Франчайзът Scream

Между 1893 и 1910 г. норвежкият художник Едвард Мунк създава четири версии на произведението, наречено Schrei der Natur („Крясъкът на природата“), което оттогава се е превърнало в един от най-известните изрази на екзистенциален страх и тревога. „Пейзажът не е просто всичко, което се вижда с очите“, пише художникът. „Той включва и всички вътрешни видения на душата.“
Творбите се основават на преживяване, което се случва на Мунк през късната есен на 1891 г.

Ако лакмусът на порнографията е тя да възбужда (обикновено мъжкия) зрител, то Шиле не е порнограф. Неговите голи тела, измършавели и луничави, ни карат да се чувстваме напрегнати и тъжни, въпреки че много от тях заслужават да бъдат наречени красиви. Той споделя със своя виенски съгражданин Фройд безпристрастния и доста меланхоличен сексуален реализъм с поглед към психопатологията. Гениталните факти са налице, достатъчно ясно, но като контролни точки на картата на тревогата; фигурите са разгорещени не от еротична топлина, а от треската на болестта. Особено ранните голи тела изглеждат изтощени и изкривени; в творчеството на Шиле, както и в това на Кафка, се усеща постепенна нормализация, относително добър хумор, израстващ от суровата и страшна почва. Впечатлението за нездравословност е толкова силно, че трябва да си припомним, че макар Шиле да умира млад, на двадесет и осем години, това не е от изтощителна болест като тази на Кийтс, а както при Шели, от внезапно нещастие – в случая на Шиле голямата епидемия от испански грип, която отнема живота на бременната му в шестия месец съпруга три дни преди собствената му смърт на 31 октомври 1918 г.

Автор(и): Джон Ъпдайк

От единадесетте десетилетия на хронологията на лявото политическо изкуство, която се публикува тук, 1960-те години са най-силно популистки. Популярната култура подхранва художниците, които пък отразяват идеологическите промени на лявата политика обратно към нея. През 70-те години един строго критичен сектор от света на изкуството ще реагира срещу ярките цветове и възторжените прокламации на 60-те години със строгост, каквато не е виждана никога преди или след това. Това може да се обясни – отчасти – просто като промяната на вкусовете към предпочитание на черно-белите формати в доминиращите тогава фотографски и видео жанрове. Разбира се, фотографията и телевизията са обогатявали изкуството на левицата и през 60-те години, но тогава те са се преработвали най-вече като технически цветна живопис и скулптура. През 70-те години фотографията и видеото доминират в авангарда до степен на тиранично обявяване на живописта, а с нея и на „прекомерния“ цвят, за мъртва. Това е развитие, подсилено от интелигенцията, която информира художниците с теории, посветени на медиите и семиотиката. Медиите и техните знаци стоят в основата на „производството на съгласие“ при Ноам Чомски, на „опосредстваното послание“ при Маршал Маклуън, на „морализма на фотографията“ при Сюзан Зонтаг, на „постиндустриалния труд“ при Херберт Маркузе, както и на „медийните митологии“ при Ролан Барт. През 80-те години повечето от световните теории, задаващи тенденции в изкуството, са създадени в отговор на силите, преживявани чрез медиите, докато, едно поколение преди тях, екзистенциалистите са реагирали директно на силите и събитията в света. В този смисъл новото поколение структуралисти и постструктуралисти отхвърлят екзистенциалистите до голяма степен поради факта, че зрителите на медиите улесняват виждането на политическите отношения и проблеми от гледна точка на структури и процеси, които никога не бихме могли да проумеем или разпознаем без посредничеството на медиите между нас и света.

Автор(и): г. Роджър Денсън

Въпреки славата на Пикасо, френската преса на практика игнорира „Герника“. Дори звездният сътрудник на комунистическия вестник L'Humanité Луи Арагон не я споменава. Единствено издателят на произведения на изкуството Кристиан Зервос отбелязва картината в безупречно илюстриран двоен брой на авангардното си списание Cahiers d'Art. В него са възпроизведени много от предварителните скици и фотографиите на Дора с коментари от Мишел Лейрис и испанския поет и драматург Хосе Бергамин, както и стихотворението на Пол Елюар „La victoire de Guernica“.

Когато „Герника“ е изложена на Международното изложение, организаторите от испанския павилион поставят под въпрос нейните достойнства. Някои не одобряват модернистичния ѝ стил и настояват за премахването ѝ. В резултат на това Макс Об, културен аташе в испанското посолство в Париж и горещ поддръжник на Пикасо, се чувства принуден да защити Герника:

Това изкуство може да бъде обвинено, че е твърде абстрактно или трудно за павилион като нашия, който иска да бъде преди всичко популярна изява. Но аз съм сигурен, че с малко желание всеки ще възприеме гнева, отчаянието и ужасния протест, които това платно изразява.

Автор(и): Джон Ричардсън

Повечето граници на историческите епохи са неясни по необходимост. Но не и тази. Историята е разделена с точност до секундата в 5:29:54 ч. на 16 юли 1945 г. и е взривена в зададените координати на пустинята Хомада дел Муерто в Ню Мексико. Може също така да се потвърди, че сред жертвите на този първи атомен взрив е и пълното унищожение на утопичния дух на модернизма – обещанието, което в продължение на десетилетия се дава с всеки нов социален, политически и артистичен манифест, с всяка нова правителствена администрация и технологичен напредък, сякаш модернистите са някакъв племенен народ, очакващ пристигането на своя месия. Знаем как директорът на проекта за създаване на първата атомна бомба, Дж. Робърт Опенхаймер, известява за пристигането на месията, позовавайки се на божеството на смъртта и разрушението в индуистките веди. Превъзходно подготвен и откровен, Опенхаймер не прави нищо повече от това да уведоми оцелелите през 1945 г., че тяхната утопична технология току-що им е предоставила неприличната способност да отприщят върху природата и човечеството всяка лудост, която им хрумне.

Днес ние гледаме на изгарянето на Хирошима и Нагасаки почти като на изолирани събития. Но в хода на 1945 г. това е още едно опустошение, добавено към натрупания шок, който все още резонира психически в целия свят, когато за пръв път се чува за зверствата в Нанкин, бомбардировките на Европа, Холокоста и лагерите на смъртта, принудителния труд и геноцида в ГУЛАГ, както и фактическото разрушаване на някога почитаните закони, ръководни институции и морални авторитети, които сега се разкриват като водещи света толкова далеч от правия път.

Автор(и): Г. Роджър Денсън

В началото на 1930-те години, когато Ривера създава стенописите в МоМА, той е пламенен и известен марксист. Малко по-късно той ще се съюзи с Леон Троцки – човекът, който по време на Октомврийската болшевишка революция от 1917 г. и последвалата я Гражданска война в Русия основава и ръководи Червената армия на Съветската република, която заграбва и колективизира цялата частна собственост. Приемането на троцкизма от Диего Ривера подсказва, че той би се отнасял с презрение към американското население, което толкова се страхува от червената политика, че много от тях смятат умерен човек като Барак Обама за социалист, който призовава към класова война, само защото този човек веднъж е казал: „Когато разпределяш богатството, това е добре за всички“.

Можем спокойно да предположим това, защото през 1932 г., същата година, в която Диего Ривера работи по стенописите в МоМА и Рокфелер център, той пише „Революционният дух в модерното изкуство“ – трактат, който ясно го съюзява с марксисткия комунизъм. „Пролетариатът създава изкуство на борбата“, пише Ривера, „но никоя класа не може да създаде класово изкуство, докато не достигне най-високата точка на своето развитие … Когато пролетариатът на свой ред наистина започне да създава своето изкуство, това ще стане, след като пролетарската диктатура изпълни своята мисия, ликвидира всички класови различия и създаде безкласово общество. Следователно изкуството на бъдещето няма да бъде пролетарско, а комунистическо.“

Да, Диего Ривера вероятно щеше да се впусне в тълпите, събрали се в парка Зукоти. Но той вероятно щеше и да осъди капитулацията на окупаторите пред полицията, кмета и подкрепящите ги законови ограничения, като същевременно ги подтиква към насилствен конфликт и в крайна сметка към завземане на частна собственост.

 

Автор(и): Г. Роджър Денсън

Към 1932 Пабло Пикàсо е вече най-известният художник на света. На 50 години е, живее в луксозен апартамент в централен Париж, притежава замък в Нормандия и пътува между двете места в [автомобил] Hispano-Suiza, каран от личен шофьор.

Пикасо има съпруга, син и метреса. Съпругата, руската балерина Олга Хохлова, на 41, се е отказала от танцовата кариера след нараняване на глезена, за да се отдаде изцяло на семейството. Синът им Пауло е на 11 години и вече по-висок от баща си, който е само 1,60. Погледнати отстрани, Пикасови изглеждат като щастливо буржоазно семейство. Пабло присъства на първото причастие на сина си в Париж и работи по-малко през училищните ваканции, за да бъде с Пауло. През септември тримата пътуват до Швейцария, където първата ретроспектива на Пикасо, организирана в Париж през юни, гостува в Цюрих.

Автор(и): Лара Марлоу

Унищожение.

Това изплува като изречено от вътрешния ми глас, докато слушах гениалното гравитиране на Евгени Божанов – тази вечер в преливащата от възторг зала „България“ – където той с лекота дописваше във въздуха нотните знаци на Бетовен…

Унищожение на грозотата. Унищожение на гнусотата. Удивително безпощадно унищожение на посредствеността във всичките ѝ форми и съдържания…

Красотата убива. Но не умъртвява.

Автор(и): Румен Леонидов

През 1980 Петър Увалиев публикува своето изследване върху британския художник Дж. М. У. Търнър. Той прилага теориите на Зигмунд Фройд и Жак Лакан, за да обясни връзките между биографията и специфичния стил на Търнър. Настоящият материал разглежда текста на Увалиев в светлината на съвременната психоаналитична критика в областта на изкуството и българския контекст в началото на XXI век.

Автор: Светлозар М. Василев

Кене Грегоар е съвременен холандски художник-реалист, възпитаник на Държавната академия по изкуствата, Амстердам (1967-1973). Обичайните му теми включват натюрморти, пейзажи и портрети, в които комбинира изометрична перспектива и реалистичен рисунък. В картините му се открива красота, но също и тъга, разложение и упадък.

Лайпцигският хотел „Астория“ е затворен от години. Но който е бил в панаирния град Лайпциг, ще си спомни може би импозантната късноимперска фасада на хотела, допълващ гаровия ансамбъл, още повече, че по време на панаира там се помещаваше международният пресцентър. А който е отсядал в „Астория“, едва ли е пропуснал да забележи оня шедьовър, който бе изложен на най-неподходящото място – в хотелския ресторант. Вдигайки очи от чинията със супа, между кълбетата от тютюнев дим и закачливите погледи на работещите по призвание или по държавна поръчка проститутки, човек с почуда съзираше върху задната стена на залата няколко огромни картини. Странни картини. Погледът напразно търси резен диня, чепка грозде или лъскавобуза селянка, познатия до болка реквизит на социалистическото благоденствие. Вместо това – гмеж от фигури от всички раси и възрасти, сериозни, неми лица, пионерчета без пионерски връзки, мрачен фон, на който Статуята на свободата и сърпът и чукът се обезличават сред задръстения от подробности инвентар.

Автор: Стоян Гяуров

Дечко Узунов нехайник го наричам не аз, нехайник го нарича Сирак Скитник. През 1932 във в. „Слово“ (бр. 3088) големият наш художник и критик пише за изложбата му в „Малката галерия на „Аксаков“ и, между другото, изрича и това: „[…] Живопис, която, ако успее да преодолее нетърпението и артистическото нехайство на автора си […]“ В „Български тълковен речник“ (1973, „Наука и изкуство“) на думата „нехайник“ се дава такова определение: „Нехаен и безгрижен човек“. Привежда се и поетичен цитат, от Пенчо Славейков е, стихотворението „Бойко“ от „Епически песни“ (1907): „А сякаше напук, из село нейде / извиваше с цафарата си медна / унесено нехайник някой млад“. Ще рече, че нехайник не е чак толкова пейоративна квалификация, нещо повече, може да я четем в случая дори като комплимент – нехайникът е безгрижник; човек, комуто на душата е леко и не си слага нищо на сърце. Просто животът върви, защо да му се връзваш и косиш?! Леко преминаваш през него, не си го утежняваш прекалено. Нехайно…

Автор: Митко Новков

Историята на Маргарит Цанев – Мàрго (1944–1968), изглежда все още СЕ нуждае от по-широко представяне и разгласяване. Трагична история. Млад творец, художник и скулптор, когото повечето от приятелите му възприемат като образец на човешка и творческа независимост, особено в ония времена, Мàрго завършва живота си със самоубийство малко след като навършва 24 години, вероятно вследствие от сблъсъци с ръководството на тогавашната Художествена академия, където е студент. Освен всичко друго, тази може би прекалено българска история носи и частица привкус от онова, което мнозина днес възприемат като „никога несъстоялата се у нас 1968“. Представената в този филм версия, ако и със сигурност не единствената, има предимството да отразява чувствата и вижданията на най-близките му близки и приятели... 

Автор: Иван Росенов

Това е най-голямата кражба на художествени произведения в историята: 650,000 творби, плячкосани из Европа от нацистите, много от които никога не са намерени никога. Но през миналия ноември светът научи, че германските власти са намерили хранилище с повече от 1,280 картини, скици и гравюри на стойност повече от един милиард долара в мюнхенския апартамент на един белокос и изпълнен със страхове самотник. Сред международната шумотевица, тук един опит да се проследи повече от стогодишната история на престъпленията и обсебеностите, върху които се гради тази история…

Автор: Алекс Шуматов

За пръв път Давид Черни привлича вниманието в Чехия през 1991, когато пребоядисва в розово танка, служещ като „Паметник на съветските танкови части“ в Прага. Първоначално танкът е бил поставен на един от централните площади в Прага като паметник, увековечаващ освобождението на Прага от нацистко потисничество през 1945, от части на Съветската червена армия. В умовете на повечето европейци обаче съветското „освобождение“ е просто предисловие към нова окупация – онази на комунизма, която продължава до Кадифената революция от 1989.

Автор: Джон Кейтлин

Какво можем да научим за радикалното обновление от историята на кубизма?

Автор: Иън Лесли

Съществува ли в изкуството такова нещо като фалшива тревога? Ако да, то Банкси вероятно вече я е вдигнал.

Автор: Мелена Ризик

Ние забулваме не просто някаква сграда. Ние забулваме немския страх, немската гордост.

Автори: Христо (Явашев), Жан-Клод (Дане), Андре Мюлер

Дами и господа, представям ви един Български майстор: Ставри Калинов.

Автор: Златко Енев

Един млад френски фотограф и артист, известен единствено с инициалите си JR, бавно, но сигурно печели слава и уважение по целия свят…

Автор: Габи Ууд

Мнозина са си блъскали главата над тази картина на Ван Гог: „Обувките“ в музея Валраф-Ричартц

Автор: Ута Байер


Истанбул – 14 милионен град – три империи – два континента – един художник – и много котки. Истанбул е град на котките – доста отворени, без въобще да се смущават от човешкото обкръжение, те се разхождат по улиците, парковете, заведенията, ресторантите, магазините, къщите, дворовете ...

Автор: Ясен Василев


Когато художниците, които в момента са младите лъвове на интернационалната сцена, започнаха образованието си в почитаната Лайпцигска художествена академия в ранните 90 години, те желаеха да изучават изкуството такова, каквото е било преподавано в продължение на столетия – рисунки по голи модели, овладяване правилата на перспективата и анализиране на формалната композиция ...

Автор: Артър Лубоу

Посетители

52

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Pendo писа Още
    Геният на Христо... преди 9 часа
  • Златко писа Още
    Казват, че... преди 15 часа
  • Васил Колев писа Още
    За да опаковаш... преди 1 ден
  • Васил Колев писа Още
    Чернокожите бяха... преди 1 ден
  • Златко писа Още
    Обожавам начина, по... преди 2 дни
  • Янко Сливодеров писа Още
    Еврото може да се... преди 3 дни
  • Надежда Александрова... писа Още
    Въпреки че е... преди 4 дни
  • Златко писа Още
    Ок, ето това си е ясна... преди 4 дни
  • Женя Кънева писа Още
    Да, и аз се обърках в... преди 4 дни
  • Pendo писа Още
    Успеха на Христо... преди 4 дни
  • Гост писа Още
    Нямате го, спокойно.... преди 4 дни
  • grainis писа Още
    Значи хем имало... преди 5 дни
  • Златко писа Още
    Напълно е възможно да... преди 6 дни
  • Galia писа Още
    Много интересна... преди 6 дни
  • Декрипто писа Още
    Хората с високият... преди 2 седмици
  • Декрипто писа Още
    Оценяването дали си... преди 2 седмици
  • Гого писа Още
    Всеки читател в... преди 3 седмици
  • Гого писа Още
    Какъв научен отговор... преди 3 седмици
  • Пендо писа Още
    Минало, минало,... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Много интересна теза... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    Всичко това е много... преди 4 седмици
  • Гого писа Още
    1150 000 е 50% от 2300 000, а не... преди 4 седмици
  • Пендо писа Още
    Г-н Колев,

    Съвсем не... преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Пендо писа:
    Би било много по...
    преди 4 седмици
  • Васил Колев писа Още
    Гого писа:
    Великият историк от...
    преди 4 седмици