Изкуство – Кино

1 1 1 1 1 Оценка 0% (0 гласувания)

Едно от най-удивителните постижения на Германия се състои в това, че в представите на света тя е изключително тясно свързана с най-големите злини на двете най-зловещи политически системи на най-жестокия век в човешката история. Думите „наци“, „СС“ и „Аушвиц“ вече са глобални синоними за най-дълбоката антихуманност на фашизма. В наше време пък думата „Щази“ става глобален символ за терора на тайните полиции по времето на комунизма. Световният успех на филма „Животът на другите“ от Флориан Хенкел фон Донресмарк, който заслужено спечели тазгодишния Оскар за чуждестранен филм, сигурно ще подсили тази втора връзка, опирайки се на това, че нашите представи вече са пред-програмирани от първата. Наци – Щази: гноящата полу-рима на Германия.

Но не винаги е било така. Когато през късните седемдесет години отидох да живея в Берлин, аз бях обсебен от мисълта да разбера по какъв начин нацисткото зло е успяло да погълне родината на високата култура. Поставих си за цел да открия какво е накарало хората от Ваймарската Република да вършат всички ония, добре известни ни неща, след идването на Адолф Хитлер на власт. Най-силно от всичко друго ме измъчваше един въпрос: кое е онова човешко качество, онова напрежение, което прави от един човек дисидент или участник в съпротивата, а от друг – съучастник в държавно-организираното престъпление; от единия – Клаус фон Щауфенберг, пожертвал живота си в опита да убие Хитлер, а от другия – Алберт Шпеер?

Много скоро открих, че мъжете и жените, живеещи отвъд Берлинската стена, бяха изправени пред дилемата на една нова немска диктатура, макар и с по-малко смъртоносни последици. Можех да изследвам тази човешка загадка не само в прашните архиви, но и в историята на настоящето. И така, отидох да живея в източен Берлин и накрая написах книга за немците под ръководството на комунистическия лидер Ерих Хонекер, вместо за ония под Адолф Хитлер[1]. Докато пътувах из другата Германия, аз отново и отново бях конфронтиран със страха от Щази. Докато отивахме на гости у един актьор, който току-що беше получил главната роля в една продукция на гьотевия Фауст, един приятел ми прошепна: „Внимавай, Фауст работи за Щази“. След като моят много критичен репортаж за комунистическа Източна Германия се появи в Западна Германия, един от британските дипломати беше извикан, за да получи официален протест от източногерманското външно министерство (една от най-добрите рецензии, на които един политически автор може да се надява) и аз получих забрана за повторно посещение в страната.

И все пак гледището за Източна Германия като друга зла немска диктатура в никакъв случай не беше общоприето на Запад по онова време. Дори сравнението Наци-Щази беше разглеждано от мнозина западни левичари като остаряла, реакционна истерия от времената на Студената война, вредна за духа на размразяването. Джонатан Стийл, журналист в Гардиън, писа през 1977 че ГДР е „представителен модел за типа авторитарни социални държави, които източноевропейските нации имат в момента“. Дори някои „реалистки“ консерватори говореха тогава с много по-различен от днешния тон. По онова време думата „Щази“ почти никога не се изплъзваше от устните им.

Две неща сложиха край на това хронично късогледство. През 1989 самите жители на Източна Германия най-после се изправиха и сами изобличиха Щази като олицетворение на тяхното потисничество. Че те самите потискаха – в потайно-фройдисткия смисъл над думата „потискане“ – спомена за техните ежедневни компромиси и лична отговорност за стабилността на комунистическия режим, беше обратната страна на тази монета. След 1990, тоталното поемане на Източна Германия от ГФР доведе до това, че за разлика от останалите посткомунистически държави, тук нямаше приемственост между старите и нови специални служби, нито пък колебания относно ползата от разкриването на злините на предишната секретно-полицейска държава. Точно обратното.

В страната на Мартин Лутер и Леополд фон Ранке, движена от определено протестантската страст за конфронтация с миналите грехове, от ясно заявеното желание на няколко бивши източногермански дисиденти да бъдат разкрити престъпленията на режима, както и от решимостта на много западногерманци (особено поколението на бунтовете от 68-ма) да не бъдат повтаряни грешките, свързани с прикриването и забравянето на злините на фашизма след 1949, ние преживяхме едно безпрецедентно бързо, обхватно и систематично отваряне на досиетата на Щази. За втори път, след четиридесет години, Германия се заемаше с Vergangenheitsbewältigung, преработка на миналото, но този път истински. Разбира се, руската КГБ, големият брат на Щази, никога не извърши нещо подобно.

* * *

След известно колебание аз реших да се върна обратно и да видя дали имам досие в Щази. Имах го. Прочетох го и бях дълбоко объркан от този поминутен запис на миналия ми живот: 325 страници отровна Мадлена[2]. Подпомаган от системата за историческо просвещение, която е изградила Германия, аз бях в състояние да изследвам в изключителни детайли апарата за политическо потисничество, който беше произвел това досие. След това, действайки като детектив, аз издирих ония познати, които бяха докладвали за мен, както и офицерите от Щази, работили по моя случай. Всички те, с едно единствено изключение, се съгласиха да говорят с мен. Разказаха ми житейските си истории, обясниха ми как е станало така, че са направили онова, което описваше досието ми. Във всеки един от случаите историята беше напълно разбираема, дори прекалено разбираема; човешка, твърде човешка[3]. Аз написах нова книга за този си опит, като я нарекох Досието.

Така че интересът ми беше и чисто практически, когато преди известно време отидох да гледам Животът на другите, този вече много известен филм за Щази, направен от един западногермански режисьор, който е бил само на шестнайсет години когато падна Берлинската стена. Поставен в оруелската 1984 година, филмът представя един всеотдаен капитан от Щази, Герд Вийзлер (на немски език името означава „невестулков“, бел. пр.), който ръководи тайна операция по наблюдението на Георг Драйман, драматург с добра позиция в режима, и неговата красива, нервна приятелка – актрисата Криста-Мария Зийланд. С развитието на филма ние виждаме как постепенно капитанът престава да вярва в правотата на своята задача. Той разбира, че цялата операция е била поставена, за да се премахне съперника Драйман от пътя на културния министър, който използва позицията си, за да получава сексуални услуги от красивата Криста. „За това ли станахме членове?“, пита Вийзлер своя циничен шеф, полковник Антон Грубиц.

В същото време той постепенно започва да изпитва нещо като странно очарование към нещата, които чува по своите подслушвателни микрофони: този богат свят на литература, музика, приятелство и нежен секс, толкова различен от собствения му консервиран, самотен живот в една мрачна панелна кула, прекъсван единствено от краткотрайно, механично облекчение между огромните бедра на една заплащана от Щази проститутка. В подслушваческото си скривалище на тавана на кооперацията, в която живее Драйман, Вийзлер слуша като омагьосан как драматургът свири на пиано една композиция, наречена „Соната за добрия човек“ – подарък от един негов приятел, театрален режисьор и дисидент, който, поради забраната за упражняване на професията си, по-късно се самоубива. Нарушавайки всички правила, които той така съвестно преподава в академията на Щази, тайният наблюдател се промъква в жилището и открадва томче със стихове на Бертолт Брехт. По-късно ние го наблюдаваме, четящ в жилището си, очарован от елегичните стихове на поета.

В кулминацията на филма ролите изведнъж се обръщат и приятелката на драматурга го предава, започвайки да го шпионира за Щази, докато капитанът го спасява от арест – с цената на собствената си кариера. Той бива понижен и изпратен в едно от най-низшите отделения на тайната полиция, занимаващо се с шпиониране на пощенски пратки и писма, заедно с един млад офицер, когото в по-раншна сцена ние виждаме да разказва политически виц, случайно дочут от полковник Грубиц.

След падането на стената драматургът прочита своето Щази-досие, разбира от него, че Вийзлер – идентифициран в досието чрез кода HGW XX/7, го е предпазвал – и написва роман, наречен Соната за добрия човек, също както и музикалната композиция, за която споменахме. Бившият Щази-офицер открива книгата (вече е 1993) и разбира, че тя е посветена на „HGW XX/7“, след което идва блестящият финал. „Искате ли да ви я опаковам за одарък?“, пита продавачът в книжарницата. „Не“, отговоря Вийзлер, „es ist für mich(тя е за мен). Завеса, край на историята.

Когато гледах филма за пръв път аз бях истински развълнуван. Същевременно обаче ми се искаше и да споря, подбуждан от собствения си опит: „Не, не беше така. Всичко това е прекалено красиво, романтично, дори мелодраматично; реалността беше много по-сива, по-безвкусна и банална“. Драматургът например, в стилното си кадифено сако и риза без вратовръзка, се облича, движи и говори като интелектуалец от Мюнхен, а не като източногерманец. Някои други детайли също изглеждат неистински. По време на ежедневната си служба офицерите от Щази не биха носили униформи, с лъснати ботуши до колене, кожени колани и офицерски бричове. За разлика от тях курсантите от Щази-академията са показани в цивилни дрехи, докато в реалността те биха носили униформи. Един реален подслушвачески екип никога не би инсталирал уредбите си точно на тавана на сградата, в която се намира наблюдавания обект, тъй като това би означавало да бъдат разкрити от някой от обитателите на дома.

Някои от репликите също са прекомерно изтънчени, старомодни или просто западни. Един източен драматург никога не би използвал натоварената с политическо съдържание дума за забрана на професията, Berufsverbot, която Драйман употребява по време на разговора си с министъра на културата. Никога в източна Германия не съм чувал някой да използва думите gnädige Frau, милостива госпожо, а полковникът дори използва израза gnädigste по време на разпита на Криста (всъщност и двата израза се използват широко в ежедневието, но само като израз на ирония, надменност и дори презрение към събеседника, бел. пр.). Бих се басирал за последната си Deutschmark, че през 1984 един кореспондент на Шпигел не би говорил за Gesamtdeutschland, обединена Германия. Този тип език ми напомня по-скоро за бездомната германска аристокрация, от която произхождат и двамата родители на режисьора, отколкото за истинската Източна Германия от 1984.

Но всички тия възражения всъщност са незначителни. Въпросът е в това, че тук става дума за един филм, за произведение на изкуството. Той използва синтаксиса и конвенциите на Холивуд, за да доведе до вниманието на възможно най-широката публика истината за живота под управлението на Щази, както и по-големите истини относно човешката природа. Той смесва исторически факти (няколко от Щази-сградите са истински и терминологията, както и начина на работа са описани много акуратно) със съставните части на един бърз трилър и любовна история.

* * *

Когато се срещнах с Донерсмарк в Оксфорд, където той е следвал политика, философия и икономика в средата на 90-те, аз споделих с него своите резерви. Той страстно защищаваше основната историческа правдивост на филма си, но се съгласи с наблюдението, че някои от детайлите са били променени за постигане на по-силен драматичен ефект. Например, ако беше показал курсантите в униформи, никой от зрителите не би се идентифицирал с тях. Но тъй като те са показани в цивилни дрехи и освен това един от тях задава неправдоподобния въпрос: „а не е ли погрешно да се тормозят хората по време на разпит?“, зрителят може да се идентифицира с тях и бива незабавно въвлечен в историята. Според него реалността в едно произведение на изкуството винаги трябва да бъде verdichtet, поетизирана. Оттук и приповдигнатия тон, с който Драйман уговаря Криста да не се среща повече със своя високопоставен любовник, ich flehe dich an, умолявам те. Оттук и богатата палета от зелени, кафяви и сиви тонове, в които е заснет филма, както и откровено оперния начин, по който е представена смъртта на Криста.

Един от най-добрите съвременни критици, Антъни Лейн, завършва своята възхитена рецензия на филма с думите на Вийзлер: Es ist für mich. Може би си мислите, че този филм е насочен само към съвременните германци, казва той, но това е заблуждение. Всъщност той е за всички нас. Той може би е по-прав, отколко и сам предполага. Като толкова много други неща, идещи от Германия, този филм е предназначен за износ.

* * *

Едно от основните послания на филма все пак си остава тревожно. Това е идеята, че капитанът от Щази е „добрият човек“. Аз самият знам истории за обезверени сътрудници на Щази, озобено през 80-те. И по време на множеството си разговори с бивши офицери аз никога не съм получавал усещането, че разговарям с някой, който може да бъде наречен истински зъл човек. Слаби, ограничени, опортюнисти, самозалъгващи се – всичко това да; хора, които са вършили злини – също; но при всички случаи аз бях в състояние да открия у тях остатъците от онова добро, което може би е било унищожено от обстоятелствата на техния живот.

Въпреки невероятното изпълнение на актьора Улрих Мюе, промяната на Вийзлер все пак изглежда прекалено бърза и не съвсем убедителна. Без съмнение само една соната и няколко елегични поеми едва ли биха били достатъчни, за да променят изсушения, фанатизиран пуритан, който ние виждаме в началото на филма. Манфред Вилке, историческият съветник на филма, дава няколко примера за подобни истории, но при всички тях съответните личности, в частност един майор през 1979 и един капитан през 1981, са били разстреляни. Все пак аз съм склонен да видя това преувеличение като приемливо (ако Грубиц би разкрил Вийзлер – което той не прави, той сам би руинирал собствената си кариера).

Така че това е слабост, но не фатална слабост. Крайният ефект от Животът на другите едва ли ще бъде един вид световна симпатия към бившите Щази офицери. Но филмът със сигурност ще покаже, по един стилизиран начин, ужасите на тази система, при това на зрители, които инак не знаят особено много за тях. Така че той напълно заслужава Оскара, който получи.



[1] "Und willst Du nicht mein Bruder sein..." Die DDR heute (Reinbek: Rowohlt, 1981). Parts appeared in English in The Uses of Adversity: Essays on the Fate of Central Europe (Random House, 1989).

[2] Тук Гартън Аш прави алюзия с един от най-известните случаи на отровителство в английската история – този на Мадлен Смит, която през 1855 отравя любовника си с арсен.

[3] Алюзия със заглавието на известната студия на Ницше „Човешко, твърде човешко“.

Източник

Тимъти Гартън Аш
Тимъти Гартън Аш (род. 1955) е британски историк и автор на осем книги по „история на настоящето“, проследяващи развитието на Европа през последния четвърт век. Той е професор по европейски студии в Оксфордския университет и старши сътрудник към института Хувър в Станфордския университет. Негови есета се появяват редовно в New York Review of Books. Професор Гартън Аш пише седмична колонка за The Guardian. Той също пише за New York Times, Washington Post, Prospect magazine и Wall Street Journal.
Други статии от този автор

Посетители

22
Online

support

Последните най...


Библиотека

Бюлетин абонамент

Безплатен ежеседмичен


catchme refresh

Joomla Extensions powered by Joobi

Коментари

  • Златко писа Още
    „Либерален преглед“... преди 4 часа
  • деду Въсу писа Още
    '' Не знаем точно какви... преди 4 дни
  • Румен Петров писа Още
    Много добър и полезен... преди 4 дни
  • Кирилка писа Още
    Достатъчно сте... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Не забравяйте,че един... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    А за каква "заплаха от... преди 1 седмица
  • Свързан с Корените с... писа Още
    Господин Енев,има... преди 1 седмица
  • Броди писа Още
    В миналото Людмил... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Може би тук е мястото... преди 2 седмици
  • Юрий Проданов писа Още
    Прекрасно! В някаква... преди 2 седмици
  • мери писа Още
    Всъщност обаче няма... преди 3 седмици
  • Николай Аретов писа Още
    Чудесен текст.... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    В Принстън се говори и... преди 4 седмици
  • Тодор Георгиев писа Още
    И тогава ръководител... преди 4 седмици
  • Искра Баева писа Още
    Фамилията на личния... преди 4 седмици
  • Георги Гочев писа Още
    По отношението им към... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Чета и сам си се дивя:... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    Без да съм...
    преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Ами то вярно започва... преди 4 седмици
  • Петров писа Още
    Златко прави един... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без да съм... преди 4 седмици
  • Божидар писа Още
    Златко писа:
    ЦЯЛАТА...
    Вторник, 20 Август 2019
  • Петров писа Още
    Златко умее да намери... Вторник, 20 Август 2019
  • Ангел Николов, истор... писа Още
    И какво му е... Вторник, 20 Август 2019
  • Златко писа Още
    Трябва да призная, че... Вторник, 20 Август 2019