От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2017 12 Wazv

 

Освен личната гледна точка, по какво разбирам, че филмът или пиесата са слаби? По приглушеното кискане на публиката. Понякога избухва гръмогласен смях, но той е рядкост. Няма го хубавия здравословен смях. Не цялата публика се киска, разбира се. Зрителите, които не се кикотят, се дразнят и мълчаливо протестират, но както се знае, мълчаливият протест не се чува. Първите одобряват, макар и леко притеснено, вторите отхвърлят, но, пак да кажа, кой чува наелектризираната тишина на малцината.

На какво се смее първата, по-голяма част от публиката? Когато актьорът имитира, че пикае на сцената или откровено се вижда струята, когато го прави на екрана; когато размахва дръжката на метла между чатала си; когато се пипа за топките; когато показва косматите си гърди; всеки може да допълни. В този филм видяхме някъде пет минути екранно време как героят се напъва, за да се изходи. Може би актьорът добре го изигра, напъните, блещенето на очи, направо си беше „драматично“. Няма лошо, важното е екранното време да тече, иначе как ще продължи филма два часа и половина. Друг е въпросът дали от джанки се получава такъв ефект. И там запълнихме известно време, докато актьорът плюеше костилки.

Да не пропусна: друго, което кефи споменатата публика, са псувните. А в този филм, дал Господ псувни. Ебах, ебах го, много ебане братко. А измислиш ли такава ударна дума като „саралник“, това вече е „върха“. За мен псувните и „саралниците“ са евтин опит да се кореспондира с хора, които обичат да псуват и да употребяват думи като „кенеф“, „говно“ и др. В края на краищата, и аз псувам, що да не се псува и от екрана.

В анотациите героите Гичо и Асенчо са определени като полу-разбойници, полу-революционери. Няма лошо, хора всякакви, по всяко време. Друг е въпросът, защо точно на тях се възлага да предадат писмото на Левски, след като достатъчно добре е показано, че те не са хора, на които може да се разчита? Но и това ще преглътнем.

Сигурно критиците ще нарекат следващите ми съждения „непоследователност в изграждането на образите“. Гичо извършва вероломно деяние, като претрепва френския инженер. Целта е цел на дребнави комплексирани хорица, ето вижте ме аз нося френски дрехи. Всичко това става пред очите на другия полу-разбойник, полу-революционер???, който в края на краищата, одобрява това действие. После същият този нищожен човечец, бачо Гичо, пише прокламация за събуждане на българския народ. То пък, що не я написа Асенчо, той сякаш имаше по-малко работа. Ефектът щеше да бъде същия.


Small Ad GF 1

Не се притеснявам, че голяма част от зрителите не са чели „Дон Кихот“. Припомням, че Дон Кихот поема на път из земите на тогавашна Испания, яхнал своята кранта – коня Росинант (на испански Росинант означава „кранта“), за да изобличава злото и да защитава бедните и нещастните от неправдите. Яздещият магаре, Санчо Панса – неговият оръженосец е простоват испански селянин, стъпил здраво на земята. Не споделя лудостите на господаря се, но е до него с едничката цел нещо да спечели.

Съвпаденията са очебийни. И в този филм се намира кранта, по-късно се намира магаре с каруца. В случая Гичо е нещо като „дон“, на български „бачо“. (Не говоря за словосъчетанието „бачо Гичо“, което дразни ухото, не само защото се повтаря многократно). Още от началото на филма се разбира, че Асенчо е просто момче. Ако беше злодей, ножът щеше да му е в зъбите. Чудя се защо създателите на филма не са му вързали кратуна на пояса, за да се разбере, че главата му е куха. Гичо е един малко по-умен Асенчо (който почти го боготвори). Както Санчо Панса се възхищава на своя господар. И двамата са готови да ги предадат или изоставят, щом видят, че нещо застрашава техните интереси. Асенчо наистина предава своя кумир, а преди това в нелепа и немотивирана сцена го спасява.

Окарикатуряването на героите също е любимо забавление на кискащата се публика. Абе, то и аз съм си една карикатура, ето че и други са такива. От екрана го показват, умни хора са правили филма, как да не им вярвам. Кискането започва веднага след появата на Димитър Общи и така до края.

Протяжната патаклама накрая, предполагам, също зарадва част от публиката. Сигурно на това се казва „екшън“. Да не говорим за турския военачалник, който се разхождаше с белия си кон пред потерята и чакаше да бъде убит. И това се случи. Отново радост. Подозирам, че създателите на филма много се гордеят със сцените, където отчето убива своите другари. Доколкото разбрах, повечето бяха в съзнание, биха могли да го направят сами. Не, той „спасяваше душите им“. Животът е неприкосновено нещо и всеки има право да вземе решение за него. Една древна легенда разказва как веднъж философът Сократ вървял по улиците на Атина заедно със своите ученици и срещнал една хетера, която надменно му казала: „Сократе, говори се, че си мъдрец и че се ползваш с уважение сред учениците си, но искаш ли да видиш как мога само една дума да изрека и всички веднага вкупом ще хукнат след мен?“. Сократ отвърнал: „В това няма да има нищо учудващо. Ти ги притегляш с низши неща, за които не се изискват никакви усилия. Аз ги призовавам към висши неща, а за тях е потребен много труд.“

Възвишението е трудна работа, изискват се много усилия. Жалко, ако създателите на филма са положили неимоверни усилия, за да стигнат до „Възнишение“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Атанас Стойчев живее във Варна.

Първата му книга с разкази – „Нон стоп“, излиза през 1988 г. в Профиздат. Още като ръкопис е наградена в Националния конкурс за произведения на морска тема. Следват „Пясък от дъното“ (Факел, 1993), „Не ми вярвай, скъпа“ (Факел, Свободно поетическо общество, 1995), „Слаби ангели“ (Факел, 1999), „Тъмната страна на жената“ (Славена, 2003), „Тъмната страна на мъжа“ (Славена, 2008).

Автор е на пиесата „Скандал в рая“, която през 1994 г. получава Голямата награда в Националния конкурс за произведения на морска тема, а през 1996 г. е поставена на сцената на Фестивалния и конгресен център – Варна. На същата сцена през 1999 г. се играе и втората му пиеса „Задник, змия и бич“. Пиесите му „Плебеи и аристократи“, „Морски шах“ и драматизациите по Алеко Константинов „Разни хора, разни идеали“ и по Йордан Йовков „Шибил“ са излъчени в ефира на радио Варна през 2011 и 2012 г.

През 2002 г. негови разкази влизат в престижните антологии „Българска маринистика“ и издадената в САЩ „Гласове от линията на разлома. Балканска антология“.

През 2005 г. за разказа си „Един мъртвец за изхвърляне“ получава втора награда в The Dream Quest One Poetry & Writing Contest в Чикаго.

Книгата му „Човек зад борда“, сборник разкази, е преведена на английски и издадена в САЩ през 2010 г.

Член е на Съюза на българските писатели от 1995 г.


Pin It

Прочетете още...