От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Въведение

2014 08 Dajnov Bowie

Да пишеш за Дейвид Боуи е уникално трудна задача. За кого точно пишеш? За онзи ученик на име Дейвид Джоунс, въоръжен с играчка-саксофон, който възкликва: „Чух гласа на Бог!“ когато за пръв път чува парчето Tutti Frutti на Литъл Ричард? Или пишеш за преименувания Дейвид Боуи (самонарекъл се „Момчето от Лондон“), който в средата на 60-те години твърди, че никога няма да има нещо общо с рокендрола, защото иска да се занимава със сериозна музика и изкуство? За хипито Боуи, постепенно ставащ известен в лондонските авангардни среди – или за онзи Боуи, който твърди, че хипитата са най-скучните хора на света; и затова се записва в училище за мимове?

За кого да пишем, след като в първите десетилетия на своята световна известност Боуи просто не съществува – защото се преражда последователно в Майор Том, Човекът-Който-Продаде–Света, Зиги Стардъст, Аладин Сейн, Човекът-Който-Падна-на-Земята, Слабия Бял Херцог, Дамата, Землянина?

„Историята на Зиги Стардъст“, документален филм на BBC

Да пишем за най-голямата сценична звезда в десетилетията след Бийтълс – или да се занимаваме с човека, който на върха на славата си твърди, че най-тъпото нещо, което може да си представи е да се изправи на сцена пред 18 000 души и да си мисли, че е някой? Впоследствие същият този човек, вече поставил началото на „глам“ и „арт“ рока запрята ръкави, за да разработва големите музикални форми, с които посрещнахме 21-вия век – „амбиент“, „чилаут“, „индъстриал“, „техно“, „хаус“, „денс“, „фюжън“.

Как да пишеш за мъжа, който в средата на 70-те твърди, че Хитлер е най-великата рок звезда и че на Англия ѝ е нужен диктатор (в лицето на самия Боуи, разбира се) – и който само 15 години по-късно се жени за африканката Иман? А междувременно се оказва първият рок кумир, който публично признава, че е бисексуален – и че в първите 25 години от своята полова зрялост забива своето „бяло копие на любовта“ във всички тела наоколо, независимо от техния пол…


Small Ad GF 1

Единственият начин да се справим със задачата е да схванем Боуи такъв, какъвто всъщност е: обитател на 21-ви век, озовал се на Земята в разгара на 20-ти. И поставил под въпрос всичко, в което земните жители по онова време вярват.

Резултатът? Чуйте каква музика слушате в любимите си барове; вижте с какво се обличате, когато решите да се наконтите; вгледайте се в хората, които бродят по улиците на големите западни градове.

Резултатът ли? Ние живеем в него…

Глава 7

Lodger

Then I ran across a monster who was sleeping
By a tree.
And I looked and frowned and the monster was me.

В английската литература lodger е призрачна, полуреална фигура. Това е наемател, който обаче дори не е наемател, а живее заедно с хазаите, в някоя странична стая на техния дом. Той няма семейство, не е ясно какво работи, а багажът му се събира в един сак. Днес е тук, утре го няма. Участва в живота на непознати хора (хазаите и техните приятели), но след като си тръгне не оставя нито следи, нито спомени. И след като си е тръгнал не е ясно, дали изобщо е съществувал.

Филип Глас, симфонична версия на „Герои“ на Боуи

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Това е животът на Боуи в средата на 70-те години. Освен бесовете, идващи от начина му на живот го тормози и депресивната мисъл, че все още не се е отървал от рокендрола. „Имах късмет, че някъде дълбоко вътре в себе си знаех, че онова, което правя ме убива; и че трябва да направя нещо много решително, за да се измъкна.“

Време за събиране на багажа и тръгване към поредната пълна промяна. Или, както самият той споделя по-късно, тайната на спасението е да се разтвориш напълно в непозната среда: „Намери си хора, които не разбираш, в някакво място, където не искаш да бъдеш; и просто се постави точно там.“

Нещата са сериозни не само в главата му. В легендарна статия за него от 1976 година, журналистката Джийн Рук го описва така: „Кльощав като богомолка. Блед като труп, като че цялата му жизнена енергия се е преляла в огненочервената му коса.“

През есента на 1976 година Боуи колабира след поредния скандал с Енджи заради Коко. Пристига линейка и лекарите поставят диагнозата: крайна степен на преумора, системно прекаляване с наркотици и хронично недохранване. Боуи е впечатлен и решава да сложи край на това безобразие – което ще рече, да сложи край на живота си като най-голямата рок звезда на планетата.

В късната пролет на 1977 година Боуи се отървава от апартамента си в Лос Анжелес и, заедно с Енджи и сина си Зоуи се премества да живее в Швейцария, където се надява да преодолее наркотиците.

За учудване на всички, Боуи бързо прекратява зависимостта си от наркотиците, макар да продължава да ги взема инцидентно още години наред. С така прочистена глава, той взема решение да обърне творчеството си на 180 градуса. Да престане да бъде „пластмасов продукт“ и да се върне към правенето на искуство заради самото изкуство, а не – заради евентуалните продажби.

Ако Енджи си е мислила, че това отрезвяване ще работи в нейна полза – ще задържи Дейвид вкъщи – тя е била много далеч от истината. Защото Боуи иска да влезе в новия си период на творчество не с нея, а с Иги Поп, който също е в Европа с цел да избяга от капаните, причакващи рок звездите в Америка и Англия. Боуи не се задържа дълго със семейството си и през юли започва да помага на Иги да запише големия си албум The Idiot, отначало във Франция, после в Мюнхен и накрая в Берлин.

По онова време Берлин е град-халюцинация – разделен на две от Стената, пращящ по шевовете от пълчища западни и източни шпиони, наводнен от първите вълни турски гастърбайтери, база на редица ултралеви терористични организации и световен център на авангарда и хероина. „Берлин не е място, където идваш от добро,“ е най-краткото описание на града (дължим го на българския писател Георги Господинов).

Според самия Боуи, Берлин по онова време му е паснал напълно, като е поел върху себе си крайностите и тревогите, които са го довели до прага на смъртта: „По онова време, в сянката на Стената, в града имаше огромно напрежение. Нямаше нито много млади, нито много стари хора. И в Берлин не живееха семейства. Беше град на крайностите, на абсурдите – травеститските клубове и радикален марксизъм. Изглеждаше, че това е истинсткият фокус на нова Европа. За пръв път напрежението не беше в мен, а извън мен…“

Докато помага на Иги да записва албума си, Боуи се опитва да намери синтез между възникващата тогава германска електронна музика (групи като Неу, Крафтверк, Кан) с черната американска музика, която е попил в Ню Йорк. За да има още един помощник в тези си експерименти, Боуи кани в Берлин и Брайан Ино от групата Рокси мюзик, който също експериментира с различни форми на „нова“ музика и в крайна сметка ще се окаже изобретателят на жанра „амбиънт“. С Ино, Боуи ще запише така наречената си „Берлинска трилогия“ – трите си най-незаразени от комерсиални съображения албума, започвайки с революционния Low.

Албумът продължава експериментите от предишните два. Снимката на корицата, както и при Station To Station, отново е от филма „Човекът, който падна на Земята“, а продуцентът е отново Тони Висконти. По-късно Боуи ще обясни, че основната тема на албума е „болката“: „Това беше когато се опитвах да спра кокаина и затова в него има толкова много болка. А междувременно се преместих в Берлин – махнах се от кокаинената столица на света (Лос Анжелес) и се оказах в хероиновия център на света. Добре, че не ми харесва хероинът, та не бях заплашен и от това…“

Първата страна на албума съдържа традиционен формат песни от по 3-4 минути, като например известния хит Sound And Vision. Втората страна е изцяло нетрадиционна – влизащи една в друга композиции, постигнати с помощта на синтезатори, метрономи и Ино. В този хаос, от който в крайна сметка ще се роди стилът „индъстриал“ проблясват и мотиви от българския фолклор, който е поредната краткотрайна фасцинация на Боуи. По онова време само той и Франк Запа (албума Zoot Allures) в Америка са открили тази музика и деликатно я наместват в свои композиции.

Критиката, макар да отчита, че отново става дума за нещо, изпреварило времето си, не е особено възторжена. Макар сп. „Билборд“ да пише, че албумът „демонстрира сериозната музикална страна на Боуи“, вестник „Ню йорк таймс“ например откровено се гаври: „В албума на практика няма пеене, а доколкото го има е предимно безсмислено, като кучешки лай в далечината…“ В крайна сметка албумът стига до номер две в Англия и номер 11 – в Америка.

Като се има предвид експерименталната същност на албума е впечатляващо, че някои парчета веднага стават хит, а от текстовете публиката вади „лафове“, ползвани в Англия и до днес. Като например: „Ти си толкова прекрасна личност / но ти имаш проблеми / няма никога да те пипна“ от първата песен на албума Breaking Glass (Чупене на стъкла). Рефренът („какво мога да направя / какво мога да направя“) от удивително нежното парче What In The World пък съдържа зрялата музика, с която Боуи ще се занимава в бъдещия 21-ви век.

Направо епохална е композицията „Варшава“, намираща се на втората (авангардната) страна на албума. След като Боуи вече е вкарал „черната“ музика в „бялата“, и е започнал да примъква към коктейла и германския електронен авангард, тук то се опитва да включи и окупираната от комунизма Източна Европа. Името на парчето е изписано не според английските правила (Warsaw), а според полските (Warszawa). Музикалната тъкан е сглобена от елементи от българската и северо-славянската народна музика, а текстът, макар да не означава нищо, е опит за вкарване в дискурса на модерната музика поне на фонетичното звучене на славянските езици:

„Сула вие диело / малио дело / чели вече део“.

Докато вървят записите на албума, Боуи пътува между студиото в Берлин и семейството си в Швейцария. С изчистена от наркотиците глава и вече навършил 30, Боуи е решил да вземе сериозно семейните си задължения и дори разказва за това си решение надълго и нашироко пред медиите. Но в крайна сметка всичко се изчерпва с няколкомесечно присъствие на малкия Зоуи на музикалните записи в студиото. Боуи отново не успява да бъде глава на семейството и заживява с Иги в Берлин.

И двамата се опитват да се изчистят от наркотиците (с променлив успех, особено при Иги) и да заживеят живота на „обикновени“ музиканти. За целта Боуи пуска мустаци, променя си прическата и облеклото и става неразпознаваем, докато броди по берлинските улици. Пие бира, обядва в евтин турски ресторант и кара опърпан мерцедес от 50-те години.

Видеоклип към „Look back in Anger“ от албума „Lodger“

Както вече му се е случвало нееднократно, Боуи се превръща в хамелеон, напълно сливайки се със средата – този път не със средата на своите измислени светове, а с най-измисления град в тогавашния свят. Става неотличим от средата, в която е попаднал – нереалния призрачен полу-град, намиращ се в море от социализъм и ограден със социалистическа стена, град на авангардисти, маргинали и малцинства, живеещ в постоянното очакване Червената армия да прелее през Стената и залее Европа до Ламанша.

Това живеене на ръба привлича Боуи, но не и Енджи. Останала окончателно без собствена кариера, тя се опитва да прекарва максимално количество време с мъжа си в Берлин. Там обаче се натъква на Коко, с която влизат в състояние на постоянен скандал. В крайна сметка Енджи се предава и се връща в Швейцария. Освободен от нейното присъствие, Боуи веднага започва роман с транзвестит на име Роми Хааг. Зарязва го обаче, когато Роми се похвалва пред местното вестниче, кой е любовникът му.

Боуи е решил да бъде невидим и – поне в Берлин и поне в този период – остава такъв.

Невидим, до края на десетилетието, Боуи е и в чартовете на разтърсваната от пънка Англия. Всички опити за завъртане на сингъл от албума се провалят, а самият албум, макар комерсиален успех, някак не успява да завземе трайно вниманието на публиката. Въпреки това в крайна сметка Low остава като голямото постижение от епохата на 2-минутните пънк-парчета. Нещо повече – албумът непряко допринася за прекратяване на краткото царуване на пънка.

На пръв поглед, Low е напълно анти-пънк и следователно – встрани от случащото се. Докато пънкарите възстановяват яростното, китарно рокендрол парче, Боуи се занимава със сложни композиции, направени на синтезатор. Но Боуи отново е най-отпред, а не – встрани. Именно той изважда синтезатора от плена на прогресивния рок и демонстрира неговите неограничени възможности (да не забравяме, че от синтезаторните композиции на Low в крайна сметка произлиза „индъстриал“).

Това се оказва бомба в самото сърце на пънк-ерата, защото година-две след Low, на сцената се появяват новите синтезаторни групи като Хюман Лийг, Кабаре Волтер, Джой Дивижън, Ултравокс, Гари Нюман, Оркестрал Манювърс ин дъ Дарк и в крайна сметка – Ю-2. Тези групи, до една произлезли от Low, а не оригиналните пънкари форматират музиката за следващите две десетилетия.

„Невидимият“ живот в Берлин, както и постепенното освобождаване от наркотиците, помага на Боуи да се примири със себе си и с околните, да престане да бяга от въпроса „Кой съм?“. За пръв път от ученик не се чувства извънземен. Последният му истински аватар, зад който да се крие, се оказва Слабият Бял Херцог. От Low нататък Дейвид се напъва да е просто Боуи, професионален музикант и артист. Именно с темата „намирането на Боуи“ звездата постепенно се връща в английската музикална преса в края на 70-те. Както казва през 1979 година: „Всеки ден имам повече смелост да бъда нормален човек и да не се изолирам от околните“.

Това не личи обаче от следващия берлински албум, „Heroes“, записан със същите музиканти като Low, плюс Робърт Фрип, китариста на легендарната авангардна група Кинг Кримсън. Новият албум е записан в студио, намиращо се на метри от Чекпойнт Чарли – известният от стотици шпионски филми вход през Стената към комунистическия Източен Берлин.

Музиката, макар по-енергична от предишния албум, все пак възпроизвежда шизофренното влияние на Стената и всичко, свързано с нея. Резултатът е тържествено-обречен музикален декаданс, довел до поредното сътресение на света на музиката.

Китаристът Карлос Аломар разказва историята най-добре: „Трябва да разберете, че тогава рисувахме картина, основана върху емоционалните ни възприятия, а те бяха – Германия, нацисти, Стената, потисничество. Това са мрачни неща, а и времето и мястото бяха мрачни, чисто физически… Веднъж решихме да видим малко светлина и дръпнахме тежките завеси на прозореца. Онова, което видяхме беше вишката на Стената, с картечницата и картечаря и това беше като шамар за събуждане…“

Тони Висконти продължава разказа: „Всеки ден гледах, как войници от Червената армия, разположени по Стената, гледаха в студиото с бинокли. Атмосферата беше толкова провокативна, стимулираща и пълна със страх, че даде на бандата истински нова енергия.“

Малко след започването на записите музикантите узнават, че студиото е било бална зала на Гестапо; малко след това намират в склада микрофони от 1930-те години, изрисувани със свастики – и разбира се, записват с тях. Посланието на албума и особено на титулното парче е пределно ясно – въпреки всички обстоятелства, всеки може да бъде герой, пък макар и за малко:

„Аз си спомням / как стоя до Стената / и пушките стрелят над нашите глави / и ние се целунахме / все едно нищо не може да се срути / целият срам бе от другата страна / о, ние можем да ги победим / завинаги и винаги / и тогава ще можем да бъдем герои / само за един ден.“

Чувството за невидима заплаха пронизва още първото парче, Beauty and the Beast (Красавицата и звяра):

„Нещо във въздуха / нещо през деня / всичко е наред, но любов моя / нещо става / мирише на клане / протести, летящи с вятъра / някой друг се е наместил в мен / някой ще бъде одран / викайте свещеник…“

В хипнотично звучащото парче Sons Of The Silent Age (Синове на ерата на тишината) Боуи си позволява директна конфронтация с децата си – пънковете:

„Синове на ерата на тишината / стоят на платформи / безизразни очи и празни тефтери / седят на последния ред / в крайните квартали / изгряват за година-две / после започват война / претърсват мислите си, дълбоки един инч / и се отказват – не могат“.

Накрая обаче, както подобава на родител, им предлага спасение – чрез себе си:

„Никога няма да те изоставя / да намерим заедно изхода / синове на звука, синове на звука..“

Това е доста далеч от твърдението на Боуи по същото време, че той вече не е мега-звезда, а обикновен човек, като останалите. Събитията вървят в друга посока. Ръководителите на неговите най-върли фенове от „глам“ периода, т. нар. „Контингент от Бромли“, стават новите големи звезди на пънка – като Сузи Сиукс, Били Айдъл и Стивън Северин. „Отгледани“ от Зиги, те вкарват енергията на пънка в следващите две десетилетия, но вече – преопакован във визията на Диамантените кучета и наричащ себе си „Новата музика“.

И така, по най-парадоксалния възможен начин, в момента в който твърди, че става „обикновен човек“, Боуи се оказва най-влиятелният фактор в музиката. По онова точно време Ню мюзъкал експрес измисля слогана: „There is Old Wave, there is New Wave, and there is David Bowie.“

Известно време той очевидно не знае, какво да прави с този си нов статут, но бързо се оказва, че част от старата опаковка, от която той се отървава включва жена му Енджи.

На Коледа 1977 година настъпва окончателното разделяне между Дейвид и Енджи Боуи. Редовните скандали, сътрисащи семейството, са подклаждани от твърденията на певицата Шер, че парчето Golden Years от албума Station To Station е писан за нея, а не, както Боуи намеква, за Енджи. Семейството се опитва да празнува заедно в дома си в Швейцария, но не се получава. Дейвид взема сина си Зоуи и отлита към Берлин, а Енджи хваща самолета за Ню Йорк, за да празнува с приятели.

За разлика от мъжа си, Енджи всеки ден се тъпче с наркотици, бързо свършва парите и дава добре платено интервю за седмичен таблоид, в което описва Боуи като истинско чудовище, което ѝ е взело всичко. Започва типичен за времето рок развод, години наред забавлявал медиите и приключил едва през 1980-та.

Към тази дата Боуи вече се е отървал от целия си начален антураж и Енджи се оказва част от това освобождаване. Макар да е интелигентна, дружелюбна и обичана както от феновете, така и от медиите, Енджи доста бързо се оказва излишна. Тя не само не намира своя артистична ниша около Боуи, но и се оказва просто замръзнала в ранния период на глам-рока, докато Боуи вече поставя началото на новата „възрастна“ музика на 21-ви век. Както много други близки на Дейвид. Енджи се оказва неспособна да пътува напред с неговата скорост, нито – да съпровожда всичките му метаморфози. И става излишна…

Ще се появи милолетно в медиите отново едва в началото на 90-те. Ползвайки се от изтичането на 10-годишната забрана (част от условията на развода) да говори за живота си с Дейвид, Енджи залива публичното пространство с откровения за Боуи, едно от друго по-грозни и гнусни. По онова време обаче Боуи е вече недосегаем за кал – той е живият класик на британската музика.

Докато текат разправиите по развода, Енджи се оказва и крайно неорганизирана. В крайна сметка публиката стига до извода, че именно тя е „лошата“, а условията на развода, които съдът ѝ налага са направо унизителни: да не си отваря устата пред медиите в продължение на 10 години; да има силно ограничен достъп до сина си Зоуи; срещу което да получи смешната (за музикалните среди) сума от общо 750 000 паунда за период от 10 години. Дейвид заживява със сина си и двамата остават заедно години наред, въпреки постоянните турнета на бащата.

А турнетата продължават безмилостно. През цялата 1978 година Дейвид е на път. Това турне се оказа едно от най-посещаваните и успешните, но не успява да подтикне продажбите на новите албуми. Звукозаписната компания започва да ръмжи, че иска хитове, а не експерименти. Боуи, разбира се, отказва. Събира обичайните заподозряни – плюс китариста Андрю Белев, когото открадва от Франк Запа – за записването на нов, още по-авангарден албум. Този път трупата отива в Швейцария, в студио, намиращо се на мястото на онова изгоряло студио на Франк Запа, за което се пее в хита на Дийп Пърпъл „Дим над водата“.

Новият китарист (който след време ще се присъедини към легендарния Робърт Фрип в групата Кинг Кримсън) пита Боуи, каква музика си представя за новия албум. Боуи му пуска Холст (сюитата „Марс“ от „Планетите“) и първия солов албум на Джон Ленън: „представям си някакви такива неща“.

Албумът се появява през май 1979 година под името Lodger. Звукозаписната компания категорично не го харесва. Не го харесват и повечето участници в него. Според продуцента Тони Висконти музиката звучи „като записана през супа“. Брайан Ино казва, че албумът е излишен – не е развил потенциала от предишните два – и напуска групата, за да се отдаде на амбиънт експериментите си. Самият Боуи дълго време избягва да коментира.

Музикалната преса го отхвърля. Според Ролинг стоун албумът е „слаб… безпомощна бележка под линия към предишния“, макар авторите на „Ню мюзикъл експрес“ да предупреждават, че след време ще бъде схващан като авангардна класика.

Истинат е, че Lodger изобщо не е онази катастрофа, която след време ще бъде Tonight. Критиката е дезориентирана от това, че въпреки подновения поп-саунд на музиката, авангардните експерименти продължават. Китарните партии, например, изсвирени от Белев са положени върху предварително записани тракове на стари парчета на Боуи, пуснати наопаки – и които тракове Белев изобщо не е чувал. А парчето Move On е хитът All The Young Dudes, изсвирен отзад напред. Друг експеримент е настояването на Боуи едни и същи акорди да се ползват за различни парчета (Boys Keep Swinging и Fantastic Voyage), в различен аранжимент.

Макар да няма очевидната концептуална цялост на предходните „берлински“ албуми, и Lodger може да бъде схванат в рамките на две основни теми: темата за пътуването и срещата с различни култури (първата страна от албума) и критика на западнатач цивилизация (втората страна).

Целият албум „Lodger“ (от YouTube)

Този път Боуи наистина прекалено е изпреварил времето си и албумът ще бъде разбран десетилетие по-късно. Африканските и ориенталски мотиви, включени в него, го правят, най-малкото, странен за слушане – например парчето Yassassin, което е реге (народна музика от Ямайка) и е изсвирено в характерна турска тоналност, доста различна от европейските ладове; а речитативът на парчето African Night Flight ще бъде обявен за „първия рап“ и едновременно – за първия успех на „уърлд мюзик“. В припева Боуи прави за африканците онова, което вече е направил за източноевропейците във „Варшава“ – вкарва в оборот африкански напеви:

„Асанти хабари хабари хабари / асанти набана набана набана.“

Албумът все пак стига до номер 4 в британската класация (20 v Amerika), нареждайки се непосредствено след новите звезди-фенове на Боуи и предводители на „Новата вълна“ като Гари Нюман.

Макар изпреварен от „децата си“ в продажбите, Боуи отново успява да намери нова опаковка, която да привлече медийното внимание. Основна тема на 1979-80 година в медиите става „прераждането на Боуи“ (т. е. в нормален човек).

Репортер на вестник „Дейли експрес“ пише: „Когато го интервюирах преди три години беше ми страшно дори да го гледам. Кожа с цвят на тебешир, безкръвен, умиращ… Днес изглежда, все едно е на 17…“

Откъс от едноименната книга (София 2013, изд. „Милениум“)
Публикува се със съгласие на автора.

Евгений Дайнов е български политолог, професор в НБУ. Роден е на 11 май 1958 г. в Пловдив, възпитаник на университета Оксфорд. Преподава известно време в Оксфорд, бил е асистент в Софийския университет. Има докторат по съвременна история (1985). Главен редактор е на списание „The Insider“ от 1993 и директор на Центъра за социални практики в София. Доцент (1999) и професор по политически науки в НБУ (2002).

Pin It

Прочетете още...

Image

За Еминем ...

Златко Енев 22 Апр, 2007 Hits: 43477
Тоя път ми се ще да говоря за нещо…