Пабло Пикасо: Герника, маслени бои върху платно, 1 май – 4 юни 1937 г.
В Герника, 1937 г: Клането в пазарния ден историкът Ксабие Ирухо разкрива неизвестния досега факт, че разрушаването на историческия баски град Герника е планирано от нацисткия министър Херман Гьоринг като подарък за рождения ден на Хитлер, 20 април. Герника, седалище на парламента на провинция Биская, все още не е бил въвлечен в испанската гражданска война и е нямал отбранителни съоръжения. Логистични проблеми забавят генералния план на Гьоринг. В резултат на това подаръкът за рождения ден на Хитлер е трябвало да бъде отложен за 26 април.
Освен че празнува рождения ден на фюрера, нападението над Герника служи като тактически военен и аеронавигационен експеримент, за да се провери способността на Луфтвафе да унищожи цял град и да смаже морала на хората. Началникът на щаба на легиона „Кондор“, полковник Волфрам фон Рихтхофен, старателно разработва операцията, за да увеличи максимално човешките жертви и най-вече смъртните случаи. Кратката първоначална бомбардировка в 16:30 ч. вкарва голяма част от населението в бомбоубежища. Когато жителите на Герника излизат от тях, за да спасяват ранените, започва втора, по-дълга вълна от бомбардировки, която ги заварва в центъра на града, откъдето няма измъкване. Ниско летящи самолети обстрелват улиците с картечен огън. Тези, които успяват да оцелеят, са изпепелени от пламъците или задушени от липса на кислород. Три часа координирани въздушни удари изравняват града със земята и убиват над 1500 цивилни. В своя военен дневник Рихтхофен описва операцията като „абсолютно страхотна!… пълен технически успех“. Фюрерът е толкова развълнуван, че две години по-късно нарежда на Рихтхофен да използва същите техники за бомбардиране в безкрайно по-голям мащаб, за да опустоши Варшава и по този начин да постави началото на Втората световна война.
Герника след бомбардировката
На сутринта след бомбардировката радио Билбао излъчва изявление на баския президент Хосе Антонио Агире, в което той съобщава на света, че Герника е унищожена от Луфтвафе. Баските и испанските общности в Париж започват незабавни действия. Когато поетът Хуан Лареа, директор на информационния отдел в испанското посолство, чува новината от баския художник Хосе Мария Уселай пред метростанция „Шанз-Елизе“, той скача в такси и се отправя към Café de Flore, където се отбивал Пикасо.[1]
Четири месеца по-рано на художника е поръчано да нарисува стенопис за испанския републикански павилион на предстоящото Световно изложение в Париж (L'Exposition Internationale des Arts et Techniques dans la Vie Moderne). В качеството си на най-пламенния пропагандатор на испанския павилион, Лареа, който е спомогнал за назначаването на Пикасо за директор на Прадо, осъзнава, че заличаването на Герника ще предостави на художника точно идеята, която е търсил. Когато Пикасо заявява, че няма представа как изглежда един бомбардиран град, Лареа му отговаря: „като бик в магазин за порцелан. Бикът е в амок“.
Пикасо все още не е избрал тема за поръчката си за Световното изложение. Както често преди, той си представя студиото си – любимо място и вихър на света – в поредица от скици. В рамките на една седмица след нападението над Герника той изоставя тази тема и започва да работи по идеите, предложени от Лареа. До 9 май той създава предварителна композиция в рисунка с молив. Тя включва повечето от елементите, с които си е играл, но те все още не са обединени в жизнеспособна концепция. На 11 май рисунката ще се появи в пълен мащаб върху огромното платно, което ще бъде доминираща характеристика на испанския павилион.
Приятелите на Пикасо – сюрреалистите Андре Бретон и Пол Елюар – от години го притискат да се присъедини към Комунистическата партия, въпреки че и двамата са изключени от нея четири години по-рано. Вдигнатата ръка със стиснат юмрук, която се вижда на първата скица на „Герника“, подсказва, че те са постигнали напредък. Комунистическият поздрав е използван и в Испания по време на гражданската война като жест на антифашистка солидарност, но Пикасо в крайна сметка решава да не го използва. Той не е искал творбата му да има прекалено политически, а още по-малко съветски оттенък, и юмрукът скоро изчезва от композицията. Доколкото е имал някакви политически възгледи, Пикасо е бил страстен пацифист.
Художникът става комунист едва през октомври 1944 г., в края на Втората световна война. Той е толкова впечатлен от триумфалното завръщане на дьо Гол в Париж, че се съгласява да се присъедини към голистите, но след вечеря с някои от тях казва на любовницата си Дора Маар: „c'est une bande de cons“ [те са банда от задници] и веднага се присъединява към Комунистическата партия.
Пикасо се занимава с темата за Герника, като я персонализира. Подобно на повечето от най-великите му творби, тя е пронизана от собствените му проблеми и тревоги. Без да разбират оброчната мания на художника, учените все още не са стигнали дотам да видят образа на отдавна починалата му сестра Кончита в картината и значението на нарушената клетва, която Пикасо е дал, когато тя е била болна.
В статия, публикувана на тези страници, описах как Пикасо, на четиринадесетгодишна възраст, се е заклел пред Бога, че никога повече няма да рисува, ако Кончита, поразена от дифтерия, оцелее.[2] Той рисува отново и тя умира. Оттук нататък много от жените в живота на Пикасо ще бъдат пожертвани за неговото изкуство.
Кончита се появява в първите скици на „Герника“ и остава във всички следващи варианти. Досега никой не я е идентифицирал, камо ли да обясни присъствието ѝ като оброк. Кончита вече не фигурира като дете, както е в Минотавромахията, а е превърната във възрастен човек, който изхвърля свещената лампа, стисната в ръката ѝ, за да бъде запалена от митраисткото[3] слънце. Този жест е повторен в една от петте скулптури, които се появяват заедно с „Герника“ в испанския павилион: Жената с лампата на Пикасо от 1933 г., която той преработва за Световното изложение. Тази скулптура е толкова значима за Пикасо, че по-късно той поръчва бронзова отливка, която да стои над гроба му в провинциалната му резиденция, замъка Вовенарг.
Години по-късно, през 1992 г., интервюирах моята стара приятелка Дора Маар, талантлива фотографка, която е била свидетелка и е документирала създаването на „Герника“. Пикасо ѝ казал: „Знам, че ще имам ужасни проблеми с тази картина, но съм твърдо решен да я направя – трябва да се въоръжим за предстоящата война.“ Дора потвърди, че привидно ироничното добавяне на електрическа крушка във вътрешността на митраисткото слънце в Герника е препратка към нейното електрическо оборудване, с което е било затрупано студиото на Пикасо на улица „Велики Августин“ в Париж.
Опитът на Дора ще се окаже изключително полезен; тя успява да направи първия фотографски запис на създаването на модерно произведение на изкуството от началото до края. Освен това тя помага на Пикасо да се откаже от цветовете и да придаде на творбата черно-бялата непосредственост на фотографията. Той не искал да има лъскава повърхност, затова попитал производителите на боята Ripolin дали могат да разработят ултра матова боя. Те успели и „Герника“ е първият случай, в който тя е използвана.
Освен че прави фотографски запис на развитието на „Герника“, Дора се заема и с посрещането на хората от пресата, които настояват за официална снимка на платното. Части от него са незавършени. Пикасо бил зает, затова накарал Дора да направи последните мазки – късите вертикални щрихи, които разграничават тялото и краката на коня. Художникът ѝ казал, че умиращият кон в „Герника“ означава болка и смърт – „la douleur et la mort“ – и също така е алюзия за конете от Апокалипсиса. Подковата до главата на разчленения войник (долу вляво) препраща към свещения полумесец на исляма и към страха на Пикасо от мароканските войски на Франко. Той се бори срещу перспективата за още една мавританска окупация на Испания.
Макар че Дора твърди, че бикът представлява народа на Испания, фактът, че е базиран на великолепни рисунки на Пикасо в ролята на брадат минотавър, подсказва, че е имал по-лично значение. На картината той изобразява себе си като минотавър, който хладнокръвно се отвръща от касапницата, сякаш недокоснат от фигурата на майката, която държи в ръцете си мъртво бебе, докато крещи към него. Дора нарича масата, на която има птица, жертвен олтар. Бикът и птицата са жертвени символи.
Дора ми каза също, че тя самата е послужила като вдъхновение за горящата жена (горе вдясно), както и жената с дълги крака на преден план. В мемоарите си британският скулптор Хенри Мур описва как група, състояща се от Пол Елюар, Андре Бретон, Роланд Пенроуз, Алберто Джакомети, Макс Ернст и него са обядвали заедно и са се обадили на Пикасо, за да видят какви нови работи е направил:
„Герника“ все още не беше завършена. Тя приличаше на карикатура, току-що изписана в черно и сиво, и той можеше да я оцвети, както е оцветявал скиците. Както и да е. Знаете ли жената, която излиза от малката колиба вдясно с една ръка пред себе си? Е, Пикасо ни каза, че там нещо липсва, и отиде, донесе ролка тоалетна хартия и я пъхна в ръката на жената, за да каже, че тя е била хваната в тоалетната, когато са дошли бомбите.
Пабло Пикасо рисува „Герника“ в студиото си, Париж, 1937 г.; снимка на Дора Маар
След това художникът обявява на гостите си: „Ето, това не оставя никакво съмнение относно най-разпространения и най-примитивен ефект на страха.“ Мур коментира: „Това, разбира се, е точно в негов стил – да бъде изключително развълнуван от Испания и въпреки това да я отхвърли с шега.“
Дора заснема всяка голяма промяна в изумително бързото развитие на „Герника“. Снимките ѝ от различните състояния на картината не са датирани, но тяхната последователност е очевидна. Пикасо завършва голямото платно на 4 юни. Работата му отнема тридесет и пет дни. Дора отговаря и за потока от посетители, които художникът е длъжен да приема. Въпреки че Пикасо винаги е възпирал непознатите да го наблюдават по време на работа, той е смятал, че картината трябва да бъде популяризирана в името на антифашистката кауза. Той е готов да посрещне в ателието си колеги художници и влиятелни политици, както и други представители на европейския авангард. „Герника“ утвърждава Пикасо като най-прочутия модерен художник в света, колкото обичан от младите, толкова и ненавиждан от фашистите, десните фанатици и академичните среди.
В по-късните си години Дора отхвърля повечето от написаното за „Герника“. След като скъсва с Пикасо, тя става ревностна новородена католичка. Не обича да обсъжда чувствата си, освен когато става дума за важната ѝ роля на фотограф. Именно мазохистичната природа на Дора е предизвикана от Пикасо в най-разтърсващите му етюди за „Герника“ и най-вече в серията „Плачеща жена“, започната на 24 май, преди да бъде завършена голямата картина.
Както по-късно заявява, Пикасо никога не би могъл да изобрази Дора засмяна: „За мен тя е плачещата жена. Години наред я рисувах в измъчени форми, не поради садизъм, но и не с удоволствие; просто се подчинявах на едно видение, което ми се налагаше. Това беше една дълбока реалност, а не повърхностна.“ Размазаното червило, размазаният грим на очите, сълзите, които сякаш са свързани с очите, и напоената носна кърпичка, стисната в бодливите ѝ ръце с нокти, улавят крайните ѝ състояния на агония, както душевна, така и физическа. Изображенията на „Плачещата жена“ се появяват в „Герника“. Те също придават лична форма на ужасите на гражданската война в Испания. През декември 1937 г. Пикасо заявява: „Художниците, които живеят и работят с духовни ценности, не могат и не бива да остават безразлични към един конфликт, в който на карта са поставени най-висшите ценности на човечеството и цивилизацията.“
Въпреки славата на Пикасо, френската преса на практика игнорира „Герника“. Дори звездният сътрудник на комунистическия вестник L'Humanité Луи Арагон не я споменава. Единствено издателят на произведения на изкуството Кристиан Зервос отбелязва картината в безупречно илюстриран двоен брой на авангардното си списание Cahiers d'Art. В него са възпроизведени много от предварителните скици и фотографиите на Дора с коментари от Мишел Лейрис и испанския поет и драматург Хосе Бергамин, както и стихотворението на Пол Елюар „La victoire de Guernica“.
Когато „Герника“ е изложена на Международното изложение, организаторите от испанския павилион поставят под въпрос нейните достойнства. Някои не одобряват модернистичния ѝ стил и настояват за премахването ѝ. В резултат на това Макс Об, културен аташе в испанското посолство в Париж и горещ поддръжник на Пикасо, се чувства принуден да защити Герника:
Това изкуство може да бъде обвинено, че е твърде абстрактно или трудно за павилион като нашия, който иска да бъде преди всичко популярна изява. Но аз съм сигурен, че с малко желание всеки ще възприеме гнева, отчаянието и ужасния протест, които това платно изразява.
Други испански служители наистина смятат, че „Герника“ е твърде авангардна, за да бъде оценена от посетителите, и се опитват да я заменят с друга творба, поръчана за павилиона: Мадрид 1937 (Черни самолети) на Орасио Ферер де Моргадо. Тази композиция използва някои от същите мотиви като Пикасо – жертви на атентати и изпотрошени сгради, но кичозният репрезентационизъм на Моргадо е по-скоро по вкуса на публиката, отколкото мрачният монохромен модернизъм на Пикасо. Вдигнатите юмруци и изрисуваните в червено фигури, изобразени от Моргадо, са били много по-привлекателни и за испанските комунисти. Изложените на видно място „Черни самолети“ са описани пред републиканските лидери като „най-големия популярен успех“ на павилиона. Докато „Герника“, според Льо Корбюзие, „виждаше само гърбовете на посетителите, защото те бяха отблъснати от нея“.
Някои испански модернисти се обявяват против Герника. По-късно филмовият режисьор Луис Бунюел признава:
Не мога да понасям Герника, която обаче помогнах да бъде окачена. Всичко в нея ме кара да се чувствам неудобно – грандиозната техника, както и начинът, по който политизира изкуството. И Алберти, и Бергамин споделят моята неприязън. Всъщност и тримата с удоволствие бихме взривили картината.
Още по-неприятна е била реакцията на баското правителство. Пикасо щедро предлага „Герника“ на баските, но за негова ярост техният президент презрително отказва. Пикасо смята, че баските трябва да са му благодарни за това, че е увековечил паметта на древната им столица. Вместо това баският художник Уселай, който ненавиждал картината, смятал, че поръчката е трябвало да се даде на някой баск, и осъдил „Герника“:
Като произведение на изкуството тя е едно от най-бедните неща, създавани някога в света. Тя няма никакво чувство за композиция, нито пък за каквото и да било… Това е просто порнография с размери седем на три метра, която се гаври с Герника, с Еускади [страната на баските], с всичко.
Както може да се очаква, нацистите реагират на „Герника“ с презрение. Германският пътеводител за Световното изложение нарича картината „смесица от части на тялото, която всяко четиригодишно дете би могло да нарисува“. По ирония на съдбата откриването на испанския павилион в Париж съвпада приблизително с откриването на изложбата „Entartete Kunst“ („Изродено изкуство“) в Мюнхен.
На 1 ноември Международното изложение в Париж е закрито и „Герника“ е върната на Пикасо. Осем дни по-късно той присъства на ежегодната церемония в гробището Père-Lachaise в чест на Гийом Аполинер (починал през 1918 г.), който е бил най-близкият и влиятелен от приятелите му поети. Дотогава великолепният модел на Пикасо за паметник в чест на поета не е намерил разбиране у вдовицата на Аполинер и другите, които са искали традиционен мемориал. На церемонията присъстват почитатели от цяла Европа. Лареа, испанският директор на информацията, записва драматичната конфронтация между Пикасо и Филипо Томазо Маринети, основател на футуризма и „големия интелектуалец на фашистка Италия, по-скоро любопитен за тези, които се въртят около него“.
Недалеч от него, в друга група с по-скромен външен вид, стоеше Пикасо. Изведнъж, изпълнен със самочувствие и арогантен, носителят на фашистката позорна слава се приближи до испанския художник с протегнати ръце и каза така, че всички да го чуят: „Предполагам, че пред гробницата на Аполинер няма да ви е неудобно да ми подадете ръка.“ На което Пикасо отговори: „Изглежда забравяте, че сме във война.“
След като „Герника“ му е върната, Пикасо урежда тя да обиколи Скандинавия и Англия. Тя пристигна в Лондон на 30 септември 1938 г. и е изложена в галериите „Ню Бърлингтън“, където аз, четиринайсетгодишен ученик, бях поразен от нея. Срещата ми с Пикасо тринадесет години по-късно прерасна в приятелство, което щеше да вдъхнови неговата биография, която написах.
[1] Гийс ван Хенсберген, Герника: Биографията на една икона на ХХ век (Блумсбъри, 2004 г.), стр. 32-33.
[2] „Picasso's Broken Vow“ („Нарушеният обет на Пикасо“), The New York Review, 25 юни 2015 г.
[3] Култът към бог Митра, станал популярен сред римските войници от по-късната империя и бил основният съперник на християнството през първите три века след Христа.
