Изкуство – Кино

1 1 1 1 1 Оценка 100% (2 гласувания)

 

2018 01 Paddington

 

Мече? На гара Падингтън?
– и госпожа Браун удивено погледна съпруга си.
– Не ставай смешен, Хенри. Не може да бъде!

Може да бъде и още как. Невероятно свежо попадение на Нова телевизия в новогодишната нощ бе блокбастерът на Дейвид Хейминг и Пол Кинг „Падингтън“ (2014). Не бях го гледала, но ми прозвуча обещаващо, защото вече се канех да гледам направо втората му част от 2017 (бе едно от касовите заглавия на тазгодишната Киномания), а и аналогии с подобни други рисувани забави от типа на „Шрек“, „Мадагаскар“, „Ледена епоха“, винаги са повод човек да се наслади на нечий чужд гений. Да си припомни, че някога е бил дете. Кога, ако не по Коледа? „Падингтън“ е по-различен като концепция, защото е анимационно-игрален филм, снабден при това със сериозен снимачен екип в лицето на Брендън Глийсън, Джули Уолтърс, Джим Броудбент, Бен Ухишау, Хю Боневил и, разбира се, голямата Никол Кидман. Оказва се и носител на сериозни награди: най-добър британски филм и адаптиран сценарий (БАФТА, 2015), най-добро фентъзи (Сатурн – 2015), най-добър комедиен британски филм (Емпайър за 2015).

Заглеждам се в странната история на едно рисувано мече и неговото семейство… Обикновено от непретенциозните истории се получават гениални сюжети. Например като онази за бездомното момиченце, което продава кибрит и в Коледната снежна нощ, бленува за топъл дом и богата трапеза, палейки една след друга последните клечки, и умира, сгрято от светлината на надеждата. Да, и тук в „Падингтън“, има мелодрама, но и задължителен оптимизъм (за нашата, проточила се май твърде дълго вече ню ейдж епоха), има и динамика, и устремност на събитията, в които е постигнато оптимално решение. Хепиенд, естествено. Даже два хепиенда – колкото са частите. Може би защото има мече?

Мечето винаги е гаранция за успех. И в литературата, и в киното (погледнете само към необяснимия успех на непретенциозната руска анимация „Маша и Мечока“ и търговското цунами на продукти, дрехи и играчки, което възпроизведе). Дали като антагонист или като протагонист, мечо е най-прелъстителният търговски тренд, сигурно е въпрос на митопоетическа традиция, на спецификата на тотемното ни мислене, не знам… Но той е универсалният персонаж. Разбира се, алюзиите с Мечо Пух тук в „Падингтън“ задължително се налагат, и от това задачата и на писателя Майкъл Бонд, и на киноекипа става двойно и тройно по-тежка. Майкъл Бонд не е Милн, не е и Андерсен, но, оказа се, че романът му за бездомното мече от гара Падингтън, писан още в далечната 1958-ма, е вече английска литературна класика. Някои автори дори го наричат „истинска британска институция“ (Стивън Фрай).

„Падингтън“ е коледна история, не само защото хрумва на автора в навечерието на Бъдни вечер, а провокаторът на фантазиите му е истинско плюшено мече, изостанало от продажба в един лондонски магазин. Играчката оживява и вдъхновява разказвача за смел, развихрено-фантазен, благодатен за кино-телевизионна интерпретация сюжет (самият Бонд има телевизионно-операторски опит в БиБиСи). Сюжетът е изпълнен с приключения, носталгия по изгубения роден дом, милост и състрадание към бедните, слабите, бездомните, различните. Бежанците. Да, Падингтън е бежанец, при това е от онази рядка порода перуански мармаладени мечета, включена в защитените видове. Той напуска родната гора, защото домът му е разрушен при земетресение, и сбъдва мечтата на своето семейство, състоящо се от достойната леля Луси и мечока Пастюзо, които го изпращат в далечния, но безопасен Лондон. Скрит в спасителна лодка на товарен кораб, мечо попада на гара Падингтън, където го откриват семейство Браун и го вземат временно удома. „Не стига, че хората ни възприемат за странни, а сега ще гледаме и мечка удома си“ – възкликва момиченцето на Браунови. Това „временно положение“ обаче се оказва постоянно и постепенно всички го приемат като пълноценен член на семейството, разбира се, твърде проблематичен, който натворява куп беди и пакости (нямои съвсем в стила на „Сам вкъщи“). Мечо се интегрира трудно в новия си свят, усвоява цивилизационни ценности като хранене с нож и вилица, като ползване на електрическа четка за зъби (с която почиства акуратно ушите си), като вземане на ежедневна вана (в резултат на което наводнява дома на Браун). Отначало всички се срамуват от близостта си с този странник, с дивото мече, чието име звучи като непроизносимо ръмжене. Затова го наричат Падингтън, там е намерен, а и звучи твърде… английско. Падингтън спи на тавана в дома на Браунови и е по-щастлив от всякога, че вече има свой дом, топла храна и спокойствие. Вездесъщият сандвич с мармалад от портокали (оригинална семейна рецепта) се пази в шапката му „само за извънредни случаи“, той е вълшебен, защото колкото и да отхапваш от него, никога не свършва. Дори и когато ято гълъби на гарата са се примолили за някоя и друга трошичка… Бедният странник, бежанецът мечо Падингтън, разделя оскъдната си храна с ближните гълъби. Несретниците се намират. Светът ги сочи с пръст като недостойни. Бездомниците оцеляват едновременно – поединично.

Историята звучи познато, нали? Актуално? И политически коректно. Безкрайно симпатично и обнадеждаващо звучи обаче, защото очевидно все още сме съхранили сетивата си да състрадаваме и разбираме ближния-далечен, чуждия, чието име не успяваме дори да произнесем, и, макар и трудно, мъчително, в крайна сметка приемаме. Заради собствените му качества, които могат да променят за добро нашия свят. А кои сме ние ли? Ние, британците, които само формално излизаме от бюрократичните структури на един свят, който конюнктурно се е ангажирал със защитата на унизените и онеправданите. На нас не ни трябват фреймове и административни контексти, за да покажем какво можем. Например – да спрем да се срамуваме от пакостите на чуждия, те понякога са неволни, да го приемем безрезервно и да оценим качествата му. И той да ни промени към добро.

Звучи малко наивно, нали? Малко схематично? Но пък не можем да не го признаем на британците – могат го. Могат да лансират идентичността си сдържано, достойно, да рекламират безспорните си качества на култура, на държавност, на завършено и зряло общество. На демокрация и свободомислие. Най-старите традиции впрочем. Звучи странно, когато се правят безотговорни аналогии между исторически обструктивни ситуации и шоу-сюжети. Животът не е шоу. Но нали е Коледа, искаме да вярваме в доброто и да очакваме чудеса. Чудото обикновено се случва след препятствия, изпитания и колизии.

В първа част на „Падингтън“ изпитанието се нарича госпожа Милисънт (великолепната и мно-о-го лоша Никол Кидман), препараторката в Музея по естествена история, която решава на цената на всичко да улови и препарира екземпляра от рядката порода перуански мечки. Чуждият е атракция. Нищо повече. А препарираната заплаха вече не е заплаха – тя удостоверява гордостта от надмощието ни. По-силни сме. По-умни сме. Тук ще се намеси и Кралското географско дружество, има и криминален момент, много екшън и в крайна сметка – щастлив край. Бавно, но сигурно Браунови, а и съседите от луксозния иначе Уест енд на Лондон, се справят с предразсъдъците и приемат новия жител на техния така добре устроен свят.

Зрителят остава с впечатление, че по-солидните социално-политически послания (без въобще да изглежда да ги е целял) постига първият епизод на филма. Правен е в „далечната“ 2014-та, когато нямаше и намек за прииждащата масова бежанска криза само след година-две. Втората част за мен обаче се оказа приятна изненада, този филм се е получил по-добър. И тук социалните послания са явни – луксозният Уест енд е пъстро населен с успели, прекрасно интегрирани в английската среда герои: чернокожата французойка, която вози Падингтън на колелото си, продавачката на вестници и нейният благодорен говорящ папагал, съседът индиец – гениално разсеян бизнесмен, който винаги забравя ключа си от вътрешната страна на дома, чернокожият работник от чистотата, който учи за изпит в университета… Тук са, разбира се, и хората на предразсъдъците – пенсионираният полковник и неговият колега от армията, който въдворява ред, а в английския ред „няма място за мечки“ и други. Е, оказва се, че има.

Още по-приятна е констатацията, че втората част на филм с касов успех може да бъде по-добра по отношение на кинопрофесионализма. С много по-динамичната сюжетна интрига, вихрено действие, бликащо чувство за хумор, развинтена фантазия и смели ходове… С много английска ирония и самоирония, симпатични гегове и намигвания между най-разнообразни кинопластове на екрана: компютърна анимация, оживяваща животинските образи (мечета, куче, диви патици и лебеди, говорещ папагал ара), черно-бяла графика (криминалните моменти бяха илюстрирани и по този начин), старомодните хартиени „3-Д“ (декорираният хартиен кораб с пасажери, който минава през Тауър Бридж, като че излязъл от страниците на моите релефни детски книжки) и, разбира се, още по-блестящата актьорска игра. Отново палмата на първенството е в ръцете на антагониста, тук това е големият Хю Грант. Бивше актьорско величие, днес застаряващият красавец Феликс Дюканън изкарва пари като герой (говорящо куче) в реклама на кучешка храна и водещ на панаирното шоу на мадам Козлова. Великолепният автоирониен талант на Грант струи отвсякъде – от абсурдните му старомодни костюми в стил ангийски туид и бридж, абсурдните яркоцветни папийонки и карирани блейзъри; от театрализираните реплики, подхвърляни напосоки към театралните му костюми за дегизировка (на рицаря Артур, на крал Лир, на Макбет, на Хамлет), защото героят му е изпечен мошеник. Дори от директната констатация, че „актьорите са най-лошите хора на света, защото те се хранят от лъжата“. Дори от интериора на апартамента му, отрупан с портрети и филмови роли на младия Хю Грант, от знаци за, уви, вече минала слава. Да си признаем, без Хю всъщност не можем да си представим нито една романтично-иронична Коледа, нали? Но ако във филмовата коледна топ-продукция на всички времена „Наистина любов“ той всяко година е в ролята на младия и влюбен министър-председател, който хем успява в любовта, хем измъква Британия от дипломатически скандал с американския похотлив президент, хем управлява мъдро и се забавлява (хм, актуално, нали?), то тук, в „Падингтън 2“, той карнавално разиграва собствения си шарж, той е гротеска на самия себе си, на това, в което има реална опасност да се превърне… въобще всяка звезда. Грант обаче е твърде умен за това.

Крадецът и злосторникът в този филм е най-вече героят Дюканън (Грант), а кражбата е на прочутата панорамна книга на Лондон. Падингтън мечтае да я купи за стогодишния рожден ден на леля Луси. Не знае обаче, че в нея е кодирано тайно послание, което води към съкровището на богинята на цирковия трапец, „умиращия лебед“, кралицата на арената мадмоазел Козловска, убита някога от вероломния дядо на Дюканън (и той актьор, и той лъжец-злосторник, както вече се досещаме). И така, ябълката на раздора и двигателят на сюжета тук е откраднатата тайна книга, симпатичното намигване към ироничния мъдрец Умберто Еко, който със сигурност щеше да хареса идеята. А ние, зрителите, изкушени от книгите вярваме, че филмът отваря сетивата и на недотам изкушените от четенето. Това се случва тук, благодарение на пиетета към книгата въобще – като медия, като сюжетна брънка, като кинематографичен образ в сюжета на този, оказва се твърде сложен и изпипан в детайли спектакъл. Спектакъл, в който има и проклятие, и изкушение, и изкупление, и родова вина, и борба за чест, и алчност, и отмъщение. Всичко, задължително за авантюрен сюжет, за приказка с щастлив край.

„Падингтън 2“ се оказва съвършената коледна продукция, но и пародия на коледен филм с всякакви екстри: затворът, където попада нашето мече (несправедливо обвинено в кражба), благодарение на него скоро ще заприлича на френска сладкарница и детска площадка, където закоравели престъпници се вдетиняват, сърцата им омекват пред чудния нрав на мечо, тъпчат се със сладкиши, скачат на въже, организират си художествена самодейност и слагат цветен трасперант с надпис „Суийт призън!“. Зрителят не устоява пред остроумните и шеговити намигвания и реплики към киното и литературата: ту отново към Андерсен (този път на ход са „Дивите лебеди“, които се включват в гонитбата на дегизирания крадец), ту към Конан Дойл (върху Баскервилското куче-вълк препуска нашият мечо-герой). Има и класически кинаджийски кадри с алюзии с американската каубойска традиция като надпреварване с влакове (мистър Браун жонглира, разкрачен между два влака, в последния момент се спасява в тунела). Тук ще видим и Чарличаплиновските ходещи храсти (в случая говорящи кошчета за боклук на гарата); дегизировки и намигвания към мелодраматичните екшън-сцени, познати ни от поредицата за агент 007 (героят оцелява на дъното на море-река, в последния момент е спасен от удавяне). Има сълзливо-сантиментални розови решения (ама съвсем буквално розови, заради оцветените след пране затворнически дрехи от един червен чорап, благодарение на който затворниците изглеждат нелепо „като розови фламинго“). Създателите на филма не устояват на изкушението да се закачат с Луи дьо Фюнес и травестийните фигури на палавите (тук демонични) монахини (една от най-сръчно изпипаните и зрелищни сцени е гонитбата на красивата монахиня-Дюканън в катедралата Сейнт Пол). Филмът носи много динамика, много въображение, цветове и сладкиши. „Падингтън 2“ в един момент потъва в розово-ваниловия крем на макарони, парфета, бриоши, пудинги; вари се в промишлени количества прочутият ориндж-джем, затворът се превръща в едно прекрасно място за живеене, където явно се прекалява с калориите. Честно казано, повече розов крем и ванилени изкушения съм виждала само в суперпродукцията „Мария Антоанета“ на София Копола някога… Анимация, игрално-водевилен спектакъл, шеметен наниз от гегове и скечове, костюмна драма, наивна анимация – от всичко по много, при това съчетано с вкус. Как много-то се дозира, без да дразни, за мен е необяснимо, но тук, в този филм, това е постигнато.

И двете части на филма „Падингтън“ са правени с огромна любов към града Лондон. Нестандартно решение за който и да било детски приказен сюжет е някакъв ърбън- план на разказа. Не приказна гора, не джунгла, не ледена Лапландия, не измислена Нарния. Не Готъм Сити. Това, тук, е Лондон, реалният град, модерният, не Дикенсов мит, а най-прекрасният град на света, повярвайте ми, по оценка не само на леля Луси, която лично не познавам. Истинското удоволствие от гледането на този филм е съпроводено с риалити-разходка по улиците и местата на града: Мостът и дворецът Тауър, катедралата Сейнт Пол, Яйцето (Лондонското кметство) и Стъклената Кула, Музеят Нечъръл Стори, пазара Портобело, Садърк бридж, Биг Бен, Найнтингейл хаус, корабчетата по Темза… Градини, площади и авенюта са само малка част от екзотиката: Лондон, такъв, какъвто е, Лондон рисуван, Лондон апликиран и книжен, Лондон кинематографичен, Лондон като декор и герой на действието на Падингтън… Не е нужно човек да е непременно перуанска мечка или източноевропеец, за да се влюби безпаметно в Града над Темза. В този град може да ви влюби със сигурност този филм.

Когато човек започне да се захласва по приказни детски сюжети, това е сигурен знак за остаряване, може би. „Падингтън „(и 1 и 2) по моя преценка е съвършеният детски коледен филм… Но и още нещо. Защото отвъд мелодраматичната сантименталност и наивност на сюжета: едно умно, хитро и сръчно мече успява да промени света на хората и да ги направи по-добри, звучи и втори – естетско-ироничен, и трети – социално-дидактичен, и четвърти – нравствено-етичен план на разказа.

„Домът е там, където е сърцето, но не всеки дом може да остане на едно и също място.“ Цитат от „Падингтън“, който блестящо се вписва и в класическата реторика на детската литература, и в изконните религиозни послания, и в актуалните инфо-тейнмънт послания на времето, в което живеем. Така, както мечето Падингтън не би се поколебало да действа, когато някой от героите има нужда от помощ, така би трябвало да действаме и ние (под ние, вече разбирам не британците, а … ние), а той търси доброто във всеки от нас и го намира. Различният може да промени за добро чуждия свят, само трябва да му бъде даден шанс в света, в който е попаднал. А той е попаднал там, независимо дали по свое желание, по чужда принуда, или сбъдвайки нечии мечти.

Киното и литературата успяват да постигнат с въображение и лекота на фантазията, с красота и хумор, онова, което медиите и пропаганда с танталови мъки не могат. Факт. Коледа е особено подходящият момент да се замислиш и за смисъла на усилията си, и за ценността на дома. Дом, който понякога може да ти изглежда и като затвор, но пък – скъп. Суийт призън…, пардон – дом. Спомням си отново за крилата реплика на мечо, че домът е там където е сърцето, но не задължително на едно и също място. Мисля си и за един от художниците-създатели на филмовия герой Падингтън, българската връзка, варненското ни момче Александър Колев. От есента на 2017-та той откри дома на сърцето си в Канада, поканен лично от екипа на Сони Пикчърс. Вчера, заедно с майка му, моята приятелка от студентските години в Шумен, гледахме неговия Падингтън, трескаво заровили поглед във финалните надписи на филма. Хю Грант и Сашо. Неведоми са пътищата на успеха. Той вероятно е част и от носталгията. Ами беше нещо като виртуален коледен подарък.


Евдокия Борисова
Евдокия Борисова е родена през 1968 г. Завършила е Българска филология в Шуменския университет. Доцент по журналистика в Шуменския университет. Чете лекции по медийни жанрове, новинарство, публицистика, специализирани печатни медии, нова българска литература. Доктор по теория и история на литературата. Автор на книгите „Жанр и норма в българската драма от началото на ХХ век“ (2001), „Жанрове в медиите“ (2007), „Паралитературата. Текстология, социология, медиатори“ (в съавторство с П. Шуликов и Я. Милчаков, 2009), „На ръба на Изтока и Запада. Романите на Орхан Памук“ (2011), „Мелодрамата в телевизионния сериал“ (2014).
Други статии от този автор
Посетители: 85

Последните най...


Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... преди 2 седмици
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... преди 2 седмици
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... преди 2 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... преди 3 седмици
  • Valpet писа Още

    “Днешната... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... преди 3 седмици
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... преди 3 седмици
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... преди 3 седмици
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... преди 3 седмици
  • Петров писа Още
    Стотици години... преди 4 седмици
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... преди 4 седмици
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... преди 4 седмици
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... преди 4 седмици
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... преди 4 седмици
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... преди 4 седмици
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018
  • Гост писа Още
    "Колега" не е от гръцки... Неделя, 26 Август 2018
  • Янкова писа Още
    Добре е и да се владее... Петък, 24 Август 2018
  • гост писа Още
     За неуспешната... Вторник, 21 Август 2018