1 1 1 1 1 Оценка 100% (3 гласувания)
Pin It

 

2022 03 Lenin

 

Встъпителни думи

 

В централна градинка на Уфа на масивен постамент тежко е седнал мраморен Ленин. Отминавам, но Рафаел, радиоинженер, роден през 1941 г. (когато за СССР започва Втората световна война), прави нещо съвсем детинско – предлага да чукна Ленин с ръка по обувката. В първия момент си помислям, че става дума за местно суеверие като това, заради което ходилото на бронзовата статуя на св. Петър във Ватикана е заоблено като плавник, изтрит от милиони докосвания. Само че случаят със статуята на Ленин се оказва друг – чукнах я и тя отговори с ехо от плексиглас. Някой преди години откраднал мрамора и общината прикрила кощунството с този ефектен и евтин паметник-ехо. Временно. Оттогава един плътен, тежък, изпълнен със съдържание мраморен къс търси своята неокласическа форма, а кухият двойник на Ленин извежда до абсурд играта между същност и привидност в соцреалистическото изкуство. В друг контекст фигурата можеше да се възприеме като поп-арт, постмодерна закачка или хулиганска провокация към добрия вкус. Всъщност тя е точно такава, но се преструва на нещо по-солидно и скучно, защото пактът, сключен между съдържание и прилика в изкуството от сталински тип, скоро няма да бъде разтрогнат.

(10. 09. 2019, Уфа, Башкирия)[1]

 

Студиите в тази книга, посветени на партизанските наративи, както и тези, посветени на наративите за „Отечествената война“, се вписват в общото усилие на българската историография след началото на ХХІ век да картографира систематично, да опише критически и да осмисли концептуално литературата от епохата на НРБ. Съществен белег, който отличава всяко занимание с феномените на изкуството от сталински тип от друга подобна работа е, че в съдържателен план те често са „кухи“, което е потвърдено и от Андрей Синявски, и от Владимир Паперний, и от Михаил Риклин, и от Борис Гройс и от мн. др.[2] Подложени на деконструкция, наративите или просто се „пръскат“ или се държат като знаци от друг, свещен ред, чийто ирационален смисъл няма да узнаем и след сто години. Или, както казва Георг Зимел за жителите на утопичното градче „Рози“, в което гражданите се избиват до последния човек, за да премахнат всеки остатък от неравенство в обществото си, отглеждайки все по-еднакви рози – противно на всички промени и революции, розите продължават да живеят в своята самодостатъчна красота в утешително безразличие[3]

Следователно проблемът е не да се разбере смисълът на творбите, а това, според какъв принцип соцреалистическата мисъл е приложена към граматиката на конкретните наративи и какво обслужва това. Защото, както твърди Д. Лукач, конкретният текст е проява в самия живот на абстрактната дейност на диалектиката. А също – как се постига съдържателно разнообразие, различни жанрови сцепления и литературноисторически развой, след като методът изповядва ненавист към формата.

Тази книга се фокусира върху създаването на основни жанрови модели на нормативния социалистически реализъм още в първите години на отечественофронтовската власт – време на резки идеологически маневри, когато е в ход формирането на ново, класово съзнание. Тук са проследени и част от трансформациите на посочените повествователни модели през следващите четири десетилетия на комунистическия режим. Именно социалистическият реализъм, внедрен едновременно в художествените, в документалните и в мемоарните партизански наративи, разрушава историческата перспектива, митологизира общия разказ за епохата и осигурява романтична драперия, зад която тоталитарната власт може немотивирано да сменя идеологическите си указания, да прикрива насилническата си природа, апелирайки ту към класова ненавист, ту към традиционно вкоренени национални импулси.

На мнозина е известно, че върху тематичния терен на партизанската и военната проза (и мемоаристика) в литературата на НРБ през годините са изстреляни най-много идеологически моделирани книги. През 1946 г. например соцреалистите пишат по две-три книги наведнъж, издателствата ги чакат, а критиката ги обгрижва с рецензии и статии. Литературното претворяване на „Отечествената война“, заради скоростта на връхлетялата история, изпреварва епическото отразяване на абсолютната начална дата в българското комунистическо летоброене – 9 септември 1944 година. Но тази историческата инверсия се превръща в предимство за соцреалистическия епически вектор, защото войната предлага онова драматично сгъстяване на историческото време, което заостря сюжетите в мощни епически експлозии и е традиционна среда за разгръщане на милитаристичния дискурс, чийто метажанр е заповедта. По този начин военният разказ попада в идеален социален контекст и се превръща в най-подходящата дискурсивна среда за ускорено овладяване на социалистическия реализъм от българската литература. Напълно в синхрон с казаното от Ленин, който твърди, че новият епос е вестника (Червеният Толстой).

Разпространеното след 1989 г. становище, че тази книжнина, плод на „идеологическа металургия“ и властова „социобалистика“ е с ниска художествена стойност и затова не заслужава особени литературноисторически усилия, несъмнено е проява на добър вкус, но не е достатъчно честно отношение към миналото. Защото тя е част от литературната памет и от формирани „фундаментални“ представи, до днес живи в съзнанието на поколения българи и разделящи (често антагонистично) българското общество. Ако обаче премахнем каузалността в твърдението, че с тях няма защо да се занимаваме, защото са слаби творби, то е в синхрон с казаното от литературната наука и след смъртта на Сталин (1953). Няма спор, че повечето от тези произведения са поръчкови и конюнктурни, имат политическа употреба и идеологическо съдържание. Те или пропагандират политиките на властта, или се мислят като действено слово, което трябва да възпитава обществото и да променя света. В риторичен аспект те са нерепрезентативни, нямат много логически съвпадения освен тези, които сами тиражират.

В литературата, превзета от политическата действителност, соцреалистическите наративи са задължени да конструират основополагащи или легитимиращи политически митове като тези за всенародно въстание, Девети септември, класов подвиг, комунистически авангард, възторжена съзнателна маса, религията – опиум и малоумие, партията – гарант на бъдещето, праведна омраза, свещен дълг да се мъсти и т. н. Така, покрай другото, успяват да прикрият установяването на ново, мускулесто неравенство в обществото, чрез еднопартиен режим, управляващ уж в името на народа, а всъщност, комуто е изгодно.

И точно това в тях, което не си струва труда на изтънчения естет, трябва да бъде проучено. Резултатите от многогодишното ни живеене в тази дискурсивна среда до днес продуцират историческа вина или родова гордост. Соцреализмът се проявява в днешните мощни рекламно-пропагандни модели, в невидимите хибридни войни, в изблици на неовладяно насилие, чрез което се манипулират масите. Но самият соцреализъм настоява да бъде забравен и се прави на мъртъв. Защото с изключение на приключенско-авантюрната реплика на партизански роман „Сестри Палавееви“ (от Алек Попов), историческия роман „Девети“ (от Анчо Калоянов) и лирическо-психологическия рафиниран модел на себепознанието в „Черните обувки“ (от Десислава Неделчева), които фронтално поглеждат към преживяното, тази памет работи подмолно, скрито и невидимо и продължава да върши своето. Затова смятам, че механизмите на конструиране на идеологическата литература, обхватът на нейното въздействие, както и агресията, с която застава към всеки алтернативен глас, трябва да бъдат изяснени, а като начало – прочетени още веднъж.

Става дума за хиляди художествени, мемоарни, исторически книги, създадени в дискурсивно единство между партиен документ, реч на вожда, съветски художествен образец, деавторизиран почерк, дирижирани читателски очаквания и критически оценки. Те се самоопределят като документи на епохата. В тях можем да видим как властта моделира обществото чрез екстатичните възможности на езика и как чрез тиражи, критическо адмириране и строго администриране започват да се налагат имена, да се роят тематични тенденции.

Дали са помогнали да се въобрази класовото съзнание или са претърпели главоломен провал е друг спор (който в момента тече не само сред общностите на литератори, антрополози, социолози, философи и историци, а и сред политически и интелектуални кръгове). Но няма спор, че за антагонизмите в съвременното общество, което по най-малък повод се цепи на две яростно враждуващи, противоположни батареи, дял имат експериментите с общественото съзнание през втората половина на ХХ век.

През 1945/1948 мъгливото огледало на социалистическия реализъм прикрива мощна енергия, невиждана преди, в проявите на варваризъм. Езикът, вместо поле за диалог и обмяна на идеи в обществото, се превръща в рефлекс на груба сила, която е налагана като един вид „качество“ . Силната привързаност към конспиративните методи на комунистите налага на речта ниска информативност, висока метафизичност и поетическа чувственост. Най-често това е бъркотия от спекулативен ленински марксизъм, абстрактни прозрения и надут изказ. Заветът на Маркс към философите, които трябва не да обяснят света, а да го променят, превръща езика в най-важната сцена за „смайващ“ класов спектакъл. Затова литературата става не само коментар на политиката, а неин рупор. Този капацитет на действения език идва у нас увенчан със Свещена победа над абсолютното зло – пълчищата на Хитлер, затвърден чрез триумфа на непобедимата класа, акордиран в култ към Сталин, съчетал човек и машина в сили, които могат да мобилизират милиони.

И още нещо за войната, подбуждащо въпроси. В следващите страници изразът „Отечествена война“ е поставен в кавички – не защото тази част от Втората световна война тук се отрича или омаловажава. Напротив, тя има своите жертви и герои, идеологизирани безсмъртници и всекидневни смъртници, заслужили и фалшиви ветерани, хора и групи с каузи и без каузи. Но както е посочено по-нататък в книгата, понятието „Отечествена война“ е заето от съветската пропаганда и сравнително бързо въведено в българска употреба. Добре известно е, че то произтича от прочутите речи на Молотов и на Сталин от 1941 г. Съветският съюз води своята Велика Отечествена война. Но при използването на понятието в български контекст са необходими кавички – за да се подчертае, че „Отечествената война“ в българската историография и литература е чужд идеологически конструкт, който в тази книга неизбежно функционира като цитат.

На моралния фронт нахлуването на този модел в България причинява деградация на интелектуалните ценности. На човека е вменено да забрави всичко добро, което помни (И. Станков) и да приеме всичко, което става без негово участие. Политическото съзнание на просветените маси е в ступор – от хора, които се стремят сами да култивират гражданско мнение, различните организирани общности (извън комунистическата) са превърнати в безсилни свидетели на връхлетялото ги идеологическо щастие. Разигралият се сценарий между победителите от Втората световна война със „сферите на влияние“ превръща следвоенното време в България в тиктакащ механизъм. Преминала през войната без грандиозни беди, България попада в центъра на тайфуна, но голям исторически дуел за бъдещето ни няма да се състои. Вместо интелектуален дебат и конкуренция на политически проекти за по-справедливо бъдеще, нацията ни научава, че няма право на политическо самоопределение.

На историографския фронт моментално започва играта с архивите и спомените, защото, както ни учат древните, истината е първата жертва на войната, а който владее историята, владее бъдещето. Това, което отличава всички тоталитарни системи, е паническият страх от автентични разкази и документи, мнителност към дневници и писма, съчетан с афинитет към предания, легенди и „актуализирани” спомени – все ритуални наративи.

На социалния фронт всеобщите очаквания за единение и братство между хората, за мир и спокойно строителство, са попарени чрез кървави и стихийни саморазправи, прояви на национален ресантиман, на които Народният съд дава законова рамка. Разгромът на хитлеризма оправдава погрома над всички остатъци от патриотизъм, а „хидрата, която е готова да погълне социалния ред“ не иска друго, а неразделна власт. Продуцира се идеята за епохален класов антагонизъм и грандиозни зверства на „стария режим“, а соцреалистическият дискурс се наема да ги изобразява, съсредоточавайки огъня по онези пропити с кръв години – от лятото на 1943 до есента на 1944 г. – на засилен държавен терор, провокиран от конспирациите на комунистите, агентите на СССР и партизанските акции. Това е в съответствие с нуждата да се произведе голям метаисторически фон, който да оправдае модерните форми на едно ново неравенство в обществото. Тоталитарната революция доказва ефективността да се заграбва властта от дисциплинираното малцинство (революционен авангард), вместо по просвещенски да се чака бавна еволюция на общественото съзнание. Това превръща в бутафория идеята да се извисяват широките маси. Управлението се връчва на революционен елит, който се самопровъзгласява за хегемон, като твърди, че е издигнат от народа. Затова соцреализмът отбелязва фундаментално скъсване с реалистическата традиция и директно провъзгласява идеологическата фантазия за нова, действена реалност. По този начин пропитите с кръв, болка и насилие месеци след 9 септември 1944 г. няма да се проявят в литературния дискурс. Той ще разцъфти от отечественофронтовско щастие, окъпан в класова справедливост и оплоден с възторг от разрушаването на греховния стар свят.

Освен това, както предреволюционна Русия няма нищо общо с модерната юзина на индустрията, каквато е Германия на Маркс, така и предвоенна България няма много общо с вносната класова идеология на сталинизма. Тук има изградена съсловна етика и солидарност, която се дистанцира от беднячеството, не се идентифицира с капитала, провокира конституционни промени и защитава правата на работещите. Земеделците също изразяват гласа на голяма част от хората в България, които имат парче земя (преобладаваща част от селяните). И отново без романтично превъзнасяне на сиромашията, тяхното парламентарно представителство се стреми да оземли всеки трудолюбив българин, т. е. да го направи имотен, а не да го ограби и запрати в дебрите на наемния градски труд. Идеята за класова революция не съответства и на вековните стремежи за национално обединение, които се стремят да консолидират, а не да разцепят обществото. И още много забележими и незабележими разлики, отразени с остра чувствителност от развитата реалистична традиция в българската литературата преди 9 септември 1944 г.

Това е част от проблемния обхват, който се стреми да покрие литературноисторическа метафора взривена литература. Промените в развойните литературни процеси, които са изследвани тук, не са нито традиционално еволюционни, нито стилистически рафинирани, нито са плод на жанрова зрелост. Радикалността на промяната в литературата започва ударно, подобно на взрив, който трябва да отвори пропаст между преди и сега, тъй като новият ред гръмко се оповестява за тотално друг по отношение на всеки и на всичко, изработено от културата преди него. Когато гърмът поутихва, зад пушилката бързо се прояснява не друго, а неокласически, възвишен образ, с традиционни черти, но с променени пропорции – в жертва са дадени всички кавалетни форми, за сметка на монументалните. Което не пречи осколки от взривилото се изкуство да продължават да хвърчат и да вземат жертви до края на комунистическия режим.

Пак по време на краткия задимен период, словото като инструмент на обществена рефлексия и индивидуално мислене е подложено на блокада (1944–1948), стремително атакувано (1948–1953) и преобразено в инструмент за промяна на света (във и извън човека). По същия начин, както критиката провижда в книгата „Боеве“ на Йордан Вълчев атентат и покушение над комунистическата правда или конспирация срещу историята, соцреалистическият дискурс щурмува и окупира цялото литературно поле, служейки си с пълен набор от силови инструменти – преки заплахи, разнообразни видове цензура, скланяне към нова литературна вяра, администриране и кариерна закрила на приобщените, маргинализиране на непокорните и т.н.

Специфичните употреби на художествения дискурс в прагматиката на властта също попадат сред обектите на изследователско осветляване. Използването на охудожествения мемоар като донос, съдебно показание или документ за получаване на привилегия, изстрелващ автора към отговорни постове, е обичайна практика при комунистическия режим. Достига се дори до моделирането на престижни наративи от такива азбучни съ-бития като справочници, указатели и подобни. Създават се метажанрове, метакниги, книги двойници и книги, които се хранят с други книги. Портретните очерци се превръщат в силует и балада, пътеписите – в пилигримна литература, летописите – в спомени от бъдещето, мемоарите – в размисли за епохата или диалог със съвременника.

Затова пък много живи, въздействащи, но неудобни спомени и разкази ще останат без книжно тяло. Ще открием техните призрачни следи в редакторски кабинети и издателства, ще се досетим за техните очертания по критическите детайлни претърсвания, но те няма да влязат в печатница. Безтелесните им сенки днес можем да открием само в т.нар. вътрешни рецензии, предадени в архиви на издателства или съюзи. Но къде са изчезнали ръкописите?

Посвещавам тази книга на тях.

В специално приложение в края на монографията публикувам вътрешна рецензия от архива на издателство „Български писател“ за отхвърлен през 1951 г. роман на Йово Камберски, който изглежда изключително обещаващ, но не е пожален от редактора. Делът съдържа още четири потулени в архиви и пожълтели вестници текстове. Единият (фейлетон на Павел Вежинов от 1945 г.) предизвикателно осмива писателите конформисти, година преди авторът да се присъедини към тях. Следващият (рецензия за останал в ръкопис роман на Георги Марков) показва, че начинаещият писател на този етап (1951) е вдъхновен от партийната линия, която след време ще започне да изобличава все по-непримиримо. Третият (конспект за мемоар от Христо Бръзицов) прикрито отмъщава на „бившите хора“, сред чиито редици до скоро писателят се е подвизавал. Четвъртият (разказ от Емилиян Станев) се „укрива“ на страниците на партийната преса, за да не разочарова голяма част от литературната общност. Всеки един от приложените текстове има  специфична биография, която го отличава от другите. Чрез тяхното обособяване в отделен дял стават релефни пет симптоматични авторски поведения по отношение на вписване, отпадане или приспособяване към кръга на лоялните към Комунистическата партия писатели.

В заключение искам да благодаря на професионалната общност от литератори и историци, които посвещават усилията си в проучване на близкото минало на комунистическия режим. Без концептуалните дискусии и конференции и без разговорите с тях тази книга щеше да се превърне в дълъг пролог към представянето на безчет творби. Защото без да бъде внимателно прочетена с общи усилилия, тази страница от нашето литературно минало няма да се затвори.

Първоначална публикация в:
Ангелова, Мая. Взривена литература: военни прози, партизански разкази, партийни мемоари

 

[1] Страница от личен дневник.

[2] Андрей Синявски дава едно от най-ефектните определения на социалистическия реализъм – полукласическо полуизкуство, не толкова социалистическо и съвсем не реализъм. Вж. Синявский, Андрей (Абрам Терц). Что такое социалистический реализъм – В: Антология самиздата. Сост. М. Барбакадзе. М., 2004. Цит. по: Дойнов, П. Социалистическият реализъм: хроники и употреби – В: Социалистическият реализъм: нови изследвания. Нов български университет. С., 2008, с. 13–38.

[3] Зимел, Г. Фрагментарният характер на живота. Критика и хуманизъм. С., 2014, с. 170.

 

Pin It
Мая Ангелова
Мая Ангелова е преподавателка по съвременна българска литература към ВТУ „Св. св. Кирил и Методий". Занимава се с проблемите на соцреализма и литературата на НРБ. През 2013 публикува монография, посветена на производствения роман.
Други статии от този автор

Посетители

68

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Valpet писа Още
    „Поражението на... преди 1 ден
  • Йордан Нихризов писа Още
    В анализа мисля, че... преди 2 дни
  • мхм писа Още
    Този Мишра няма как да... преди 2 дни
  • мхм писа Още
    Толкова по-зле. Значи... преди 2 дни
  • Златко писа Още
    Кафà. преди 3 дни
  • Златко писа Още
    Затварям... преди 3 дни
  • Броди писа Още
                        С... преди 3 дни
  • Пендо писа Още
    За мен нещата за Русия... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Интересно с какво... преди 5 дни
  • Тихомир Тачев писа Още
    Явно авторът е... преди 5 дни
  • Пендо писа Още
    Хубаво е Броди да... преди 5 дни
  • Метър писа Още
    Д-р Канов...ВЕЛИКанов! преди 6 дни
  • Броди писа Още
    ... преди 6 дни
  • Пендо писа Още
    Има ли някой някъде да... преди 1 седмица
  • фон Шванц писа Още
    Йоахим Фест доказва,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Съгласен съм Златко -... преди 1 седмица
  • Златко писа Още
    Благодаря, Николай,... преди 1 седмица
  • Николай писа Още
    Като цяло отговорите... преди 1 седмица
  • pendo писа Още
    Може да е глупаво, но... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Виж, Вальо,... преди 2 седмици
  • Valpet писа Още
    Интересна публикация... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Кирхов, проклета... преди 2 седмици
  • мхм писа Още
    Да не забравяме също,... преди 2 седмици
  • Боян писа Още
    Блестящ анализ и... преди 3 седмици
  • Златко писа Още
    Между другото,... преди 3 седмици