блясък трепна и угасна в нея мисълта, че тя проявява слабост, че се е уплашила от по-нататъшните мъчения и пред страха от тях взема решение, което Партията би порицала. Тя няма право да посяга на себе си, недопустимо е комунист да отреже ръцете си, с които трябва да бие врага, да бие до последния си дъх. Иначе би значело сам да напусне полесражението, да отстъпи пред врага, пред неговата брутална сила и по този начин да признае поражението си, следователно да признае преимуществото на противника с неговите нечовешки средства за мъчения. Ако сложи ръка на сърцето си, дали то няма да ѝ каже, че избира по-лекия път, защото пред угрозата за по-нататъшни мъчения за нея смъртта би била едничкото средство за спасение? Полицията винаги ще упражнява инквизиция над падналите в ръцете ѝ комунисти, така че ако всички решат въпроса като нея, врагът винаги би излизал победител. Това бяха неоспорими доводи: Партията иска от падналите в ръцете на врага комунисти да издържат докрай, да излязат от борбата победители.“[125]

Когато погледнем соцреалистическото производство, представител на което е книгата на Пенджерков, а от друга страна отгърнем „Литературен фронт“ от 1944/1948 г. и прочетем колко бързо се учи нашата литература от най-прогресивната и високохуманна съветска литература (създала книги като „Млада Гвардия“ например), воювала рамо до рамо с Червената армия, увенчала се с героичната Велика Победа, осъзнаваме, че си имаме работа не с художествени наративи, а с идеологически отливки на една войнствена и безапелационна власт. Чрез литературните си интерпретации, подобно на тая в романа „Инквизиция“, травматичната смърт се стопява в дискурсивната реалност, разтворена в едно предвъзхитено бъдеще, снабдено с мощен утопичен потенциал. Миналото стремително се пастьоризира, подведено в ретросценарен режим (по Бодрияр[126]), в който наративите и реалните събития се обеззаразяват:

„С внезапно нараснали сили тя се изправи на прозореца, жадно загледа на вън. […] Аз ще падна като предана твоя дъщеря, моя Партио! Моля само завинаги да бъда зачислена в твоите редици. При последната разплата с врага искам да бъда в яростта на картечния ти гръм. Искам да грея във ведрите, усмихнати като пролетен ден очи на децата, да живея в сърцата на възторжената младеж, когато с машинен грохот ще градят щастливата си младост. Прощавайте, другари, аз минавам в друга смяна! […] С леко пружиниране на краката тя скача през перилата – с песен на уста, горда, величава! Политва в зиналата пететажна пропаст с песен и стиснат юмрук, отправен срещу стария свят, в бой срещу който тя отдава своя млад живот. Като мощна вълна песента блъска по стените да намери простор или да ги разруши – да разруши всички прегради, заприщващи пътя за бъдещия прекрасен и щастлив живот. Призивно, като вик за борба се носи песента, за да бъде подета и предавана от уста на уста от всички угнетени и онеправдани, от всички възторжени сърца, тръгнали по пътя на освобождение на потиснатото човечество.“[127]

Виждаме, че Г. Пенджерков, който още през 30-те години се учи от съветските писатели, описва образец на иконична смърт, пример за залеза на трагедията в партизанските сюжети. От подобни описания обаче не странят и автори като Ем. Станев, който в разказа „Писмо“ (1948), публикуван в „Работническо дело“, описва смъртта на ятак, умъртвен в дирекцията на полицията. Смърт, която снабдява с власт убития, лишава от реалност живота на неговите палачи, изличава трагизма и триумфира. Финалната сцена от разказа ни представя терзанията на един от разпитващите:

„Чувстваше се оскърбен от писмото, от тия редове, които току-що бе прочел, изпълнен с ненавист към това малко, диво селце, чиято кал лепнеше по ботушите му. Той се помъчи да мисли за нещо друго, хубаво и спокойно, ала в мисълта му у п о р и т о стоеше образа на убития ятак – високия, сух, петдесетгодишен горски. Неговите стенания и викове бе слушал през цялата нощ да идват от приземния етаж на училището. Убитият придобиваше някаква властност над него, образът му сякаш го потискаше, като че не бе мъртъв, а с по-голяма реалност от него, поручик Спасовски. И тоя поручик Спасовски сякаш живееше в някакъв друг, умиращ свят, който не беше действителност, а само далечен, мъчително скръбен спомен. В душата му беше се набрала тежка, досадна ярост и мъка, някаква мътна, кална смесица, от която горчеше в устата у и му се искаше да удари някого така силно, че сам да усети болка от това.“[128]

Този задължителен елемент от ритуалността на соцреализма е оформен през 30-те години в съветската литература. В подобна смърт има и величие, и сладост, и надмогване на оковите на телесното, и сливане с идеята, както в поразителната формула „смъртта на гения“, предложена от Мариета Шагинян в есе по повод кончината на вожда Ленин: „В загубата на гения има доза сладост: той окончателно става „наш“, всеобщ, отдавайки на човечеството последната частица на своето самостоятелно разделно физическо битие. Оттук и загубата става нежна, като венчавка.“[129]

Укриване на ритуалния наратив

Цитираният откъс от романа на Пенджерков убедително показва как ритуалната фабула успява да замени трагедията с героично-приказен наратив. Капитализирането на мъченическата смърт е сред най-строгите догми в соцреалистическа литература, тъй като попълва рехавия символен резерв на управляващите комунисти. Нейните литературни образи обаче не успяват да развълнуват читателите, тъй като образците на поведение, основани на свръхчовешка героика, са принципно несъизмерими с ограничените човешки възможности за тяхното постигане, или (парафразирайки думите на Михаил Риклин) събитията на дискурса не принадлежат на субекта и за отделната личност остават стерилни, защото са във владение на свръхмощни диалектически сили, които се проявяват само тогава, докато не се разтворени в конкретните си лица и прояви[130]. Затова в по-късните произведения на соцреализма ритуалната фабула се укрива в дълбинните мотиви на сюжетите, едва ли не в архетипното несъзнавано, проявява се като нравствена доминанта в поведението на героите, рядко е подложена на директно изображение, а осветява наративите подобно черно слънце, наподобявайки формулата, за която Бодрияр пише, че е едновременно магична и комична, защото се подчинява на правилото, че това може за всичко да послужи.

Партизанското движение, скрепено от пропагандната парадигма с хиляди жертви, се превръща в свръхмотив за ежедневен, обикновен героизъм, а героите на романите на съвременна тематика се изобразяват като длъжници на героите на антифашистката литература. Мотивът за партизанския подвиг функционира като идейна доминанта при художественото претворяване на характерите на новите хора. И ако живите икони се отличават с висока степен на ритуалност, то при художественото претворяване на мъртвите мъченици ритуализацията се превръща в истински религиозен култ.

В романа „Вълчи капан“ (1969) на Атанас Мандаджиев, издание на „Медицина и физкултура“, замислен като шпионско и криминално четиво, са използвани всички възможности на ритуалната фабула да възвисява сюжета – тя функционира и като идейна доминанта, и като нравствен дълг, и като план, идеологизиращ шпионския сюжет, а в добавка, поради възможностите на криминалния жанр, откриваме рядък пример за открадната и осквернена героична смърт. Оказва се, че престъпникът, шпионин, който рецидивира в убиец (с баща цанковист), след края на Втората световна война е снабден с документите на мъченически загинал интербригадист и вербуван от немски агент. Ограбвайки героичната смърт на интербригадиста, той сякаш няма друга цел, освен отмъстително да осквернява образа на антифашиста – живее бохемски, женкар, кариерист и т.н.

Главна роля в разкриването на това престъпление има подрастваща личност, експонирана в разказа близо до стихийното. Това е европейски шампион по борба, студент по право, магнетичен, привлекателен и тайнствен, който трябва да бъде обучен за (контра)разузнавач. Неговият наставник е полковник от вътрешното разузнаване, бивш партизанин, който, попаднал в клопката на малката правда, е забравил идеализма на партизанското време и приема задачата си без ентусиазъм: някакъв борец, хрантутен от организации и ведомства, галено чедо на хора със смешни амбиции, расъл в удобства и грижи и получил офицерски чин, преди да е изпитал войнишкото тегло[131].

За да го склони да приеме бореца под крилото си, неговият пряк началник, генерал от ДС, припомня дълга на полковника към загиналия приятел – Дяволето, физкултурник, който се превръща в нравствена доминанта[132]:

„Той беше самият живот, той и сега е тук, до мене, в моята бодрост, в моята усмивка, в моето предпочитание към малките радости, в спокойствието, с което посрещам неприятностите; съхранил съм го, без да зная, без да разбирам, без да се чувствам задължен… Задължен?… Силен коз бе хвърлил генералът – накара ме да мисля за Дяволето, за приятеля, другаря, за великия самороден талант, който сигурно би възвисил българската спортна слава до непознати висини. Накара ме неусетно някак да почувствам дълг към паметта на мъртвия, към онова, което беше същината му, и от там – дълг към всички, чието призвание е физическата изява. Стаята, моят кабинет, тъй тесен в първите минути, след като приключих разговора с генерала, почна да расте, да се превръща в гимнастическа зала, в отдавна забравения гимнастически салон, дето давахме продукции за гражданството – и аз за първи път от толкова години – видях Дяволето съвсем жив до себе си, чух го да нашепва в ухото ми последната дяволия, измислена специално за понемчените управници… Не, не изменям на Дяволето. Досега съм му изменял, но вече – не, обещавам. Та аз тъкмо заради него вземам бореца (сила, мускули и цар на милиони хватки). Ще го напътствам, колкото мога, винаги ще чувства рамото ми, ще го науча да бъде още по-хладнокръвен и пресметлив, ще обуздавам младежките му спомени и няма да скъпя часове и минути. Разузнавач не ще направя от него – то е ясно и не такова е желанието на генерала, въпреки убедителното му „Той ще бачка, бе човече“, – но ще получи всички условия да се развие правилно като спортист – в това повече не може да има съмнение. Защото съм решил поне отчасти да изплатя дълга си към паметта на Дяволето, да изкупя стари и нови грехове към онова, на което той беше предан с цялата си душа.“[133]

Споменът за загиналия другар, за неговата красива естетизирана смърт, контрастира на откраднатия спомен за убития интербригадист. Ако втората смърт е осквернена, първата е размножена в различни легендаризиращи наративи. Първо това е направено в разказа на генерала, до когото тя е достигнала, носена от уста на уста през десетилетията:

„Нямаш представа как ми подейства тоя случай! Лежа си в кревата и само него виждам: изправил се с краката нагоре и мести ръцете си по тясното дърво над бездънната пропаст. Какъв красив край! Смъртно прострелян, но и в последния си миг не забравя… и като че ли слиза от успоредката, нали така беше? Плавно описва дъга и потъва завинаги в бездната. И сега ме побиват тръпки… А публиката ръкопляска. Красотата затова е красота – да я разбират всички, и най-големите мръсници.“[134]

Втори път е предадена чрез сакралния спомен на полковника, който също не е очевидец, а е изтръгнал подробности при разпит веднага след Девети от жандармеристите, участвали в залавянето на героя. Те са били възхитени и преобразени от смайващата смърт на физкултурника, прострелян на импровизирано мостче в гората:

„Жандармеристите го сварват в може би най-красивата поза от гимнастиката – изопнат право нагоре, с прибрани крака, като свещ. Повечето са прости момчета: гледат и не вярват на очите си. Какво е това: човек или видение? Мистичен ужас пропълзява по жилите им, отнема им способността да разсъждават – настървението отстъпва място на необяснима за професията им вялост.“[135]

Следва куриозен диалог, в който Дяволето се шегува с опасността, все едно че се разхожда по тротоара пред Магурата:

„Елате вие, място има за всички… Ама вие съвсем сте скарани с възпитанието! Когато човек има работа с някого, той отива при него, а не обратно… После аз не ви познавам, а мама ме е учила да не разговарям с непознати. Съжале боку!… Утре ми изпратете визитните си картички.“[136]

Цялата тази демонстрация на железен дух пред лицето на опасността наистина добива фантасмагорични размери – балада, представена фигуративно като сложен гимнастически лупинг:

„Блясва огън, нещо парва беглеца в слабините и го олюлява. С последни усилия той изправя в предишната поза раненото си тяло, изопва го като струна, сетне бавно и грациозно, сякаш слиза от успоредка, политва в пропастта. Долът още ечи от гърмежите, а Дяволето се гмурка в сребристия въздух към рекичката долу, която смъртният му унес вижда като огромно синьозелено море с ласкаво преливащи вълни.“[137]

* * *

Ритуалните (героично-притчови) легитимации на противоречивите процеси, връзки и зависимости в партизанското движение и в историята на комунистическата партия се превръщат в сърцевина на партизанските сюжети – както във фикционалните, така и в документалните жанрове. Чрез ритуалната фабула се показва израстването на героя до равнището на комунистическата идея под ръководството на бдящата партия, персонализирана често във фигурата на персонаж-наставник. Абсолютно недопустими са самостоятелни, случайни или инцидентни прогледи и прояви (актове на индивидуализъм), защото това би проблематизирало дисциплинарните процедури, ръководните функции и властовата доминанта на комунистическата партия. Използването на ритуалната фабула в биографичните очерци и разкази подчертава най-вече стремеж към вписване на оцелелите герои (или „прототипи“) в привилегированата класа, а в белетристиката – към заемане на водещи позиции на авторите в писателската общност.


Първоначална публикация в:
Ангелова, Мая. Взривена литература: военни прози, партизански разкази, партийни мемоари

 

[1] Вж. Шишков, А. Животът на комуниста като млад – В: Това е моето минало. Т. 4. Съст. М. Груев, Д. Щ. Димов. ИИБМ. Сиела. С., 2021, с. 205–278.

[2] Сведенията са взети от статията на Красимира Узунова от Исторически музей – Хасково. Вж.: Узунова, К. Хасковлии стават партизани на 10 септември, на 12-и разстрелват 6-има офицериHaskovonet, 9.09.2016. Онлайн: https://www.haskovo.net/news/199796/haskovlii-stavat-partizani-na-10-septemvri-na-12-i-razstrelvat-6-ima-ofitseri.

[3] Вж. Русев, Н. Последната крепост, или Принос за изясняване на истината за Хасковските събития около 9 септември 1944 година. Балкани. С., 2009.

[4] С Хасково е свързан и друг нелицеприятен факт, показващ желанието на властта да отстрани конкурентите в организацията на съпротивата. Както в Дупница, така и тук, с особена харизма се ползват анархистите. Така на 10 юни 1946 г. пред очите на един от сочените за най-авторитетни организатори на съпротивата, ген. Добри Терпешев, след произнесените пламенни речи от анархиста Манол Васев и от прегърналия анархистическата кауза писател и журналист Делчо Василев екзалтираната тълпа с песен на уста понася на ръце двамата анархисти. Ревността на комунистите не закъснява. В началото на 1947 г. Манол Васев e изпратен в концлагера край язовир „Росица“, а срещу Делчо Василев е изфабрикувано фантастичното обвинение, че подготвя атентат срещу Тито. Делчо Василев, под чието редакторство през 1946 г. излиза и хасковския литературен сборник „Пламък“ (един от първите провинциални сборници, посветен на партизаните), в продължение на 16 години престоява в затворите в Хасково, Шумен и София, както в лагерите Куциян, Персин и Белене. Вж. Караиванов, М. Делчо Василев – бележит културтрегер-анархистАнархо портал, 28.03.2014. Онлайн: https://www.anarchy.bg/articles/delcho-vasilev-belejit-kulturtreger-anarhist/.

[5] Горов, К. Без фронт и тил. Записки за дейността на партизанския и народоосвободителен Камчийски отряд „Васил Левски“. Изд. на БРП (к). С., 1947.

[6] В борбата и шегата помага. Стършел. С., 1969. Сборникът е анотиран като спомени на антифашисти, чрез които се разкриват характерът на българския комунист, неговата жизненост и дълбоко чувство за хумор, което не го напуска пред лицето на смъртта.

[7] Вж. Историята на България в мемоарната литература: Библиографски указател. Съст. Иванка Петрова. С., 1985.

[8] Ламбрев, К. Средногорски партизани. Български писател. С., 1952, с. 413.

[9] Пак там, с. 411–417.

[10] Пак там, с. 416.

[11] Пак там.

[12] Пак там, с. 418.

[13] Вж. Убиец от Стряма: Главите им рипкаха като на заклани пилета!Марица, 22.02.2010. Онлайн: https://www.marica.bg/plovdiv/gradat/ubiec-ot-strqma-glavite-im-ripkaha-kato-na-zaklani-pileta.

[14] Гюлева, М. Изповед – В: Това е моето минало. Т. 4..., с. 69–72.

[15] Чобанов, Х. Партизански спомен – В: Пак там, с. 44.

[16] Вж. Писма, интервюта и други материали във връзка с книгата на Давид Овадия за разгрома на отряд „Антон Иванов“ – ЦДА, ф. 174 Б, оп. 2, а.е. 881, л. 2.

[17] Жанровото означение разказ вероятно е съобразено с хонорарната ставка за написване на разказ, повест или роман по това време, като най-високата спрямо обема е за написване на разказ. Обемът, героите, фабулата и композицията са подходящи за номинирането му като повест, както е при публикацията му през 1964 г.

[18] Андреев, В. Рецензия за книгите „В полето“ и „Нашата сила“ на Павел Вежинов – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а. е. 7, л. 52–59.

[19] Ламбрев, К. Средногорски партизани. Български писател. С., 1952, с. 243–245.

[20] Вж. Чакъров, С. В огъня. Профиздат. С., 1960. Книгата има още две издания – през 1969 г. и 1989 г.

[21]Цит. по: Леонидов, Р. Дед или разгромът на… Давид – Факел, 9.09.2014. Онлайн: https://old.fakel.bg/index.php?t=3881.

[22] Необичайно свидетелство за героичната битност веднага след Девети на Коста Ламбрев (от пролетта на 1944 началник-щаб на Първа средногорска бригада „Христо Ботев“, завеждащ агитацията и пропагандата, отговорен редактор на бригадния вестник „Народен глас“, участник във всички по-големи бойни и политически акции на бригадата; от 1946 до 1970 г. дипломат, пенсиониран като пълномощен министър в Мавритания) откриваме в интервю с Надежда Любенова, съставителка на книгата „Стряма – вторият Батак – 1944 г.”, събираща спомени на живи свидетели и архивни документи от 1944–1951 г., за събитията в с. Стряма. Достоверността на спомена за „подвизите“ на К. Ламбрев не е документално подплатена, но в спомените на набожния старец Бай Христо Ламбрев се мярка като дясната ръка на Леваневски. Вж. Убиец от Стряма: Главите им рипкаха като на заклани пилета!...

[23] Андреев, В. Рецензия за книгите „В полето“ и „Нашата сила“ на Павел Вежинов – В: Рецензии (1951) на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 7, л. 53.

[24] Пак там, л. 52–59.

[25] Загорчинов, Ст. Рецензия за романа „Победители” от Величко Нешков – В: Рецензии (1952) на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а. е. 10, л. 28–31.

[26] Коткин, С. Когато Сталин се сблъсква с Хитлер – Електронно списание Либерален преглед, 2019. Онлайн: http://librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/prospects/world/3592-kogato-stalin-se-sblaskva-s-hitler. В тази статия четем още: „Това подлага на постоянно изпитание собствената им  способност за упражняване на здрав човешки разум. Като администрация режимът представлява кръстоносен поход за планиране и контрол, който в крайна сметка води до всеобщо разпространение на импровизирани незаконности, извратен стремеж към ред и система, в която пропагандата и митовете за „системата“ са най-систематизираната част. Сред всеобщо практикуваната непрозрачност и постоянните лъжи, дори най-висшите служители са принудени да тълкуват ситуацията в съгласие с някакъв вид „Кремълознание“ [Kremlinology]. Фанатичната свръхцентрализация често се саморазрушава, но култът към партийната и особено сталиновата непогрешимост се оказва в края на краищата най-опасният недостатък на силно склонното към грешки сталинско управление... Въпреки дълбоката му проницателност за човешката психика, демоничната му изврътливост и острия му ум, Сталин е заслепен от идеология и фиксирани идеи. Британският премиер Уинстън Чърчил не разполага с нито една дивизия по съветската граница, но Сталин си остава абсолютно обсебен от представите си за британския империализъм, борейки се срещу Версайския договор дълго след като Хитлер вече го е направил на парчета, и продължавайки да вярва, че Хитлер води преговори с британците зад гърба му.

[27] Тъй като не разполагаме с оригинала на ръкописа на този роман, ще цитираме по-голяма част от текста на рецензията на Ст. Загорчинов тук: „Романът е разделен на три части.  В първата част се описват събития които стават в навечерието на девети септември 1944 – борби между партизани и войска, обявяване на въстанието, заемане на властта от ОФ, ликвидиране на провинените фашисти, митинги, подготовка за народен съд. Във втората част е дадено участието на действащите лица, както партизани така и офицери, в освободителната война в Македония. Първи боеве с немците, първите търкания с титовците по въпроса за военните трофеи, и други въпроси появяване на разногласия между войсковите началници –  стари царски офицери и помощник-командирите. [...] Помощник-командирите успяват да овладеят положението сред войниците увличат ги след себе си, разложението е премахнато. Провинените офицери са отстранени и арестувани. Втора фаза на Отечествената война – в Унгария след като войниците са прекарали малък отпуск вкъщи. Засилвания на търканията с титовците.  Антисъветски чувства,  проявени във войсковите части на Титовската войска.  Титовски началници работят за откъсването от съветите и преминаване към англо-американците.  Връзки на български офицери с титовци. [...] Авторът не показва голямо художествено умение. [...] Изобщо по линията на политическата просвета на фронта нищо не се прави. Те бързо ще се предават на деморализация, духът им не е особено  силен. Копнежът към семейството е тъй силен, че те не се различават много от войниците некомунисти и лесно се поддават на вражеска пропаганда, която им обещава връщане по домовете.“ Вж. Загорчинов, Ст. Рецензия за романа „Победители” от Величко Нешков – В: Рецензии (1952) на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а. е. 10, л. 28–31.

[28] Нешков, В. До др. Директор на изд. „Български писател“ – В: Рецензии (1952) на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а. е. 10, л. 251.

[29] Социалдемократическите идеи в подстъпите на Първата световна война подготвят работническото движение за радикална промяна на световния ред. Една успешна германска революция несъмнено би породила революционна вълна, която би преобразила Европа и светът в по-голяма степен, отколкото съветската. Това положение обаче минава през горнилото на Първата световна война, когато Вторият интернационал буквално се срива и всички лидери на социалдемократическите партии мобилизират работническата класа в отбраната на своето конкретно отечество. В отлика от завета на Ленин (и Троцки), че задължение на класовоосъзнатия пролетариат е да защитава своята класова солидарност, своя интернационализъм, социалистическите си убеждения срещу оргията на шовинизма, повдигнати от „патриотичните“ буржоазни клики на всички държави, Сталинският режим преди Втората световна война вече гравитира около лозунга Социализъм в една държава. Затова до 1941 г., вместо да се изправи срещу Хитлер, Сталин търси съюзи с така наречените „демократични“ империалистически сили и тайно прави опити за постигане на съгласие с нацисткия режим на определени етапи. Но след Свещената победа във Втората световна война, апетитите за поход към световна промяна значително се изострят. Показателно е, че Сталин не особено е почитал като празник Деня на победата – 9 май. Една от причините е, защото това е дата, на която спира походът към световно преустройство.

[30] Пълен конспект на изчерпателното, съобразено с ЦК на БРП (к), обезопасяване на всяка грешка, ще открием в първата част на излязлата през 1946 г. документална книга на Орлин Василев – Василев, О. Цит. съч. с. 81.

[31] Андреев, В. В Лопянската гора. Държавно военно издателство. С., 1956, с. 28–19.

[32] Пак там, с. 36–37.

[33] Янева, В. Добри Жотев. Литературна анкета. Българска академия на науките. С., 1980, с. 115.

[34] Станев, Е. В скривалищетоЛитературен фронт, бр. 1, 7.09.1950.

[35] Станев, Е. Пак там.

[36] Чека е съкращение от Чрезвичайна комисия, както е известна Всеруската извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажа (на рускиВсероссийская чрезвычайная комиссия по борьбе с контрреволюцией и саботажем), съкратено ВЧК и по-известна като Чека.

[37] Станев, Е. В скривалището…

[38] „Първата бразда“ на Йово Камберски – В: Издателство „Български писател“, Рецензии (1951) – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 7, л. 6–12.

[39] Пак там.

[40] Константинов, Г. Млади сърца – повест от Георги Марков – В: Издателство „Български писател“, Рецензии (1951). ЦДА, ф. 284, оп. 3, а. е. 7, л. 30–32.

[41] „Първата бразда“ на Йово Камберски..., л. 6–12.

[42] Пак там.

[43] Калчев, К. Живите помнят. Български писател. С., 1964, с. 30.

[44] Петров, Н. Бронирана вяра. Издателство на БКП. С., 1970, с. 81–82.

[45] Вж. повече за социалната субгрупа „бивши хора“: Иванов, Мартин. „Бивши хора“: към унищожението на една „класа“ – В: Преподреждането на обществото. Страници от социалната история на комунизма в България. Изследвания в чест на 80-годишнината на професор Ивайло Знеполски. ИИБМ. Сиела, С., 2021, с. 161–240.

[46] Бележки на Хр. Бръзицов за мемоарната книга „Бившите хора“. София. 17.08.1960 г. Оригинал. Машинопис – ЦДА, ф. 543 К, оп. 2, а.е. 60.

[47] Вж. Бръзицов, Христо. 3000 нощи в затвора. УИ „Св. Кримент Охридски“. С., 1991.

[48] Писмо от Хр. Бръзицов до Лука Малеев със спомени за времето, прекарано в затвора, положението на семейството му и др. София. Юни 1970 г. Копие. Машинопис. – ЦДА, ф. 543 К, оп.,2, а.е. 524.

[49] Пак там.

[50] Пак там.

[51] Пак там.

[52] Пак там.

[53] Вж. повече за това в текста, който дава яснота за творческата лаборатория на инкорпориран в новото общество, публично разкаял се бивш човек в: Бръзицов, Хр. Бележки за написване на мемоарна книга „Бивши хора“ – ЦДА, ф. 543 К, оп. 2, а.е. 60, публикуван в приложенията на тази книга.

[54] Жечев, Т. Българският роман след Девети септември. Наука и изкуство, С., 1980.

[55] Чолпанов, Б. Бележки за книгата „Втора рота“ от военна гледна точка – В: Рецензии от 1950 на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 5, л. 73.

[56] Карамфилов, Е. Герои и характери. Народна култура. С., 1973, с. 199–201.

[57] Жечев, Т. Българският роман

[58] Спасов, И. Черти от съвременната българска литература. Български писател. С., 1980, с. 36.

[59] Вж. Добренко, Е. Метафора власти. Литература сталинской эпохи в историческом освещении. Мюнхен, 1993. Онлайн: https://bg1lib.org/book/3094920/ead6d6

[60] Андреев, В. Рецензия за книгите „В полето“ и „Нашата сила“ на Павел Вежинов – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 7, л. 52–59.

[61] Жечев, Т. Българският роман…, с. 27–28.

[62] Пак там.

[63] Цит. по характеристиката на Чавдар Добрев от Регистъра на сътрудниците на Държавна сигурност. Вж.: Чавдар Атанасов Добрев – Сайт Регистър на сътрудниците на Държавна сигурност и разузнавателните служби на БНА. Онлайн: https://agentibg.com/index.php/bg/

[64] Добрев, Ч. Литература и критика. Български писател. С., 1988, с. 197.

[65] Вж. Кукулин И. Регулирование боли: Предварительные заметки о трансформации травматического опыта Великой Отечественной / Второй мировой войны в русской литературе 1940–1970-х годов – В: Память о войне 60 лет спустя. Россия, Германия, Европа. Новое литературное обозрение. М., 2005, с. 621–622.

[66] Вж. Вежинов, П. Избрани повести. Български писател. С., 1964, с. 85–86.

[67] Пак там.

[68] Смирнов, И. П. Психодиахронологика: Психоистория русской литературы от романтизма до наших дней. Новое литературное обозрение. М., 1994.

[69] Рыклин, М. Террорологики. Эйдос. Тарту, 1992. Онлайн: https://bg1lib.org/book/1148570/3a8086.

[70] Рыклин, М. МетродискурсТопос. Литературно-философский журнал, 13.07.2005. Онлайн: http://www>. topos.ru/article/3805.

[71] Рыклин, М. Пространства ликований. Тоталитаризм и различие. Логос, М., 2002.

[72] Ryklin, M. K. Metamorphoses of Speech Vision (trans. C. Troy) – In: Between Spring and Summer: Soviet Conceptual Art in the Era of Late Communism. The MIT Press, Cambridge, 1990, p. 136–137.

[73] Рыклин, М. Тела террора – В: Террорологики...

[74] Сандомирская, И. Блокада в слове. Очерки критической теории и биополитики языка. Новое литературное обозрение. М., 2013.

[75] Вихров, С. По пътя на победата. Печатница „Линотип“. С., 1947.

[76] Вж. за този случай: Бенбасат, Алберт. Да убиеш зевзекПортал Култура, 25.07.2018. Онлайн: https://kultura.bg/web/да-убиеш-зевзек/

[77] Вихров, С. По пътя на победата...

[78] Хаджигеоргиев, А. Партизанската литература – Блог „Градината“, 2013. Онлайн: http://hadjigeorgiev.blogspot.com/2013/08/blog-post_10.html.

[79] Андреев, В. В Лопянската гора. Държавно военно издателство. С., 1956, с. 57–58.

[80] Пак там, с. 72.

[81] Пак там, с. 76.

[82] Пак там, с. 83.

[83] Пак там, с. 81–87.

[84] Стойчев, В. За предназначението на помощник-командирите във войскатаФронтовак, 13.02.1945, с. 1.

[85] Вж. тези указания на Г. Димитров в: Дирижирането от Москва на масовите убийства („Революционната чистка“) и „Народния съд“ през есента на 1944 г. в телеграмите на Георги Димитров и Трайчо Костов („Спиридонов“). Документи от Колекция микрофилми на Централния държавен архив –   http://decommunization.org/Documents/NarodenSud.pdf

[86] Павлов, Т. Лъчи в преизподнята. Писма из затвора. 1923–1929. Народна култура. С., 1947, с. 7.

[87] Ивайло [Борис Делчев]. Плодовете на самоизтъкванетоЛитературен фронт, бр. 18, 5.01.1946.

[88] Павлов, Т. Лъчи в преизподнята…, с. 6.

[89] Пак там, с. 7.

[90] Цеткин, Клара. Воспоминания о Ленине. Государственное издательство политической литературы. М., 1955.; Ел. портал „Хронос“, Библиотека Хроноса. Онлайн: http://hrono.ru/libris/lib_c/cetkin_lenin.php.

[91] В предговора към антологията „Маруся се отрови…“ съставителят Дмитрий Биков откроява три теми, актуални в литературата от това време: „Първата – свободната любов, теорията на „чашата вода“, приравнява половото чувство с обичайния глад, който се удовлетворява без всякакви морални питания и угризения на съвестта. Това е спасение на любовта от романтиката, срамежливостта и ритуалите на ухажването; Втората тема е новата конфигурация на семейството: комуна, „любовна тройка“, понякога вариация на хлистовска секта [подобна на богомилските – Бел. моя: М. А.], където хлистовската богородица дарява избраните с любовта си, а всички заедно й служат. И третата, тясно свързана с тях: скука, самотничество, ранна преситеност и рисковани експерименти със собствения живот.“ Вж. Маруся отравилась. Секс и смерть в 1920-е. Сост. Дмитрий Биков. Аск. М., 2018, с. 12.

[92] Петров, Н. Бронирана вяра. Издателство на БКП. С., 1970, с. 31–32.

[93] Орлинов, О. Дълг към сенките. Изд. на Отечествения фронт. С., 1984, с. 64.

[94] Пак там, с. 66.

[95] Пак там, с. 65.

[96] Пак там, с. 66.

[97] Делчев, Б. Дневник. Съст. М. Фъркова. Народна култура. С., 1995, с. 33.

[98] Вж. Пенелов, Илко. Националната библиотека и създаването на библиотечна цензура в България (1945–1957) – В: Библиотеката – минало и настояще. Юбилеен сборник, посветен на 125-годишнината на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. С., 2005, с. 97–98; Пенелов, Илко. Списъци на забранените в България книги през 40-те и 50-те години на ХХ век – В: Пътят към книгите и информацията. Юбилеен сборник, посветен на 65-годишнината на Татяна Янакиева. Съст. А. Тотоманова, Цв. Панчева. С., 2009, с. 122–130.

[99] Вж. Списъци на забранена литература. Държавно издателство за наука и изкуство. С., 1952, с. 4.

[100] Вж. Секретният книжен фонд (СКФ) на Народна библиотека „Иван Вазов“. Съст. М. Балджийска, М. Нигохосян, Й. Злачева, Д. Кифорова –  Сайт на Народна библиотека „Иван Вазов“ – Пловдив. Онлайн:

https://www.libplovdiv.com/index.php/bg/2010-01-06-13-01-56.

[101] Вж. Протокол от събрание на партийната организация при СБП (6–7 април 1950) – В: Принудени текстове. Самокритика на български писатели (1946–1962). Съст. П. Дойнов. Сиела. С., 2010, с. 99.

[102] Пак там.

[103] Пак там, с. 98.

[104] Цит. по: Пенчева, Р. Минало незабравимо – Електронно списание „Литературен свят“, Online: https://literaturensviat.com/?p=5089.

[105] Орлин Василев така и никога не издава написаната от него около 1946 г. биография на Трайчо Костов, която в момента се намира в Централен държавен архив. Вж. ЦДА, ф. 265 Б, оп. 1, а.е. 2.

[106] Славински, П. Последният щурм. Български писател. С., 1951.

[107] Вж. Янков, С. Птица над пожарищата – Бележник-1944 год. от К. КонстантиновСлавяни, бр. 3, 1947, с. 117–118. Цит. по: Душкова, М. Semper Idem: Константин Константинов. Поетика на късните разкази. Лени-Ан, Русе, 2012.

[108] Петров, Е. Птица над пожарищатаЛитературен фронт, бр. 15, 27.12.1946, с. 4.

[109] Кнэхт, Наталья. Исторический опыт негативной антропологии и судьба возвышенного в литературе и философии XX и XXI вв. – В: Estetyczne modele literatury rosyjskiej II: Estetyka i światopogląd, Uniwersytet w Białymstoku, Białystok, 2018, с. 203–219. Онлайн:

https://repozytorium.uwb.edu.pl/jspui/bitstream/11320/10093/1/Estetyczne_modele_literatury_rosyskiej_Estetyka_i_swiatopoglad.pdf.

[110] Пак там.

[111] Пламък: Литературен сборник. Съст. Делчо Василев и др. Областна инспекция на информацията и изкуствата. Хасково, 1946, с. 6.

[112] Пак там, с. 44.

[113] Пак там, с. 66–74.

[114] Василев, Д. Писателски и поетически фигури в ХасковоНародна  борба, бр. 113–126, 8 септември – 28 декември 1946. Цит. по: Нанчев, Й. Идеология и литературен живот в Хасково след промяната през 1944 година – Електронно списание Литературен свят. Онлайн: https://literaturensviat.com/?p=46490

[115] Топузов, Т. Погребение – В: Пламък: Литературен сборник..., с. 105.

[116] Пак там, с. 108.

[117] Пак там, с. 109.

[118] Конырева, Ирина В. Трансформация жанра плача в культуре Сталинской епохиУченые записки, Н. III-2 (7), 2011. Онлайн: http://www.uzknastu.ru/files/pdf/2011-7-2/84-88.pdf.

[119] „Павел действително върши някаква нелегална работа, разнася позиви, влиза в престрелка с полицията, устройва събрания в къщата на леля Васа и т.н., но коя е истинската движуща сила не показва. Постъпките на Павел са дадени в някаква романтично-авантюристична окраска, без да са свързани по-плътно с общото развитие на действието на романа. Борбата на Павел и неговите другари е изобразена абстрактно. В романа не е даден по-широк кръг на хора, участващи в антифашистката съпротива [...]. Това не е позволило на автора да създаде една правдива и задълбочена картина на засегнатата от него действителност. Това повърхностно отношение е довело Пенджерков до изместване на действието в криминално-авантюристична посока. [...] Авторът трябва да съсредоточи вниманието си върху истинската движюща сила на водещата се в романа борба, да изведе на преден план Комунистическата партия“ – Цит. по: Наимович, М. Деца на улицата. Роман от Георги Пенджерков – В: Рецензии от 1950 на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 5, л. 60–61.

[120] Пенджерков, Г. За второто издание на „Деца на улицата“ – В: Рецензии от 1950 на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 5, л. 40а.

[121] „Стачка“ на Спас Кралевски – В: Рецензии от 1950 на издателство „Български писател“ – ЦДА, ф. 284, оп. 3, а.е. 5, л. 62, 63.

[122] Станев, Е. ПисмоРаботническо дело, бр. 291, 10.12.1948.

[123] Вж. Коралов, Е. Каблешково гори. Народна просвета. С., 1949.

[124] Пенджерков, Г. Инквизицията. Народна култура. С., 1951, с. 306.

[125] Пак там, с. 307–308.

[126] Вж. Бодрияр, Ж. Системата на предметите. Лик. С., 2013.

[127] Пенджерков, Г. Инквизицията..., с. 309.

[128] Станев, Е. ПисмоРаботническо дело, бр. 291, 10.12.1948.

[129] Шагинян, М. Смерть ЛенинаЖизнь искусства, бр. 5, 29.01.1924, с. 2.

[130] Вж. Риклин, М. МетродискурсТопос. Литературно философкий журнал, 13.07.2005. Онлайн: https://www.topos.ru/article/3805.

[131] Мандаджиев, А. Вълчи капан. Медицина и физкултура. С., 1969, с. 15.

[132] Тук личи поръчковостта и ведомствеността на романа, издаден от „Медицина и физкултура”, като фикцията позволява с леки, козметични поправки в легендарното минало да бъде въведен и герой физкултурник, чийто героизъм се изразява в повдигане духа на сломените партизани след разгром на четата с физически упражнения, клякания и закачки.

[133] Мандаджиев, А. Вълчи капан..., с. 22.

[134] Пак там, с. 17.

[135] Пак там, с. 19.

[136] Пак там.

[137] Пак там.

 

Pin It
Мая Ангелова
Мая Ангелова е преподавателка по съвременна българска литература към ВТУ „Св. св. Кирил и Методий". Занимава се с проблемите на соцреализма и литературата на НРБ. През 2013 публикува монография, посветена на производствения роман.
Други статии от този автор

Посетители

61

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Поражението на... преди 1 ден
  • Йордан Нихризов писа Още
    В анализа мисля, че... преди 2 дни
  • мхм писа Още
    Този Мишра няма как да... преди 2 дни
  • мхм писа Още
    Толкова по-зле. Значи... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Кафà. преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Затварям... преди 3 дни
  • Броди писа Още
                        С... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    За мен нещата за Русия... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Интересно с какво... преди 5 дни
  • Тихомир Тачев писа Още
    Явно авторът е... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Хубаво е Броди да... преди 5 дни
  • Метър писа Още
    Д-р Канов...ВЕЛИКанов! преди 6 дни
  • Броди писа Още
    ... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Има ли някой някъде да... преди 1 седмица
  • фон Шванц писа Още
    Йоахим Фест доказва,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Съгласен съм Златко -... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, Николай,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Като цяло отговорите... преди 1 седмица
  • pendo писа Още
    Може да е глупаво, но... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Виж, Вальо,... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Интересна публикация... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Кирхов, проклета... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Да не забравяме също,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Блестящ анализ и... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 3 седмици